Дино Будзати
Зимна нощ във Филаделфия

В началото на юли 1945 г. планинският водач Габриеле Франческини, излязъл сам във Вал Канали, високо разположена в Доломитите долина край Сан Мартино ди Кастроца, за да разучи нов маршрут по стената на Чима дел Коро, забеляза на стотина метра от основата на канарите нещо бяло да виси от една издатина. Като се вгледа, схвана, че това е парашут и си спомни, че през януари една американска „летяща крепост“ на връщане от Австрия бе паднала по тези места — седем-осем човека от екипажа се приземиха невредими край Гозалдо. Други двама, отнесени от вятъра, бяха забелязани да се спускат зад зъберите около върха Крода Гранде и оттогава — ни вест, ни кост от тях.

Под издатината се виждаха бели въжета, а закачено на тях се полюшваше нещо малко и черно. Чантичка със запаси от първа необходимост? Или трупът на самия авиатор, докаран до това състояние от слънцето, гарваните и бурите? В тази си част стената беше изключително стръмна, но не особено трудна, от „трета степен“, да речем. Скоро Франческини стигна до мястото, установи, че черното нещо са преплетените ремъци, които са държали летеца, както и че са решително прерязани с нож. Смъкна парашута. На една малка тераса по-долу съзря яркочервен предмет — гумена спасителна жилетка с два чудати метални лоста. Раздвижи единия и жилетката със свистене в миг се изпълни с въздух. Върху нея пишеше л-т Ф. П. Мълър, Филаделфия (Пенсилвания). Още малко по-надолу Франческини откри пълнителя на пистолет без нито един патрон, а в зева между скалата и снега, който изпълваше дълбоката пукнатина, фланелен шал във военнозелен цвят. Както и къс щик със счупен връх. От човека нямаше и помен.

(Първи се хвърли Франклин Джи Гогър; той — веднага след него. А останалите? Белият купол над главата му се разтвори, а другите още не скачаха. Гогър беше на има-няма петдесет метра по-надолу. Тътенът на двигателите глъхнеше в ушите, имаше чувството, че се е бухнал в памук.

Забеляза, че колкото по-ниско се спускат, толкова повече вятърът го тласка вън от долината, към снежните планини. Докъдето му стигаше погледът — все те: настръхнали от странни зъбери, нацепени на сенчести каньони, а в дъното им — синкави преспи.

„Гогър, Гогър!“ — извика, но изведнъж между него и другаря му се издигна висока стена и се понесе насреща му. Стръмна скала, жълто-сива. И шеметно го връхлетя. Той протегна ръце, за да смекчи сблъсъка.)

Като слезе от планината, Франческини съобщи в най-близкия американски щаб. Качи се отново горе дванайсет дни по-късно; снегът междувременно доста се беше стопил. Търси дълго и безплодно. Тъкмо понечи да се връща, когато от дясната страна на тясната клисура видя мъртвецът да се подава наполовина над снега. Беше почти непокътнат, само очните му ябълки ги нямаше, а на темето му зееше ужасна рана — кръгъл кратер колкото паница. Младеж на около двайсет и четири, тъмнокос, снажен. Наоколо му вече кръжаха мухи.

(Заби се в скалата, но ударът не бе толкова страшен, колкото си го представяше. Не успя да се хване; тялото му отскочи и пак увисна. Само че неподвижно. Парашутът се беше закачил на някаква издатина. И той се клатушкаше от нея над бездната.

Наоколо — абсурдни канари, силно проядени и ужасно стари — не беше ясно как изобщо пазеха равновесие. Слънцето ги огряваше. Погледна дъното на клисурата (от високо изглеждаше почти плоско), тази бяла, гладка и приветлива писта. Хрумна му, че сигурно е смешен така — окачен като кукла на конци. Точно насреща му едно криво каменно стърчило с очертанията на монах го наблюдаваше безучастно.

Тишината беше нетърпима. Свали каската си с надеждата да чуе човешки звук, макар и отдалеч. Нищо. Нито вопъл, нито изстрел, камбанен звън, камионен рев. Изкрещя с все сила: „Гогър! Гогър!“ „Гогър, Гогъргогър! Гог!… Гог!“ — отвърна ехото, хладно, математически, сякаш казваше: „Само ние сме тук, скалите, няма смисъл да викаш.“)

След като уведоми американския щаб, десетина човека под командването на един лейтенант придружиха Франческини. Несвикнали с планината, те едвам се добраха до мястото. Водачът и офицерът се разбираха на някакво не особено успешно подобие на френски. Сложиха трупа в чувал и се заспускаха по стръмната, пълна със сняг пукнатина. На едно място скален обрив прекъсваше клисурата и по заповед на лейтенанта спряха за малко. Франческини се възползва, за да огледа „своята“ стена за една пътека, която си беше наумил. Изведнъж с крайчеца на окото си зърна движение. Чувалът с останките се носеше на подскоци надолу по камъните. Франческини се обърна към лейтенанта, но той остана невъзмутим.

(На метър и половина под краката му вървеше къс корниз, тук-таме с по някоя преспичка. Нямаше друг избор, освен да се пробва. Сряза ремъците, които го държаха. Хванат на въжетата се отпусна надолу, докато не напипа твърдината с крака. Стъпи на плоското.

Но под него стената се спускаше почти отвесно. Надникна и не видя къде свършва. Планините! Никога не ги беше разглеждал отблизо — тези бяха чужди, прекалено красиви, целите сбъркани. Как ги мразеше. И все пак, налагаше се да се измъкне от тях. Де да можеше да си ползва въжетата от парашута. Висяха над главата му, как да се покатери да ги улови?

Светлината помръкна рязко — слънцето залязваше — и го изплаши. Студено беше. "Ехоо! " — извика с някаква ярост. „Еоеоеооо!“ — отвърнаха седем-осем пъти планините и от другата страна на долината. Тогава го обзе надежда. Извади револвера си, протегна високо ръка, сякаш така щяха да го чуят по-добре, и изстреля на равни интервали един след друг всичките си патрони. Ехото повтори гърмежите. Тишина.

Никога не беше виждал нещо толкова неподвижно, колкото планините — дори къщите не бяха способни да стоят чак тъй застинали. Летателният му костюм не беше достатъчен, младежът взе да се тупа по ръцете, за да се сгрее. Опита с цигара, не му стана по-добре. Кога ще се размърдат и ще дойдат да го пленят тези немски свини?)

Откриха тялото в подножието на стената. При падането се беше изхлузило от чувала. Прибраха го криво-ляво. С помощта на два колана от панталони Франческини го изтегли дотам, където снегът свършваше. Тук трупът бе положен на носилка. И пак си дадоха почивка.

(Едва когато слънцето угасна и на последния връх и нощта се изсипа на талази в пропастите, летецът осъзна, че е сам. Хората, градовете, огънят, топлите легла, плажовете, момичетата бяха станали нелепи истории от друг свят.

Изяде малкото, с което разполагаше, на едри глътки погълна джина от една манерчица. Не, няма съмнение: на заранта все някой щеше да дойде. Сгуши се на корниза. Опита отново да вика, но сега, когато вече почти нищо не се виждаше, отзвуците го подразниха. Алкохолът, умората, младостта — скоро задряма.)

Лейтенантът помоли Франческини да слезе до мандра Канали: оттам може ли да изпратят муле, а те междувременно щели да продължат полека да смъкват трупа надолу. Франческини тръгна, но след малко чу гласове зад гърба си. Американците — спускаха се тичешком, без носилката.

— Какво стана с мъртвия? — попита Франческини.

— Оставихме го ей там, зад скалата.

— Ама кога ще го приберете?

— Когато олекне — отвърна лейтенантът.

(Пробуди се и пред очите му се ширна Филаделфия. Неговият град, Боже мили!

Не беше съвсем каквато я помнеше, но нямаше начин да греши. Виждаше в нощта фасадите на небостъргачите да проблясват на лунната светлина, а от другата страна черните им ръбове стремително да се спускат към улиците; виждаше белите платна — защо чак толкова бели?; виждаше площадите и паметниците, куполите и рекламите, закрепени на чудати подпори по покривите, на фона на звездното небе. Да, там, долу, зад стената на Дъчин инкорпорейшън, отвъд гъсталака от комини, бе неговият дом! Дали всички спяха?

Защо нямаше дори една запалена лампа? Нито една лампа, нито един осветен прозорец, нито едно кратко припламване на запалка? А улиците бяха толкова безлюдни и по снежнобелите кръстовища не минаваше дори една кола. Ту тук, ту там, високо, като синкави кварцови пластини, искрят остъклените висящи градини на милиардерите. Но и горе всичко тъне в плашещ сън.

Филаделфия е мъртва. Мистериозен катаклизъм й е причинил това — спрени турбини, асансьори, заседнали по средата на пътя си към шеметни железобетонни висини, угаснали котли, стари квакери, застинали с неми телефонни слушалки в ръце. Студът боде с множество жила ботите, подплатени с нещавена кожа. Какъв е този глас, подобен на стаено дихание? Вятърът — влиза почти срамежливо сред колонадите и извлича от тях жален стон. Или е човек? От време на време сякаш се дочуват наслагващи се музики, цигулки и китари от най-отдалечените салони на околните здания. Върховете на покривите са посипани със сребрист прашец. Студът е острие, което го прерязва. А Бог, за когото толкова е чувал да се говори, къде е Бог? Това не е Филаделфия, по дяволите, това е последната гнусна дупка на тая земя.)

Така младши лейтенант Мълър остана сам, изложен на слънцето насред вторачените в него планини. Пастирите, които през лятото се качват дотам с овцете си, му събуха все още запазените кожени боти. След това, тъй като кошмарната воня не се търпеше, изгориха лешта. Американците се отбиха след три месеца, за да приберат костите.

(Съмва се, но каква полза? Нощта така се е просмукала в плътта му, че и хиляда лета не могат да го сгреят, младши лейтенант Мълър се е превърнал в унесен робот. Върховете, отвесните каменни стени, провисналите скални балдахини още спят. Никой няма да дойде. Сега той преценява разстоянието под себе си. Прави всичко като по задължение, не по собствена воля. Събува си авиаторските ботуши, вади късия щик, за да го забива в процепите между скалите и така да се задържа. Избира една широка пукнатина, която се спуска фуниевидно надолу. Може да се вклини в нея. С убийствена неохота опитва да го направи, помага си с ръце. Но тези ръце са като чужди, толкова безчувствени са станали. Завира се във вдлъбнатината. Плъзга се надолу сантиметър по сантиметър. За миг вижда как един изтънял скален крайчец, надвиснал на невъобразима височина, лумва от слънцето.

Колко ли е дълбока пропастта? Под десния му крак онова, на което е отпуснал тежестта си, се отчупва. Чува изтрополяването на камъните, които се сриват надолу. Върхът на щика рови трескаво и без полза. Бавна и неумолима сила го събаря назад. Ето, стената се снижава пред него, сякаш става хоризонтална. Свободен! Смехът му пробягва по три, пет, десет канари, гротескно отеква и скоро угасва. Докато лети от скала на скала, щикът весело дрънчи. После всичко замръзва и притихва както по-рано.)

Сега на това място няма нищо. За да запази все пак някакъв спомен, там, където мъртвият бе оставен да лежи три месеца, стопанинът на хижа Тревизо е маркирал с червена боа няколко камъка в тревата с името Ф. П. Мълър и един кръст. А отдолу погрешка е изписал England. Може би защото Америка и Англия са еднакво отдалечени от тайнствените планини на Вал Канали, на милиарди километри разстояние, та е лесно човек да ги обърка.