Карън Ченс
Призована от сенките (9)

Девета глава

Приткин изглеждаше така, сякаш се опитваше да определи дали напълно съм се побъркала, или само временно съм оглупяла.

— Помниш ли какво съдържа това място? — попита с диво тих глас, посочвайки тъмните контури на МАГИЯ. — Дори да разполагахме с всички воини магьосници в корпуса, пак нямаше да успеем!

Били насилствено кимаше зад главата на Приткин.

— Послушай магьосника, Кас. Той е прав.

Дори не се опитах да убедя Били да направи нещо за Томас. Той никога не го е харесвал, дори преди предателството, което заради нашето споразумение той виждаше като нападение както към мен, така и към себе си. Погледнах Мак, но изражението му не беше много окуражително. Той приличаше на сравнително симпатичен мъж, но беше също и приятел на Приткин, няма да споменавам, че любовта между магьосник и вампир никога не изчезваше. Те се подкрепяха, но не рискуваха живота си един за друг.

Въздъхнах.

— Ако нито един от вас не желае да помогне, чакайте тук. Ще успея и без вас. — Томас нямаше да умре тази вечер.

— Той се опита да те убие! — Приткин очевидно беше решил да спори с мен.

— Всъщност се опита да убие теб. Смятал е, че по този начин ми помага; не е толкова прозорлив понякога.

Приткин се приближи, но внезапно Мак се намеси, поставяйки ръка върху гърдите на приятеля си.

— Да я изведеш, хвърляйки я през рамо няма да помогне, Джон — каза той тихо. — Не знам какво значи този вампир за нея, но ако го оставим да умре, мисля, че ще целунем помощта на Пития за сбогом.

— Тя все още не е Пития. — Каза Приткин, зъбите му бяха толкова стиснати, че не можех да си обясня как говореше. — Тя е глупаво хлапе, което…

Тръгнах надолу по склона, чудейки се дали наистина не съм откачила, но след няколко секунди Приткин се изправи пред мен, изпречвайки се на пътя ми.

— Защо го правиш? — попита той като изглеждаше объркан. — Кажи ми, че не си влюбена в него — че не си на път да рискуваш животите ни заради някакви вампирски съблазняващи техники!

Спрях. Не бях сигурна как да нарека смесицата от емоции, която Томас предизвикваше у мен, но не мислех, че беше любов.

— Той ми беше приятел — казах, опитвайки се да обясня така, че да може да ме разбере, но беше трудно, след като не знаех дали самата аз разбирам. — Предаде ме, но по своя объркан начин на виждане на нещата е смятал, че ми помага. Той рискува живота ми, но също така го спаси. Предполагам, че сме едно на едно.

— Но ти не му дължиш нищо.

— Не става въпрос за това. — Наистина не беше. Опитвах се да помогна на Томас, но, внезапно осъзнах, исках и нещо друго. — Става въпрос за изложение. Някой, който е важен за мен е публично унижен, измъчван и убит. И все още никой — магьосници, Сената, дори никой индивидуален член на свръхестественото общество — не се сети да поиска разрешението ми!

— Твоето разрешение? — Приткин изглеждаше смаян. — И защо точно ще се нуждаят от него?

Погледнах го и поклатих глава. Майната му. Ако трябваше да се справям с всичките части на офиса, беше време да вирна глава. — Защото съм Пития — казах тихо и се трансформирах.

 

 

Предположих, че Сената ще използва собствената си зала за това и бях права. Обикновено кънтящото пространство вече не беше празно. Огромната махагонова плоча, позната още като масата на Сената, беше все още там, макар да имаше друго предназначение. Столовете, които по принцип заемаха мястото от едната страна, бяха преместени, подредени в полукръг пред масата. За тях имаше много редици съставени от пейки, на които седяха превръщачи, магьосници и вампири. Единствените, които не виждах бяха Феите, но те толкова много приличаха на магьосниците, че не можех да ги различавам. След случката в Данте, малко се съмнявах в това.

Приземих се точно там, където планирах, точно до Томас. Не се стремях към изтънченост, въпреки че нямаше начин да успея, дори и да исках; Трябваше да го докосна, за да се материализираме. Джак отстъпи назад няколко крачки, когато се телепортирах и за моя изненада не направи опит да ме хване.

Очите ми автоматично сканираха редиците, търсейки едно лице. Открих го лесно, седеше в края на предната редица, в най-близката до мен позиция. Стилният черен костюм на Мирча беше перфектен по кройка и му прилягаше чудесно, а бледосивата риза с яка, която носеше под него беше копринена. Платинените копчета за ръкавели, които блестяха едва-едва на светлината бяха единствените му дрънкулки. Изглеждаше толкова елегантно и под контрол както винаги, но аурата му се менеше постоянно. Тя се изостри, когато той ме видя, но не предприе никакво движение. Зад него, много от очевидците преобърнаха столовете си от бързане да се изправят на крака. Консулът се изправи с една вдигната ръка, предположих, че това бе някакъв сигнал, с който да ги въздържи. Всяка област на групата в МАГИЯТА беше свещена, точно както реколтата на чужда почва принадлежи на нейния собственик. Превръщачите и магьосниците трябваше да се държат добре на вампирска територия, в противен случай нарушаваха закона, който ги защитаваше.

Усетих как Шиба се събужда и докосва лявото ми рамо с лапата си. Тя беше готова да се противопостави — жалко, че тя беше само една, а те — стотици.

— Касандра, трябва да се върнеш при нас. — Консулът, както винаги, изглеждаше напълно спокоен. Единственото движение беше в облеклото й, което се състоеше в кожа покрита от много извиващи се змии. Този път бяха малки, нито една змия не беше по-дълга от човешки пръст, и се плъзгаха по нея като блещукаща втора кожа. — Тревожим се за теб. Внезапно нещо профуча край мен, странна сензация, от която кожата ми настръхна. Не ме заболя, но не знаех какво беше, а имайки предвид обстоятелствата това не беше добре. Реших да не се размотавам и да разбера какво е.

— Обзалагам се. Иска ми се да можех да остана и да си полафя с вас, но може би следващия път. — Грабнах рамото на Томас по-силно и се опитах да се телепортирам, но не се получи. Не усетих лекото надигане на силата си, въпреки че беше светла и силна преди малко.

— Не можеш да се телепортираш, Касандра. — Каза Консулът с обикновено равния си тон. Тя имаше приятен глас, добре модулиран и леко дрезгав. Един мъж вероятно би решил, че е секси.

Аз обаче реагирах по съвсем различен начин. Томас се раздвижи и аз погледнах надолу към него.

— Това е капан. — Каза той тихо. — Казаха, че ще дойдеш за мен. Не можах да повярвам — нямаше причина. Защо се върна? — Мъчителното възклицание изглежда източи силите му и той изпадна в безсъзнание. Взрях се в Консула, а тя отвърна на погледа ми спокойно, без видим намек на съжаление на красивото й лице.

Томас беше жив, но раните му бяха лоши — много лоши. Той беше излегнат върху тъмното дърво като някаква чудата форма на изкуството — нещо, което Пикасо е можел да нарисува, ако му беше навик да представя кошмарите си върху корабни платна. Това можеше и да е капан, но беше очевидно, че ако не се бях появила Сената щеше да позволи на Джак да го убие. Вероятно така и така планираха да го сторят сега, след като беше показал намерението си.

Притворих очи към Консула, но тя не каза нищо. Бях свидетел на това как убива два древни вампира с нищо повече от поглед, а те дори се намираха на по-голямо разстояние от нея, отколкото аз сега. Но не усетих жиленето на пустинен пясък срещу лицето си, нямаше предупреждаващ прилив на мощ. Внезапно ме осени факта, че в стая пълна с мистични същества, не усещах абсолютно никаква мощ.

— Аз съм под въздействието на нулева бомба, нали?

Консулът се усмихна. Изражението й не беше приятно. — Пропуснала си няколко.

Вземайки предвид всичко останало, нямах желание да се извиня за това че взех магията им. — Е, мамка му. Ще пробвам да съм по-внимателна следващия път.

— Нямаме време за вербална борба. — Възрастен магьосник ни прекъсна, взирайки се в мен. — Ефектът няма да издържи вечно, а знаеш, че не можем да си позволим още една…

Един от членовете на Сената, брюнетка в облачна фуста, го вдигна за гърлото, притъпявайки гласа му, като го издигна във въздуха. Тя подпитващо погледна Консула, но лидерът на Сената поклати глава отрицателно. Вредата беше нанесена. Всичко, което трябваше да направя беше да се размотавам достатъчно дълго, за да разваля магията. После силата ми щеше да спаси мен и Томас. За съжаление, не знаех колко време може да отнеме.

— Виж, всичко, което искам, е Томас. — Казах й. — Щяхте да го убиете, затова предполагам, че няма да ви липсва.

Опитът ми да започна диалог се провали.

— Искаше ми се това да не е необходимо, Касандра — каза Консулът тихо. Тя погледна вампирите около себе си, някои от най-мощните на планетата. — Хванете я — нареди им простичко.

Не се опитах да избягам. Нямаше смисъл. Почти щеше да е забавно, ако обстоятелствата бяха други. Какво си мислеше, че щях да направя, че да изисквам половин дузина повелители от първо ниво, за да бъда спряна? Без мощта ми и моите действащи повереници, и най-младият вампир можеше да ме превърне във вечеря без никакъв проблем.

След това осъзнах, че не се тревожеше само заради мен.

— Спрете! — Мирча спря една част от масата, и въпреки че лицето му беше зашеметяващо, юмруците му бяха стиснати от двете страни. А това не беше добър знак за някого, който се контролираше толкова добре. Останалите вампири изглежда се съгласиха. Те не гледаха мен — всички очи бяха върху него.

— Мирча. — Консулът застана зад него и постави гладка, бронзова ръка върху рамото му. Изглежда беше успокояващ жест, но той се отдръпна. Кръгът от вампири си пое колективна глътка въздух, а южняшката красавица всъщност въздъхна. Ръката на Консула моментално се уви около врата му, но сякаш той изобщо не забележи. — Предлагам ти да си предпазлива — каза ми тя. Видях, че въпреки хватката й, Мирча направи малък прогрес напред, няколко инча. — Какво си мислиш, че ще спечелиш, позволявайки всичко това да продължи?

— Какво да позволя да продължи? — Очите ми се местеха от нея към Мирча, объркано, само за да видя как спокойната му фасада се изплъзва. Не ми беше необходимо да ми споменава, че нещо не беше наред. Лицето му беше пребледняло като кокал, но очите му горяха като две запалени свещи.

— Това продължи достатъчно дълго — съгласи се Консулът. — Освободи го и мирно ще обсъдим нещата. Иначе…

— Иначе какво? — Може и да не разбирах какво става, но разпознавах заплахата, която чуех такава.

— Ще го пусна. — Каза тя тихо. — После ще видим дали можеш да се справиш с резултатите от реванша си. Ние го правим от достатъчно дълго време.

— Тъмните й очи проблеснаха и аз внезапно разбрах как е управлявала империя, когато е била тийнейджърка. — Той ми е нужен, Касандра! Във война сме. Не мога да го гледам такъв, не и сега.

— Каси. — Мирча някак успя да вдигне дясната си ръка, въпреки факта, че член от Сената, почти толкова възрастен, колкото Консула, се бе увесил на нея. Ивици на сензация се излъчваха от ръката му като дим от огън. Първо помислих, че просто отпуска мощ, но после една ивица се докосна до мен и разбрах. Беше като едно от старите ми видения, онова, в което видях проблясъци от бъдещето. Те изчезнаха след моите превъплъщения в Пития и аз се чудех дали не са изчезнали за добро. Наполовина се надявах на това. Били са част от мен от толкова дълго, но никога не ми показваха нищо хубаво. И това не беше изключение.

Фрагмент на видение се обви около ръката ми, въпреки опита ми да го избегна. Беше толкова топло, че очаквах да видя как струйки пара се отделят от кожата ми. Това, което видях обаче беше по-лошо — мозайка от картини, всяка една по-жестока от предишната — Мирча, целият облян в кръв, борещ се за живота си в бой със сабя, толкова бързо, че едва можех да наблюдавам; Мира, която изглеждаше победоносно, излизаща от сенките, за да хвърли нещо по него; една експлозия, която по-скоро почувствах, отекваща от земята и разкъсваща въздуха; а след това, на мястото, където бяха двамата елегантни бойци, имаше пропито количество плът и кости проблясващи гладко и с червен цвят на слабата светлина, толкова примесени, че беше невъзможно да кажа къде започваше едното тяло и къде свършваше другото.

Изкрещях и се отдръпнах, карайки сцената пред мен да се размъти. Отстъпих назад, прекалено отчаяна да се измъкна от картините, за да се тревожа за достойнство. Огледах се наоколо ужасена, но повечето вампири все още бяха фокусирани върху Мирча. Някои ми хвърлиха по един поглед, но никой не изглеждаше така, сякаш е видял нещо необикновено, още по-малко окървавената смърт на един от техните старши членове. Но нямаше място за съмнение в главата ми към онова, на което станах свидетел. Някъде, по някакъв начин, Мира беше успяла.

Някой сякаш беше стоварил кофа от ледени кубчета в стомаха ми.

Виденията ми винаги се сбъдваха — винаги. Бях се опитвала да ги променя преди, особено когато бях по-млада. Безброй пъти бях ходила при Тони, за да съобщя за бъдещи бедствия, вярвайки му като казваше, че ще направи всичко по силите си, за да ги предотврати. Но, разбира се, всичко, което правеше беше да разбере как да припечели от тях. Но накрая всичко се случваше точно както го предвиждах. Същото важеше и за виденията, които получавам сега, когато се опитвам да предупредя някой приятел за предстоящото му убийство. Не знаех дали той получаваше съобщението ми, или не, но това нямаше значение. Защото при всички случаи, той умираше.

Но всичко това беше преди да се превърна в Пития, или поне в нейната наследничка. От тогава можех да променям нещата, нали? И, ако Мира беше спечелила, защо Мирча беше все още тук?

Накрая се фокусирах върху Консула. Трябваха ми отговори, а Мирча не беше в състояние да ми ги даде.

— Какво става? Това номер ли е? — Дори, когато го казах, знаех, че не беше. Имала съм достатъчно видения, за да разбера реалността, когато я усещах.

Очите на Консула се стесниха до разрез.

— Играеш ли си с мен? — попита тя, толкова тихо, че едва я чух.

Погледнах надолу към Томас и си поех глътка въздух. Не аз играех игрички тук.

— Искам Томас. — Казах, по-несигурно, отколкото исках. — Вие, очевидно, също искате нещо. Кажете ми какво е и може да сключим сделка.

— Ти не знаеш?

— Най-накрая видях емоция върху това прекрасно лице. Изненадах се.

Томас издаде нисък звук и аз не се сдържах.

— Просто ми кажи! — Видението беше разклатило нервите ми и не исках просто да си лафя, докато Томас умираше.

Консулът си пое дъх, от който не се нуждаеше, и кимна.

— Много добре. Премахни проклятието, което упражняваш върху Лорд Мирча и ще ти дам предателя.

Опулих се срещу нея.

— Какво? — Някъде по линията бях изпуснала нещо. — Единственото проклятие наоколо е това, което той приложи върху мен! То ми докарва само неприятности.

— Неприятности? — Мирча рязко се изхили безрадостно. — Какво знаеш ти за неприятностите? — Той се измъкна от хватката и се стовари на пода. Два вампира се гмурнаха след него под масата, но не видях колко много се приближиха. Всичко, което разбрах бе, че не беше достатъчно близо. Внезапно се сблъсках с твърд гръден кош. — Виж моите — прошепна той, преди да прикове устните ми в опустошаваща целувка.

Ударът от емоциите му ясно се усети по връзката на проклятието, удряйки ме като ритник в стомаха. Същата енергия, която се образуваше между нас, когато и да се срещнехме и която минаваше през Мирча, само се беше увеличила. Това не беше неясна страст. Ненаситното желание беше улегнало, таейки се, чакайки подходящото гориво, а сега се беше възпламенило в огромен пламък. Беше все едно да се гмурнеш в река от лава. За момент го усетих във вените му, удоволствие толкова остро, колкото болката, преди да се прелее в мен като гореща вълна от желание. Усетих как затъвам, пропадайки в огъня, губейки ума си, и отивайки на място, където имаше всепоглъщаща сензация. Огън. Порочен огън. Целувката беше напориста и брутална, сякаш щеше да ме изяде жива. В нея нямаше нищо нежно, нищо романтично. И беше точно това, което исках. Ръцете ми убедително се заключиха около раменете му, ноктите ми се забиха в сакото му. Устата му беше безмилостна върху моята, яростна и настойчива, и една силна ръка се плъзна по тила ми да ме държи неподвижно. Един от вампирските му зъби ме прободе и аз усетих собствената си кръв. Той възпроизведе задушаващ се звук и се отдръпна назад, очите му диви, лицето му красиво и неопитомено.

Езикът му проблесна навън, за да вкуси кръвта ми; после очите му се затвориха и той трепна. Разтворих яката му и главата му се наклони, почти слепешката, към тавана, давайки ми по-добър достъп. Ръцете ми разкъсаха ризата му, късайки копчетата, докато езика и устните ми се плъзгаха по кожата на врата му. Дланите ми проследиха контурите на гърдите му и пропътуваха по ребрата му, вглъбявайки се във факта, че дъхът му се беше ускорил под докосването ми. Целувах пътечката от опъната кожа и мускули до зърното му, и когато захапах, той отпусна нещо, което много приличаше на писък. Знаех как се чувства — енергията между нас съвпадаше с пулса ми и аз се чувствах така, сякаш всеки момент мога да избухна.

Мирча ме избута срещу пясъчника на стаята, но останах там повече от физическия контакт на огнените му очи, отколкото от тяло притиснато срещу моето. Увих единия си крак около неговия и придвижих ръка до тила му, откривайки себе си за него. Ръцете му се спуснаха под кръста ми и ме вдигнаха, а аз изстенах, когато възбудата му се притисна срещу мен. Той беше огромен и твърд, и чувството беше уникално, но аз исках още. Изглежда той също искаше, защото прошепваше името ми през свирепи, настойчиви целувки, прокарвайки ръката си през косата и лицето ми, после изпсува на румънски и напълно забрави за величието си. Аз бях по същия начин, изричайки нечленоразделни желания, когато можех да си поема дъх. Усетих, че съм възседнала единия му крак, бедрото ми силно притиснато срещу ерекцията му. Дори и с дрехите ни — сензациите бяха невероятни: комбинация от невиждано удоволствие и порочен глад. Но после той отстъпи назад, рязко поставяйки разстоянието помежду ни. Изражението му беше отчаяно и той изглеждаше почти болен, сякаш измъчен от същата нужда, която тормозеше мен. Когато се опитах да го докосна, той отново се отдръпна, като че ли докосването ми беше болезнено. Проклятието внезапно показа и на двама ни какво всъщност беше болката, избухвайки в нажежен до бяло огън. Изключително силна болка ме облада, откъсвайки писък след писък от гърлото ми, които стържеха вокалните ми струни. Кръвта изгаряше под кожата ми докато не си помислих, че ще умра от неосъществена нужда. Горещи сълзи се стекоха по бузите ми и по ръцете на Мирча, когато той обгърна лицето ми, опитвайки се да ме успокои. Но нищо не помогна; болката беше буквално непоносима.

Коленете ми отказаха, когато писъците спряха да разкъсват гърлото ми и Мирча ме хвана, когато залитнах към него.

— Мирча! Моля те… — Не знаех за какво се молех, исках само да накара болката да спре. Прекосих малкото разстояние между нас и го целунах отчаяно. Имах няколко секунди да се насладя на познатата топлина на устата му и ясния аромат на плътта му, преди да се отдръпне от мен.

— Каси, не! — Прозвуча твърдо, сякаш се противеше. Той постави ръцете си върху моите, държейки ме далеч от себе си, но те трепереха, и той преглътна звучно. Бореше се с проклятието, осъзнах накрая, но не можех да му помогна. Ръцете му се преместиха върху главата ми, поемайки я, галейки косата ми. Болката и удоволствието бяха опустошителни. Тялото ми беше разрушено от редуващите се вълни на агония и екстаз, а пулсът ми бучеше в ушите ми толкова силно, че едва чувах.

Точно когато си мислех, че ще прескоча от пропастта в лудостта, енергията се избухна и се трансформира в нещо различно — проблясващ, ослепителен блясък, като вода под слънце в пустиня. Блясъкът се разпръсна върху нас като огромна океанска вълна и болката внезапно си беше отишла. На нейното място се появи изумително усещане на спокойствие, последвано от прилив на чиста радост. Видях удивлението в очите на Мирча, когато блясъкът се разпръсна и върху него.

Рязко осъзнах, че повече сълзи се стичаха по лицето ми. Те не бяха заради спомена от болка, а от това колко хубаво, колко безопасно се чувствах близо до него. Бяха всички мечти слети в една — дом, семейство, любов, приемане — и толкова ободрителна, че ме заслепи за всичко останало. За момент забравих за Томас и Мира, за Тони и целият ми списък с проблеми. Те вече не ме интересуваха.

Поклатих глава, когато ситуацията ми се изясни. Аз не бях просто привързана към Мирча. Това не беше привличане, привличането не унищожаваше способността ми да дишам, не ме караше да изпитвам болка, не ме караше да се чувствам безпомощна и отчаяна от мисълта да съм далеч от него. Прилепих се към него, знаейки, че няма начин да има основателна причина за това той да отговаря на моите чувства, освен ако не беше под влиянието на магия, но не ми пукаше. Нямаше значение, ако отвръщаше на любовта ми. Нуждаех се от него като дрога, трябваше да е до мен, за да се чувствам жива и цяла. Още малко от това и ще направя всичко, абсолютно всичко, за да не се разделяме никога.

Усетих емоция на отговор в силата на хватката му и най-накрая разбрах. Изглежда страстта беше само един от триковете в репертоара на проклятието и не беше най-унищожителния. Дори не наполовина толкова унищожителен колкото болката.

— Кога направи заклинанието? — попита Консулът.

Погледнах я безизразно, напълно забравила за присъствието й. Мислите ми бяха гъсти и мудни, въздухът около мен беше тежък, и трябваше да се напрегна, за да разбера въпроса. Обмислих възможностите си, а те бяха жалки. „Не зная“ изглежда не минаваше, но посочвайки очевидния факт, че Консулът беше сгрешил също нямаше да помогне. Нямах идея какъв отговор ще я задоволи, или колко време трябваше да спечеля. А това Мирча да ръга нещо в реброто ми не помагаше.

Погледнах надолу, за да видя, че дразнещия предмет беше бебешко розов висок ток, който трябва да е крил във вътрешния джоб на сакото си. Токът изглеждаше странно крехък, с деликатния сатенен материал, който беше започнал да се лющи на места и няколко по-тъмни пайети, които минаваха за връзки. Приличаше на антика, като изключим дизайна. Не мисля, че са произвеждали три инчови високи обувки в хубавите стари дни. След минута, мозъкът ми се събра на едно място. Куцах в кухнята на Данте онази сутрин, защото бях загубила едната си обувка. Обувката беше яркочервена, не розова и люпеща се, и крещеше на ново, иначе беше близначка на тази тук. За щастие, тялото на Мирча не ме излагаше на показ, защото се съмнявах да съм задържала лицето си под контрол. Театърът. Загубих тази обувка преди повече от хиляда години в лондонския театър.

— Касандра? — Консулът не звучеше доволна от забавянето ми, което беше иронично, имайки предвид навика й да чезне в неподходящите моменти. Не отговорих, припомняйки си искрата, която мислех, че съм си въобразила, в онова време. В онази ера, Мирча не беше под влиянието на заклинание, но аз бях. Магията трябва да го е разпознала, както и нужния елемент, за да се довърши и е направила връзката сама. Изводът ме удари като боен чук.

— От колко време? — повтори Консулът с глас, който не беше свикнал да повтаря по два пъти.

— Не съм сигурна — казах накрая. Гласът ми беше дрезгав, но не можех да прочистя гърлото си. — Вероятно… — Най-накрая успях да преглътна — … е станало през 1880.

Някой изпсува, но не видях кой. Това беше всичко, което можех да направя, за да задържа дори част от вниманието си върху Консула. Жегата от тялото на Мирча и ужасът от това, което му бях причинила предизвикваха хаос в емоциите ми. Страстта и вината се бореха за надмощие, но страхът също се показваше. Стомахът ми се сви.

Консулът не изглаждаше доволен.

— Проклятието изчезна, след като замина, неспособно да се изпълни без теб. — Измърмори тя. — И когато вие двамата се срещнахте отново, ти беше дете — прекалено малка, за проявата на заклинанието. Но когато се срещнахте като възрастни, то се активира и силите му започнаха да растат.

Успях да кимна. Мира галеше ръката ми, за да не прекъсва контакта между нас, милвайки костите в китката ми, плъзгайки се надолу да масажира дланта ми с палеца си. Но сега той започна да прокарва ръцете си нагоре и надолу по ръката ми като че ли да създаде повече контакт. И където и да докосваше, след себе си оставяше нещо, което приличаше на течно удоволствие. То се пропиваше в кожата ми, замайвайки ме, сякаш допира му беше опияняващ, а може би беше. Не знаех как работеше заклинанието, знаех само, че го правеше много добре.

Всичко, което исках, е да остана тук завинаги, проклятието да обикаля около нас като заслепителен водопад. Знаех, че не беше реално, че беше просто заклинание, на което е трябвало много време за активация, но беше много трудно за мен това да има значение. Кога в живота си ще се чувствам така отново? Имах двадесет и четири години на реалност и никога не бях идвала толкова близо. Толкова хубава измама нищо ли не струваше? Отговорът на тялото ми кънтеше с да. Само един тих гласец прошепваше, че не това беше въпросът, нали? Не че струваше нещо, а струваше всичко, защото това беше всичко, което изискваше заклинанието.

И това, което не можеше да има.

— Човекът, който отключва заклинанието го контролира — казваше Консулът. — Но ти го остави незавършено повече от век.

— Не беше нарочно!

Тя вдигна една перфектна вежда и повтори неофициалният вампирски код.

— Ние обсъждаме последствията, не намеренията. — Вампирите са свръхпрактични за тези неща. Резултатите от дадено действие са далеч по-важни от това дали някаква вреда е възнамерявана. А резултатът от моето действие беше катастрофален.

— Ами оригиналното заклинание — онова, което Мирча направи върху мен? — попитах отчаяно. — Ако го премахне, може би… ефектите ще са по-слаби.

— И ще ни осигури време, за да намерим магьосник, който да вдигне дубликата.

— Това вече е било опитвано, Касандра. — Консулът ме информира търпеливо. — Проклятието се доказва като изключително издръжливо.

— Няма да се развали? — Опитах се да помисля върху това, но Мирча правеше нещата невъзможни. Опитах се да се махна от прегръдката му, достатъчно дълго, че да прочистя главата си, но той възпроизведе нечленоразделен звук на протест и ме придърпа по-близо.

— Няма. — Консулът отговори кротко.

Хвърлих й изгарящ поглед, като не се интересувах за момент колко глупаво постъпвах. Ако искаше да задържи Мирча, не правеше нищо по въпроса. Според Казанова, заклинанието ще придобие по-големи сили с мен и Мирча близо един до друг, а ние не можехме да се приближим повече, отколкото бяхме за момента. Скоро нито един от нас ще има други ядове. И това означаваше, че няма кой да спре Мира. Започвах да осъзнавам колко лесно се сбъдваше видението ми.

За момент, размишлявах върху възможността да обясня ситуацията на Консула, но се съмнявах, че ще ми повярва. Не съм се доказала с нищо пред нея, а вампирите не бяха познати с качеството си да приемат нещата под силата на вярата в хората. Преместих се леко, така че да се скрия от острия й поглед за секунди и срещнах очите на Мирча. Беше донесъл обувката, което значеше, че по някакъв начин, е разбрал какво се е случило.

Само се надявах да остане достатъчно разумен да разбере какво исках да му кажа.

— Мира — измънках. Магьосниците не можеха Да чуят, а без магия не можеха да използват свръхслух. Но вампирите можеха да чуят всеки разговор без никакъв проблем.

Мирча ме зяпаше дълго и аз почти го виждах как нарежда парчетата от пъзела. Какво беше разбрал не можех да кажа, но не беше с мен, когато с Мира се срещнахме. Той знаеше, че тя се опита да ме убие и че се измъкна с това. И ме беше чувал да я наричам по име в Лондон, приемайки, че си спомня толкова маловажен детайл след толкова много време. Откровено се съмнявах. Вероятно щеше да предположи, че е намислила някакви трикове, но не и че той беше нейната нова мишена. А аз нямах никакъв начин да му кажа.

Не че имаше какво да направи, дори и да знаеше. Мирча може би щеше да е способен да се защити в настоящето, ако бъдеше предупреден, но Мира можеше да го атакува в миналото. Фактът, че той все още беше тук, означаваше, че тя не беше успяла, но ако аз не останех достатъчно здравомислеща, че да я спра, това нямаше да продължи дълго. Историята можеше да се пренапише от само себе си, без Мирча. И с Мира като Пития. След време, което ми се стори като година, Мирча кимна.

— Две минути — каза той тихо. Взрях се в него объркано, докато не разбрах какво имаше предвид. Казваше ми кога нулевата бомба ще загуби ефект. Щеше да ме пусне.

Погледнах го невярващо.

— Ами ти? — измънках.

Той поклати глава. Не знаех дали това означава, че не можеше да ми каже с това ограничено комуникиране, или не искаше да знам. Осъзнах, че стискам ръцете му достатъчно силно, че да му оставя синини, ако беше човек. Но когато го пуснах, спазъм от болка премина по лицето му. Аз също я почувствах, физическата болка от по-малкия контакт и трябваше да се насиля, за да не го подновя.

— Трябва да тръгваш. — Отбеляза тихо.

Преглътнах. Второто проклятие беше ново за мен, но му беше нужно век, за да въздейства на Мирча. Ако аз се чувствах така, а заклинанието имаше само ден, за да ми подейства, какво ли преживяваше той? Дори и Консулът да имаше право, и магията да е изчезнала, след като съм се върнала в своето време, заклинанието все още е било там, бавно узрявайки с десетилетията. И съдейки по реакцията на Мирча, когато се е събудило, беше действало от отмъщение.

Мисълта да върна Мирча в онзи ад беше мъчителна, но какъв друг избор имах? Трябваше да се оправя с Мира, или и двамата щяхме да умрем, а не можех да го взема със себе си и да рискувам със силата на заклинанието. Погледнах нагоре към него, позволявайки на разкаянието да се изпише на лицето ми.

— Зная.

Той затвори очите си и ръцете му се стегнаха около мен за момент. Придърпах го към себе си, целунах го и болката внезапно намаля. Проклятието беше доволно, докато се докосвахме и аз знаех защо. Можех почти да усетя как връзката между нас се засилваше, енергията струеше щастливо от всички места, където се докосвахме. Сега беше спокойно, но какво щеше да стане, когато си тръгнех? Усетих агонията, в която се намираше той, когато пристигнах и се съмнявах, че тази кратка среща щеше да насити желанието за дълго. Всъщност, можеше да стане по-лошо, като това да предложиш да умиращ от глад човек хапка хляб.

Мирча бавно разтвори ръцете си и се отдръпна. Очаквах това, но болката едва не ме повали на колене. Останах на краката си по някакъв начин, но само наполовина задуших звука на агония. Диви тръпки от шок ме разтресоха диво и ръцете ми станаха леденостудени. Прегърбих раменете си срещу пламъка на копнежа, който ме облада и обвих ръцете си около себе си, за да ги възпра от това отново да го притиснат към мен. Казанова беше накарал връзката да изглежда като бавна прогресия, която се разраства за дълъг период от време. Но нашата не беше такава. Може би защото не беше направена скоро, поне от една страна, или защото случайно е била удвоена. Всичко, което знаех, беше, че е порочна.

Мирча стоеше достатъчно близо и се създаваше впечатлението, че все още ме прегръща. Болката прочисти мислите в главата ми, като аромата на солта, позволявайки ми да разбера защо. Въпреки че той можеше да изгаря от желание да ме освободи, Консулът със сигурност не желаеше. Бях отказала да се превърна в нейна марионетка, бях откраднала ценна стока от нея и бях омагьосала главния й посредник. Фактът, че поне последното беше неумишлено, нямаше значение за нея. Чудех се какво ли бе планирала за мен, ако магьосниците й не можеха да развалят магията. Имайки предвид действията на Мирча, можех да предположа. Малко магии преживяваха смъртта на шишенцето. И ако не станех домашната й Пития, тя нямаше изгода от това да ме държи жива.

Срещнах погледа на Мирча.

— Ще намеря начин да разваля заклинанието — казах му. Не си направих труда да шептя този път. — Обещавам.

Той се усмихна леко, но очите му бяха безкрайно тъжни.

— Съжалявам, dulceata.

Консулът каза нещо, но аз не я чух. За един момент в стаята беше достатъчно тихо, че да се чуе как пада карфица на земята; в следващия — ревящ студен вятър изпълни помещението, разрошвайки косата ми на кичури, които удряха лицето ми. Вятърът спря за малко, събирайки сила близо до високия таван на стаята, преди да избухне в най-страшната ледена буря, която някога съм виждала.

Жестокият, брутален вятър игнорира мен и малкото пространство около мен и за малко си помислих, че стражът ми най-накрая е решил да се задейства, но потокът от златиста светлина не се появи и нямаше отличителна форма на пентаграм. Нещо друго ме защитаваше и за момента не ми пукаше какво беше — интересуваше ме времето, за което го правеше. Навсякъде извън малкия остров на спокойствието, хаосът цареше.

Мирча отстъпи назад и аз се задъхах от болката, когато проклятието разбра, че нещо не е наред. Щях да го сграбча отново, въпреки обстоятелствата, но не можех да го видя във виелицата.

— Мирча! — извиках, но гласът ми се загуби в оглушителния вятър.

Без да зная какво друго да направя, скочих напред и се хвърлих към Томас. За щастие, спокойният остров се премести с мен. Не го покри изцяло, а раните му бяха твърде далеч от мен, за да се протегна върху него, но леденото ухапване върху краката му беше най-малката ми грижа. Напрегнах се да отключа белезниците му, но не ги виждах, не виждах нищо от силния, ревящ бял свят. После нещо тропна върху масата точно до мен и аз разбрах от какво беше странният, силен шум наоколо. Вятърът носеше със себе си зърна от градушка с размерите на топки за боулинг и докато те бяха затворени между четирите стени на помещението, принадлежащо на Сената, нямаше къде да излеят яростта си, освен да рикошират върху всяка възможна повърхност. Беше сякаш да си хванат в игра на пинбол в ада. Ако не развържех Томас скоро, ледените зърна щяха да смачкат краката му, а нямаше начин сама да го завлека, където и да е. Трябваше да ни измъкна и да намеря Мира, въпреки че нямах идея как ще се справя с нея в текущото си състояние. Всичко, което исках бе да се свия на малко кълбо и да чакам Мирча да ме открие — и ако останех, знаех, че и той щеше да го направи. Каквато и сила да му беше помогнала да се отдръпне, проклятието беше по-силно. Нямаше да мине много време, преди да бъдем заедно.

Нещо удари левият крак на Томас, раздрусвайки цялото му тяло. Протегнах се, но не можах да достигна крайниците му, без да оставя главата му незащитена и не можех да вдигна краката му нагоре, защото бяха завързани. Опитах да се телепортирам и макар да усетих нещо този път, като леко дръпване, все още не можех да го направя. Побързай — помислих си отчаяно.

Накрая разбрах как да сваля белезниците от ръцете на Томас и тъкмо ги отворих, когато стаята стана много по-претъпкана. По средата имаше тату студио, толкова близо до главната маса, че почти върху нас. Лицето на Мак, наполовина затъмнено от снега, въпреки да бе само на няколко ярда разстояние, се появи на главния прозорец под трепкащия магически мастилен знак. Секунда по-късно, една ръка, покрита с гънещи се шарки, се протегна от главната врата и сграбчи крака на Томас, счупвайки белезниците на десния му глезен с лекота.

Веднага щом Мак изтегли Томас през вратата, аз се втурнах покрай масата след тях. Студиото беше кацнало върху невероятната редица от стъпала, водещи към подиума, върху който седеше масата, следователно беше наклонено към мен. Ако направех още няколко крачки, кинетичната ми енергия щеше да направи останалото.

Тъкмо успях да хвана ръката, която Приткин беше протегнал за мен, когато някой сграбчи глезена ми. Защитата ми — проклета да е — не отговори, но Шиба внезапно го направи. Тя бе игнорирала Мирча или заради нулевия ефект, или защото не гледаше на него като на заплаха. Но който и да ме беше хванал, беше друго нещо. Усетих я да се стича надолу по тялото ми, после се появи шума от ръмжаща велика котка и изненаданото изскимтяване на някой важен лидер на Сената. Шиба се придвижи и секунда по-късно Консулът пусна крака ми.

— Хайде! — Приткин ме издърпа и аз почти прелетях останалата част от пътя покрай гладката повърхност на масата. Строполихме се на прага на вратата на студиото и внезапно отново можех да виждам. Нито Мак, нито Томас бяха пред мен, но нямах време да се тревожа за това. При възкликването на Приткин, което гласеше — „Готови сме!“ — цялата сграда започна да трепери.

През следващата минута тичахме върху камъни, в откачен зигзаг маршрут по средата на основите на сградата на МАГИЯ. Прекарвахме си чудесно, въпреки да бях толкова заета да се държа за Приткин, който беше приложил смъртоносна хватка върху щанда, че беше трудно да се каже. Обаче видях тъмни неясни очертания, които се приближаваха по новия изваян тунел и в следващата минута, Кит Марлоу се строполи в ужасно наклонената стая.

Той изглеждаше мрачен и непреклонен и около него се носеше полъха на опасност, за който не си спомнях от нашата кратка среща в детството. Разбира се, онази нощ той се наслаждаваше на най-голямото гостоприемство на Тони и не кървеше от половин дузина рани.

— Ох, разкарай се! — Чух Приткин да мърмори. Той ме свали от гърба си, притисна ръцете ми около ръбовете на катедрата и извика: „Дръж се!“ — достатъчно силно, че да спука тъпанчетата ми. После ме пусна и прелетя през стаята към Марлоу.

Те се сграбчиха, но без магията всичко се свеждаше до старовремски мръсен бой и чисти мускули, а двамата бяха почти равнопоставени. Марлоу крещеше нещо в моя посока, но не можех да го чуя над врявата от тунелните ни усилия. А и бях твърде погълната от вълните на болка, които ме заливаха заради проклятието, за да ми пука.

Колкото повече се отдалечавах от Мирча, толкова по-лошо ставаше, дотолкова, че едва забелязвах това, което се случваше около мен. Сълзи ме заслепяваха, спазми присвиваха стомаха ми и ставаше все по-трудно да дишам. Спомних си за думите на Казанова, че хората под проклятието, предпочитат самоубийство, отколкото да понасят болката от раздялата и най-накрая разбрах защо.

Марлоу беше хванал Приткин около главата и двамата се срутиха върху катедрата, почти карайки ме да загубя вече слабата си хватка. После Приткин заби нож в гърдите на вампира и двамата се отдръпнаха един от друг. Но магьосникът, който изглеждаше замаян от липсата на въздух, не се възползва от предимството си и по някаква причина, Марлоу също не го направи. Той зловещо издърпваше ножа, когато, без предупреждение, студиото потрепна и спря.

Коленете ми се удариха болезнено в едната страна на катедрата и аз едва се задържах да не падна върху нея. Но не можеше да ми пука по-малко. Проклятието внезапно утихна така, както прекъсваше стереото, когато някой го изключеше. Поех си въздух и усетих, че отново мога да дишам дълбоко. Главата ми се въртеше от притока на кислород и от облекчение. Но почти веднага, усетих нещо друго: глад.

Беше във величината на отсъствието му, така че можех да определя истинската сила на връзката. Искаше ми се да се засмея и да заплача едновременно. Облекчението след болката донесе край и на пристрастяващото, поглъщащо всичко останало удоволствие. И копнежът веднага се задейства.

Залитах около катедрата, чувствайки се странно куха и празна отвътре. После погледнах през главния прозорец и замръзнах шокирана. Това, което видях, беше достатъчно, за да забравя дори и за проклятието. Пред нас нямаше друг пясъчен коридор или дори празно пространство от пустинята. Вместо това видях огромна ливада, покрита с висока трева, която се накланяше вляво от нежния бриз. От височината на слънцето предположих, че бе обед, въпреки че дифузната светлина затрудняваше предположението ми. В далечината лежеше гребен от заострени сини планини, покрити със сняг, но бризът, който навлизаше през вратата на студиото, беше топъл и ухаеше на диви цветя. Беше красиво.

Мак предпазливо проточи врат зад завесата, после нададе вик на чиста радост.

— Така! А те казаха, че не е възможно! Мамка му!

Забелязах, че неговите защити бяха спрели да се движат, замръзнали като нормални татуировки. Мак, този откачен кучи син, беше докарал тату студиото право през портала и сега то се намираше във Феерия.