Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il musicista invidioso, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2020)

Издание:

Автор: Дино Будзати

Заглавие: Шейсет разказа

Преводач: Нева Мичева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: сборник разкази

Националност: италианска

Печатница: Симолини

Коректор: Евелина Попова

ISBN: 978-954-529-899-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12110

История

  1. — Добавяне

Композиторът Аугусто Горджа, рядко завистлив човек, който се намираше в апогея на славата и на жизнения си възход, се разхождаше една вечер сам из квартала, когато чу от една голяма жилищна кооперация да се донася звук на пиано.

Аугусто Горджа спря. Музиката беше модерна, но различна от онази, която той или неговите колеги правеха — такава никога не беше чувал. Дори не можеше веднага да се каже дали е сериозна, или развлекателна: макар с някаква обща тривиалност да напомняше на поп песните, тя съдържаше и горчиво презрение, и сякаш се подиграваше, при все че на заден фон личеше страстна вяра. Но Горджа бе поразен най-вече от изразните й средства — език, свободен от старите хармонични закони, често креслив и арогантен, който същевременно обаче постигаше възможно най-пълна яснота. Освен това се отличаваше с красив устрем, с младежка лекота, без помен от напрежение. Но скоро пианото млъкна и Горджа напразно продължи да се мотае по улицата с надеждата да подслуша още нещо.

„Кой знае, сигурно е от Щатите — реши той. — Те там в музиката какви ли не дяволски комбинации забъркват.“ И пое към къщи. Но и вечерта, и през целия следващ ден нещо му глождеше душата. Както когато на лов в гората човек се блъсне в скала или в дънер на дърво и в бързината не обърне внимание, но после, през нощта, удареното го заболява, а той не помни къде и кога се е случило. Отне му повече от седмица, преди тази рана да заздравее.

Малко по-нататък, един следобед Горджа се прибра към шест и щом отключи входната врата, чу радиото, пуснато в хола. С вещината на експерт мигновено разпозна звука — този път музиката бе оркестрова, вече не само пиано, и все пак беше същото парче, дочуто оная вечер, същата атлетична и превъзходна акцентуация, същата чудновата ритмическа периодичност с направо наглото надмощие на мотива, който приличаше на галопа на жребец, нетърпелив да стигне до своята крайна цел.

Горджа още не беше затворил вратата зад гърба си, когато музиката спря. И от хола с необичайна припряност се приближиха стъпките на жена му.

— Здравей, скъпи — каза, — не знаех, че ще се върнеш толкова рано.

Защо лицето й бе толкова смутено? Нима имаше нещо за криене?

— Какво става? — попита слисан.

— В какъв смисъл? Какво да става? — Мария веднага се взе в ръце.

— Не знам. Поздрави ме някак си… Я кажи, какво вървеше по радиото?

— Ти ако мислиш, че съм го слушала…

— Тогава защо го изключи в мига, в който влязох?

— Това разпит ли е? — разсмя се тя. — Щом толкова настояваш: изключих го, като станах да те посрещна. Бях го забравила включено, а аз си седях в моята стая.

— Предаваха музика — каза Горджа умислено, — една странна музика… — и се насочи към хола.

— Човече мили, все музика ти е в главата… от сутрин до вечер музика… вечно не е достатъчно. Остави го на мира това радио! — каза тя, като видя, че той се кани пак да го включи.

Горджа се обърна и я изгледа: тя нервничеше, сякаш от нещо се боеше. Напук завъртя копчето, ска̀лата светна, от апарата се чу обичайното пращене, после глас:

— … рая на нашето предаване за камерна музика. Следващият концерт с любезното съдействие на фирма Тремел

— Сега доволен ли си? — попита Мария с видимо облекчение.

Същия ден, след вечеря, Горджа излезе с приятеля си Джакомели и си купи вестник с програмата на радиото, за да провери какво са излъчвали през деня. „16:45 часа̀ — беше написано — концерт камерна музика с диригент маестро Серджо Анфоси. Композиции от Кунц, Майсен, Рибенц, Роси, Стравински и Хиндемит.“ Не, музиката, която беше чул, със сигурност не беше на Стравински. Имената във вестника бяха по азбучен ред, но последователността на произведенията в самия концерт най-вероятно бе различна. Не и Хиндемит, нито Майсен — Горджа ги познаваше твърде добре. Да не би Рибенц? Не. Макс Рибенц, някогашен негов съкурсник в консерваторията, си беше опитал силите преди десетина години с една мащабна полифонична кантата, честна, но безлична творба по правилата, след което бе спрял да композира и след дълго мълчание едва напоследък беше изплувал отново — успя да пробута в Държавния театър една творба, чиято премиера трябваше да се състои тези дни, и ако се съдеше по отдавнашния прецедент, можеше да се предвиди какво ще представлява. Значи и Рибенц не беше. Оставаха Кунц и Роси. Но кои бяха те? Горджа никога не беше чувал да ги споменават.

— Какво търсиш? — попита го Джакомели, като го видя така съсредоточен.

— Нищо. Днес по радиото чух една музика. Ще ми се да разбера чия е. Странна музика. Но тук не става ясно.

— Какъв тип музика?

— Трудно ми е да ти кажа, това е проблемът. Бих рекъл… ужасно невъзпитана.

— Хайде, хайде, не я мисли — шеговито каза Джакомели, комуто беше известно колко честолюбив е Горджа. — Прекрасно знаеш, че още не се е родил оня композитор, дето ще те измести.

— Напротив — отвърна Горджа, като усети иронията, — само бих се радвал. Надявах се, че някой най-сетне… — (Досадна мисъл се завъртя в ума му.) — Впрочем не е ли утре генералната репетиция на Рибенц?

Джакомели не отговори веднага.

— Не, не — каза сетне с безразличие. — Май са я отложили.

— Ти ще ходиш ли?

— Ами няма, да ти кажа — рече Джакомели. — Ще ми дойде нагорно.

От тази реплика настроението на Горджа се пооправи.

— Горкият Рибенц — възкликна. — Горкият стар Рибенц, аз пък се радвам за него. Поне това признание… Така де, защо не!…

Същата вечер вкъщи Горджа вяло дрънкаше нещо на пианото, когато изведнъж му се счу, че някой оживено приказва от другата страна на затворената врата. Изпълнен с подозрение се приближи да чуе.

Оттатък, в хола, жена му и Джакомели полугласно се съвещаваха. Джакомели каза:

— Но той рано или късно ще научи.

— Колкото по-късно, толкова по-добре — отвърна Мария. — Сега-засега не бива нищо да подозира.

— Не бива, така е… Но вестниците? Не можеш да му попречиш да чете вестници — тук Горджа с размах отвори вратата.

Като крадци, сва̀рени на местопрестъплението, двамата подскочиха на местата си и пребледняха.

— Е? — попита Горджа. — Кой не бива да чете вестници?

— Ами, ами… — отвърна Джакомели — разказвах за един мой братовчед, който го арестуваха за кражба… Та неговият баща, чичо ми, още не знае какво се е случило.

Горджа въздъхна облекчен. Слава Богу. Даже го досрамя за това възгрубичко нахлуване. Как можеше да си трови живота с подозрения! Ала после, докато Джакомели се обясняваше, неопределеното чувство за нещо нередно се върна: а дали тази история с братовчеда изобщо бе истина? Беше ли възможно Джакомели да я измисля в момента? Иначе за какво е цялото шушу-мушу?

Беше нащрек, досущ като болник, от когото лекари и близки крият окончателната присъда — той надушва измамата, но другите са много по-изобретателни от него и така залъгват любопитството му, че ако не да го успокоят напълно, поне да му спестят кошмарната истина.

И вън от къщи му се струваше, че улавя подозрителни симптоми: например как колегите му от време на време многозначително се споглеждат или как иначе нетърпимо бъбриви познати онемяват, когато той се появи, и мънкат смутено, като ги заговори.

Горджа все още пазеше самообладание и се чудеше дали тази негова мнителност не е признак на неврастения — има такива мъже, на които колкото повече остаряват, толкова повече врагове им се привиждат. Че от какво имаше да се страхува той? Беше известен, почитан, икономически независим. Театри и концертни дружества се надпреварваха за неговите композиции. Здравето му бе цветущо. Нищо лошо не беше сторил никому. Тогава? Що за угроза можеше да е надвиснала над главата му?

Да, но здравомислието не му помагаше. На следващия ден след вечеря тревожността го завладя отново. Часът беше почти десет. Както прелистваше вестника, зърна, че новата творба на Рибенц се представя същата вечер.

Какво? Джакомели не каза ли, че генералната репетиция е отложена? Как така никой нищо не му бе споменал и не го беше поканил да вземе участие по някакъв начин? И защо управата на театъра не му беше пратила обичайната покана?

— Мария, Мария — извика с разтуптяно сърце. — Ти знаеше ли, че предпремиерата на Рибенц тече в момента?

Мария дотича притеснена.

— Аз ли, аз ли? Да, но мислех…

— Какво си мислила?… А покана? Как е възможно да не са ми пратили покана?

— О, пратиха, как да не са. Не видя ли плика? Бях ти го сложила на нощното шкафче.

— Но защо не си ми казала?

— Ами не знаех, че те вълнува… Ти нали разправяше, че кракът ти няма да стъпи… „Не на мене тези“ и така нататък… пък и право да си кажа, просто ми излетя от ума…

Горджа не беше на себе си.

— Не разбирам… не разбирам — повтаряше, — а е десет и пет… вече по никой начин няма да стигна навреме… ах, този идиот Джакомели…

Подозрението, което не му даваше мира от известно време, най-сетне кристализира в цялата си яснота: произведението на Рибенц, по причина, за която той нямаше и най-бегла представа, сигурно съдържаше нещо възмутително. Отново погледна вестника, сякаш не можеше да повярва на очите си.

— О, ама те го предават и по радиото… Непременно искам да го чуя.

Мария се обади покрусено:

— Аугусто, съжалявам, но радиото не работи…

— Не работи ли? И от кога?

— От днес следобеда. В пет понечих да го включа, но вътре нещо прещрака и край, нито звук, сигурно е изгоряла някоя лампа.

— Точно днес ли? Вие всички сте се наговорили, за да…

— Ама кой се е наговарял? — на Мария малко й оставаше да заплаче. — Аз какво съм виновна?

— Добре, излизам. Все ще се намери някое радио някъде…

— Не. Аугусто… вали… а си хремав… късно стана… ще имаш колкото си щеш време да я чуеш тази проклета композиция и по-нататък.

Но Горджа грабна шапката си и изхвърча.

Защура се по улиците, докато не го привлякоха белите светлини на едно кафене. Посетителите бяха малко. Но в дъното, в чаеното салонче, се виждаше скупчена малка групичка. И се донасяше музика. Странно, помисли си Горджа. Такъв интерес към радиото можеше да се види само в неделя, когато предаваха мачове.

После го обзе съмнението: да не би да слушат Рибенцовия концерт? Абсурд. Сред хората, които неподвижно попиваха музиката, имаше някакви типове отвъд всяко подозрение: двама младежи с пуловери например, леко момиче, келнер с бяло сако.

Непонятен порив тласкаше Горджа, сякаш от много дни, дори от месеци и от години е знаел, че ще се окаже там, в това, не друго заведение, точно в този час. И докато се приближаваше и музиката постепенно се избистряше в ритъма и нотите си, сърцето му се сви.

Тази музика бе съвършено нова за него, но в същото време вече се намираше вдълбана в мозъка му, като язва. Странната музика, която беше чул на улицата, а по-късно същата вечер — и у дома си. Но сега звучеше още по-волно и гордо, още по-могъща в необузданата си простота. Не можеха да й устоят дори невежите, монтьорите, женичките, сервитьорите. Пленени и обезоръжени, те стояха със зяпнали уста. Гений! Геният се наричаше Рибенц и приятелите и съпругата му бяха опитали всичко възможно Горджа нищо да не узнае, защото го съжаляваха. Геният, когото човечеството очакваше от най-малко половин век, не беше той, Горджа, а друг, негов връстник, досега неизвестен и презрян. Колко противна му беше тази музика, колко хубаво щеше да я разобличи, да покаже фалша й, да я направи за смях и срам.

Ала тя пореше талазите на тишината като победоносна армада и скоро щеше да завладее света.

Някакъв келнер го улови за ръката.

— Извинете, господине, да не ви е лошо?

Защото Горджа се олюляваше.

— Не, не, благодаря — и без нищо да си поръча, излезе отчаян под дъжда. — Боже, Боже, Боже! — зашепна сам на себе си, уверен, че за него това е краят на всяка радост. Дори не можеше, за облекчение, наистина да посвети мъката си на Бог, защото от такива мъки Бог негодува.

Край