Антъни Капела
Изкушение с дъх на лимони (1)

Едно

Денят, в който Ливия Пертини се влюби за първи път, беше същият, в който любимата й биволица Пупета спечели конкурса за красота.

Откакто се помнеха жителите на Фишино, ежегодният Празник на кайсиите беше свързан не само със състезанието за определяне на най-добрия плод от стотиците мънички овощни градини, обграждащи Монте Везувио, но и с конкурс, който да определи най-голямата красавица сред младите жени в региона. Изборът на плодовете винаги беше председателстван от бащата на Ливия — Нино, защото се смяташе, че като собственик на местната остерия^[1] той притежава по-добре развити вкусови възприятия от всички останали. Хубавиците пък минаваха пред зоркия поглед на дон Бернардо, свещеникът, защото като божи служител, обрекъл се на безбрачие, от него се очакваше да бъде безпристрастен. От двете съревнования конкурсът за красота по правило преминаваше далеч по-мирно и спокойно. Това отчасти се дължеше на факта, че не биваше опорочен от непрестанни обвинения за подправяне на плодовете, подкупване на журито и дори кражби на кайсии от чужди градини. Другата причина беше, че момичетата в селото бяха забележително еднакви на вид — с черни коси, кожа с маслинов цвят и сладострастни извивки на кръшните тела, които диетата от чист въздух и паста им бе осигурила. В резултат беше сравнително лесно да се реши коя от тях е съчетала всички тези неща по най-приятен за окото начин.

Ситуацията с кайсиите беше коренно различна. Всеки път, когато Везувий изригнеше, всичко по склоновете му се покриваше с дебел пласт от така наречения поташ — забележителен естествен обогатителна почвата, който действаше по-добре от всяка тор. В резултат край планината растяха дузини видове плодове и зеленчуци, които не се срещаха никъде другаде из цяла Италия и даряваха околността с кулинарно превъзходство, а то в сериозна степен компенсираше всичките опасности на региона. Конкретно при кайсиите разнообразието от сортове включваше твърдите Кафона, сочните Палумела, кисело-сладките Бокучалиша, напомнящите за праскови Пелечиела, както и покритите с малки шипчета, но неустоимо вкусни Спиноза. Всеки от тях имаше своите пламенни привърженици и дори мисълта за това, че наградата може да отиде при някой конкурентен сорт, предизвикваше почти толкова дебати, колкото и решението кой точно фермер е отгледал най-прелестната кайсия.

По обяд Ливия беше прекалено заета, за да обръща внимание на който и да е от конкурсите. В деня на празника малката остерия беше дори по-претъпкана от обикновено и тя и сестра й Мариса бяха будни отпреди разсъмване. Приготвяха блюдата, които щяха да бъдат сервирани върху масите, разпрострели се по цялата тераса под прохладната сянка на лозниците, препречващи пътя на яростното обедно слънце. Така или иначе нейното мнение и за двата типа конкурси не беше особено високо. Според нея изборът на кайсия в голяма степен зависеше от моментното настроение, докато по въпроса с хубавиците никое момиче от селото не страдаше от липса на изпълнени с копнеж мъжки погледи. А и на всички беше пределно ясно, че победителка ще бъде една от сестрите Фарели, и Ливия не виждаше причина да им доставя излишно удоволствие, като им даде възможност да я победят. И така, докато всички останали бяха на площада, спорейки, крещейки, ръкопляскайки и дюдюкайки, тя се бе съсредоточила върху приготвянето на антипастото^[2] и сръчно завиваше бурата^[3] в листа от бърдун.

— Здравейте — чу тя мъжки глас от малката стаичка, която изпълняваше едновременно функциите на бар и трапезария. — Има ли някой?

Ръцете й бяха омазани с бурата и по тях бяха полепнали парченца от листата.

— Не — провикна се в отговор.

Последва кратка пауза.

— В такъв случай най-вероятно разговарям с ангел небесен или може би с призрак — предположи гласът. — Ако наоколо няма никого, обикновено не получавам отговор.

Ливия завъртя очи. Ясна работа — някакъв отворко.

— Имах предвид, че няма кой да ви обслужи. Заета съм.

— Толкова заета, че бихте отказали да налеете чаша лимончело на един жаден войник?

— Точно толкова заета, че да не направя дори и това — натърти тя. — Можете да се обслужите лично, след което да оставите парите върху тезгяха. И без това всички правят така.

Последва нова пауза.

— А какво ще се случи, ако съм непочтен и не оставя точната сума?

— В този случай ще ви прокълна и ще ви сполети нещо адски неприятно. Не бих рискувала на ваше място.

Тя чу звука от отпушване на бутилка и изливането на щедро количество от всеизвестната й бащина лимонада в чаша. Малко след това в кухнята се появи млад мъж във военна униформа. Държеше пълната чаша в едната си ръка и няколко монети в другата.

— Хрумна ми, че ако оставя парите върху тезгяха, а някой разбойник дойде след мен и ги отмъкне, това ще ви накара да си помислите, че съм бил непочтен, и в резултат ще ме сполети нещо адски неприятно. Подобна перспектива в никакъв случай не ми допада и затова реших да ви донеса парите лично.

Тя посочи с лакът към кухненския бюфет:

— Можете да ги оставите ей там.

Нямаше как да не забележи, че мъжът беше необикновено привлекателен. Черната униформа, изработена според новия дизайн, наложен от Мусолини, подчертаваше стегнатите му бедра и широките рамене, а тъмните му очи проблясваха предизвикателно в сянката на накривената на една страна войнишка фуражка, изпод която се подаваха буйни черни къдрици. Картинката се допълваше от смугла кожа, бели зъби и дяволита усмивка. Папагало, помисли си тя. Папагали — така наричаха в този край младите мъже, които прекарваха времето си в грижи за външния си вид и флиртуване с момичетата.

— Какво правиш тук? — попита той, облягайки се на бюфета, без да откъсва очи от нея. — Мислех, че всички са навън.

— Ще се моля на света Сесилия за теб — промърмори тя.

— Това пък защо? — попита мъжът изненадано.

— Защото или си сляп, или си малоумен. Така като ме гледаш, какво правя според теб?

Подобни хапливи думи обикновено бяха достатъчни, за да разкарат натрапниците от кухнята й, но младият войник изобщо не изглеждаше притеснен.

— Така като те гледам, ми се струва, че готвиш — отбеляза той.

— Изумително — произнесе тя саркастично. — Светицата извърши поредното си чудо. Вече можеш да си вървиш, очевидно си напълно изцелен.

— Знаеш ли — каза той, след като кръстоса крака и отпи от чашата си, — според мен си доста по-красива от онези момичета, които участват в конкурса за красота.

Тя пропусна комплимента покрай ушите си.

— Е, защо изобщо си тук? Нека да позная — дошъл си да зяпаш момичетата.

— Всъщност съм тук, защото приятелят ми Алдо искаше да дойдем, а наоколо и без това няма кой знае какви забавления. Аз съм разквартируван в гарнизона при Торе ел Греко.

— Значи си фашист — каза тя неодобрително.

Той поклати глава.

— Аз съм просто войник. Исках да видя света. Прекарал съм целия си живот в Неапол и се отегчавах до смърт там.

— Е, като за начало можеш да видиш света от другата страна на тази врата. Нямам време да си приказвам с теб. — Докато говореше, тя слагаше топки бурата върху листата и ги загръщаше така, че да оформи нещо като малки кошнички за сиренето.

Красивият войник продължаваше да стои невъзмутимо на мястото си.

— Доста си груба — отбеляза, видимо решен да продължи разговора.

— Не, просто съм много заета.

— Не виждам какво пречи да бъдеш заета и едновременно с това да си приказваш с мен — настоя той. — Виж, вече си направила поне дузина от тези неща. А аз мога да отнеса чиниите, които си напълнила, и да ти донеса празни. — Той подкрепи думите си с действия. — Виждаш ли? Вече съм полезен.

— Всъщност ми се пречкаш. А тези чинии трябва да бъдат отнесени на другата маса.

— Нека сключим сделка. Ще си тръгна, ако ме целунеш.

Тя го зяпна:

— Quanne piscia ’a gallina,cazzo^[4]. Не и след милион години, идиот такъв. Сега изчезвай оттук.

— Но моите намерения са напълно почтени — увери я той. — Работата е там, че се влюбих в теб. А какъв е проблемът в това да целунеш някого, в когото си влюбен?

Тя не успя да се сдържи и се усмихна леко, преди отново да надене мрачното си изражение.

— Не ставай смешен. Та ние изобщо не се познаваме.

— Е, това е проблем, който може да бъде разрешен много лесно. Аз съм Енцо. А ти си…?

— Заета — отсече тя.

— Изключително ми е приятно да се запозная с теб, Заета. Сега можеш ли да ме целунеш?

— Не!

Вече беше привършила с антипастото и сега режеше лимони, за да подправи фриарелите, вид горчиво броколи.

— В такъв случай просто ще трябва да си го представя. — Той се отпусна назад и затвори очи. По лицето му заигра усмивка. — Мммм — промълви замечтано. — Знаеш ли, Заета, ти се целуваш наистина превъзходно. Ммммм… Нека го направим отново.

— Надявам се, че те е заболяло!

— Кое?

— Току-що си представих как те изритвам в колионите…

Енцо притисна ръце към слабините си и се стовари на пода.

— Ох! Оу! Какво направи? Сега вече никога няма да имаме онези дванайсет очарователни бамбини, които бях запланувал.

— Ставай — каза тя през смях. — И мръдни нанякъде. Трябва да оставя пастата, за да се изцеди.

Той скочи на крака.

— Кажи ми нещо, Заета. Имаш ли си гадже? Губя ли си времето тук?

— Отговорът на единия от въпросите ти е „не“, а на другия — „да“.

Мъжът сбърчи вежди за момент, обмисляйки чутото.

— Невъзможно — натърти той. — Както и да е. Един положителен отговор ми стига, за да продължа. Олеле! — Той отскочи назад. — Какво в името божие е това?

Чувайки непознат глас от кухнята, Пупета беше пъхнала глава през прозореца, за да провери какво става. Трябва да отбележим, че главата й беше доста голяма и увенчана с два масивни рога, извити като кормило на велосипед. Рогата й бяха забележително по-широки от прозореца, но тя вече беше отработила движението, с което извиваше глава, пъхвайки първо единия, а после втория. Именно първият рог беше отнесъл фуражката на Енцо. Войникът се беше обърнал и наблюдаваше звяра с ужас.

— Това е Пупета — каза Ливия, пресягайки се, за да почеше нежно животното по масивното чело, след което свали фуражката от рога. — Не си ли виждал биволица досега?

Енцо поклати глава.

— Не и от толкова близо. Аз съм от Неапол, нали помниш. Нямаме си биволици в града.

Той взе фуражката си и я постави върху главата на Пупета, където изглеждаше комично малка, след което се изпъна и отдаде чест на животното с изключително комичен жест.

— Значи със сигурност няма да се оженим и да имаме тези дванайсет бамбини, които искаш. — Никога няма да изоставя Пупета.

— Хммм — Енцо се почеса по главата. — В такъв случай — произнесе той тържествено, обръщайки се към Пупета — ти ще бъдеш първата биволица, която ще дойде да живее в Неапол.

Възвърнала внезапно сериозността си, Ливия каза:

— Изобщо не би трябвало да говорим за подобни неща. Та ти си войник и скоро ще отпътуваш, за да видиш света.

— Е, съвсем за мъничко. После ще се върна и двамата с теб ще си имаме бамбини. И буфале^[5], разбира се — добави той бързо.

— Ами ако ти се наложи да влезеш в сражение?

— О, ние никога не се сражаваме — каза той нехайно. — Просто маршируваме нагоре-надолу и изглеждаме страховити.

Чу се биене на часовник и Ливия се втурна към печката:

— Видя ли какво направи! Вече е почти обяд, а аз спрях да готвя, за да си приказвам с теб. Баща ми ще ме убие!

— Все още не си ме целунала — припомни й той.

— Няма и да го направя — каза тя, измъквайки тенджери от шкафа. — Но ако искаш, можеш да дойдеш по-късно и ще пием кафе заедно.

Той щракна с пръсти, а на лицето му изгря широка усмивка:

— Знаех си!

— Само не си мисли разни неблагопристойни неща — предупреди го тя — или наистина ще те изритам в колионите. Повярвай ми, имам доста опит в тази дейност.

— Разбира се, че няма да си мисля такива неща. За какъв ме вземаш? — Той довърши питието си и остави чашата до мивката. — Между другото, лимончелото беше превъзходно.

— Не се и съмнявам. Всичко тук е хубаво.

— Това го виждам и сам — намигна той. Целуна върховете на пръстите си и й изпрати въздушна целувка, докато се оттегляше заднешком през вратата. След малко Ливия забеляза, че шапката на войника все още стои върху главата на Пупета.

Малко след пладне Дон Бернардо и баща й преустановиха временно двете съревнования и през прашния площад към остерията се насочи впечатляваща тълпа. За броени минути всяко място беше заето и Ливия започна да сервира храната.

Повечето от продуктите за ястията, които беше приготвила, идваха директно от мъничката ферма, намираща се точно зад ресторанта. Беше толкова малка, че ако някой се провикнеше от единия й край, щяха да го чуят в другия, но плодородието на почвата осигуряваше изобилие от зеленчуци. Тук растяха домати, тиквички, каволо неро^[6] патладжани, както и няколко вида, характерни за региона, сред които горчивото фриарели и ароматното асфодело. Тук човек можеше да открие още дребничкия черен шопар на име Гарибалди, който — въпреки скромните си размери — оплождаше своя харем от четири тлъсти женски със забележително усърдие; древно маслиново дърво, обвито с бръшлян, едно-две пилета, както и гордостта на семейство Пертини: Присила и Пупета, двете биволици, които преживяха щастливо на своето терасирано пасбище с размери не по-големи от тези на тенис корт. Млякото, което даваха, беше с белотата на порцелан и след дълги часове работа от него се приготвяха едва около три килограма моцарела… но само каква моцарела беше това: мека и леко ухаеща на трева, също като сладостния дъх на самите крави.

Освен за моцарела млякото се употребяваше и за приготвянето на още няколко специалитета. Чиледжините^[7] бяха малки топчици, използвани за различни салати, докато капковидните като форма бели бокончини^[8] се използваха за гарниране на шунката прошуто. Плитките треча се сервираха с лимони от Амалфи и крехки, съвсем пресни броколи. Моцарелата афумиката беше леко опушена и кафява на цвят, докато скаморцата се опушваше върху черупки от орехи, докато не станеше тъмна и ароматна като силно еспресо. Когато останеше мляко, понякога приготвяха дори и твърдо сирене, така наречената рикота салата ди буфала, която трябваше да се осоли и имаше лек плодов привкус — съвършената гарнитура за запечени зеленчуци. Но сиренето, с което семейство Пертини беше най-известно, си оставаше тяхната бурата — топки от най-качествената и прясна моцарела, пълни с гъста сметана и завити в листа от бърдун. Хората идваха чак от Неапол, за да опитат този прелестен вкус. Понякога дори си купуваха няколко топки, които да си отнесат в града, но — както Нино винаги им казваше — това беше безсмислено, защото в мига, когато листата покафенееха, а това ставаше след няколко часа, сиренето започваше да губи неповторимия си аромат.

Клиенти имаше винаги, главно благодарение на чудовищния апетит, който притежаваха съседите на семейство Пертини. Гостите от града идваха и си отиваха, но основните посетители на остерията си оставаха хората от селото. Всекидневно по обяд всички до един, от свещеника дон Бернардо до вдовицата Есмералда, местната проститутка, прекъсваха това, с което се занимаваха, и се насочваха към скритата под сянката на асмата тераса, където два часа си похапваха царски и пиеха вино, приготвено от същото това грозде, което висеше над главите им.

За хората, живеещи край Везувий, се твърдеше, че животът под непрестанната заплаха от унищожение бе изострил всичките им апетити — независимо дали ставаше въпрос за вино, храна или любов. Местните бяха и много по-суеверни от останалите неаполитанци, което, казано по-друг начин, означаваше, че бяха извънредно суеверни. Всеки обяд започваше с две неща: молитва към Небесата, произнесена от свещеника, и малко вино, изсипано на земята от Ернесто, най-стария жител на селото, в безмълвно признание на факта, че земята под краката им беше далеч по-опасна и близка от божия Рай. Като всяко друго селище край вулкана, Фишино беше обградено от светилища, някои приютили статуи на Дева Мария, а други — малки изображения на свети Себастиано, който ги бе защитавал, откакто край тази опасна планина живееха хора. Някои неаполитанци можеше и да твърдят, че въпросният светец не върши особено добра работа, защото последното катастрофално изригване се бе случило доста скоро, през 1923 година, но за местните самият факт, че изригванията не бяха по-чести, беше неоспоримо доказателство за неговата ефективност. Така или иначе, хората тук предпочитаха да се подсигурят допълнително, за всеки случай, и много от светилищата съдържаха и малък знак с формата на рог, който бе считан за безкрайно древен още по времето, когато първите християни бяха дошли по тези земи.

По същия начин се приемаше, че от лекарите може и да има полза при някои по-стандартни проблеми, като например рана, нуждаеща се от зашиване, но по-сериозните болести изискваха намесата на мага, както наричаха лечителите. Те изпълняваха комплексни функции и осигуряваха както билки и рецепти, с които лекуваха обичайните здравословни проблеми като зъбобол или настинка, така и отвари, които да накарат някоя жена да се влюби или да се погрижат даден мъж да остане верен на благоверната си. В подножието на Везувий магическите сили, или маге, бяха дори по-разпространени от обичайното, така че дадено семейство притежаваше тайната на лек срещу брадавици, докато друго знаеше как да се справи с болка в ушите, а трето — как можеш да се предпазиш от уроки. В рамките на всяко семейство беше въпрос на чест кой точно ще наследи тайната, но при Пертини спорът се бе разрешил от само себе си. И двете сестри, Ливия и Мариса, помагаха на майка си в кухнята, но скоро стана ясно, че Ливия беше наследила кулинарните й умения, докато Мариса предпочиташе да се занимава с рецепти от по-различен тип, включващи кръв от младо петле, роса, събрана по зазоряване в деня на свети Йоан, и разни тайнствени треви, растящи в дълбините на боровите гори, покрили склоновете на планината.

Ливия не помнеше кога се бе научила да готви. Агата беше започнала да й обяснява разни неща още когато беше съвсем малка, по времето, когато трябваше да се качва на столче, за да достигне печката. Когато стана на дванайсет, длъжността й се промени от „помощничка на мама в кухнята“ на „главна готвачка, когато мама е болна“, като второто се случваше все по-често. Тя вече не разсъждаваше над това, което прави, нито пък следваше някаква рецепта. Също като математиците, за които казваха, че виждат комплексните уравнения като някакви повтарящи се схеми, или музикантите, които импровизираха с мелодиите, тя знаеше инстинктивно как да извлече възможно най-добрия вкус от съответните продукти. Когато я питаха как е приготвила нещо или как се нарича, тя просто свиваше рамене и отвръщаше: „Sfiziosa“ — неаполитанска дума без точен превод на чужд език и дори на италиански, която значи нещо от сорта на „мамка му, ако знам“ или „така ми дойде“. Посетителите на странноприемницата скоро се научиха да не задават излишни въпроси, а просто да бъдат благодарни за това, че сред тях има толкова талантлива готвачка, пък била тя и скасапале — девойка с буен нрав и остър език.

По време на обяда Ливия забеляза Енцо, който седеше с група от други войници и очевидно беше най-привлекателният сред тях. Тя също така видя, че участничките в конкурса за красота стоят наблизо и хвърлят скришом погледи към войниците. Погледите им не оставаха незабелязани и младите мъже им отговаряха с все по-шумни закачки, от които момичетата се преструваха на обидени. Трите сестри Фарели, разбира се, флиртуваха най-активно от всички. Ливия въздъхна. Вече й се струваше твърде невероятно Енцо да дойде, за да пият кафе. Коломба, най-голямата от сестрите, нагиздена с някаква смехотворна шапка, покрита със стъклени плодове и пера, очевидно му беше хвърлила око. Именно тя беше измислила прякора на Ливия — стекето, клечката за зъби — подигравайки се с факта, че дъщерята на Нино Пертини бе прекалено кльощава. Да, беше напълнила мъничко деколтето си, след като бе навършила шестнадесет, но по никой начин не можеше да се сравнява с пищната Коломба.

Точно докато си мислеше за това, видя как Енцо стана от мястото си и се насочи към нея. Извърна се. Той не спря, но докато я подминаваше, прошепна:

— Бях прав, когато в началото те взех за ангел. Със сигурност единствено ангел би могъл да готви така.

— Спести си ласкателствата за тази, която спечели конкурса за красота — промърмори тя. Но въпреки нежеланието си се изчерви от удоволствие. Когато видя, че Коломба Фарели я гледа кръвнишки, си достави мъничката радост да й отвърне с мила усмивка.

Докато сервираше големия поднос с нарязаните кайсии във вино, задължителния десерт в деня на празника, се случи нещо наистина удивително. Между Коломба и двете й сестри, Мими и Габриела, избухна скандал. При това не какъв да е скандал — само след секунди крещенето на обиди прерасна в скубане на коси и дране с нокти, дейности, които видимо забавляваха войниците. Наложи се намесата на самия дон Бернардо, за да бъде прекратена схватката. Отецът стана на крака и удари няколко пъти по масата с дъното на празна бутилка от вино:

— Това е скандално — прогърмя гласът му. — Като наказание за позорното ви поведение нито една от вас няма да получи наградата.

— В такъв случай кой ще я получи? — попита някой от тълпата.

— Никой.

— Но ако не я дадете на никое от момичетата, това би означавало равен резултат и ще излезе, че всички са победителки — изтъкна гласът. Надигна се одобрително мърморене, подкрепящо неоспоримата логика на изказването.

— Щом е така, ще я дам на… — дон Бернардо бавно огледа терасата и погледът му се спря върху Ливия. — Ще я дам на тази, която наистина я заслужава, защото осигури прекрасна храна за всички ни.

О не, помисли си Ливия. Да участва в конкурса и да не го спечели бе достатъчно лошо, но да не участва и да го спечели, защото свещеникът е бесен на сестрите Фарели, вече би било наистина унизително. Да не говорим, че Коломба никога не би й простила нещо подобно.

Макар и с леко закъснение, същите мисли явно минаха и през главата на дон Бернардо, който трепна, срещайки гневния поглед на Ливия.

— Ъм… ъъъ — започна той.

Енцо скочи на крака.

— Той има предвид Пупета — извика той. — Пупета, биволицата чудо, която ни осигури млякото за прекрасната бурата.

— Точно така — кимна дон Бернардо с облекчение. — Имах предвид Пупета. Къде е тя?

Чула името си, Пупета надигна глава. Стоеше в края на терасата и тъкмо се чудеше дали може да се престори на козел и да изяде войнишката фуражка.

— Вива Пупета! — кресна някой. Надигнаха се одобрителни викове, последвани от аплодисменти. Сестрите Фарели си оправиха шапките и продължиха да флиртуват с войниците. В крайна сметка не беше срамно да загубиш конкурс за красота от биволица.