Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Qualcosa era successo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2020)

Издание:

Автор: Дино Будзати

Заглавие: Шейсет разказа

Преводач: Нева Мичева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: сборник разкази

Националност: италианска

Печатница: Симолини

Коректор: Евелина Попова

ISBN: 978-954-529-899-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12110

История

  1. — Добавяне

Влакът беше изминал едва няколко километра (а ни чакаше дълъг път: щяхме да спрем чак на далечната крайна гара, и то след десет ча̀са непрекъснато пътуване), когато на един прелез видях млада жена. Чиста случайност — имаше толкова други неща за гледане, но погледът ми падна точно върху нея, която нито беше хубава, нито с привлекателна фигура, с две думи: нищо изключително, та кой знае защо я погледнах. Явно се беше облегнала на парапета, за да се наслади на гледката към нашия влак, най-скоростния, експреса от Севера, за безпросветното местно население символ на милиарди, лесен живот, авантюристи, луксозни кожени куфари, знаменитости, кинозвезди — веднъж дневно това зрелище им се предоставяше даром.

Но когато влакът мина пред нея, тя дори не погледна към нас (а нищо чудно да ни беше чакала цял час) — лицето й бе извърнато назад, към мъжа, дето се задаваше тичешком от дъното на пътя и крещеше нещо, което ние, естествено, не чухме: изглеждаше, сякаш е хукнал презглава да предупреди жената за някаква опасност. След миг сцената отлетя, а аз продължих да се чудя каква ли беда сполита чрез този мъж момичето, дошло да ни позяпа. Тъкмо щях да задремя от ритмичното клатушкане на вагона, когато изведнъж — разбира се, ставаше дума за най-обикновено съвпадение — забелязах един селянин, покачен на дувар. Викаше към полето, събрал ръцете си на фуния пред устата. Той също се мярна едва за миг, защото експресът профуча нататък, но все пак успях да зърна шест-седем човека, които тичаха към него през ливадите, посевите, люцерната и не ги беше грижа какво газят — причината вероятно беше сериозна. Идваха от различни посоки, кой от къща, кой от дупка в плета, кой от лозе или нещо подобно, устремени към дувара с викащия младеж отгоре. Търчаха стремглаво и човек би рекъл, че са подплашени от някоя неочаквана вест, която ужасно ги е заинтригувала и им е отнела покоя. Но то бе само миг, повтарям, проблясък, нямаше време за допълнителни наблюдения.

Колко странно, помислих си, на толкова малко разстояние — две сцени с хора, които получават неочаквано съобщение (така поне си представях). Някак смътно впечатлен, започнах да оглеждам нивите, улиците, селата и чифлиците с предчувствие и безпокойство.

Може би под влияние на това ми особено душевно състояние колкото повече наблюдавах хората — земеделци, каруцари и прочее, — толкова повече ми се струваше, че навсякъде цари небивало оживление. Ами да: защо е това щуране из дворовете, тези запъхтени жени, тези талиги, тоя добитък? Навсякъде същото. Заради скоростта бе невъзможно да се вникне, но бях готов да се закълна, че във всички случаи причината е една. Да не би в района да е времето на панаирите? Да не би мъжете да са се запътили към пазара? Но влакът се носеше, а селата и по-нататък бяха в брожение, ако можеше да се съди по трескавото движение из тях. Тогава свързах жената от прелеза, младежа от дувара, сноването на селяните: нещо се беше случило, а ние във влака и понятие си нямахме.

Погледнах моите спътници — тези в купето, тези на крак в коридора. Не бяха забелязали. Изглеждаха спокойни, а шейсетинагодишната дама срещу мен кротко климаше. Или пък подозираха? Ами да, те също бяха тревожни, всички до един, но не се решаваха да си кажат. Нееднократно ги улових, с бърз уличаващ поглед, да се взират навън. Особено сънливата дама, точно тя — надничаше изпод миглите си, след което ме стрелкаше с очи да провери дали съм я разкрил. Но от какво се страхуваха?

Неапол. Тук обикновено влакът спира. Не и днешният експрес. Досами нас шеметно се изнизаха старите сгради и в тъмните дворове видяхме осветени прозорци, а в стаите — бе само миг — мъже и жени, наведени да събират вързопи и да затварят куфари, така изглеждаше. Или се заблуждавах и всичко това бяха фантазии?

Гласяха се да заминават. Закъде? Значи вестта, която държеше в напрежение градове и села, не беше добра. Някаква заплаха, опасност, предупреждение за беда. После си казах: да де, но ако е станала голяма беля, щяха да спрат влака, а сега по трасето всичко е наред — все сигнали за свободно преминаване, идеални свръзки, като на тур за откриване на линията.

Един младеж до мен стана уж да се разтъпче. Всъщност искаше да види по-ясно и се надвеси отгоре ми, за да се доближи до прозореца. Отвън ниви, слънце, бели пътища, а по тях — отрупани коли, камиони, групи, поели пеша, дълги кервани, като онези, които се стичат на поклонение в светилищата в деня на патрона им. Но много, все по-нагъсто, колкото по на север отиваше влакът. И всички се движеха в едно направление — слизаха на юг, бягаха от опасността, докато ние хвърчахме право към нея. С неистова скорост се носехме към войната, революцията, заразата, пожарищата — какво ли всъщност ни чакаше? Нямаше да узнаем преди момента на пристигането си след пет ча̀са, а тогава може би щеше да е твърде късно.

Никой не продумваше. Никой не искаше първи да се прекърши. Може би и другите като мен се съмняваха в себе си, неуверени дали целият този смут е истински, или е пристъп на безумие, халюцинация, едно от онези абсурдни хрумвания, които нерядко те нагазват именно във влака, когато си малко уморен. Госпожата отсреща отрони въздишка и се престори, че се буди. Като току-що разсънен човек, който машинално отправя поглед към първото попаднало нещо, вдигна очи и уж случайно ги впери право във внезапната спирачка. Тогава всички погледнахме към механизма, в плен на една и съща идея. Но никой не заговори, нито прояви смелост да наруши тишината, нито се престраши просто да попита останалите дали не са забелязали навън нещо обезпокоително.

Сега улиците вече гъмжаха от превозни средства и народ, всички — упътени на юг. Влаковете, с които се разминавахме, бяха претъпкани. Очите на хората, които от земята ни виждаха да профучаваме, засилени така нетърпеливо на север, бяха изумени. Гарите — пълни до пръсване. Тук и там отделни хора ни правеха знаци, други викаха към нас изречения, от които долитаха само гласните, като планинско ехо.

Жената отсреща се вторачи в мен. Отрупаните й с накити ръце нервно мачкаха някаква кърпичка, а междувременно погледът й умоляваше да се обадя най-сетне, да ги избавя от това мълчание, да произнеса въпроса, който всички очакваха като милостиня, но никой не дръзваше да зададе първи.

Ето следващия град. При влизането си в гарата влакът леко забави ход, заради което двама-трима се поддадоха на надеждата, че машинистът ще спре, и наставаха. Да, но влакът продължи, тътнеща вихрушка, покрай пероните, по които се тълпеше тревожно множество, копнеещо сред купищата багажи за заминаваща композиция. Едно момченце се опита да ни догони с пакет вестници и заразмахва един, на чиято първа страница се мъдреше тлъсто черно заглавие. Тогава с неочакван размах дамата срещу мен се подаде от прозореца и сграбчи вестника, но течението от движението на влака го изтръгна. В пръстите й остана само едно парченце. Забелязах, че ръцете й трепереха, докато го разгръщаше. Триъгълно късче. Виждаше се „шапката“ на вестника и две букви от голямото заглавие. ИЯ, това пишеше. Нищо друго. На гърба — обикновени информационни бележки.

Дамата безмълвно вдигна парчето, за да го погледнем всички. Ала ние вече го бяхме видели. И се престорихме, че не забелязваме. Колкото повече се засилваше страхът ни, толкова по-въздържано се държахме. Носехме се бясно към нещо, което завършваше на ИЯ, и то явно беше ужасно, щом цели селища бяха тръгнали да се изнасят. Някакво ново и могъщо обстоятелство бе преобърнало живота на страната, мъже и жени мислеха само как да се спасят, напускаха къщи, работа, сделки, всичко, но не и нашият влак, не, проклетият експрес се движеше с точността на часовник, като доблестен войник, който върви срещу течението на разбитата си войска, само и само да стигне до окопа, вече зает от врага. И от приличие, от някакво жалко човешко уважение, никой от нас не се осмеляваше да реагира. О, колко приличат влаковете на живота!

Оставаха два ча̀са. След два ча̀са, като пристигнехме, щяхме да узнаем общата си орис. Два ча̀са, час и половина, час, започна да се мръква. Видяхме отдалеч светлините на жадувания наш град и тяхното неподвижно сияние, което озаряваше в жълто небето, ни вдъхна кураж. Локомотивът изсвири, колелата изпищяха върху лабиринта от коловози. Гарата, черната извивка на навесите, лампите, знаците — всичко си беше на мястото, както обикновено.

Но — кошмар! — експресът продължи напред и видях, че гарата е пуста, пероните празни и голи, колкото и да се озърташ — нито една човешка фигура. Влакът най-сетне спря. Втурнахме се долу, по перона, към изхода, в трескаво търсене на себеподобни. Стори ми се, че виждам в здрачния десен ъгъл в дъното железничар с фуражка да се изнизва през вратата, видимо ужасѐн. Какво се беше случило? Нима нямаше да заварим жив човек в града? Тогава ни стресна гласът на жена, висок и гръмлив като изстрел. „Помощ! Помощ!“ — завика, а призивът й кънтеше под стъклените сводове с кухия отзвук на завинаги изоставените места.

Край