Дино Будзати
И все пак някой чука на вратата

Госпожа Мария Грон влезе в салона на приземния етаж на вилата, понесла кошничката с ръкоделието си. Озърна се, за да се увери, че всичко върви по домашните правила, сложи кошничката на една маса, отиде до вазата с рози и деликатно ги помириса. В салона бяха съпругът й Стефано, синът Федерико, наричан Федри, и двамата седнали пред камината, дъщерята Джорджина, която четеше, и старият семеен приятел Еудженио Мартора, лекар, съсредоточен в пушенето на пурата си.

— Всички са fanées^[1], посърнали са — прошепна на себе си и прокара ласкава длан над цветята. Няколко листенца се откъснаха и паднаха.

От креслото, в което седеше и четеше, Джорджина повика:

— Мамо!

Бе вече нощ и както обикновено кепенците на френските прозорци бяха затворени. И все пак отвън се донасяше непрекъснатото плющене на дъжда. В дъното на салона, откъм вестибюла, тържествена червена драперия скриваше широкия сводест отвор: заради оскъдната светлина в тоя час тя изглеждаше черна.

— Мамо! — рече Джорджина. — Сещаш ли се за двете каменни кучета в края на дъбовата алея в парка?

— Какво за каменните кучета, мила? — отвърна майката с вежливо безразличие, взе отново кошничката с ръкоделието и седна на обичайното си място, до един абажур.

— Тази сутрин — обясни изящното девойче, — на връщане с колата, ги видях в каруцата на един селянин, на две крачки от моста.

В тишината на салона тънкият глас на Джорджина прозвуча неочаквано силно. Госпожа Грон, която прелистваше някакъв вестник, изви устни в предпазлива усмивка и погледна крадешком мъжа си, сякаш се надяваше да не е чул.

— И таз добра! — възкликна доктор Мартора. — Само това оставаше, селяните да тръгнат да обикалят и да крадат статуи. Колекционери на изкуство се извъдиха!

— И какво? — подкани бащата момичето да продължи.

— Казах на Берто да спре и да отиде да попита…

Госпожа Грон леко сбърчи нос — винаги правеше така, когато пред нея се зачекваха щекотливи теми и се налагаше да минава в отбрана. Историята с двете статуи криеше нещо и тя го надушваше; нещо неприятно, значи трябваше да се подмине с мълчание.

— Добре де, добре: аз заръчах да ги махнат — опита да приключи въпроса, — такива са грозни.

Откъм камината долетя гласът на бащата, дълбок и неуверен, било от възрастта, било от безпокойство:

— Моля? Моля? Как ще казваш да ги махат, мила? Че това са антични статуи, археологически находки…

— Лошо се изразих — рече госпожата с подчертана любезност („Каква глупачка — си помисли в това време, — не можах ли нещо по-добро да измъдря?“). — Аз наистина подхвърлих да ги махнат, но най-общо, колкото да се намирам на приказка. Естествено, че споменах…

— Ама чакай де, маме — настоя момичето. — Берто попита селянина и той каза, че е намерил кучето на брега на реката… — замълча, защото й се стори, че е престанало да вали. Но в настъпилата тишина отново се чу неизменното настойчиво плющене, което помрачаваше настроението на всички (макар и никой да не забелязваше).

— Защо „кучето“? — попита младият Федерико, без дори да обърне глава. — Не каза ли преди малко, че са били и двете?

— Уф, Боже, какъв си дребнав — отвърна Джорджина със смях. — Видях едното, но другото сигурно също е било там.

Федерико се обади:

— Не разбирам откъде-накъде.

Доктор Мартора също се засмя.

— Я кажи, Джорджина — моментално се възползва от паузата госпожа Грон, — коя книга четеш? Последния роман на Масин ли, този, за който ми разправяше? И аз искам да му хвърля едно око, като го дочетеш. Ако не ти кажа предварително, веднага ще го дадеш на твоите приятелки. После иди го търси. О, на мен Масин ми харесва, пише така интимно, така необичайно… Фрида днес ми обеща…

Но съпругът й я прекъсна:

— Джорджина — попита дъщеря си, — а ти какво направи? Дано поне си го попитала за името! Извинявай, Мария — добави по повод прекъсването.

— Е, надявам се, че не очакваш да вдигам скандали посред улицата — отговори момичето. — Един от онези Дал’Ока беше. Каза, че нищо не знаел, бил намерил статуята долу в реката.

— А ти напълно ли си сигурна, че е от нашите кучета?

— И още как. Не помниш ли, че Федри и аз им боядисахме ушите в зелено?

— Това, което си видяла, е било със зелени уши, така ли? — попита бащата, често малко бавен в главата.

— Със зелени уши, точно — каза Джорджина. — Макар и, то се знае, вече поизбелели.

Майката отново се намеси:

— Вижте — започна тъй учтиво, че чак прозвуча пресилено — наистина ли толкова ви занимават тези каменни кучета? Не знам, ще извиняваш, че ти го казвам, Стефано, но надали си струва да се вдига шумотевица заради тях…

Отвън — сякаш току иззад завесата — се донесе, примесен с гласа на дъжда, глух, продължителен тътен.

— Чухте ли? — веднага възкликна господин Грон. — Чухте ли?

— Ами гръмотевица. Просто гръмотевица. Недей, Стефано, все си търсиш поводи да се нервираш в дъждовни дни — побърза да обясни съпругата.

Всички замълчаха, но беше явно, че няма да е задълго. Сякаш някаква външна, неуместна за аристократичния им дом мисъл бе нахлула и се беше наместила в големия сумрачен салон.

— Намерил го бил долу в реката! — върна се бащата към кучешката история. — Че как ще се е озовало в реката? Няма да е хвръкнало я.

— А защо не? — полюбопитства развеселено доктор Мартора.

— Какво „защо не“, докторе? — попита госпожа Мария предизвикателно, защото поначало не й допадаха духовитостите на стария им приятел.

— Мисълта ми е: защо изключваме вероятността статуята да е полетяла? Тя, реката, минава точно оттам, малко по-долу. Двайсет метра прескок, нищо повече.

— Докъде я докарахме само! — за пореден път Мария Грон се опита да смени темата, сякаш разговорът за кучетата е миниран с неудобни детайли. — При нас статуите са почнали да хвърчат, а знаете ли какво пише тук, във вестника? „Говорящи риби открити във водите на остров Ява.“

— Пише и „Осчетоводете времето!“ — глуповато добави Федерико, който също държеше в ръка вестник.

— Моля? Какво каза? — попита недоразбралият му баща, в плен на общата тревожност.

— Ами да, тука пише: „Осчетоводете времето! В баланса на истинския бизнесмен, като актив или пасив, според случая, трябва да присъства и времето.“

— Като пасива по-скоро, пасив, при такъв потоп — предложи Мартора закачливо.

Тогава, от другата страна на тежката завеса, се позвъни. Значи някой идеше от коварната нощ, някой беше преодолял бариерата на пороя, който се лееше над света, трополеше по покривите, изяждаше бреговете на реката, свличаше ги на едри порции, докато благородни дървеса с грохот се откъртваха от склоновете заедно с пиедестала си от пръст и малко след това се подаваха над повърхността за миг, сто метра по-нататък, всмукани от водовъртежите; реката, която беше погълнала краищата на стария парк с железните балюстради от XVIII век, скамейките, двете каменни кучета.

— Кой ли е? — каза старият Грон и свали очилата си със златни рамки. — И по това време ли се мъкнат? Сигурно е оня с даренията, бас държа, енорийският помощник, който от няколко дни никне навсякъде, дето не го сееш. Жертвите на наводнението! Е, къде ги де? Продължават да искат пари, но аз една не съм видял от тези жертви. Сякаш… Кой е? Кой е? — обърна се полугласно към слугата, който се яви иззад завесата.

— Господин Масигер — обяви слугата.

Доктор Мартора се зарадва.

— Ей го значи симпатягата! Оня ден побеседвахме двамата… о, един отлично осведомен младеж.

— Може да е умен колкото си щете, драги Мартора — рече госпожата, — но точно умът е качеството, което най-слабо ме вълнува. Тези хора постоянно спорят… А на мен, честно казано, споровете не са ми по вкуса… Нямам предвид Масигер де, той е чудесно момче… Ти, Джорджина — додаде полугласно, — ако обичаш, отиваш да спиш веднага, след като поздравиш господина. Късно е, мила, сама знаеш.

— Ако Масигер ти беше симпатичен — дръзко се опита да се пошегува дъщерята, — ако ти беше симпатичен, съм сигурна, че нямаше да е късно.

— Стига, Джорджина, не говори глупости, чудесно знаеш… О, добър вечер, Масигер. Вече не се надявахме да ви видим… обикновено се отбивате по-рано…

Младежът, леко разчорлен, спря на прага и учудено изгледа семейство Грон.

— Как, нима не знаете? — и пристъпи напред с известна неловкост. — Добър вечер, госпожо Мария — рече, без да обръща внимание на упрека й. — Добър вечер, господин Грон, здравей, Джорджина, здрасти, Федри, о, извинете, докторе, в сянката не ви забелязах… — Изглеждаше превъзбуден, мяташе се насам-натам да поздрави всички, сякаш нямаше търпение да съобщи някаква важна вест. — Е, чухте ли? — реши се най-сетне сам, защото останалите не го подканиха да започне. — Чухте ли, че дигата…

— О, да — пресече го Мария Грон с елегантна небрежност. — Отвратително време, нали? — и се усмихна, притворила очи, та дано гостът й се сети (но май е невъзможно, си мислеше междувременно, усетът за навременност не е най-силната му черта!).

Ала Грон-баща вече се беше надигнал от креслото си.

— Кажете, Масигер, какво сте чули? Нещо ново ли има?

— Какво ти ново — откликна незабавно жена му. — Наистина не разбирам, скъпи, тази вечер си свръхчувствителен…

Масигер се втрещи.

— Е, да — съгласи се, докато търсеше възможност за отстъпление, — нищо ново, доколкото ми е известно. Само дето от моста се вижда…

— Реката и тя най-вероятно е придошла — каза госпожа Мария, за да го измъкне от конфуза. — Трябва да е внушително зрелище… Стефано, помниш ли Ниагара? Колко години минаха оттогава…

Тук Масигер се възползва от това, че Джорджина и Федерико се бяха заприказвали, пристъпи до домакинята и пошепна задавено:

— Но госпожо… госпожо — очите му блестяха, — та реката е вече тук, долу, не е разумно да оставате, не чувате ли как…?

— Помниш ли, Стефано? — продължи тя, сякаш изобщо не е чула. — Помниш ли колко бяха изплашени онези двамата холандци? Дори не пожелаха да се приближат, излишен риск било, можело да пропаднат…

— Е — отвърна съпругът й, — разправят, че се е случвало. Може някой да се е надвесил прекалено много, да му се е завило свят… — явно си бе върнал спокойствието. Беше си сложил отново очилата и пак се беше разположил пред камината, с ръце, протегнати към огъня, за да ги сгрее.

Ненадейно същият глух, обезпокоителен тътен се раздаде повторно. Сега обаче се надигаше отдън земи, нейде отдолу, от далечните меандри на избите. Тоя път и госпожа Грон, колкото и да не й се искаше, се заслуша.

— Чухте ли? — възкликна бащата и леко свъси чело. — Кажи, Джорджина, ти чу ли?…

— Чух, да, не разбирам — отвърна пребледняло момичето.

— Гръмотевица и толкоз! — властно отсече майката. — Просто удари гръм… какво друго да е?… Призраци може би?

— Гръмотевиците не звучат така, Мария — отбеляза съпругът и поклати глава. — Като че беше под краката ни.

— Но нали знаеш, скъпи: при всяка буря къщата сякаш ще падне — настоя госпожата. — Като се разбушува навън, почва да издава какви ли не звуци… И вие чухте просто една гръмотевица, нали, Масигер? — завърши, убедена, че гостът няма да посмее да я опровергае.

А той се усмихна с вежливо примирение и отговори уклончиво:

— Като казахте призраци, госпожо… точно преди малко, като минавах през градината, ме обзе странно усещане, стори ми се, че някой върви след мен… чувах стъпки, сякаш… съвсем отчетливи стъпки по чакъла на алеята…

— И разбира се, тракане на кости и хрипове, нали? — подсказа госпожа Грон.

— Без кости, госпожо, само стъпки, може би даже моите собствени — добави, — понякога се получава особено ехо.

— Именно, Масигер, браво… Или пък мишки, драги ми, като нищо може да са били и мишки. При всички положения не е добре човек да е романтичен като вас, защото кой знае какво още ще му се причуе…

— Госпожо — направи шепнешком нов опит младежът, наведен към нея. — Не чувате ли, госпожо? Реката е тук долу, не я ли чувате?

— Не, не чувам, нищо не чувам — отряза го тя, също шепнешком. После, по-високо: — Никак не сте забавен с тези ваши истории, знаете ли?

Младежът нямаше какво да отговори на това. Пробва само да се изсмее, толкова безразсъдно му се струваше упорството на госпожата. „Не ви се вярва значи — помисли с неприязън и дори наум, инстинктивно, продължаваше да й говори на вие. — Вас неприятностите не ви засягат, така ли? Намирате за просташко да се разговаря за тях? Вашият префинен свят винаги ги е отричал, нали? Хайде да видим сега докъде ще ви докара това ваше високомерно безучастие!“

— Слушай, слушай, Стефано — тъкмо казваше тя с апломб през цялата зала, — Масигер твърди, че е попаднал на духове отвън, в градината ни, при това е съвършено сериозен… Такива са младежите, какъв по-добър пример.

— Господин Грон, не вярвайте — и се засмя насилено, изчерви се, — нямах това предвид, аз…

Млъкна и се заслуша. И в настъпилата тишина му се стори, че над шума на дъжда постепенно се надига друг глас, заплашителен и мрачен. Стоеше изправен, в конуса от светлина на една синкава лампа, с полуотворена уста, не точно изплашен, а вглъбен и някак наелектризиран, странно различен от всичко наоколо, хора и вещи. Джорджина го следеше копнежно.

Не разбираш ли, млади Масигер? Не се ли чувстваш достатъчно защитен под вековния покрив на семейство Грон? Как е възможно да се съмняваш’? Не са ли ти достатъчни тези масивни старинни стени, този идеално овладян покой, тези невъзмутими лица? Как смееш да обиждаш толкова достойнство с твоите глупави момчешки страхове?

— Приличаш на обладан от бесове — рече неговият приятел Федри. — На някакъв художник… не можа ли да се посрешеш днеска? Друг път да не пропускаш… знаеш мама колко държи на това — и избухна в смях.

Тогава бащата се намеси с жалния си глас:

— Добре де, ще го започваме ли тоя бридж? Още има време. Една партия и си лягаме. Джорджина, моля те, иди да донесеш кутията с картите.

В същия момент се подаде удивената физиономия на прислужника.

— Какво пък сега? — попита стопанката, зле прикрила раздразнението си. — Да не е дошъл още някой?

— Оттатък е Антонио, управителят на чифлика… иска да говори с някой от господарите, казва, че било важно.

— Аз ще дойда, аз ще дойда — рече веднага Стефано и стана припряно, все едно се боеше, че няма да свари навреме.

И наистина, жена му го спря.

— Не, не, не, стой си тука. Каквото е влажно навън… нали знаеш… ревматизмът ти… Оставаш тук, скъпи. Федри ще иде да види.

— Пак ще е някоя от техните дивотии — каза младежът и се отправи към завесата. После отдалеч долетяха неясни гласове.

— Тук ли ще играете? — питаше междувременно госпожата. — Джорджина, премести вазата, моля те… и върви си лягай, скъпа, вече е късно. А вие, доктор Мартора, какво, да не заспахте?

Приятелят се отърси объркан.

— Заспал ли? Май да, малко — засмя се. — Топлината на камината, възрастта…

— Мамо — обади се от ъгъла девойката. — Мамо, не мога да намеря картите, а вчера бяха тук, в чекмеджето.

— Отвори си очите, миличка. Не виждаш ли кутията там, на поставката? Какви сте такива, че вечно нещо не намирате…

Масигер нареди четирите стола и започна да меси колодата. В това време се върна Федерико. Баща му уморено попита:

— Какво искаше Антонио?

— Абе нищо! — отвърна весело синът. — Селяните пак нещо са се наплашили. Реката била станала опасна, даже къщата била застрашена, представи си. Да съм идел да се уверя, моля ти се, в тоя дъжд! Те сега всички са се събрали и се молят, и бият камбаните, чувате ли?

— Федри — предложи Масигер, — да идем заедно да погледнем, а? Пет минутки са. Какво ще кажеш?

— А партията, Масигер? — рече госпожата. — Ще оставите доктор Мартора сам да се оправя и ще ходите вън да станете вир-вода?

Така че четиримата си раздадоха картите, Джорджина отиде да спи, а майката в ъгъла се захвана с бродерията си.

 

 

Докато играеха, кънтежите отпреди малко зачестиха. Сякаш огромно тяло се стоварваше в дълбока яма, пълна с тиня, такъв бе звукът — злокобен блъсък в земното лоно. И всеки път оставяше след себе си усещане за мъка, ръцете се забавяха върху избраната карта, дъхът секваше, но после всичко отшумяваше.

Сякаш на никого не му стискаше да заговори за това. Само по някое време доктор Мартора каза:

— Сигурно е клоаката. Отдолу минава някакъв много стар канал, който се излива в реката. Може би се запушва и водата се връща…

Останалите дума не обелиха.

Сега най-интересен за наблюдение беше погледът на Грон, аристократ без титла. Той бе насочен главно към малкото ветрило от карти в лявата му ръка, ала минаваше и оттатък ръбчетата им, обемаше главата и раменете на седналия насреща Мартора и стигаше чак до края на салона, там, където излъсканият под изчезваше под ресните на завесата. Скоро очите на Грон вече не смогваха да се задържат нито върху картите, нито върху прямото лице на приятеля му, а настойчиво се взираха отвъд тях, в дъното, в долната част на тежкото перде. Нещо повече, ококориха се и блеснаха със странна светлина. Сетне от устата на възрастния господин излезе хриплив глас, изпълнен с неизразима покруса, и произнесе само:

— Гледай.

Не се обръщаше конкретно нито към сина си, нито към доктора, нито към Масигер. Просто рече: „Гледай“, но така, че страх да те хване. Грон каза каквото каза, останалите погледнаха, в това число благоверната му, която достолепно седеше в ъгъла и се занимаваше със своето везмо. Изпод долния край на тъмната завеса видяха бавно да се провира и да плъзва по пода нещо безформено и черно.

— Стефано, Стефано, за Бога, какъв е този глас? — възкликна госпожа Грон, която вече беше станала от мястото си и вървеше към драперията. — Не виждаш ли, че е вода?

От четиримата играчи още никой не се беше изправил.

Действително беше вода. През някаква пукнатина или пролука най-сетне се беше просмукала и във вилата, като змия се беше извивала тук и там по коридорите, преди да се покаже в салона, където появата й беше в черно заради повсеместния здрач. Да си умре човек от смях, стига да не беше откровено обидно. Но нямаше ли още нещо зад този нищожен воден език, зад тоя тек от мивка? Сигурно ли беше, че цялата беля се свежда до него? И няма ромон на струи по стените, нито завирявания между високите секции на библиотеката, нито сълзене на вяли капки от свода на съседния салон (които да чукат по големия сребърен поднос, сватбен подарък от Принца преди много, много години)?

Младият Федерико възкликна:

— Тези тъпаци са забравили отворен прозорец!

Баща му:

— Тичай, тичай да го затвориш, хайде!

Но госпожата се противопостави:

— В никакъв случай, стойте мирни тука, все някой ще дойде, надявам се!

Нервно дръпна шнурчето на звънеца и се чу далечно издрънчаване. В същото време мистериозният тътен се повтаряше със зловещ устрем и разклащаше солидната постройка до последното ъгълче. Старият Грон свъсено се взираше във водния език на пода: той постепенно се издуваше по краищата, преливаше на няколко сантиметра, спираше, отново набъбваше по контура, още една стъпка напред и така нататък. Масигер месеше картите, за да прикрие вълнението си; предчувстваше различни от обичайните събития. А доктор Мартора бавно клатеше глава — жест, който можеше да означава както „Какви времена, какви времена, да нямаш вяра на прислугата!“, така и „Свърши вече, твърде късно се усетихте“.

Изчакаха няколко мига; другите помещения не даваха признаци на живот. Масигер събра смелост.

— Госпожо — рече, — нали ви предупредих, че…

— Боже мили! Отново вие, Масигер! — не му даде да се доизкаже Мария Грон. — За малко водица по земята! Сега ще дойде Еторе да подсуши. Отново остъклените врати, всеки път пропускат вода, трябва да се оправи уплътнението!

Но нито прислужникът на име Еторе идваше, нито който и да било друг от многочислената прислуга. Нощта бе станала враждебна и тягостна. А необяснимите кънтежи вече се сливаха в почти постоянен грохот, като че в основите на къщата се търкаляха бъчви. Плющенето на дъжда отвън сега не се чуваше, заглушено от новия глас.

— Госпожо! — викна изведнъж Масигер и скочи на крака с отчаяна решимост. — Госпожо, къде е Джорджина? Позволете да ида да я доведа.

— Какво има пак, Масигер? — на лицето на Мария Грон се изписа светско озадачение. — Всички сте ужасно натегнати тази вечер. За какво ви е Джорджина? Бъдете така добър и я оставите да спи.

— Да спи! — откликна младежът почти подигравателно. — Да спи! И таз добра…

Откъм коридора, затулен от пердето, сякаш от ледена пещера в салона нахлу мощен повей на вятъра. Завесата се изду като платно и се подви по краищата, така че светлините от салона стигнаха и оттатък и се отразиха в залялата пода вода.

— Федри, за Бога, тичай да затвориш! — възнегодува бащата. — И за Бога, извикай прислугата!

Но извънредното положение като че ли забавляваше младежа. Спусна се към тъмния коридор с възгласи към слугите: „Еторе! Еторе! Берто! Берто! София!“, но виковете му потъваха без ехо в пустите коридори.

— Татко — чу се тогава гласът на Федерико. — Тук няма осветление. Не мога да видя… Божичко, какво е станало!

Всички в салона скочиха на крака, сепнати от неочаквания вопъл. Незнайно как вилата изведнъж се оказа протекла отвсякъде. А вятърът — все едно стените внезапно се бяха отворили — своеволно я кръстосваше надлъж и нашир и люлееше лампите, помиташе картите и вестниците, преобръщаше вазите.

Федерико се върна. Беше блед като платно и леко трепереше.

— Божичко! — повтаряше машинално. — Божичко, какво е станало!

Нужно ли беше тепърва да обяснява, че реката бе издълбала брега със своята няма, нечовешка сила и бе стигнала до тях? Че стените откъм тая страна са на път да се сринат? Че слугите до последния са се стопили в нощта и след малко по всяка вероятност ще прекъсне токът? Не стигаха ли наместо обяснение тебеширеното лице на Федерико, тревожните му възклицания (той, който обикновено беше толкова изискан и самоуверен), ужасният тътен, който се засилваше откъм дълбоките земни бездни?

— Хайде, бързо, да се махаме, и моята кола е вън, ще е безумно да… — говореше доктор Мартора, сравнително най-спокойният сред всички. След това, придружена от Масигер, се появи Джорджина, загърната в тежка наметка — хлипаше тихичко, абсолютно благоприлично, без почти да издава звук. Бащата взе да рови из едно чекмедже и да си събира ценните книжа.

— О, не! Не! — избухна накрая отчаяна госпожа Мария. — О, не искам! Цветята ми, красивите ми вещи, не искам, не искам! — устата й потръпна, лицето й се сгърчи почти до неузнаваемост, още малко и щеше да поддаде. Сетне с възхитително усилие се усмихна. Светската й маска остана непокътната, изтънченото й очарование — спасено.

— Ще я помня, госпожо — погаври се Масигер с искрена омраза, — винаги ще помня тази ваша вила. Каква беше хубава в лунните нощи!

— Бързо, плаща, госпожо — настояваше Мартора, обърнат към стопанката на дома. — И ти, Стефано, вземи нещо да се наметнеш. Да вървим, преди да е спрял токът.

Господин Стефано Грон — спокойно може да се твърди дори не се страхуваше. Висеше като отнесен и притискаше кожената папка с ценните си книжа. Федерико се щураше из салона, шляпаше из водата и вече съвсем не се владееше.

— Край, край — повтаряше.

Електрическото осветление започна да мъждука. И тогава, по-мрачен от предишните и още по-наблизо прокънтя продължителен, вещаещ бедствие тътен. Ледено менгеме стегна сърцата на семейство Грон.

— О, не! Не! — пак се развика госпожата. — Не искам, не искам!

Бледа и тя като смъртта, със сурова бръчка, врязана в лицето, с нетърпеливи стъпки се отправи към тресящата се завеса. И клатеше глава в знак, че отрича, че забранява това и сега лично ще се заеме, та водата да не дръзне да мине. Видяха я как дръпва разветите краища на завесата с яростно движение, как изчезва в тъмнината оттатък, сякаш отива да пъди тайфа нахални просяци, от които прислугата не е в състояние да се отърве. Нима със своята аристократична надменност си въобразяваше, че може да се противопостави на разрухата, да сплаши преизподнята?

Тя изчезна зад завесата и въпреки че гибелният тътен се засилваше, за миг сякаш всичко притихна. Сетне Масигер каза:

— Някой чука на вратата.

— Някой чука на вратата ли? — попита Мартора. — Че кой ще е?

— Никой — отвърна Масигер. — Вече няма никой, естествено. И все пак на вратата се чука, няма съмнение. Пратеник може би, привидение, душа нечия, дошла да ни извести. Все пак богаташка къща е това. Може и от оня свят да се съобразяват с етикета.

Бележки

[1] Увехнали (фр.) — Б. пр. ↑