Дино Будзати
Рухването на Баливерна

След седмица започва делото по рухването на Баливерна. Какво ли ме чака? Дали ще дойдат да ме приберат?

Страх ме е. Излишно е да си повтарям, че няма кой да свидетелства срещу мен; че съдия-следователят изобщо не допуска за моята част от отговорността; че и да ми потърсят сметка, със сигурност ще бъда оправдан; че мълчанието ми никому не вреди; че дори да се явя по собствена воля и да направя самопризнания, няма да помогна на подсъдимия. Нищо не е в състояние да ме успокои. Впрочем, след като преди три месеца се поболя и почина експертът по сградния фонд, господин Дольоти, над когото тегнеше основното обвинение, на подсъдимата скамейка ще седне само тогавашният общински съветник по поддръжката. Ала обвинението така или иначе е чиста формалност — как ще го осъдят, като е встъпил в длъжност едва пет дни преди злополуката? По-логично би било да се потърси отговорност от неговия предшественик, само дето той умрял предния месец. А дългата ръка на закона не се простира до мрака на гробовете.

Цели две години след ужасното събитие всички продължават живо да си го спомнят. Баливерна беше една огромна и твърде мрачна тухлена сграда, построена извън градските стени през XVII век от монасите от ордена на свети Целсий. След замирането му, през XIX век, постройката била използвана за казарма, така че преди войната все още се намирала под опеката на военната администрация. По-късно била изоставена и в нея, с мълчаливото съгласие на властите, се нанесла цяла орда бежанци и бездомници, клетници с разрушени от бомбите домове, скитници, клошари, отритнати от обществото, дори и малък цигански катун. Лека-полека общината, която поела шефство над постройката, успяла да наложи някаква дисциплина, като регистрирала живущите, ремонтирала необходимите инсталации, изселила размирните елементи. Въпреки това — както донякъде и заради серия обири в района — Баливерна си остана с лоша слава. Пресилено е да се твърди, че е била свърталище на престъпници. Ала нощем никой не минаваше наблизо с леко сърце.

Нищо че първоначално Баливерна е стърчала насред голо поле, с течение на вековете предградията почти я бяха застигнали. Но в непосредствено съседство с нея други къщи нямаше. Неприветлива и сенчеста, грамадната постройка се извисяваше над железопътния насип, над запуснатите поляни, над бедняшките тенекиени бараки, убежище на дрипльовци, разпръснати сред камарите отломки и смет. Напомняше едновременно на затвор, на болница и на крепост. Основата й беше правоъгълна, дълга осемдесет метра и широка четирийсет. Във вътрешността й — просторен двор без портици.

Често ходех там в съботните или неделните следобеди с моя шурей Джузепе, ентомолог, който ровеше за насекоми из треволяците. Предлог да си поемем глътка въздух и да пообщуваме.

Трябва да уточня, че състоянието на тая злокобна сграда ме порази още първия път. Самият цвят на тухлите, многобройните гипсови лепки по стените, кръпките и гредите, сложени за подпора, издаваха колко е нестабилна. Особено впечатляваща бе задната стена, равна и гола, по която се виждаха няколко неравни малки отверстия, подобни повече на амбразури, отколкото на прозорци — тя изглеждаше доста по-висока от фасадата, открехната от балконите си и високите прозорци. „Не ти ли се струва, че стената малко се е килнала навън?“ — помня, че попитах веднъж шурей си. Той се засмя: „Дано не е. Само така ти се струва. Високите стени винаги създават такова впечатление.“

Една юлска събота пак отидохме там, на поредния излет. Моят шурей водеше двете си дъщери, още малки, и колегата си от университета професор Скавеци, също зоолог, тип на около четирийсет, блед и кекав, който винаги ми е бил антипатичен заради йезуитските си маниери и навика да важничи. Според шурей ми той е извор на знания и прекрасна личност. Аз обаче го смятам за тъпак: ако не беше, нямаше да ми се перчи толкова само защото аз съм шивач, а той — учен.

Като стигнахме Баливерна, тръгнахме покрай задната стена, която описах. Там се простираше широка ивица прашна земя, където дечурлигата играеха футбол. Два чифта колове бяха забити един срещу друг наместо врати. Само че въпросния ден хлапетата ги нямаше. Вместо тях няколко жени с деца седяха на припек оттатък игрището, край обраслия с трева насип по протежение на пътя.

Беше време за следобедна почивка и от вътрешността на блока долитаха само откъслечни гласове. Вялото слънце без блясък напичаше тъмната грамада; а от прозорците стърчаха простори, отрупани със съхнещо пране — дрехите висяха като безжизнени знамена, съвършено неподвижни, защото нямаше и помен от вятър.

Бидейки почитател на алпинизма, докато останалите се оглеждаха за насекоми, ми се прииска да се покатеря по наръбената стена: дупките, стърчащите тухлени краища, старите железа, вклинени тук и там в процепите, предлагаха удобни опори. Естествено, нямах никакво намерение да стигам чак догоре. Ставаше въпрос просто да се разкърша, да си изпитам мускулите. Една, ако щете, детинска прищявка, нищо повече.

Без затруднение се вдигнах на два метра по страничния стълб на някакъв зазидан висок портал. Като стигнах на височината на архитрава му, протегнах дясната си ръка към ветрилото от ръждясали метални пръчки, оформени като копия, което затваряше люнета (може би в нишата му някога се е помещавала фигура на светец).

Хванах се за върха на едно от копията и се набрах. Ала то поддаде и се счупи. За щастие бях на сравнително малко разстояние от земята. Помъчих се безуспешно да се задържа с другата ръка. Загубих равновесие, скочих назад и паднах на крака, без да пострадам, въпреки че се стоварих с все сила. След мен полетя строшеното парче от металната пръчка.

Почти едновременно с това иззад нея се откъсна още една, по-дълга, която от центъра на ветрилото се издигаше вертикално към нещо като конзола отгоре. Вероятно играеше ролята на анкер, вкаран там, за да удържи криво-ляво положението. Останала без подпора, конзолата — представете си каменна плоча с широчината на три обикновени тухли — се охлаби, но не падна: остана си на мястото наклонена, наполовина вътре, наполовина вън.

Само че неволно предизвиканата от мен поразия не приключи с това. Върху конзолата беше стъпила стара релса, дълга около метър и половина, която на свой ред крепеше нещо като балкон (едва в този момент осъзнах наличието на всички тези дефекти, които на пръв поглед се губеха на фона на огромната стена). Релсата просто беше мушната между двете издатини, без да е фиксирана за стената. Две-три секунди след като конзолата се измести, релсата се наклони навън и едва успях да отскоча, за да не падне на главата ми. Тупна на земята с глухо избумтяване.

Не свърши ли вече? За всеки случай се дръпнах от стената в посока към групичката на моите спътници, от които ме деляха трийсетина метра. И четиримата се бяха изправили и стояха обърнати към мен, ала гледаха друго. С изражение, което няма да забравя, те се взираха в стената високо над главата ми. Внезапно шурей ми изкрещя:

— Боже мой, виж! Виж!

Завъртях се. Над балкончето, но по-вдясно, гигантската стена, в тази си част дебела и равна, взе да се издува. Представете си опънат плат, изпод който напира остър ръб. Отначало лек трепет плъзна на зигзаг нагоре по стената, после се появи дълга тънка пукнатина, сетне тухлите се разхалтавиха, озъбиха гнили уста и сред шуртене на прашни сипеи зейна мрачна цепнатина.

Колко трая всичко: минути, секунди? Нямам представа. После — сметнете ме за луд, ако щете — от кухите недра на сградата се донесе тъжен тътен, подобен на военна тръба. И отвсякъде, в радиус от много километри, долетя протяжен кучешки вой.

В този момент спомените ми се объркват: тичам с всички сили да настигна приятелите си, които вече са далеч пред мен; жените в края на поляната са наскачали и пищят, а една от тях се търкаля по земята; фигурата на полугола девойка, която любопитно надниква през едно от най-високите прозорчета, докато под нея се разтваря бездната; и — за част от секундата — умопомрачителната гледка на огромната стена, която се сгромолясва в нищото. Тогава през пробойните в горната част на сградата се вижда как цялата маса от другата страна на вътрешния двор бавно се задвижва, повлечена от неустоимата тяга на разрухата. Следва ужасен гръм, както когато стотиците либърейтъри пускаха бомбите си едновременно. И земята се разтърсва, а над нея с шеметна бързина се вдига облак от жълтеникав прах, който покрива масовия гроб.

Сетне се виждам вече на път към къщи, нетърпелив да напусна злополучното място — хората, до които новината е достигнала с невъобразима скорост, ме гледат уплашено, вероятно заради покритите ми с прах дрехи. Най-ясно помня очите, преливащи от ужас и съчувствие, на моя шурей и двете му момичета. Занемели, те ме гледаха както се гледа осъден на смърт (или това бе просто самовнушение?).

У дома, като разбраха на какво съм станал свидетел, не се изненадаха, че не съм на себе си, нито че няколко дни наред не излязох от стаята си, не разговарях с никого и дори отказах да чета вестници (мернах само един, в ръцете на брат ми, който влезе да ме пита как съм — на първа страница имаше огромна фотография с безкрайна редица черни катафалки).

Аз ли предизвиках тази хекатомба? Нима строшаването на желязната пръчка по силата на някаква чудовищна прогресия от причини и следствия прехвърли нейното унищожение върху цялата мастодонтска крепост? Или пък още първите строители с дяволско лукавство бяха вложили в градежа на Баливерна някакъв скрит баланс на масите, заради който бе достатъчно да извадиш една нищо и никаква пръчка, за да се разпадне цялото?

Шурей ми, племенничките и Скавеци — те забелязаха ли какво направих? И ако не, защо оттогава Джузепе като че ли ме избягва? Или аз самият, от притеснение да не се издам, несъзнателно така подреждам нещата, че да се срещаме възможно най-рядко?

И обратно — не е ли обезпокоителна настойчивостта, с която започна да ме навестява професор Скавеци? Макар и да разполага със скромни средства, един след друг си поръча в моето ателие поне десет костюма. На пробите винаги идва с лицемерната си усмивчица и внимателно ме следи. При това е отчайващо педантичен — тук някаква гънка не трябвало да я има, там рамото не падало хубаво. А ако не е това, ще са копчетата на ръкавите или дължината на реверите — вечно нещо за дооправяне. По шест-седем проби на поръчка. И току пита:

— Спомняте ли си онзи ден?

— Кой ден? — отвръщам.

— Ами на екскурзията до Баливерна!

Струва ми се, че намеква нещо с дяволито намигане. Отвръщам:

— Как бих могъл да забравя?

Той клати глава.

— Да… как бихте могли?

Естествено, аз му правя изключителни отстъпки; нещо повече, понякога дори доплащам от собствения си джоб. Но той се прави на ударен.

— Да, да — казва, — скъпичко взимате, но пък си струва, признавам.

А аз се питам: той идиот ли е, или тези дребни пошли шантажи го забавляват?

Да. Нищо чудно само Скавеци да ме е видял да счупвам съдбоносната желязна пръчка. Нищо чудно да е събрал две и две, което значи, че сега може да ме предаде на властите, да отприщи против мен омразата на хората. Но подмолно си мълчи. Идва да поръча нов костюм, държи ме под око, предвкусва удоволствието да ме довърши, когато най-малко очаквам. Аз съм мишката, той — котката. Играе си, докато ненадейно не замахне с извадени нокти.

И очаква делото, готви се за своята драматична поява. Ще се изправи в най-напрегнатия момент.

— Само аз знам кой предизвика срутването! — ще извика. — Видях го със собствените си очи.

И днес дойде, да си мери един фланелен комплект. По-мазен от всякога.

— Хей, последни метри!

— Какви метри?

— Как какви? Ами до делото! Целият град говори. Човек ще рече, че живеете в облаците, ха-ха.

— Падането на Баливерна ли имате предвид?

— Точно, Баливерна… Ха-ха, кой знае дали ще се намери истинският виновник!

Тръгва да си ходи и дълго и превзето се сбогува. Изпращам го до вратата. Изчаквам да слезе до долната площадка, преди да затворя. Отиде си. Тихо е. Боя се.