Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Appuntamento con Einstein, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2020)

Издание:

Автор: Дино Будзати

Заглавие: Шейсет разказа

Преводач: Нева Мичева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: сборник разкази

Националност: италианска

Печатница: Симолини

Коректор: Евелина Попова

ISBN: 978-954-529-899-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12110

История

  1. — Добавяне

Един късен следобед миналия октомври[1], след цял ден работа, Алберт Айнщайн се разхождаше по улиците на Принстън. Точно този ден бе сам и му се случи нещо извънредно. Внезапно и без специална причина, докато мисълта му се щураше насам-натам, като отвързано от повода си куче, той получи прозрението, което цял живот напразно беше чакал. Ей тъй изведнъж Айнщайн видя около себе си така наречената кривина на пространството и успя да го огледа от всички страни, както вие можете да огледате тази книга.

Най-разпространеното мнение е, че умът ни никога няма да е в състояние да обеме изкривяването на пространството — дължина, ширина, височина плюс едно тайнствено четвърто измерение, чието съществуване е доказано, но непостижимо за човешкия род… като опасала ни отвсякъде крепостна стена, право срещу която лети човекът, възседнал коня на своето ненаситно въображение, и се издига ли, издига, докато накрая не се блъсне челно в нея. Да бяха още на този свят, нито Питагор, нито Платон, нито Данте биха се справили с превалянето й, понеже истината е по-голяма от всички ни.

Намират се и такива обаче, които смятат, че след години старание, справянето е възможно с едно титанично напрягане на мозъка. И че се е случвало тук и там по някой самотен учен — докато светът наоколо е врял и кипял, влаковете и доменните пещи са димели, милиони са измирали на фронта или в дрезгавината на градските паркове влюбени са впивали устни в устни — с героично мисловно усилие, така поне гласи легендата, все пак да съзре (макар и за броени мигове, сякаш се надвесва над бездна, от която тутакси го дръпват назад), да огледа и да вникне в кривината на пространството, неизразимия връх на Творението.

Само дето подобни събития протичали в мълчание и никой не чествал съответния храбрец. Никакви фанфари, интервюта, почетни отличия — триумфът бил абсолютно личен и ученият можел да каже: „Да, прозрях кривината на пространството“, ала не разполагал с документи, снимки или друго, с което да докаже, че говори истината.

Когато обаче настъпи някой от въпросните моменти и през първата тясна амбразура мисълта с бясна засилка прескочи оттатък стената, в забранената нам Вселена, и онова, което допреди малко е било мъртва формула, възникнала и развила се извън нас, се превърне в наш живот: о, тогава ненадейно изчезват триизмерните ни грижи и се чувстваме — в цялото си човешко великолепие — обгърнати, понесени от нещо много подобно на вечност.

Всичко това преживя професор Алберт Айнщайн през една прекрасна октомврийска вечер под кристалното небе, когато тук-там вече грейваха, в надпревара с планетата Венера, глобусите на електрическото осветление, а сърцето, този странен мускул, се радваше на Божията благодат! И въпреки че беше човек мъдър и неизкушен в славата, в този момент се усети отделѐн от стадото — като някой нищ сред нищите, който открива, че джобовете му са пълни със злато. Изпита гордост.

И точно тогава, като за назидание, също толкова мълниеносно, колкото му се беше явила, мистериозната истина изчезна. Едновременно с това Айнщайн забеляза, че се е озовал на непознато място. А именно: вървеше по дълъг булевард, покрай който се нижеха живи плетове, но не се виждаха нито къщи, нито вили, нито бараки. Имаше само една бензоколонка на жълти и черни ивици, над която стърчеше запалена стъклена лампа. А край нея, на дървена табуретка, седеше негър в очакване на клиенти. Носеше работен гащеризон, а на главата — червена бейзболна шапка.

Айнщайн тъкмо го подмина, когато негърът стана, пристъпи към него и рече:

— Господине!

Изправен изглеждаше необичайно висок, по-скоро хубав, отколкото грозен, с африкански черти, внушителен, а в безбрежната синева на вечерта бялата му усмивка сияеше.

— Господине — каза негърът, — имате ли огънче? — и му показа една недопушена цигара.

— Не пуша — отговори Айнщайн и спря не за друго, а от изненада.

Тогава негърът попита:

— А няма ли да ме черпите едно? — беше снажен, млад, див. Айнщайн напразно пребърка джобовете си.

— Ами не знам… не съм взел пари… не съм свикнал да… наистина съжалявам — и понечи да си тръгне.

— Благодаря все пак — рече негърът, — обаче… извинете…

— Какво друго? — поинтересува се Айнщайн.

— Трябвате ми. Тук с цел.

— Аз ви трябвам, така ли? Какво всъщност…?

Негърът отвърна:

— Трябвате ми за нещо тайно. И ще ви кажа какво е само на ухо.

Сега зъбите му се белееха още повече, защото междувременно се бе стъмнило. Наведе се към ухото на събеседника си.

— Аз съм дяволът Иблис — пошепна, — Ангелът на Смъртта съм и се налага да взема душата ти.

Айнщайн отстъпи крачка назад.

— Ти май — гласът му стана строг — си прекалил с чашките.

— Аз съм Ангелът на Смъртта — повтори чернокожият. — Гледай. — Приближи се до живия плет, откъсна една вейка и в миг цветът й се промени, тя се сгърчи, посивя. Негърът духна и всичко — листенца, дръжчици, жилки — се разлетя в ситен прах.

Айнщайн наклони глава.

— Бре. Това било значи… Но точно тук ли, тази вечер… посред улицата?

— Така ми е наредено.

Айнщайн се огледа, но наоколо нямаше жива душа. Булевардът, грейналите лампи и долу, в дъното, на кръстовището, светлините на автомобилите. Погледна и към небето — ясно, с пълния си набор звезди. Вечерницата тъкмо залязваше.

Айнщайн рече:

— Слушай, дай ми месец. Идваш точно когато съм на път да завърша едно отдавнашно дело. Само за месец те моля.

— Това, което се мъчиш да откриеш — каза негърът, — отвъд ще го узнаеш веднага, просто ме последвай.

— Не е същото. Каква полза от узнатото отвъд без усилие? Моята работа е от огромно значение. Трепя се от трийсет години. И ми остава съвсем малко…

Негърът се ухили.

— Месец ли каза?… Хайде, но след месец не опитвай да се измъкнеш. Дори да се завреш в най-дълбоката мина, за нула време ще те открия.

Айнщайн искаше да попита още нещо, но онзи се стопи във въздуха.

Един месец е много време, ако чакаш любимия си, но твърде кратко, ако ти предстои среща с пратеника на смъртта — по-мимолетно от един дъх. Договореният месец изтече и вечерта, когато най-сетне остана сам, Айнщайн се яви на уреченото място. Бензиновата колонка си стоеше където и преди, там беше и табуретката с негъра, само дето сега над работното си облекло той бе навлякъл стар войнишки шинел: вярно, хладно беше.

— Ето ме — докосна го по рамото Айнщайн.

— Е, какво стана с твоето дело? Завърши ли го?

— Не — унило отвърна ученият. — Дай още месец. Ще ми стигне, честно. Този път съм сигурен, че ще успея. Повярвай ми: форсирах работата ден и нощ, но не смогнах навреме. А съм толкова близко.

Негърът; без да се обръща, сви рамене.

— Това сте вие, хората. Вечно недоволни. На колене молите за отсрочка. А после си намирате нов благовиден предлог…

— Но това, над което работя, е мъчно нещо. Никой досега…

— Да, сещам се, сещам се — прекъсна го Ангелът на Смъртта. — Търсиш ключ към Вселената, нали?

Замълчаха. Наоколо — мъгла, почти зимна нощ, неуют, копнеж по дома.

— Сега какво? — попита Айнщайн.

— Хубаво, върви… Но един месец минава, преди да си се усетил.

И действително, мина по-бързо от всякога. Рядко времето е поглъщало тъй лакомо четири последователни седмици. В определената декемврийска вечер леден порив със сухо пращене погна по асфалта последните блуждаещи листа; вятърът разроши бялата грива, която се подаваше изпод кепето на учения. Бензоколонката си беше на мястото, а до нея — негърът, със скиорска шапка на главата, свит, сякаш заспал. Айнщайн отиде до него и внимателно го докосна по рамото.

— Ето ме.

Негърът се гушеше в шинела си и зъзнеше от студ.

— Ти ли си?

— Да, аз съм.

— Значи свърши?

— Да, слава Богу, свърших.

— Наигра ли се? Намери ли онова, което търсеше? Разглоби ли Вселената?

Айнщайн се покашля.

— Да — рече шеговито, — в известен смисъл Вселената сега е в порядък.

— Значи идваш, така ли? Готов ли си за пътешествието?

— Ами разбира се. Нали се бяхме уговорили.

Изневиделица негърът скочи на крака и се изсмя с класическия смях на негрите. После така бодна с левия си показалец Айнщайн в корема, че той почти загуби равновесие.

— Ходи си, ходи си, стари разбойнико… Прибирай се и побързай, да не пипнеш някоя пневмония… Точно ти засега никак не си ми притрябвал.

— Пускаш ли ме?… Тогава за какво беше целият цирк?

— Идеята беше да си свършиш работата. Нищо друго. И успях да те принудя… Ако не бях те пришпорил с малко страх, Господ знае колко още щеше да протакаш.

— Че теб какво те засяга моята работа?

— Мен нищо — засмя се негърът. — Но долу имаме началници, важните демони. Казват, че още първите ти открития са им били от огромна полза… Ти нямаш вина, просто е така. Все едно дали одобряваш, или не, драги професоре, адът ги вкара в широка употреба… Сега разчитаме на новите…

— Глупости! — тросна се Айнщайн. — На света няма нищо по-невинно. Малки формулки, чисти абстракции, безобидни, без корист…

— Браво бе! — викна Иблис и пак го мушна с пръст в корема. — Браво! Един вид, прати ли са ме за оня, дето духа? Според теб са се объркали?… Не, не, ти здравата поработи. Нашите долу сигурно ще са доволни… Ех, де да знаеше!

— Какво да знаех?

Но събеседникът му вече се беше изпарил. Никаква я нямаше и бензоколонката. И табуретката. Само нощта, вятърът и в дъното на улицата, автомобилният поток. В Принстън, Ню Джърси.

Бележки

[1] Разказът е от 50-те години на XX век, много вероятно скоро след смъртта на Айнщайн на 18 април 1955-а. — Б. пр.

Край