Дино Будзати
Седем етажа

След цял ден път с влака една мартенска сутрин Джузепе Корте пристигна в града, където се намираше прочутият санаториум. Малко го тресеше, но предпочете да иде пеша от гарата до болницата, понесъл куфарчето си в ръка.

Макар да страдаше едва от много лека начална форма, Джузепе Корте бе насочен към известното лечебно заведение, специализирано единствено в неговата болест. Това гарантираше изключителната компетентност на лекарите и най-рационалното и ефикасно разпределение на болничната структура.

Като го съзря отдалеч — и го позна, защото вече го беше виждал на снимка в една реклама, — Джузепе Корте остана с отлично впечатление. Фасадата на бялото седеметажно здание беше начупена с равноотдалечени вдадености, заради което смътно наподобяваше хотел. Опасваха го високи дървета.

След бърз преглед, в очакване на по-подробните изследвания, Джузепе Корте бе настанен в приветлива стая на седмия, последен етаж. Мебелите бяха светли и чисти като тапетите, креслата — с истинска дървения, възглавниците — облечени в шарени калъфки. Изгледът беше към покривите на един от най-хубавите квартали в града. Всичко бе мирно, гостоприемно и успокоително.

Джузепе Корте веднага си легна, запали лампата над главата си и се зачете в книгата, която беше донесъл. Малко след това влезе медицинска сестра да го пита има ли нужда от нещо.

Джузепе Корте нямаше нужда от нищо, но охотно се разговори с момичето и взе да го разпитва за санаториума. Така научи за една особеност на тази болница. Пациентите биваха разпределяни по етажите съгласно тежестта на своето неразположение. Седмият, тоест най-горният етаж, бе отреден за най-леките форми. Шестият беше за хора без съществени проблеми, чието заболяване все пак не биваше да се подценява. На петия се лекуваха по-сериозни случаи и така нататък, етаж по етаж. На втория отиваха най-болните. А на първия — онези, за които вече нямаше надежда.

Тази необичайна система, освен че неимоверно улесняваше обслужването, възпрепятстваше смущаващото съжителство на лекоболни с агонизиращи техни другари по участ и гарантираше еднородния състав на всеки етаж. От друга страна, грижите за пациентите можеха да бъдат идеално степенувани.

Така че болните се поделяха на седем последователни касти. Всеки етаж беше отделен, самостоятелен свят със своите частни правила, със собствените си специални традиции. И тъй като всеки сектор се завеждаше от отделен лекар, терапевтичните методи бяха добили характерни уклони с малки, но видими разлики, въпреки че изпълнителният директор налагаше на целия институт една-единствена фундаментална насока.

Когато сестрата излезе, Джузепе Корте отиде до прозореца — стори му се, че вече няма температура — и погледна навън, но не за да се наслади на градската панорама, нищо че беше новост за него, а с надеждата да види през стъклата други болни по долните етажи. Сградата, със силно нарязания си контур, позволяваше такъв тип наблюдение. Джузепе Корте съсредоточи вниманието си главно върху прозорците на първия етаж, които му се струваха безкрайно далечни и се виждаха само странично. Но не успя да зърне нищо интересно. Повечето бяха херметично затворени с плъзгащи се щори.

Корте забеляза, че на съседния прозорец се е показал някакъв мъж. Двамата се загледаха един в друг с нарастваща симпатия, но не знаеха как да нарушат мълчанието. Най-накрая Джузепе Корте се осмели и каза:

— И вие ли сте тук отскоро?

— О, не, от два месеца…

Замълча за миг, без да знае как да продължи, сетне добави:

— Гледах долу брат ми.

— Брат ви ли?

— Да — обясни непознатият. — Постъпихме заедно, наистина странен случай, но неговото състояние се влоши. Смятайте как е, щом сега е на четворката.

— Каква четворка?

— На четвъртия етаж — уточни човекът. Произнесе двете думи с такова изражение на жал и ужас, че Джузепе Корте почти се уплаши.

— Толкова ли са зле на четвъртия етаж? — осведоми се предпазливо.

— О, Боже — каза събеседникът му и бавно поклати глава, — не са съвсем отчаяни, но няма и с какво да се похвалят.

— В такъв случай — попита отново Корте с шеговита небрежност, като човек, който докача трагични теми, но те не го засягат лично, — щом на четвъртия са чак толкова болни, кого слагат на първия?

— О, на единицата са смъртниците. Щом са най-долу, значи лекарите са вдигнали ръце. Там работи само свещеникът. И разбира се…

— Но там има съвсем малко пациенти — прекъсна го Джузепе Корте, сякаш нямаше търпение да получи потвърждение, — почти всички стаи изглеждат празни.

— Сега са малко, но сутринта бяха доста — отвърна непознатият с тънка усмивчица. — Където щорите са спуснати, някой скоро е починал. Нали виждате, че по останалите етажи всички са вдигнати? Извинете — додаде и бавно се дръпна назад, — струва ми се, че захладнява. Връщам се в леглото. Всичко добро…

Човекът изчезна и прозорецът се затвори с размах, после вътре светна лампа. Джузепе Корте постоя още малко неподвижен на своя прозорец, взрян в пуснатите щори на първия етаж. Гледаше ги с нездрава настойчивост, мъчеше се да си представи зловещите тайни на кошмарния партер, където изпращаха болните на смърт и чувстваше облекчение, че е тъй далеч от тях. Над града междувременно се спускаха нощните сенки. Един по един грейваха хилядата прозорци на санаториума — отстрани човек би рекъл, че това е дворец и в него има празник. Само на първия етаж, долу, в дъното на пропастта, десетки прозорци оставаха слепи и тъмни.

 

 

Резултатът от общия медицински преглед разведри Джузепе Корте. Обикновено склонен към черногледство, той се беше приготвил вътрешно за строга присъда и нямаше да се учуди, ако лекарят му беше казал, че се налага да го преместят на долния етаж. Температурата му например не даваше вид, че скоро ще спадне, макар състоянието му като цяло да си беше добро. Докторът обаче отправи към него сърдечни, окуражителни думи. Да, имало наченки на заболяване, му каза, но съвсем леки — за две-три седмици вероятно щяло да му мине.

— Значи оставам на седмия етаж? — попита тревожно Джузепе Корте.

— Ама разбира се! — отвърна му лекарят и го потупа дружески по рамото. — Закъде сте тръгнали? За четвъртия? — и се разсмя, сякаш това бе възможно най-абсурдното предположение.

— Чудесно, чудесно — рече Корте. — Нали знаете… Човек като е болен, все най-лошото си представя.

И действително, Джузепе Корте остана в стаята, в която бе разпределен от самото начало. Започна да разпознава някои от другарите си по етаж в редките следобеди, когато му се разрешаваше да става. Изпълняваше съвестно предписанията, вложи цялото си усърдие да оздравее възможно най-бързо, но въпреки това състоянието му сякаш не се променяше.

 

 

Бяха минали почти десет дни, когато при Джузепе Корте се отби главният болногледач на седми етаж. Искал да го помоли за една чисто приятелска услуга: на следващия ден в санаториума трябвало да постъпи дама с две деца — две стаи били свободни точно до неговата, но с трета не разполагали: не би ли бил така любезен господин Корте да се премести в друга, не по-малко удобна стая?

Естествено, Джузепе Корте не направи проблем — дали щеше да е тази, или друга му беше съвсем безразлично, а можеше и да му се падне някоя нова и по-сладка медицинска сестра.

— От сърце ви благодаря — каза болногледачът с лек поклон. — Да ви призная, от човек като вас такъв мил кавалерски жест никак не ме изненадва. След час, ако нямате нищо против, ще направим преместването. Да знаете, че ще сте на долния етаж — добави по-тихо, сякаш ставаше дума за съвършено незначителна дреболия. — За съжаление на седмия няма повече свободни помещения. Но настаняването ви на шестия ще е само временно — побърза да поясни, като видя, че Корте отново се надига в леглото си и се кани да отвори уста за възражение, — само временно. В момента, в който се освободи място, а това, ако се не лъжа, ще се случи до два-три дни, ще можете да се върнете тук, горе.

— Честно казано — обади се Джузепе Корте с усмивка, за да покаже, че не е малко дете, — такава промяна никак не ми харесва.

— За нея обаче няма медицинско основание. Прекрасно разбирам какво имате предвид. Но става въпрос само за проява на любезност към тази госпожа, която предпочита да не се разделя с децата си… Моля ви — засмя се открито, — не си и помисляйте за друга причина!

— Щом казвате — рече Джузепе Корте. — Само дето не ми се вижда на добро.

 

 

И тъй, Корте се оказа на шестия етаж и макар да беше убеден, че при него преместването не е следствие от физически упадък, се чувстваше некомфортно, като си помислеше, че между него и нормалния свят на невредимите хора вече лежи едно съвсем осезаемо препятствие. На седмия етаж, пристана на новопостъпилите, човек някак си все още се намираше във връзка с общността на своите себеподобни — нещо повече, седмият етаж можеше дори да се сметне за продължение на редовния свят. Но на шестия вече се навлизаше в същинската вътрешност на болницата и манталитетът на докторите, сестрите и самите болни беше леко различен. Тук поначало се приемаше, че обитателите на етажа са истински, макар и не тежко, болни. Още от първите разговори със съседите си, с обслужващия персонал и с медиците Джузепе Корте забеляза, че в това отделение седмият етаж се взема на подбив, като запазен за дилетанти в болестта, чиито страдания са по-скоро глезотии: едва от шестия, така да се каже, се започваше на сериозно.

Все едно — Джузепе Корте схвана, че ако иска да се върне горе, на мястото, което му се полагаше съобразно характеристиките на неговото заболяване, със сигурност щеше да срещне трудности. Макар и усилието да изглеждаше нищожно, за преместването му обратно на седмия етаж трябваше да се задейства сложна машинария. От друга страна, той нямаше съмнение, че ако си замълчи, никой няма и да се сети да го изтегли отново при „почти здравите“.

Затова Джузепе Корте реши да отстоява правата си и да не позволи ежедневието да го прилъже. На другарите си по отделение особено държеше да пояснява, че е сред тях за броени дни, че лично е избрал да се спусне с етаж надолу, само и само да услужи на една дама, и че веднага, щом се освободи стая, се връща горе. Останалите го изслушваха без особен интерес и вяло кимаха.

Увереността на Джузепе Корте намери пълно потвърждение в заключенията на новия му лекар. Той също беше съгласен, че Джузепе Корте спокойно може да бъде разпределен на седмия етаж — степента на заболяването му била съв-сем ле-кич-ка, натъртваше всяка сричка за по-убедително, но той някак си вярвал, че на шестия Джузепе Корте може би щял да бъде лекуван по-ефикасно.

— Хайде, недейте така — отривисто се намесваше в подобни моменти пациентът. — Вие сам казахте, че мястото ми е на седмия етаж, и искам да се върна там.

— Никой не твърди обратното — отвръщаше докторът. — Съветът ми към вас беше чисто и просто не ле-кар-ски, а на-ис-ти-на дру-же-ски! Степента на заболяването ви, ще повторя, е съвсем лека, даже без преувеличение може да се каже, че изобщо не сте болен. С тази разлика, че според мен неразположението ви се отличава от сходни форми на същото по необичайния си обхват. Тоест интензитетът на болестта ви е минимален, но разпространението й е значително. Разрушителният процес в клетките — за първи път Джузепе Корте чуваше там, вътре, този злокобен израз, — разрушителният процес в клетките е в абсолютно начален стадий, даже може би още не е и започнал, но клони, само за склонност говорим, към едновременното поразяване на широки области от организма. Само заради това ми се струва, че можем да се погрижим за вас по-качествено на шестия етаж, където терапията е по-специализирана и ударна.

Един ден му беше съобщено, че изпълнителният директор на здравното заведение, след дълги консултации със своите сътрудници, е решил да внесе промени в разделението на болните. Степента на всеки от тях, така да се каже, се сваляше с половинка. Тъй като на отделните етажи болните бяха групирани според сериозността на положението си в две категории (сортиране, провеждано от съответните лекари изключително за вътрешно ползване), по-долната от двете половини трябваше да бъде автоматично „понижена“ с един етаж. Например половината от болните на шестия, тези с малко по-напреднала форма на болестта, подлежаха на прехвърляне на петия. Новината допадна на Джузепе Корте, защото при подобна сложна логистична операция неговото връщане горе можеше да стане по-лесно.

Ала когато сподели тази своя надежда с медицинската сестра, го очакваше неприятна изненада. Узна, че прехвърлянето му вече е уредено, но не за седмия, а за долния етаж. По причини, които сестрата не съумя да му обясни, той бил включен в по-„тежката“ половина от обитателите на шестия етаж, затова се налагало да мине на петия.

Когато първоначалното му слисване отшумя, Джузепе Корте кипна — разкрещя се, че го мамят, че не желае дори да чува за нови смъквания надолу, че си отива вкъщи, че правата са си права и че болничната администрация не може да проявява такова безочливо нехайство към диагнозите на лекарите.

Докато още викаше, дойде лекарят да го укроти. Посъветва Корте да се успокои, ако не иска да го втресе, обясни му, че е станало недоразумение, поне частично. За пореден път се съгласи, че най-правилното място за Джузепе Корте е на седмия етаж, но добави, че има за неговия случай особено мнение, макар и съвсем частно. При един по-внимателен анализ заболяването му можело, в определен смисъл, разбира се, да се окачестви и от шеста степен, ако се вземел предвид диапазонът на патологичните прояви. Той самият обаче не можел да си обясни как така Корте е попаднал в „ниската“ половина на шестия етаж. Може би секретарят, който заранта му бил звъннал от дирекцията да пита за точното клинично положение на Джузепе Корте, се бил объркал при вписването. Или дори от дирекцията нарочно да са „влошили“ леко оценката на лекаря, защото го смятат за сведущ, но твърде снизходителен. В крайна сметка докторът посъветва Корте да не губи присъствие на духа и да изтърпи преместването — важното била болестта, не мястото, на което разпределят болния.

Що се отнасяло до лечението, добави още лекарят, Джузепе Корте нямало да съжалява — завеждащият долното отделение със сигурност имал повече опит, такова им било желязното правило: в низходящ ред се разполагали специалисти с възходящи, поне според болничната управа, способности. Стаята му щяла да бъде еднакво удобна и елегантна. Изгледът — не по-лош: чак от третия етаж надолу околните дървета ограничавали видимостта.

Джузепе Корте, в плен на вечерната си висока температура, слушаше ли, слушаше педантичните обяснения с нарастваща умора. Накрая забеляза, че вече няма сили, и преди всичко желание, да продължава с бунта срещу несправедливото си преселване. И без повече протести се остави да го откарат на долния етаж.

Единствената, макар и нищожна утеха на Джузепе Корте, когато се озова на петия етаж, бе да разбере, че, по единодушната преценка на лекари, сестри и болни, в това отделение той е най-лекият от всички случаи. С две думи: в рамките на етажа можеше с пълно основание да се брои за най-големия късметлия. От друга страна обаче, го глождеше мисълта, че сега цели две бариери се изпречваха между него и света на нормалните хора.

С напредването на пролетта времето взе да омеква, но Джузепе Корте вече не обичаше, както в първите дни, да излиза на прозореца. Подобен страх си беше чиста проба глупост, но той целият потръпваше от странно безпокойство при вида на прозорците на първия етаж, повечето от които най-често бяха затворени — сега бяха по-наблизо.

Болестта му беше в мъртва точка. Въпреки това за три дни на петия етаж по десния му крак изби нещо като екзема и по нищо не личеше, че в някакъв момент ще се разсее. Тази неприятност била, поясни лекарят, съвършено независима от основното му заболяване; смущение, което можело да сполети и най-големия здравеняк на света. Но за отстраняването й се налагало неколкодневно наситено облъчване с дигама лъчи.

— Не може ли това да стане тук? — попита Джузепе Корте.

— Разбира се — отговори с видимо задоволство лекарят, — нашата болница разполага с всичко нужно. Има само едно малко неудобство…

— Какво? — рече Корте, обзет от неясно предчувствие.

— „Неудобство“ даже е силно казано — поправи се докторът, — имах предвид, че кабинетът за дигама облъчване е на четвъртия етаж, а аз не ви съветвам по три пъти на ден да ходите дотам и обратно.

— Значи да не ходя?

— Значи: най-разумно е, докато не ви мине обривът, да сте така любезен да се пренесете долу.

— Стига! — изкрещя отчаяно Джузепе Корте. — Стига с това местене надолу! Ако ще да пукна, на четвъртия не отивам!

— Както желаете — сговорчиво рече докторът, за да не го дразни, — но като ваш лекуващ лекар ви забранявам да слизате и да се връщате три пъти на ден.

Лошото беше, че вместо да се скрие, екземата постепенно плъзна по кожата му. Джузепе Корте не можеше място да си намери и все се въртеше из кревата. Издържа така, не на себе си, три дни, и накрая се пречупи. Сам помоли лекарят да му предпише лъчевото лечение и да го премести на долния етаж.

Там Корте забеляза със скрито задоволство, че е изключение. Другите болни от отделението очевидно бяха в много тежко състояние и дори за минута не можеха да стават от леглата. За разлика от тях, той си позволяваше лукса да ходи пеша от своята стая до лъчевия кабинет, сред похвалите и удивлението на самите медицински сестри.

Пред новия лекар настойчиво уточни особения си статус. Пациент, който всъщност е за седмия етаж да се окаже на четвъртия! Веднага щом обривът му минеше, възнамеряваше да се върне горе. И този път под никакъв предлог нямаше да се съгласи на друго. Той, който имаше право да си остане на седмия…

— Седмия, та седмия! — възкликна усмихнат лекарят, който току-що го беше прегледал. — Как обичате да се изхвърляте вие, болните! Аз първи ще кажа, че можете да сте доволен от състоянието, в което се намирате. Доколкото виждам от картона ви, не сте имали драматични влошавания. Но между това ви положение и приказките за седмия етаж, ще ме извините за грубата откровеност, има съществена разлика! Вие сте един от най-безпроблемните ми пациенти, съгласен съм, но че сте болен, болен сте!

— В такъв случай — намеси се Джузепе Корте с пламнало лице, — в такъв случай вие на кой етаж бихте ме разпределили?

— О, Боже. Ами не е лесно да се каже. Сега ви прегледах най-общо, а за да се произнеса, трябва да съм ви наблюдавал поне седмица.

— Ясно — настоя Корте, — но все имате приблизителна идея.

Лекарят, за да го успокои, се престори за миг, че се съсредоточава, след което кимна на онова, дето си мислеше, и бавно рече:

— Ееех, щом толкова държите… струва ми се, че спокойно можем да ви качим на шестия етаж! Ами да, да — добави, сякаш за да доубеди самия себе си. — Шестият бива.

Докторът смяташе, че така ще зарадва болния. Но по лицето на Джузепе Корте се изписа смут: болният осъзна, че лекарите от последните етажи го бяха лъгали; ето сега и този нов доктор, явно по-способен и по-честен, който в себе си — то си личеше — го преценяваше не като за седмия, а като за петия, даже може би като за пети „нисък“! Неочакваното разочарование срина Корте. Същата вечер рязко вдигна температура.

 

 

Престоят на четвъртия етаж се оказа най-спокойното време за Джузепе Корте след постъпването му в болницата. Лекарят беше много симпатичен, внимателен и сърдечен; често се задържаше при него, понякога дори с часове, за да си побъбрят по всякакви въпроси. Джузепе Корте с готовност приказваше с него и търсеше теми, свързани с обичайния си живот на адвокат и светски мъж. Опитваше се да си внушава, че още спада към групата на здравите хора, че има отношение към бизнеса, че действително се интересува от обществените дела. Опитваше се и не успяваше. Разговорът неминуемо се връщаше към болестта му.

Желанието за поне мъничко подобрение се беше превърнало във фикс-идея за Джузепе Корте. За съжаление дигама лъчите само спряха разпространението на кожното му изриване, без да го отстранят. Всеки ден Джузепе Корте обсъждаше надълго и нашироко това с лекаря и се стараеше в тези беседи да се показва силен, даже ироничен, ала не му се удаваше.

— Кажете, докторе — рече един ден. — Как върви разрушителният процес в клетките ми?

— О, ама какви са тези грозни думи! — сгълча го шеговито докторът. — Къде ги научихте? Не е добре това, не е добре, особено за болен човек! Да не съм чул повече от вас подобни приказки.

— Добре — възрази Корте, — но не ми отговорихте.

— О, веднага ще ви отговоря — вежливо откликна докторът. — Разрушителният процес в клетките, ако трябва да си послужа с вашия ужасен израз, при вас е минимален, съвсем незначителен. Аз бих го нарекъл по-скоро упорит.

— Упорит, значи хроничен?

— Не ми приписвайте думи, които не съм казал. Имах предвид просто упорит. Впрочем повечето случаи са такива. Често дори съвсем слаби смущения трябва да се лекуват масирано и дълго.

— Но кажете, докторе, кога да се надявам на подобрение?

— Кога ли? Прогнозите в подобни ситуации са доста трудни… Вижте — добави след умислена пауза, — разбирам, че копнеете да се излекувате… ако не ме беше страх, че ще ви разстроя, знаете ли какво бих препоръчал?

— Кажете, кажете, докторе…

— Добре, ще ви говоря пределно прямо. Ако аз, засегнат от вашата болест дори в най-безобидната й форма, попаднех в този санаториум, вероятно най-добрия по рода си, незабавно бих настоял — при това от първия ден, от първия ден, разбирате ли? — да ме зачислят на някой от ниските етажи. Бих помолил да ме сложат направо на…

— На първия? — подсказа с насилена усмивка Корте.

— О, не! Не на първия — иронично отвърна лекарят, — не чак толкова! Но на третия, или даже на втория — със сигурност. На долните етажи лечението се провежда много по-ефикасно, уверявам ви, оборудването е много по-пълно и мощно, персоналът е по-квалифициран. А вие знаете ли кой е душата на тази болница?

— Не е ли професор Дати?

— Именно, професор Дати. Той е изобретателят на лечението, което прилагаме тук, той замисли цялата болница. Е, професорът, нашият маестро, работи, така да се каже, между първия и втория етаж, откъдето и ръководи. Мен ако питате обаче, влиянието му не стига по-горе от третия — ще рече човек, че оттам нататък нарежданията му губят целостта си, олекват, изкривяват се. Сърцето на болницата е в ниското и в ниското трябва да постъпите, за да се погрижат за вас най-качествено.

— Нима — рече Джузепе Корте с треперлив глас — ме съветвате…

— Помислете и за следното — продължи невъзмутимо докторът. — Помислете, че във вашия конкретен случай трябва да се лекува и обривът. Нищо и никакво неразположение, съгласен съм, по-скоро досадно, отколкото друго… но в дългосрочен план може да подкопае бодростта ви, а сам знаете колко важно за оздравяването е присъствието на духа. Облъчванията, на които ви подложих дотук, дадоха половинчат резултат. Защо ли? Може би е просто случайност, но може и лъчите да не са достатъчно силни. Е, имайте предвид, че на третия етаж лъчевите апарати са много по-мощни. Вероятността там да оправят екземата ви е доста по-голяма. Нали разбирате — щом оздравяването веднъж започне, най-мъчната стъпка е направена. Когато човек тръгне да изплува, надали отново ще потъне. Щом се почувствате наистина по-добре, нищо няма да попречи да се върнете тук, при нас, или още по-нагоре, според вашите „заслуги“ — даже на петия, шестия, че и на седмия етаж, смея да твърдя…

— Смятате ли, че това може да ускори излекуването ми?

— Няма никакво съмнение. Вече ви казах какво бих направил аз на ваше място.

Докторът ежедневно изнасяше подобни речи пред Джузепе Корте. И накрая дойде момент, в който изтощеният от мъчителната екзема болен, въпреки инстинктивното си нежелание да слиза по-надолу, реши да последва препоръката на лекаря и се пренесе.

 

 

На третия етаж веднага забеляза, че в отделението цари небивало добро разположение на духа — както у лекаря, така и у сестрите, — въпреки че там лежаха пациенти в тревожно състояние. Нещо повече, направи му впечатление, че от ден на ден настроението става все по-приповдигнато. Веднъж, след като се посближи със сестрата, в пристъп на любопитство я попита защо всички са толкова весели.

— О, не знаете ли? — отговори сестрата. — След три дни излизаме в отпуска.

— Как така „излизаме в отпуска“?

— Ами така. За петнайсет дни. Трети етаж затваря и персоналът отива на почивка. Ваканциите тука са по ред на етажа.

— А болните? Какво ще ги правите?

— Понеже са сравнително малко, просто ще слеем два етажа.

— Моля? Ще ни съберете с четворката ли?

— Не, не — поправи го сестрата, — тройката върви с двойката. Нашите пациенти ще слязат долу.

— Пращате всички долу? — каза Джузепе Корте, блед като мъртвец. — Значи ме местите на втория етаж, така ли?

— Ами разбира се. Какво странно има? Като се приберем след петнайсет дни, се връщате в стаята си. Няма повод да се боите.

Да, но Джузепе Корте — някакъв незнаен инстинкт го постави нащрек — бе завладян от жесток страх. Да, но не можеше да лиши персонала от отпуската му, а и беше убеден, че новото, по-интензивно лъчево лечение му се отразява добре (екземата почти се беше стопила), та не посмя да предяви формални възражения срещу поредното си преместване. Обаче настоя, без да го е еня за подигравките на сестрите, на вратата на новата му стая да сложат табелка с надпис „Джузепе Корте от трети етаж, временно пребиваващ“. Искането му беше без прецедент в историята на болницата, но лекарите не се възпротивиха, защото прецениха, че при нервен темперамент като този на Корте дори някое малко огорчение може да предизвика голям шок.

Просто трябваше да изчака петнайсет дни — нито ден повече, нито ден по-малко. Джузепе Корте се заинати да ги брои като стар скъперник: изкарваше часове в леглото, с очи, вперени в мебелите, които на втория етаж не бяха толкова модерни и приветливи, колкото в по-горните отделения, а с по-големи размери и по-тържествени и строги очертания. От време на време наостряше слух, защото му се струваше, че чува от долното ниво, етажа на смъртниците, отделението на обречените, глухи агонизиращи хрипове.

Всичко това, разбира се, допълнително подриваше волята му. А засилващата се неувереност сякаш помагаше на болестта: често го втрисаше, общата му слабост се задълбочаваше. От прозореца — лятото беше в разгара си и той бе почти постоянно отворен — вече не се виждаха покривите на града, не се виждаха дори и сградите, само зелената стена от дървета, опасала болницата.

 

 

След седем дни, един следобед към два, внезапно влязоха главният болногледач и трима от хората му, които тикаха пред себе си носилка на колелца.

— Готови ли сме за местене? — попита главният с добродушно закачлив тон.

— Какво местене? — измъчено отвърна Джузепе Корте. — Що за шеги са тези? Персоналът от третия етаж не се ли връща чак след седмица?

— Какъв трети етаж? — рече главният, сякаш не разбра. — На мен ми е наредено да ви закарам на първия, вижте тук — и му показа един напечатан формуляр за прехвърлянето на Корте на партера, подписан ни повече, ни по-малко от самия професор Дати.

Тогава ужасът, адският гняв на Джузепе Корте избухна в дълги яростни крясъци, които прокънтяха из цялото отделение.

— Тихо, тихо, ако обичате — взеха да го увещават санитарите, — има пациенти, които не се чувстват добре. — Но друго се искаше, за да утихне.

Накрая се притече завеждащият отделението, изключително мил и много възпитан господин. Осведоми се, прегледа формуляра, изслуша обясненията на Корте. После сърдито се обърна към главния болногледач и му каза, че е в грешка, че той, докторът, не е давал подобно нареждане, че от известно време насам цари непоносима бъркотия, че него все го държат в неведение… След като си изля душата пред своя подчинен, се обърна любезно към болния и му поднесе най-искрени извинения.

— За съжаление обаче — добави лекарят, — професор Дати преди половин час замина на кратка командировка и ще се върне чак след два дни. Безкрайно ми е мъчно, но неговите нареждания не бива да се нарушават. Той най-много от всички ще се огорчи от тая ситуация, уверявам ви… каква грешка! Не разбирам на какво се дължи!

Джузепе Корте вече така се тресеше, че будеше жалост. Самообладанието му го напусна напълно. Ужасът го надви като да беше дете. Риданията му отекваха протяжни и отчаяни из стаята.

Ето как той, поради нечий ненавистен пропуск, стигна до последната спирка. В отделението на смъртниците — той, който, предвид несериозността на заболяването си, по мнението и на най-строгите медици, имаше право да се намира на шестия, че даже и на седмия етаж! Положението бе толкова гротескно, че от време на време на Джузепе Корте направо му се дощяваше да се разхили като луд.

Докато топлият летен следобед лениво се точеше над големия град, проснат на леглото, той гледаше през прозореца зеленината на дърветата с усещането, че се е озовал в нереален свят с абсурдни стени от стерилизирани плочки, ледени траурни ходници и бездушни бели човешки фигури. Хрумна му, че дори дърветата, които уж вижда през прозореца, не са истински, нещо повече, накрая се убеди в това, като забеляза, че листата изобщо не помръдват.

Тази идея така го развълнува, че Корте повика със звънчето сестрата и поиска очилата си за късогледство, които не ползваше в леглото. Едва след това успя малко да се опомни: с помощта на очилата се увери, че дърветата са си живи и листата им, макар и едва доловимо, от време на време се раздвижват от вятъра.

Когато сестрата излезе, той изкара половин час в пълно мълчание. Шест етажа, шест ужасни крепостни стени, макар и само по административна грешка, тежаха неумолимо над Джузепе Корте. Колко ли години, да, тук вече трябваше да се мисли именно в години, колко ли години щяха да са му нужни, за да изпълзи обратно до ръба на тази бездна?

И как така стаята изведнъж започна да притъмнява толкова бързо? Все пак беше ранен следобед. С върховно усилие Джузепе Корте, парализиран от някакво странно изтръпване, погледна към часовника на нощното шкафче току до леглото. Три и половина. Сетне обърна лице на другата страна и видя, че плъзгащите се щори, подчинени на някаква мистериозна команда, бавно се спускат и отрязват пътя на светлината.