Дино Будзати
Водородната

Събуди ме телефонът. Дали задето сънят ми бе грубо прекъснат, или заради гробовното мълчание наоколо, но ми се стори, че звънът е по-дълъг от обикновено, някак злонамерен, настървен.

Светнах лампата и по пижама тръгнах да вдигна. Беше студено; видях, че мебелите са дълбоко потънали в нощта (изпитвано и друг път, наситено с предчувствия усещане за мистерия!) и че ставането ми ги хваща с изненада. С две думи — веднага разбрах, че това е една от онези важни, бездънни нощи, които се случват рядко и в които, без светът да се усети, съдбата прави крачка нанякъде.

— Ало, ало — от другата страна се чу познат глас, но в просъницата си не се сещах чий е. — Ти ли си?… Ами… я кажи… Исках да те питам…

Приятел беше явно, но още не включвах кой (ах, този противен навик у хората да не се представят незабавно с името си).

Прекъснах го, преди да му осмисля думите:

— Не можеше ли да звъннеш утре? Знаеш ли колко е часът?

— Часът е 57 и четвърт — рече. И замълча продължително, сякаш е изтърсил твърде много.

Истината е, че в будно състояние никога по-рано не ми се беше случвало да прониквам толкова дълбоко в недрата на нощта, та ме обхвана трескава възбуда.

— Добре де, какво има? Какво се е случило?

— Нищо, нищо — отвърна той леко сконфузен. — Чу се нещо за… Но няма значение, няма значение… Извинявай… — и затвори.

Защо се обаждаше по това време? И кой изобщо беше? Без съмнение приятел, познат, но кой по-точно? Нямах никаква представа.

Тъкмо щях да се върна в леглото, телефонът иззвъня повторно. Дрънчането беше още по-остро и властно. Веднага се сетих, че се обажда друг, не предишният.

— Ало?

— Ти ли си?… А, слава Богу.

Беше жена, нея познах: Луиза, свястно момиче, секретарка на един адвокат, не се бяхме виждали от години. Огромно облекчение било, както стана ясно, да чуе гласа ми. Но защо? А и по какъв случай след толкова дълго затишие се обаждаше посред нощ и тъй припряно?

— Би ли ми казала — попитах нетърпеливо — какво има?

— Ох — глухо отвърна Луиза, — слава Богу!… Присъни ми се нещо, да знаеш… Ужас. Събудих се разтреперана… не можех да не…

— Какво беше? Ти си вторият човек тази нощ… Какво става всъщност?

— Извинявай, извинявай… Нали знаеш, че съм една паника… Хайде, бягай в леглото, не искам да мръзнеш заради мен… чао — и връзката се разпадна.

Останах до апарата със слушалка в ръка, сам в тишината. Въпреки че електрическата лампа ги осветяваше по възможно най-нормалния начин, мебелите изглеждаха особено. Като някой, дето нещо се кани да каже, но се възпира, и нещото остава затворено в него, непостижимо за нас, другите. Това може би беше простичкото следствие от нощта: ние всъщност познаваме едва нищожна част от нея, а остатъкът й е необятен, неизследван, и броените пъти, когато навлизаме в него, всичко ни плаши.

От друга страна обаче, цареше мир и спокойствие: мъртвешкият сън на многолюдните градски кооперации е далеч по-дълбок и безмълвен, отколкото тишината на село. Защо ми се бяха обадили тези двамата? Дали до тях не беше стигнала някоя новина, свързана с мен? Съобщение за нещастие? Или действаха под напора на предчувствия и вещи сънища?

Дивотии. Пъхнах се обратно в завивките и с радост се наместих в още топлото си местенце. Изгасих светлината. Изтегнах се по корем, както обикновено.

И на вратата се позвъни. Протяжно. Два пъти. Звукът ме прониза, плъзна право нагоре по гръбначния стълб. Значи действително нещо се беше случило или предстоеше да ми се случи, сигурно неприятност, щом предполагаше такъв необичаен час — нещо мъчително или отвратително, без съмнение.

Сърцето думкаше в гърдите ми. Пак запалих лампата в стаята, но от предпазливост оставих коридора неосветен: кой знае, току-виж ме зърнат през някоя малка пролука на външната врата.

— Кой е? — опитах се да докарам енергичен тон, но гласът ми потрепера, прегракнал и безсилен. — Кой е? — попитах повторно. Никой не отговори.

Безкрайно предпазливо се приближих до вратата в тъмното, наведох се и залепих око о една миниатюрна дупчица, през която обаче можеше да се надникне вън. Площадката беше празна, не се виждаше движение на сенки. Над стълбите струеше обичайната мъждива, скъперническа, безнадеждна светлина, заради която хората, които се прибират нощем, изведнъж усещат на плещите си цялото бреме на живота.

— Кой е? — попитах за трети път. Никой.

Тогава се чу шум. Не идваше от другата страна на вратата, от площадката между етажите или от стълбите, а от ниското, може би от мазетата. Цялата сграда вибрираше от него. Сякаш тътрузеха нещо ужасно тежко през съвсем тесен проход, с голямо усилие и много пот. Шумът беше точно от влачене, а в него се долавяше и — Боже опази! — проточеното адско пращене, което се чува, когато някоя греда се огъне до счупване или клещите дърпат зъба, за да го изтръгнат из корен.

Не разбирах какво е, но моментално се досетих, че именно заради него ми се бяха обадили по телефона и ми бяха звънели на вратата в тази непрогледна и загадъчна ниша на нощта.

Шумът се повтаряше, на дълги раздиращи тласъци, все по-силно, сякаш се вдигаше нагоре. В същото време долових оживена, но силно сподавена гълчава, която идеше откъм стълбите. Не се стърпях. Много предпазливо издърпах резето и открехнах вратата. Погледнах навън.

Стълбището (виждах два отрязъка от него) беше претъпкано. По пеньоари и пижами, някои даже боси, съседите бяха наизлезли, бяха се накачулили по перилата и напрегнато се взираха надолу. Порази ме смъртната бледост на лицата им и застиналите крайници, сякаш парализирани от ужас.

— Псст, псст — обадих се през процепа, понеже не ми стискаше да се появя само по пижама. Госпожа Арунда от петия етаж (с ролки на главата) се обърна към мен с укоризнена физиономия. — Какво става? — пошепнах (защо ли не говорех на висок глас, след като всички бяха будни?).

— Шшшт — сряза ме тя приглушено. Изглеждаше покрусена, като болен, комуто лекарят е съобщил диагноза „рак“. — Атомната! — и посочи с показалец към приземния етаж.

— Каква „атомна“?

— Пристигна… сега я внасят… За нас, за нас… Елате да видите.

Колкото и да ми беше неловко, излязох на площадката, проврях се между двама типове, които не бях виждал преди, и погледнах надолу. Стори ми се, че различавам нещо черно, подобно на грамаден сандък, около който с лостове и въжета се суетяха няколко човека в сини гащеризони.

— Това там ли? — попитах.

— Там я, къде другаде? — тросна се някакъв дръвник до мен, след което, за да замаже нелюбезността си, добави: — Водоравната, нали се сещате?

Някой се изсмя сухо и безрадостно.

— „Водоравна“, грънци! Водородна бе, водородна. Свине мръсни, от най-ново поколение! Сред милиарди хора на тая земя, точно на нас да ни я пратят, точно на улица Сан Джулиано номер осем!

Когато хората се отърсиха от първоначалното си замаяно вцепенение, олелията стана още по-жива и шарена. Различавах гласове, приглушени женски ридания, ругатни, въздишки. Един мъж на трийсетина години плачеше безутешно и с все сила тропаше с десния си крак по стъпалото:

— Не е честно — хленчеше. — Тук съм случайно!… Аз само минавах!… Нямам нищо общо!… Утре трябваше да замина!…

Воплите му бяха нетърпими.

— А аз утре — прекъсна го грубо някакъв мъж около петдесетте, май адвокатът от осмия етаж — съм канен на аньолоти^[1], ясно ли е? Аньолоти! Ама ще се наложи да мина без тях, точка!

Една жена съвсем се беше шашардисала. Вкопчи се в китката ми и задърпа.

— Погледнете ги, погледнете — нареждаше и сочеше двете дечица зад себе си, — погледнете ги двете ми ангелчета. Е, как е възможно? Няма ли Господ да накаже виновните?

Не знаех какво да отговоря. Беше ми студено.

Отдолу долетя страховит трясък. Сигурно бяха дръпнали сандъка по-рязко. Пак погледнах надолу. Противният предмет сега беше в конуса от светлина на една крушка. Боядисан в тъмносиньо и нашарен с множество надписи и етикети. Хората се надвесваха над парапета с риск да паднат, за да го видят по-добре. Рояк гласове: „…и кога ще избухне? Тази нощ?… Мариооо! Мариооо! Събуди ли Марио?… Джиза, грейката у теб ли е?… Деца, дечица мои!… А ти звънна ли му? Да бе, казвам ти, обади му се! Ще видиш, че все нещо ще му хрумне… Абсурд е, драги господине, само ние да… Кой каза, че сме само ние? Откъде знаете?… Бепе, Бепе, прегърни ме силно, моля те, прегърни ме!…“

И молитви, аве марии, опявания. Някаква женичка държеше в ръка угаснала вощеница.

Но не щеш ли, от долните етажи една вест пробяга нагоре по стълбището. Това стана ясно от развълнувания хор гласове, който се надигна откъм партера. И ако се съди по бодрия вид, който изведнъж доби народът, вестта беше добра.

— Какво? Какво става? — не ги свърташе на едно място тези от горните етажи.

На пресекулки ехото най-сетне се донесе и до нас, на шестия. Имало точно указан адрес с името, разправяха. Какво, с името ли? Да, с името на човека, за когото е предназначена водородната… лично било, ясно ли е? Не за целия вход, не за входа, получателят е един… не била за всички! Направо пощуряха, почнаха да се смеят, да се прегръщат, да се целуват.

После съмнение попари радостта им. Всеки помисли, че е за него, бръмнаха трескави разговори, стълбището се превърна в разбунен кошер. Кое е името? Не се четяло… е как не, чете си се най-хубаво… чужбинска фамилия явно (всички помислихме за доктор Щрац, зъболекаря от полуетажа). Не, не… италианска… Какво? Какво? Започва с Т… А, не, не… С Б, като Бергамо… а после? После? Втората буква? У ли каза? У, като Удине?

Народът се втренчи в мене. Никога не бях виждал човешки лица, изкривени от такова диво щастие. Някой не се сдържа и избухна в смях, който завърши с дълбока кашлица: старият Меркали, търговецът на килими. Тогава разбрах. Сандъкът с ада вътре бе за мен, личен дар, за мен единствен. Другите бяха спасени.

Какво да сторя? Дръпнах се назад, към вратата си. Съседите ме гледаха. Как тържествуващо ме гледаха. Злокобните хрипове на сандъка, който полека-лека изтегляха нагоре по стълбището, се смесиха с неочакван акордеон. Мелодията на La vie en rose^[2].