Дино Будзати
Само това чакаха

Жега. След дългото пътуване на крак в коридора, Антонио и Ана пристигнаха изтощени в големия град, където трябваше да изкарат нощта. До следващата сутрин нямаше влакове, с които да продължат.

От гарата излязоха на нажежения площад. С едната ръка той носеше общото им куфарче, с другата подкрепяше Ана, която вече едвам се държеше на отеклите си от умора крака. Жега. Най-важното на първо време беше бързо да намерят хотел, в който да си починат.

Хотели в района на гарата имаше предостатъчно. И човек би рекъл, че са всичките празни, със спуснати щори, без дори една кола паркирана пред тях, с безлюдни фоайета. Харесаха си един скромен наглед. Казваше се Стригони.

Във вестибюла нямаше жива душа. Всичко спеше и не помръдваше. После забелязаха на рецепцията портиера, който дремеше, потънал в креслото си.

— Извинете — каза Антонио, без да повишава глас. Човекът с мъка отвори едно око, бавно се изправи и стана черен и много висок.

Преди Антонио да се обади отново, портиерът поклати глава — гледаше двойката, както се гледа враг. Посочи с показалец схемата на хотела върху плота пред себе си и съобщи:

— Всичко е заето. Съжалявам, но празно няма.

Звучеше, сякаш произнася с отегчение заклинание, повтаряно безспир от години.

Ив другите хотели нямаха място. Но и в тях фоайетата пустееха, никой не влизаше и не излизаше, нито се чуваше шум от хора откъм стълбищата. Повечето рецепционисти климаха потни и унили. И те сочеха схемата на стаите, за да докажат, че не им е останало нищо свободно, дори най-сбутаното килерче. И също като първия недоверчиво гледаха двойката.

Блуждаха така близо час по нетърпимо горещите улици и се изморяваха все повече и повече.

Най-накрая, на седмия или осмия рецепционист, който им отказа, Антонио попита дали поне не може да се изкъпят.

— Да се изкъпете? — рече онзи. — Търсите баня, така ли? Ами защо не идете в дневния хотел? Близко е, на две крачки — и ги упъти.

Отидоха. Ана вече само вървеше с изопнато лице и дума не обелваше, знак, че е бясна. Ето я голямата многоцветна табела на входа на дневния хотел и стълбището, което се спускаше към сутерена. И тук сякаш нямаше жива душа.

Но в мига, в който слязоха, загубиха ума и дума. Пред двете гишета с надпис „Баня“ се виеха дълги опашки, а хора, които явно вече си бяха купили билетче, чакаха насядали наоколо и си шушукаха.

Едното гише беше за мъжете, другото — за жените.

— Боже мой, не издържам вече — каза Ана.

А той:

— Спокойно, сега ще се освежим малко. А после, дай Боже, ще намерим и хотел.

И двамата се наредиха на съответните опашки.

Заради топлата па̀ра, която излизаше от коридора с баните, и в сутерена въздухът бе влажен и задушен. Междувременно Антонио забеляза, че седналите ги оглеждат, особено Ана — хвърлят поглед, след това си шушукат, но не злорадо, никой не се усмихваше.

Ана стигна първа. След около половин час на съседната опашка я видя да го изпреварва и постепенно да се приближава към гишето. Когато дойде нейният ред, девойката подаде банкнота от сто лири.

В същия момент Антонио се разсея от полугласното сдърпване между човека пред него и чиновника на гишето. Служителят нямаше дребни, а клиентът — само банкноти от по хиляда.

— Моля, отдръпнете се и пуснете следващите да минат…

Караха се съвсем тихо, сякаш се притесняваха да не ги чуят. Накрая мъжът отстъпи с мърморене и даде път на Антонио.

Едва тогава осъзна, че Ана също спори на съседното гише. Беше почервеняла и нервно ровеше в чантичката си.

— Да не изгуби парите? — попита той.

— Не, но ми искат документи, а не мога да си намеря личната карта!

— Ако обичате, господине — пошепна служителят, за да подкани Антонио. — Едно къпане?… Осемдесет.

— И документ, така ли?

Чиновникът се подсмихна неясно.

— Най-добре… — отговори и кой знае какво имаше предвид.

Антонио извади личната си карта, от която онзи заведе данните в един регистър.

През това време заради Ана опашката на жените се беше запънала и от нея започна да се надига тих ропот. Докато от гишето не долетя неприятен женски глас:

— Госпожице, ако нямате документи, се отместете, моля!…

— Но на мене ми е лошо, имам нужда… — настоя Ана и се помъчи да се усмихне, за да я умилостиви. — Тук има един господин, който ме познава и който има документи…

Служителката я отряза:

— Нямам време за губене… Ако обичате…

Антонио внимателно издърпа за ръката момичето встрани. А то загуби търпение:

— Що за отношение! — извика на касиерката. — Да не сме ви престъпници!

Високият й глас рязко наруши тишината. Всички я погледнаха изненадано, след което зашепнаха още по-оживено.

— И таз добра — каза Антонио. — А сега какво?

— Де да знам? — отвърна Ана и малко й оставаше да се разплаче. — Един душ не може да си вземе човек в този проклет град… Ти поне купи ли си билетче?

— Аз да… Дай да пробваме да влезеш ти вместо мене…

И отидоха при разпоредителката, която късаше билетите на входа на баните и с нисък глас извикваше всеки следващ номер, като му дойдеше редът.

— Моля ви — опита се Антонио да я размекне, — имам билет, но трябва да тръгвам… Не може ли да го ползва госпожицата?

— Да, разбира се — отвърна жената. — Само първо да мине през гише „Рекламации“ и да й го презаверят с документ…

— Вижте — намеси се Ана. — Бъдете така добра… изгубила съм си личната карта… пуснете ме да се изкъпя… лошо ми е… вижте ми глезените на какво станаха…

— Ама не мога, мойто момиче — отговори разпоредителката. — Ако случайно ме хванат, аз ще опера пешкира, повярвайте ми.

— Хайде да си ходим — каза Антонио, който също се изнерви. — Това не е хотел, а казарма.

Сега очите на всички присъстващи вече бяха впити в двойката и когато двамата младежи се отправиха към стълбището, за да се качат обратно вън, шепотът утихна за момент.

— О, хайде да седнем някъде, много ти се моля — изхленчи Ана. — Вече не издържам права… Гледай, градинка!

И наистина, улицата излизаше в началото на един парк, който отдалече изглеждаше почти пуст. Всъщност обаче пейките на сянка бяха заети до последната. Наложи се да седнат на една, частично затулена от голям клон. Веднага щом се настани, Ана си развърза гуменките. Отвсякъде наоколо звънтяха цикади, останалото беше прах и немара.

Сетне, на кръглата площадка на известно разстояние пред себе си, те зърнаха разлатото овално езерце на фонтан със самотна струя в средата. Макар и на припек, това бе единственото претъпкано място от целия парк. Жени, че и сериозни господа, седяха на ръба, повечето с ръце, потопени във водата, за да се разхладят, а във вътрешността на фонтана буйна, креслива сюрия полуголи хлапета си играеха на корабчета. Шляпаха из водата щастливи, пръскаха се, някое току цамбурваше по корем, с дрешките и всичко, без да обръща внимание на виковете на майка си.

Заради меките па̀ри, които се пластяха над града и може би идваха от гниещите оризища наоколо, слънцето междувременно помръкна. Но горещината сякаш се нагнети още повече.

— Виж… Водата! — неочаквано възкликна Ана. — Чакай малко…

Заряза гуменките си и преди дори Антонио да понечи да я спре, усмихната се впусна към фонтана, каза „Извинете“ на седящите на крайчеца му, пъргаво прекрачи и влезе във водата с леко повдигната пола.

— Ах, какво облекчение! — провикна се към Антонио, който веднага я беше последвал с куфарчето и обувките й.

От водата, където търсеха отмора, погледите на хората се вдигнаха изпитателно към красивото момиче. Тутакси сънените неподвижни глави се оживиха и започнаха напрегнати диалози. След това един уверен глас се вдигна над другите:

— Госпожице, излезте, моля, фонтанът е само за децата! — беше жена на около четирийсет години, тип домакиня, с енергична физиономия.

Но Ана беше толкова доволна, че е във водата. Сред детската гълчава изобщо не чу, че на нея говорят.

— Госпожице — повтори жената по-високо. — Забранено е влизането във фонтана. Той е само за децата. — Други жени с кимане одобриха думите й.

Ана се обърна изненадана, все още усмихната.

— За деца или не — отговори, — аз все пак малко ще се освежа, ако нямате нищо против.

Каза го мило, с нотка на церемониалност, която трябвате да прозвучи като закачка. След това тръгна към средата на фонтана, където водата ставаше по-дълбока.

Жена с лисича муцунка високо размаха ръце.

— Фонтанът е на децата — извика. — Ясно ли е? На децата.

Останалите също се обадиха:

— Вън от фонтана! Вън! Той е само за деца!

Дори и малките, които отначало не бяха обърнали внимание, зяпнаха момичето, което цапаше през водата сред тях, и прекъснаха игрите си, сякаш в очакване на нещо.

— Връщайте се! Забранено е! Вън!

Ана почти се беше добрала до струята, където децата бяха най-нагъсто. Водата стигаше до коленете й. При тези крясъци отново се обърна и кой знае как не забеляза, че за броени секунди лицата на жените наоколо са се преобразили: потни, червени, изкривени от злоба, с по една ненавистна бръчка в ъгълчетата на устата. Не забеляза, затова и не се изплаши.

— Уф! — отговори и махна с ръка да покаже нетърпението и досадата си.

Откъм ръба на фонтана Антонио с помирителен тон се опита да избегне спора.

— Ана, Ана, хайде идвай вече. Достатъчно се освежи.

Но тя усети, че Антонио се срамува от нея и е донякъде на страната на жените. В отговор заджапа във водата като момиченце.

— Да, да, ей сега! — не искаше да отстъпи пред тези вещици.

Шльоп. Нещо сиво прелетя над водата и на гърба на Ана цъфна тежко мръсно петно, което протече надолу по синия плат на цветенца. Кой го направи ли? Една от местните, висока и пищна хубавица, ненадейно беше загребала с ръка от дъното и бе извадила шепа тиня. След това я беше метнала.

Гръмнаха смях и викове.

— Вън! Вън от фонтана! Вън! — дочуха се и мъжки гласове.

Хората, допреди малко отнесени и отпуснати, живнаха. Каква радост — да унижат нахалната девойка, която, ако се съдеше по лицето и произношението й, явно беше и другоземка.

— Гадняри! — викна Ана, рязко се обърна и с кърпичка взе да се мъчи да се избърше. Но шегата се хареса. Втора шльопка я застигна по едното рамо, а трета по врата, в деколтето. Настана надпревара.

— Вън! Вън! — крещяха и ликуваха. Голям смях падна, когато голяма мека буца кал се размаза върху ухото на Ана и оплеска лицето й. Слънчевите й очила отхвръкнаха и потънаха във водата. Под обстрела момичето се опитваше да се предпази, задъхваше се и викаше нещо неразбираемо.

Тук Антонио се намеси и си проправи път. Но както се случва в моменти на неовладяна емоция, призивите му прозвучаха несвързано:

— Ако обичате — започна, — престанете! Какво ви е направила, ако обичате… Казвам ви, че… Слушайте… Съветвам ви… Ана, Ана, идвай веднага!

Антонио беше чужд, а тук всички говореха на диалект. Думите му прозвучаха странно, почти смешно. Досами него някакъв се разхили.

— Ако обичаме, а? Ако обичаме? — изимитира го той. Беше млад човек, към трийсетинагодишен, по потник, със сухата тарикатска физиономия на хулиган.

Устните на Антонио се разтрепериха.

— Е, какво? Какво? — попита. Същевременно с крайчеца на окото си мерна, че поредната жена вдига ръка и понечва да хвърли кал. С един скок я сграбчи за китката и я спря, а мръсната кашица се процеди между пръстите й.

— На жени ли бе? На жени ли се репчиш? — обади се младежът с потника. — Ти какво си, на тая приятелчето? — и се доближи. — Не си познал! — рече заплашително и предизвикателно замахна под носа на Антонио. За да го отблъсне, Антонио се опита да го удари с юмрук. Но опитът беше непохватен и само лизна рамото на онзи.

Младежът дори не се олюля. Смееше се, явно искрено развеселен, и заподскача с изнесен напред торс, както правят боксьорите, и замята пестници.

— На̀ ви, ако обичате!

Лявата му ръка се протегна. Съвсем бавно сякаш, без никаква сила. И все пак Антонио, кой знае защо, не успя да се отмести. Отначало почувства леко докосване откъм страната на черния дроб, като шеговито смушкване. Но веднага щом си пое въздух, почувства жестока болка да свива вътрешностите му: дълбока, тъмна, злотворна. Дъхът му секна.

— Ако обичате! Ако обичате! — продължи да го имитира нахиленият му противник. И стрелна другата си ръка. Юмрукът уж едва докачи Антонио. Но след миг той се преви одве и застена. После някъде дълбоко в него се надигна ужасно гадене. Пред очите си виждаше само неразбория от сенки. Заотстъпва към най-близкото дърво, за да се подпре. А като се окопити — бяха минали броени секунди, — край фонтана се случваше нещо ново.

Ана още не се беше измъкнала от центъра. Цялата сплескана в кал, с лице, изкривено в измъчена гримаса, ту се опитваше да се предпази с ръце, ту да плисне вода срещу онези, които я замерваха. Но се движеше тромаво, все едно изведнъж оборена от непреодолима умора. В момента се придържаше в средата на децата, явно убедена, че за да не уцелят тях, майките ще пощадят и нея.

— Антонио, Антонио! — викаше. — Виж на какво ме направиха! Боже, на какво ме направиха! — повтаряше машинално този вик, сякаш не беше способна да каже друго.

— Вън! Вън! Разкарай се! На̀ ти!… Вън!… Омаза ли се, а? Омаза ли се? Вън! Вън!… А ти, Нини, ела тука… Идвайте, деца! — крещяха жените. И децата наистина започнаха да се изнизват, а Ана оставаше все по-сама.

Сега вече, дори Ана да се решеше да излезе, нямаше да е толкова лесно. Дали щяха да я пуснат да мине? Нямаше ли да се настървят още повече? От околните дървета цикадите изведнъж затрещяха яростно и остро, много по-силно отпреди, като че ли през листата минаваше някакъв ужас. Почти в същия миг едно момче на осем-девет години, надъхано от крясъците, тръгна към Ана, вдигнало своята грубо издялана дървена лодчица. Като стигна до нея, без дума да обели, с всичка сила халоса с играчката крака на девойката. Килът, укрепен с тенекиена ивица, се вряза под коляното й със сухо изтракване.

Много неща се случват за минута или две, какво ли не успяват да свършат хората в такъв къс отрязък време, дори да е горещо и тежките изпарения от оризищата да гният над големия град и да правят живота непоносим. От гърлото на момичето се зададе крясък, но навън излезе само дъх без звук, някакво изшиптяване. В болката си тя мълниеносно сграбчи хлапето и го запокити в цял ръст във водата. За миг главата му изчезна под повърхността.

От края на басейна отекна животински рев, кошмарен за слушане.

— Тая ми убива детето! Убива ми детето! Помощ! Помощ!

Кой го беше грижа за летния зной? Току-що си бяха намерили първокласен предлог. Сега нищо не пречеше от дъното на душите да се вдигне тиня: гнусната мътилка от зло, която се наслоява с години и никой не забелязва, че носи в себе си. Трескаво оживление завладя жените. Онази с лисичата муцунка взе да подрипва и да се върти с безсмислено врякане: „Изрод! Изрод! Изрод!“

На двайсет-трийсет метра оттам Антонио още се задъхваше заради болката от едната страна, която отказваше да отшуми. Видя само части от сцената, не проумяваше. Но внезапно забеляза, че народът вече не говори както по-рано. Дотук наоколо се чуваше обичайният за града диалект, който той лесно разбираше. Сега устата необяснимо започнаха да набъбват и да фъфлят и от тях заизлизаха непознати думи с грапаво, безформено звучене. Сякаш откъм далечните подземия на града прокънтя гнусно черно ехо. Нима мерзкият глас на някогашните низини ненадейно бе оживял, натежал от злочинства? Беше се озовал сред чужди, в откъснат и необясним край, свиреп към него.

През това време врявата нарасна и хората запрескачаха парапета на фонтана и нахлуха във водата. Последва кратко стълпотворение, сетне всички излязоха от басейна. Първа се показа Ана, грубо повлечена от две-три жени, които я биеха. Беше цялата оцапана и разчорлена, а лицето й бе добило землист цвят и по него се четеше смъртна уплаха. Плачеше ли? Хлипаше ли? Пищеше ли? Крясъците заглушаваха гласа й, не ставаше ясно. От време на време се спъваше под ударите, но онези я теглеха, държаха ръцете й извити зад гърба. Къде я водеха?

Антонио наблюдаваше потресен. Наоколо — само озверели лица, безжалостни погледи, вперени в него. С разтуптяно сърце се втурна да търси някой пазач. Докато се отдалечаваше, го настигна нов взрив от викове: „В клетката!“ — му се стори, че крещяха. Но може да не беше доразбрал. Какво ли значеше това?

Не бе минал и двеста метра, когато зърна двама общински охранители да наближават, привлечени от суматохата, но без да бързат кой знае колко. Едвам успя да избърбори:

— Бързо, моля ви, убиват едно момиче! Хванаха я, помъкнаха я нанякъде!

Двамата го изгледаха с недоумение, като да не са разбрали, и дори не понечиха да ускорят крачка. Но тълпата от жени, задърпали Ана, се носеше насреща им. Момичето вече беше в дрипи, изглеждаше отъпяло.

— Мамо, мамо! — повтаряше непрекъснато. Блъскаха я напред като добиче.

Веднага след тях идваше друга група, в по-голямата си част от жени, понесли на ръце едно дете. Беше момченцето, което Ана хвърли във водата. Майка му го галеше по краката.

— Тонино, душице — нареждаше. — Съкровище мое! Тесс кънн дет отв ммммммм! — след първите й думи всичко се разпадна в невнятно бръщолевене. Останалите жени кимаха утвърдително, пляскаха с ръце, а някоя току притичваше напред, сякаш няма миг време за губене, и стоварваше юмруци върху Ана, като се опитваше да й причини възможно най-силна болка.

Какво още чакаха охранителите? С неуверени стъпки се отправиха към шествието и започнаха да правят странни жестове с ръце. Един гърбав човечец ги пресрещна.

— Хванахме я! — обясни задъхан. — Искаше ммгъхх нъ дтт гхх мммм ммм!

И неговите думи се размътиха до същото непроницаемо гъргорене. Охранителите пребледняха. Един от тях някак извинително погледна към Антонио. Но покрусеното изражение на младия човек явно го подсети за дълга му. Направи знак на другаря си, да му покаже, че е време. След което хвана за ръката една от жените.

— Момент! Момент! — нареди с неуверен глас.

Жената дори не се извърна. Някаква мрачна, могъща сила я влечеше заедно с другите. Неразгадаемите им фрази се преплитаха. Охранителят я пусна. Краката вдигаха облаци от прах, смесени с парливи зловонни дихания.

Натириха Ана до стария замък, който се издигаше в края на парка. Тук, закачена на подемния мост и държана от нещо като скрипец, висеше малка желязна клетка, използвана някога за позорно излагане на престъпниците. На фона на жълтеникавата стена приличаше на гигантски прилеп.

Тълпата се засуети отдолу и Ана изчезна, след което клетката се полюшна и на резки подскоци се заспуска над сборището. Виковете станаха тържествуващи. След няколко минути дебелите въжета се изопнаха и клетката потегли нагоре с човек вътре: човек в синьо, на колене, разтърсван от ридания, с вкопчени в решетките пръсти. И сто ръце се протягаха нататък, и неясни предмети летяха към тази мишена.

Ала когато се вдигна на около метър над скупчените глави, овехтелият кран проскърца и поддаде, при което дървеното му рамо се извъртя. И въжето, вече от нищо незадържано, се заразвива устремно, така че клетката пропадна оттатък моста, в черния крепостен ров. Със стържене съоръжението блокира, клетката се удари във външната стена и спря на четири метра под нивото на земята. Народът нададе вой, наточен да не се лиши от своето. Зарязаха моста и моментално се сгъчкаха покрай железния парапет, запротягаха вратове, занадничаха долу. Тук-таме някой взе да плюе.

Отгоре се виждаха крехките рамене на Ана да потръпват, главата й бе клюмнала, по сплъстените коси се сипеха пръст, чакъл и мръсотии.

— Гледай я бе, гледай я — бърбореха, — да не би да има крагххх крагххх гуааах! — и вдигнаха на рамене Тонино, който не разбираше какво става и паникьосано се озърташе

Антонио най-сетне успя да се добере до парапета на моста. Оттук вече виждаше клетката.

— Ана! Ана! — извика я посред цялата лудница. — Ана! Ана! Аз съм!

Опита още три пъти, след това някой го хвана за рамото. Петдесетинагодишен господин с безцветен, безрадостен вид. Клатеше глава.

— Не, не — каза, а Антонио почувства, че го залива благодарност, като чу да се обръщат прилично към него. — За Бога, недейте!

Антонио не схвана.

— Какво? Какво? — изпелтечи.

Онзи отново поклати глава и вдигна пръст до устните си, за да го накара да замълчи.

— Недейте, не… по-добре си вървете, голяма жега е тука, много голяма…

— Аз ли? Аз?… — попита разтреперан и видя наоколо да се протягат шест-седем противни глави, за да чуят какво се приказва. Тогава се дръпна от парапета.

Вече наближаваше залез-слънце, без помен от хладина или утеха. Крясъците полека-лека утихваха, свиха се до глухо, мрачно бучене, но множеството покрай парапета на рова не помръдваше. Малко встрани двойки охранители нервно кръстосваха насам-натам. Да не би да чакаха хората да се разотидат? Може би така им беше заповядано от властите, за да се избегнат размирици.

— Боже мой, какво нещастие — шепнеше Антонио и се опитваше пак да стигне до парапета. Успя след няколко минути. Но далеч от клетката. При все това опита да я повика:

— Ана! Ана!

Стресна го плясване по врата. Отново младежът с потника.

— Тука ли си бил бе? И ти ли тука? — рече с язвителна усмивка. — Не се ли бст бст кина гхаааах! — и избълва някакво нечленоразделно бълбукане.

— Тоя й е съучастник, дръжте го! Лич искх искх хеле… ммм… мммм! — завикаха.

— И него! — предложи един.

Отвърнаха:

— И него!

Антонио понечи да се отдалечи. Хванаха го, спряха го. Завързаха китките му и със замах го изхвърлиха оттатък парапета — остана да виси над рова, закачен на едно въже. Така го провлякоха по стената, докато не стигнаха над клетката, там го пуснаха. Стовари се тежко на дъното и затисна с тялото си стъпалото на Ана, която дори не шавна. Над тях гръмна дивашки рев. Дневната светлина намаляваше.

Антонио едвам се развърза, после я прегърна през раменете, почувства под пръстите си лигавия допир на всичко, в което беше овъргаляна. Ана продължаваше да седи с клюмнала глава.

— Мамо, мамо… — повтаряше ли, повтаряше безизразно. Сетне се разкашля, разтресе се цялата. Горе продължаваха да се надвикват.

Вече заситени или донейде отвратени, мнозина се отдалечиха. Бързолетите на здрача цвърчаха около замъка. От една далечна казарма се чу и вечерната тръба. Над прашния град най-сетне се беше спуснала вечерта. Тогава отнякъде неочаквано докрета радостно засмяна старица с обемист вързоп.

— Тонино! Тонино! — извика и посочи завитото, сякаш оповестяваше нещо прекрасно. Множеството се разтвори да й даде път.

Като стигна до парапета, бабата отвори вързопа, от който се подаде едно малко гърне, и го наведе, за да видят всички какво има вътре.

— Тонино, Тонино — повтаряше и показваше съдържанието му.

После се надвеси над парапета, протегна гърнето над клетката, прицели се. Каза:

— Хем и това не заслужава!

Съдържанието се приземи с меко пльосване върху гърба на Ана. Но тя не помръдна, не възрази. Чу се само кашлицата й, дълбока и суха, която не успяваше да пробие.

В тълпата настана миг на нерешителност. След това, докато старата се кикотеше, избухна всеобщ смях.

В последвалата тишина откъм стената на рова, на която се беше подпряла клетката, точно насреща, долетя треперливият зов на щурец. Цър-цър, като че ли се приближаваше.

Полекичка, между решетките, Ана протегна малка разтреперана длан, сякаш молеше за помощ.