Дино Будзати
Стените на Анагор

Във вътрешността на Тибести един местен водач ме попита дали случайно не искам да видя стените на град Анагор — той щял да ме придружи. Погледнах картата, но там Анагор нямаше. Нито се споменаваше някъде в туристическите пътеводители, които са толкова разточителни откъм подробности. Казах:

— Що за град не фигурира в географските карти?

Той отвърна:

— Голям, много богат и могъщ, но на картите не е отбелязан, защото нашето правителство не признава или се прави, че не признава съществуването му. Анагор се справя сам и не се подчинява. Живее независимо и дори кралските велможи нямат достъп до него. Не поддържа търговски отношения с други градове, близки или далечни. Затворен е. Живее от векове в очертанията на масивните си крепостни стени. И обстоятелството, че никой никога не го напуска, вероятно означава, че там се живее щастливо, нали така?

— На картите — настоях аз — не е отбелязан никакъв град с име Анагор, което ме навежда на мисълта, че това е поредната от многото легенди на вашата страна. Вероятно всичко е плод на миражите, родени от отблясъците на пустинята, нищо повече.

— Най-добре да заминем два ча̀са преди съмване — каза местният водач, чието име беше Магалон, сякаш не ме чуваше. — С твоята кола, господине, ще пристигнем до Анагор към пладне. Ще дойда да те взема в три през нощта, господарю мой.

— Град като този, за който разправяш, щеше се вижда на картите ограден с двойно кръгче и изписан с главни букви. А аз не намирам и помен от Анагор, така че той очевидно не съществува. В три ще съм готов, Магалон.

Със запалени фарове в три заминахме по пътя през пустинята някъде на юг и докато пушех цигара от цигара с надеждата да се сгрея, видях от лявата ми страна хоризонтът да просиява — слънцето бързо се издигна и запрежуря над пустинята, докато всичко не се нажежи и не затрепери, дотам, че оставяше впечатление за езера и блата наоколо, в които отчетливо се отразяват контурите на скалите… само дето в действителност нямаше и ведро вода, а единствено пясък и насветлени от жега камъни.

Но колата с невероятно съпричастие се носеше ли, носеше, така че точно в 11:37 часа̀ седналият до мен Магалон каза:

— Ето, господине — и наистина, съзрях крепостни стени, които се простираха на километри, високи между двайсет и трийсет метра, жълтеникави на цвят, непрекъснати, осеяни тук и там с наблюдателни кули.

Като приближихме, забелязах, че на различни места в самото подножие на стените имаше биваци — опърпани навесчета, средноголеми палатки, пищни шатри на богаташи с развети знамена.

— Кои са тези хора? — попитах.

А Магалон обясни:

— Чакат с надеждата да влязат, затова лагеруват пред вратите.

— А, значи има врати?

— Многобройни и всякакви, големи и малки, над сто може би, но периметърът на града е толкова обширен, че между всеки две има значително разстояние.

— И кога се отварят тези врати?

— Почти никога. Но се разправя, че някои ще се отворят. Довечера или утре, или след три месеца, или след петдесет години, не се знае, точно в това се състои голямата тайна на град Анагор.

Бяхме пристигнали. Спряхме пред една порта, на вид от масивно желязо. Многолюдна тълпа чакаше пред нея. Изпосталели бедуини, дрипльовци, забулени жени, монаси, въоръжени до зъбите бойци, дори някакъв княз с малката си лична свита. От време на време някой трясваше със сопа метала, който прокънтяваше.

— Тропат — обясни водачът, — за да ги чуят жителите на Анагор и да дойдат да ги пуснат. Шири се убеждението, че ако не чукаш, никой никога няма и да ти отвори.

Обзе ме съмнение.

— Сигурно ли е изобщо, че оттатък има хора? Не е ли възможно градът да е загинал?

Магалон се усмихна.

— Когато дойдат тук за първи път, всички си мислят точно това. Аз самият някога подозирах, че вътре вече никой не живее. Но има доказателство за обратното. Понякога при добро осветление привечер над града се виждат пушеци, устремени право към небето, като от десетки кадилници. Знак, че обитателите му са живи и палят огньове, и приготвят храна. А има и още по-красноречиво потвърждение: навремето една от вратите се е отворила.

— Кога?

— Датата, честно казано, не е известна с точност. Едни смятат, че е било преди месец, месец и половина, други обаче твърдят, че се е случило доста по-отдавна, преди две, три, даже четири години, а някои даже са убедени, че случката е от царуването на султан Ам ел-Ергун.

— И кога е царувал Ам ел-Ергун?

— Преди около три века… Но ти си голям късметлия, господарю мой… Виж. Макар че е пладне и въздухът гори, ей ги на̀ пушеците.

Въпреки горещината ненадейно оживление се разля през тъй разноликия лагер. Народът наизлезе от палатките и взе да сочи към двете треперливи спирали, които се издигаха в неподвижния въздух от другата страна на стените. Не разбирах и дума от надвикването на възбудените гласове. Но въодушевлението бе очевидно. Сякаш двете нещастни димни нишки бяха най-чудесното нещо на света и вещаеха на наблюдаващите ги скорошна сполука. Това ми се стори прекалено по следните причини:

— първо, появата на пушеците не означаваше по никакъв начин по-голяма вероятност съответната врата да се отвори, затова и не беше смислен повод за ликуване;

— второ, подобна врява, ако се чуеше от другата страна на стените, както беше възможно, най-много щеше да разубеди жителите на града да отварят, вместо да ги подтикне да го направят;

— трето, пушеците сами по себе си дори не доказваха, че Анагор е обитаван. Защо пък да не ставаше дума за случаен пожар, предизвикан от изпепеляващото слънце? Или — доста по-правдоподобна хипотеза — за огньове, накладени от плячкаджии, проникнали през тайна пролука в стените, за да мародерстват из мъртвия и обезлюден град?

„Много е странно — помислих си, — че освен пушеците, никога никакъв друг признак на живот не се е забелязвал откъм Анагор: нито гласове, нито музика, нито кучешки вой, нито пазачи или зяпачи по стените. Изключително странно е.“ И се обадих:

— Кажи, Магалон, когато вратата, за която спомена, се е отворила, колко души са успели да влязат?

— Само един — отвърна Магалон.

— А другите? Тях отпратили ли са ги?

— Не е имало други. Вратата била от най-малките и пренебрегвани от поклонниците. Въпросния ден никой не чакал пред нея. Привечер пристигнал един пътник и похлопал. Нямал представа, че това е град Анагор и от влизането си не очаквал нищо особено, искал само подслон за през нощта. Не знаел нищичко, озовал се там случайно. И може би именно затова му отворили.

Аз лично чаках почти двайсет и четири години в бивака пред града. Но вратата не се отвори. И сега се връщам в родния си край. Поклонниците от лагера, като видяха, че си стягам багажа, заклатиха глави: „Ееех, приятелю, какъв си се разбързал! — казват. — Прояви поне малко търпение, по дяволите! Искаш твърде много от живота.“