Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sciopero dei telefoni, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2020)

Издание:

Автор: Дино Будзати

Заглавие: Шейсет разказа

Преводач: Нева Мичева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: сборник разкази

Националност: италианска

Печатница: Симолини

Коректор: Евелина Попова

ISBN: 978-954-529-899-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12110

История

  1. — Добавяне

Денят на стачката бе ознаменуван от ред неизправности и странности в телефонните услуги. Отделните обаждания например не бяха изолирани и линиите често се преплитаха, така че човек чуваше чуждите диалози и можеше да се намеси в тях.

Вечерта, към десет без петнайсет, се опитах да звънна на един приятел. Но преди дори да завъртя шайбата с последната цифра, апаратът ми се закачи за нечий разговор, в който по-късно се включиха доста други, в изненадващ хоровод. За нула време се озовахме в някаква сбирка на сляпо, в която събеседниците влизаха и излизаха най-непредвидимо и едните не знаехме кои са другите участващи, другите не знаеха нас, заради което всички се изразявахме без обичайните лицемерия и задръжки и твърде скоро настана небивало веселие и всеобща душевна лекота, както сигурно се е случвало в прекрасните и лудешки отколешни карнавали, отзвук от които още се намира в приказките.

 

 

Отначало чух две жени да говорят — чудна работа! — за дрехи.

— Нищо подобно й викам договорката беше ясна вие полата трябваше да сте ми я завършили до четвъртък а сега сме понеделник вечер й викам и полата още не е готова така че знаете ли какво ще направя драга ми госпожо Броджи просто ще ви я оставя тая пола да си я носите вие ако успеете да се намъкнете в нея! — високото нахакано гласче бърбореше в скороговорка, без паузи.

— Хубава работа! — отвърна друг глас, млад, мил и усмихнат, малко провлечен, с акцент нейде от областта Романя. — И какво печелиш така? Сега ще ти върне парите за плата на кукуво лято.

— Ще видим ние ще върне ли няма ли както съм й насъбрала да не ти разправям колко се ядосах сега само остава и да си плащам за това ама ха ти Клара още първия път като идеш при нея непременно да я поставиш на място от сърце те моля не може така да се отнася много те моля впрочем госпожа Коменчини също каза че няма повече да си шие при нея защото нашата си остави ръцете в онова червеното й сакенце с което изглежда като някаква прислужница няма оправия откакто на Броджи й порасна клиентелата й порасна и работата сещаш ли се преди две години като почваше госпожо тук госпожо там не спираше да се мазни какво удоволствие е казваше човек да облича фигурка като вашата истинска радост абе първо големи приказки а после ще ми важничи даже почна другояче да приказва а Клара? Ти забеляза ли? Че вече говори по друг начин? Няма значение сега проблемът е утре за чая у Джулиета нямам жив парцал да си сложа ти как мислиш какво да облека?

— Че у вас, Франкина — кротко й възрази Клара, — човек не може да се размине от дрехи, толкова много си събрала.

— О, ама какво говориш, та това са все вехтории най-новото е от миналата есен онова тайорче сещаш ли се лешниковото спомняш ли си го? А и аз в крайна сметка не…

— Я по-добре кажи аз какво да си сложа? Май ще е най-добре да съм със зелената пола, онази дългата до долу и с черен пуловер, черното е винаги елегантно… Или да сложа новия, онзи сивия, ръчно плетения? Той сякаш е малко по̀ après-midi[1], не мислиш ли?

В този момент, кой знае откъде, се обади мъж с пресилен провинциален акцент:

— Я къжети правичкатъ, гуспожо. Защо не си сложите онова, лимоненожълтото, с една кичеста зелка на главата?

Тишина. Двете жени онемяха.

— Я къжети правичкатъ, гуспожо — мъжът упорито имитираше романьолския говор. — Нещо ново-вехто от Ферара? А вие, гуспожо Франкина, къжети, мола ва, да не би случайно да си глътнахте изика? Не дай си Боже такваз трагедия.

 

 

От няколко места отговори смях. Явно имаше и други по веригата, които бяха слушали в мълчание, като мен.

Франкина отвърна безцеремонно:

— Не ви знам кой сте, господине, но си личи, че сте грубиян. При това грубиян на квадрат: първо, защото е въпрос на елементарно възпитание да не се подслушват чуждите разговори, и второ, защото…

— Бре, че проповед, хайде, хайде, госпожо… или госпожице, не се сърдете… То пък човек да не се пошегува… Извинявайте! Ако ме знаехте лично, може би нямаше да сте толкова строга!…

— Абе остави го! — каза Клара на приятелката си. — Какво да спориш с простаци? Затвори и пак ще те набера.

— Не, не, почакайте малко — заговори втори мъж, по-любезен и подкупващ, като че ли по-обигран. — Госпожице Клара, момент, може да не се засечем отново!

— Не е голяма беда.

Тук нахлу неразчленима глъчка от нови гласове, горе-долу в следния вид:

— Я стига бе, клюкарки! — женски глас.

— Вие сте клюкарка, щом си врете носа в чуждите работи!

— Аз да си вра носа? Я се засрамете! Аз не…

— Госпожице Клара, госпожице Клара — този път мъж, — кажете си телефонния номер! Бихте ли ми го дали? Аз, да ви кажа, имам голяма слабост към романьолките, признавам си, истинско пристрастие.

— Ще ви дам аз един номер! — жена, може би Франкина. — Вие, собствено, кой сте?

— Марлон Брандо, кой.

— Ха-ха — групов смях. — Леле какъв е духовит.

— Адвокат Бартезаги! Ало, ало! Вие ли сте? — намеси се една жена, която досега не се беше чувала.

— Да, аз съм, вие откъде разбрахте?

— Аз съм Норина, не ме ли познахте? Обаждам ви се, защото днес, преди да си тръгна от кантората, забравих да ви предупредя, че от Торино…

Бартезаги, силно сконфузен:

— Ами госпожице, звъннете ми по-късно, не е сега моментът да си огласяваме личните работи пред целия град!

— Ей, адвокатче — гласът на друг мъж, — а какво е сега, моментът да си правиш срещи с непознати мадами, а? Господин адвокатът Марлон Брандо, дето си пада по романьолките, ха-ха!

— Хайде, престанете вече, ако обичате, не всички имат време за губене в празни приказки, някои от нас трябва спешно да се свържат — жена, шейсетинагодишна.

— Я пък тази — разпозна се гласът на Франкина, — телефонната централа да не ви е бащиния?

— Затворете най-сетне, не се ли изморихте да плямпате? Аз, за ваше сведение, очаквам междуградско обаждане и докато вие…

— О, значи сте ме подслушвали, така ли? И не била клюкарка!

— Затваряй си човката, патко!

Възцари се кратка тишина. Нападката бе яростна и в първия момент Франкина не се сети за подходящ отговор. После победоносно рече:

— Ииих! Като спреш да ме лаеш, тогава!

Последва взрив от смях. Поне дузина души. Сетне нова пауза. Да не се бяха изключили всички едновременно? Или всеки очакваше друг да поеме инициативата? При вслушване, на фона на тишината се долавяше шумолене, трептене, дишане.

Най-накрая с красивия си, безгрижен тон се обади Клара:

— Какво, сами ли останахме?… Значи, Франкина, какво викаш да си облека утре?

Тук се чу гласът на мъж, нов, прекрасен, по младежки открит и властен, който изумяваше с изключителната си жизненост:

— Клара, ако разрешите, аз ще ви кажа. Утре си сложете синята пола от миналата година с теменужената жилетка, която неотдавна носихте на химическо чистене… и черната шапчица клоше, става ли?

— Кой сте вие? — гласът на Клара прозвуча променен, с лека нотка на уплаха. — Няма ли да ми кажете кой сте?

Онзи мълчеше. Тогава се обади Франкина:

— Клара, Клара, откъде знае този?…

Мъжът отвърна безкрайно сериозно:

— Знам много още.

Клара:

— Глупости! Просто уцелихте наслуки!

Той:

— Уцелил съм наслуки, а? Искате ли друго доказателство?

Клара, колебливо:

— Ами хайде де, давайте.

Той:

— Добре. Вие, госпожице, слушайте внимателно, имате една бенка като мъничко зрънце леща… хъм, хъм… не смея да кажа къде…

Клара, като ужилена:

— Не можете да знаете това!

Той:

— Вярно ли е, или не?

— Не можете да знаете това!

— Вярно ли е?

— Кълна се, че никой никога не я е виждал, кълна се, освен мама!

— Уверихте ли се, че говоря истината?

На Клара малко й оставаше да се разплаче.

— Никой никога не я е виждал, какви са тези отвратителни шеги!

Той, помирително:

— Че аз да не твърдя, че някога съм ти виждал бенката? Само казах, че я имаш.

Гласът на друг мъж:

— Млъкни бе, смешник!

А първият, с готовност:

— Я по-кротко вие, Джорджо Маркоци, син на покойния Енрико, години 32, живущ на улица Кябрера 7, ръст метър и седемдесет, семейно положение женен, от два дни с гърлобол, въпреки който обаче пуши цигара марка Национали еспортационе. Достатъчно ли ви е?… Точно ли е всичко?

Маркоци, притеснено:

— Ама кой сте? Как си позволявате?… Аз… аз…

Мъжът:

— Не се докачайте. Дайте по-добре да се позабавляваме. И за вас се отнася, Клара… Тъй рядко се случва да сме в такава подбрана и мила компания.

Никой не посмя да възрази или да го вземе на подбив. Неясна боязън, усещане за тайнствено присъствие се бе разляло по телефонните жици. Кой беше този човек? Маг? Свръхестествено създание, боравещо с централите наместо стачниците? Дявол? Дух? Но гласът не беше демоничен, напротив, от него бликаше неустоимо обаяние.

— Хайде, хайде, хора, какво се шашнахте? Искате ли да ви попея?

Гласове:

— Да, да.

Той:

— Каква песен предпочитате?

Гласове:

Стълбичката… не, не, някоя самба… не, Мулен Руж… Изгубих си съня… Яка̀та му беше с цвета на шафрана… Танцът байон, Танцът байон!

Той:

— Е, като не можете да се разберете… На вас, Клара, какво ви се слуша?

— О, на мен ми харесва Уфемия.

Запя. Дали си внушавах, не знам, но никога през живота си не бях чувал подобен глас. Тръпки ме побиха, толкова лъчезарен, свеж, непретенциозен и чист беше. Докато пееше, никой не посмя да шукне. После гръмна взрив от „Да живее!“, „Браво!“ и „Бис!“

— Ама вие знаете ли, че сте бомба! Знаете ли, че сте истински артист!… Вие трябва да идете в радиото, ще направите милиони, казвам ви. Наталино Ото[2] ряпа да яде! Хайде, хайде, изпейте ни още нещичко!

— При едно условие: да пеете с мен.

Настана чуден празник — хората със слушалка на ухото, разпръснати из отдалечени домове в квартали по всички краища на града, кой на крак в антрето, кой седнал, кой изтегнат на леглото си, свързани с тънички километри жица. И вече го нямаше желанието за заяждане и за присмех от началото, нямаше ги простащината и глупостта. Благодарение на този неразгадаем тип, който не щя да ни каже нито името, нито възрастта си, да не говорим за адреса, петнайсетина човека, които никога не се бяха виждали и вероятно така и нямаше да се видят, докато свят светува, се почувстваха близки. И всеки от мъжете имаше чувството, че говори с млади, прекрасни дами, а жените си въобразиха, че по трасето е пълно с интересни господа с превъзходна външност, несметни богатства и авантюристично минало, в това число удивителният диригент на техния хор, който ги караше да се реят високо над черните покриви на града, понесени на крилете на юношески блян. Пак той — беше почти полунощ — даде знак за финала.

— Хубаво, приятели, стига толкова. Късно е вече. Утре ще ставам рано… Благодаря за хубавата компания.

Гръмнаха протести:

— Не, не, не ни оставяйте така!… Хайде още мъничко, още една песен, молим!

— Честно, трябва да вървя… Извинете ме. Дами и господа, скъпи приятели, лека нощ.

Всички се вкиснаха. Вяло и тъжно прехвърчаха последните сбогувания:

— Ами, като сте рекли, лека ви нощ значи, лека нощ на всички… кой ли беше този… а де, знае ли човек… лека нощ… лека нощ.

Разотидоха се — кой тук, кой там. Самотата на нощта рязко се спусна над къщите. Но аз продължих да се вслушвам. И ето, след няколко минути той, загадката, полугласно заговори отново:

— Аз съм, още съм тук… Клара, чуваш ли ме, Клара?

— Да — каза тя с нежен шепот, — чувам те… Сигурен ли си, че всички останали са затворили?

— Всички с изключение на един — отвърна той добродушно, — един, който слуша през цялото време досега, но така и не се обади.

Това бях аз. С разтуптяно сърце тръснах слушалката върху вилката. Кой беше той? Ангел? Ясновидец? Мефистофел? Или вечният дух на приключението? Въплъщение на неизвестното, което ни очаква зад ъгъла? Или просто надеждата? Древната неопитомена надежда, която се загнездва в най-нелепите и невероятни кътчета, дори в телефонните лабиринти по време на стачка, за да спаси човека от собствената му нищожност?

Бележки

[1] Следобед, следобеден (фр.). — Б. пр.

[2] Наталино Ото (1912–1969) — даровит италиански певец на джаз и суинг. Всички изредени по-горе песни са реално съществуващи и много популярни на времето си от радиото, киното или конкурса в Санремо. — Б. пр.

Край