Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il cane che ha visto Dio, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2020)

Издание:

Автор: Дино Будзати

Заглавие: Шейсет разказа

Преводач: Нева Мичева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: сборник разкази

Националност: италианска

Печатница: Симолини

Коректор: Евелина Попова

ISBN: 978-954-529-899-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12110

История

  1. — Добавяне

I

Ей така, напук, старият Спирито, богат хлебар от град Тис, остави в наследство цялото си имущество на своя племенник Дефенденте Сапори при едно условие: в продължение на пет години всяка сутрин на обществено място да раздава на бедните петдесет килограма пресен хляб. При мисълта как едрият му племенник — един от най-отявлените неверници и сквернословци в тоя град на безбожни люде — пред всичко живо се посвещава на нещо недвусмислено добродетелно, чичото сигурно неведнъж и дваж се беше смял тайничко, преди да предаде Богу дух.

Дефенденте, единствен наследник, работеше във фурната от дете и никога не се беше съмнявал, че Спиритовото имане му се полага едва ли не по право. Чичовото му условие го побъркваше. Но какво да стори? Да захвърли тоя сочен залък, че и хлебарницата с него? Нагоди се, макар и с мърморене. Общественото място, което избра, бе възможно най-уединеното: вътрешното дворче на фурната. Там именно можеше да го види човек заран рано-рано да отмерва определеното количество хляб (съгласно клаузите на завещанието), да струпва самуните в голям кош, след което да ги разпределя между прегладняла тълпа от голтаци и да придружава подаянието с ругатни и пиперливи шеги по повод починалия си чичо. Петдесет кила дневно! Струваше му се глупаво и неприлично.

Заради ранния час, изпълнителят на завещанието, а именно нотариус Стифоло, идваше да се наслади на зрелището само от дъжд на вятър. Присъствието му впрочем беше излишно. Надали някой щеше да бди по-зорко над спазването на договорката, отколкото самите просяци. И все пак Дефенденте успя да измъдри едно частично решение в своя полза. Големият кош, в който се изсипваха петдесетте кила хляб, се облягаше на стената. Сапори скришно изряза в него нещо като капак, който изобщо не се виждаше, като се затвори. Започваше разпределянето на самуните лично, но доби навика малко по-късно да се оттегля и да оставя жена си и едно чираче да вършат тази работа: хлебарницата и търговията, казваше, него чакаха. Всъщност обаче се впускаше към избата, качваше се на един стол, тихомълком махаше решетката на приземното прозорче към двора, до което бе опрян кошът, вдигаше сламения капак и измъкваше откъм дъното колкото може повече хлябове. Така купчината бързо се стопяваше. Но как да се усетят бедняците? При скоростта, с която се разграбваха самуните, бе ясно, че кошът скоро опразнява.

В първите дни приятелите на Дефенденте нарочно ставаха по никое време, за да ходят да му се любуват в новата роля. Тълпяха се на портата и го наблюдаваха развеселени. „Господ да те възнагради! — подмятаха. — Какво, местенце в рая ли си постилаш? Ха браво на нашия човеколюбец!“

„Да му се не види подлецът!“ — отвръщаше той и хвърляше самуни сред блъскащите се сиромаси, които ги ловяха в полет. И се подсмихваше при мисълта за страхотния номер, с който премяташе хем тези нещастници, хем душата на покойния си чичо.

II

Същото лято отшелникът Силвестро дочу, че по тези краища Бог е рядкост и дойде да се засели в околностите. На десетина километра от Тис, кацнали навръх самотно хълмче, се намираха руините на старинен параклис — повече насипен камънак, отколкото друго. Тук се засели Силвестро: вода черпеше от близкия извор, спеше в едно кътче, защитено от остатъка на порутен свод, хранеше се с треви и рожкови, а през деня често се качваше на една голяма канара, където коленичеше и съзерцаваше Бог.

Оттам се откриваше изглед към къщите на Тис, както и към покривите на по-близките махали, например Фоса, Андрон и Лимена. Ала надеждата му, че някой ще го посети, се оказа напразна. Горещите му молитви за душите на местните грешници отлитаха нахалост към небето. Все едно: Силвестро продължаваше да благоговее пред Създателя, отдаден на пости и — в мигове на тъга — на сладки приказки с птичките. Хора при него не идваха. Вярно, веднъж зърна две момченца да го зяпат от разстояние. Повика ги радушно. Те избягаха.

III

По някое време обаче хората от околността взеха нощем да виждат странни светлини откъм изоставения параклис. Приличаха на горски пожар, но отблясъците бяха бели и меко трептяха. Веднъж Фриджимелика тухларят се отправи натам от любопитство, да хвърли едно око. Обаче мотоциклетът му засече насред път и кой знае защо, той не дръзна да продължи пеша. Като се прибра, разказа, че баирът на отшелника грее, но светлината му не е като тази на огъня или на лампата. Народът моментално заключи, че в такъв случай най-вероятно става въпрос за заревото Божие.

Някои нощи то се забелязваше чак от Тис. Но идването на отшелника, неговите чудатости и нощните му сияния потънаха в обичайното безучастие на местните към всичко дори най-бегло свързано с вярата. Ако станеше дума, говореха за случващото се като за нещо отдавна известно, никой не се мъчеше да търси обяснение, а изречението „Отшелникът свети“ влезе в редовна употреба като „Довечера ще вали“ или „Духа вятър“.

Фактът, че цялото това безразличие беше съвършено искрено, се потвърждаваше от самотата, на която бе обречен Силвестро. Дори мисълта някой да тръгне на поклонение при него щеше да предизвика всеобщия присмех.

IV

Веднъж призори Дефенденте Сапори раздаваше хляб на бедните, когато в дворчето влезе куче. Животното изглеждаше безпризорно, доста голямо, с четинеста козина и кротка муцуна. Провря се между чакащите просяци, стигна до коша, захапа един хляб и се изнесе, без да бърза. Не като крадец, а като някой, дошъл да си прибере каквото му се полага.

„Ей, Шаро, върни се, долно псе! — изкрещя Дефенденте в опит да му налучка името и скочи да го догони. — Не стигат парцаливците, та и кучета ми се помъкнаха!“ Но животното бе вече твърде далеч.

Сцената се повтори и на следващия ден: същото куче, същата маневра. Този път хлебарят преследва животното чак до улицата и го замерва с камъни, без да го уцели.

Най-забавното беше, че кражбата стана редовна, всяка сутрин. Съобразителността на кучето беше удивителна: винаги избираше най-подходящия момент, толкова подходящ, че даже нямаше нужда да бърза. И нищо от онова, което политаше след него, не достигаше целта си. Всеки път от тълпата на бедняците се надигаше безсрамен хор от смехове, а хлебарят беснееше.

Разярен, веднъж Дефенденте устрои засада на прага на двора, стаен зад рамката на портата със сопа в ръката. Напразно. Може би смесено със сиромашкото множество, което се радваше на гаврата и нямаше причина да го издава, кучето влезе и излезе безнаказано.

— Ей, и днес успя! — обади се някакъв дрипльо откъм улицата.

— Къде е? Къде е? — попита Дефенденте и изскочи от скривалището си.

— Вижте, вижте как офейква! — посочи през смях просякът, очарован от гнева на хлебаря.

В действителност кучето по никой начин не офейкваше: захапало самун, то се отдалечаваше с отпуснатата спокойна стъпка на създание в мир със съвестта си.

Не можеше ли Дефенденте просто да си затвори очите? Не, той не понасяше такива шеги. И тъй като не успяваше да приклещи кучето в двора, при следващия удобен случай щеше да го погне по улицата. Току-виж не било бездомно, а си имало постоянен подслон и стопанин, от когото пекарят да поиска обезщетение. Не биваше да продължава така. За да дебне противното същество, през идните дни Сапори слизаше в избата по-късно и си възстановяваше по-малко хляб от обикновено, а това бяха пропилени пари.

Не сполучи дори опитът да убие животното с отровен хляб, сложен на прага на двора. Кучето го помирисало за миг, след което продължило право към коша — така разправяха после свидетелите.

V

За да си опече добре работата, веднъж Дефенденте Сапори зае позиция на отсрещната страна на улицата, под свода на една порта, с приготвено колело и ловна пушка: колелото — за да проследи гадината, карабината — за да я отстреля, ако установи, че не съществува собственик, комуто да поиска сметка. Единственото, което го тормозеше, беше, че нея заран цялото съдържание на коша щеше да отиде у бедните.

Откъде и по какъв начин дойде кучето? Същинска мистерия. Хлебарят, който дебнеше с отворени на четири очи, не го видя. Зърна го едва по-късно, когато то безгрижно излезе с хляб в зъбите. Дворът кънтеше от смях. Дефенденте изчака животното да се поотдалечи, за да не го стресне. После се метна на седалката и подкара по петите му.

Първото предположение на хлебаря беше, че кучето след малко ще пусне хляба и ще го изгълта, но то не спираше. Имаше и друга вероятност — след кратък преход да се вмъкне във вратата на някоя къща. И това не стана. Със самуна в уста животното припкаше покрай стените в равен тръс, без за миг нещо да помирише, да маркира или да разрови, какъвто е навикът на кучетата. Къде ли щеше да спре в такъв случай? Сапори погледна сивото небе. Всеки момент можеше да завали.

Подминаха площадчето Света Агнеса, подминаха прогимназията, гарата, обществената пералня. Вече бяха в покрайнините на градчето. Сетне оставиха зад гърба си и спортната площадка и поеха през полето. Откакто излезе от двора му, кучето нито веднъж не се обърна назад. Може би не усещаше, че го следят.

Време беше да се откаже от надеждата, че животното има стопанин, който да поеме отговорността. Явно беше скитащо, едно от онези зловредни същества, които се намъкват по харманите на селяните, крадат пилците, хапят телетата, плашат бабичките, а накрая се дотътрят в града, където разпространяват гнусни болести.

Май единственото решение беше да го застреля. Но за целта трябваше да спре, да слезе от колелото, да свали пушката от гърба си. А това щеше да е достатъчно кучето, без да ускорява крачка, да излезе извън обсега му. Сапори продължи преследването.

VI

Все напред, все напред, докато не почна гората. Кучето изтопурка по един страничен път, а после по друг, още по-тесен, но гладък и удобен.

Колко ли километра бяха минали вече? Осем-девет може би. И защо това животно не спираше да се наяде? Какво чакаше? Или носеше хляба на някого? Теренът ставаше все по-непроходим. Тогава кучето изведнъж сви по една козя пътека и велосипедът не можа да продължи нататък. За щастие, заради силния наклон, то също леко се забави. Дефенденте скочи от колелото и продължи преследването пеша. Но кучето постепенно увеличи разстоянието помежду им.

Вече загубил надежда, той се накани поне веднъж да стреля, пък каквото ще да става, когато на върха на един сух склон видя голяма канара, а на нея — коленичил човек. Сети се за Отшелника, за нощните сияния, за всичките смехотворни дрънканици по въпроса. Кучето безметежно изприпка нагоре през проскубаната трева.

Дефенденте, вече с пушка в ръка, спря на петдесетина метра. Видя, че Отшелникът прекъсва молитвата си и с неочаквана пъргавост се спуска по скалите към кучето, което завърта опашка и пуска хляба в нозете му. Той го вдигна, откъсна комат и го прибра в дисагите, които беше преметнал през рамо. Остатъка с усмивка върна на кучето.

Пустинникът бе дребничък и сух, облечен с нещо като власеница; лицето му изглеждаше симпатично, нелишено от момчешка закачливост. Хлебарят пристъпи към него, решен да отстоява правата си.

— Добре дошъл, братко! — изпревари го Силвестро, като го зърна срещу себе си. — Какво те води насам? Да не си излязъл на лов?

— Честно казано — отвърна грубо Сапори, — наистина съм на лов за… за едно псе, което всеки ден…

— Ах, ти ли си това? — прекъсна го старецът. — Ти ли си този, който всеки ден ми праща този вкусен хляб?… Та той е за господарска трапеза… не знаех, че съм заслужил такова угощение!…

— Вкусен ли? Че как няма да е вкусен! Пресен-пресен от фурната… пък аз си знам занаята, драги ми господине… Но нищо не оправдава кражбата на хляб!

Силвестро сведе поглед към тревата.

— Разбирам — промълви с тъга. — Прав си да се гневиш, но аз не допусках, че… Значи Галеоне няма повече да ходи в града… ще го държа постоянно тук, при мен… И куче да си, съвестта ти трябва да е чиста… Няма да идва повече, обещавам.

— Е, хайде, хайде — каза поуспокоен хлебарят, — при това положение, нека идва животното. Заради една проклета история с наследство съм принуден да хвърлям залудо всеки ден по петдесет кила хляб… да ги раздавам на бедните, на тези долни тунеядци… Ако някоя питка стигне и дотук, чудо голямо — един беден повече, един беден по-малко…

— Бог ще те възнагради, братко… Все едно заради наследство или не, ти вършиш добро дело.

— Спокойно мога да мина и без него.

— Знам защо така говориш… У вас, хората, се е загнездил някакъв срам… държите да се правите на лоши, по-лоши, отколкото сте, така е устроен светът!

Ругатните, които Дефенденте си беше подготвил наум, не излизаха от устата му. Дали от неловкост, дали защото се почувства отрезвен, но не успяваше да се ядоса. Мисълта, че е първият и единствен от целия град, който се е доближил до Отшелника, го ласкаеше. Да, мислеше си, какво да очакваш от един пустинник: върти го, сучи го, друго полезно няма да излезе от него. Кой знае какво ни готви бъдещето? Ако той сега тихомълком се сприятелеше със Силвестро, може би някой ден нещо щеше да изскочи от дружбата им. Я си представи например, че старецът направи чудо — простолюдието ще пощурее по него, от големия град ще довтасат монсиньори и прелати, ще се заредят церемонии, шествия и панаири. Тогаз той, Дефенденте Сапори, любимецът на новия светец, комуто целият град заблазява, току-виж станал и кмет. Защо не, в крайна сметка?

Силвестро се обади:

— Каква ти е хубава пушката — и деликатно му я взе от ръцете. В този миг, и Дефенденте не разбра как, гръмна изстрел и проехтя из цялата долина. Но ръцете на Отшелника не изтърваха пушката. — Не те ли е страх — рече — да ходиш със заредено оръжие?

Хлебарят го погледна подозрително.

— Да не съм някой сополанко!

— А вярно ли е — продължи веднага Силвестро и му върна пушката, — вярно ли е, че в неделен ден човек не може да си намери местенце в енорийската църква на Тис? Чувал съм, че е пълна догоре.

— Че там жива душа не се завърта — с откровено задоволство откликна хлебарят. След което се поправи: — Еее, малцина сме тези, дето не се предаваме!

— А на служба, по колко човека се събирате обикновено на служба? Ти и колко още?

— Ами трийсетина души в най-добрия случай, най-много до петдесет на Коледа.

— Я кажи, в Тис богохулства ли се често?

— Божке, и още как. Хем отвътре им иде.

Отшелникът го погледна и поклати глава.

— Май ви е слабичка вярата в Бог.

— Слабичка ли? — хвана се Дефенденте за думата и вътрешно се преви от смях. — Та Тис е свърталище на еретици!…

— А децата ти? Ти сигурно редовно ги водиш на църква…

— Що за въпрос, Исусе Христе! Повече от редовно. Това кръщене, това миропомазване, това първо и второ причастие!

— Не думай! И второто ли?

— И второто, иска ли питане. И най-малкият го получи… — но тук се спря, обзет от неясното съмнение, че е оплел конците.

— Значи си чудесен баща — сериозно заключи Отшелникът (но защо така се усмихваше?). — Ела пак да ме навестиш, братко. Върви сега и Господ да те пази — и го отпрати с кротък жест, като благословия.

Хванат с изненада, Дефенденте не знаеше как да отговори. И преди да се усети, леко сведе глава и се прекръсти. Добре че освен кучето, нямаше други свидетели.

VII

Тайният сговор с Отшелника беше хубаво нещо, но само доколкото позволяваше на хлебаря да се залъгва с мечти, които го отвеждаха до кметския пост. В действителност обаче трябваше да си държи очите добре отворени. Раздаването на хляба вече достатъчно го излагаше — макар и без вина виновен — пред съгражданите му. Само оставаше да разберат, че е взел да се кръсти! Уж никой, слава Богу, не беше обърнал внимание на кратката му експедиция, дори и чираците в пекарната. Но откъде да е сигурен? А тази история с кучето как да я оправи? Вече никак не вървеше да му отказва ежедневния самун. Но не и пред очите на просяците, които щяха да го разнесат навсякъде.

По тая причина на следващия ден призори Дефенденте зачака недалеч от дома си, на пътя, който водеше към хълмовете. И щом Галеоне се показа, го привика със свиркане. Кучето го позна и дотича. Тогава хлебарят, с хляб в протегнатата ръка, го примами до една пристроена към пекарната дървена барачка, където складираха дървата. Тук той пъхна самуна под пейката, за да покаже на животното, че занапред оттам ще си прибира храната.

И наистина, на следващия ден Галеоне отиде да вземе хляба изпод уговорената пейка. Дефенденте дори не го забеляза, не го забелязаха и дрипльовците.

Хлебарят ходеше всеки ден да оставя самуна в бараката за дърва преди изгрев-слънце, а и кучето на Отшелника — сега, когато есента напредваше и дните се скъсяваха — лесно се сливаше със сенките на сутрешния здрач. Така Дефенденте Сапори я подкара доста спокойно и се върна към възстановяването на отредения за бедните хляб през тайния отвор в коша.

VIII

Минаха седмици и месеци и настана зимата с ледени цветя по прозорците, разпалени по цял ден огнища, навлечени от глава до пети хора, по някое и друго врабче, изпружило крачета под стобора на зазоряване, и леко снежно покривало, наметнато върху околните баири.

Една скрежна и звездна нощ на север, където се намираше старият изоставен параклис, просияха друг път невиждани огромни бели светлини. В Тис настана смут — хора скачаха от постелите си, отваряха се кепенци, чуваха се провиквания от една къща до друга и оживление по улиците. Сетне решиха, че това е поредната заря на Силвестро — светлината Божия се е спуснала да поздрави Отшелника, нищо повече, — та мъже и жени залостиха прозорците си и леко разочаровани се намърдаха в топлите завивки, където се повъзмущаваха от фалшивата тревога.

На следващия ден, долетяла незнайно откъде, лениво се разнесе вестта, че през нощта старият Силвестро е измръзнал до смърт.

IX

Тъй като по закон погребването на покойниците беше задължително, гробарят, зидарят и двама работници отидоха да закопаят Отшелника, придружени от дон Табиа̀, енорийския свещеник, който до този момент бе предпочитал да се прави, че не забелязва присъствието на пустинника в пределите на своята енория. Натовариха ковчега за мъртвеца на една магарешка каручка.

Откриха Силвестро проснат на снега със скръстени ръце, склопени очи, досущ както се очаква от светците, а край него — седнало кучето Галеоне и скимти.

Тялото беше положено в ковчега, който, след казване на необходимите молитви, бе заровен на място под оцелелия свод на параклиса. На могилата забодоха дървен кръст. След това дон Табиа̀ и останалите се прибраха и оставиха кучето свито на гроба. В града никой не ги пита за подробности.

Кучето не се появи повече. На следващата сутрин, когато отиде да мушне обичайния самун под пейката, Дефенденте откри оня от предния ден. На другата заран той още беше там, вече поизсъхнал, а мравките бяха почнали да дълбаят из него проходи и тунелчета. Ден след ден минаваха без промяна, та накрая дори Сапори забрави тази история.

X

Ала две седмици по-късно, докато в кафене Лебед Сапори играеше на терцильо[1] с майстора зидар Лучони и кавалер[2] Бернардис, един младеж, който зяпаше към улицата, възкликна:

— Я, кучето!

Дефенденте се сепна и веднага погледна нататък. Един пес, грозен и дръглив, се кандилкаше по пътя като замаян. Примрял от глад. Кучето на Отшелника, доколкото Сапори си спомняше, със сигурност беше по-едро и силно. Но кой знае докъде може да се докара едно животно след две седмици пости. На хлебаря му се стори, че го разпознава. След като дълго бе жаляло на могилата, гладът вероятно го беше надвил и кучето бе оставило господаря си, за да слезе до града за храна.

— Тая клявка още малко и ще опъне петалата — рече Дефенденте и се изхили, за да покаже колко не му пука.

— Май-май е същото — отвърна Лучони с двусмислена усмивка и затвори ветрилото от карти пред себе си.

— Кое същото?

— Като нищо ще излезе — каза Лучони, — че е кучето на Отшелника.

Кавалер Бернардис, който не блестеше със съобразителност, странно се оживи.

— Ама аз този помияр съм го виждал — рече. — Виждал съм го. При това някъде из района. Да не е твое бе, Дефенденте?

— Мое ли? Защо да е мое?

— Ако не бъркам — уточни Бернардис, — като че ли съм го виждал да се навърта около твоята фурна.

На Сапори му стана неудобно.

— Ами — рече. — Я колко бездомни кучета скитат, нищо чудно и това да се е мярвало, аз обаче не се сещам.

Лучони кимна сериозно, сякаш си потвърди нещо наум. Сетне каза:

— Да, да, на Отшелника ще да е.

— Добре де — попита хлебарят и се насили да се засмее, — защо пък непременно на Отшелника?

— Защото съответства, разбираш ли? Мършавината му съответства, ако се замислиш. Изкарало е доста дни на гроба, кучетата ги правят тези работи… А сега му се е върнал апетитът… и ей го пак в града…

Хлебарят си замълча. В това време животното се огледа и за миг, през стъклото на кафенето, се взря в тримата седнали мъже. Хлебарят се изсекна.

— Да — добави Бернардис, — мога да се закълна, че съм го виждал. Хем неведнъж, точно около вас. Ето, гледа Сапори.

— Може, може — съгласи се хлебарят, — но не се сещам…

Лучони се подсмихна хитро.

— Аз примерно такова куче не бих го прибрал за всичкото злато на света.

— Да не е бясно? — подплаши се Бернардис. — Мислиш ли, че има бяс?

— Ама какъв бяс бе! Просто аз не бих могъл да съм спокоен покрай подобно куче… куче, което е виждало Бог!

— Как така е виждало Бог?

— Нали е кучето на Отшелника? Значи е било с него по време на зарите. И децата знаят що за светлини бяха тези! Е, кучето присъствало ли е, или не? И ако е присъствало, как да не е видяло? Какво, мислиш, че е спяло при такова зрелище? — и доволно се изкикоти.

— Глупости! — отговори кавалерът. — Кой ги знае тези светлини. Бог друг път! Нали и снощи пак имаше…

— Снощи ли? — обади се Дефенденте със смътна надежда.

— Със собствените си очи ги видях. Не чак ослепителни както преди, но бая силни.

— Сигурен ли си? Снощи?

— Да бе, снощи. Съвсем същите като онези… Какъв Бог ви е патил снощи?

Лицето на Лучони бе добило най-лукавото си изражение.

— Откъде знаеш, че снощните светлини не са били за него, а?

— За кого?

— За кучето най-вероятно. Може пък тоя път вместо лично Бог, от Рая да е слязъл Отшелникът. Гледал го е, гледал го е как не помръдва от гроба му, па си е казал: виж значи горкото ми куче… и се е спуснал да му заръча да не го мисли повече, достатъчно го е оплаквало, вече може да иде да си намери някоя пържолка!

— Абе тукашно е, казвам ви — настоя Бернардис. — Честно, виждал съм го да се навърта около фурната.

XI

Дефенденте се прибра много объркан. Ама че неприятна ситуация. Колкото повече се мъчеше да се убеди, че не е възможно, толкова по-сигурен се чувстваше, че това е именно кучето на Отшелника. Нищо обезпокоително, разбира се. Но дали сега отново ще се наложи да му дава хляб всеки ден? Мислеше си: ако му отрежа продоволствието, то пак ще почне да краде от двора и тогава какво? Да го изпъдя с ритници? Куче, което, волю-неволю, е виждало Бог? Какво ми разбира главата на мене от мистерии? Сложни работи са това. И най-важното: дали духът на Отшелника наистина се е явил на Галеоне снощи? Какво ли му е казал? Дали по някакъв начин не го е обаял? Може пък сега кучето да разбира човешки, кой знае, и в някой от идните дни току-виж заприказвало. Всичко може да се очаква, когато е замесен Бог, какво ли не се разправя по този повод. А той, Дефенденте, вече достатъчно е станал за смях. Само да разберат в града какви страхове го терзаят…

Преди да си влезе вкъщи, Сапори мина да хвърли едно око в барачката за дърва. Самунът отпреди петнайсет дни го нямаше под пейката. Значи кучето е идвало и го е отнесло с все мравките и прочее?

XII

Но на следващата сутрин кучето не дойде за хляб, не дойде и на третия ден. Точно на това разчиташе Дефенденте. След като Силвестро умря, всяка илюзия, че ще изкара някаква облага от това приятелство, угасна. Та беше по-добре кучето да не му се влачи. И все пак, когато влизаше в пустата барака и виждаше самуна да чака сам-самичък, хлебарят изпитваше разочарование.

Още по-зле му подейства, когато след още три дни видя Галеоне. Кучето се шляеше видимо отегчено по студения мегдан и вече не изглеждаше както през прозорците на кафенето. Сега стоеше стабилно на краката си, не се олюляваше и макар все още да имаше изпосталял вид, козината му беше по-загладена, ушите му стърчаха, опашката бе вирната. Кой го хранеше? Сапори се озърна. Хората минаваха безучастно, сякаш животното дори не съществуваше. Преди обяд хлебарят сложи под обичайната пейка нов, пресен хляб и резен кашкавал. Кучето не се появи.

От ден на ден Галеоне укрепваше; козината му се пластеше лъскава и гъста като на богаташки любимец. Значи някой се грижеше за него, може би едновременно няколко човека, всеки скришом от другия и с незнайна цел. Може би се страхуваха, че животното е виждало твърде много неща, може би се надяваха евтино да откупят Божията милост, без да се излагат на присмеха на съгражданите си. Или направо цял Тис бе обзет от една и съща мисъл? И всеки дом, щом паднеше нощта, се опитваше в мрака да привлече кучето, да го съблазни с вкусни хапки?

Сигурно затова Галеоне вече не идваше да си взима самуна — сега вероятно имаше много по-добър избор. Но никой никога не повдигаше този въпрос. Темата за Отшелника, ако случайно станеше дума, веднага се претупваше. Когато кучето се зададеше по улицата, погледите минаваха през него, сякаш е някой от многото бездомници, от които бъкат всички страни по света. Така че Сапори се гризеше безмълвно, като човек, комуто първи е хрумнала някоя гениална идея, а сега забелязва, че други, по-напористи от него, тайно са си я присвоили и са на път да пожънат незаслужени лаври.

XIII

И да беше виждал Бог, и да не го беше виждал, Галеоне си оставаше странно създание. С почти човешка методичност обикаляше от дом на дом, влизаше по дворовете, в мазите, в кухните, и с минути стоеше неподвижно да наблюдава хората. После тихичко си тръгваше.

Какво се криеше зад тези негови добри и тъжни очи? Образът на Твореца най-вероятно бе влизал в тях. Но какво ли беше оставил? Боязливи ръце предлагаха на животното парчета торта и пилешки кълки. Галеоне, вече сит, надникваше в зениците на човека, все едно четеше мисълта му. И човекът излизаше от стаята, неспособен да издържи. Наглите помияри в Тис ядяха само бой с тоягата или с ритници. Ала никой не смееше да посегне на това куче.

Постепенно започнаха да се чувстват въвлечени в някакъв заговор, но нямаха кураж да си кажат. Стари приятели се взираха в очите си и напразно търсеха мълчаливо признание, всеки с надеждата да разпознае у другия съучастник. Но кой би заговорил пръв? Само Лучони нехаеше и без задръжки бъркаше в раната: „Виж ти, виж ти! Ей го нашето славно псе, дето е виждало Бог!“ — съобщаваше без свян при появата на Галеоне. И се кискаше, докато един по един стрелкаше хората наоколо с многозначителни погледи. Те в повечето случаи се правеха на света вода ненапита. Влизаха в разсеяни обяснения, клатеха съчувствено глави, казваха: „Какви дивотии! Та това е нелепо! Бабини деветини…“ Да замълчат или — още по-лошо — да се присъединят към смеха на майстора зидар беше рисковано. Та отмятаха въпроса като глупава шега. А ако кавалер Бернардис се случеше наблизо, отговорът му неизменно беше: „Абе какво куче на Отшелника. Казвам ви, че е тукашно. От години се мотае из Тис, нали всеки Божи ден го виждах да се върти около фурната!“

XIV

Един ден Дефенденте слезе в избата си за редовната операция по възстановяване на хляба, махна решетката от прозорчето и понечи да отвори страничния капак на коша. Вънка, в двора, се чуваха гълчавата на чакащите дрипльовци и гласовете на жена му и на чирака, които се опитваха да ги подредят в опашка. Опитната ръка на Сапори освободи кукичката, капакът се отвори и самуните бързо се сурнаха в един чувал. Точно тогава крайчецът на окото му засече нещо черно да шава в полумрака на подземието. Обърна се сепнат. Беше кучето.

Застанал на входа на избата, Галеоне следеше сцената с кротка невъзмутимост. Но в оскъдната светлина очите на кучето фосфоресцираха. Сапори се вцепени.

— Галеоне, Галеоне — запелтечи с гальовен, превзет тон. — Добро куче, Галеоне… на̀, дръж! — и му подхвърли една малка питка. Но животното дори не я погледна. Сякаш видяло достатъчно, то бавно се обърна и пое към стълбата.

Като остана сам, хлебарят избухна в ужасни псувни.

XV

Едно куче е видяло Бог, помирисало го е. Кой знае какви загадки са се разкрили пред него. И хората се споглеждат в търсене на подкрепа, но никой не гъква. Когато някой най-сетне е готов да отвори уста, се пита: „Ами ако си внушавам? Ако другите дори и не помислят за това?“ — и се преструва на ни лук ял, ни лук мирисал.

Галеоне с невероятна увереност минава от едно място на друго, влиза в кръчмите и в оборите. Когато най-малко го очакваш — ей го в кьошето, притихнал, гледа втренчено и души. А през нощта, когато всички други кучета спят, неговият силует внезапно се очертава върху белия зид, с характерната си отпусната и някак недодялана походка. Няма ли си дом? Няма ли някъде постелка за него?

Хората вече не се чувстват сами дори ако си седят вкъщи на залостена врата. Постоянно наострят уши: прошумоляване в тревата отвън, предпазливо и меко тупкане на лапки по калдъръма, далечен лай. „Бух, бух, бух“ — обажда се Галеоне с характерен звук. Нито е ядосан, нито е неприятен, но пронизва целия град.

„Е, карай, може пък аз да съм сбъркал сметката“ — казва изкупвачът, след като люто се е препирал с жена си за няколко петачета. „От мен да мине този път. Обаче следващия оставаш на улицата…“ — заявява Фриджимелика тухларят, изведнъж отказал се от намерението да уволни помощника си. „Въобще, тя е една чудесна жена…“ — ни в клин, ни в ръкав обобщава, в разрез с всичко казано до момента, госпожа Биранце, която разговаря с учителката за съпругата на кмета. „Бух, бух, бух“ — джафка ничието куче и нищо чудно да лае по някой себеподобен, по сянка, по пеперуда или по луната, но не е изключено да лае и в знак на порицание, сякаш през стените, улиците и нивите до него е стигнала човешката лошотия.

Когато чуват дрезгавия му зов, пияниците, изхвърлени от кръчмата, поизправят гърбове. Галеоне се вестява с изненада в стаичката, където старши счетоводител Федеричи пише анонимен донос, за да уведоми работодателя си, собственик на фабрика за тестени изделия, че младшият счетоводител Роси поддържа връзки с подривни елементи. „Федеричи, какво правиш?“ — сякаш казват благите очи. Онзи мило му посочва вратата. „Хайде, душко, вън, вън!“ — и не дръзва да изрече обидите, които се надигат в сърцето му. Лепва ухо на вратата, за да се увери, че животното си е отишло. Сетне, за всеки случай, хвърля писмото си в огъня.

Появява се, съвършено случайно, току под дървената стълба, която отвежда в апартаментчето на безсрамната красавица Флора. Вече е нощ, но пречките скърцат под краката на Гуидо градинаря, баща на пет деца. Тогава две очи светват в мрака. „Не било тук, да му се не види! — възкликва мъжът на глас, та животното да го чуе, много убедително раздразнен от «недоразумението». — В тая тъмница как да не се заблуди човек… Не била тази къщата на нотариуса!“ — и се спуска презглава.

Или се чува сподавено джафкане, едно почти ласкаво ръмжане, наместо укор, тъкмо когато Пинин и Джонфа, които са се вмъкнали през нощта в склада на строежа, си нарочват два велосипеда. „Тони, някой идва“ — шушне Пинин, абсолютно сигурен, че никой не идва. „Май си прав — отвръща Джонфа, — дай да бягаме.“ И се омитат, ей така, с празни ръце.

Или надава дълго скимтене, нещо като жален стон точно зад стената на пекарната в съответния час, след като Дефенденте този път е затворил с двойно завъртане на ключа всички врати зад гърба си и е слязъл в избата да краде хляба на бедните от коша, докато трае сутрешното раздаване. Хлебарят стиска зъби: откъде знае проклетото животно? Опитва се да се отърси, но го връхлитат съмнения: ако Галеоне някак го издаде, цялото наследство отива по дяволите. И с празен чувал, сгънат под мишницата, Дефенденте се качва във фурната.

Колко ще трае това преследване? Дали кучето никога няма да си тръгне? А ако остане в града, още колко ли години ще живее? Или има начин да бъде премахнато?

XVI

Истината е, че след като бе пренебрегвана с векове, енорийската църква отново започна да се пълни. На неделната служба се срещаха стари приятелки и всяка си имаше подготвено извинение: „Знаете ли какво? В тоя студ единственото по-закътано място е църквата. Стените й са дебели, затова… сега отделят топлината, която са натрупали през лятото!“ Друга казваше: „Добър човек е нашият свещеник, дон Табиа̀… Обеща ми семена от японска традесканция, нали се сещате, онази яркожълтата?… Но няма начин… запънал се е и ако не се вясвам от време на време на служба, се прави, че е забравил…“ Трета: „Разбирате ли, госпожо Ерминия? Искам да направя покривка с ажурче по средата, ето като онази там, на олтара на Светото сърце. Но няма да ми дадат да си я занеса вкъщи и да я повторя. Трябва да идвам тук да я разучавам… А не е никак просто!“ Изслушваха с усмивка обясненията на приятелките си, загрижени единствено собственото им да звучи достатъчно правдоподобно. Сетне зашепваха като ученички: „Дон Табиа̀ ни гледа!“ — и се съсредоточаваха върху молитвеника.

Нито една не се появяваше без обяснение. Госпожа Ермелинда например уж не намерила кой друг да преподава пеене на запалената й по музиката дъщеричка, та прибягнала до услугите на черковната органистка и сега идвала да я чуе как свири Магнификат. Гладачката си била определила в църквата среща със своята майчица, която мъж й не желаел да канят у тях. Дори жената на доктора: преди няколко минути точно на площада стъпила накриво, изкълчила си крака и влязла да поседне за малко. А в дъното на страничните кораби, край посивелите от прах изповедални, където мракът е най-гъст, стърчаха като истукани няколко мъже. Дон Табиа̀ се оглеждаше смаян от амвона и с мъка намираше думи.

В това време Галеоне се излежаваше на слънце пред църквата — изглеждаше отдаден на заслужен отдих. И без дори косъм по него да мръдне, очите му следяха излизащите от службата: жените се изнизваха през вратата и се пръсваха в различни посоки. Никоя не благоволяваше да го погледне, но докато завиеше зад ъгъла, всяка чувстваше как погледът му боде гърба й с два железни остена.

XVII

Стряскаше ги сянката на всяко произволно куче, стига далечно да напомняше на Галеоне. Живееха постоянно нащрек. Там, където се събираха — я на пазара, я на вечерното стъргало, — четириногото никога не отсъстваше. И като че ли се наслаждаваше на привидното безразличие на онези, които насаме тайно го наричаха с най-галени имена и му предлагаха бухти и сладък яйчен крем. „Ех, добрите стари времена!“ — често възкликваха мъжете ей така, по принцип, без да уточняват защо, но всички тутакси се сещаха. Имаха предвид, без нужда от обяснения, добрите стари времена, когато всеки можеше да си гледа кефа, да се ступа с някого, ако се наложи, да обикаля фустите по селата, даже да пооткрадне едно-друго, а в неделя да се излежава до пладне. Дюкянджиите започнаха да ползват тънка амбалажна хартия и да теглят точно; господарката вече не биеше слугинята; Кармине Еспозито от заложната къща си стегна багажа и се пресели в големия град; сержант Венариело се излежаваше на припек върху пейката пред поделението на карабинерите, умираше от скука и се чудеше до крак ли са измрели крадците; никой вече не псуваше както някога, цветисто и с мерак, освен ако не се намираше насред полето, и то при подобаващи предпазни мерки и озъртания, да не би някъде покрай плетищата да се крие куче.

Но кой би дръзнал да се опълчи? Кой би събрал смелост да нарита Галеоне или да му подхвърли подправен с арсеник котлет, както всички си мечтаеха? Дори на провидението не можеха да се надяват: Божието провидение логично трябваше да е на страната на Галеоне. Единственото им упование беше случаят.

Например случаят, в който една нощ се изви буря със светкавици и гръмотевици, сякаш настъпваше краят на света. Ала хлебарят Дефенденте Сапори притежаваше острия слух на заек и грохотът на мълниите не му попречи да долови необичайно трополене долу, на двора. Навярно крадци.

Скочи от леглото, грабна в тъмното пушката и надникна през дъсчиците на жалузите. Стори му се, че вижда двама типове да се суетят пред вратата на склада. Сетне, в сиянието на една светкавица, зърна още нещо: по средата на двора, невъзмутимо под адския порой, стоеше черно куче. Той трябва да е, проклетникът, дошъл е да отказва двамата бандити.

Избърбори наум една сочна ругатня, зареди пушката си, открехна бавно жалузите, точно толкова, колкото стигаше да провре дулото. Изчака поредната светкавица и се прицели в кучето.

Първият изстрел идеално съвпадна с гръмотевицата.

— Крадци! Крадци! — закрещя хлебарят, презареди пушката, стреля напосоки още веднъж в мрака, чу отдалечаването на забързани стъпки, сетне из цялата къща се разнесоха гласове и тряскане на врати: жена, деца и чираци дотърчаха изплашени.

— Гусин Дефенденте — провикна се глас от двора, — ударили сте някакво куче!

Галеоне — не беше изключено и да бърка човек, особено в нощ като тази, но наистина изглеждаше същичкият — лежеше вцепенен в една локва: куршумът бе пробил челото му. По-мъртъв нямаше накъде. Дори не пририта. Но Дефенденте не отиде да види. Слезе да провери да не са му разбили бравата на склада и като установи, че не са, пожела на всички лека нощ и се мушна под завивките. „Най-после“ — си рече и предвкуси как блажено ще си отспи. Но не успя да мигне.

XVIII

На заранта, още по тъмно, двама чираци вдигнаха мъртвото куче и отидоха да го погребат в полето. Дефенденте не посмя да им нареди да си затварят устата: щяха да се усъмнят. Но се опита всичко да мине и замине без много приказки.

Тогава кой пусна слуха? Вечерта в кафенето хлебарят веднага забеляза, че всички са се вперили в него, но бързо отместват поглед, сякаш да не го настроят подозрително.

— Големи стрелби снощи, а? — изтърси неочаквано кавалер Бернардис след обичайната размяна на поздрави. — Страшни схватки е имало във фурната?

— Кой знае отде се взеха тези непрокопсаници — небрежно отговори Дефенденте, — искаха да ми разбият склада. Дребни обирджии. Стрелях два пъти във въздуха и фъснаха.

— Във въздуха ли? — попита Лучони със своя двусмислен тон. — Че защо не стреля по тях, като си ги заварил?

— В тая тъмница? Какво, мислиш, се виждаше? Чух ги да дращят долу по вратата и гръмнах наслуки.

— И каква стана тя… гръмна и прати на оня свят едно нещастно животно, което нищо лошо не е сторило.

— А, да — каза хлебарят почти разсеяно. — Уцелил съм някакво куче. Чудно как е влязло. Аз кучета не държа.

Кафенето притихна. Всички го гледаха. Треваля, от магазина за канцеларски стоки, тръгна към изхода.

— Е, добра вечер, господа — и многозначително натърти, — дано е добра и за вас, господин Сапори!

— Много благодаря — отвърна хлебарят и му обърна гръб. Какво намекваше този тъпак? Да не би да го виняха, че е убил кучето на Отшелника? Вместо да са му признателни. Беше ги отървал от кошмара, а те му се цупеха. Какво ги прихващаше? Защо поне веднъж не можеха да са искрени?

Бернардис, по̀ не на място от всякога, тръгна да обяснява:

— Знаеш ли, Дефенденте… има хора, които смятат, че не е трябвало да убиваш кучето…

— Че защо? Да не съм го направил нарочно?

— Все едно дали е нарочно, или не, разбираш ли? Това беше кучето на Отшелника, така го знаеха, затуй някои хора сега говорят, че по-добре да не беше го закачал, разправят, че щяло да ни сполети нещастие… знаеш като почнат да одумват как става!

— Че на мен какво ми влизат в работата някакви отшелнически кучета? Исусе Христе, какво сега, ще ме съдят ли? — и се опита да се засмее.

Тогава се намеси Лучони:

— Спокойно, спокойно, момчета… Кой каза, че е било кучето на Отшелника? Кой разнася тази глупост?

Дефенденте сви рамене.

— Много ти знаят тези!

Бернардис се намеси:

— Момчетата казаха, дето са го видели тази сутрин, докато са го заравяли… Според тях било точно то, с бяло петно на крайчеца на лявото ухо.

— А иначе черно, нали?

— Да, черно — отвърна един от присъстващите.

— По-скоро едро? С рунтава опашка?

— Именно.

— Тоест такова е кучето на Отшелника?

— Ами да, на Отшелника.

— Значи ей ви го там вашето куче! — възкликна Лучони и посочи към улицата. — По-живо и здраво от всякога!

Дефенденте пребледня като тебешир. С отпуснатата си крачка Галеоне тъкмо минаваше по пътя — спря за миг да погледне мъжете през стъклото на кафенето, след което безгрижно продължи.

XIX

Защо сега сутрин просяците имаха чувството, че получават повече хляб от обикновено? Защо кутиите за милостиня, с години невидели стотинка, вече подрънкваха? Защо доскоро опърничавите хлапета на драго сърце ходеха на училище? Защо гроздовете висяха по лозите до гроздобер, без никой да ги опоска? Защо вече не замеряха с камъни и гнили тикви гърбицата на Мартино? Каква бе причината за тези и за много други неща? Никой нямаше да си каже, жителите на Тис бяха саможиви и своенравни, от тяхната уста нямаше да чуете истината: че се боят от едно куче. И не, не ги беше страх от неговите зъби, а от лошото му мнение.

Дефенденте се изяждаше вътрешно. Това си беше робия. Човек дори нощем не можеше да се отпусне. Какво тегло е Божието присъствие за онзи, който не го желае. А Бог в случая не беше някаква мъглява легенда, не си стоеше уединен в църквата сред вощеници и тамян, а кръстосваше между къщите, пренасян, така да се каже, от едно куче. Нищожно късче от Създателя, някакво недоловимо Негово дихание се беше вселило в Галеоне и през очите на Галеоне виждаше, преценяваше и записваше в сметката.

Кога щеше да остарее това животно? Поне да изнемощееше и да се кротнеше в някой ъгъл. Обезсилено от възрастта, нямаше повече да се пречка.

И наистина, годините се изнизаха, църквата взе да се пълни и в делничен ден, девойките престанаха да се шляят под портиците след полунощ и да се кикотят с войниците. Дефенденте, чийто стар кош се продъни от употреба, си взе нов и дори не си направи труда да изрязва скрит капак (вече не му стискаше да отнема хляба на бедните, не и докато Галеоне беше наблизо). А сержант Венариело вечно спеше на прага на поделението на карабинерите, потънал в ракитеното си кресло.

С годините и Галеоне остаря, вървеше все по-бавно и все по-некоординирано, докато един ден нещо като парализа порази задните му крака и го обездвижи.

За съжаление това неблагополучие го сполетя на площада, както си дремеше на дувара край църквата, зад който местността, прорязана от улици и улички, стръмно се спускаше чак до реката. Разположението беше много удобно от хигиенна гледна точка, защото животното можеше да върши телесните си нужди под дувара, към тревистото надолнище, без да цапа нито стената, нито площада. Но беше на открито, изложено на вятър и без заслон от дъжда.

Естествено и този път никой не даде вид, че е видял кучето, което трепереше с цялото си тяло и скимтеше. Агонията на едно бездомно куче не е приятно зрелище. Ала свидетелите на станалото, които по мъчителното му гърчене се догаждаха какво му има, почувстваха как сърцата се разтуптяват, ободрени от нова надежда. Първо на първо, кучето вече нямаше да снове наоколо, нямаше да може да се отдалечи дори на метър. Нещо повече: кой изобщо би го нахранил пред очите на всички? Кой би събрал кураж първи да признае тайните си отношения с животното? Кой би се изложил първи на шумите? Надеждата беше, че Галеоне ще умре от глад.

Преди вечеря мъжете се разходиха както обикновено по тротоарите, опасващи площада, погълнати в разговор за незначителни неща, като новата сестра на зъболекаря, лова, цената на гилзите, последния филм, стигнал до провинциалното градче. От време на време лешовете на връхните им дрехи докосваха муцуната на кучето, което дишаше тежко, провиснало от ръба на дувара. Погледите прелитаха над страдащото животно и машинално се зарейваха във величествения пейзаж с реката, тъй красива по залез-слънце. Някъде към осем от север се зададоха няколко буреносни облака, заваля и площадът опустя.

Ала посред нощ, под настойчивия дъжд, покрай къщите взеха да се плъзгат сенки, като в някой престъпен заговор. Приведени и крадливи, те с бързи скокове се насочваха към площада и тук, слети с мрака на портиците и входовете, изчакваха сгодния случай. В този час уличните лампи мъждукаха и оставяха обширни участъци неосветени. Колко бяха сенките? Десетки може би. Носеха храна на кучето, но всеки даваше мило и драго да не бъде видян. Кучето не спеше: от края на дувара, на черния фон на долината отзад, фосфоресцираха две зелени точки и от време на време по някой кратък жалостив вой отекваше през мегдана. Маневрите бяха сложни. С лице, скрито в шал, и ниско нахлупен каскет на колоездач един най-накрая се осмели да иде до кучето. Никой не излезе от тъмното, че да го познае — всички се притесняваха твърде много за себе си.

Един след друг, през дълги промеждутъци, за да избегнат всяка възможна среща, неузнаваеми силуети полагаха по нещичко на църковния дувар. И воят спря.

Утрото завари Галеоне заспал под непромокаема завивка. На дувара до него бяха струпани всякакви благини: хляб, сирене, филета, дори и гаванка с мляко.

XX

Когато кучето се парализира, градът реши, че вече може да си отдъхне, но това му заблуждение трая кратко. От края на дувара очите на животното следяха голяма част от селището. Поне половината Тис се намираше под неговия контрол. А и откъде да знаят колко надалеч всъщност прониква този поглед? Освен това, макар и извън обсега на Галеоне, в крайградските къщи стигаше гласът му. Пък и как да се върнат тепърва към навиците си от едно време? Щеше да е равносилно на признание, че са променили живота си заради кучето, на наивно разкриване на суеверната тайна, кътана толкова внимателно с години. Дори Дефенденте, чиято фурна не влизаше в полезрението на животното, не възобнови прочутите си богохулства, нито се опита да възобнови операциите по спасяване на хляб през избеното прозорче.

Галеоне сега ядеше даже повече отпреди и понеже не се движеше, се угои като прасе. Кой знае колко още можеше да се закрепи така. Ала с първите студове се възроди надеждата, че ще умре. Макар и покрито с парче промазан плат, кучето оставаше изложено на вятъра и по всяко време можеше да го тръшне ганата.

И този път злобният Лучони попари въжделенията на съгражданите си. Една вечер в кръчмата, както разправяше някаква ловджийска история, каза, че преди много години, след нощ, изкарана под снега, пойнтерът му побеснял и се наложило да го отстреля — сърцето още го боляло, като се сетел.

— В такъв случай онова псе — отново не друг, а кавалер Бернардис повдигаше щекотливите въпроси, — онзи гаден парализиран помияр на църковния зид, дето някакви идиоти продължават да тъпчат с храна, не е ли опасен?

— Чудо голямо, ако побеснее! — рече Дефенденте. — И без това не може да мръдне от място!

— Откъде знаеш? — възрази Лучони. — Бясът удесеторява силите. Няма да се изненадам, ако се разскача като сърне!

Бернардис се сащиса.

— Добре де, ами сега?

— А, мене ако питаш, не ме е еня. Имам си един верен приятел, който винаги е с мен — и Лучони извади от джоба си тежък револвер.

— Ти, ти! — възкликна Бернардис. — Ти нямаш деца! Ако беше баща на три, като мене, бъди сигурен, че нямаше да ти е все едно.

— Казах ви каквото трябваше. Вие му мислете оттук нататък! — и майсторът зидар залъска дулото на пистолета с ръкава си.

XXI

Колко години минаха от смъртта на Отшелника в крайна сметка? Три, четири, пет — кой ти помни? В началото на ноември дървеният навес, който трябваше да подслони кучето, бе почти готов. Понеже очевидно не беше от никакво значение, този въпрос бе обсъден съвсем между другото на заседание на общинския съвет. Където впрочем никой не предложи много по-простото решение животното да се убие или премести. Дърводелецът Стефано бе натоварен да скове колибка, която да се закрепи на дувара, и да я боядише в червено, та да пасне на цвета на църковната фасада, цялата от неизмазани тухли. „Колко възмутително, колко глупаво!“ — казваха всички, за да проличи, че идеята е на другите. Нима страхът от кучето, виждало Бог, вече не беше тайна?

Но до навеса така и не се стигна. В началото на ноември един от чираците на хлебаря, който в четири сутринта на път към работа винаги минаваше през площада, зърна до дувара нещо неподвижно и черно. Приближи се, пипна и хукна към пекарната.

— Какво става? — попита го Дефенденте, като го видя да влита задъхан.

— Умря! Умря! — заекна запъхтяното момче.

— Кой е умрял?

— Проклетото куче… Намерих го на земята, вкочанено на камък!

XXII

И какво: поеха ли си дъх? Отдадоха ли се на лудешко веселие? Вярно, неудобното късче Бог най-сетне ги беше оставило на мира, но след твърде много време. Как да се върнат обратно? Как да започнат отначало? През изтеклите години младежта доби различни навици. Неделната служба се оказа занимателна. А богохулствата, кой знае как, зазвучаха пресилено и изкуствено. Гласяха се за голямо облекчение, а не последва нищо.

Освен това да си възстановят предишните свободни нрави, нямаше ли да е равнозначно на признание? Толкова усилия да си скрият срама, за да го развеят сега пред всичко живо? Цял град беше променил живота си от страхопочитание пред едно куче! Щяха да им се смеят и в чужбина.

Стоеше и въпросът къде да погребат животното. В градския парк? Не, не, в сърцето на града — изключено, беше им дошло до гуша близостта му. В помийната яма? Хората се спогледаха, никой не смееше да се произнесе. „Правилникът не предвижда такова разрешение на въпроса“ — накрая ги извади от неловкото положение главният секретар. Да го кремираме в тухларската пещ? Ами ако разнесе зарази? Трябва да го закопаем извън града, ето правилното решение. Но в чий имот? Кой би се съгласил? Взеха да се карат, никой не щеше умрялото куче в своя имот. А дали да не го погребат до Отшелника?

Затворено в малка кутия, кучето, виждало Бог, бе натоварено на една каручка и потегли към баирите. Беше неделя и мнозина се възползваха от случая да си направят излет. Шест-седем файтона, пълни с мъже и жени, последваха ковчега. Всички се опитваха да изглеждат весели, макар че колкото и да грееше слънцето, вече смръзнатите поля и дърветата с окапала шума не представляваха кой знае каква жизнерадостна гледка.

Пристигнаха на хълмчето на Отшелника, слязоха от файтоните и тръгнаха пеша към развалините на старинния параклис. Децата изтичаха напред.

— Мамо! Мамо! — чуха се викове от високото. — Бързо! Елате да видите!

Ускориха крачка, стигнаха до гроба на Силвестро. От далечния ден на погребението никой не беше припарвал горе. В подножието на дървения кръст, върху могилата на Отшелника, лежеше малък скелет. Фъртуни, ветрове и дъждове го бяха оглозгали целия, бяха го направили бял и крехък като филигран. Скелетът на куче.

Бележки

[1] Игра за трима, в която се ползва италианската колода от четирийсет карти, поделени в четири бои, известни в България от картите таро: саби (мечове), сопи (жезли), купи (чаши) и пари (монети). — Б. пр.

[2] Кавалер (рицар) е най-ниската благородническа титла в Италия, давана и като почетно звание по подобие на английското „сър“ (но по-долу от него в стълбицата на сановете). — Б. пр.

Край