Дино Будзати
Човекът, който пожела да оздравее

Около големия лепрозориум^[1] на хълма, на два-три километра от града, се издигаше висока стена, а отгоре й кръстосваха часови. Сред тези пазачи някои бяха високомерни и нетърпими, други обаче проявяваха милост. Затова по здрач прокажените се скупчваха в основата на бастиона и разпитваха по-отзивчивите войници.

— Гаспаре — казваха например, — какво се вижда тази вечер? Иде ли някой по улицата? Каляска, а? И какво представлява? А царският дворец свети ли? Запалени ли са факлите на кулата? Да не се е върнал принцът?

Додяваха с часове, не знаеха умора и въпреки че правилникът не разрешаваше, по-мекосърдечните часови не само отговаряха, но често даже си измисляха несъществуващи гледки — интересни минувачи, празнични илюминации, пожари, дори изригвания на вулкана Ермак, — тъй като знаеха, че всяка новина приятно ще разсее тези хора, обречени никога вече да не излязат оттам. Дори и тежкоболните, и смъртниците участваха в събиранията — доставяха ги на носилки прокажените, които все още се държаха.

Само един странеше от другите, един младеж, постъпил в болницата преди два месеца. Той беше аристократ, рицар, някога голям красавец, доколкото можеше да се догади човек, защото проказата го нападна с рядко настървение и за кратко време обезобрази лика му. Наричаше се Мсеридон.

— Защо не дойдеш с нас? — го питаха на минаване пред колибата му. — Ела да чуем вестите. Довечера май ще има фойерверки и Гаспаре обеща да ни ги опише. Много ще бъде хубаво, ще видиш.

— Приятели — отвръщаше благо и надникваше през прага, а подобното си на лъвска муцуна лице криеше под бяла кърпа, — разбирам, че за вас новините от часовия са утеха. Те са единствената ви връзка с външния свят, с града на живите, нали така?

— Ами да, така е.

— Защото вече сте се примирили, че никога няма да си тръгнете. А аз…

— Ти какво?

— Аз ще се оправя, аз не съм се примирил, аз желая, разбирате ли, копнея да стана какъвто бях по-рано.

Заедно с другите, пред колибата на Мсеридон минаваше и мъдрият дълголетник Джакомо, старейшина на общността. Той беше на поне сто и десет лазарника, а проказата разяждаше месата му от почти век. Бе останал без крайници, по него не се отличаваха ни глава, ни ръце, ни крака. Тялото му приличаше на кол с диаметър три-четири сантиметра, който незнайно как се крепи в равновесие, а на върха му стърчеше кичур бели косми, та в целостта си изглеждаше като мухобойките, с които си служат абисинските благородници. Как вижда, говори и се храни бе загадка, защото лицето му беше съсипано и в покриващия го бял струпей, подобен на брезова кора, не се виждаха отверстия. Но такива са мистериите на прокажените. Що се отнася до придвижването — след като изгуби всичките си стави, сега се оправяше с подскоци на своя единствен крак, и той оформен долу като върха на бастун. Но вместо зловещ, видът му беше симпатичен. Човек, превърнат в зеленчук. А понеже беше много добър и умен, всички го тачеха.

Като чу думите на Мсеридон, старият Джакомо се спря и му рече:

— Мсеридон, клето момче, аз съм тук от почти век и никой от онези, които заварих, или от другите, които постъпиха след мен, никога не си е тръгвал. Такава ни е болестта. Но и тук, ще видиш, има живот. Сред нас ще срещнеш работници, любовници, стихоплетци, шивачи, бръснари. Тук човек може дори да бъде щастлив или най-малкото — да не е много по-нещастен от хората вън. Нашето спасение е смирението. Тежко ни и горко, Мсеридон, ако духът ни се бунтува и не се пригоди, и ламти по някакво невероятно оздравяване. В тези случаи сърцата ни се изпълват с жлъч — и докато нареждал, дядото поклащал красивия си бял плюмаж.

— Но аз — възрази Мсеридон — непременно трябва да оздравея, аз съм богат: ако се качиш на стената, ще видиш двореца ми, има два сребърни купола, които блестят. А край него са конете ми и ме чакат, чакат ме да се върна и хрътките ми, и моите ловци, и нежните млади робини. Разбираш ли, мъдро колче, нужно ми е да се излекувам.

— Ако за излекуването беше достатъчна едната нужда, нещата щяха да са далеч по-прости — каза Джакомо с добродушен смях. — Кой повече, кой по-малко, всички до последния щяха да оздравеят.

— Но аз — заинати се младежът — знам разковниче за оздравяването, а останалите — не.

— О, представям си — отвърна Джакомо. — Все ще се намери някой мошеник, който да предложи на новодошлите на прескъпа цена тайни и чудодейни мазила за изцеряване. И аз паднах в тая клопка като малък.

— Не, никакви мазила не ползвам. Единственото, което прилагам, е молитва.

— Молиш се на Бог да те спаси ли? И затова си сигурен, че ще оздравееш? Но ние всички се молим, какво си мислиш? Няма вечер да не отправим мислите си към Господа. И все пак кой…

— Вярно, всички се молите, но не като мен. Вие по заник-слънце ходите да слушате вестите на часовия, а аз се моля. Вие работите, учите, играете на карти, вие живеете горе-долу както живеят другите хора, а аз се моля през цялото време, като изключим само крайно необходимите моменти за ядене, пиене и сън — моля се безспир. И всъщност дори като ям, се моля, моля се и докато спя. Толкова голямо е доброто ми желание, че напоследък даже сънувам, че съм коленичил и се моля. Вашите молитви са залъгалка. Истинската молитва е тежък труд — до вечерта аз капвам от положеното усилие. А призори, едва събуден, ми е толкова непосилно веднага да възобновя молитвата си, че понякога направо ми се иска да умра. Но в крайна сметка се овладявам и коленича. Ти, Джакомо, си стар и мъдър, би трябвало да ги знаеш тези неща.

В този момент Джакомо се заклати, сякаш с мъка запазва равновесие, и горещи сълзи набраздиха сивкавата му кора.

— Прав си, прав си — захлипа старецът, — и аз на твоята възраст… и аз се отдадох на молитва и устоях цели седем месеца, язвите ми взеха да зарастват, кожата ми започна да се изглажда… оздравявах… Но по някое време вече не издържах и цялото усилие отиде на вятъра… А сега сам виждаш на какво съм заприличал…

— Значи — каза Мсеридон — не вярваш, че аз…

— Господ да ти помага, друго не мога да кажа. Дано Всевишният ти даде сили — промълви старият и на ситни подскоци се отправи към стените, където вече се тълпяха останалите.

Затворен в колибата си, Мсеридон продължи да се моли и да не откликва на поканите на другите прокажени. Със стиснати зъби и мисъл, съсредоточена в Бог, облян в пот от това напрежение, той противостоеше на болестта си и лека-полека отвратителните налепи започнаха да се накъдрят по краищата, а после и да се отхлупват, да отстъпват място на здравата плът под тях. Междувременно слухът се разнесе и около къщурката му вече постоянно висяха групички от любопитни. Носеше му се славата на светец.

Дали ще победи, или цялото му старание за нищо няма да послужи? Обособиха се два лагера, за и против упорития младеж. Докато, след почти две години отшелничество, един ден Мсеридон не излезе от колибата си. Слънцето най-сетне огря лицето му, по което не личеше и помен от проказата, то вече не приличаше на лъвска муцуна, а сияеше от хубост.

— Изцели се, изцели се! — развика се народът, без да знае дали да плаче от радост, или да се яде от завист.

И действително — Мсеридон се бе изцелил. Но за да напусне лепрозориума, му трябваше специален документ. Отиде при лекаря, който всяка седмица правеше инспекция, съблече се и изчака да го прегледа.

— Момко, ти си голям щастливец — бе отговорът на лекаря, — трябва да призная, че почти си се оправил.

— Почти? Защо? — попита младежът горчиво разочарован.

— Виж, виж тук тази лоша коричка — каза лекарят и за да не го докосва, посочи с показалка петънцето с пепеляв цвят, не по-голямо от въшка, което се мъдреше на малкото пръстче на единия крак на Мсеридон, — първо да се махне и тя, пък тогава ще те пусна да си ходиш.

Мсеридон се прибра в колибата и сам не разбра как смогна да преодолее покрусата си. Убеден, че е вече в безопасност, беше отприщил цялата си енергия, наградата изглеждаше тъй близо. А сега трябваше отново да се върне към мъчението си.

— Дерзай — надъхваше го старият Джакомо, — съвсем мъничко още, по-дългата част от пътя вече си я минал, ще е истинска лудост да се откажеш точно сега.

Грапавината на кутрето беше микроскопична, но не се предаваше. Месец, два непрестанна всеотдайна молитва. И нищо. Трети, четвърти, пети месец. Нищо. На Мсеридон малко му оставаше да захвърли всичко, когато една нощ, като прокара пръсти по болния си крак, както вече час по час правеше машинално, не напипа коричката.

Прокажените го понесоха на ръце. Беше свободен. Пред караулното помещение всички си взеха довиждане. Сетне само старият Джакомо, скок-подскок, го изпрати до външната порта. Провериха книжата му, ключът изскриптя, докато се завърташе в бравата, часовият широко отвори портата.

Светът изплува под слънцето на ранното утро, тъй свежо и пълно с надежда. Горите, зелените ливади, чуруликащите птички. В далечината светлееше градът със снежнобелите си кули, с обточените си с градини тераси, с плющящите знамена, с литналите нависоко хвърчила във формата на дракони и змии, и, невидими в ниското, безчет животи и добри възможности, жени, наслади, разточителства, авантюри, придворни, интриги, власт, оръжия — човешкото царство!

Старият Джакомо наблюдаваше лицето на младежа, зажаднял да го види озарено от радост. И наистина, Мсеридон се усмихна при вида на свободата. Но това трая миг. Внезапно младият благородник пребледня.

— Какво ти има? — попита го дядото, който предположи, че емоцията го е оставила без дъх. А часовият се обади:

— Хайде, хайде, по-живо, младежо, излизай, че трябва веднага да затварям. Какво чакаш, да ти се моля ли?

Ала Мсеридон отстъпи назад и покри с ръце очите си.

— Ужасно е!

— Какво ти има? — повтори Джакомо. — Да не ти прилоша?

— Не мога! — рече Мсеридон. Гледката пред него изведнъж се промени. На мястото на кулите и на куполите сега надлъж и нашир се трупаха противни пепеливи коптори, потънали в нечистотии и мизерия, а вместо гордите знамена, като вредоносни облаци прах над покривите се издигаха тъмни рояци от щръклици.

Старият попита:

— Какво виждаш, Мсеридон? Кажи: да не би да виждаш разложение и мръсотия там, дето всичко изглеждаше славно? Наместо дворци — гнусни съборетини? Така ли е, Мсеридон?

— Да, да, всичко се е изродило. Но защо? Какво се е случило?

— Знаех си — рече старикът, — бях убеден, но не смеех да ти кажа. Това е нашата човешка орис: всичко се плаща прескъпо. Никога ли не си се питал кой ти дава сила да се молиш? Молитвите ти бяха от онези, на които не може да устои дори небесният гняв. Ти спечели, излекува се. А сега си плащаш.

— Плащам ли? Откъде-накъде?

— Теб те крепеше Божията благодат. А благодатта на Всемогъщия е безпощадна. Ти се излекува, но вече не си същият, както някога. От ден на ден, докато благодатта е действала в теб, ти неусетно си изгубвал вкус към живота. Оздравявал си, но нещата, заради които си копнеел да оздравееш, малко по малко са се отдалечавали, ставали са призрачни, като лодчици, плаващи през морето на годините! Знаех си. Ти си мислеше, че побеждаваш, а през цялото време Бог те е надвивал. И ето че завинаги си изгубил желанията си. Богат си, но парите не те вълнуват, млад си, но жените са ти безразлични. Градът ти прилича на бунище. Беше благородник, а стана светец — разбираш ли как всичко се връзва? Наш си най-сетне, Мсеридон! Единственото щастие, което ти остава, е тук, сред нас, прокажените, да се тешим взаимно… Хайде, часови, затваряй, връщаме се.

И часовият дръпна портата към себе си.