Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gli amici, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2020)

Издание:

Автор: Дино Будзати

Заглавие: Шейсет разказа

Преводач: Нева Мичева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: сборник разкази

Националност: италианска

Печатница: Симолини

Коректор: Евелина Попова

ISBN: 978-954-529-899-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12110

История

  1. — Добавяне

Лютиерът Амедео Торти пиеше кафе със съпругата си. Децата им вече си бяха легнали. Двамата мълчаха, както често се случваше. По някое време се обади тя:

— Знаеш ли какво?… Цял ден имам странното чувство… че тази вечер ще се отбие Апакер.

— Такива неща не се говорят дори на шега! — притеснено махна мъжът й. Истината е, че Тони Апакер, цигулар и негов отдавнашен близък приятел, беше починал преди двайсет дни.

— Знам, знам, че е ужасно — каза тя, — но тази мисъл не ме оставя на мира.

— Ех, де да можеше — промълви Торти печално, но без желание да задълбава в темата. И поклати глава.

Пак замълчаха. Часът бе десет без четвърт. Тогава звънецът на входната врата иззвъня. Продължително, настойчиво. Двамата се сепнаха.

— Че кой ще е по това време? — почуди се тя.

В антрето се чуха провлечените стъпки на Инес, после отварянето на вратата и кратък приглушен разговор. Момичето се появи в трапезарията бяло като платно.

— Инес, кой е? — попита госпожата.

Камериерката се обърна към стопанина и заекна:

— Господин Торти, елате за малко оттатък… Няма да повярвате!

— Ама кой е? Кой е? — настоя раздразнено стопанката, при все че отлично знаеше кой беше.

Инес се приведе, сякаш ще съобщава нещо много поверително, и избърбори шепнешком:

— Там… там… Господин Торти, елате вие… върнал се е маестро Апакер!

— Що за глупости! — възмути се от цялата тази загадъчност Торти и рече на жена си: — Отивам да видя… Ти стой тука.

Излезе в тъмния коридор, блъсна се в ръба на някаква мебел и с размах отвори вратата към антрето.

Изправен там, с редовния си леко сконфузен вид, стоеше Апакер. Не съвсем еднакъв с предишния Апакер, а донякъде по-безплътен заради известната неувереност в контурите му. Нима беше станал призрак? Май още не. Може би не се беше освободил напълно от онова, което хората определят като „материя“. Привидение, но с остатъчна консистенция. Беше облечен в сиво, както обикновено, с риза на синьо райе, вратовръзка в червено и индигово и много мека филцова шапка, която нервно въртеше из ръцете си. (Много ясно, ставаше въпрос за призрака на костюм, призрака на вратовръзка и прочее.)

Торти не се впечатляваше лесно. Напротив. Въпреки това сега загуби ума и дума. Не е шега работа вкъщи да те навести твоят най-скъп и стар приятел, когото преди двайсет дни си проводил на гробището.

— Амедео! — проговори бедният Апакер, като да опипа почвата, и се усмихна.

— Ти си тук? Ти си тук? — почти нападателно отвърна Торти, защото от сблъсъка на противоречиви и бурни чувства незнайно защо в него се надигна само прилив на гняв. Не трябваше ли видът на изгубения другар да му донесе огромна утеха? Нима за една такава среща не беше готов охотно да се раздели с всичките си спестявания? Готов беше, разбира се, без да му мигне окото. На тази и всяка друга саможертва. Защо тогава не го обземаше очакваното щастие? Защо вместо него изпитваше тъпо негодувание? Трябваше ли, след толкова скръб, плач и неприятни изживявания, наложени от така нареченото приличие, да започват отначало? В дните на траур целият запас от привързаност към приятеля бе изразходван до последно и сега на разположение не оставаше нищичко.

— Ами да, тук съм — отговори Апакер и замачка още по-усърдно периферията на шапката си. — Обаче ако… нали знаеш… свои сме, няма да се притесняваш да… Може би сега е неудобно…

— Неудобно ли? Ти на това неудобно ли му викаш? — подхвана го Торти, вече в плен на откровен гняв. — Връщаш се от не ща и да знам къде в този вид… и ми приказваш за неудобство? Браво бе! — сетне отчаяно се запита на глас: — Сега какво да правя?

— Виж, Амедео — каза Апакер, — не се сърди… В края на краищата не съм аз виновен, че… Там отвъд — направи неопределен жест — също има неуредици… С две думи: налага се да поостана още около месец… Месец, месец и нещо… а ти знаеш, че моя апартамент го раздигаха и вкараха нови квартиранти.

— Тоест искаш да спиш у нас, така ли?

— Да спя ли? Аз вече не спя… Не става въпрос за преспиване… На мен ми е достатъчно едно кьошенце тук… Няма да преча, не ям, не пия и не… така де, не ползвам тоалетната… Разбираш ли? Просто да не бродя по цяла нощ, нали понякога вали…

— Че теб дъждът мокри ли те?

— Не, естествено, че не ме мокри — и тъничко се изкиска, — просто е ужасно досаден.

— Значи искаш да прекарваш тук нощите?

— Ако позволиш…

— Ако позволя!… Не разбирам… Умна глава, стар приятел… човек, чийто живот е вече целият зад гърба му… а не се сеща. Ами да, като нямаш семейство!

Събеседникът му объркан заотстъпва към вратата.

— О, извинявай, аз си мислех, че… Пък и е само за месец…

— Ама ти наистина отказваш да ме разбереш! — само дето не се засегна Торти. — Аз не за себе си се грижа… Децата!… Децата!… Ти какво си въобразяваш: че е нищо и никакво да те видят тези две невинни душици, дето нямат и десет годинки? Я се виж в какво състояние се намираш. Ще извиняваш за грубостта, но ти си призрак… а там, където са децата ми, аз призрак не пускам, драги…

— Значи не може?

— Значи, драги, че не знам как да ти кажа… — но прекъсна изречението по средата, защото Апакер изневиделица изчезна. Само се чу забързан тропот надолу по стълбите.

 

 

Удари половин час след полунощ, когато маестро Марио Тамбурлани, директор на консерваторията, в чиято сграда живееше, се върна вкъщи след концерт. Тъкмо стигна до вратата на апартамента си и завъртя ключа в ключалката, когато чу зад себе си шепот:

— Маестро! Маестро!

Завъртя се рязко и зърна Апакер.

Тамбурлани се славеше с дипломатичност, с умение да общува, с разсъдливост и със способност да минава между капките: предимства (или недостатъци), които го бяха издигнали много по-нависоко, отколкото беше по силите на скромните му заслуги. В миг прецени ситуацията.

— Друже мой — изрече полугласно с прочувствен, тържествен тон и отвори обятия пред цигуларя, без обаче да скъсява еднометровата дистанция помежду им. — О, друже, друже мой… Непрежалима липса…

— Какво? Моля? — отвърна онзи леко оглушал, тъй като у призраците остротата на сетивата е притъпена. — Прощавай, не чувам както преди…

— О, разбирам, друже… Но и аз не бива да говоря високо. Ада спи вътре, а и…

— Имаш ли нещо против да вляза за малко? От часове съм на крак…

— А, не, не, ти пък, представи си Блиц да те види.

— Моля? Какво каза?

— Блиц, овчарката ми, нали я знаеш?… Ще вдигне шум до възбог… Портиерът ще се събуди… и после кой знае какво…

— Все пак дали ще може за няколко дни…

— Да отседнеш у нас ли? О, скъпи Апакер, иска ли питане!… Как няма да може, за приятел като теб… Но чакай малко, а с кучето какво ще правим?

Въпросът слиса Апакер. Опита да засвири на тънката струнка на Тамбурлани.

— Та ти плачеше, маестро, плачеше преди месец, когато държа речта на гробището, преди да ме заровят в земята… не помниш ли? Аз чувах риданията ти, какво мислиш?

— Ох, мили, мили мой друже, не ми припомняй… такава мъка ме свива ей тука — вдигна ръка към гърдите си. — О, Боже, струва ми се, че Блиц…

И наистина, от вътрешността на жилището се носеше сподавено заплашително ръмжане.

— Чакай, друже, момент да вляза и да успокоя това непоносимо животно… Само за минутка.

Пъргав като змиорка се шмугна вътре, затвори вратата зад гърба си и старателно я залости. Тишина.

Апакер изчака няколко минути. После пошепна:

— Тамбурлани, Тамбурлани.

Оттатък не последва отговор. Внимателно потропа с кокалчета. Но мълчанието беше абсолютно.

 

 

Нощта напредваше. Апакер реши да опита у Джана, момичето с лек нрав и добро сърце, при което беше ходил многократно. Джана живееше в две стаички в един голям блок от крайните квартали. Когато той пристигна, минаваше три часът. За щастие, както често се случва в подобни многолюдни обиталища, вратата на входа беше полуотворена. Апакер едвам се добра до петия етаж. Беше изтощен от скитане.

На площадката без проблем откри нейната врата, нищо че беше тъмно като в рог. Почука дискретно. Наложи му се доста да тропа, преди да долови признаци на живот. Раздаде се съненият й глас:

— Кой е? Кой е по това време?

— Сама ли си? Отвори… аз съм, Тони.

— По това време? — повтори тя без ентусиазъм, но все пак с типичната си безропотна кротост. — Момент… Ей сега идвам.

Неохотно тътрузене на чехли, щракване на лампата, завъртане на ключа в бравата.

— Защо толкова късно? — Джана отвори вратата и тръгна да се връща в леглото, оставила на мъжа досадното задължение да заключи, когато странният вид на Апакер я порази. Спря слисана да го огледа и чак тогава, в мъглата на сънливостта й, изплува ужасният спомен. — Но ти… но ти… но ти… — искаше да каже: „Но ти си мъртъв, сега се сещам!“ Ала не й стигна кураж. Тръгна назад, с протегнати ръце, готови да го отблъснат, ако понечи да я последва. — Но ти… но ти — след което изписка. — Вън… Вън, за Бога! — замоли с ококорени от ужас очи. А той:

— Моля те, Джана… Само малко да си почина.

— Не, не, вън! Как ти хрумна… да ме побъркаш ли си дошъл? Вън! Вън! Какво искаш, да събудя целия блок ли?

И понеже Апакер не даваше вид, че ще мръдне от мястото си, момичето, без да отлепя очи от него, затърси опипом по бюфета зад гърба си. Под пръстите й попадна една шивашка ножица.

— Тръгвам, тръгвам — рече той сащисан, но жената, със смелостта на отчаяните, посегна със смехотворното оръжие към гръдта му и двете остриета, без да срещнат никакво съпротивление, меко потънаха в привидението.

— О, Тони, извинявай, без да искам — изтърси изплашената Джана.

— Не, не… ах, какъв гъдел, стига… какъв гъдел! — и той избухна в истеричен смях, като луд.

Отвън, откъм двора, се чу тракане на кепенци и ядосан глас:

— Какво става бе? Четири сутринта е! Срамота!

Апакер си плю на петите.

 

 

У кого да опита още? У заместника на енорийския свещеник на Свети Каликст, оная църква в периферията? У добрия дон Раймондо, негов бивш съученик, който му беше дал последното причастие на смъртния одър?

— Назад, назад, дяволско видение — посрещна го достойният Божи служител, когато цигуларят му се яви.

— Аз съм, Апакер, не ме ли позна?… Дон Раймондо, разреши ми да се скрия тук при теб. Скоро ще се съмне. Никой не ме иска… Приятелите се отрекоха от мен. Поне ти…

— Не те познавам, човеко — отвърна отчето с печален, превзет глас. — Може да си Лукавия или измама на сетивата ми, не зная. Но ако действително си Апакер, заповядай, влез, това е леглото ми, просни се и си отдъхни…

— Благодаря, благодаря, дон Раймондо, бях сигурен…

— Не бери грижа — благо продължи свещеникът, — не бери грижа за това, че епископът бездруго ме е нарочил… Не се притеснявай, от сърце те моля, че твоето присъствие тук ще ме вкара в сериозни неприятности… Въобще — не ме мисли мене. Ако си пратен тук да ме съсипеш, да бъде Божията воля!… Ама какво правиш? Къде тръгна?

 

 

Затова именно духовете — ако се случи някоя злочеста душа да се задържи по-упорито на тоя свят — не желаят да съжителстват с нас, а се оттеглят в запуснатите къщи, в руините на кулите с история, из затънтените горски параклиси, по самотните скали, които морето връхлита ли, връхлита и бавно подрива с прибоя.

Край