Дино Будзати
Омагьосаният еснаф

Джузепе Гаспари, търговец на зърно, 44-годишен, пристигна един летен ден в планинското градче, където жена му и момичетата бяха на почивка. Едва дошъл, след обяда, когато останалите отидоха да дремнат, той излезе сам да се разходи.

Тръгна по една стръмна козя пътека, която лъкатушеше нагоре в планината, и взе да се оглежда, за да разучи пейзажа. Въпреки че времето бе слънчево, изпитваше известно разочарование. Беше се надявал да го чака някоя романтична долина с гори от борове и лиственици, обградена от високи ридове. А тази беше нископланинска, затворена от бухнали като козунаци хълмове, които при това изглеждаха самотни и неприветливи. Място като за ловци, помисли си Гаспари и съжали, че никога, дори за броени дни, не беше имал възможност да живее в някоя от онези долини, въплъщение на човешкото щастие, над които се извисяват фантастични скали и белоснежни хотели с формата на замъци се мъдрят на предела със стари гори, пълни с легенди. И огорчено отбеляза наум, че целият му живот излизаше такъв: без никога нищо да му беше липсвало, всяко нещо неизменно се оказваше не на нивото на желанията му и половинчатите решения, с които задоволяваше нуждите си, нито веднъж не му бяха доставили същинска радост.

Междувременно се беше изкатерил доста нависоко и като се обърна, с изненада видя селото, хотела и тенис корта малки и далечни. Тъкмо щеше да продължи напред, когато иззад една рътлина чу гласове.

От любопитство се отклони от пътеката, проправи си път през шубрака и се добра от другата страна на възвишението. Зад него, скрит от погледа на онези, които следваха обичайния маршрут, се отваряше дива клисура, със стръмни, ронливи скатове от червена пръст. Тук-таме стърчеше по някоя скала, храстче или изсъхнал пън. Петдесетина метра по-нагоре клисурата свиваше вляво и се врязваше в планинския хребет. Подслон на пепелянки, нажежен от слънцето, странно загадъчен.

При вида на мястото Джузепе Гаспари се възрадва, и той не знаеше защо. Клисурата не се отличаваше с особена хубост. Въпреки това извика у него буря от необуздани чувства, каквито не бе изпитвал от години, сякаш познаваше отпреди тези свличащи се склонове, тази вдлъбнатина, която изчезваше от погледа в посока към незнайно какви тайни, малките шепнещи сипеи откъм сухите й краища… Преди много години, в най-чудесните си моменти бе зървал всичко това и то неведнъж — точно такива бяха вълшебните земи на мечтите и на приключенията, бленувани по времето, когато надеждата не знаеше граници.

Но точно отдолу, зад един наивно скалъпен от пръчки и къпинаци плет, пет момчетии нещо заговорничеха. Полуголи и с чудати шапки, препаски, колани, които наподобяваха екзотични или пиратски дрехи. Едното имаше пушка на пружина, от онези със стреличките, то беше и най-голямото, към четиринайсетгодишно. Останалите бяха въоръжени с малки лъкове от лескови клонки, а за стрели им служеха дървени кукички, издялани от чаталести вейки.

— Виж какво — каза най-голямото, коронясано с три пера на челото, — мен не ме интересува… Систо не е моя грижа, Систо го поемате вие с Джино, дано се оправите двамата. Важното е да се промъкнем тихо и ще видиш, че ще ги пипнем с изненада.

Като ги чу какво си говорят, Гаспари схвана, че играта е на диваци или на война — неприятелите бяха нейде по-нататък, барикадирани в измисленото си укрепление, а Систо беше техният главатар, най-оправният и най-опасният. За да превземат бастиона им, петимата се канеха да ползват една вече приготвена талпа, дълга почти три метра: тя трябваше да послужи за мост от единия бряг до другия на някакъв ров или цепнатина (Гаспари не разбра добре) зад леговището на врага. За заблуда двама щяха да нападнат откъм дъното на клисурата във фронтална атака, докато другите трима щяха да ударят в гръб с помощта на талпата.

Тогава едно от момчетата съзря спрелия на ръба на клисурата Гаспари, този възрастен с почти плешиво теме, много високо чело и светли добродушни очи.

— Вижте — каза на приятелите си, които млъкнаха и зяпнаха чуждия човек с недоверие.

— Добър ден — поздрави Джузепе, в отлично разположение на духа. — Тъкмо ви гледах… е, за кога е нападението?

На момчетата им хареса, че непознатият господин вместо да ги смъмри, едва ли не ги окуражава. Но продължиха срамежливо да мълчат.

Тогава на Джузепе му хрумна щура идея. Пусна се надолу по дерето, забивайки пети в ситните камъчета, които се сриваха под тежестта му, и с подскоци стигна до хлапетата, които наставаха. Каза:

— Ще ме вземете ли и мене? Мога да нося дъската, прекалено е тежка за вас.

Момчетата се подсмихнаха. Я пък този непознат, когото никога не бяха срещали наоколо. После, заради симпатичното му лице, погледнаха на него по-благосклонно.

— Ама ти знаеш ли, че горе е Систо — попита най-малкото, за да види дали ще го стресне.

— Толкова ли е страшен този Систо?

— Винаги той бие — отговори момчето. — Боде с пръсти в лицето, все едно ще ти вади очите. Много е лош…

— Лош ли? Ще видиш, че ще ни падне в ръчичките! — каза Гаспари развеселен.

И тръгнаха. Гаспари вдигна талпата с помощта на едно от децата — тежеше доста повече, отколкото си представяше. Сетне поеха през дерето, нагоре по скалното му дъно. Децата го гледаха удивено. Странна работа: у него нямаше и помен от снизхождението на другите възрастни, които благоволяват да си поиграят с малките. Той сякаш всичко вземаше на сериозно.

Стигнаха до точката, в която дерето завиваше. Там спряха, снижиха се зад скалите и внимателно надникнаха, за да огледат. И Гаспари направи същото, проснат в цял ръст върху трошляка, без да го е грижа за костюма му.

Видя останалата част от дерето, още по-необичайна и дива. Конуси от червеникава пръст, на вид много крехки, се издигаха наоколо като острите върхове на мъртва катедрала. Видът им бе неразбираем и тревожен, сякаш от векове стоят там неподвижно в очакване на някого. А кацнал на най-високия от тях, който се издигаше в най-горната част на клисурата, се виждаше нещо като каменен зид и три-четири стърчащи иззад него глави.

— Ей ги горе, виждаш ли ги? — прошепна му един от петимата.

Той кимна. Вълнуваше се. Дистанцията в метри не беше голяма. Въпреки това за момент се почуди как ще стигнат чак дотам, до тази безумно далечна канара, надвиснала между пропастите. Можеха ли да се доберат, преди да падне мракът? Объркването му продължи няколко мига. Какво му ставаше? Деляха ги има-няма сто метра!

Две от момчетата останаха да чакат на място. Щяха да изскочат, когато му дойдеше времето. Останалите, заедно с Гаспари, се покатериха откъм едната страна, за да стигнат до края на клисурата незабелязани.

— Внимателно, не ритайте камъчетата — шепнешком подканяше Гаспари, най-загрижен от всички за успеха на начинанието им. — Хайде, още малко и готово.

Стигнаха до ръба, спуснаха се няколко метра надолу в едно странично дере, съвсем малко. Сетне възобновиха изкачването, понесли талпата.

Плана си го биваше. Когато излязоха на края на клисурата, „укреплението“ на диваците се появи на десетина метра, малко по-ниско от тях. Сега трябваше да се смъкнат през храсталаците и да прехвърлят талпата над една тясна пукнатина. Враговете безгрижно си седяха. Сред тях се открояваше Систо, с нещо като грива на главата, а жълтеникава картонена маска, нарочно уродлива, скриваше половината му лице. (Междувременно над тях надвисна облак, слънцето угасна, клисурата доби оловен оттенък.)

— Готово — пошушна Гаспари. — Сега аз ще мина напред с дъската.

И действително, хванал талпата с две ръце, бавничко заслиза през къпините, следван отблизо от момчетата. Успяха да стигнат до желаната цел, без диваците да ги усетят.

Но тук Гаспари спря отнесено (облакът не помръдваше; в далечината се чу жалостив вик, приличен на зов). „Странна работа — помисли си той, — само преди два часа бях в хотела, с жена ми и с децата, седнал на масата, а сега, в тази неизследвана земя на хиляди километри, се сражавам с диваци.“

Гаспари се взираше пред себе си. Дерето, подходящо за детски игри, го нямаше вече, нямаше ги и жалките козуначести хълмчета, както и шосето, което минаваше през долината, хотела, червения тенис корт. Под себе си видя безчет канари, различни от всичко, което помнеше, да се спускат главоломно и безспир към море от дървета. По-нататък зърна треперливите отблясъци на пустините, а още по-нататък — други светлини, други объркани знаци, които свидетелстваха за тайнството на света. А тук, пред него, на върха на скалата, бе кацнал зловещ малък замък: крепяха го тъмни криви стени, а по разклатените му покриви се мъдреха избелели от слънцето черепи, които сякаш се смееха. Царството на проклятията и митовете, тилилейските самоти, последната истина, достъпна за мечтите ни!

Една покрита с криви драскулици открехната дървена врата (която не съществуваше) стенеше под поривите на вятъра. Гаспари вече се намираше съвсем наблизо, на може би два метра. Започна бавно да вдига талпата, за да я спусне отсреща.

— Нападат ни! — викна в същия миг Систо, който забеляза раздвижването; и скочи на крака със смях, въоръжен с голям лък. Като видя Гаспари, за миг се стъписа. После извади от джоба си дървено ченгелче, безобидна стреличка, опря го до тетивата и се прицели.

Но от изрисуваната с невнятни символи открехната врата (която не съществуваше) Гаспари видя да излиза магьосник, обложен с проказа и пъкъл. Видя го да се възправя в исполинския си ръст, с очи, опразнени от душа, и с лък в ръката, движен от зла сила. Изтърва талпата и уплашено се дръпна назад. Но онзи вече пускаше стрелата си. Улучен в гърдите, Гаспари се свлече в къпините.

Върна се в хотела на свечеряване. Беше изтощен. Легна на една пейка до входната врата. Хора влизаха и излизаха, някой го поздрави, а други не го познаха, защото вече беше тъмно.

Но той не обръщаше внимание на хората, изцяло затворен в себе си. И никой от минаващите не забеляза, че в гърдите му е забита стрела. Съвършено издялана пръчка от явно много твърда дървесина с тъмен цвят се подаваше на около трийсет и пет сантиметра над ризата му, в средата на кърваво петно. Гаспари я наблюдаваше с умерен ужас, примесен с доволно любопитство. Беше се опитал да я изтегли, но го заболя прекалено — сигурно имаше странични кукички, които я задържаха в плътта му. От раната от време на време избликваше кръв. Усещаше я да се стича по гърдите и по корема му, да се задържа в гънките на ризата.

Значи часът на Джузепе Гаспари бе ударил — с поетично и жестоко великолепие. Нищо чудно — помисли си — да е обречен на смърт. И все пак: какво възмездие за живота, хората, празните приказки, лицата (все посредствени), които винаги го бяха обкръжавали! Какво прекрасно възмездие. Та той сега изобщо не се прибираше от някаква си питомна долчинка на броени минути от хотел Корона. Не, връщаше се от предалечна земя, недостъпна за човешките безчинства, непокътнато царство на чародейства, за да стигнат до което другите (не и той) трябваше да преброждат океани и дълго да се скитат из негостоприемни пустоши, да се опълчват на враждебната природа и на човешките си слабости, без нищо да гарантира, че изобщо ще пристигнат. А той…

Да, той, четирийсетгодишен, се беше заиграл с дечурлигата и бе повярвал като тях; с тази разлика, че у децата има ангелска лекота, а той бе повярвал наистина, с тежка и ядна вяра, може би несъзнателно подхранвана в течение на всички тези години на апатия. Вяра тъй силна, че всичко беше станало реалност — клисурата, диваците, кръвта. Бе встъпил във вече несвойствения му свят на приказките, отвъд предела, който в определена фаза от живота вече не можеш да пресичаш безнаказано. Бе рекъл пред една тайна врата „Отвори се!“ едва ли не на шега, и тя наистина се беше отворила. Бе рекъл „диваци“ и те се бяха въплътили. И „стрела“, наужким, а истинска стрела го убиваше.

Ето значи каква била цената на тази трудна магия, какъв бил откупът. Бе стигнал твърде далеч, за да се върне, но в замяна — какво възмездие за него! О, нека го чакат колкото си щат за вечеря жена, дъщери, съседи по хотел, нека го чакат за вечерния бридж! Фидето в супичката, телешкото варено, новините по радиото — да си умреш от смях. Та той се връщаше от сенчестите покрайнини на света!

— Бепино — повика го съпругата му от терасата над главата му, където бяха сервирани масите на открито. — Бепино, какво правиш там? И къде се дяваше досега? Още ли си с дневните дрехи? Няма ли да се преоблечеш? Ти знаеш ли, че минава осем часът? Умираме от глад…

— … амин… — действително ли чу този глас Гаспари? Или вече се беше отнесъл твърде далече? С дясната си ръка направи неопределен жест, в смисъл да го оставят на мира, да продължават без него, че въобще не го е еня. Дори се усмихна. Изпитваше парлива радост, макар и дъхът му да гаснеше.

— Е, хайде де, Бепино — викаше жена му. — Колко още да те чакаме? Какво те прихваща? Защо не отговаряш? Кажи де, защо не отговаряш?

Сведе глава, сякаш да кимне, но така и не я вдигна. Той, най-сетне истински мъж, не плачевно подобие. Герой, вече не плужек, вече не един от тълпата, а над останалите. Сам. Главата клюмна на гърдите му, както подобава на смъртник, а вкочанените устни продължиха леко и презрително да се усмихват: победих те, жалък свят, ти не успя да ме задържиш.