Дино Будзати
Чинията кацна

Надвечер, когато полето лежало полузадрямало и от долчинките се надигали валма мъгла и призиви на самотни жаби, които се обаждали и веднага млъквали (бил оня час, дето покъртва дори ледените сърца с бистрото си небе, с необяснимото безгрижие на света, с аромата на пушек, с прилепите и с кадифените стъпки на призраците из старите къщи), летящата чиния кацнала на покрива на енорийската църква, издигната в най-високата част на градеца.

Неусетно за хората, които вече се били прибрали по домовете си, апаратът се спуснал право надолу от синевата, поколебал се за миг с едва доловимо бръмчене, сетне спрял на покрива безшумно като гълъб. Бил голям, лъскав, солиден, приличал на мастодонтско зърно леща и от нещо подобно на клапи продължил със свистене да изпуска па̀ра. После утихнал и привидно замрял.

Горе в стаята си с изглед към църковния покрив енорийският свещеник дон Пиетро тъкмо четял с тосканска пура в уста. Като чул необичайното бръмчене, станал от креслото и отишъл да надникне през прозореца. И видял невъобразимия предмет: нежен лазурен цвят, диаметър почти десет метра.

Не се изплашил, не извикал, но бил смаян. А кога друг път нещо е успявало да учуди гръмогласния и безстрашен дон Пиетро? Останал на място, захапал пурата, да наблюдава. И щом видял в чинията да се отваря вратичка, просто протегнал ръка — току до него на стената висяло чифтето му.

За точната външност на двете странни същества, излезли от чинията, няма гаранция. Дон Пиетро е хаотична личност. Във всеки преразказ на случката не спря да си противоречи. Единственият несъмнен детайл е следният: били крехки и ниски на ръст, някъде към метър — метър и десет. Но отчето твърди, че се източвали и скъсявали като ластици. Относно облика им също не се разбра кой знае колко: „Приличаха на две шадраванени струи, широки отгоре и тесни в основата — според дон Пиетро, — на духчета, на насекоми, на пушки, на две гигантски кибритени клечки…“ „А имаха ли по две очи като нас?“ „Разбира се, по едно от всяка страна, но малки.“ „А устата? А ръцете? А краката?“ Дон Пиетро се колебаеше: „В едни моменти виждах две крачета, в следващата секунда обаче никакви ги нямаше… Какво да ви кажа? Оставете ме на мира най-после!“

Безмълвен, свещеникът ги изчакал да се насуетят около чинията. Нещо си бърборели полугласно и диалогът им приличал на скрибуцане. После се покатерили на покрива, който е със съвсем лек наклон, и се добрали до кръста над фасадата. Завъртяли се около него, сякаш му вземат мерките. Известно време дон Пиетро стискал чифтето, без да ги закача, но ненадейно размислил.

— Хей! — викнал с гръмкия си глас. — Я слизайте оттам, младежи. Кои сте вие?

Двете същества се обърнали да го погледнат без видима следа от вълнение. Обаче веднага се смъкнали от покрива и се приближили до прозореца на свещеника. И по-високото заговорило.

Дон Пиетро — той лично сподели с нас — се разочаровал: марсианецът (от първия миг, кой знае защо, бил убеден, че чинията идва от Марс, та така и не поискал някой да му потвърди тази подробност) говорел непознат език. Но нима въобще ставало въпрос за език? Звуковете всъщност не били неприятни и се сливали без пауза помежду си. Свещеникът обаче веднага разбрал всичко, сякаш му приказвали на неговото родно наречие. Предаване на мисли? Някакъв универсален и автоматично разбираем език?

— Спокойно, спокойно — рекъл чужденецът, — след малко потегляме. Знаеш ли, от много време вече кръжим около вас и ви наблюдаваме, слушаме вашето радио, проумяхме почти всичко. Като говориш например аз те разбирам. Само едно не сме разгадали досега. И тъкмо заради него кацнахме. За какво са ви тези антени — и посочил към кръста. — Имате ги навсякъде, по кули и по камбанарии, по планински върхове, а тук-таме, оградени със стени, държите цели пълчища от тях, като в развъдници. Можеш ли да ми обясниш, човеко, за какво служат?

— Че това са кръстове! — възкликнал дон Пиетро. И забелязал, че двамата му събеседници имат на главите си по едно кичурче, нещо като фина четчица, висока двайсетина сантиметра. Не, не били коси, а приличали по-скоро на тънички растителни стъбълца, треперливи, изключително живи, конто непрестанно вибрирали. Да не би пък да били къси светлинни лъчи или венчета от електрически дъги?

— Кръс-то-ве — повторил сричка по сричка инопланетянинът. — И за какво служат?

Дон Пиетро отпуснал на пода приклада на чифтето, но така, че да му е под ръка. Сетне се възправил в цял ръст и се опитал да звучи тържествено:

— Служат на душите ни — отвърнал. — Те са символ на нашия спасител Исус Христос, Сина Божи, който загина на кръста за нас.

Неуловимите кичурчета по главите на марсианците изведнъж се развълнували. Знак на любопитство или на емоция? Или това бил начинът им да се смеят?

— И къде, казваш, се е случило това? — поинтересувал се отново по-едричкият със своето писукане, подобно на морзово съобщение, а в тона му сякаш звъннала иронична нотка.

— Тук, на Земята, в Палестина.

— Бог, един вид, е дошъл сред вас, така ли?

Недоверието му подразнило дон Пиетро.

— Дълга история — рекъл. — Може би твърде дълга за умни глави като вас.

На темето на марсианеца леката неописуема корона се люшнала два-три пъти, като от повея на вятър.

— О, но сигурно е прекрасна — рекъл снизходително. — Човеко, наистина бих искал да я чуя.

Дали в сърцето на дон Пиетро не проблеснала надеждата да покръсти обитател на чужда планета? Събитието щяло да е поврат в историята, славата му — вечна.

— Е, щом е само това — отвърнал рязко. — Само че елате насам, хайде, заповядайте в стаята ми.

Последвалата сцена в стаята на енорийския свещеник без съмнение била забележителна: той настанен зад писалището си под светлината на старата лампа, с Библията в ръце, а двамата марсианци — изправени на леглото (дон Пиетро ги поканил да се разположат удобно, настоял да седнат на дюшека, ала те не могли да му угодят — явно не можели да се сгънат, та да не го разочароват, поне се качили на кревата и застинали в стоеж, с кичур по-щръкнал и разбунен от всякога).

— Слушайте, чорльовци! — казал отецът безцеремонно, отворил книгата и зачел: — … след това Господ Бог взе човека (когото създаде) и го посели в Едемската градина… И заповяда Господ Бог на човека и рече: от всяко дърво в градината ще ядеш; а от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него; защото в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш. И рече Господ Бог…

Вдигнал очи от страницата и видял, че двата кичура са в дива възбуда.

— Всичко наред ли е?

Марсианецът попитал:

— Кажи, кажи, вие обаче все пак го вкусихте, а? Не издържахте? Така стана, нали?

— Да. Вкусили са го, вярно — съгласил се отецът, но гласът му се изпълнил с гняв: — Ама да ви бях видял на тяхно място! Да ви бях видял вас, ако дървото на познанието растеше по вашите краища!

— Естествено, че расте по нашите краища. От милиони години. И е още злак зелено.

— А вие — какво?… Не сте ли му опитвали плодовете?

— Никога — отвърнал пришълецът. — Законът не позволява.

Дон Пиетро се задъхал от унижение. Значи тези двамата били чисти като ангели небесни, не познавали греха, не знаели що е злост, ненавист, лъжа? Заоглеждал се, сякаш в търсене на помощ, и зърнал в сумрака над леглото черното разпятие. Опомнил се.

— Да, оня плод е в основата на всичките ни беди… Но Синът Божи — прокънтял, а нещо го давело в гърлото, — Синът Божи стана човек. И дойде сред нас!

Събеседникът му безизразно стоял насреща. Само черницата на главата му се полюшвала насам-натам като присмехулно пламъче.

— Дойде, викаш, сред вас, на Земята? А вие как го посрещнахте? Направихте го ваш цар?… Или май, ако не греша, ти спомена, че е умрял на кръста… Да не би да сте го убили?

Дон Пиетро отказал да се даде.

— Оттогава са минали почти две хиляди години! Той точно затова е умрял, за да съхрани нас и вечния ни живот.

Притихнал, не знаел какво да добави. А в тъмното кьоше тайнствените перчеми на двамата му гости горели, наистина горели с необичайна светлина. Настанала тишина и тогава отвън се дочула песента на щурците.

— Добре де — попитал марсианецът с търпеливостта на учител, — цялата тази история послужи ли за нещо?

Дон Пиетро мълчал. Само печално махнал с дясната ръка, сякаш да каже: ами това е положението… така сме устроени, грешници сме, жалки грешни твари, които не могат без Божията милост. И паднал на колене, и заровил лице в дланите си.

Колко ли време изминало? Часове, минути? Гласовете на посетителите изтръгнали дон Пиетро от унеса му. Вдигнал очи и ги видял вече на перваза, явно готови да си вървят. На фона на нощното небе двата кичура трептели с пленително изящество.

— Човеко — попитал все същият парламентьор, — какво правиш?

— Какво правя ли? Моля се!… Нима вие не? Не се ли молите?

— Да се молим ли? Защо?

— Дори на Бог ли не се случва да се помолите?

— Ами не! — казало странното създание и кой знае как, неспокойната му корона неочаквано спряла да мърда и клепнала меко и безцветно.

— О, горките — промълвил дон Пиетро, но тъй, че да не го чуят, както се прави в присъствието на тежкоболни. Станал, кръвта запрепускала нагоре-надолу по вените му. Миг по-рано се чувствал долен червей. А сега бил щастлив. „Хе-хе — закискал се вътрешно, — вие си нямате първородния грях с всичките му усложнения. Какви сте ми богобоязливи, благоразумни и неопетнени. И Нечестивия никога не сте срещали. Но я да ви видя как се чувствате, когато падне нощта! Ужасно сами, предполагам, умрели от безсмислие и досада.“ В това време двамината се промушили през вратата на машината си, затворили я и двигателят се задействал с глухо, невероятно хармонично жужене. Лека-полека, като по чудо, чинията се отлепила от покрива, издигнала се като сапунен мехур, завъртяла се около оста си и с шеметна скорост се впуснала нагоре, нагоре към съзвездието Близнаци.

— О — продължавал да боботи свещеникът, — Бог със сигурност предпочита нас! По-добре свине като нас, в крайна сметка, лакоми, гнусни и лъжливи, отколкото разни примерни натегачи, дето не Му и продумват. Че какво Му е удовлетворението на Бог от такива? И какво означава животът, ако ги няма злото, угризението, плача?

От радост грабнал пушката, прицелил се в летящата чиния, която вече приличала на бледа точица сред небосвода, и стрелял. От далечните хълмове му отговорил воят на кучетата.