Дино Будзати
Страх в Ска`лата

За първото представление на Избиването на младенците на Пиер Гросгемют (абсолютна премиера в Италия) старият маестро Клаудио Котес не се поколеба да си сложи фрака. Вярно, беше вече май, при това към края, а тогава сезонът в Ска̀лата, по мнението на най-строгите си съдници, започва да замира и на публиката, съставена до голяма степен от туристи, по правило се предлагат спектакли с гарантиран успех, без особена дълбочина, подбрани от традиционния лек репертоар, като няма значение дали диригентите ще са сред най-великите, ако певците — повечето стари рутинни изпълнители на щат — не будят ничие специално любопитство. В този период изтънчените посетители си позволяват отклонения от етикета, които биха предизвикали скандал в най-свещените месеци на операта: изглежда едва ли не въпрос на добър вкус дамите да забравят вечерните тоалети и да се явяват облечени в обикновени следобедни дрехи, а господата да съчетават тъмносиньо или тъмносиво с цветни вратовръзки, като на гости у приятели. Някои от тези с абонаментите от снобизъм стигат дотам въобще да не идват, ала и не отстъпват никому ложата или креслото си, които съответно остават празни (толкова по-добре, ако познатите им забележат тяхното отсъствие).

Нея вечер обаче имаше галапредставление. Избиването на младенците представляваше събитие само по себе си заради полемиката, която бе предизвикало пет месеца по-рано в половин Европа с парижката си постановка. Разправяше се, че във въпросната творба (чийто жанр по определението на самия автор бе „народна оратория за хор и солисти в дванайсет явления“) елзаският композитор, един сред най-големите пионери на музиката от модерната епоха, бил поел, въпреки напредналата си възраст, по нов път (след като бе проправил толкова много други), в посока към още по-смущаващи и дръзки от предишните форми, но с недвусмислено намерение „най-сетне да върне мелодрамата от леденото изгнание, в което алхимиците се опитват да я поддържат жива с тежки дроги, към забравените селения на истината“. Един вид, според неговите почитатели, Гросгемют бе изгорил мостовете към близкото минало и се беше насочил (при това по забележителен начин) към славните традиции на XIX век. Да не говорим, че се намираха и такива, които откриваха у него отзвуци от гръцките трагедии.

Всъщност истината е, че най-голям интерес предизвикваха съпътстващите го политически обстоятелства. Издънка на род с очевидно германски произход, а и той самият с направо прусашки вид, макар вече посмекчен в лицето му от възрастта и от заниманията с изкуство, установилият се преди много години в Гренобъл Пиер Гросгемют бе показал по-скоро съмнително поведение по време на окупацията. Не беше съумял да откаже поканата на германците да дирижира един благотворителен концерт, но пък се говореше, че от друга страна, не се е скъпил на помощ за местната Съпротива. Тоест бе направил всичко възможно да не заеме открита позиция и се беше покрил в богаташката си вила, откъдето в най-напрегнатите месеци преди освобождението не се чуваше дори и обичайният тревожен глас на пианото. Но Гросгемют бе велик творец и никой нямаше да се рови в душевните му кризи, ако не беше написал и дал за поставяне Избиването на младенците. Най-очевидната интерпретация на тази оратория по либрето на съвсем младия френски поет Филип Ласал, вдъхновен от едноименния библейски епизод, беше, че тя е алегория на нацистките зверства, в която Хитлер е отъждествен с мрачния образ на Ирод. Ала крайнолевите критици нападнаха Гросгемют с обвинението, че под това повърхностно и подвеждащо антихитлеристко иносказание той всъщност намеква за разчистването на сметки на победителите — от дребните следвоенни отмъщения по селата до бесилките след нюрнбергските процеси. Някои стигаха и по-далеч: избиването на младенците според тях било своего рода предсказание, вещаело бъдеща революция и произтичащите от нея кръвопролития — в този смисъл произведението предварително осъждало метежа и предупреждавало властимащите овреме да го потушат. Сиреч направо го взимаха за памфлет в мракобеснически дух.

Гросгемют, както можеше да се допусне, отхвърли всякакви инсинуации с малко, но остри думи: щом толкова настояват, да приемат Избиването на младенците за проява на религиозно чувство и нищо повече. Ала на премиерата в Париж се разгоря полемика и вестниците дълго и ожесточено спориха по повод ораторията.

Към това се добавяше и любопитството по отношение на трудната музикална реализация, многоочакваната сценография (тя се очертаваше съвсем налудничава) и хореографията, дело на именития Йохан Монклар, специално поканен за целта от Брюксел. За капак от една седмица Гросгемют се намираше в Милано с жена си и секретарката си да следи репетициите, и разбира се, щеше да присъства на премиерата. Всичко дотук придаваше на представлението ореол на изключителност. Нещо повече: през целия сезон не беше имало друго соаре от такава важност. Специално за случая най-големите италиански критици и музиканти се бяха изнесли към Милано, а от Париж бе пристигнала и групичка заклети Гросгемютови почитатели. На свой ред началникът на полицията бе предвидил извънредна охрана, да не би да се разрази буря.

Обаче много длъжностни лица и полицейски служители, отначало разпределени в Ска̀лата, в крайна сметка бяха изпратени другаде. Ненадейно една различна и доста по-обезпокоителна заплаха бе надвиснала в късния следобед. Постъпиха ред сигнали, които съобщаваха, че много скоро, може би същата нощ, се очаква силова акция от страна на мо̀рците. Лидерите на това мощно движение никога не бяха крили, че крайната им цел е да преобърнат установения ред и да наложат „новата справедливост“. В последните месеци започнаха да се забелязват симптоми на засилена активност. Сега се задаваше офанзива на мо̀рците срещу закона за вътрешната миграция, чието гласуване предстоеше в парламента. То лесно можеше да се използва като претекст за едно по-крайно вмешателство.

През целия ден групички с наежен, даже предизвикателен вид се въртяха по площадите и улиците на центъра. Не носеха нито значки, нито знамена, нито транспаранти, не приличаха на отряди, нито се подреждаха в шествие. Но никак не беше трудно да се разбере от кой дол дренки са. Нищо странно впрочем, защото подобни демонстрации, безобидни и под сурдинка, редовно се повтаряха от години. И сега силите на реда ги оставиха на мира. Но секретните сведения на префектурата будеха опасения, че до няколко часа с мащабна маневра ще бъде взета властта. Рим веднага беше информиран, полиция и карабинери — поставени в извънредна готовност, военните части — и те нащрек. А не можеше да се изключи и вероятността за фалшива тревога. Беше се случвало и друг път. Самите мо̀рци охотно разпространяваха слухове, това им беше любимата игра.

И все пак някакво смътно и неизразимо усещане за опасност, както се случва понякога, се стелеше из града. То не се дължеше на нещо специално, хорските приказки не бяха конкретни, никой нищо не знаеше и въпреки това във въздуха се нагнети осезаемо напрежение. Когато излязоха от работа въпросната вечер, много редови граждани забързаха крачка към къщи, като тревожно държаха под око далечния край на улиците, да не би от дъното им да се зададе тъмнеещо множество и да отреже пътя. Само дето, понеже спокойствието на града бе застрашавано вече неведнъж и мнозина започваха да свикват, повечето продължиха да си се грижат за делата, сякаш нищо не отличаваше тоя ден от другите. Имаше и един любопитен детайл, който доста хора забелязаха: въпреки че предчувствието за нещо сериозно, събудено от Господ знае чии невнимателни приказки, се беше разпространило повсеместно, никой не отваряше дума за него. Макар и с тон, леко различен от нормалния, и с подхвърляне на неясни намеци, народът си водеше обичайните вечерни разговори, казваше си „привет“ и „довиждане“ без много-много да задълбава, определяше си срещи за следващия ден и като цяло предпочиташе да не зачеква открито онова, което по един или друг начин преизпълваше сърцата, като че самото му назовавано можеше да наруши мира, да навлече беда, да донесе нещастие — така както на военните кораби е прието дори на шега да не се правят предположения за торпеден обстрел или за евентуални пробойни.

Сред онези, които най нехаеха за общите притеснения, без съмнение беше маестро Клаудио Котес, човек простодушен, а в някои отношения даже ограничен, за когото не съществуваше друго на света извън музиката. Румънец по рождение (макар и малцина да знаеха това), той се бе заселил в Италия съвсем млад, в златните години в началото на века, когато неговата удивително ранна зрялост на виртуоз бързо му спечели слава. Дори след като първоначалната екзалтация на публиката поутихна, той си остана великолепен пианист — открояваше се по-скоро с деликатност, отколкото с мощ, — който периодично правеше турнета из най-големите европейски градове с концертни цикли, канен от най-изтъкнатите филхармонии. Така продължи до 40-те. Най-драго му беше да си спомня успехите, постигани нееднократно при изпълнения в симфоничните сезони на Ска̀лата. Когато получи италианско гражданство, се ожени за миланка и честно и почтено стана редовен преподавател по пиано в горния курс на консерваторията. Вече смяташе сам себе си за миланец и трябва да му се признае, че малцина в тези среди умееха да говорят местния диалект по-добре от него. Макар и пенсиониран — оставаше му само почетният ангажимент на член в изпитна комисия на някои сесии в консерваторията, — Котес продължаваше да живее изключително за музиката, общуваше си единствено с музиканти и меломани, не отсъстваше от нито един концерт и трепетно наблюдаваше отстрани постепенното утвърждаване на сина си Ардуино, двайсет и две годишен, композитор с обещаващ размах. „Отстрани“, защото Ардуино бе много затворен младеж, болезнено чувствителен, та се доверяваше и даваше воля на чувствата си съвсем пестеливо. Когато овдовя, старият Котес се озова, така да се каже, обезоръжен и смутен пред своето момче. Не го разбираше. Не знаеше какъв живот води. Осъзнаваше, че съветите му, дори в музикално отношение, са глас в пустиня.

Котес никога не се беше славил като хубавец. Но сега, на 67, се бе превърнал в красив възрастен мъж, от „декоративните“ старци. С възрастта смътното му сходство с Бетховен се беше засилило и може би несъзнателно поласкан от него, той любвеобилно поддържаше бялата си грива, дълга и пухкава, която го увенчаваше с една много „артистична“ корона. Един не трагичен, а напротив, добродушен Бетховен, вечно готов да се засмее, общителен, склонен да открие нещо положително почти навсякъде. „Почти“, защото като опреше до пианистите, рядко се случваше той да не сбърчи нос. Това му беше единствената слабост и драговолно му я прощаваха. „Е, маестро?“ — питаха го приятелите през антрактите. „О, като за мен, става. Но ако не бях аз тука, а Бетховен?“ — отвръщаше той. Или „Защо? Вие чухте ли го изобщо? Или си дремнахте?“ — и подобни брадати и плоски шеги, все едно дали свирещият беше Бакхаус, Корто или Гизекинг.

Неговото естествено добросърдечие — той не изпитваше ни най-малко озлобление заради това, че поради възрастта си е вън от активния артистичен живот — му печелеше симпатията на всички и му гарантираше, от страна на управата на Ска̀лата, специално отношение. През оперния сезон пианистите не изобилстват, та присъствието в залата на добрия стар Котес в някои по-тегави вечери представляваше сигурно малко ядро на оптимизъм. Поне на неговите лични ръкопляскания можеше да се разчита с положителност, а и беше много вероятно примерът на един бележит в миналото концертиращ пианист да умилостиви недоволните, да подтикне колебливите към одобрение, а тихото задоволство на останалите да превърне в по-явно съгласие. Към това трябваше да се добавят също изключително адекватният му за Ска̀лата външен вид и някогашните му музикантски достижения. Така че името на Котес фигурираше в тайния и скъпернически съставен списък на „пожизнено абонираните гости“. Сутринта преди всяка премиера в пощенската му кутия във входа на Виа дела Пасионе номер 7 неизменно се появяваше плик с безплатна единична покана. Само за първите представления, които се очертаваха слабо продаваеми, поканата беше двойна — едно място за Котес и едно за сина му. Макар че Ардуино не държеше особено на това, предпочиташе сам да се оправя, със своите приятели, като ходи на генералните репетиции, където не беше задължително да се явява докаран.

Точно това беше случаят с Избиването на младенците, чиято генерална репетиция Котес-младши слуша предишния ден. На закуска говори за нея и с баща си, с много мъгляви изрази, както му беше навик. Изреди неща като „интересни темброви решения“, „много релефна полифония“, „по-скоро дедуктивни, отколкото индуктивни вокализации“ (тези думи бяха произнесени с презрителна гримаса) и прочее. Безизкусният баща не успя да схване добра ли е била творбата, или не, нито дори дали е харесала на сина му. Не задълба. Младите го бяха свикнали с тайнствения си жаргон, на прага на който той и този път спря нерешително.

Сега си беше вкъщи. Домашната помощничка, която идваше почасово, си тръгна. Ардуино щеше да вечеря навън, а пианото, слава Богу, немееше. „Слава Богу“-то отдавна се таеше в сърцето на стария концертиращ пианист, но той никога не би събрал кураж да си го признае. Когато синът му композираше, Клаудио Котес изпадаше в състояние на крайна вътрешна възбуда. С почти отчаяна надежда всеки миг очакваше от привидно необяснимите акорди да се получи нещо подобно на музика. Разбираше, че го мъчи някаква назадничава слабост, че не бива отново и отново да се върви все по старите пътища. Повтаряше си, че точно приятното трябва да бъде избягвано, бидейки то знак на безсилие, на сенилност, на жалка носталгичност. Знаеше, че новото изкуство е задължено преди всичко да подлага на изпитание публиката и именно това, разправяха, бил белегът на неговата жизненост. Но чувството бе по-силно от него. Заслушан в съседната стая, той понякога така силно чупеше пръсти, че ставите му пукаха, сякаш с това усилие помагаше на сина си „да се облекчи“. При сина обаче не наставаше облекчение; нотите измъчено се вчепкваха все повече, акордите добиваха по-враждебен тон, всичко оставаше да виси или направо се сриваше презглава в най-своенравно стържене. Господ здраве да му дава. Разочаровани, ръцете на бащата се разделяха и с леко треперене се захващаха да палят цигара.

Сега Котес бе сам, чувстваше се добре, мек повей влизаше през отворените прозорци. Осем и половина, а слънцето още грееше. Докато се обличате, звънна телефонът.

— Маестро Котес? — чу се непознат глас.

— На телефона — отговори.

— Маестро Ардуино Котес?

— Не, аз съм Клаудио, баща му.

Връзката прекъсна. Той се върна в спалнята и телефонът пак иззвъня.

— Добре де, Ардуино там ли е, или не? — попита предишният глас почти грубиянски.

— Не е там — рече бащата, в опит да си върне за простащината.

— Ами толкова по-зле! — отсече другият и затвори.

Що за обноски, помисли си Котес, кой ли можеше да бъде? Какви приятели си е завъдил Ардуино? И какво можеше да означава това „толкова по-зле“? Обаждането остави у него неприятно усещане. Което, за щастие, трая броени мигове. Старият артист се загледа в огледалото на гардероба в старомодния си фрак — дълъг, невтален, подходящ за възрастта му и в същото време много бохемски. Вдъхновен, както изглежда, от примера на легендарния Йозеф Йоахим, тъкмо за да се откроява над безличния конформизъм, Котес проявяваше кокетството да носи черна жилетка. Като келнер, точно… но кой на света, и сляп да беше, би взел него, Клаудио Котес, за келнер? Беше топло, но той наметна леко палто, за да избегне недискретното любопитство на минувачите, взе малкия театрален бинокъл и излезе от къщи почти щастлив.

Беше очарователна вечер — в ранно лято дори Милано изглежда убедително в ролята на романтичен град: с тихи, полупразни улици, ухание на липи откъм градините, а в небосвода — лунният сърп. Предвкусвайки бляскавото соаре, срещата с много приятели, обсъжданията, дефилето от красиви жени, шампанското, което можеше да се очаква на приема след спектакъла във фоайето на втория етаж, Котес се отправи по улица Консерваторио — така удължаваше малко пътя си, но си спестяваше изключително неприятния за него вид на кръговото движение, заради което затрупаха каналите Навили.

Там маестрото се натъкна на странно зрелище. Младеж с дълга къдрава коса пееше на тротоара неаполитански романс с микрофон на сантиметри от устата. Кабел се спускаше от микрофона към уредба с акумулатор, усилвател и тонколона, откъдето гласът излизаше с апломб и отекваше надалеч между къщите. В изпълнението имаше някаква дивашка невъздържаност, имаше гняв и въпреки че познатият до болка текст беше любовен, човек би рекъл, че младежът отправя заплахи. Наоколо се бяха събрали седем-осем хлапета с отнесен вид и толкоз. Прозорците и от двете страни на улицата бяха затворени, с пуснати кепенци, сякаш отказваха да слушат. Нима всички тези апартаменти бяха празни? Или обитателите им се бяха заключили вътре и се правеха, че ги няма поради страх от нещо? Когато Клаудио Котес наближи, певецът, без да се помръдне, така увеличи силата на издаваните звуци, че колоната завибрира: настойчив призив маестрото да остави монети в чинийката върху касата. Ала той, незнайно защо притеснен от случващото се, не само не спря, но и отмина по-бързо. Доста метри по-нататък все още чувстваше на гърба си тежестта на двете отмъстителни очи. „Хем прост, хем алчен!“ — възмути се наум маестрото от уличния музикант. Наглостта на този епизод кой знае защо развали доброто му настроение. Но още повече го разстрои, малко преди да стигне до църквата Свети Вавила, кратката среща с Бомбасеи, иначе чудесен млад човек, който някога му беше студент в консерваторията, а сега работеше като журналист.

— Нима към Ска̀лата, маестро? — попита го, като забеляза бялата папийонка под разкопчаното му палто.

— Да не намекваш, безочлив младежо, че на моята възраст ми е време да…? — отвърна Котес с наивна въдичка за комплименти.

— Сам знаете — каза онзи, — че Ска̀лата не би била това, което е, без маестро Котес. А Ардуино? Защо не е с вас?

— Ардуино гледа снощи генералната репетиция. Днес е зает.

— А, ясно — каза Бомбасеи с многозначително хитра усмивка. — Днес… сигурно е предпочел да си остане у дома…

— Това пък защо? — попита Котес, като усети намек.

— Тази вечер навън е пълно с разни приятели… — и младежът кимна към минувачите. — И аз на негово място така бих постъпил… О, извинявайте, маестро, ето го моя трамвай… Приятно изкарване!

Старият не помръдна, обзет от безпокойство и недоумение. Вгледа се в тълпата и не успя да различи в нея нищо странно. Като изключим, че хората сякаш бяха по-малко от обикновено и имаха по-очукан и твърде напрегнат вид. Макар и думите на Бомбасеи да продължаваха да звучат непонятно, откъслечни, объркани спомени започнаха да изплуват в паметта му — за недоизречени фрази, подхвърлени от сина му; за нови другари, появили се отнякъде в последно време; за вечерни занимания, които Ардуино така и не му беше обяснил, заобикаляйки въпросите му с недомлъвки. Нима синът му се беше забъркал в някаква каша? И какво й беше толкова специалното на тази вечер? Що за „приятели“ бяха тези, с които било пълно?

Докато си блъскаше главата над подобни въпроси, стигна на площада на Ска̀лата. И неприятните мисли в миг се разсеяха при утешителния вид на суетнята пред вратите на операта; на дамите, забързани сред шеметни вихрушки от шлейфове и воали; на тълпата от зяпачи; на разкошните автомобили в дълъг низ, през чиито стъкла се виждаха скъпоценности, бели нагръдници, голи рамене. Задаваше се съдбовна, може би даже трагична нощ, а Ска̀лата невъзмутимо парадираше с някогашния си блясък. През последните сезони не се беше виждала такава пищна и съвършена хармония между хора, настроения и вещи. Всъщност вероятно не друго, а именно безпокойството, обхванало града, подсилваше оживлението. На онези, които знаеха, им се стори, че светът на големите пари и привилегиите е тръгнал целокупно да търси убежище в любимата си цитадела — като нибелунгите в двореца при нашествието на Атила — за една последна лудешка нощ на разкош. Но истината е, че малцина знаеха. Нещо повече, повечето присъстващи си помислиха — така приятна беше вечерта, — че някакъв смутен период е приключил с последните остатъци от зимата и сега ги чака дълго безметежно лято.

Повлечен от човешката гмеж, Клаудио Котес скоро почти неусетно се озова в партера, под най-ярките светлини. Часът бе девет без десет, залата вече претъпкана. Котес се огледа, прехласнат като дете. Годините отлитаха, но първото усещане всеки път, когато влезеше в тази зала, продължаваше да бъде чисто и разтърсващо, както пред величавите природни зрелища. И беше уверен, че мнозина от онези, с които бегло се поздравяваше с кимане, изпитваха същото. Точно оттук започваше специалното им побратимяване, тяхното безобидно масонство, което за външните хора, за непринадлежащите към него, може би изглеждаше леко абсурдно. Кой отсъстваше? Опитният поглед на Котес инспектира многолюдната публика сектор по сектор и откри всички по местата им. До него седеше изтъкнатият педиатър Феро, който по-скоро би оставил хиляди от своите невръстни пациенти да се натръшкат от круп, отколкото да изтърве премиера (тази мисъл подсказа на Котес една смешна игра на думи, която препращаше към Ирод и галилейските младенци, и той се зарече по-късно непременно да я използва). Отдясно — двойката, която той наричаше „бедните роднини“. Възрастен мъж и жена (наистина — с вечерно облекло, но износено и вечно същото), които не пропускаха нито една премиера, пляскаха с еднакво увлечение на всичко, не разговаряха с никого, с никого не се поздравяваха, дори помежду си не разменяха нито дума, та в края на краищата всички ги смятаха за луксозни клакьори, разположени в най-аристократичната зона на партера да дават тон на аплодисментите. Малко по-нататък — славният професор Скиаси, икономист, известен с това, че с години бе следвал по петите Тосканини, където и да идеше да изнася концерт, и понеже тогава не беше особено състоятелен, бе пътувал на колело, бе спал по парковете и се бе хранил с провизиите, заредени в планинарската му раница. Роднини и приятели го смятаха за малко смахнат, но все едно, обичаха си го. Ето го и инженера хидравлик Бечан, богаташ, може би милионер, доскоро скромен и неудовлетворен меломан, който от месец насам, бидейки избран за член на управителния съвет на Квартетното дружество^[1] (нещо, до което се беше домогвал копнежно от десетилетия, като влюбен, и за което бе положил невъобразими дипломатически усилия), неочаквано разви, у дома и на работа, такава степен на високомерие, че стана нетърпим. Дори взе да ръси дълбокомислия за Пърсел и Д’Енди — той, който доскоро не се престрашаваше да заговори и най-последния от контрабасистите. Ето, до дребничкия си съпруг, красавицата Мади Канестрини, някогашна продавачка, която следобеда преди всяка нова опера се просвещаваше у един преподавател по история на музиката, за да не се изложи — прочутата й гръд за първи път бе изложена в чак такава пълнота и буквално грееше посред тълпата, както се изрази някой, като фара на нос Добра надежда. Ето принцеса Вюрц-Монтагю с масивния клюнест нос, дошла специално от Египет с четирите си щерки. Ето, в най-ниската ложа току до сцената, блещукат похотливите очи на брадатия граф Ноче, редовен посетител предимно на опери с участието на балерини, който открай време и без помен от умора при тяхната поява изразяваше задоволство с неизменната формула: „Ах, каква физика! Ах, какъв релеф!“ Ето, в ложа на първия етаж, целия клан Салчети, старо миланско семейство, което се гордееше, че не е пропускало премиера в Ска̀лата от 1837-а. А на четвъртия етаж, почти над сцената, бедните маркизи Марицони, майка, леля и дъщеря стара мома, хвърляха огорчени погледи към пищната ложа 14 на втория етаж — тяхно старо владение, което тази година бяха принудени да изоставят от немотия: наложи се да се примирят с едва осминка от абонамента за ползване горе, в „гълъбарника“, където се намърдваха сковано и стреснато като папуняци, докато се опитваха да минат незабелязани. В това време, охраняван от адютант в униформа, шишкав индийски принц с неустановена идентичност почваше да задрямва и в ритъма на дишането му китката пера на тюрбана се поклащаше нагоре-надолу и се подаваше извън ложата. Недалеч, с умопомрачителна огненочервена рокля, изрязана отпред чак до талията, и голи ръце с черен шнур, змийски увит около едната, изправена стоеше — сякаш да даде възможност да й се възхитят — зашеметителна жена на около трийсет (холивудска актриса, разправяха, но мненията относно точното й име бяха най-разнообразни). До нея седеше неподвижно прелестно, страшно бледо дете, което изглеждаше като че ли всеки момент ще предаде Богу дух. Що се отнася до съперничещите си кръгове — на аристокрацията и на заможната буржоазия, — и те се бяха отказали от елегантния обичай да оставят страничните ложи около сцената полупразни. Най-имотните млади господа от цяла Ломбардия се тълпяха в тях в многочислени компании със загорели от слънцето лица, снежнобели ризи, фракове от прочути шивачи. Отгоре на всичко, като потвърждение на изключителния интерес към това събитие, за разлика от обикновено се наблюдаваше внушителен брой красавици с главозамайващи деколтета. Котес се зарече, че ще посвети някой антракт на забавлението, което си беше позволявал на младини, а именно — да направи съвестен оглед на дълбочината на тези пейзажи изотгоре. И в ума си избра за наблюдателен пункт ложата на четвърти етаж, в която искряха гигантските изумруди на Флавия Сол, превъзходен контраалт и негова първа приятелка.

Посред целия този лекомислен блясък се открояваше само една ложа, подобна на мрачно, оцъклено око посред вихър от цветя. Тя бе на трети етаж и в нея се намираха — по един седнал от двете страни и един изправен — трима мъже между трийсет и четирийсет години с двуреди черни костюми, тъмни вратовръзки, изпити и свъсени лица. Неподвижни, безизразни, чужди на всичко ставащо наоколо, те упорито се взираха в завесата, сякаш тя е единственото нещо, достойно за внимание: изглеждаха не зрители, дошли да се наслаждават, а заседатели в зловещ съд, които вече са произнесли присъдата и сега очакват изпълнението й, като междувременно предпочитат да не гледат осъдените, ала не от съчувствие, а от погнуса. Не един и двама ги забелязаха и се почувстваха неловко от присъствието им. Кои бяха те? Как си позволяваха да помрачават Ска̀лата със своя траурен вид? Предизвикателство ли отправяха? Но с каква цел? Дори маестро Котес се озадачи, когато ги забеляза. Фалшива нота. И смътно се побоя, дотам, че не дръзна да вдигне към тях бинокъла си. Тогава светлините угаснаха. В тъмнината грейнаха белите сияния на трапа и се видя кокалестият силует на диригента Макс Ниберл, големия специалист по модерна музика.

Е, ако в залата тази вечер имаше наплашени или неспокойни души, със сигурност музиката на Гросгемют, безумията на юдейския цар, стихийните и почти непрекъснати включвания на хо̀ра, накацал като ято гарвани върху нещо като конусообразна скала (негодуванието му се изсипваше като водопад над публиката и често я караше да подскача в креслата си), и екзалтираните сцени нямаше да ги успокоят. Да, енергия имаше, но на каква цена. Инструментите, музикантите, хорът, певците, балетистите (които бяха на сцената почти през цялото време за подробни мимически илюстрации на сюжета, докато главните действащи лица рядко помръдваха), диригентът и дори зрителите бяха подложени на най-голямото усилие, което можеше да се изиска от тях. В края на първата част аплодисментите гръмнаха не толкова в знак на одобрение, колкото заради физическата необходимост на присъстващите да изразходват напрежението си. Прекрасната зала се тресеше цялата. На третото извикване на изпълнителите сред тях се появи и върлинестият силует на Гросгемют, който отвръщаше с бегли, някак измъчени усмивки и ритмично кимаше. Клаудио Котес си спомни за тримата зловещи мъже и както си ръкопляскаше, вдигна очи да ги погледне: още бяха в ложата, неподвижни и бездейни както по-рано — не се бяха поместили на милиметър, не аплодираха, не разговаряха, не изглеждаха хора от плът и кръв. Дали не бяха манекени? Задържаха се в началните си пози дори когато по-голямата част от народа се изля във фоайето на ложите^[2].

Именно по време на първия антракт слуховете, че вън, в града, се мъти нещо като революция, си проправиха път сред публиката. Разпространиха се под сурдинка — бавно, заради инстинктивните резерви на хората. И не успяха да изместят разпалените спорове по операта на Гросгемют, в които старият Котес взе участие, без да дава мнения, само с шеговити подхвърляния на милански диалект. После се обади звънецът за край на антракта. Както слизаше по стълбището откъм страната на Театралния музей, Котес се оказа рамо до рамо с един познат, чието име не помнеше и който, като го забеляза, хитро му се усмихна.

— Чудесно, драги маестро — каза, — много се радвам да ви видя. Тъкмо нещо исках да ви кажа… — говореше бавно, с твърде превзето произношение. Слизаха редом. Стана малко задръстване, за миг се отдалечиха. — А, ето ви — поде отново познатият, когато се озоваха пак един до друг, — къде изчезнахте? Помислих, че сте пропаднали вдън земя… Като Дон Жуан! — явно му се стори, че току-що е измислил много духовито сравнение, защото весело се разсмя и дълго не спря. Беше безличен тип, с незапомнящ се вид, интелектуалец от пропаднал богаташки род, би рекъл човек, ако съдеше по смокинга му с демодирана кройка, по захабената и видимо неколосана риза, по черното под ноктите. Смутен, старият Котес изчакваше. Почти стигнаха до долу. — Такааа — предпазливо поде отново познатият неизвестно откъде мъж, — обещайте ми, че ще приемете това, което имам да ви казвам, като поверително съобщение… поверително, нали ме разбирате?… И не си фантазирайте напразно… не ме бройте за, как да се изразя… за нечий специален пратеник… нечий говорител, нали така се казва?

— Да, да — отвърна Котес и усети, че го обзема същият дискомфорт, който беше почувствал при срещата Бомбасеи, ала още по-остро, — да… Но ви уверявам, че нищо не разбирам…

Иззвъня вторият сигнален звънец. Намираха се в коридора, който обхожда лявата страна на партера. Тъкмо в основата на малкото стълбище, водещо към креслата.

Тук странният мъж се спря.

— Ще ви оставям — каза. — Аз не съм в партера… Е… достатъчно е да ви кажа, че вашият син, композиторът… може би е по-добре… да бъде по-внимателен, това е… той вече не е малък, нали така, маестро?… Но хайде, хайде, тръгвайте, че изгасиха… пък и аз много се разприказвах… — засмя се, кимна, без да подаде ръка, и се отдалечи чевръсто, едва ли не тичешком, по червения килим на пустия коридор. Старият Котес машинално влезе във вече тъмната зала, извини се, стигна до своето място. Беше в смут. Какви ги вършеше тази луда глава Ардуино? Като че ли цяло Милано беше в течение, докато само той, бащата, дори не успяваше да се досети. И кой бе този мистериозен тип? Къде му го бяха представили? Безуспешно се мъчеше да се сети за обстоятелствата, при които са се запознали. Отхвърли възможността да е в музикалните среди. Къде тогава? Може би в чужбина? В някой хотел по време на почивка? Не, изобщо не си спомняше.

Междувременно през сцената с извивки на змиорка шестваше предизвикателната Марта Вит, варварски разголила плът — въплъщение на Страха или нещо подобно, който влиза в двореца на владетеля.

Криво-ляво стигнаха и до втория антракт. Веднага щом се включиха светлините, старият Котес трескаво взе да се озърта за онзи мъж. Щеше да го притисне с въпроси, да изиска обяснение, имаше право на обяснение. Но от човека нямаше и следа. Накрая, неустоимо привлечен, погледът му спря на ложата на тримата мрачни мъже. Вече не бяха трима, към тях се беше присъединил и четвърти, който стоеше по в дъното — беше със смокинг, ала и той неугледен като останалите. Смокинг с демодирана кройка (сега Котес не се поколеба да използва бинокъла си) и захабена неколосана риза. За разлика от другите трима, нодовошлият се кискаше с хитра физиономия. Тръпки побиха маестро Котес.

Завъртя се към професор Феро като човек, който цопва във водата и без да му мисли, се хваща за първата попаднала опора.

— Извинете, професоре — попита припряно, — да знаете кои са неприятните типове в ложата ей там на третия етаж, веднага вляво от дамата в лилаво?

— Онези вещери ли? — отвърна със смях педиатърът. — О, та това е самият Генщаб! Генщабът в почти пълен състав.

— Генщаб ли? Какъв Генщаб?

Феро явно се забавляваше.

— Поне вие, маестро, все живеете в облаците. Блазе ви.

— Какъв Генщаб? — настоя Котес нетърпеливо.

— Ами на мо̀рците, за Бога!

— На мо̀рците? — отекна старият, нагазен от още по-черни мисли. Мо̀рците, ужасно име. Самият Котес не беше нито за, нито против тях: нищо не им разбираше и никога не бе пожелавал да се осведоми — знаеше само, че са опасни и е по-добре да не бъдат закачани. А този безобразник Ардуино явно им се беше опълчил, беше си навлякъл тяхната неприязън. Друго обяснение нямаше. Значи празноглавото му момче се е забъркало с политика, с интриги, вместо да вложи поне малко здрав смисъл в музиката си. Той добре беше снизходителен баща, дискретен, преизпълнен с разбиране, но още утре щеше хубавичко да си поприказва с него! Да рискува да си съсипе живота заради някаква идиотска прищявка! В същото време се отказа от идеята да притиска с въпроси мъжа от одеве. Даде си сметка, че ще е безполезно, ако не и направо вредно. Мо̀рците не си поплюваха. Пак добре че бяха имали добрината и любезността да го предупредят. Озърна се. Имаше чувството, че цялата зала го наблюдава възмутено. Тъмни субекти бяха тези мо̀рци. И влиятелни. Недосегаеми. Защо да ги дразни?

Едва се окопити.

— Маестро, добре ли сте? — питаше го професор Феро.

— Моля?… Защо?… — отвърна, докато постепенно идваше на себе си.

— Пребледняхте… Случва се при такава задуха… Извинете…

— Няма защо… благодаря ви… наистина ме налегна някаква умора… Старост нерадост!

Стана и пое към изхода. И както призори първият слънчев лъч изличава кошмарите, които цялата нощ са мъчили човека, така в мраморното фоайе гледката на множеството — богато, пращящо от здраве, елегантно, напарфюмирано и живо — изтръгна стария артист от мрака, в който откритието му го беше потопило. Решен да се разведри, той се доближи до групичка беседващи критици.

— При всички положения — каза единият, — хоровете са се получили, това поне е безспорно.

— Хоровете в музиката — обади се втори — са като старческите глави в живописта. Бързо постигат ефект… и точно затова бързо го губят.

— Добре де — каза един техен колега, известен със своята чистосърдечност, — но в този дух къде отиваме?… Днешната музика не търси ефектите, не е лека, не е страстна, не е мелодична, не е инстинктивна, не е лесна за възприемане, не борави с ясни внушения, чудесно. Но бихте ли ми казали какво остава?

Котес се замисли за произведенията на сина си.

 

 

Операта пожъна див успех. Надали имаше и един човек в цялата Ска̀ла, който наистина да хареса музиката на Избиването. Но у повечето надделя желанието да се покажат на висотата на ситуацията, да се присламчат към авангарда. И негласно започнаха надпревара. А щом човек вложи цялото си старание да дебне дадена музика, за да открие в нея всяка евентуална красота, гениално хрумване, скрит смисъл, самовнушението заработва без граници. Пък и кога някой е намирал разтуха в модерните опери? Поначало си е ясно, че съвременните новатори старателно избягват да ни разтушават. Би било тежка проява на неадекватност някой да очаква това от тях. Който държи да се забавлява — да ходи на вариете или в лунапарка до гарата. Впрочем и крайната нервност, до която довеждаха оркестърът на Гросгемют, гласовете, постоянно устремени към пределната си звучност, и особено натрапчивите хорови части, не беше за подценяване. Макар и грубо, не може да се отрече, че те в известен смисъл докоснаха публиката. Не беше ли възбудата, която се натрупваше у зрителите и ги принуждаваше при всяко затишие да ръкопляскат, да викат „Браво!“, да се въртят на седалката, идеален резултат за един композитор?

Така или иначе истинското въодушевление настана при последната дълга и помитаща сцена на ораторията, когато Иродовите войници нахлуха във Витлеем да търсят новородени, а майките, на прага на домовете си, не ги даваха и се бориха, докато мъжете не надделяха. Тогава небето помръкна и болезнено висок акорд на тромпети от дъното на сцената оповести спасението на Божия син. Трябва да отбележим, че сценографът, костюмографът и главно Йохан Монклар, автор на хореографията и вдъхновител на цялостната сценична подредба, бяха успели да заобиколят възможните двусмислени интерпретации: почти скандалният прием на творбата в Париж още им държеше влага. В този смисъл не че Ирод приличаше на Хитлер, но със сигурност имаше еднозначно северняшки вид и повече напомняше на Зигфрид, отколкото на царя на Галилея. А и неговите бойци, особено ако се съдеше по формата на шлемовете им, не оставяха място за съмнения.

— Това тука — каза Котес — друг път е дворецът на Ирод. Направо да бяха турили надпис Oberkommando!

Пред зрителите се редуваха прекрасни мизансцени. С неустоимо въздействие, както споменахме, бе последният трагичен танц, изпълнен от убийците и от майките, докато възкачен на канарата си хорът въпиеше. Монклар прилагаше един, така да се каже, изключително простичък трик (далеч не нов впрочем). Войниците бяха целите черни, включително и лицата им, майките — бели от глава до пети, а децата (кукли, изструговани по дизайн, пишеше в програмата, на скулптора Баларин) — яркочервени, блестящи и именно заради това вълнуващи. Последвалите сливания и разпръсвания на тези три елемента — бял, черен и ален — на виолетовия фон на града, устремени във все по-задъхан ритъм, бяха многократно прекъсвани от аплодисменти.

— Ах, как сияе Гросгемют — възкликна една дама зад Котес, когато авторът излезе на сцената.

— Как няма да сияе! — отвърна той. — Човек може да се огледа в темето му!

Знаменитият композитор наистина беше плешив (или обръснат?) като черковно кубе.

А ложата на мо̀рците на трети етаж се оказа празна.

Във всеобщата атмосфера на доволство, докато по-голямата част от публиката се разотиваше, каймакът й бързо се стече във фоайето за коктейла. В ъглите на лъскавата зала бяха разположени луксозни вази с бели и розови хортензии, които по-рано, по време на антрактите, не бяха там. На вратата гостите ги посрещаха от едната страна художественият директор на операта, маестро Роси-Дани, от другата — суперинтендантът^[3] доктор Хирш, със своята непривлекателна, но изтънчена съпруга. На крачка зад тях, защото обичаше присъствието й да се усеща, но в същото време не желаеше да парадира с власт, която не й принадлежи официално, госпожа Пасалакуа, наричана по-често „дона Клара“, бърбореше с достолепния маестро Корало. Бивша секретарка и дясна ръка (преди много години) на някогашния художествен директор на операта маестро Тара, Пасалакуа, която бе останала вдовица преди да навърши трийсет, добре обезпечена и в родствени отношения с най-знатната индустриална буржоазия в Милано, успя да си извоюва реноме на незаменима дори след смъртта на Тара. Естествено, имаше своите врагове, които я смятаха за интригантка, но и те като другите бяха готови да засвидетелстват почитта си, щом я срещнеха. Бояха се от нея, макар за това най-вероятно да нямаше никаква реална причина. Следващите директори по художествената част и суперинтендантите веднага долавяха, че е най-изгодно да са в мир с дона Клара. Допитваха се до нея, когато трябваше да съставят репертоара, консултираха се за избора на изпълнители, а когато между ръководството и артистите възникнеше дрязга, винаги тя биваше призована да я изглади (в което, трябва да признаем, много я биваше). Впрочем, за пред хората, от незапомнени години дона Клара беше член на управителния съвет на операта: на практика пожизнен пост, който никой никога не бе и сънувал да й оспорва. Само един суперинтендант, спуснат по времето на фашизма, господин Манкузо, душа човек, но неумел в светските тънкости, се опита да я държи встрани. Три месеца след назначаването му, незнайно как, той бе сменен.

Дона Клара бе грозновата жена, дребна, слаба, с невзрачен вид и небрежно облекло. Заради счупване на бедрената кост при падане от кон в младостта тя леко накуцваше (оттам и прякорът й „крива дяволица“ в противниковия лагер). Стигаха няколко минути обаче, за да се впечатли човек от интелигентността, която озаряваше лицето й. Не един и двама, колкото и странно да изглеждаше, се бяха влюбвали в нея. Сега, на над шейсет години, като се добави и своеобразната тежест, която придава възрастта, влиятелността й доби небивали размери. Всъщност суперинтендантът и художественият директор не бяха много повече от чиновници на нейно подчинение, но тя толкова тактично умееше да ги манипулира, че двамата изобщо не се усещаха, напротив — въобразяваха си, че в театъра са едва ли не диктатори.

Хората прииждаха на талази. Изтъкнати и тачени мъже, потоци от синя кръв, прясно доставени от Париж тоалети, фантастични накити, уста, рамене и гърди, от които дори най-благонравните очи не можеха да се извърнат…

Но заедно с тях влизаше и онова, което досега само бегло беше пробягвало из тълпата като далечно и неправдоподобно ехо, без истински да я разтърси: страхът. Разните противоречащи си слухове най-сетне се срещнаха и след като взаимно се потвърдиха, подействаха. Тук и там се шушукаше, излияния на ухо, скептични изсмивания, недоверчиви възклицания на онези, които обръщаха всичко на шега. В това време, следван от изпълнителите, в залата влезе Гросгемют. Последваха, на френски, леко спънати представяния на този и онзи. Сетне делово, по програма, композиторът бе поведен към бюфета. Редом с него вървеше дона Клара.

Както обикновено в такива случаи, познанията по чужди езици бяха подложени на голямо изпитание. „Un chef-d’œuvre, véritablement, un vrai chef-d’œuvre!“^[4] — не спираше да повтаря доктор Хирш, суперинтендантът, неаполитанец въпреки фамилното си име, като че ли не се сещаше за друго. И самият Гросгемют, макар от десетилетия да живееше в Дофине, не звучеше особено гладко, пък и гърленият му говор допълнително затрудняваше разбирането. На свой ред диригентът, маестро Ниберл, и той германец, слабо се справяше с френския. Та мина известно време, преди разговорът да потръгне. Единствената утеха бе за флиртаджиите: сюрпризът, че Марта Вит, танцьорката от Бремен, говори твърде приличен италиански, при това с любопитен болонски акцент.

Докато сервитьорите се промъкваха сред множеството с подноси с шампанско и пасти, се оформиха групички.

Гросгемют полугласно се консултираше със секретарката си по явно неотложни въпроси.

— Je parie d’avoir aperçu Lenôtre — каза. — Êtes-vous bien sûre qu’il n’y soit pas?^[5]

Льонотр беше музикалният критик на Монд, написал унищожителна рецензия за парижката премиера; щеше да е страхотен реванш за Гросгемют, ако тази вечер той се беше появил в Ска̀лата. Ала мосю Льонотр го нямаше.

— A quelle heure pourra-t-on lire le Corriere della Sera? — запита големият новатор дона Клара с арогантността, свойствена на великите. — C’est le journal qui a le plus d’autorité en Italie n’est-ce-pas, Madame?^[6]

— Au moins on le dit — отвърна с усмивка дона Клара. — Mais jusqu’à demain matin…^[7]

— On le fait pendant la nuit, n’est-ce pas, Madame?^[8]

— Oui, il paraît le matin. Mais je crois vous donner la certitude que ce sera une espèce de panégyrique. On m’a dit que le critique, le maître Frati, avait l’air rudement bouleversé.^[9]

— Oh, bien, ça serait trop, je pense — опита се да измъдри някакъв комплимент. — Madame, cette soirée a la grandeur, et le bonheur aussi, de certains rêves… Et, à propos, je me rappelle un autre journal… le Messaro, si je ne me trompe pas…^[10]

— Le Messaro? — дона Клара не разбираше.

— Peut-être le Messaggero?^[11] — подсказа доктор Хирш.

— Oui, oui, le Messaggero je voulais dire…^[12]

— Mais c’est à Rome, le Messaggero!^[13]

— Il a envoyé tout de même son critique^[14] — заяви победоносно един, когото за съжаление никой не познаваше; сетне произнесе репликата, която остана в историята и чиято красота единствен Гросгемют сякаш не схвана. — Maintenant il est derrière a téléphoner son reportage!^[15]

— Ah, merci bien. J’aurais envie de le voir, demain, ce Messaggero — наведе се Гросгемют към секретарката и обясни: — Après tout c’est un journal de Rome, vous comprenez?^[16]

Тук се появи художественият директор на операта и връчи на Гросгемют от името на самоуправляващото се сдружение с идеална цел Ла Ска̀ла тъмносиньо атлазено калъфче със златен медал, на който бяха гравирани датата и заглавието на произведението му. Последваха обичайните възражения на чествания и благодарности (за момент грамадният композитор сякаш наистина се трогна), след което калъфчето бе предадено на секретарката. Тя го отвори, за да се полюбува, усмихна се блажено и пошепна на маестрото: „Epatant! Mais ça, je m’y connais, c’est du vermeil!“^[17]

Повечето канени на коктейла обаче се интересуваха от друго. Друго избиване, не това на младенците, ги притесняваше. Очакваната акция на мо̀рците вече не беше тайна на малцина добре осведомени. След толкова обикаляне, мълвата бе стигнала даже до онези, които обикновено витаеха из облаците, като маестро Клаудио Котес. Макар че всъщност, ако трябва да сме точни, мнозина бяха скептични.

— И този месец полицията получи подкрепления. Само в града има над двайсет хиляди полицаи. А и карабинерите… и войската… — приказваха.

— Войската ли! Че кой може да ни гарантира какво ще направят военните, като опре ножът о кокала? Ако им дадат заповед да открият огън, дали ще стрелят?

— Точно оня ден говорих с генерал Де Матеис. Кълнеше се във високия боен дух на армията… От друга страна, оръжията не били подходящи…

— За какво подходящи?

— За градски размирици… За това се искат повече сълзотворни бомби… каза също, че в подобни случаи идеалният вариант била кавалерията… Но къде е сега кавалерията?… Почти безобидна, ала със зрелищен ефект…

— Слушай, драги, а не е ли най-добре просто да си отидем вкъщи?

— Вкъщи ли? Защо вкъщи? Мислиш ли, че вкъщи ще сме в по-голяма безопасност?

— За Бога, госпожо, хайде да не преувеличаваме. Дайте първо да видим дали изобщо нещо ще се случи… освен това ако се случи, то ще бъде утре-вдругиден… Революциите не избухват нощем… домовете са залостени… улиците пусти… за силите на реда една операция при такива условия е като сервирана на тепсия!…

— Революция ли? Боже мили, чу ли, Бепе?… Според онзи господин имало революция… Кажи, Бепе, какво ще правим?… Говори де, Бепе, живни малко… какво стоиш като истукан!

— Забелязахте ли? По време на трето действие в ложата на мо̀рците вече нямаше никой.

— И в ложата на шефа на полицията, и в тази на префекта, драги… и военните изчезнаха, и техните съпруги… масово преселение… като по даден знак.

— А, тези от префектурата не са вчерашни… знаят си работата… сред мо̀рците, дори в най-периферните им образувания, има доносници, които информират правителството.

И така нататък, и така нататък. Всъщност всеки би предпочел по това време да си е у дома. Но никой не смееше да си тръгне. Бояха се да останат сами, бояха се от тишината, от липсата на вести, бояха се да пушат в леглото и да чакат избухването на първите крясъци. А там, сред толкова познати, в чужда на политиката среда, с всички тези авторитетни личности наоколо, се чувстваха под закрила, в неприкосновени владения, сякаш Ска̀лата е неутрална територия. А и беше невъобразимо целият този стар свят — радостен, благороден и културен, все още толкова стабилен, — всички тези умни мъже, всички тези мили и увлечени по красивото жени, да бъдат пометени с един замах…

Малко по-нататък със светски цинизъм, който на него си му изглеждаше като проява на отличен вкус, Теодоро Клиси („италианският Анатол Франс“, както го бяха определили преди трийсет години; младолик, с румените страни на попреминал херувим и два сиви мустака, робуващи на някаква прашасала представа за външния вид на интелектуалеца) сладкодумно описваше онова, което всички се страхуваха, че ще се случи.

— Първа фаза — рече с престорено наставнически тон и хвана с пръстите на дясната ръка левия си палец, както когато се учат децата да броят, — първа фаза: завземане на така наречените невралгични точки на града… с което, не дай Боже, може вече доста да са напреднали — погледна със смях ръчния си часовник. — Втора фаза, драги ми господа: разчистване на враждебно настроените елементи…

— Боже мой — отрони Марю Габриели, банкерска съпруга. — Малките ми, сам-самички!

— Забравете децата, скъпа госпожо, тях не ги мислете — обади се Клиси. — Това е лов на едър дивеч: никакви малки, само зрели екземпляри, при това добре развити! — Засмя се на собствената си шега.

— Е, нали бавачката им е там? — възкликна хубавата Кети Интроци, глуповата както винаги.

Включи се нов глас, същевременно свеж и арогантен.

— Извинете, Клиси, наистина ли смятате, че тези приказки са забавни?

Това беше Лизелоре Бини, може би най-будната млада дама в Милано, симпатична както заради жизнерадостното си лице, така и заради своята искреност без задръжки, каквато човек може да си позволи само ако има забележителен дух или забележително социално превъзходство.

— Ами — леко се стъписа писателят, но не спря да се шегува. — Струва ми се уместно да упътя тези дами към новостта, която…

— Ще прощавате, Клиси, но я ми отговорете: бихте ли приказвали по този начин тук, днес, ако вие лично не се чувствахте подсигурен?

— Как така подсигурен?

— О, Клиси, не ме принуждавайте да изричам на глас онова, за което всички се досещат. Пък и не виждам защо да ви коря, ако имате добри приятели и сред, как да се изразя, революционерите… Напротив, смятам, че добре сте си постлали, много добре. Сигурно не след дълго ще се уверим в това… Сам знаете, че на вас ще ви спестят стената…

— Стената ли? Каква стена? — каза той пребледнял.

— Хайде стига! Тази със заредените пушки насреща! — и му обърна гръб сред сподавения смях на околните. Групата се разцепи. Клиси остана почти сам. Останалите се скупчиха насреща, около Лизелоре. Сякаш това беше някакъв бивак, последният отчаян стан на нейния свят, младата Бини томително приседна на пода и раздипли сред угарките от цигари и петната от шампанско тоалета си от Пиер Балмен, който, така, на око, надали струваше по-малко от двеста хиляди лири. И разпалено заспори с въображаем обвинител, за да защити както подобава своята класа. Но понеже всъщност никой не й противоречеше, тя все имаше чувството, че не я разбират правилно и по детински се палеше, вдигнала глава към изправените си наоколо другари.

— Знаят ли, или не за направените жертви? Знаят ли, или не, че вече нямаме пукната пара в банката?… Накитите! Ето, накитите! — и посегна да изниже златната си гривна с двестаграмов топаз на нея. — И таз добра! Дори да им дадем всичките си джунджурии, какво се променя?… Не, не е там работата — гласът й затрепера на плач. — Те просто мразят лицата ни… Не понасят съществуването на културни хора… не понасят, че не смърдим като тях… ето „новата справедливост“, за която се борят тези свине!…

— Внимавай, Лизелоре — каза младеж. — Не знаеш кой слуша.

— Ще внимавам, друг път! Какво си мислиш, че не знам, че с моя съпруг сме им първи в списъка? Отгоре на всичкото и да внимавам? Твърде дълго внимавахме, това е бедата. А сега може би… — не довърши тя. — Я най-добре да си мълча.

Единственият сред присъстващите, който веднага загуби ума и дума, бе тъкмо маестро Клаудио Котес. Подобно на откривателя — старо, но златно сравнение, — който, за да си спести главоболия, заобикаля издалече селището на канибалите, но след дълги дни неспирен път през сигурни земи, когато вече дори не се и сеща за тях, забелязва от храстите зад палатката му да се подават стотици копия на ниам-ниамите, а между клонките да блещукат гладни зеници, старият пианист се разтрепери от новината, че мо̀рците пристъпват към действие. Всичко му се струпа в рамките на няколко часа: първото неприятно предчувствие заради телефонното обаждане, двусмислените приказки на Бомбасеи, заръката на загадъчния мъж и сега надвисналата катастрофа. Този глупак Ардуино! Ако почнеше метеж, той щеше да е сред първите, с които мо̀рците ще си разчистят сметките. За успокоение си рече: „Нима не е добър знак, че човекът ме предупреди одеве? Нима не означава, че единственото, което имат против Ардуино, са голи съмнения? Да-да — възрази друг, несъгласен вътрешен глас, — като избухне въстанието, много ще ти гледат подробностите! Ами ако онзи ме е предупредил днес просто от лошотия, точно понеже вече е късно Ардуино да се спаси?“ Старецът не беше на себе си и нервно обикаляше от групичка на групичка с разстроено лице, дано чуе някоя успокояваща новина. Само дето добри новини нямаше. Свикнали да го виждат вечно приветлив и готов за закачки, приятелите му се учудваха, че е в такъв смут. Но собствените им грижи им стигаха, та не се притесниха за незлобливия старик — точно пък за него, който нямаше причина да се бои от нищо.

И докато се щураше, само и само да се хване за нещо, от което да му олекне, разсеяно обръщаше една след друга чашите шампанско, което сервитьорите щедро предлагаха. Бъркотията в главата му растеше. Докато не му хрумна най-простичкото решение.

Почуди се, че не се е сетил по-рано: да се върне вкъщи, да предупреди сина си, да го прати да се скрие у някого. Със сигурност щяха да се намерят приятели, готови да го приютят. Погледна часовника: един и десет. Тръгна към стълбището.

Но на няколко крачки от вратата го спряха.

— Ех, маестро, маестро, накъде по това време? И каква е тази физиономия? Не ви ли е добре? — беше самата дона Клара, която се беше откъснала от най-авторитетната група и стоеше край входа с някакъв младеж.

— О, дона Клара — рече Котес и се взе в ръце. — Къде, мислите, ще тръгна по това време? На моята възраст? У дома, естествено.

— Вижте, маестро — и тук Пасалакуа заговори много поверително, — послушайте ме: изчакайте още малко. Най-добре е да не излизате… Вън стават разни неща, разбирате ли?

— Какво, почнаха ли?

— Не се плашете, скъпи маестро. Няма опасност. Нани, защо не направиш компания на маестрото за по един тоник?

Нани беше синът на маестро Джибели, композитор, негов отдавнашен приятел. Докато дона Клара се отдалечаваше, за да спре други на изхода, младежът придружи Котес до бюфета и го осведоми за развоя на събитията. Преди няколко минути бил пристигнал адвокат Фриджерио, винаги отлично информиран, свой човек на брата на префекта. Дошъл в Ска̀лата, за да предупреди никой да не я напуска. Мо̀рците се били съсредоточили в различни точки от покрайнините на града и се канели да нахлуят в центъра. Префектурата на практика се намирала под обсада. Няколко управления на полицията се оказали изолирани и лишени от транспорт. С две думи — положението се закучило. Да се излиза от Ска̀лата, при това във вечерно облекло, не било за препоръчване. По-разумно било да изчакат там. Мо̀рците надали щели да опитат да завземат операта.

Новината, прелетяла от уста на уста с изумителна скорост, произведе върху гостите на коктейла невъобразимо впечатление. Значи край на игрите и закачките. Глъчката стихна. Оживлението продължи донякъде само около Гросгемют, с когото не знаеха какво да правят. Изморената му съпруга още преди час си беше заминала с кола за хотела. Как сега да го проводят по улиците, вероятно вече залети от бунта? Да, той беше артист, възрастен човек, чужденец — защо заплахата да важи за него? Ала риск съществуваше. Хотелът бе далеч, срещу гарата. Дали да не го пратят с полицейски ескорт? Не, току-виж станало даже по-зле. Хирш се плесна по челото.

— Знаете ли какво, дона Клара? Ако намерим някоя важна клечка от мо̀рците… Да сте виждали някой тука?… Той би бил идеалният пасаван.

— Ами да — съгласи се дона Клара и се замисли. — Да, знаете ли, че идеята ви е чудесна?… И имаме късмет… Забелязах един преди малко. Не е от най-едрите риби, но все пак е депутат. Лаяни имам предвид… Ами да, да, ей сега отивам да проверя.

Въпросният Лаяни се носеше без стил и старание. Тази вечер беше със смокинг с демодирана кройка, захабена риза и черно под ноктите. Областта му беше селското стопанство, та рядко идваше в Милано и малцина го знаеха на външен вид. До този момент впрочем, вместо да се впусне и той към бюфета, бе разглеждал сам Театралния музей. Беше се върнал във фоайето преди няколко минути, а сега седеше на уединен диван и пушеше цигара Национали.

Дона Клара отиде право при него. Той се изправи.

— Кажете искрено, господин депутат — рече госпожа Пасалакуа без предисловия, — тук сте, за да ни държите под око, нали?

— Под око? Аз? Откъде-накъде? — възкликна депутатът и недоумяващо вдигна вежди.

— Мен ли питате? Все нещо знаете, като човек на мо̀рците!

— О, това ли… естествено, че знам… и то отдавна, ако трябва да съм честен… да, знаех за бойния план, за жалост.

Дона Клара, без да обръща внимание на неговото „за жалост“, продължи решително:

— Вижте, уважаеми, разбирам, че може да ви се стори идиотско, но се намираме в много неудобно положение. Гросгемют е изтощен, спи му се, а ние не знаем как да му осигурим придвижването до хотела. Разбирате ли? По улиците има безредици… И не се знае… случват се недоразумения… злополуки… колко му е да стане беля? От друга страна, как да обясним на маестрото какво ни пречи? Струва ми се някак нелюбезно спрямо госта от чужбина… Освен това…

Лаяни я прекъсна:

— С две думи, ако правилно съм ви разбрал, искате аз да го изпратя, да го взема под крилото си, така ли? Ха-ха… — избухна в такъв смях, че дона Клара се втрещи. Превиваше се и правеше знаци с дясната ръка, сякаш да каже, че осъзнава, грозно е така да се хили, извинява се и съжалява, но ситуацията е неустоимо смешна. Когато най-сетне си пое дъх, обясни: — Последният, почитаема госпожо! — рече с превзетия си тон, все още разтърсван от пристъпи смях. — Знаете ли какво значи „последен“? Последният от всички, които са тук, в Ска̀лата, в това число разпоредителите и сервитьорите… Последният, който може да защити нашия прекрасен Гросгемют, това съм аз… Искате моята закрила? Каква сте шегобийка! Знаете ли кого биха премахнали мо̀рците пръв от всички наоколо? Знаете ли?… — и зачака отговор.

— Нямам представа… — отвърна дона Клара.

— Моя милост, многоуважаема! С мен биха си разчистили сметките с предимство.

— Изпаднали сте в немилост, така ли? — попита тя безцеремонно.

— Именно, да.

— Ей тъй, изведнъж? Точно днес?

— Да. Случва се. По-конкретно: между второто и третото действие, след кратко пререкание. Но имам чувството, че от месеци са го замисляли.

— Е, поне не си губите доброто настроение…

— Това сме ние! — рече с горчивина. — Винаги готови на най-лошото… такава ни е нагласата… Иначе лоша работа…

— Е, добре. Ходатайството ми явно нямаше смисъл. Извинете ме… и всичко хубаво, ако ви върши работа… — добави дона Клара през рамо, защото вече се отдалечаваше. — Безсмислено е — съобщи след това на суперинтенданта. — Лаяни вече няма никаква тежест, както се казва… Но вие не се притеснявайте… за Гросгемют ще се погрижа аз…

От разстояние и почти безмълвно гостите на Ска̀лата бяха проследили размяната на реплики и бяха дочули някоя и друга. Никой не се облещи от почуда колкото стария Котес: депутатът Лаяни бе не друг, а мистериозният господин, който го беше заговорил за Ардуино.

Разговорът на дона Клара и нейната свобода с депутата на мо̀рците, както и обстоятелството, че именно тя преведе Гросгемют през града, предизвикаха бурни обсъждания. Май вярно било, си помислиха хората, онова, дето се шушука от доста време насам — че дона Клара си има вземане-даване с мо̀рците. Уж се държеше настрана от политиката, а балансираше между едната и другата страна. Впрочем нищо чудно, като я знаеха що за жена е. Кой би повярвал, че дона Клара — само и само да продължи да командва — не си е опекла работата и не си е завъдила достатъчно приятели и сред мо̀рците? Много дами се възмутиха. Мъжете бяха склонни да й съчувстват.

Така или иначе оттеглянето на Гросгемют под опеката на госпожа Пасалакуа, което сложи край на празничния прием, изостри общата възбуда. Всички светски причини за оставане в операта се изчерпаха. Преструвката се разпадаше. Коприни, деколтета, фракове, бижута — целият тържествен реквизит внезапно доби безрадостната долнопробност на маските в края карнавала и началото на делника. Ала сега не предстояха пости — нещо далеч по-страшно ги дебнеше на прага на следващата сутрин.

Една групичка излезе на терасата да огледа. Площадът беше пуст, автомобилите дремеха, небивало черни, изоставени. А шофьорите? Дали спяха невидими на задните седалки? Или и те бяха забегнали, за да участват в бунта? Кълбата на лампите грееха както обикновено, всичко спеше… Наостриха уши да доловят далечен тътен, който наближава, ехо от суматоха, изстрели, грохот на военни камиони. Нищо не се чуваше.

— Ама ние луди ли сме? — викна някой. — Представяте ли си какво ще стане, като видят цялата тази илюминация? Като светлинна примамка сме!

Влязоха обратно и лично хлопнаха външните жалузи, докато някой отиде да търси електротехника. След малко големите полилеи във фоайето угаснаха. Разпоредителите донесоха дузина свещници и ги сложиха на земята. Това също потисна духовете като лоша поличба.

Диваните не достигаха, та изморените мъже и жени нахвърляха връхните си дрехи по пода, за да не се изцапат, и насядаха по тях. Пред един мъничък кабинет към музея, където беше телефонът, се изви опашка. И Котес изчака своя ред, за да опита поне да предупреди Ардуино за надвисналата опасност. Вече никой не се шегуваше, никой не помнеше Избиването и Гросгемют.

Чака поне три четвърти час. В мига, в който се озова сам в стаичката (тук нямаше прозорци и електрическото осветление беше включено), сбърка два пъти номера, защото ръцете му трепереха, докато набираше. Най-накрая чу сигнал „свободно“. Стори му се дружелюбен звук, успокоителен глас от дома. Но защо никой не вдигаше? Да не би Ардуино още да не се е прибрал? Хубаво, но минаваше два часа̀. Ами ако мо̀рците вече са го хванали? С мъка овладяваше тревогата си. Господи, защо никой не вдигаше? А, най-накрая.

— Ало, ало? — прозвуча съненият глас на Ардуино. — Кой, по дяволите, звъни по това време?

— Ало, ало — каза бащата. Но веднага се разкая. По-добре да си беше мълчал: точно в този миг му хрумна, че линията може би се подслушва. Какво да каже сега? Да го посъветва да бяга? Да му разправи какво се случва? Ами ако онези ги чуваха?

Затърси безобиден предлог. Например — да дойде веднага в Ска̀лата и да изнесе малък концерт от свои композиции. Не, нали така Ардуино ще трябва да излезе от къщи. Тогава някой банален предлог? Да му каже, че си е забравил портмонето и сега се притеснява дали наистина е вкъщи? Още по-зле. Синът му нямаше да узнае какво всъщност се случва, но мо̀рците, които без съмнение го подслушваха, щяха да се настроят подозрително.

— Абе виж какво… — рече, за да спечели време. Може би единствената възможност сега беше да му каже, че си е забравил ключа от входа: единствено приемливо и невинно оправдание за толкова късно обаждане. — Виж — повтори, — забравил съм си ключовете от къщи. След двайсет минути ще съм на входа — заля го вълна от ужас. Ами ако Ардуино слезе да го посрещне на улицата? Може да са пратили някой да го прибере и той да се навърта долу. — Не, не — поправи се. — Недей да слизаш, преди да съм си дошъл. Ще ти свирна, като стигна. („Какъв съм идиот — си рече. — Току-що посочих на мо̀рците най-лесния начин да го хванат.“) Слушай — каза, — слушай внимателно… Недей да слизаш, преди да засвиря мотива на Романтичната симфония… Нали се сещаш?… Разбрахме се значи. Умната.

Прекъсна връзката, за да избегне опасни въпроси. Но що за каша забърка? Сега Ардуино продължаваше да е в неведение за угрозата, а мо̀рците бяха вдигнати на крак. Може би сред тях имаше някой музиковед и той знаеше уречената симфония. Може би с пристигането си щеше да завари враговете да го чакат на улицата. По-глупаво от това надали можеше да действа. Дали да не се обади отново на сина си и да не говори направо? Тогава обаче вратата се открехна и вътре надникна разстроеното лице на някакво девойче. Котес излезе и си обърса потта.

Под мъждивото осветление във фоайето откри, че пораженческият дух се е задълбочил още повече. Зиморничаво свити дами въздишаха, насядали плътно една до друга по диваните. Много от тях бяха свалили онези свои накити, които най се набиваха на очи, и ги бяха прибрали в чантичките; втори се бяха потрудили пред огледалата и бяха придали на прическите си по-непредизвикателни форми; трети така чудато се бяха докарали с наметките и воалите си, че направо приличаха на каещи се грешници.

— Това чакане е кошмарно, по-добре да свършва вече, все едно как.

— Не, добре се наредихме… хем аз някак си го предусещах… Днес щяхме да заминаваме за Тремедзо и Джорджо вика: срамота е да пропуснем премиерата на Гросгемют, а аз му казвам: но нали ни чакат. Няма значение, вика, ще звъннем и готово. А на мене ми беше едно чоглаво… ето сега и мигрената… горката ми глава…

— О, хайде стига, точно ти не се оплаквай, тебе няма да те закачат, ти не си обвързана…

— Знаете ли, че Франческо, моят градинар, разправя, че е виждал със собствените си очи черните списъци?… Той е от мо̀рците… казва, че имало изредени над четирийсет хиляди имена само за Милано.

— Боже мой, как е възможно такова издевателство?…

— Има ли новини?

— Не, нищо не се знае още.

— Идват ли хора отвън?

— Не, нали ви казвам, че нищо не се знае.

Тук-таме някоя сякаш случайно е долепила длани и се моли, друга тихо и напрегнато каканиже в ухото на приятелката си, като в пристъп. Мъжете пък са се изтегнали по пода, мнозина са си свалили обувките, разкопчали са якичките, белите им връзки висят. Пушат, прозяват се, хъркат, спорят тихо, пишат неизвестно какво с позлатени моливчета по полетата на програмите. Четирима-петима надничат между пречките на жалузите, те са часовите, готови да сигнализират за всяка новост отвън. Сам в един ъгъл депутатът Лаяни — блед, леко прегърбен, широко отворил очи — пуши Национали.

Ала през време на отсъствието на Котес ситуацията на обсадените бе кристализирала по странен начин. Малко преди да отиде да телефонира, инженер Клементи, собственикът на фабрики за водопроводна арматура, бе забелязан да се заговаря със суперинтенданта Хирш, а после да го дръпва настрани. Погълнати в заговорнически шепот, те се отправиха към Театралния музей и се задържаха няколко минути там, на тъмно. Сетне Хирш отново се появи във фоайето и последователно промърмори нещо на четирима човека, които го последваха: писателят Клиси, сопраното Бори, някой си Проздочими, търговец на платове, и младият граф Мартони. Групичката отиде при инженер Клементи, който ги чакаше вътре, все така на тъмно, и съзаклятнически се обособи от другите. Една разпоредителка дойде и без обяснения взе един от свещниците във фоайето, за да го занесе в заличката на музея, където се бяха усамотили. Разместването, отначало незабелязано, постепенно събуди любопитство, нещо повече — опасения. На човек в подобно състояние на духа не му беше нужно кой знае колко да стане подозрителен. Неколцина уж случайно минаха да хвърлят едно око… и не всички се върнаха във фоайето. Според това кой се показваше на вратата на музея, Хирш и Клементи или прекъсваха разговора, или по твърде безпрекословен начин канеха любопитния да се присъедини. Не след дълго групата на отцепниците достигна трийсетина.

Не беше трудно да се разбере, предвид характерите на съответните хора. Клементи, Хирш и компания се опитваха да демонстрират независимост, да минат изпреварващо на страната на мо̀рците, за да им внушат, че нямат нищо общо с мръсните богаташи, останали във фоайето. От няколко дни вече се знаеше, че в предишни случаи, вероятно повече от страх, отколкото от искрена убеденост, те се бяха показвали меки и отстъпчиви към могъщата секта. Никой не се изненада от инженер Клементи, макар и да се славеше с деспотичен и непреклонен нрав, защото всички знаеха, че един от синовете му, черна овца на семейството, заема ръководно място в редиците на мо̀рците. Малко по-рано бяха видели бащата да влиза в стаичката с телефона и опашката пред вратата го чака над четвърт час; всички предположиха, че като се е видял застрашен, Клементи е поискал по телефона помощ от сина си, а той, за да не се ангажира лично, го е посъветвал незабавно да действа самостоятелно и да събере комитет от симпатизанти на мо̀рците, един вид революционна хунта вътре в Ска̀лата, която по-късно мо̀рците, като пристигнат, да признаят без много-много обяснения и най-важното — да пощадят. В края на краищата, отбеляза някой, кръвта вода не става.

Но част от другите отцепници наистина будеха удивление. Те бяха образцови примери за категорията, ненавиждана от мо̀рците повече от всички останали, и точно те или такива като тях бяха в основата на много от проблемите, които твърде често и лесно се превръщаха в материал за пропагандата или агитацията на мо̀рците. И ето че изведнъж заставаха на страната на врага и се отричаха от цялото си минало и всичките си изявления, правени допреди малко. Очевидно отдавна бяха започнали да гравитират към неприятелското поле, без да жалят разноски, за да си подсигурят възможност за бягство в нужния момент, но скришом, чрез посредник, та да не загубят позициите си и в елегантния свят, към който се числяха. Когато часът на заплахата най-сетне удари, те припряно се разкриха, вече без да ги е грижа кой какво ще си помисли — по дяволите връзките, аристократичните приятелства, положението в обществото: сега ставаше въпрос за живота им.

Маневрата започна тихомълком, но скоро предпочетоха да я разгръщат явно, именно с цел да отграничат недвусмислено позицията си. В заличката на Театралния музей отново включиха лампите и отвориха прозореца, та да се вижда отвън и мо̀рците, щом стигнат до площада, веднага да разберат, че там, горе, могат да разчитат на верни приятели.

Та като се върна във фоайето, маестро Котес забеляза промяната по белия отблясък, който, отразен от огледало в огледало, идеше от музея, и по отзвука на водената там дискусия. Само дето не разбра причината. Защо в музея бяха светнали отново, а във фоайето не? Какво ставаше?

— Ама какво правят онези оттатък? — попита накрая гласно.

— Какво правят ли? — извика със симпатичното си гласче седналата на пода Лизелоре Бини, облегнала гръб на съпруга си. — Блажени наивниците, драги маестро!… Образуваха си оперна „ядка“, тези йезуити. Не си губят времето. Побързайте, маестро, още малко и записванията свършват. Те иначе са свестни люде… Казаха, че ще направят всичко възможно да ни спасят… Сега са заети да си делят зоните на влияние, съчиняват закони… позволиха ни да си запалим и ние лампите… идете ги навестете, маестро, заслужава си… Истински сладурчета… — Сетне се провикна: — Тлъсти, гнусни свине!… Кълна се, че ако се измъкна…

— Хайде, Лизелоре, успокой се — каза мъжът й, който се усмихваше примижал и се забавляваше, сякаш по средата на спортно приключение от нов тип.

— А дона Клара? — попита Котес, окончателно объркан.

— О, куцичката винаги е на висота!… Избра най-гениалното решение, макар и най-трудоемко… Дона Клара ходи. Ходи, разбирате ли? Снове нагоре-надолу… две думи тук, две думи там и така нататък. Както и да се сложат нещата, тя все ще е отгоре… не показва пристрастие… не заема позиция… не сяда… малко с тези, малко с онези… кръстосва… нашата ненадмината началничка!

Вярно беше. След като отведе Гросгемют в хотела и се върна, Клара Пасалакуа намери своя начин да се наложи: безпристрастно се разкъса между двата лагера. Преструваше се, че не знае за целта на „музейната“ сбирка, все едно тя е просто прищявка на гостите. Това обаче я принуждаваше изобщо да не спира, защото всяко спиране щеше да означава, че е направила обвързващ избор. Огряваше навсякъде отново и отново: опитваше се да вдъхне кураж на най-съкрушените жени, набавяше нови столове, съобразително организира повторното раздаване на изобилна порция закуски, собственолично обходи с куцукане всички, натоварена с тепсии и бутилки, та личният й престиж порасна и в двата лагера.

— Псст, псст… — привлече вниманието на останалите един от „часовите“, на пост зад жалузите, и посочи към площада.

Шест-седем човека се впуснаха да видят. Покрай Търговска банка откъм улица Казе Роте се задаваше куче — видимо помияр, — което с наведена глава притича досами стената нататък по улица Манцони.

— За какво ни викаш, за някакво куче ли?

— Ами… мислех си, че след кучето…

Положението на обсадените започваше да граничи с гротеска. Навън улиците бяха безлюдни и тихи, цареше пълен покой, поне привидно. А вътре — сцена на погром: десетки заможни, почитани и влиятелни хора примирено се подлагаха на унижение заради един все още недоказан риск.

Колкото повече напредваше времето, толкова по̀ растеше умората и схващането на крайниците. На някои обаче им се избистриха главите. Изглеждаше странно мо̀рците да са минали в офанзива, а на площада на Ска̀лата и досега да не се е появил техен пратеник. Ах, как щеше да им приседне, ако откриеха, че са понесли толкова страх за едното нищо. И ето че в един момент на треперливата светлина на свещите към групата на най-знатните дами с чаша шампанско в ръка пристъпи адвокат Козени, някога прочут със своите завоевания и все още смятан от отделни възрастни госпожи за опасен мъж.

— Чуйте, драги приятели — изрецитира многозначително, — възможно е, повтарям, възможно е утре вечер мнозина от нас, тук присъстващите, да се намират, евфемистично казано, в сериозно затруднение… — направи пауза. — Но е възможно също така, при това не знаем коя от двете хипотези е по-правдоподобна, утре вечер да сме станали за посмешище на цяло Милано. Момент. Не ме прекъсвайте… Дайте трезво да разсъдим над фактите. Какво ни кара да вярваме, че всеки момент ни грози премеждие? Хайде да изредим симптомите. Първо: през трето действие изчезват мо̀рците, префектът, началникът на полицията, военните шефове. Но защо, ще ме прощавате за светотатството, изключваме възможността те просто да са се отегчили от музиката? Второ: от различни места се донасят слухове, че се готви революция. Трето и най-сериозно: моят заслужил колега Фриджерио уж, повтарям, уж донася някакви вести и си тръгва скоропостижно… явно наистина се е вяснал съвсем за малко, щом излиза, че почти никой от нас не го е видял. Няма значение. Да приемем, че Фриджерио наистина е казал, че мо̀рците са окупирали града, че префектурата е обсадена и така нататък… Но аз се питам: от кого е получил Фриджерио подобна информация в един часа? Възможно ли е толкова поверителни новини да са му предадени посред нощ? От кого? Защо? От друга страна, в околностите нищо не се забелязва, а вече минава три: никакви обезпокоителни явления, никакви особени шумове. С две думи, имаме основания най-малкото да се съмняваме.

— А защо по телефона никой нищо не успява да разучи?

— Именно — продължи Козенц и отпи глътка шампанско. — Четвъртият смущаващ детайл е телефонната, така да се каже, глухота. Онези, които се опитаха да се свържат с префектурата и с полицията, твърдят, че или не са успели, или не са получили сведения. Е, ако вие бяхте обикновен служител и в един през нощта непознат или изплашен глас ви зададеше въпрос как вървят обществените работи, щяхте ли да отговорите? И то, обърнете внимание, в такъв изключително деликатен политически момент. Вярно, че и вестниците не са кой знае колко словоохотливи… Повечето от моите приятели по редакциите се придържат към общите приказки. Бертини например, от Кориере дела сера, ми отговори буквално следното: „Досега не се знае нищо конкретно.“ „А неконкретно?“ попитах го. „Неконкретното е това, че нищо не се разбира.“ Настоях: „Но имате ли повод за притеснения?“ А той отвърна: „По-скоро не, поне до този момент.“

Пое си дъх. Слушателите му попиваха тези думи с неистово желание да повярват в неговия оптимизъм. Стелеше се цигарен дим, смесен е неопределима миризма на човешка пот и парфюми. Ехо от възбудени гласове долетя откъм музея.

— И за да приключим — каза Козенц, — въпроса с информацията по телефона, или по-точно липсата на такава: не мисля, че има особени поводи за безпокойство. Вероятно и по вестниците не е известно нищо съществено. Което ще рече, че страховитата революция, ако изобщо я има, още не е добила ясни очертания. Какво си мислите, че мо̀рците ще завладеят града и ще оставят новия брой на Кориере дела сера да излезе?

Двама-трима се изсмяха сред всеобщото мълчание.

— Всъщност има и още нещо. За пети смущаващ детайл можем да приемем отцепването на онези там — и махна към музея. — Така де: да не са глупави, че да се компрометират тъй открито, без да са абсолютно сигурни, че мо̀рците ще успеят? Обаче ми хрумва и друго: в случай че революцията пропадне, ако изобщо започне, ще се намерят колкото си щете оправдания за подобен частен сговор. Помислете само: могат да избират между какво ли не — опит за внедряване сред врага например, тактика на двойната игра, загриженост за бъдещето на Ска̀лата и прочее… Чуйте ме, моля: утре хората оттатък…

За миг се поколеба. Остана с вдигната лява ръка, без да довърши. В кратката пауза от далечина, чиито точни измерения бе трудно да се определят, долетя грохот: трясъкът от взрив, който прокънтя в сърцата на присъстващите.

— Боже, Боже — простена Марю Габриели и падна на колене. — Дечицата ми!

— Почна се! — извика истерично друга дама.

— Спокойно, нищо не е станало! Какви сте такива припадничави! — намеси се Лизелоре Бини.

Тогава маестро Котес се изстъпи напред. С оцъклени очи, с палто, наметнато на раменете, и ръце, вкопчени в реверите на фрака, той погледна в очите адвоката Козенц. И тържествено обяви:

— Аз си тръгвам.

— Къде, къде отивате? — попитаха едновременно много гласове с неясна надежда.

— Вкъщи. Къде другаде? Тука не издържам вече — и се насочи към изхода. Но се олюляваше, ще рече човек, че е пиян-залян.

— Точно сега ли? Не, недейте, почакайте! Скоро ще се съмне! — завикаха зад него. Напразно. Двамина го изпратиха със свещи до приземния етаж, където сънен портиер послушно отвори.

— Да звъннете! — беше последната заръка.

Котес тръгна, без да отговори.

Горе, във фоайето, се впуснаха към високите прозорци, за да наблюдават през пролуките на жалузите. Какво щеше да стане? Видяха стареца да пресича трамвайните релси и с тромави стъпки, като спънат, да поема към градинката в центъра на площада. Мина покрай първата редица от паркирани автомобили и се насочи към свободната зона. И не щеш ли, рязко политна напред, сякаш някой го блъсна. Но освен него на площада не се виждаше жива душа. Чу се строполяването му. Просна се върху асфалта по очи, с разперени ръце. Отдалече приличаше на огромна смачкана хлебарка.

Дъхът на свидетелите секна. Застинаха, втрещени от уплаха, безмълвни. Сетне се изви ужасяващ женски вопъл:

— Убиха го!

Площадът беше замръзнал. От чакащите коли никой не излезе да помогне на стария пианист. Пълно мъртвило. А горе невъобразим кошмар смазваше с тежестта си.

— Застреляха го. Чух изстрел — каза някой.

— Глупости, сигурно е бил шумът от падането.

— Чух изстрела, заклевам ви се. Автоматичен пистолет, разбирам от оръжия.

Никой не възрази. Останаха по местата си — едни седяха и пушеха от отчаяние, други се бяха натъркаляли по земята, трети се бяха залепили по жалузите, за да надничат навън. Чувстваха как наближава съдбата: центробежно, от портите на града в посока към тях.

По някое време мътните отблясъци на сивкава светлина се спуснаха връз заспалите сгради. Самотен велосипедист мина със скрибуцане. Чу се тракане, като от далечен трамвай. След това на площада се появи прегърбен човечец, който буташе количка. С безкрайно търпение започна да мете откъм началото на улица Марино. Браво! Бяха достатъчни няколко маха с метлата. Заедно с хартийките и мръсотията, човечецът отмиташе и страха. Ето още един велосипедист, после работник, тръгнал пеша, после пикап. Милано постепенно се събуждаше.

Нищо не се беше случило. Когато чистачът най-сетне стигна до маестро Котес и го разтърси, той се изправи с пухтене, огледа се сащисан, вдигна палтото си от земята и с кандилкане заситни към къщи.

А във фоайето — зората струеше през жалузите — с бавни, тихи стъпки видяха да влиза старата цветарка. Видение. Сякаш току-що се беше облякла и напудрила за празнична вечер. Нощта бе прелетяла над нея, без да я докосне: дългата доземи рокля от черен тюл, черният воал, черните сенки около очите, пълната с цветя кошница. Мина през презеленялото множество и с меланхоличната си усмивка подаде на Лизелоре Бини една непокътната гардения.

Бележки

[1] Società del Quartetto di Milano е авторитетно дружество на любителите на класическа музика, основано през 1864 г. от Ариго Боито и Тито Рикорди („с цел окуражаване и разпространение на почитта към добрата музика с публични или частни концерти, особено в жанра на квартета и симфонията“), което ежегодно организира серия концерти на най-изтъкнати световни изпълнители в различни места в Милано, включително и в Ска̀лата. — Б. пр. ↑

[2] II Ridotto dei Palchi е обширна зала на втория етаж на Ска̀лата, с изглед към площада, като разположение съответна на фоайето на първия етаж, която се използва за приеми и за камерни концерти. — Б. пр. ↑

[3] Интендант, суперинтендант — длъжност в оперите на някои страни, която отговаря приблизително на управителен директор. — Б. пр. ↑

[4] Шедьовър, наистина, същински шедьовър! (фр.). — Б. пр. ↑

[5] Обзалагам се, че видях Льонотр. Сигурна ли сте, че не е тук? (фр.). — Б. пр. ↑

[6] В колко часа можем да прочетем Кориере дела сера? Това е най-престижният вестник в Италия, нали, госпожо? (фр.). — Б. пр. ↑

[7] Така поне твърдят. Но едва утре сутрин… (фр.). — Б. пр. ↑

[8] Значи го правят нощем, така ли, госпожо? (фр.). — Б. пр. ↑

[9] Да, излиза сутринта. Смея да ви уверя, че ви чака голяма възхвала. Казаха ми, че критикът, господин Фрати, изглеждал дълбоко разтърсен (фр.). — Б. пр. ↑

[10] Е, това би било прекалено, мисля… Госпожо, тази вечер е толкова величава и щастлива, колкото са само някои сънища… А, впрочем сещам се за още един вестник… Месаро, ако не греша… (фр.). — Б. пр. ↑

[11] Да не би Месаджеро? (фр.). — Б. пр. ↑

[12] Да, да, Месаджеро имах предвид… (фр.). — Б. пр. ↑

[13] Но Месаджеро е в Рим! (фр.). — Б. пр. ↑

[14] И все пак са пратили критик (фр.). — Б. пр. ↑

[15] Сега е отзад, телефонира репортажа си! (фр.). — Б. пр. ↑

[16] А, благодаря. Ще ми се да видя този Месаджеро утре. Понеже, в крайна сметка, е римски вестник, нали разбирате? (фр.). — Б. пр. ↑

[17] Смайващо! Но аз разбирам от тези неща, това е позлатено сребро! (фр.). — Б. пр. ↑