Дино Будзати
Собствен град

От този град, който никой от вас не познава, аз пращам вести, но те все не са достатъчни. Вие навярно знаете или посещавате най-разнообразни места и все пак в града, за който говоря, никога няма да заживее друг освен мен. На това се дължи единствената, но безспорна важност на подаваната от мен информация — този град съществува и източникът за точни данни за него е само един. И никой не може да каже с ръка на сърцето: какво ме е еня мене? Достатъчно е нещо, макар и малко, да съществува и ето че светът е принуден да отчита неговото наличие. Камо ли ако става дума за цял град — голям, огромен, със стари и нови квартали, с безкрайни лабиринти от улици, с паметници и руини, които тънат в нощта на хилядолетията, с филигранно изрязани катедрали и с паркове (надвечер планинските върхове, които се издигат наоколо, простират великански сенки през площадките, където са си играли децата); град, в който всеки камък, всеки прозорец, всяко магазинче означава някакъв спомен, чувство, силен момент!

Естествено, всичко зависи от вещината на описанието. Защото градове от типа на моя по света ги има с хиляди, стотици хиляди, и допускам, че често подобни агломерации имат само един постоянен обитател, както в личния ми случай. С тази разлика, че като цяло подобни градове сякаш не съществуват. Колцина са способни да ни снабдят с удовлетворителни сведения? Малцина. Болшинството дори не предполагат за значимостта на тайните, от които са част, нито им минава през ум да съобщават за тях, или пък пращат пълни с прилагателни дълги писма, след прочита на които често знаем не повече, отколкото преди.

Аз обаче съм от способните. И ще извинявате, ако това ви се струва смешно биене в гърдите. Слабо, съвсем слабичко, но от време на време успявам — с големи усилия, признавам — да изразя, макар неясно и смътно, същината на града, към който съдбата ме е придала. Понякога, след купища мои послания, които дори не се четат до края, едно успява да привлече вниманието. Заради което, движени от любопитство, малки групички туристи идват до портите и ме викат да ги разведа наоколо и да им дам подходящите обяснения.

Но колко рядко се случва да им угодя. Те говорят на един език, аз — на друг. В крайна сметка се разбираме със знаци и с усмивки. Освен това в кварталите от вътрешността, които са най-интересни, не мога да ги заведа, по никой начин. Аз самият не смея да изследвам тези меандри сред дворци, къщи и коптори (където пребивават ангелите или демоните?).

Затова по принцип насочвам любезните си посетители към разглеждането на по-обичайните неща — кметството, катедралата, музея Кропи (така се казва) и прочее, — в които всъщност няма нищо специално. Оттам и тяхното разочарование.

Рядко в тези надъхани компании се случва да няма по някой бюрократ, някой човек на реда — надзорник, инспектор, администратор, комисар или нещо от сорта, но не по-долу от заместник-комисар. Който например ме пита:

— Бихте ли могли, господине, да ме осветлите относно канализационната мрежа?

— Защо? — отвръщам сконфузен. — Да не мирише?

— Не, не затова, напротив… просто се интересувам от тоя въпрос.

А аз:

— Разбирам, но се боя, че не мога да съм ви от полза. Предполагам, че съществува канализационна система, но никога не съм се захващал да я разуча.

Заместник-комисарят поклаща глава.

— Лоша работа, лоша — мърмори надменно. — Този тип знания трябва да се задълбочават… А я кажете: на колко възлиза годишното потребление на газ на глава от населението?

— Няма потребление — изстрелвам наслуки и окончателно му падам в очите.

— Как така?

— Няма газ, няма потребление. Тук не се ползва.

— О — отговаря ледено и се отказва да любопитства повече.

Освен това редовно присъства и интелектуалната дама в понапреднала възраст, петимна да блесне с историческа ерудиция.

— Нали, прощавайте, основаването му датира от епохата на късната империя?… Каква интересна съвкупност от лизени… съвсем същата може да се види в трабзонските пропилеи… Но вие знаете… нали?

— Ами… аз… всъщност… такова… честно казано…

Тя мигом насочва поглед към стара стена със следи от зазидани арки.

— Ах — възкликва, — прелестно! Наистина забележително. Изключително рядко, не смятате ли, се намира подобно ясно изразена швабска притурка към такъв недвусмислено каролингски фон. Но кажете, господине, от коя година по-точно е този тъй своеобразен монумент?

— Ха — в невежеството си отговарям обтекаемо, — доколкото ми е известно, стената е стара. Съществувала е още по времето на дядо ми, това е сигурно. Но нямам представа точно.

Още по-опасно е момичето, зажадняло за преживявания. Оглежда се и моментално, с мълниеносна скорост, забелязва най-смущаващите подробности.

— А тази улица — пита и сочи зловещия зев между две високи постройки, черни от протеклите по тях нечистотии, в който вероятно гнездят престъпления, — тази живописна улица къде води? Хайде натам, господине, искам да поснимам.

Да, но натам аз не мога да я заведа. Във въпросния зловещ проход, който се спуска в шеметно стълбище към реката, дори и аз не съм влизал и ми се струва, че никога няма да опитам. Страх, ще кажете. Може би.

Междувременно забелязвам, че душното допреди малко слънце — така прежуряше — се е скрило зад дивите хребети, които се издигат край града. Спуска се здрач, уважаеми господа, със съответните последствия, и сенки се разпълзяват откъм реката, където вече някой и друг фенер се полюлява на вятъра. Малко остава до нощта.

В този момент туристите биват обзети от неясно вълнение. Крадешком почват да си поглеждат часовниците, нещо си шепнат, въобще — става ясно, че са се разбързали да си ходят. Моят град, за съжаление, никак не е весел, когато падне мрак. И външните хора се чувстват неловко. Но и аз губя чудната си увереност, и аз чувствам близостта на тъмата да се надига от плетеницата на старите квартали, натоварена с горчива тежест, и на мене ми се иска да си тръгна.

— Късно е, трябва да вървим, колко жалко — казват туристите. — Благодарим за всичко. Безкрайно интересно ни беше.

Нямат търпение да се изнесат.

— Прощавайте, не може ли да дойда с вас?

Заместник-комисарят се преструва, че смята местата по колите, после прави разочарована физиономия.

— Ами не, уви, много ми е мъчно, но няма къде да седнете, бездруго сме натъпкани като сардели; искрено, искрено съжалявам.

— О, почакайте, скъпи приятели — казвам с надеждата да не остана сам, защото не е леко, вярвайте ми, да изкараш цяла нощ (дълга е нощта) без никаква живинка наоколо посред големия град, ако ще да е личният ти такъв, построен със собствена плът и душа, душа и плът, — о, почакайте, не бързайте, нощем улиците тук са по-безопасни, а въздухът е свеж, наситен с ухания, още нищо не сте видели, потърпете, драги мои. За да оцените подобаващо това място, за да го видите в пълния му блясък, трябва да присъствате на здрачаването. По здрач, дами и господа, отблясъкът от поредния облак, който слънцето упорито осветява, се разлива по покривите, по терасите, по куполите, по оберлихтите, по шпиловете на старинните базилики (където са коронясвани монарси), по прозорците на огромните фабрики, по императорските ложета, по върховете на дъбовете, чиито сенки са разхлаждали сънищата на Клоринда^[1]. В това време изпарения и далечни гласове се надигат от дъното на кръстовищата и глъхнещият тътен на машините (докато неподвижният лунен светлик придава на затворническия двор вид на приказка), глъхнещият тътен се превръща във всеобятен благозвучен хор и се слива със сънищата, с мечтите ни. О, почакайте.

Ала честно казано, не е вярно: никак не е препоръчително човек да се окаже сам сред тези страшни сгради след свечеряване. Щом мръкне, въпреки яркото зарево на уличните лампи, от входовете излизат онези, с които е по-добре да не се срещаме: отдавнашни познайници, мили приятели, с които сме живели неразделно от зори до здрач и с които сме си знаели и най-беглите мисли, или девойчета под двайсет, онези, които някога са пристигали сияещи на вечерното ни рандеву. Какво им става? Защо не поздравяват, не се хвърлят на врата ми? Защо ме подминават с едва доловима усмивка? Да не се сърдят? За какво? Нима са забравили всичко?

Не. То е просто от годините! Вече не са същите. С течение на времето — колко време! — и те неусетно са се променили до най-съкровените си недра, до най-недостъпните кътчета на своите мозъци. Отпреди не е останало нищо друго освен кухата форма, името, това е, и презимето. Минават край мен тихи като привидения.

— Здравей, Антонио — казвам, — здравей, Рита, здравей, Гуидобалдо, как сте?

Не чуват, дори не извръщат лицата си, тракането на токове се отдалечава.

— Миг още, моля ви, приятели, уважаеми господа, Ваши Светлости, Ваши Превъзходителства. Къде сте хукнали тъй скоро? Още нищо не сте видели. След малко ще се запалят светлините и улиците ще заприличат на страници от романи, чиито заглавия не помня. В градината на Адмиралтейството в двайсет и един часа всяка вечер пее един дипломиран славей. Бледи, прекрасни жени ще се облакътят по балюстрадите на крайречните алеи и ще чакат: вероятно вас. На светлината от канделабрите в кралския дворец от XVII век във ваша чест принцът ще даде прием, не чувате ли цигулките, които засвирват?

Но не е вярно. В огромния град, който никой от вас не познава, нито някога ще опознае, в града, направен от собствения ми живот (паркове, палати, сбогувания, газометри, болници, пролети, казарми, портици, Коледи, гари, статуи, любови), Боже, колко съм сам. Стъпките отекват мистериозно между къщите и казват: какво правиш? Какво искаш? Не забелязваш ли, че всичко е безсмислено?

Заминаха. Отблясъците от фаровете им се стопиха в нощта в посока към пустинята. Никой ли не остана? Уви, единствените човешки подобия, които бродят наоколо, предполагам сте забелязали, са само призраци, а нейде из меандрите на долните квартали се трупат планини от кошмарни сенки. Часовникът на някаква кула удря двайсет и три часа.

Не. Слава Богу, не съм съвсем сам. Едно създание ме търси. От плът и кръв. От дъното на булевард Осемнайсети май под зеленикавите лъчи на уличните лампи, чак-чак, ето че се задава.

Куче. Косъмът му е дълъг. Черно е. Има хрисим и умислен вид. Странно прилича на Спартак, пудела, който имах преди петнайсетина години. Същата фигура, еднаква походка, идентично примирено изражение.

Прилича ли? Друг път прилича. Това е самият той, Спартак, живият символ на старите времена, които сега ми се струват щастливи.

И идва право срещу мен, следи ме неотклонно с дълбокия съзерцателен поглед на кучетата, пълен с тревоги и упреци. След малко, представям си, ще се хвърли върху ми с радостно скимтене.

Ала когато вече е на два метра и протягам ръка да го погаля, то се изплъзва, съвършено чуждо, и се отдалечава.

— Спартак! — викам. — Спартак!

Кучето не отговаря, не спира, дори не извръща муцуна. Виждам го, черна овчица, да се смалява, докато ту влиза, ту излиза от ореола на поредната лампа.

— Спартак! — извиквам отново. Нищо. Чак-чак. Сега съвсем изчезна.