Антъни Капела
Изкушение с дъх на лимони (7)

Седем

Ливия Пертнини блъсна силно двата тигана, които държеше в ръце, и изгледа ядосано баща си.

— Как точно се очаква да готвя, когато нямам продукти! — изкрещя тя.

Баща й сви рамене:

— Алберто Спенца е тук и иска да яде.

— Този проклет бандит! Толкова често си е навирал зурлата в коритото, че се чудя как все още може да побира храна в тлъстото си шкембе.

— Можеш ли да говориш малко по-тихо — помоли Нино, макар в яда си Ливия да вдигаше толкова много шум, блъскайки тенджери и тигани, че надали някой отвън можеше да чуе думите им.

— Кажи му да се разкара и да дойде друг път.

— И да рискувам да отиде някъде другаде? Той е един от най-добрите ни клиенти. Всъщност е единственият ни клиент в момента.

Ливия въздъхна.

— Мога да направя суго — промърмори тя неохотно. — Но ще трябва да му кажеш, че нямаме никакво месо.

— А малко меланцане фарчите? — попита Нино с надежда. — Знаеш колко много обича Алберто пълнените ти патладжани.

— Предполагам, че ще направя.

— Добро момиче. И може би будино за десерт?

— Не! Нямам време. Освен това имаме само едно яйце.

— В такъв случай…

— Също така нямам време да говоря с теб — прекъсна го Ливия безцеремонно и започна да реже доматите за сугото. Нино се усмихна и излезе от кухнята. Познаваше дъщеря си достатъчно добре, за да знае, че след като сервира пастата, ще приготви някак будино ди ри кота, сладкиша със сирене, въпреки че имаше само едно яйце. Щеше да го стори, понеже беше добро момиче, което слуша баща си, макар и да се преструва, че не го прави, но и защото просто нямаше какво друго да готви. Бяха минали три седмици, откакто за последно бяха успели да си купят продукти. Хората разменяха каквото можеха със съседите си, но сега, когато храната вече трябваше да се продава само на одобрените от правителството места, беше почти невъзможно да си набавиш това, от което имаш нужда, по легален начин.

Сосът, който приготви Ливия, беше простичък, но благодарение на качествените продукти — невероятно вкусен. Тя накълца в него няколко помодоринида, малки доматчета, които растяха единствено край Везувий. Запържи ги с чесън в домашно приготвения зехтин на семейство Пертини. В последния момент хвърли в тигана и няколко листа босилек, които откъсна от растящия пред прозореца на кухнята храст. Сосът беше готов преди пастата.

Мариса взе чинията, за да сервира, а Ливия се зае с останалата част на поръчката. Първо обаче изсипа горещото олио от тигана в стоманен резервоар, който всъщност представляваше обшивката на някакъв снаряд, открит преди време от нея на полето. После добави малко студена вода. Правеше това в името на икономиите — остатъците от храната щяха да потънат на дъното заедно с водата и ценният зехтин можеше да бъде използван отново.

Малко по-късно, докато миеше мръсните тигани, тя осъзна, че не е сама в кухнята.

— О — промърмори. — Какво правиш тук?

Алберто Спенца я наблюдаваше от вратата. Не беше особено изненадана — кухнята по принцип винаги беше отворена за клиентите, които искаха да видят наличните гозби, преди да решат какво да си поръчат. Само дето бившият продавач на панделки идваше тук доста по-често от останалите.

Откакто Енцо отиде на фронта преди четири години, Алберто рядко пропускаше възможност да намине. Той бе забогатял значително след началото на войната — всички знаеха, че е гангстер, а може би дори каморист, член на мафията. Ливия беше забелязала как я гледа и това я плашеше. Всички италиански мъже зяпаха хубавите момичета, но в скришните погледи, които Алберто й хвърляше, когато мислеше, че тя не го вижда, имаше нещо особено противно — наблюдаваше я така, както особено голям лакомник би гледал пълната с храна чиния на съседа си.

Днес поне явно бе решил да се държи учтиво.

— Страхотно ядене — усмихна се той, поглаждайки огромното си шкембе. — Ще можеш ли да ми направиш и едно кафе?

— Само от жълъди — отвърна тя рязко, след което се зае да размества тиганите върху печката. Нямаше за кого другиго да готви, но докато се преструваше на заета, нямаше да й се налага да го гледа.

— В такъв случай съм извадил късмет, че си нося.

Тя изненадано вдигна очи към него. Алберто извади някаква смачкана хартия от джоба си и я разгъна. Кухнята се изпълни с аромат, какъвто Ливия не бе надушвала отпреди войната. Въпреки нежеланието си, след като вдиша плътното огнено ухание, гневното й изражение се посмекчи.

— Наричат го нескафе — обясни Алберто. — Американците го получават с дневните си дажби. Ако трябва да сме честни, е доста далеч от истинското кафе, но поне е по-добро от жълъдите. Трябва да се подслади с малко захар, преди да докара по-приемлив вкус. — Той се усмихна, показвайки бели зъби под тъничкия си мустак. За щастие си нося и захар. — Постави нова загърната хартийка върху плота. — Какво ще кажеш да се присъединиш към мен за по кафе?

Ливия не беше виждала захар вече повече от година. За всяка рецепта, която изискваше подсладяване, използваше няколко капки мед.

— Ще взема кафеника — каза тя, протягайки се към шкафа, за да вземе наполетаната, класическата кана, наподобяваща по форма пясъчен часовник, в която се приготвяше кафе.

— Няма нужда. Просто трябва да добавиш малко гореща вода. Простичко, а!

Тя сви рамене и сложи тенджерка с вода върху печката.

— Знаеш ли — заговори отново Алберто, — наистина е срамота, че нямате никакви клиенти. Ще изгубиш кулинарните си умения, ако тази война продължи още.

Ливия си беше мислела същото, но нямаше намерение да го признае гласно.

— Не се оплаквам. Пък и войната ще свърши скоро.

Той повдигна вежда.

— Смяташ ли? Моите източници ми казват друго. Още поне година, може би дори три. Американците не горят от желание за още жертви, а германците не дават признаци, че скоро ще се предадат.

Ливия потръпна. Мили Боже, наистина ли нямаше да види Енцо още цели три години? Вече бяха изминали четири, откакто двамата бяха заедно за последно.

Сякаш прочел мислите й, Алберто каза:

— Това е доста време да се опитвате да поддържате това място. Сигурно губите пари всекидневно.

— Ще се оправим някак — отвърна тя предизвикателно.

Той взе един от ножовете и започна да си чисти зъбите.

— Разбира се — отбеляза замислено, — винаги съществува вариантът да дойдеш в дома ми и да готвиш за мен.

— За теб? В твоята къща?

— А защо не? — каза той, кръстосвайки дебелите си ръце. — Войната ми се отрази добре финансово. Мога да си позволя една… — той се поколеба — домашна помощничка. Бих предпочел да наема теб, а не някоя друга.

Тя разля кафето в две чаши. Ухаеше приятно, но когато приближи нос, усети острата миризма на химикали. Отпи една глътка. Беше слабо и горчиво и предлагаше далеч по-малко вкус, отколкото ароматът бе обещавал.

— Домашна помощничка — повтори. — Значи няма да бъда само готвачка?

Той отново сви рамене.

— Е, имам и някои други нужди.

Тя го стрелна с поглед.

— Като например?

— Ами пране, чистене… нещата, които съпругата ми би правила за мен, ако бях женен — каза той небрежно.

Тя усети как страните й поруменяват. Алберто отпи от кафето си, сърбайки шумно.

— Нещата, които си правила за Енцо — добави почти нежно. — Той разказваше на приятелите си, че си била страхотен улов. — Алберто се ухили многозначително. — Въпреки че като се замисля, май не използваше точно тези думи.

Тя усети как сърцето й се свива. Какви глупости беше говорил Енцо? Тази част от съвместния им живот беше нещо лично. Защо не можеше да си държи устата затворена? Усети, че се изчервява отново, този път от срам.

— Чух, че си е имал и специален прякор за теб. Везувиета. Неговото малко вулканче.

— Енцо е мой съпруг — подчерта тя.

— Разбира се. И все така ще ти е съпруг, когато се върне. Междувременно обаче смятам, че трябва да помислиш и за него. Кой знае, може да се прибере без крака, ослепял или с откъснати от експлозия ръце. — Ливия притисна длани към ушите си, за да спре тези ужасни думи, но въпреки това продължи да чува гласа му. — Не мислиш ли, че би се радвал, ако си скътала нещо настрана, когато се върне, наместо да те завари затънала в дългове? Аз ще ти плащам достатъчно, за да компенсирам всичко, което си загубила. Никой друг няма да ти помогне. Баща ти сам си копае гроба, като се съсипва от работа на неговите години. Колкото до сестра ти, никой няма да се ожени за Мариса. Прекалено е откачена, пък и не мисля, че самата тя иска да се обвърже. Кой ще се грижи за нея, когато странноприемницата затвори врати?

— Никога няма да…

Той тръсна глава и я прекъсна:

— Случва се непрекъснато. Не си ли ходила до Неапол напоследък? Момичетата там продават телата си за залък хляб. Същото се случва дори в Боскотрекасе. След войната всички ще се преструваме, че в живота ни не е имало подобен период.

— Това е нелепо…

— А ако по някакво злощастно стечение на обстоятелствата бедничкият Енцо никога не се върне у дома… е, ти ще имаш нужда от съпруг, който може да се грижи за теб.

— Млъкни! — кресна тя. — Никога няма да направя това, което искаш от мен.

— О, да, ще го направиш. Поговори с баща си.

— Баща ми е знаел какво се каниш да ми предложиш?

— Той е разумен човек. Разбира се, не е нужно да го занимаваме с детайлите.

Алберто прокара върха на ножа под един от ноктите си. В този момент Ливия осъзна с пълна яснота колко много я отвращава този човек. Въпреки това реши да не си изпуска нервите заради баща си.

— Алберто Спенца — каза тя с леден тон, — не бих си легнала с теб, дори да останеш последният мъж в Италия. Което, предвид факта, че вече си най-дебелият мъж в Италия, а всички останали гладуват, трябва да приемем за съвсем реална възможност. Сега се махай.

Той сви рамене. Изглеждаше напълно спокоен.

— Ще видим дали ще се инатиш толкова, след като погладуваш няколко седмици. — Той отвори вратата и излезе от кухнята. Ливия чу гласа му от съседното помещение. — Нино, дъщеря ти не иска работата, която й предлагам. Всъщност беше толкова груба с мен, че се съмнявам кракът ми отново да стъпи тук. Опитай се да й налееш малко акъл в главицата, става ли? А ако тя пожелае да дойде при мен и да се извини… е, това би било най-добре за всички ни. Стига, разбира се, дотогава да не съм си намерил друга готвачка.

 

 

Когато Алберто си тръгна, Мариса и Нино дойдоха в кухнята. Ливия беше толкова бясна, че за известно време дори не можеше да проговори. Наместо това хвърли няколко чинии в мивката и започна да ги мие. Когато една от тях се счупи на две, Мариса наруши мълчанието:

— Значи Алберто ти е предложил работа?

— Ако наричаш предложението да стана негова курва „работа“, да — предложи ми.

— Разбирам.

— Ливия, не знаех… — започна баща й.

Тя се изсмя горчиво:

— А не можа да предположиш?

— Ливия, трябва да оцелеем някак — отбеляза Мариса замислено.

— Какво трябва да означава това?

— Семейство Фарели изпрати и трите си дъщери в Неапол, знаеше ли това? Изпращат по малко пари всеки месец. Откъде предполагаш, че идват те? Алберто е прав — сега всичко е различно. Никой няма да те вини, ако решиш да приемеш предложението му.

— Не забелязвам ти да се пишеш доброволка за секс с тлъстата свиня.

— Ако се стигне дотам…

— Никоя от вас няма да прави подобни неща — отсече Нино. — Другите хора могат да се препитават, както намерят за добре. Докато имаме храна на масата, Албертовците на този свят могат да вървят да се обесят!

Същия следобед по пътя от Фишино пристигна камион. Движеше се толкова бавно през селото, че Ливия успя да види ясно лицата на шестимата войници, които седяха отзад. Всеки от тях държеше пушка. Камионът спря пред остерията и войниците скочиха на земята. Някакъв офицер с къси панталони с цвят каки и обърната на една страна барета със знаците на австралийската армия слезе от кабината.

— Бяхме информирани, че укривате храна тук — каза той на Нино. — Имам официално нареждане да я конфискувам и да я разпределя сред хората си.

— Ливия, Мариса, вървете горе — каза Нино тихо. — Приберете се в стаята си и заключете вратата.

Ливия забеляза безсрамните погледи на войниците, които я разсъбличаха с очи.

— Това е работа на Алберто — промърмори тя горчиво.

— Почти със сигурност.

— Сякаш ще се съглася да си легна с него, след като е сторил нещо подобно. Той е точно толкова глупав, колкото е и дебел.

— Не е глупав — каза тихо Мариса. — Той знае, че те отвращава, и не вижда смисъл в някакви опити да спечели симпатиите ти. Това, което иска, е те постави в толкова безнадеждна ситуация, че да нямаш избор.

Цели три часа войниците обикаляха методично остерията и фермата и вземаха всичко, което им попаднеше пред погледа. Обраха всички домати, узрелите и неузрелите; всичките тиквички и патладжани, дори и най-малките. Измъкваха картофите от пръстта и ги хвърляха отзад в камиона. Хвърляха по същия начин и пилетата, просто ги хващаха за краката и ги мятаха в каросерията, сякаш бяха зеленчуци. На този етап Нино се опита да протестира, но офицерът извади пистолета си и го насочи към челото на стареца, повдигайки вежди в безмълвен въпрос дали наистина желае да бъде застрелян. Жестът беше толкова небрежен, сякаш австралиецът предлагаше на Нино цигара, а не куршум.

А войниците продължаваха. Разбиха вратата към плевнята и събраха всички плодове, складирани там. Приближиха се и до кошера, но понеже нямаха защитни облекла, които да ги предпазят от ужилванията, пък и не знаеха как да извадят медените пити, просто го събориха и натрошиха. В отделението за съхраняване на млечните продукти взеха моцарелата от предишния ден, както и останалото във ведрото мляко. Тогава Ливия, която наблюдаваше всичко това от прозореца на стаята си, видя как един войник отваря вратата към пасбището.

— Не! — изкрещя тя. Мариса я стисна предупредително за ръката.

Войниците се опитаха да подкарат Пупета и Присила към камиона, но както можеше да се очаква, двете биволици бяха големи, упорити и нямаха никакво желание да се качат в каросерията. Тогава един от мъжете извади пистолета си. Други двама хванаха по-близкото животно, което се оказа Пупета, за рогата. Онзи с пистолета притисна дулото към челото й:

— Довечера ще има пържоли, момчета — извика той.

— Няма да стоя безучастно — промълви Ливия, останала без дъх от ужас.

— Почакай — почти проплака Мариса. — Не прави глупости…

Но Ливия вече беше отключила вратата и тичаше надолу по стълбите. Докато излизаше на двора, чу изстрела и видя как главата на Пупета се отмята назад. Очите на животното се завъртяха диво и тялото му се олюля. Но биволицата не падна.

Един от войниците свали пушката от гърба си и стреля в Пупета. Миг по-късно всички последваха примера му, откривайки огън. Куршумите късаха парчета месо от хълбоците й. Под ребрата зейнаха тъмни дупки. Мъжете крещяха весело, презареждаха и стреляха отново. Пупета се отпусна на колене, сякаш се бе почувствала твърде изтощена, след което падна на една страна. Краката й се раздвижиха като на куче, което сънува, че тича. След това се отпуснаха неподвижни. Настана тишина, в която отекваше единствено ехото от изстрелите.

— Ще ни трябва трион — подвикна един от войниците на Нино. Направи жест с ръка, имитиращ рязане. — Трион, чаткаш ли?

— Копелета — проплака Ливия, размахвайки юмрук във въздуха, след което падна на колене до тялото на Пупета.

— Ливия, връщай се вътре — извика баща й. Но беше твърде късно. Някакъв войник вече я беше сграбчил и я изправи на крака. Не беше очаквала, че ще е толкова силен. Когато го заудря с юмруци, усещането беше такова, сякаш блъскаше по дърво. Втори чифт ръце я хванаха и двамата мъже я хвърлиха в каросерията на камиона при откраднатата храна. Тя изпищя. Войниците й отвърнаха с радостни крясъци. Единият от двамата се качи след нея, изви ръцете й зад гърба и я хвана здраво за китките с едната си ръка.

— Пусни ме — изкрещя тя, но отговорът отново бяха радостни викове. За първи път през този ден тя усети, че я сковава ужас.

— Добре, момчета, стига толкова — обади се офицерът спокойно. — Изхвърлете я навън.

— Ще ми трябват само пет минутки — примоли се мъжът, който я държеше.

— Съмнявам се да са ти нужни повече от пет секунди, но не е в това въпросът. Ако искаш момиче, в Неапол има предостатъчно. В момента имаме работа.

Войникът я пусна с нежелание, но не и преди да пъхне ръка под полата й. Един от другите вече режеше задните крака на Пупета.

Когато и бутовете бяха хвърлени в каросерията при всичко останало, офицерът извади от джоба си портфейл, отброи няколко банкноти и ги подаде на Нино, без да каже нищо. Сто лири, много по-малко от цената на това, което бяха конфискували. Поколеба се за момент, преди да прибере портфейла.

— А колко ще искаш за момичето? — попита тихо.

— Тя не се продава — отсече Нино.

Мъжът сви рамене и прибра портфейла. Отдаде чест с подигравателен жест и се качи в кабината на камиона. Докато се отдалечаваше, едно от пилетата, явно стреснато от движението, изскочи от каросерията, размахало отчаяно криле. Камионът не спря. Скоро единственият звук наоколо беше хлипането на Ливия, прегърнала голямата глава на Пупета.

— Извадихме късмет — въздъхна тежко Нино, когато камионът изчезна от поглед.

— Наричаш това късмет? — проплака Ливия. — Та те ни взеха всичко.

Нино приклекна до нея и я погали нежно по косата.

— Не, не всичко. Не разбираш ли? Можеше да бъде много по-лошо.