Дино Будзати
Тираничното дете

Малкият Джорджо, макар и в родата да го смятаха за чудо на физическата хубост, добротата и схватливостта, всяваше страх. Таткото, майката, дядото и бабата по бащина линия, както и камериерките Ана и Ида до един живееха в ужас от избухванията му. Само дето никой не би дръзнал да си признае, напротив — надпреварваха се безспир да тръбят, че такова мило, любвеобилно и послушно дете като него нямало на света. Всеки искаше да изпревари другите в това разюздано обожание. И трепереше от мисълта, че може неволно да разплаче малкия: не толкова заради сълзите (в крайна сметка без особено значение), колкото заради упреците на възрастните. И така, под предлог че обичат хлапето, те даваха отдушник на лошите си характери един срещу друг и взаимно се контролираха и шпионираха.

От друга страна, изблиците на Джорджо бяха кошмарни и сами по себе си. С хитростта, свойствена на този тип деца, той умееше да дозира разните си наказателни мерки според техния ефект. Затова предвиждаше употреба на своите оръжия в следния ред: за дребни прегрешения просто ревваше, но с истински хлипове, които още малко и щяха да раздерат гърдите му. В по-тежки случаи, когато акцията трябваше да се удължи до задоволяването на някое неизпълнено желание, се нацупваше и не говореше, не играеше, отказваше да яде — нещо, което за по-малко от ден докарваше цялото семейство до пълна покруса. При още по-сериозни обстоятелства тактиките бяха две. Или се преструваше, че е налегнат от тайнствени болки в костите, понеже с болки в главата или корема рискуваше да си навлече клизма (в самия избор на неразположение проличаваше неговото може би неосъзнато коварство, защото, със или без основание, такова оплакване веднага будеше съмнение за детски паралич). Или което сякаш беше дори по-лошо, започваше да крещи: от гърлото му излизаше, непрекъснат и равен, един безумно остър писък, какъвто ние, възрастните, не сме в състояние да произведем, и просвредляваше черепа. Практически беше невъзможно да се изтърпи. Джорджо почти незабавно печелеше играта, при това с двойна наслада — хем ставаше неговото, хем възрастните се изпокарваха (всеки обвиняваше другите, че са влудили невинното създание).

Към играчките Джорджо никога не бе хранил искрена слабост. Само от суета искаше много и от най-хубавите. Най обичаше да си доведе вкъщи две-три приятелчета и да ги смае. От едно долапче, което държеше заключено, вадеше постепенно и по възходяща линия на скъпоценност своите съкровища. Другарчетата му се гърчеха от завист. А той се забавляваше да ги унижава. „Не, не пипай, че са ти мръсни ръцете… Харесва ли ти, а? Дай тука, дай, че ще го развалиш… Я кажи, на тебе такова подарявали ли са ти?“ (И отлично знаеше, че не са.) През полуотворената врата разнежените родители, баба и дядо му се любуваха: „Колко е сладък — шепнеха. — Същинско мъжленце е вече… Я как се репчи!… Как си държи на играчките само! Как си обича мечето от баба!“ Сякаш да му се свидят играчките представляваше изключително достойнство за едно дете.

Както и да е. Веднъж един познат донесе от Америка прелестна играчка за подарък на Джорджо. Беше млекарски камион, съвършено възпроизведено фургонче за млечни доставки, боядисано в бяло и светлосиньо, с двама развозвачи в униформи, които можеха да се събличат и обличат. Предните вратички се отваряха, колелата бяха с истински гуми, във вътрешността, подредени една върху друга в специални стойки, се мъдреха сума метални каси, всяка от които съдържаше осем микроскопични бутилчици, затворени със станиолени капачки. А от двете страни — две автентични спускащи се ролетки, които се вдигаха с навиване досущ като истинските. Без съмнение това бе най-красивата и специална играчка от всички, които притежаваше Джорджо вероятно и най-скъпата.

Е, един следобед дядото, пенсиониран полковник, който бездруго не знаеше къде да се дене, мина пред долапчето с играчките и закачи неволно, както се случва понякога дръжката на вратичката му. Усети, че се открехва. Джордж я беше заключил, както винаги, но второто крило, в което влизаше езичето на ключалката, от разсеяност не беше застопорено отгоре и отдолу. Затова сега и двете крила се отвориха.

Наредени на четири лавици в идеален ред стояха играчките, все още лъскави и хубави, защото Джорджо почти не ги докосваше. Джорджо беше навън с Ида, родителите му също бяха излезли, баба Елена си плетеше в хола. Ана дремеше в кухнята. Къщата беше спокойна и тиха. Полковникът се озърна като крадец. След това, с отдавна потискано желание, ръцете му се простряха към млекарския камион, който светеше в здрача.

Дядото го сложи на масата, седна и се зае да го разучава. Само дето съществува един мистериозен закон, по който ако някое дете скришом пипне нещо, което е на възрастните, нещото моментално се разваля, и той важи и в обратна посока — едва докосната от възрастен, играчката, която детето с месеци без проблем е подхвърляло с дивашка енергия, се разваля на секундата. В мига, в който дядото, внимателно като часовникар, вдигна една от страничните ролетки, се чу изщракване, една летвичка от боядисана тенекия се изхлузи и оста, на която ролетката трябваше да се навие, висна без опора.

Със сърце в гърлото старият полковник се помъчи да върне нещата по местата им. Но ръцете му трепереха. И му стана пределно ясно, че какъвто беше кьопав в ръцете, бе невъзможно да поправи повреденото. А не ставаше въпрос за някаква невидима авария, която лесно можеше да се прикрие. След измъкването на оста, ролетката вече не се спускаше плавно, а висеше разкривена отстрани.

Безнадеждно объркване обзе оня, който някога, в подножието на Монтело, бе повел леката си кавалерия в отчаяно нападение срещу австрийските картечници. И тръпка пробяга по гръбнака му при звука на един глас, който му се стори като Страшния съд:

— Боже, Антонио, какво си направил? — полковникът се обърна. Замръзнала на прага, жена му Елена го гледаше с разширени зеници. — Счупи ли го? Кажи, счупи ли го?

— Не бе, то не се е… честно… нищо му ня… — изпелтечи старият военен, докато плетеше пръсти в абсурден опит да поправи строшеното.

— Ами сега? Сега какво ще правиш? — тревожно настоя жената.

— Аз само го пипнах, заклевам ти се… сигурно вече е бил счупен… аз нищо не съм направил — направи жалък опит да се оправдае полковникът, но ако се заблуждаваше, че ще намери у съпругата си душевна подкрепа, тази му надежда бързо се изпари, такова беше възмущението на старата.

— Не бях аз, не бях аз, на папагал приличаш!… Сам се е счупил, то се знае!… Поне направи нещо, размърдай се, вместо да висиш там като сопол!… Джорджо всеки момент ще се върне… И кой… — тя се давеше от ярост — … кой ти даде да пипаш долапа с играчките?

Това бе достатъчно полковникът да изгуби ума и дума окончателно. За зла беда беше неделя и никъде нямаше да се намери техник, способен да потегне камиончето. Междувременно госпожа Елена, сякаш за да не съучаства в престъплението, си тръгна. Полковникът се почувства самотен и изоставен в суровия житейски лес. Светлината гаснеше. След малко щеше да се мръкне и Джорджо да се прибере.

От немай-къде дядото изтича в кухнята да потърси канапче. Вдигна покрива на фургончето и с канапа успя да закрепи двата края на ролетката, та тя горе-долу да изглежда спусната. Така, разбира се, не можеше да се вдига, но поне отвън не се забелязваше нищо нередно. Сложи играчката на мястото й, затвори долапчето. Оттегли се в своя малък кабинет. Тъкмо навреме. Три продължителни властни позвънявания оповестиха връщането на тиранина.

Поне бабата да си беше държала устата затворена. Друг път. До вечеря всички, с изключение на малкия, бяха в течение на бедата, включително прислужниците. Дори някое по-наивно дете от Джорджо би се досетило, че във въздуха витае нещо необичайно и подозрително. Два-три пъти полковникът се опита да започне разговор. Но никой не му помагаше.

— Какво има? — попита Джорджо с естествената си безцеремонност. — Да не ви е изпила чайка акъла?

— Ха-ха, как го каза, „чайка“, ха-ха! — откликна дядото в героичен опит да обърне всичко на шега. Но смехът му потъна в мълчанието на другите.

Детето не зададе повече въпроси. С дяволска съобразителност сякаш схвана, че общото неудобство е свързано с него, че цялото семейство по неизвестна причина се чувства виновно и че той ги държи в ръцете си.

Как се досети? Дали го усъмниха боязливите погледи на близките му, които не го оставяха и за миг? Или се намери някой доносник? Работата е там, че като свърши вечерята, Джорджо с двусмислена усмивчица отиде право до долапа с играчките. Отвори широко вратичките, постоя минута в съзерцание, като да знаеше, че така удължава напрежението на виновника. След това направи своя избор, извади от хранилището си камиончето, здраво го стисна под мишница и седна на един диван, откъдето засмян огледа възрастните един по един.

— Какво правиш, Джорджино — глухо рече най-сетне дядото. — Не е ли време да нанкаш?

— Да нанкам? — беше уклончивият отговор на внука, който подсили подигравателната си гримаса.

— Ами тогава защо не си играеш? — дръзна да попита старецът, който сякаш предпочиташе незабавна катастрофа пред удължаването на тази агония.

— Не — отвърна инатливо детето, — не ми се играе.

Така неподвижно изчака близо половин час. След това обяви:

— Аз си лягам — и излезе с камиончето под ръка.

Стана му мания. На целия следващ ден и на по-следващия Джорджо не се откъсна за миг от него. Дори на масата искаше да го държи до себе си, както по-рано не беше правил с никоя играчка. Но не си играеше, не го возеше, нито пък показваше някакво желание да погледне вътре.

Дядото живееше на тръни.

— Джорджо — повтаряше, — защо го разнасяш това камионче, щом няма да си играеш? Какво си се хванал за него? Хайде, ела тука, дай да видим хубавите шишенца! — с две думи, умираше час по-скоро внучето му да открие повредата и да се случи онова, дето има да се случва, защото не смееше спонтанно да си признае стореното. Толкова му тежете бремето на очакването. Ала Джорджо беше непоклатим.

— Не, не ща. Мое ли е камиончето, или не е мое? Тогава ме остави на мира.

Вечер, след като Джорджо си лягаше, възрастните спореха.

— Ами кажи му де! — викаше бащата на дядото. — По-добре е, отколкото да продължава така. Кажи му! Това не е живот заради тоя проклет камион!

— Проклет ли? — протестираше бабата. — Дори на шега не го казвай… най-любимата му играчка. Горкото пиленце!

Таткото не й обръщаше внимание.

— Кажи му бе! — повтаряше изнервен. — Не може да не ти стиска, в две войни си бил все пак, просто не може да не ти стиска!

Не се наложи. На третия ден, когато Джорджо се зададе със своето камионче, дядото не се сдържа:

— Хайде де, Джорджо, защо не го повозиш малко? Защо не си поиграеш? Взе да ме притесняваш с тая бричка постоянно под мишница!

Тогава детето се намуси, сякаш се задаваше някое от неговите избухвания (искрено ли беше, или се преструваше?). Сетне се разкрещя през сълзи:

— Ще си правя каквото си искам с камиончето, каквото си искам! И престанете да ме тормозите. Стига, ясно ли е?… Ако искам, ще го смачкам. С крака ще го стъпча… На̀… на̀, гледай!

С две ръце вдигна играчката и с всичка сила я запрати долу, а после скочи с пети върху нея и я разби. Като остана без покрив, камиончето се разпадна и бутилчиците се разпръснаха по пода.

Тук Джорджо неочаквано замря, спря да се дере, наведе се да огледа една от двете вътрешни стени на количката, хвана крайчеца на скришното канапче, завързано от дядото за ролетката. Свирепо се озърна наоколо, презеленял.

— Кой? — изломоти. — Кой беше? Кой го е пипал? Кой го е счупил?

Дядото, стар боец, се изстъпи напред леко прегърбен.

— О, Джорджино, душице моя — примоли се майката. — Бъди добро дете. Повярвай ми, дядо не нарочно… Прости му. Джордженце мое!

Намеси се и бабата:

— А, не, гълъбче, ти си прав. Я го плесни през ръцете тоя лош дядо, дето ти чупи играчките… На баба горкичкото. Хем му чупят играчките, хем после да си мълчи, милото. Я напляскай лошия дядо!

Внезапно Джорджо се успокои. Огледа бавно тревожните лица наоколо. Усмивката се върна на устните му.

— Нали ви казвам — рече майката. — Нали винаги ви казвам, че е ангелче. Ето, Джорджо прости на дядо си! Вижте какво слънчице!

Но детето ги понаблюдава още малко поред — бащата, майката, дядото, бабата, двете камериерки.

— „Вижте какво слънчице“… „Вижте какво слънчице!“… — изимитира напевно. Срита останките от камиончето, които се тряснаха в стената. После френетично прихна. Щеше да се пръсне от смях. — „Вижте какво слънчице!“ — повтори насмешливо, докато излизаше от стаята. Ужасени, възрастните мълчаха.