Дино Будзати
Старият Факохерус

Трябва да се има предвид манталитетът на стария факохерус. Като стигне определена възраст, африканската брадавичеста свиня (Phacochoerus Africanus) често е склонна да преосмисли с негодувание житейските си несгоди. Семейните радости губят своя блясък, малките брадавичести прасенца, неукротими и лакоми, вечно му се пречкат из краката и се превръщат в постоянен дразнител, да не говорим за напористата надменност на по-отрасналите младежи, убедени, че светът и самките са единствено техни.

Сега на факохеруса му се ще да вярва, че се е изнесъл да живее самостоятелно по свой спонтанен почин, че е достигнал върха на животинското величие; иска да се убеди, че е щастлив. Но я го вижте как неспокойно се върти из сухия треволяк, как току подушва въздуха, връхлетян от неочаквани спомени, и колко нелепо асиметрично стои в цялостната природна картина, в която създанията вървят по двойки. Всъщност тебе те прокудиха от твоето патриархално семейство, стари факохерусе, защото беше станал сприхав и капризен; младежите загубиха приличие и взеха да те изблъскват с глиги, а женските да не вземат страна — знак, че и на тях си им додеял. И така дни наред, докато накрая не ги остави на произвола на съдбата им.

Ето го посред равнината на Ибад в падащия здрач, рие за храна из някакво старо пресъхнало тръстичище. А около него — нищо, като изключим мъртвилото на плоската пустош със спечени термитници тук и там и по някой тайнствен малък конус, който се чернее на повърхността на земята. На юг — вярно, твърде далеч — все пак могат да се видят планински възвишения. Но не ви препоръчваме да им вярвате — може да са просто празни очертания, родени от копнежа. Впрочем той не ги вижда, защото очите на брадавичестите свине са различни от нашите. За сметка на това, тъй като слънцето залязва, нерезът доволно наблюдава собствената си сянка от минута на минута да се източва и понеже паметта му е къса, за поредна вечер се възгордява от заблудата, че по чудо е станал огромен.

Не, всъщност не е особено едър в сравнение с други, млади свои себеподобни, но в известен смисъл е превъзходен екземпляр, той, който е една от най-грозните твари на света. Защото възрастта щедро е удължила глигите му, дарила го е с бухнала грива от жълта четина, надула е четирите брадавици от двете страни на главата му, превърнала го е в приказно чудовище от плът и кръв, в безобиден правнук на някогашните дракони. В него сега намира израз самата душа на дивото — мрачна магия, защитавана от древни проклятия. Ала в тази окаляна глава вероятно има проблясък на светлина, а под острата козина — все някакво сърце.

Сърце, което се разтупква, когато посред пущинака се появява едно съвсем ново черно чудовище — то тихо бучи и се приближава по необичаен начин, нито препуска, нито пълзи, нещо невиждано преди. Това чудовище е грамадно, по-голямо може би и от най-голямата газела, но факохерусът изчаква неподвижно и го наблюдава недружелюбно (въпреки че самотният пейзаж навява предчувствие за беда).

Сега и нашата кола е неподвижна.

— Какво гледаш? — питам спътника си. — Защо спря? Не виждаш ли, че е бивол?

— И на мен така ми се стори отначало — казва той, — само че е брадавичеста свиня. Чакай да стрелям.

Странното бучащо чудовище млъква и не помръдва, привидно безжизнено. Въпреки това факохерусът изведнъж усеща страхотен удар, сетне сухо, зловещо изтрещяване, като от старо дърво, което рухва, или от срутване на камънаци.

— Иха, браво, уцели го — викам аз. — Гледай как се търкаля, какъв прахоляк вдига!

Точно така: животното се катурва и измежду останките от някогашното тръстичище яростно заорава в земята.

— Ами! — казва моят спътник. — Не виждаш ли, че побягна?

Нерезът наистина бяга, задният му десен крак е строшен. Подхваща упорит ситен тръс на изток, отдалечава се от умиращото слънце, сякаш уплашен от това астрономическо знамение. Тогава металното чудовище забучава както по-рано и го погва, без нито да съкращава, нито да увеличава разстоянието помежду им заради туфите мъртва трева по терена.

Сега е сам и е изгубен. Нито от празното небе, нито от непроницаемите термитници, нито от който и да е земен кът може да се надява на помощ. Собствената му сянка го предшества, в успореден тръс, все по-уродлива и размазана. Но от нея вече няма полза, гордостта отпреди малко го напуска капка по капка с кръвта от раната, чертае с пунктир пътя зад гърба му.

И ето — но колко далече, едва там, където се съединяват земята и небето, додето светлината бавно гасне, — ето я тъмната ивица на бодливите акации, реката. Там долу са другите, той отлично знае, целият клан, партньорките, грубите младоци, досадните свинчета. О, няма смисъл да отрича: може би без да си дава ясна сметка, но през последните дни той е продължил да ги следи от дистанция, предпазливо, за да не го зърнат. И колкото и да е жалко, е изпитвал удоволствие да надушва скорошните им следи, да разпознава отпечатъците на този или на онази — ей тук явно са се сборичкали, а там са се ояли с корени, един не са ми оставили. Макар и отлъчен, не съумя да се откъсне, оказа се неспособен да заживее сам този тщеславен старик и сега единствената му надежда за оцеляване отново е свързана с тях.

Но втори изстрел го улучва в средата на единия бут, слънцето след малко ще потъне под земята и от прекалено отдалечената река се задават завихрени непрогледни бездни от мрак. Виждаме от колата, че ситнежът му стана някак неохотен, натежава, сякаш към бягство го тласка просто инстинктът, не искрена жажда за живот. Впрочем пустошта наоколо изглежда все по-безгранична, а зелената белязка на реката сякаш се отдалечава, вместо да се приближава.

Казвам на моя спътник:

— Виж, спря, изтощи се. Настигни го, остават броени минути светлина.

И тъй като ние можем да продължим по-нататък (по нас никой не е стрелял подло с маузера си с раздиращи плътта куршуми), тъй като ние наближаваме, факохерусът започва да става все по-голям, най-сетне различаваме оцапаната му муцуна, покритите с щръкнала четина уши, достолепната грива. Той е застинал на крака и ни гледа с пронизващи очи. Сигурно е каталясал. Но може и да го е вкаменило някое самотно данакилско божество с прозрачния си со̀лен жезъл, в знак на негодувание от това страхливо бягство.

Цевта на винтовката вече е насочена по правата линия на прицелване — от толкова близо няма начин да стане грешка, показалецът ляга върху извивката на спусъка. И тогава (докато драконите на нощта долитат от угасналите пещери на изтока, презглава, сякаш се боят да не закъснеят), тогава го виждаме бавно да извръща муцуната си към слънцето, от което над земята вече грее само тънък пурпурен резен. Наоколо цари безбрежен покой и изведнъж пред очите ни изниква една вила от XIX век по същото време на деня, с вече осветени прозорци и с неясната фигурка на жена, която се показва и отронва въздишка в шумната музика, докато разглезени кучета си джафкат край градинската порта за случки с благородници и ловни излети.

Ръмжането на двигателя заглъхва и може би тогава, с някой милостив порив на вятъра, до факохеруса долетя гълчавата на свободните му и щастливи другари, завзели бреговете на реката. Твърде късно. Над него всеки миг ще се спусне последната завеса. Не му остава друго, освен да погледне за сетен път остатъка от слънцето — така и прави. Вече не от сантиментално размекване, нито за да изпие с очи чезнещата му светлина, а само да го призове за свидетел на извършващата се несправедливост.

Когато изстрелът от винтовката отзвучава, той лежи на ляв хълбок, с вече склопени очи и омекнали крака. Пред погледа ни — горе заискряват първите звезди — изпуска последните си дихания: две дълбоки старчески изгъргорвания, смесени с кървави вадички. И толкоз: от мъртвото чудовище не се откъсва нито най-прозирно духче, което да се зарее в небесата, нито дори някое нищожно въздушно мехурче. Понеже изключително осведоменият Джеронимо, който разбира от тези работи, е склонен да допуска, че душа — макар и примитивна — имат лъвът, слоновете и определени хищници; в по-оптимистичните си дни се показва благосклонно настроен даже към пеликана, но към брадавичестата свиня — никога, по никой начин; и колкото и да сме настоявали, той неизменно отказва да й зачете привилегията на втори живот.