Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
I reziarii, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2020)

Издание:

Автор: Дино Будзати

Заглавие: Шейсет разказа

Преводач: Нева Мичева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: сборник разкази

Националност: италианска

Печатница: Симолини

Коректор: Евелина Попова

ISBN: 978-954-529-899-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12110

История

  1. — Добавяне

Монсиньор бе сам в полето. Приближи се до един плот и с клечица измъкна от паяжината му голям паяк: млад, стегнат, великолепен, с изящни рисунки в нежен цвят по свода на коремчето. Гадинката висеше на собствената си нишка и така, вдигната във въздуха, се полюшваше насам-натам, без да разбира какво й се случва.

Но друг, още по-впечатляващ паяк се виждаше в близката дупка в плета, по средата на собствената си мрежа. Приличаше на Молох или дори на ламята, древната змия на име Сатана. В яркото сияние на живота той властваше, сит и неподвижен, над това късче от света. Именно там, в неговата паяжина, с опитна цел, монсиньор с премерено движение хвърли първия паяк, който се закачи и залепна.

Човекът не сва̀ри да види. Привидно заспалият допреди миг по-едър паяк мълниеносно се спусна върху пришълеца и ето че крачетата му вече го оплитаха в сребристи марли от слюнка. Борба нямаше. За броени мигове първият паяк бе опакован на вързопче, не можеше да помръдне.

Беше надвечер, полето бе притихнало, слънцето се спускаше както обикновено към планините и блещукаше във финия ажур на паяжината. Умиротворение. В центъра й, както преди малко, грамадното неподвижно насекомо изглеждаше изпаднало в летаргия. По-долу — висящото вързопче с врага. Мъртъв ли беше? От време на време двете му предни крачета потръпваха едва забележимо.

Само дето пленникът изведнъж се освободи. Без видими усилия, без дърпане. Може би след размисъл във вътрешността на клопката той беше разгадал тайната й? Изсули се навън, появи се невредим и без да бърза се запъти по една от центробежните нишки, на които се крепеше мрежата. Бързай, шавай, помисли си монсиньор, да не искаш да те хванат отново? Но паякът нехаеше.

Молох, замръзнал на престола си, присъстваше невъзмутимо. Нима бяха постигнали някакво споразумение? Може по-големият да е казал на другия — ако успееш да се измъкнеш сам, ще те пощадя. Или нещо подобно. Защото остана да стърчи като истукан, направи се, че не разбира, отказа се. А по-малкият вече се отдалечаваше сред листата.

Но монсиньор излезе по-чевръст и успя пак да вдигне от растението паяка беглец, без да го нарани. Поклати го като махало няколко пъти, след което внимателно го подхвърли за втори път в мрежата.

И за втори път грамаданът скокна. В миг връхлетя другия и размаха крака да го усуче. Последва кратко сборичкване. По-малкият лошо залепна в мрежата и не можеше да се обърне, за да се брани лице в лице. При все това все някак се защитаваше, извит назад. Именно в такова изкривено положение бе скоро прикован.

Този път обаче връзките бяха много по-несъвършени отпреди. При първата схватка по-едрият паяк бе изразходвал слюнка, без да я пести, и сега почти нямаше. Наложи се да усуче другия съвсем половинчато, та между „повоите“ останаха широки празноти… Зад гърба на монсиньор шавна нещо малко и черно — може би птичка, отронен лист, смок. Той се обърна рязко, но полето беше съвършено пусто. Паякът победител не се върна веднага на трона си. Този път се засуети много целенасочено около тялото на пленника си и бавно нахапа гърба му, за да го отрови. Другият примирено понесе това и сякаш не страдаше.

Дълго забива зъби в него, после се върна в центъра на паяжината си, като че ли размисли и се върна да хапе още. И така — три пъти подред. На третия от една къса пролука в пашкула затворникът подаде челюсти и улови един от краката на палача си.

Молох изпадна в смут, пусна жертвата си, опита се да се оттегли. Но другият го държеше яростно. Кракът се беше опънал до отказ, още малко и щеше да се прекърши. Но пленникът се омаломощи и охлаби хватката си.

С чувството, че някой го наблюдава изотзад, монсиньор пак се обърна. Но там нямаше нищо освен полето, залеза и един жълт облак, който протягаше дълго ръчище, подобно на предупреждение. Към него може би?

С куцукане големият паяк се покачи обратно на престола си, обзет от недостойно униние. Страх го беше да не са го отровили. Любвеобилно загали крачето, което противникът му бе захапал. Приглаждаше го с другите седем, поднасяше го към устата си и сякаш го облизваше, после го изпружваше за проба, както човек се протяга, след като си е изкълчил става. Приличаше на майка с детенцето си. След няколко минути тревогата му постепенно се уталожи и взе да изпитва сръчността на крайника си по коприната на мрежата, сякаш свиреше на арфа. След това, с отвратително увлечение, си го замилва отново.

Когато най-сетне се утеши напълно, се върна към свирепото си дело с удвоено настървение. Челюстите му се забиха в корема на изтезавания и проникнаха през плътната обвивка като отварачка за консерви. От прорезите изби гъста белезникава течност.

В този момент, докато слънцето гаснеше, огромната ръка на облака, надвиснал над долината, оживя, възпламени се и хвърли отблясък над света. Дори плетът леко засия. И все пак спокойствието наоколо се беше възцарило даже по-властно отпреди, ако не за друго, то поне защото одеве имаше два дебнещи паяка, а сега — само един, неподвижен и съсредоточен, сякаш нищо не се е случило. Вторият вече не беше паяк, а безжизнена, омекнала торбичка и дори протеклата от вътрешността му слуз бе почнала да се съсирва. Но смъртта не настъпваше — макар и стегнати в пашкула, двете му предни крачета още помръдваха на десети от милиметъра.

По близкия път мина двуколка, кончето весело препускаше в тръс и изчезна в северна посока. После монсиньор чу, отвъд реката, една селянка да пее с разтърсваща всеотдайност. Той беше сам. С прецизността на хирург разкъса с клечка нишките и освободи измъченото животинче. Положи го на едно листо.

Там, заради напредващото си вцепенение, създанието остана разкривено, както по време на пленничеството си, сякаш са го извадили от гипсов калъп. В един момент се опита да тръгне, но се катурна на една страна. Осемте му крачка потръпваха ритмично, всички заедно, полекичка, сякаш зовяха — отритнатия, невинния, Божия агнец.

Коленичил на поляната, монсиньор се беше свел над това непоправимо страдание. Господи, какво сторих! Колко малко стигаше — някакъв безобиден експеримент на шега, — за да се съсипе един живот. Така си мислеше той, когато забеляза, че паякът го наблюдава. От безизразните очички нещо остро и парещо се надигаше към човека. Забеляза още, че слънцето е залязло — дървета и плетища стърчаха загадъчно сред къдели от мъгла и чакаха. Кой шаваше зад гърба му? Кой шепнеше името му? Не, всъщност надали имаше някой.

Бележки

[0] Рециарии (от лат. rite, мрежа) в Древен Рим се наричали гладиаторите, които в битката използвали тризъбци и мрежи. — Б. пр.

Край