Карън Ченс
Призована от сенките (6)

Шеста глава

Мислех, че двамата мага ще счупят нещо, опитвайки се да достигнат торбата. Мак победи своя приятел, но само защото беше по-близо и разкопчаните панталони на Приткин се опитаха да се смъкнат по пътя. Наблюдавах го разочарована как се закопчава и си ударих мислен шамар. Както вървяха нещата, щях да имам нужда от терапия.

Мак започна да подрежда предметите върху хладилника, един по един. Движенията му бяха благоговейни и внимателни, сякаш боравеше с нитроглицерин. Двете Нулеви бомби блестяха в нежно сребърно под светлините от тавана. Зад тях беше невзрачно изглеждащата кутия, в която бяха затворени Греите от незнайно колко века. И накрая, Мак извади от кадифена торбичка и внимателно постави пред останалите неща, един по един, руническите камъни.

Отне му няколко опита да намери гласа си.

— Съвършена колекция! — каза задъхано. Тотемът на вълк, татуиран на гърба му, спря да вие и надзърна иззад раменете му, за да види за какво беше цялата врява.

— Това ли е всичко? — попита Приткин — Всички неща на Сената ли взе?

— Разбира се, че не! Знам, че имаше война… Бях там, когато започна, помниш ли?

— Какво друго имат? — разпитваше ме Приткин, докато Мак стоеше и точеше лиги, пред нещата върху хладилника.

— Не е твоя работа!

Реших да го оставя да си мисли, че съм била достатъчно смела, че да осъществя крайно опасно нахлуване в Сената — звучеше по-добре от истината. Всъщност, бях се завърнала от пътуване в бъдещето с Мирча, за да се натъкна на Консула да ни чака. Тя посегна към мен, аз инстинктивно се дръпнах назад и благодарение на моите нестабилни нови способности се върнах три дни назад в миналото. Бях се преместила във времето, но не и в пространството, така че все още се намирах във вътрешното светилище на вампирската част на МАГИЯ. Тъй като тяхното хранилище за магически предмети бе, буквално точно пред лицето ми, реших да си помогна с няколко неща, преди да се измъкна. Бързах, защото техните стражи, почти сигурно ги бяха алармирали, че съм там. Спрях само колкото да сграбча предметите от единия от рафтовете и едва забелязах останалите. Но тъй като шкафът за съхранение на вампирските ценни находки, бе по-висок от мен, бих се обзаложила, че не ги оставяха беззащитни.

— Ще се нуждаем от помощ във Феерия — изтъкна Приткин, правейки очевиден опит да обуздае темперамента си. — Ако си откраднала тези неща, би могла да вземеш още.

— Не възнамерявам да вземам останалите оръжия! Те са във война! — Може и да бях ядосана на Мирча, но да ги оставя на милостта на Распутин и неговите съюзници, не влизаше в плановете ми. Да не говорим, че и моят стар приятел Рейф беше с него. Там имаше достатъчно лоши вампири, но не бяха начернени с катран с една и съща четка, без значение какво му харесваше да мисли на Приткин.

— Във всеки случай, не мога да се върна там, без да използвам силите си, а аз се опитвам да избегна това.

— Защо? — той изглеждаше искрено озадачен. — Това е най-доброто оръжие, което имаш.

— Също е и най-ужасното. Както изтъкна, не знам какво правя. И ако объркам нещата, може да бъдат убити много хора.

— Затова ли не искаше да ни преместиш от Данте? — настояваше той. Когато кимнах, през лицето му премина израз, който едновременно разкриваше обърканост и гняв.

— Това няма смисъл. Ти ни отведе в деветнадесети век, когато по-рано се опитваше да се измъкнеш от мен!

— Не съм го направила!

— Аз бях там, ако си спомняш — отвърна ми ядосано — Твоят любовник едва не ме уби!

Освен, ако не се брои едно вън-от-тялото преживяване, Мирча и аз не бяхме любовници. И благодарение на проклятието, не можех да рискувам това някога да се случи. Както и да е, нямах намерение да обяснявам това на Приткин. Не беше негова работа, а и ми беше омръзнало от чувството, че постоянно бях на съд и той беше съдия, защитник и, може би, палач.

— Не ме интересува дали вярваш или не — казах, толкова спокойно, колкото можех да се контролирам. — Но нямах нищо общо с това. Силата просто избухна… Не знам защо. Единственото нещо, което направих беше да ни измъкна от там, толкова бързо, колкото бе възможно.

— Пития контролира силата, не обратното — каза Приткин, наричайки ме лъжец.

— Вярвай, каквото си искаш — казах, внезапно отегчена. Спорът с него ми омръзна бързо, защото изглежда никога не решаваше нищо. — Ако това, което каза по-рано, че се нуждаем от всяко предимство, което бихме могли да си осигурим, е вярно, то тогава имам работа за Мак.

Мак ме погледна бегло, все още изглеждайки зашеметен.

— Какво?

— Моят страж — казах, дърпайки надолу задната част на блузата ми, за да му покажа горната част на пентаграма — Приткин каза, че Кръгът го е деактивирал. Можеш ли да го оправиш?

— Не казах „деактивирал“, това не би било възможно — поправи ме Приткин, докато Мак се приближаваше към мен, за да хвърли един поглед. — От такова разстояние Кръгът може само да го блокира, което те почти със сигурност са направили, защото се опасяват, че ще го използваш срещу тях. Иначе те нямаше да прекъснат връзката — всеки път, когато той се възпламени, им показва точното ти местоположение, а те отчаяно искат да те намерят. — Приткин внезапно се придвижи напред, докато не нахлу в личното ми пространство. — Обяснението ти за въздействието на силата няма смисъл — каза той със суров глас — Не и ако наистина си Пития.

Предполагам, че се опитваше да ме сплаши, но това определено не проработи. Спря на около педя от мен, с неговите разголени гърди право пред погледа ми. Мускулите му леко се очертаваха под кожата и определено бяха твърди и гладки, а прекалената жега караше поточета пот да пробягват по очарователен начин през всички тези косъмчета. Единственият мъж, който някога бях докосвала, беше обезкосмен или почти, и имах налудничавото желание, да прокарвам ръце през тези руси, влажни косъмчета, за да разбера какво бих могла да създам с пръстите си.

Не знаех, защо магът, който не харесвах ни най-малко, ми въздействаше по този начин, но се чувствах като някой, който е бил на строга диета седмици наред и току-що е зърнал мелба. Ръцете ми бяха влажни, а дишането — учестено дотолкова, че се запъхтях много бързо. Откъснах очи от тялото му, преди да изгубя контрол, но това не ми помогна особено, тъй като погледът ми се спусна по-ниско, за да разбера какво беше прикрито от тези вбесяващи дънки. Преглътнах и се заборих да се взема в ръце, преди да се отдам на изгарящото желание да разкъсам джинсите му.

Почти съумях да се накарам да отстъпя, дори това да означаваше той да си помисли, че ме е уплашил. Това би било, в крайна сметка, по-добре от истината. Но след това направих грешката да го погледна в очите. Най-накрая разбрах защо винаги ми е изглеждал малко особен: неговите пясъчни мигли и вежди бяха толкова близки до цвета на кожата му, че от разстояние изглеждаше сякаш ги няма. От толкова близо, можех да видя, че миглите му бяха всъщност дълги и гъсти и обграждаха ясни зелени очи — необичайно зелени, без дори и намек на някакъв друг цвят.

Въпреки строгите заповеди за противното, ръцете ми бяха върху него, проследявайки мускулите на гърдите му. Неговите зеници се разшириха дотам, че очите му станаха почти черни и шокиран израз премина през лицето му, вероятно по-шокиран, отколкото, ако го бях зашлевила. Но не се отдръпна. Имаше едно странно изтръпване в ръцете ми там, където се притискаха срещу гърдите му и кожата му беше по-гореща, отколкото би трябвало да бъде, дори и с отвратителния климатик на магазина. Или, може би, това бях аз. Не ме интересуваше: много малко мисли бяха останали в главата ми, с изключение на това, как да смъкна този проклет цип надолу.

Преди да мога да осъществя този план, Приткин сграбчи китките ми. Не бях сигурна какво точно иска да направи, да ме отблъсне или да ме придърпа по-близо до себе си и съдейки по израза на лицето му, не мисля, че и той беше сигурен. Но нито един от нас нямаше възможност да го разбере.

Внезапно почувствах, сякаш някой ме заля с бензин и метна клечка кибрит.

Това, което избухна в мен не беше болка — беше агония и изглежда пронизваше всяка една клетка от тялото ми едновременно. Изпищях и отскочих назад, удряйки Мак и събаряйки и двама ни на пода. Приткин ни последва, защото все още държеше китките ми и смътно чух Мак да изкрещява нещо към него, но не можех да се съсредоточа достатъчно, за да разбера какво. Извих гърба си и се загърчих като риба на сухо, само дето това, което исках не беше въздух, а да се освободя от адската болка. Добих реална представа, какво чувстваш, ако изгаряш жив. Огънят проправяше своя път през гръбнака ми, раздирайки го, всеки нерв завършваше, експлодирайки в нажежена до бяло агония. Забравих къде се намирам, забравих проблемите си, които изведнъж вече изглеждаха незначителни, дори и глупави, на фона на изтезанията, които понасях. Мислех, че вече щях да забравя и името си след още няколко секунди, когато така внезапно, както беше дошла, болката изчезна.

Осъзнах се на линолеума на пода на ателието на Мак, опитвайки се отново да се науча как се диша. Вдигнах поглед, за да видя Мак да държи здраво китките на Приткин. Той, очевидно, го отдръпваше от мен, и ми се искаше да го разцелувам за това, ако не треперех толкова силно, че ми беше трудно дори да седна. След като беше разрешил неотложния проблем, той пусна ръцете на Приткин и се обърна към мен.

— Добре ли си? Каси, чуваш ли ме? — Кимнах, неспособна да направя друго в момента. — Добре. — Изглеждаше откачил, а неговото обикновено спокойно К̀во-става-човече отношение напълно изчезна. — Стой, където си и веднага се връщам. Каквото и да става, не докосвай нищо!

Мак изчезна през вратата, която отвеждаше извън ателието и чух течаща вода. Болката се беше оттеглила, но споменът за начина, по който беше прогорила пътя си през тялото ми, остави послеобраз от ослепителна светлина, която нараняваше ретината ми. Нервните ми окончания пулсираха с ярки припомняния и въпреки че вече нямах вече гърчове, лек тремор като че ли се беше появил трайно. Ужасно се страхувах да се движа, защото се безпокоях, че може случайно да го задействам отново.

Смътно осъзнах, че задъханото дишане, което чувах, не беше само моето и извъртях очи настрани, без да помръдвам главата си. Съзрях Приткин, лежащ по гръб, втренчен в тавана с изцъклени подбелени очи. Лицето му беше зачервено, мускулите — опънати, а дишането повърхностно като моето. Хрумна ми, че може би не съм била единствената засегната. Мак се върна с влажна кърпа и я постави на челото ми. Бях на път да му кажа, че се нуждая от малко повече от това — като доза кодеин или бутилка уиски — но дребният жест изглежда помогна. Наблюдавах една нощна пеперуда да обикаля халогенните светлини и се опитвах да си възвърна контрола на движенията. Самата идея да седна звучеше безумно, така че докато Мак се грижеше за Приткин, лежах долу и мислех. Дори в сравнение с някои забележителни преживявания в миналото, бях имала нещо, което можех да квалифицирам като най-лудия ден в живота си. Така че, може би беше разбираемо, че щеше да ми отнеме толкова дълго време да измисля нещо.

През целия ден се бях държала странно около мъже. Обикновено, забелязвах привлекателни момчета колкото и останалите жени, но бях имала години, за да се науча как да се любувам отдалеч и след това да отмина. Да живееш в бягство означаваше, че с всеки мъж, с който се забърквах, получаваше като допълнителен бонус смъртна заплаха. Тъй като не исках някой да пострада, се опитвах да спазвам дистанция, а практиката, както казват, те прави перфектен.

Открих, че ми е трудно да се концентрирам около Казанова и Чавез, но пък какво толкова. Те и двамата бяха зашеметяващи красавци, да не говорим, че и обладани от инкубуси. Приех, че съм реагирала, както се очаква от всяка една хетеросексуална жена около тях и бях благодарна, че не бях завлякла единия или и двамата към най-близкия килер. Но Приткин беше друго нещо.

Не само, че го намирах за напълно непоносим от момента, в който се срещнахме, но, освен това, никога не го бях мислила за особено привлекателен до днес. Добре, бях склонна да призная, че тялото му беше доста хубаво и лицето му не беше чак толкова лошо, когато не носеше обичайната си подигравателна усмивка. Косата му беше жалка, изглеждаше сякаш е била оформена с Weed Eater, но никой не е съвършен. Но Приткин определено не беше мой тип. Никога не съм харесвала руси мъже, особено смъртоносни такива, на които, вероятно, името ми беше в челните позиции на списъка с целите им. Но изведнъж сериозно бях хлътнала по него.

Рязко седнах, чувствайки гадене, и едва успях да хвана кърпата, преди да падне в скута ми. Ами ако Мирча си играеше с проклятието, опитвайки се да ме принуди да завърша ритуала? Знаех, че може да го направи, тъй като вече го беше променял веднъж, за да приема Томас на негово място. Може би можеше да го измени така, че да възникнат повече от приятелски взаимоотношения — много повече, ако сега беше готов на всичко, за да продължи. Покрих очите си с ръце и един друг вид болка ме прониза. Идеята, че Мирча може и да не го е грижа кой ще завърши церемонията, стига да стана Пития накрая, ми подейства като студен юмрук в гърдите. След няколко минути се надигнах от пода, използвайки масата за татуировки за опора. Изненадващо, тялото ми не възрази.

— Може ли Мирча да промени проклятието? — попитах. Бях горда от факта, че успях да запазя гласа си спокоен.

Приткин също се беше изправил на краката си и като допълнителен бонус, беше облякъл ризата си отново. Той ме погледна, а след това бързо се извърна.

— Малко вероятно.

— Някой ще бъде ли така добър да ми каже какво, по дяволите, се случи току-що? — попита Мак.

— Тогава защо изведнъж силно желая всеки мъж, който ми се изпречи?

Приткин се взираше в стената зад хладилника и след като осъзнах, че се съсредоточавам в предницата на джинсите му, реших да направя същото.

— Болката беше един вид защита на проклятието срещу забранен партньор — каза ми той. — Това не би те привлякло към никого. Почувствах внезапна вълна на облекчение, достатъчно силно, че да ми омекнат коленете. Хванах се за масата с две ръце и се помъчих да не се захиля като идиот. След няколко секунди, успях да го преодолея. Може би, Мирча не ме беше манипулирал — не и точно сега — но очевидно, все още имаше проблем.

— И така, какво става?

— Аз… не съм сигурен. — Приткин пое накъсан дъх и затвори очи. След момент зачервените му бузи леко побледняха. — Обърка ли се нещо по време на ритуала?

— Какъв ритуал? — Мак се опитваше да влезе в час, но не се справяше особено добре. Чувствах се по този начин цял ден.

— Ритуалът по прехвърлянето — разясних — който се изисква, за да се превърнеш в Пития. Не знам как се нарича? Агнес го започна, но тя каза, че трябва да, ъ-ъ. — Разтакавах се от уважение към старомодната чувствителност на Мак.

— Но Мирча се погрижи за това — каза Приткин.

— Не точно. — Можех да разбера объркването му. Като изключим антракта на представлението, последния път, когато ни видя заедно с Мирча, бяхме голи и запотени. Добре, технически бях увита в одеяло, но схващате какво искам да кажа. — Бяхме прекъснати. Распутин нападна, помниш ли?

— Съвсем ясно. — Приткин сбърчи чело, сякаш се опитваше да осмисли трудно понятие. — Казваш, че все още си девствена?! — попита без заобикалки. Гласът му прозвуча толкова недоверчиво, както и ако някой му беше казал, че космически кораб е кацнал върху моравата пред Белия Дом. Подобно нещо е възможно, но много малко вероятно.

Спрях да зяпам стената, за да го изгледам свирепо.

— Не че това е твоя работа, но да!

Той поклати глава, отказвайки да повярва.

— Никога не бих предположил!

Бях готова да започна сериозно да се дразня, когато установих, че се възхищавам на начина, по който влажната коса се къдреше в основата на врата му. По дяволите, по дяволите, по дяволите!

— Имаш ли теория или не?

— Най-вероятното обяснение е, че Ритуалът на Пития се опитва да се изпълни докрай от само себе си.

За момент се взирах в него безизразно. Той не забеляза това, тъй като бе твърде зает да брои тухлите в стената.

— Нека да изясним това — казах накрая, като звучах леко сподавено въпреки огромните ми усилия. — Тъй като Мирча не е тук, недовършеният ритуал ме кара да съм привлечена от други мъже, за да се завърши. Но проклятието не харесва това и се проявява като изтезава мен и всеки, който се намира близо до мен. Така ли? И по-важното, ще продължи ли да се случва?

— Какво проклятие? Под проклятие ли си? — попита Мак.

— Нейният вампир господар я е поставил под duthracht. Това е несъвместимо с Ритуала на Пития, който все още не е завършен — каза Приткин накратко.

— О, по дяволите! — Мак седна на табуретката. Изглеждаше шокиран.

— Отговори ми! — Ако дръзнех в този момент да докосна Приткин, щях да го докарам на косъм от смъртта.

— Не знам достатъчно за ритуалите, за да кажа със сигурност дали има изход точно сега — каза неотзивчиво. — Церемонията се провежда под юрисдикцията на Пития и има няколко документа, пазени на място, свързано с длъжността.

— А някакви свидетели? — надявах се, че не звуча толкова обезумяла, колкото се чувствах. — Ритуалът е бил изпълнен за Агнес веднъж, нали?

— Това е било преди повече от осемдесет години. Дори ако има някакви свидетели, които са все още живи, те няма да бъдат от голяма полза. По-голямата част от ритуала се извършва уединено. Единствените хора, които са запознати с цялата процедура, са Пития и посоченият от нея наследник.

— Мира. — Супер, отново бях там, откъдето бях започнала. — Какво ще кажеш за проклятието тогава?

— Вече правиш, каквото може да се направи, като стоиш далеч от Мирча. Това поне ще забави процеса. Няма друго средство за защита, освен заклинанието да се премахне.

— Тогава как да го премахна?

— Не можеш!

— Не ми ги пробутвай тия! Трябва да има начин!

— Ако има, то аз не го знам — каза ми той, звучейки уморено. — Ако можех, щях да ти кажа. Докато ритуалът не завърши, ще продължи да те привлича към мъжете, но проклятието ще се противопоставя на всеки друг, освен Мирча. И вероятно ще става все по-зле с течение на времето. Duthracht е доста злобен, когато противодейства.

— Но… но какво стана с Чавез? — попитах отчаяно — Той ме докосна и нищо не се случи. Не паднах да се гърча върху ледената пързалка!

— Била си на ледената пързалка? Защо? — Приткин отново изглеждаше вбесен. Не би могло да ми пука по-малко.

— За да донеса това — посочих съм торбата. — Не исках да ги вземам в Данте.

— Така че ги остави без надзор на публично място, където всеки може да ги вземе?!

— Бяха в заключено шкафче — казах начумерено. — И може ли да се върнем на темата? Почувствах нещо да се заражда, когато Казанова ме докосна. Беше нищо в сравнение с това, което се случи току-що, но почувствах… не знам. Сякаш нещата можеха бързо да се влошат. Само че той пусна ръката ми преди това да се случи. Но Чавез не ми въздейства изобщо, и това беше по-късно. Така че, ако си прав и реакцията се засилва, не трябваше ли да е по-лошо?

Приткин погледна неловко.

— Не знам.

— Единствената причина, за която мога да се сетя, е, че — размишляваше Мак — проклятието определя размера на заплахата чрез отчитане на нивото на интерес на потенциалния партньор и реагира по съответния начин. Казанова, вероятно, до известна степен е бил привлечен от теб, докато този Чавез — не. Затова Казанова е бил идентифициран от проклятието като грешния партньор и като потенциален проблем, и предупреден да спре. Но Чавез, въпреки че също е бил грешният партньор за връзката, не се е интересувал от теб и по тази причина не е бил възприет като заплаха.

Мак изглеждаше доволен от себе си, докато аз и Приткин се взирахме един в друг с нарастваща паника. Като че ли, по взаимно съгласие никой от нас не изтъкна очевидната връзка. Не исках да се занимавам с това. Никога.

— Разбира се — Мак продължи разсеяно — когато има взаимно привличане, реакцията е по-силна, тъй като предупреждението е в двете посоки… — провлече той сконфузено.

— Добре. — Поставих ръка на главата си, която започваше да тупти заедно с пулса ми. При това положение, можех да стана най-младият човек, някога, умрял от пристъп, причинен от стрес. — Как да се справя с това нещо? — попитах Мак, тъй като Приткин беше зает да се опитва да не изглежда ужасен.

Мак почеса наболата си брада.

— Обикновено трябва да има вратичка, вградена в тези неща и особено в duthracht. Той има склонност да причинява хаос, и не мога да си представя, че някой ще го постави и няма да си остави авариен изход. Но само двама души е възможно да знаят каква е предпазната мярка.

— Мирча и този, който е направил заклинанието.

Той кимна.

— И магът без съмнение е някой отхвърлен, който е под закрилата на вампирите. Той няма да рискува да загуби това, за да ти помогне, дори ако успеем да разберем кой от стотиците измамни магове — и това са само тези в страната — е използвал Мирча. Разбира се, няма много с такъв вид умения извън Черния Кръг. Но това не ни помага особено. Да кажем, че бихме могли да ги ограничим до няколко дузини, но все още ще трябва да открием него или нея и ако това беше лесно, щеше да е направено много отдавна.

— Има ли средство, което може да забави това нещо, да направи реакцията по-малко… екстремна? — попитах Мак, но Приткин беше този, който отговори.

— След като преминем във Феерия, то може би няма да представлява проблем. Подобно на останалата част от нашите магии, проклятието не би трябвало да действа там. — Той очевидно, все още се възхищаваше на празната стена — Аз, ъ-ъ, мисля, че ще бъде по-спокойно, ако изчакаш отвън. Мак може да погледне стража ти, когато приключи с мен.

Не възразих. Грабнах друга кола, прибрах оръжията си в торбата и напуснах, вземайки ги със себе си. Това беше тест за това колко бе шокиран Приткин, но той не възрази.

Седнах на разнебитена табуретка до тезгяха и премислих отново събитията. Много малко можех да направя, освен да страня от привлекателни мъже, докато отида във Феерия. Надявах се Приткин да е прав и ефектът да е по-слаб там, може би достатъчно, за да ми спечели време да намеря Мира. Не бе велик план, но беше най-доброто, което можех да направя. Отпих от напитката си и се огледах наоколо за нещо, каквото и да е, което да отклони мислите ми от образа на почти голия Приткин, който в момента получаваше меч, изваян върху стегната му, златиста кожа.

Стоях отвън повече от час, прелиствайки двойка огромни черни класьора, пълни с модели на татуировки. Имаше всичко от вуду знаци до Индонезийски племенни рисунки, но повечето бяха традиционни магически символи и индиански тотеми. Прецених, доста бързо, от описанията под снимките, че всички проекти на Мак са свързани с някаква свръхестествена полза. Не видях между тях меча, който правеше на Приткин, но той, може би, беше специална поръчка.

Двата тома бяха разделени на категории и нива. Първо, избираш какво точно искаш да прави татуировки. Някои бяха за защита, предпазващи от порязвания и ожулвания, загуба на кръв, изгаряния, наранявания на главата, отрова, измръзване и други. Дължината на списъка ме накара да се зачудя защо някой би искал да бъде маг воин. Също така ме накара да се чудя, защо досега Приткин не си е направил никакви татуировки. Имаше няколко, които ускоряваха оздравяването, но въпреки че го бях виждала да се лекува почти толкова бързо, колкото вампир, той нямаше такива. Освен ако не бяха на място, което не се вижда. Отклоних съзнанието си от този образ и бързо прелистих още няколко страници.

Също имаше и много офанзивни магии, с елементи като по-добро зрение и повишен слух и цял списък от гадни неща, които да направиш на враговете си. Не се спрях задълго на тази секция, защото не исках да разбирам, какво могат да ми замислят маговете воини на Кръга. Също разбрах, че не всеки може да получи всяка татуировка. Какви и колко можете да имате, зависи от вашето ниво на магически способности. Изображенията отчасти извличаха своята сила от околната среда, така че работеха с ограничена сила подобно на талисманите, но те също се подхранваха и от вродените магически способности на човека. Звучеше като автомобил хибрид, който използва електричество, за да намали разхода на гориво. Имаше дълга, сложна диаграма на гърба на класьорите, за да определиш набора, от който можеш да избираш. Не разбрах напълно как става, защото никога не съм била тествана за подобни неща. Децата с магически способности, обикновено проявяваха заложбите си рано, така че можеха да бъдат свързани с подходящия страж, но разбира се, Тони вече е знаел какво планира за мен.

Открих, че има предел, който дори един мощен маг, може да поддържа. Някой с татуировка на снежен леопард, помагаща му да се движи безшумно и на паяк, за да плете по-лесно илюзии, примерно, трябва да има определен брой точки от неговия базов набор от магическа енергия, за да повиши тези две способности. Освен ако не е много силен, вероятно няма да е в състояние да поддържа други съществени подобрения. Всичко беше прекалено сложно, дори и с диаграмата, така че накрая изгубих интерес. Нищо от това не ми помогна да измисля как да премина през каквото и Кръгът да беше поставил, за да блокира моя страж.

Накрая Приткин се появи, като изглеждаше блед и малко болен, а аз заех мястото му на масата за татуировки. Нямах нищо против, че Мак ще провери проблемната ми защита. Той и Приткин се нуждаеха от мен жива, докато се оправяха с Мира, така че Мак имаше личен интерес да оправи стража ми, ако можеше. Малко се тревожех за реакцията на проклятието, но очевидно не бях от типа на Мак. Не почувствах никакъв пристъп заради дяволското нещо, дори когато съблякох блузата си. Не носех сутиен, но придържах дрехата пред мен и ръцете на Мак бяха безпристрастни като на лекар.

— Може ли да ти задам един въпрос? — Той докосваше гърба ми с нещо, което приличаше на странен пухкав инструмент за почистване на лула. Не почувствах болка, но усетих гъдел по аурата ми.

Сдържах импулса си да помръдна.

— Разбира се.

— Защо правиш това? Ти изглеждаш… хм, не ми се струваш особено отмъстителна.

Погледнах го през рамото си.

— За какво се предполага да съм отмъстителна?

Той сви рамене.

— Джон каза, че смяташ да убиеш този вампир — Антонио. Предполагам, че го заслужава, но…

— Не ти изглеждам като побъркан убиец?

Той се засмя.

— Нещо такова. Ако нямаш нещо против въпроса ми, какво ти е направил? Обмислях го, докато той сменяше инструментите. Лесният отговор бе „всичко“, но не исках да започвам дълъг разговор на тази тема, която дори и в най-добрите ми дни ме докарваше до депресия. Но да я избягвам изцяло, вероятно, и без това не бе разумно. Не се нуждаех от Приткин да ми подскаже, че Мира ме интересува много повече от Тони в момента. Реших да му дам част от истината. Не беше като да нямам достатъчно основателни оплаквания срещу дебелия мъж.

— Отмъщението не е основната ми цел. Предполагам, така да се каже, че искам да си върна малко лично имущество.

Подскочих, когато искра от волтова дъга изведнъж премина по кожата ми. Новият инструмент на Мак караше аурата ми да пращи, сякаш беше заредена със статично електричество. Седях много спокойно, за да избегна нов шок.

— Откраднал ли е нещо от теб?

Потиснах една въздишка. Очевидно Мак нямаше да се задоволи с кратката версия.

— Преди двадесет години Тони решил, че иска способен гадател в двора си, някой, на когото да може да се довери. Но прецизните гадатели са малцина и се срещат рядко, и никой почтен няма да се съгласи да работи за член на вампирската мафия. Накрая решил, че това от което се нуждае, е да намери гадател, който да отгледа от дете, за да бъде лоялен. И за щастие, един от човешките му слуги имал малка дъщеря, която изглеждала идеална за ролята. Но независимо, че баща ми от години бил на заплата при Тони, той отказал предложението да ме отведе в двора.

— Баща ти е бил измамник? — попита Мак. Изглеждаше изненадан.

— Не знам какъв е бил. Разказвали са ми, че е можел да говори с духове, така че предполагам, че е имал и ясновидски способности. Дали е бил магьосник или не… — Свих рамене. В най-скоро време се надявах да го попитам — за това и за много други неща. — Всичко, което знам, е, че той е бил един от любимците на Тони. Докато не му казал „не“, това е.

— Несъмнено, той е можел да предположи каква ще бъде вероятната реакция на вампира.

— Предполагам, че е имал намерение да избяга заедно с мен и майка ми, тъй като да откажеш на Тони не е твърде здравословно, но никога не е получил шанс. А Тони смята, че измяната, както той със сигурност е приел това, заслужава повече от обикновено убийство. Така че платил на магьосник да изработи магически капан, който използвал, за да затвори духа на баща ми, след като заредил колата на родителите ми с експлозив, за да я взриви. Използва го като преспапие и до днес.

Ръцете на Мак застинаха върху гърба ми. Обърнах се назад и го видях вторачен в мен безизразно.

— Не говориш сериозно… нали?

Извъртях се обратно.

— Дам. От това, което научих, то е голямо колкото топка за голф, така че може да бъде навсякъде. Тони притежава три къщи, повече от дузина фирми и това са само тези, за които аз знам. Не считам, че да претърся всичките тях ще е от полза, по-скоро бих го накарала да ми каже къде се намира.

Всъщност допусках, че го носи със себе си. Би било в стила на Тони да не оставя трофеите си, дори когато бяга, за да спаси живота си.

Мак просто си стоеше там, с ръце върху раменете ми. Той гледаше изумено по някаква причина.

— Не си ли се изкушавала някога? — Попита накрая.

— Изкушена да направя какво?

— Ти си Пития. Можеш да се върнеш назад, да промениш случилото се. — Той се измести, така че да срещне очите ми. — Ти можеш да спасиш семейството си, Каси.

Въздъхнах. Несъмнено бих могла.

— Не познаваш Тони. Освен това, мислех, че задачата ми е да помагам да се предпази Времевата линия, а не да се намесвам в нея заради себе си. Може да завърши като променя нещо жизненоважно и евентуално да направя нещата дори още по-лоши.

С моя късмет вероятно точно това щеше да се случи.

Погледът му се втренчи остро.

— Но, технически, би могла да го направиш.

— Да, бих могла да спра родителите си да се качат в колата, която Тони е заредил с експлозив, но ако го направя, животът ми би бил напълно различен, заедно с живота на кой знае още колко много други хора. И, доколкото познавам Тони, той със сигурност ще замисли и друг план за убийството им. — Усмихнах се мрачно. — Този тип е невероятно упорит.

Мак ме наблюдаваше изпитателно, което ме накара да се почувствам неловко.

— Повечето хора ще възприемат силата като страхотна възможност да се облагодетелстват — каза накрая. — Тя може да ти донесе почти всичко, което можеш да си пожелаеш. Богатство, власт.

Хвърлих му гневен поглед.

— Единственото нещо, което искам, е порядъчен, прост живот. Без да има някой, който се опитва да ме убие, да ме манипулира или да ме предаде. — И когато оплескам нещо по време на работата си, да не трябва да получавам по някой труп. — Някак си, не мисля, че работата ми като Пития, ще ми помогне за това! — Бях уморена от Инквизицията и исках да се облека. — Свърши ли?

— А, да. — Мак прибра инструментите си в малък несесер и учтиво погледна настрани, докато се обличах. — Коя новина искаш да чуеш първо — добрата или лошата?

— Добрата. — Защо да не опитам нещо различно за разнообразие?

— Мисля, че мога да го оправя.

Премигнах към него изненадано. Бях очаквала да чуя, че нищо не може да се направи и ще трябва да отида във Феерия, без каквато и да е защита.

— Наистина? Това е страхотно!

— Знаеш ли нещо за това как работи стражът ти?

Поклатих глава.

— Не много. Майка ми някак си ми го е прехвърлила, но аз дори не го помня. Била съм едва четиригодишна, когато е умряла. В продължение на години си мислех, че е обикновен страж, който Тони ми е поставил като допълнителна защита.

Мак изглеждаше почти обиден.

— Обикновен страж! Не, гарантирам ти, че никога няма да видиш друг подобен на този. Той е на стотици години и е безценен, едно от истинските съкровища на Кръга.

— Това е просто татуировка, Мак, не е произведение на изкуството.

— В действителност е и двете. — Той протегна дясната си ръка и посочи към малък кафяво-оранжев ястреб близо до свивката на лакътя му. — Гледай.

Той промърмори нещо, след това хвана кожата на гънката на ръката си и издърпа. Секунда по-късно малка метална птица блещукаше в дланта му с криле, разтворени в полет, както на птицата на ръката му. Отне ми момент да осъзная, че това е птицата от ръката му, или по-точно птицата, която беше там преди. Сега на ръката му имаше само празно петно с формата на птица. Взех малкия метален предмет. Перцата и детайлите бяха изчезнали. Той изглеждаше и на допир бе като от чисто злато. За момент заподозрях, че е фокус или някаква измама, но след като ми позволи да го разгледам, Мак го върна обратно на мястото му и аз наблюдавах как отново се слива с кожата му.

— Какво е това?

— Червеноопашат ястреб. Той увеличава наблюдателността. Не помага на зрението, но ако искаш да забележиш повече подробности от околната обстановка и да запазиш наученото, не можеш да го направиш по-добре.

Нещо ме притесняваше.

— В класьорите отвън пише, че има лимит на броя на татуировките, които някой може да поддържа, даже и за най-силните магове, тъй като всяка от тях използва част от магията, за да се запази и още повече, когато се използва.

Оглеждах го, почти смаяна от броя на мърдащите изображения по цялото му тяло.

— Как може да носиш толкова много?

Той се ухили.

— Аз не съм супер магьосник, Каси, ако това е, което искаш да попиташ. Има два вида татуировки. Едните, които гравирам направо върху аурата, се хранят отчасти от магията на мага, така че, разбира се, има ограничение за това колко от тях някой може да поддържа. Но други, като моя ястреб или твоя пентаграм, черпят енергия от външни източници, така че няма ограничение за тях. С изключение, разбира се, да си способен да си ги позволиш. Процесът на омагьосване за дори и най-малката може да отнеме месеци — побиват ме тръпки, като си помисля какво се е случило с твоя страж.

— По този начин ти си реклама на това, което предлагаш. — Колкото до мен, по-скоро щях да накарам хората да прелистват класьорите отвън, отколкото да се превърна в ходещ билборд.

— В моя случай, това не е избор. За другите хора това са подобрения — да компенсират някоя част от магията си, която не е толкова силна, колкото биха искали или да добавят енергия в някоя често използвана зона. Но за мен те са необходимост, освен ако не искам напълно да се оттегля от нашия свят. — Видя объркването ми и се усмихна леко. — Преди няколко години имах сблъсък със заклинание, което изяждаше щитовете ми и увреждаше аурата ми. Физическите наранявания, които получих в тази битка се излекуваха, но тези в метафизическата ми кожа бяха постоянни. Ето защо не разбрах, че си под проклятие, докато не ми каза. С моята толкова повредена аура, трябва да се концентрирам, за да разчета другите хора.

Гледах го втренчено, ужасена от това, което толкова небрежно ми бе разкрил. Не беше само случилото се на Мак, което ме побъркваше, а да знам, че изобщо съществува заклинание, което би могло да причини такова нещо. Колкото повече научавах за маговете, толкова по-плашещи бяха.

— Но със стражите си добре, нали? — Задържах вниманието си върху лицето му, така че да не се фокусирам над собствената си аура, за да се уверя, че е цяла и невредима. При тези обстоятелства щеше да бъде проява на лош вкус.

Изглежда Мак разбра накъде се бяха насочили мислите ми. Той размаха ръка във въздуха и червени и оранжеви пламъци изведнъж блеснаха между нас като светъл огън в студена нощ.

— Моите стражи компенсират до известна степен, Каси, но аурата ми никога няма да е отново като това безкрайно, съвършено одеяло на защита. Повечето хора не могат да преминат през моята защита, но маговете воини не са повечето хора. Рано или късно някой от тъмните ще намери пролука в моята изкуствена броня, местата, където стражите не се застъпват напълно. Бях отстранен от активна служба, веднага щом всеки разбра какво се е случило и казаха, че не мога да водя битки отново. — Видя изражението ми и се ухили. — Това не е толкова лошо. Изложен съм на много по-малко опасности тези дни!

Той звучеше небрежно, но имаше нещо в очите му, което ми подсказваше, че не е бил напълно искрен. Не знаех какво се случваше обикновено на старите магове воини, но беше очевидно, че Мак, най-малкото, не беше съгласен просто да се оттегли. Копнееше за прилива на адреналин от битката, може би дори за опасността.

Реших да сменя темата.

— Значи моят страж е извличал силата си от Кръга, докато не са го изключили.

Той кимна с глава.

— Правилно, този, който му е дал силата, също е създал канал между вас. Предполагам, че Джон е прав и Съветът има притеснения, че ще измислиш някакъв начин да обърнеш тяхната собствена магия срещу тях, така че те са прекъснали връзката.

— Или смятат, че ще бъде по-лесно да ме убият по този начин.

Изглежда Мак се почувства неловко.

— Може би. Но това означава, че с твоя страж всичко е наред, с изключение на това, че майка ти не е имала опит с прехвърлянето, така че е леко деформиран. Мога да го оправя, но изглежда не това е проблемът. Причината да не работи е същата, каквато е, когато един часовник спре. Той се нуждае от нов източник на енергия.

— Какъв нов източник? — Започвах да се досещам каква беше лошата новина.

— Единственият, достатъчно голям, за да поддържа нещо като това, освен Кръгът. — Той се усмихна внимателно, сякаш разбираше моята дилема. — Силата на твоята длъжност… енергията, която те прави Пития.

— Не! В никакъв случай! — Посочих към завесата на вратата — Направи ми някой страж от класьорите отпред. — Имаше няколко доста плашещи в списъка, със сигурност бихме могли да намерим нещо, което да работи.

Но Мак поклати глава.

— Невъзможно е да разбера колко силна е вродената ти магия. Твоята аура е смесена с енергията на Пития и не мога да ги разделя. Няма как да знам дали би могла да поддържаш един от най-мощните защитни стражи със собствената си магия. Ако не — всеки татус, който ти сложа ще извлича сила от резерва, който си наследила като Пития, точно това, което искаш да избегнеш.

— Тогава ми сложи някоя по-малка, по-простичка!

Мак ме наблюдаваше навъсено.

— Възнамеряваш да отидеш във Феерия, място, на което повечето магове не биха дръзнали да припарят за нищо на света. Никой от по-малките стражи няма да е достатъчно добър там. И нито един от стражите, които мога да ти сложа, не би те предпазил толкова добре, колкото този. Майсторска изработка като тази е рядкост в наши дни.

— Може би съм по-силна, отколкото си мислиш. — Аз бях ясновидец, със сигурност бих успяла да поддържам някакъв мизерен страж.

Мак само сви рамене, което накара татуировката гущер да побегне и да се скрие отново, този път под змийските люспи. Змията не хареса това и силно удари по-малкия страж с края на опашката си. Гущерът изскочи от пътя й, след това пробяга по бузата на Мак до върха на главата му. Той остана там, надзъртайки иззад гъстата вежда и наблюдавайки змията с враждебни черни очи.

Помъчих се отново да съсредоточа вниманието си към това, което Мак казваше.

— Магията е като мускул, Каси, метафизичен, но въпреки това — мускул. Колкото повече работиш с него и го тренираш, толкова по-силен става. Каквато и магия да имаш, тя е необработен талант. И само с нея няма да стигнеш много далеч.

— Тони не би ми позволил да бъда обучена.

— Той ти е направил много по-лоша услуга, отколкото предполагаш. Мощен, необучен потребител на магия е мишена, нищо повече. Силата може да бъда източена, ако не знаеш как да се защитиш. Тъмният Кръг не би имал угризения да открадне магия от всеки, от когото може. В момента битката ти с тъмен маг би приличала на бебе да опитва да играе Канадска борба с културист, освен ако не използваш силата си на Пития. Нуждаеш се и от обучение, разбира се, поне в областта на отбраната — каза сериозно — и колкото по-скоро стане това, толкова по-добре.

— О, чудесно! Ще го включа в програмата си — казах горчиво. Всеки добавяше нова задача в дневния ми ред, когато това, от което се нуждаех, бе помощ да приключа с няколко от по-старите. — Точно сега имам няколко други проблема. — Обърнах се, усещайки Приткин да стои на входната врата, още преди да го видя. — Като как ще влезем във Феерия?

— Ще влезем — каза мрачно и забелязах, че е препасал арсенала си. Той имаше дълго кожено палто, което служеше за леко прикритие, наметнато през ръката му. — Проблемът ще бъде да излезем.

— Сега ли отиваме?

— Не. — Опитах се да не изглеждам облекчена при неговия отговор. — Тази вечер.

— Тази вечер? — Последвах го към външната стая. — Но тогава вампирите ще са будни.

Не знаех дали Мирча бе в неговата безопасна стая в момента — вампирите първо ниво не са обвързани с цикъла на слънцето и могат да бъдат активни по всяко време на денонощието. Но повечето все още спят при дневна светлина, тъй като нощта е много по-естествена за техните енергийни нива. Ако Мирча беше буден, той вероятно бе в застой. Но довечера нямаше да бъде.

— Няма да опитваме да проникнем в района на вампирите — напомни ми Приткин. — А и порталът е охраняван от магове.

— Не виждам как ще ни помогне това — заявих, тъй като не ми се нравеше повече идеята да навлезем сред куп магове воини, отколкото да си имаме работа с вампири. В действителност, тя беше вероятно още по-малко разумна — най-малкото Сенатът не ме искаше мъртва. Вероятно.

— Някои мои приятели са на пост тази вечер — поясни Мак — Мисля, че ще мога да ти помогна да се промъкнеш покрай тях.

— Трябва да уредя някои неща — добави Приткин, намятайки палтото си. Не му завиждах, като се има предвид, че навън сигурно беше повече от тридесет градуса, но предполагам, че нямаше много голям избор. Полицията вероятно щеше да възрази да се разхожда наоколо, изглеждащ като статист от „Взвод“, а да ходи насам-натам невъоръжен точно сега, щеше да бъде много по-нездравословно от топлинен удар.

— Предлагам да останеш тук, далеч от чужди погледи — каза той, отбягвайки очите ми — Почини си, ако можеш. Може би няма да имаш друга възможност в скоро време. И Мак да преработи стража ти — добави, докато се отправяше към вратата. — Ще имаш нужда от него.

Изскочи навън, сякаш всички хрътки на Ада бяха по петите му. Мак се обърна към мен и повдигна рамене.

— Това е твое решение, но бих те посъветвал да го обмислиш, любима. Феерия е страшно място, дори когато не е на прага на войната. Точно сега, не мога да си представя някой човек, който ще иска да отиде в близост до него.

— Ще помисля за това — обещах. Вероятно щях да го разпитвам още, но вниманието ми бе привлечено от Били, реещ се през стената. Плезеше ми се, така че предположих, че има новини. — Изморена съм — казах на Мак. Не беше лъжа, да делиш стая с Греите, не беше точно най-спокойното нещо, но главно желаех малко уединение.

— Ползвай леглото отзад — каза Мак. — Отмених ангажиментите си за днес, след като Джон се появи, така че няма да има нужда да се връщам там. Поспи поне малко, Каси.

Той имаше добри намерения, така че се въздържах да извъртя очи към него. Да, разбира се! Имаше само около сто причини, поради които да имам проблеми със заспиването.

Били ме последва отзад и аз се строполих на леглото, след като преместих настрани тефтер пълен със скици, купища книги за магии и използвани опаковки от чипс.

— Какво става?

Били свали почти прозрачната си шапка и си помаха с нея.

— Имам нужда от енергия — каза без предисловие.

— О, здравей и на теб, също.

— Ей, имах тежък ден, ясно?

— А аз нямам ли? Какво се случи в Данте? Всичко наред ли е?

— Да, ако под „всичко наред“ имаш предвид, че Кръгът е затворил мястото, докато го претърсват за някаква си фалшива пророчица и незаконно пребиваващи чужденци, които са й помогнали да се измъкне.

— Те претърсват? Но това е вампирски имот! — Причината да пратя при Казанова останалите неща от торбата беше, че съществуваше дългогодишен договор между маговете и вампирите. Той съдържаше строги забрани срещу това всеки от тях да навлиза в собствеността на другия без разрешение. — Дали са полудели?

— Не знам. Някои от тях със сигурност се държаха като такива. Във всеки случай Казанова крещеше като луд, когато си тръгвах и изпрати няколко доклада до МАГИЯ, за да се оплаче. Но това са трудни времена, Каси. Тони е собственик на мястото, а той е известен като съюзник на Распутин, с когото момчетата от Кръга и от Сената си обявиха война преди седмица. Не знам какви са правилата по време на война, а всъщност не мисля, че и Казанова знае. Точно сега, той играе на сигурно. За да не заподозре някой, че ти е помогнал, той се преструва, че си се появила и си започнала да рушиш мястото, защото си ядосана на Тони. Маговете използваха извинението, че искат да се уверят, че не си все още в казиното и започнаха да претърсват.

— Чудесно. Значи сега съм някакъв побъркан, който обикаля и чупи наоколо.

— Не, сега си някакъв побъркан, който обикаля и убива хора наоколо.

— Какво?

— Да. Няколко мага се появиха току-що и казаха, че си убиец. Не узнах детайлите, но струва ми се, че ставаше въпрос за двамата мага, които бяха убити.

Почувствах се зле.

— Кажи ми, че Греите не са…

— Не са. Те изтърбушиха мястото, но изглежда маговете са били убити от хората на Миранда. Няколко от по-силните гаргойли изостанаха, за да спечелят време на другите да се измъкнат и маговете започнаха да ги избиват. Тогава останалите обезумяха и voila. Двама мъртви мага.

— Но гаргойлите са действали при самоотбрана!

— Би могло да се измъкнат, като предявят такива претенции, но на първо място те изобщо не би трябвало да са тук. Казанова измъкна останалите от хората на Миранда и ги скри някъде, а сега обвинява Тони, че е довел незаконна работна ръка зад гърба му. Той се справя доста добре със спасяването на задника си, но оставя твоя да виси във въздуха.

Отстъпих към леглото, чувствайки се вцепенена. Това не беше истина. Трябва да беше някакъв кошмар, в който съм попаднала и ще се събудя всеки момент.

— Ако Кръгът знае, че гаргойлите са убили техните хора, защо обвиняват мен?

— Не знам. — Били погледна озадачено. — Видях телата — целите бяха покрити със следи от зъби и нокти. Предполагам, че това е дало извинение на Кръга, да те заклеймят като опасен луд.

— По дяволите!

— Да, това обобщава всичко. Та, както казах — изтощен съм. Мразя да се мъча.

— Откога?

— Много смешно, Каси. Изразходвах половината ден, за да получиш информация от най-високо качество и…

Бях прекалено уморена, за да премина през обичайната ни програма.

— Хубаво. Може да изтеглиш енергия, но после се връщаш в Данте. Трябва да предадеш съобщение на Казанова.

— Той, може би, няма да е способен да ме чуе — възрази Били — Някои демони не могат, поне не и в човешко тяло.

— Тогава ще трябва да си изобретателен. — Като се има предвид как реагира Казанова на присъствието на Били по-рано, можех да се обзаложа, че ще го чуе просто перфектно. Но дори и да не го чуеше, не смятах да оставя Били да се измъкне от това. Казанова трябваше да отнесе капаните, които му бях пратила, някъде на безопасно място. Иначе с тези магове, обикалящи из цялото място, със сигурност щяха да ги намерят и се съмнявам, че щеше да успее да ги излъже и да се измъкне от това. Дори и да го направеше, то щеше да е, като обвини мен за всичко и по този начин да даде на Кръга повод да забие още един пирон в ковчега ми. Да не споменавам страхотното оръжие, на което разчитах и беше в тези кутии. Въздъхнах. Изглежда е трябвало да ги задържа, въпреки всичко.

Били тръгна, след вземането на, струва ми се, прекомерно много енергия и се настаних за толкова необходимата ми дрямка. Това, което получих в замяна бе дезориентацията, която предхождаше момента на скок във времето. Опитах се да извикам, за да предупредя Мак, че се готвя да предприема малко пътуване, но мракът протегна ръка и ме сграбчи.