Дино Будзати
Експрес

— Оня ли влак ще вземеш?

— Оня.

Локомотивът беше страховит под саждивата козирка, приличаше на разярен бик, който рие с копита от нетърпение да замине.

— С него ще пътуваш, така ли? — ме питаха. И наистина, направо плашеше, толкова буен изглеждаше напорът на па̀рата, която със съсък се процеждаше през процепите.

— С него.

— А закъде?

Назовах го. Друг път не го бях произнасял, дори в разговори с приятели, от своего рода свян. Голямото име, най-великото, приказното местоназначение. Не ми достига смелост да го изпиша тук.

Тогава ме погледнаха — кой по един начин, кой по друг: гневно, заради моето безочие; подигравателно, заради моята лудост; съчувствено, заради моята заблуда. Някой се изсмя. С един скок се озовах във вагона. Отворих широко прозореца, потърсих в тълпата познати лица. Никой.

Ами давай в такъв случай, влак, да не губим и минута дори, потегляй, впускай се. Господин машинист, ако обичаш, не се скъпи на въглища, накарай чудовището да диша. Дочуха се няколко бързи изсвистявания, вагоните потръпнаха, колоните на перонния заслон се задвижиха и отначало бавно, една по една се заизнизваха пред мен. После къщи, къщи, фабрики, газометри, навеси, къщи, къщи, комини, веранди, къщи, къщи, дървета, зеленчукови градинки, къщи, тутуф-тутуф, тутуф-тутуф, ливади, ниви, облаци, зареяни из откритото небе! Хайде, машинисте, карай с цялата мощ на па̀рата.

Боже, как се носехме. Представях си, че с такава скорост за нула време ще стигнем на първата гара, а след нея и на номер 2, 3, 4 и накрая на петата, последната, и победа! През стъклата доволно наблюдавах електрическите жици, които се снижаваха, снижаваха, докато изведнъж не се дръпнеха рязко, дрън, обратно в изходно положение заради следващия стълб, а темпото се ускоряваше все повече и повече.

Насреща ми обаче, на седалките от червен плюш, седяха двама господа с лица на хора, обръгнали на влакове, които постоянно си поглеждаха часовниците и с мърморене клатеха глави. Тогава аз, който съм леко притеснителен, криво-ляво събрах смелост и попитах:

— Прощавайте за моята нетактичност, господа, но защо се тюхкате?

— Тюхкаме се — отвърна по-възрастният от двамата, — защото проклетият влак не върви по разписание и ако продължаваме така, ще стигнем с ужасно закъснение.

Не казах нищо, но си помислих: „Хората все недоволстват! Че то най-впечатляващото на този влак са именно мощта и целеустремеността… прилича на тигър! Засилил се е напред както никога никой друг не е успявал, а ей ти ги и в него вечните пътници мърморковци.“ Междувременно полята от двете ни страни хвърчаха с възхитителна скорост, а далечината зад гърба ни набъбваше ли, набъбваше.

И действително, гара номер едно се появи преди очакваното. Погледнах часовника си. Движехме се по разписание, и още как. Тук по план трябваше да се срещна с инженер Мофин по една изключително важна работа. Слязох на бегом, втурнах се, както беше предвидено, към ресторанта на първа класа, където и седеше Мофин, който току-що бе приключил с яденето.

Поздравих го, седнах, но той дори бегло не зачекна нашето дело — говореше за климата и за всякакви други дреболии, сякаш разполагаше с неограничен ресурс за разговор. Цели десет минути (след които до отпътуването ми останаха едва седем) му бяха необходими, за да се реши да извади от кожената папка нужните бумаги. Но забеляза че си поглеждам часовника.

— Да не ви бавя, младежо? — попита ме не без ирония. — На мен, честно казано, не ми харесва да правя сделки под хронометър…

— Много правилно, уважаеми господин инженер — дръзнах, — но влакът ми след малко заминава.

— Е. щом е така — рече и с енергичен жест събра книжата, — щом е така, съжалявам, искрено съжалявам, но евентуално ще разговаряме друг път, когато вие, драги ми, сте малко по-свободен — и се изправи.

— Извинете — смотолевих, — но вината не е моя. Влакът, нали разбирате…

— Няма значение, няма значение — каза с надменна усмивка.

Едвам сварих да се метна на влака, който вече полека потегляше. „Ами какво да се прави — помислих си, — по-нататък ще е, важното е да не си проваля пътуването.“

Летяхме извън града и телеграфните жици танцуваха нагоре-надолу с характерните си епилептични подскоци, виждаха се безкрайни ливади и все по-малко сгради, все по-малко, когато навлязохме в земите на Севера, които се разтварят като ветрило към самотата и мистерията.

Двамата предишни господа вече ги нямаше. В купето ми седеше протестантски пастор с благ вид и кашляше. Поляни, гори и мочурища, а зад нас далечината се издуваше неумолимо като угризение.

По някое време от немай-къде погледнах часовника си. Между две прокашляния същото направи и протестантският пастор и поклати глава. Този път не попитах защо, понеже за съжаление знаех причината. Часът бе 16:35 и вече от петнайсет минути трябваше да сме на гара 2, която още дори не се мярваше на хоризонта.

На гара 2 трябваше да ме чака Розана. Когато влакът спря, на перона имаше навалица. Ала Розана я нямаше сред нея. Закъснението беше от половин час. Скочих на земята, минах през чакалните и надникнах на предгаровия площад. И там, в дъното му, на голямо разстояние, видях Розана да се отдалечава леко прегърбена.

— Розана, Розана! — извиках с все сила. Но любимата ми вече беше далеч. Не се обърна дори веднъж и сега ми се ще да разбера: ей така, човешки погледнато, можех ли да я догоня, имах ли право да изоставя влака и всичко останало?

Розана изчезна в другия край на площада, а аз, приел поредния отказ, се върнах на експреса и се понесох наново през северните равнини към онова, което хората наричат „съдба“. Какво толкова значеше някаква си любов в края на краищата?

Продължихме с дни; жиците, успоредни на железопътната линия, играеха неврастеничния си танц, но защо трясъкът на колелата вече не звучеше така напористо, както по-рано? Защо на хоризонта дърветата неохотно се провлачваха, вместо да препускат като подплашени изневиделица диви зайци?

На гара номер 3 се въртяха двайсетина човека. Не видях Комитета по тържественото ми посрещане.

Разпитах едно-друго на перона.

— Да е идвал такъв и такъв комитет — попитах, — мъже и жени с оркестър и знамена?

— О, да, тук бяха. При това доста дълго чакаха. После загубиха търпение и си отидоха.

— Кога това?

— Преди около три-четири месеца — ми отговориха. В същия момент се чу протяжно изсвирване, защото влакът потегляше.

Горе главата значи и все напред. Експресът тръгна с цялата си налична мощ, но това не беше някогашният му стремглав галоп. Некачествени въглища? Различен въздух? Студ? Изморен машинист? А далечината зад нас вече беше като бездънна пропаст, в която само да надникнеш, и ти се завива свят.

На гара номер 4, знаех това, щеше да ме чака майка ми. Но когато влакът спря, пероните бяха безлюдни. И валеше сняг.

Дълго висях на прозореца, озъртах се навсякъде и тъкмо щях огорчен да го вдигна, когато я зърнах: в чакалнята, сгушена на една скамейка, спеше плътно загърната в шала си. Боже мили, колко се беше смалила!

Скочих от влака и се втурнах да я прегърна. Докато я притисках, осъзнах, че е станала почти безплътна: джезвенце крехки кокали. И чувствах как трепери от студа.

— Кажи, отдавна ли ме чакаш?

— Не, не, сине — и щастливо се смееше, — има-няма четири години. — Докато изричаше тези думи, не гледаше мен, а пода наоколо, сякаш нещо търси.

— Какво търсиш, мамо?

— Нищо… Багажът ти къде е? Да не си го оставил отвън, на перона?

— Във влака е — отвърнах.

— Във влака? — и сянка на отчаяние се спусна като було над челото й. — Още не си го свалил, така ли?

— Ами аз… — наистина не знаех как да й кажа.

— Да не би да заминаваш веднага? Няма ли да се отбиеш поне за ден? — замълча смутена и не откъсваше очи от мен. Въздъхнах.

— Добре! Влакът да върви. Ей сега ще изтичам да си взема куфарите. Реших. Оставам тук с теб. Така де, чакала си ме четири години — при тези думи лицето на мама отново се промени. Върнаха се радостта и усмивката й (макар и не толкова лъчезарна, колкото преди малко).

— Не, не, не ходи за куфарите, зле се изразих — примоли се. — Пошегувах се, разбираш ли? Влизам ти в положението. Няма какво да спираш в тази беднотия тука. Не си струва заради мен. Заради мен не бива да губиш дори един час от времето си и е най-разумно да отпътуваш незабавно. Абсолютно. Длъжен си… Аз само едно си мечтаех: да те видя отново. Е, видях те и това ми стига…

Викнах:

— Носач, носач! — (И един носач моментално изникна отнякъде.) — Има три куфара за разтоварване!

— Ама какви куфари — настоя майка. — Сгоден случай като този никога няма да се повтори. Млад си, трябва да изминеш твоя си път. Хайде, веднага се качвай. Върви де, върви — и усмихната с огромно усилие немощно ме забута към вагоните. — Моля те, побързай, затварят вратите.

Не знам как, но с целия си егоизъм се озовах отново в купето, подаден от отворения прозорец, размахал ръце за довиждане. Експресът набра скорост и тя бързо се стопи — безутешна, неподвижна фигурка на пустия перон под падащия сняг. После се превърна в безлика черна точка, миниатюрна мравка в безграничната Вселена, и накрая изчезна в нищото. Сбогом.

И така, с натрупано закъснение от години сме отново на път. Но накъде? Спуска се мрак, вагоните са ледени, почти никой не остана вътре. Само тук-таме по кьошетата на тъмните купета седят непознати с бледи, напрегнати лица, които страдат от студа, но си мълчат.

Накъде? Колко остава до последната гара? Ще пристигнем ли изобщо? Заслужаваше ли си така презглава да напускам места и любими хора? Къде, къде съм си сложил цигарите? А, ето ги, в джоба на сакото. Естествено, връщане назад няма.

Затова дерзай, господин машинист. Какво ли ти е лицето, как ли се казваш? Не те познавам и никога не съм те виждал. Тежко̀ ти, ако не помогнеш. Дръж се, прекрасни машинисте, хвърляй в огъня и последните въглища, накарай тази стара скърцаща съборетина да лети, умолявам те, изстреляй я с все сила, за да заприлича поне малко на някогашния вихрогон, спомняш ли си? Като стрела през нощта. Само, за Бога, не спирай, не се поддавай на съня. Утре може би ще пристигнем.