Що ми се струва, че преводът осакатява повечето от романите на Пратчет? Останаха ми само 5–6 негови книги, които не съм прочел, може и да ми е омръзнал самия автор, напоследък все така малко насила ги чета, не ме грабват. Особено историите за вещиците много скучни ми се виждат, непрекъснато се предъвква колко небрежно готини са. Изобщо Пратчет винаги набляга на подобни моменти, и в разказите за стражата и в тези за магьосниците най-силните откъси на които потръпваш от кеф е колко куул и непобедим е някой от персонажите било то Смърт, баба Вихронрав, лорд Ветинари, Библиотекаря и т.н. Взех да претръпвам нещо, което е жалко защото Пратчет ми е любимия автор
Книжките на Пратчет открих преди около 15 години на български и около 2–3 години по-късно на немски. Не съм прочела всичко издадено от него поради съвсем различна причина, за която ще спомена нататък. И на двата езика книгите бяха еднакво свежи, интересни и доста забавни, а това предполага много добър и сполучлив превод. Но определено мога да заявя, че не бих ги прочела повече от веднъж, дори онези от тях, които смятам за най-въздействащи и добре написани — пр. Цветът на Магията, Фантастична светина, Малки Богове, Последният континент и мн. др.
Пратчет е един комерсиален автор, донякъде съпоставим с Дж. Роулинг и Ст. Майер (тази последната направо ми иде да вия от нея — лично мнение, разбира се!). Все пак създадените от него образи са гротескно-комични и своеобразен миш-маш от реалност и фантазия, поднесени на читателя с фин сарказъм и ясно изразено „английско“ чувство за хумор. Това е и ценното, но до тук! Засягането на житейски, морални и философски въпроси, естетическите изводи, вмъкнати някак между другото, са несполучливо вплетени в пародирането на образи, ситуации и възгледи, което на мен специално не ми допадна. Имам случаи на поне десетина негови книги, които започвам и не мога да довърша, но си давам сметка, че причината е в мен просто защото не ми харесва подобна „плоска“ представа за живота и неговата ценност.
Причината да „отпиша“ този автор и да бойкотирам неговите книги през последните години е съвсем различна от литературните му умения. А тя е абсолютната ми непоносимост към прокламирането от негова страна на евтаназията на нелечимо-болни пациенти. Дълбокото ми отвращение от личността Пратчет се дължи на пропагандния характер, който е подплатен с документални филми по темата и използването на комерсиалната си известност за прокарването на тези идеи в съзнанието на хората като нещо напълно приемливо. За съжаление напоследък дори започна да се говори и за право на евтаназия на деца (Белгия), които страдат от подобни заболявания, което повдигна редица въпроси от фундаментално нравствено значение. Нямам намерение да „задълбавам“ точно тук в подобна дискусия и дори не бих репликирала, особено коментари с религиозно-фанатична насоченост. Не става изобщо дума за това! Животът е висша ценност и всеки отделен индивид решава как да процедира с него, но „рекламирането“ на доброволното му прекъсване дори при екстремни обстоятелства мен поне, дълбоко ме потриса и ужасява. Нямам и нищо против свободното волеизявление за неговото прекратяване, защото всеки сам има правото да определи как да разполага със себе си, но имам абсолютно против своеобразната пропаганда на подобни убеждения като нещо нормално и принадлежащо към съвременната човешка цивилизация. Не на последно място тук трябва да се отчете труда на стотици хиляди научни работници, медици и т.н., заети с непосилния труд да разгадаят механизмите на човешката физиология и патология до степен познатите и неопознати нелечими болести да бъдат победени, който сякаш отива на вятъра след „възкресяването на д-р Менгеле“.
Нямам нищо против мистър Пратчет да се подложи на това, което е счел за нормален завършек на живота си с достойнство, но няма и не мога да приема опита за популяризиране на тази практика като хуманна и милосърдна, особено при темповете на развитие в съвременната наука и медицина, конвенционална или не. Мисля, че е безобразие да се отнема надеждата на хората за адекватно и успешно лечение без летален изход под формата на имагинерната алтернатива „асистирана смърт“.
Друго си е да се чете в оригинал, спор няма. Но специално Владимир Зарков е един от най-кадърните преводачи на Пратчет. В някои преводи (Мирела Христова е един от най-слабите преводачи според мен) се срещат безумия като баба Уедъруекс, Касиера, Адски Глупавия Джонсън и т.н. За съжаление и при най-добрия превод няма как да се предадат някои специфични игри на думи, мелодичност на изказа и т.н.
За мен това, което прави Пратчет за популязирането на важни медицински проблеми заслужава повече от благодарност и възхищение. Шапка му свалям за смелостта. Време беше все повече популярни личности да се заемат с този проблема евтаназия като го популялиризират и създадат възможности за дискусия. Дано наистина доживеем по света някой ден всеки сам да може да избира при нелечима тежка болест, дали да сложи край на живота си или да продължава в страшни мъки. Нека има право на избор., дали няйкой ще се възплзва, нека зависи от неговите морални разбирания. Абсолютно съм за и за правото на евтанзазия за деца. Че родителите имат това право и свобода, не значи, че ще се възползват от него, но е важно да съществува официално като опция. Пратчет дари и доста тлъсти суми за научни изследвания в сферата на заболяването алцхаймер и критизира, че е постигнато малко за лечението на този вид болести. Важно е наистина такива известни хора да популяризират важни медицински проблеми, с които се сблъскват всекидневно пациенти. Освен това е добре и да се знае като опция възможностите и помоща, които предлага Швейцария.Тряба да се говори, дискутира за тези проблеми, а не да се отричат като папагал, че не са морални. Всеки сам си е господар и може да решава за себе си и семейството си. Чужди морални и религиозни разбирания нямат работа в собствения избор на отделния индивид. С две ръце съм за евтанзията като избор и за повече научни изследвания и резултати при заболяванията с насоченост деменция, алцхаймер, паркинсон. Освен това трябва да се въведе ранен преглед за алцхаймер и профилактика, за да бъде открито заболяването на време. Да се пази и лекарската тайна. Хората в България още имат страхове и се срамуват да се изследват, за да не отидели на ТЕЛК и да си загубели работата, ако им открият заболяването в ранна форма. Няма място за срам и такива като Пратчет може да са пътеводна светлина в тази насока.
За произвението " Господари и господарки" — няма какво да се каже много освен — шедьовър. Едно от най-добрите на автора.
С удоволствие изчетох всичко написано от Пратчет. Стилът на автора е много индивидуален и впечатляващ. Мнението на автора за евтаназията по никакъв начин не влияе върху цялостното му творчество. Всеки е свободен да изразява своето мнение, особено когато е пряко засегнат по темата. Каквото и да каментираме ние като читатели, едва ли можем да съпреживеем ужаса и агонията на неизлечимо болните, а още по-малко имаме право да ги съдим. Любимите ми персонажи са Смърт и ланкърските вещици. Екранизациите бледнеят доста, защото няма как да отразят яркостта на авторовия език, но моята лична библиотека е попълнена с почти всички негови творби. Страшно релаксиращи книги.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.