Брайън Хейг
Врагове по неволя (10)

10

Евакуационната болница беше дълга едноетажна постройка, която вонеше на антисептични препарати и прекалена чистота. Попитах момичето на рецепцията как да намеря капитан Уилсън Бриджис и в отговор тя изстреля някаква скоропоговорка, която ми прозвуча горе-долу така: „Завивате шест пъти надясно, след това три-четири пъти наляво, после два пъти надясно и надолу до края на дългия коридор.“ Казах си, че болницата не е голяма, и тръгнах. Намерих го около двайсет минути по-късно.

Кабинетът на Бриджис се оказа едно копторче в самото дъно на сградата — може би се опитваха да го скрият, далеч от очите на случайни минувачи. Почуках на вратата, тя се отвори и веднага разбрах защо.

Уилсън Бриджис представляваше вероятно най-жалката картинка, която може да мине за изображение на американски офицер. Бялата му престилка беше измачкана и нашарена с петна, за чийто произход не исках дори да си помисля. Косата му беше прекалено дълга и разрошена в нещо подозрително подобно на пънкарска прическа. По лицето му се виждаха кичурчета косми, пропуснати от бръснача, а ботушите, които се подаваха под медицинската му престилка, бяха толкова посивели и напукани, че сигурно можеха да поемат цяла кофа вакса.

С непоправимия си оптимизъм възприех тези позорящи армията белези като доста обнадеждаващи. Едно слабо известно правило за военните лекари е никога, ама никога да не разчиташ на доктори с подстрижка на морски пехотинец, колосани яки, блестящи обувки и стойката на ротен сержант. Тези типове всъщност повече искат да бъдат офицери, отколкото лекари. По-добре е да те оперира някой доктор, който изглежда като току-що излязъл от сушилнята на обществена пералня, защото е по-вероятно да е пристрастен към медицината, а не към маршируването и отдаването на чест. От друга страна обаче, тази теория понякога е ужасно погрешна. Понякога докторът изглежда като отблъскващ нехранимайко просто защото наистина е отблъскващ нехранимайко. От онези, които в крайна сметка ще зашият аортата ви за капачката на коляното.

Той протегна ръка.

— Уилсън Бриджис. Военен лекар от най-висша проба.

— Знам — отвърнах. — Току-що говорихме по телефона, забравихте ли?

— Да, бе — ухили се той. — Извинявай. Просто не приличаш на адвокат.

— Наистина ли? — попитах. — И как изглеждат адвокатите?

— Умни.

Бих могъл да му отвърна, че самият той прилича повече служител от чистотата, но защо да си хабя обидите?

— Виж какво, докторе, не обичам да давам зор на хората, но наистина нямаме време. Къде е трупът?

Той ми махна да го последвам и ме отведе в самото дъно на сградата, където поехме надолу по стълбището към мъждиво осветения сутерен.

— Хладилната ни камера е съвсем малка — обясни той. — Гледай да си направиш резервация предварително, ако ти се наложи, защото шкафовете са само четири. Обикновено, когато някой почине, направо го качваме на първия самолет за Щатите.

— Защо са ви предали Ли? — попитах.

— Да пукна, ако знам. Заповядаха ми да го взема и да го докарам тук.

— Участва ли в аутопсията?

— Не. Представлението си беше изцяло корейско. Но не си вади погрешно заключение. Няма пропуски, повярвай ми. Момчето беше обработено от Ким Ме Сонг.

— Добър ли е?

— Тъкмо него пращат на всички международни конференции, за да убедят останалия свят, че корейската медицина е най-развитата в света.

— Мамка му — изръмжах.

Той ме погледна през рамо и се ухили.

— Е, нямаше как да не изпратят най-добрия, след като момчето е било синът на вожда.

— Така си е — съгласих се.

Бях крайно неприятно изненадан от тази информация, защото беше почти сигурно, че доктор Ким Ме Сонг ще се появи на свидетелската скамейка. Значи обвинението разполагаше с първокласни играчи. Лоша работа.

Завихме наляво и се озовахме в едно доста студено помещение. В ъгъла беше монтиран климатик, който с всичка сила бълваше студен въздух. Бриджис закопча лекьосаната си престилка и се приближи до стената, в която бяха вградени четири алуминиеви шкафа. Наведе се и издърпа най-долния.

— Воала! — обяви той, докато издърпваше ципа на чувала до краката на Ли, като илюзионист на манежа.

Изгледах го свирепо, след това се наведох и разгледах Ли Но Те отблизо. Трупът беше напълно гол, вдървен и блед. Някой очевидно си беше направил труда да аранжира изражението му, защото Ли изглеждаше спокоен, едва ли не смирен — твърде различно от описанието в показанията на старши инспектор Бейлс. Предположих, че бащата е идвал да види за последен път сина си и корейските доктори са направили всичко възможно той да изглежда така, сякаш е преминал през вратата към вечността без болка и страдание.

Беше много симпатичен младеж с тясно лице и дълъг аристократичен нос, високоинтелигентно чело и мускулесто, добре сложено тяло. Предположих, че прилича на баща си на младини.

Бриджис се присъедини към огледа ми, като застана вляво от мен. Видях как погледът му пробяга по целия труп. Още си личаха подутините и ожулванията.

— Получил ли е някой тук копие от резултатите от аутопсията? — попитах.

— Да, мисля, че аз имам копие… пристигна няколко дни след като прибрах трупа. Но не съм го чел.

Отиде до един шкаф в ъгъла, отвори някакво чекмедже и се разрови из него, докато най-сетне не извади жълта папка. Зачете се в доклада, докато аз продължавах да оглеждам трупа. Всъщност нямах представа какво търся — най-вероятно бях дошъл само за да хвърля едно око на човека, който ми беше причинил всички тези огромни неудобства. Не беше справедливо, наистина, защото със сигурност не исках да бъда на неговото място, но винаги е далеч по-лесно да хвърлиш вината върху неодушевен предмет, отколкото върху някого, който може да ти възрази.

В крайна сметка се вторачих в лицето на Ли. Имам си една теория, че животът дава на повечето хора такова лице, каквото заслужават. Всички започваме като топчести бебчета с пухкави бузки и малки устенца, с копче вместо нос и живи, блестящи очички. Но тази миловидност скоро изчезва. И когато пораснем, някои вече имат свадливи физиономии, други — замислени, трети — зли или егоистични, а някои пък изобщо нямат никакво изражение, което само по себе си също означава нещо.

Лицето на Ли беше едва ли не прекрасно. Беше здраво и почти сюрреалистично спокойно, неопетнено от печал, безпокойство, алчност или каквато и да е друга дребнава емоция. Беше лицето на човек с щастливо детство и любещи родители, без сковаваща несигурност или провали, които да са разтърсили живота му. Открих, че го харесвам. Освен това разбрах нещо и за родителите му, защото никой няма такова лице, ако не е бил обгърнат с любов още от мига на зачеването си.

Усетих, че Томас Уайтхол вече никак не ми харесваше — защото беше убил и поругал това момче, за да го превърне в ледения труп на масата. Беше отнел живота му и лишил родителите му от най-голямата им радост.

— Готово — обяви Бриджис от своя ъгъл.

— А? — попитах.

За свое учудване бях изгубил представа за околния свят, а аз по принцип не съм сантиментален. Това не беше добре. Ако един кратък поглед към лицето на Ли имаше такъв обезпокояващ ефект върху мен, представете си само как щяха да се почувстват съдебните заседатели, след като даровитият и многословен прокурор в продължение на няколко часа им беше разказвал за живота на Ли, за бляскавото му бъдеще и за отвратителните и перверзни неща, които са му били причинени.

Стиснал папката, Бриджис пристъпи към мен.

— Наистина е ужасно, нали?

— Наистина — измърморих.

Радвах се, че беше престанал с тъпите си шегички. Ако в този миг беше изтърсил някоя, сигурно щях да го фрасна по носа.

— Не е на добро.

Той потупа с пръст по папката.

— Съдържанието на алкохол в кръвта му в момента на настъпване на смъртта е било 0,051 промила. От юридическа гледна точка е бил трезвен. Има няколко доста тежки контузии и ожулвания по корема, пищялите, глезените, китките и ръцете до лактите. Обърни внимание особено на корема.

Докато говореше, той сочеше отделни части от тялото. Забелязах няколко големи натъртвания и подутини по корема на Ли. Бриджис продължи:

— Трябва да са били нанесени доста тежки удари, за да се получат тези контузии. Почти като от ковашки чук. Тъканите са изключително силно увредени, има и няколко строшени ребра. Но причината за смъртта е задушаване. Моравата подутина около шията му е причинена от тънък гъвкав предмет, а ако се съди по следите, които не могат да се видят с просто око, предметът е бил с груба повърхност, като армейски платнен колан. Контузиите и прекъснатите кръвоносни съдове сочат, че коланът е бил стегнат с огромна сила.

— А сексуалната страна на нещата? — попитах.

— Има доста сериозно разширяване на ануса. Това е крайно необичайно. Понякога тук имаме случаи и с мъже, и с жени, които са упражнявали анален секс или пък вътре са се заклещили някакви неща. Обикновено мускулите и тъканите се възстановяват и възвръщат нормалното си състояние до десетина минути.

— Но не и при него?

— Не. Измерили са го, бил е с почти сантиметър и половина над нормата. Има само един начин това да се случи. Трябва вече да е бил мъртъв, когато за последен път са проникнали в него. Притокът на кръв е бил спрял и мускулите са изгубили способността си да се съкращават.

Спогледахме се на няколко пъти, защото това беше доста отвратителна тема дори за лекар, какво остава за адвокат.

— Изключваш всякаква възможност да е бил удушен, докато са правили секс? Да е бил например от онези перверзници, които стигат до оргазъм, когато ги задушават?

Той отново погледна към трупа.

— Първо на първо, пасивният участник в хомосексуалния акт обикновено не стига до оргазъм. Второ, ако Уайтхол е прониквал в него в момента на смъртта, мускулите все още биха притежавали достатъчна еластичност да се свият. Освен ако Уайтхол не е останал вътре поне десет минути след смъртта. Това, разбира се, е възможно. Но от техническа гледна точка пак си е некрофилия.

— Но не би изключил възможността да са се позаиграли с това удушаване наужким и да са прекалили?

— Би могло да е това, ако не бяха раните — отвърна той. — Те изключват подобна хипотеза. Жертвата се е съпротивлявала свирепо.

— Сигурно — признах мрачно.

Бях установил, че резултатите от аутопсията очевидно бяха точни. Можеха да бъдат използвани в подкрепа на всяко обвинение срещу Уайтхол. Освен това бях осъзнал, че Томас Уайтхол изобщо не ми харесваше.

И в крайна сметка бях успял да се докарам до възможно най-лошото си настроение.

Благодарих на Бриджис за помощта му. Върнах се в хотела и се запътих направо към бара. Вече беше пет следобед и смятах, че съм си заслужил едно хубаво питие. И кого, мислите, заварих там? Самата Катрин, свряна в едно тъмно ъгълче зад джубокса, от който се лееше меланхолична песен за това къде са заминали всички каубои.

Поръчах на бармана да ни прати две чаши скоч и се запътих към нея.

— Изглеждаш ужасно — рече тя, след като вдигна глава и ме видя.

Тя самата не изглеждаше кой знае колко по-добре, но един истински джентълмен никога няма да отговори на обидата с обида.

— Наистина ли, Лунатичке? — отвърнах злобно. — И ти не си цвете.

Катрин дръпна полата си и ми побутна един стол с крак. Не можах да се въздържа и да не погледна този крак, тъй като не си спомнях да съм я виждал облечена с нещо друго, освен панталон или дълга до глезените пола. От моя гледна точка до този момент тя все едно нямаше крака, а някакви яки прътове, посредством които щъкаше насам-натам.

Но сега бързо се уверих, че си има крака. Или поне един. При това много хубав, строен и изваян. Жалко, че го бяха закачили за лесбийка.

— Нали пиеш? — попитах.

— Само бира — отвърна. — Твърдият алкохол не ми понася.

— Една бира — подвикнах на бармана, който тъкмо наливаше моя скоч.

После кисело се обърнах към Катрин:

— Предполагам, че в оная комуна, където си израснала, много-много не са наблягали на пиенето.

Тя ме изгледа раздразнена, защото беше адски очевидно на какво са наблягали според мен.

— Бил ли си някога в комуна? — попита тя.

— Виждал съм няколко в Израел — признах си. — Но онези там не бяха построени от децата цветя.

— И си мислиш, че идеята за това е незряла, така ли?

— Незряла? А, искаш да кажеш глупава. Да, точно така.

Барманът се появи с чашите ни и аз обявих достатъчно дълго примирие, за да дръпна първата яка глътка от уискито. Гърлото ми пламна от горе до долу.

— И какъв точно ти е проблемът? — попита тя, без да откъсва поглед от вече наполовина празната ми чаша.

— Ами ако пропуснем факта, че ти ме набута във всичко това, току-що се връщам от моргата, където прекарах двайсетина минути с един човек, който ми се стори много приятен. Само дето вече не можеше да диша. И причината за това е нашият клиент.

— Прегледа ли резултатите от аутопсията?

— Да.

Тя взе питието си с две ръце, отпи здравата и ме погледна над ръба на чашата.

— И какво мислиш?

— Мисля, че нашият клиент в крайна сметка ще се озове вързан за електрическия стол в една тъмна стая в „Левънуърт“, а през тялото му ще минат няколко хиляди крайно поучителни волта. При това ще бъде напълно заслужено.

Тя се облегна на масата и отпи по-малка и подходяща за дама глътка от бирата си.

— Освен ако обвинението не е скалъпено.

— Хайде де, Катрин, дори ти не можеш да повярваш на тези глупости.

— Дай ми поне възможност да се защитя — рече тя. — Непрекъснато ме караш да те изслушвам, дай сега шанс и на мен да се изкажа.

— Добре — отвърнах с изражение, което трябваше да й даде да разбере, че й угаждам.

Нищо не вбесяваше Катрин Карлсън повече от подозрението, че някой й угажда, но тя някак си успя да не се издаде.

— Да допуснем, в името на спора, че Томас е бил толкова пиян, че буквално е изпаднал в кома. Да допуснем, че е бил дълбоко заспал, когато Ли е бил убит, а трупът е бил поставен така, че да изглежда, че го е извършил той.

— Да, бе — поклатих глава.

— Просто се опитай да го допуснеш.

— Добре — отвърнах, — тогава имаш само двама заподозрени. Моран и Джаксън.

— Ти кой би си избрал?

— Моран. Той е едър и много силен. Самият Ли Но Те не е бил слабак, а тялото му е покрито с подутини, контузни рани и ожулвания. Докторът ми каза, че раните на корема му сякаш са били причинени от парен чук. Целите му ребра са натрошени. Човекът, който го е пердашил, навярно е бил доста едър и адски силен.

— Освен ако Ли не е бил толкова пиян, че да не е бил в състояние да се защити.

— Проблемът тук е — възразих аз, — че съдържанието на алкохол в кръвта му е било само 0,051 промила. Може и да е бил пиян около полунощ, но в момента на убийството е бил достатъчно трезвен, за да може да се защити.

— Добър довод — рече тя. — И аутопсията не посочва контузии по главата му, тоест такива, от които да е изпаднал в безсъзнание?

— Не. Има контузии по корема, ръцете, китките, пищялите, глезените, но не и по главата или лицето.

— Значи няма нищо по лицето? — попита Катрин изненадано.

Подозирах, че се преструва, разбира се, тъй като е нейното усърдие със сигурност вече беше прегледала доклада от аутопсията.

— Точно така — съгласих се аз.

— Не е ли странно?

— Не, доколкото мога да преценя.

— Ами представи си, че се е сбил с нападателя. Борят се и Ли прави всичко възможно да се измъкне. Защо няма рани по лицето?

Имаше основание, но аз имах по-добро:

— Помисли, Катрин. Ако някой иска да го изнасили, би го нападнал отзад. Такава е геометрията при мъжете.

— Тогава откъде са нараняванията по корема и пищялите? — попита тя.

— Не знам. Може нападението да е започнало фронтално, а после нападателят да е минал зад гърба му. Освен това не забравяй, че е удушен с колан, а според аутопсията силата е била приложена изотзад.

— Може би — каза тя, но изобщо не изглеждаше убедена.

Струваше ми се, че просто се мъчи да се улови за първата попаднала сламка, за да изгради защитата си, без да се разсейва с дреболии от сорта на противоречиви доказателства или липса на логика.

— Виж — казах. — Знам, че не ти се иска отново да отваряме тази тема, но колкото повече научавам за това дело, толкова по-съмнителна ми изглежда защитата, която се основава на тезата за скалъпени обвинения.

— Ами остани си със съмненията — въздъхна тя. — Може би няма да е лошо да имам в екипа си и един скептик.

— Може би. Но си помисли какво ще струва това на клиента ни, ако се окаже, че грешиш.

— Като стана дума за него — рече тя и отпи от бирата си, — какво ще кажеш за едно посещение при Томас?

— С каква цел?

— Просто визита, да проверим как е. Сигурно ще му се отрази добре.

— Ще дойда с теб — измърморих, — но ако бях с всичкия си, по-скоро бих го напердашил с бейзболна бухалка, вместо да му повдигам духа.

Колата ни чакаше отвън, но ни трябваха около два часа и известен брой погрешни завои, преди да успеем отново да намерим затвора. Всички пътни знаци бяха на корейски, а Катрин непрекъснато ме ругаеше, сякаш аз бях виновен, че този народ използва някакви безсмислени драскулки за писменост. Някои жени са такива.

Когато спряхме в двора на затвора, вече се смрачаваше. Наредих на шофьора да не гаси двигателя. Необходими ни бяха няколко минути, за да обясним на тъмничаря на рецепцията защо сме тук, тъй като не говореше и думичка английски. Гледаше ни така, сякаш се опитвахме да му продадем нещо, докато аз полагах усилие да му обясня с жестове какво точно искаме. Сочех към бялата стена и повтарях „Уайтхол“, което според мен си беше доста остроумно, но Катрин очевидно смяташе, че съм идиот, и изобщо не полагаше усилия да го прикрие. Най-сетне тъмничарят схвана шегата, ухили се и закима енергично с глава като пале, което е научило някой нов номер. После излезе за малко и се върна с огромния главорез с волското телосложение.

— Искате да посетите Уайтхол, така ли? — попита той и ни се ухили, за да ни покаже всичките си зъби.

— Моля ви — рекох смирено. — Само за няколко минути.

Той скръсти ръчища на масивния си гръден кош.

— Трябваше да се обадите предварително.

— Много съжалявам за този пропуск — казах. — Разчитаме на вашето великодушие да ни разрешите да го видим.

Той ме гледа намръщен в продължение на няколко секунди, като или си мислеше, че го будалкам, или пък не му харесваше да го смятат за великодушен, но накрая спусна ръце и ни даде знак да го последваме. Минахме по същия маршрут, отново цареше същата призрачна тишина. Кълна се, че чух как някой пръдна на третия етаж.

— Пак ли имат час за четене? — попитах.

— Не, сега е часът за молитва.

— И какво се прави?

— Молят Господ да им прости.

— Всички ли са християни?

— Когато влязат тук, не. Но всички си тръгват набожни.

Вече бяхме стигнали до килията на Уайтхол и едрият кореец търсеше ключа из джобовете си.

— Само аз имам ключ — каза той, мушна го в ключалката и го завъртя рязко. — Заради безопасността на Уайтхол. Тук има достатъчно хора, които биха го убили с удоволствие. Дори сред тъмничарите.

Оставих думите му без коментар и двамата с Катрин мушнахме глави в килията. Освен това премълчах, че и аз самият бих го убил с удоволствие.

Трябваше ни известно време, за да свикнем с тъмнината. Лъчите на мъждивата крушка бяха толкова слаби, че едва стигаха до пода на килията.

— Томас? — обади се Катрин.

От ъгъла на миниатюрното помещение се понесе едва доловимо шумолене:

— Катрин, ти ли си?

— Да. Как си?

— Бил съм и по-добре — отвърна той. — Влизайте.

Така и направихме. Килията вонеше. Уайтхол очевидно беше използвал металната кофа в ъгъла за тоалетна и беше също толкова очевидно, че кофата не е била изпразнена.

— Извинете — обърна се Катрин към едрия кореец, — но защо не наредите на някого да изхвърли кофата? За бога, това е отвратително. Ще хване някоя ужасна болест.

— Не се безпокойте — успокои я онзи. — Изпразваме кофите през три дни. Не е трябвало да яде толкова много, преди да дойде тук. Скоро тялото му ще се пречисти, а новата му диета ще реши проблема с отпадъците.

Казано с други думи, съвсем скоро Уайтхол щеше да започне да получава само малка порция ориз и вода, така че да не произвежда толкова много отпадъци. Много са икономични тези корейски затвори.

Обърнах се към надзирателя:

— Бихте ли се отдалечили малко — например на около петнайсет метра? Трябва да обсъдим някои неща с клиента си, а американските закони ни дават правото на конфиденциалност.

— Разбира се — рече той и се ухили, сякаш това беше някаква особено глупава молба.

Очите ми вече бяха свикнали с тъмнината и аз внимателно огледах нашия клиент. Беше облечен с корейска затворническа униформа, която се състоеше от груба памучна пижама и чифт платнени чехли. Устните и лицето му бяха странно изкривени. Или и двете му очи бяха яко насинени, или беше започнал да се превръща в миеща се мечка.

— Грубички са, а? — попитах.

— Много — отвърна той.

— Кой ти стори това? — попита Катрин, готова да вдигне тревога.

— Не се безпокой — отговори Уайтхол.

— Не, аз няма да оставя това така. Аз ще…

— Казах ти, забрави го! — изкрещя Уайтхол толкова настоятелно, че нямаше да се учудя, ако я беше зашлевил.

— По дяволите, Томас, те не могат да постъпват така с теб!

— Катрин, те могат да постъпят и далеч по-лошо. Не ги вбесявай допълнително.

Катрин държеше на своето:

— Ще отида при министъра на правосъдието. Ако трябва, ще свикам пресконференция и ще кажа пред целия свят какво се случва тук.

Уайтхол се стовари на рогозката си.

— А според теб защо изобщо изглеждам по този начин? Измъкнаха ме от килията посред нощ и ме отведоха в една стая да те гледам по Си Ен Ен, след което ме пребиха като куче. Никаква помощ повече, ясно ли ти е?

Чух как Катрин си пое дълбоко въздух, но преди да успее да каже нещо, се намесих:

— Като изключим това, как стоят нещата?

— Непоносимо е.

— Мислиш ли, че ще можеш да издържиш на тези условия до края на живота си?

За миг настъпи пълна тишина. После той каза някъде в тъмното:

— Не, ще се самоубия.

Думите му прозвучаха доста странно, защото не ги изрече ядосано, нито силно, нито дори заплашително, както биха сторили повечето хора в неговото положение — или за да предизвикат съчувствие, или да ви накарат да предложите някакво решение. Тонът му беше съвсем равен и безстрастен, все едно просто ни съобщаваше някакъв факт.

— Капитан Уайтхол — казах. — Колкото повече се задълбочавам във вашия случай, толкова по-вероятен ми се струва такъв изход. Единственият ви шанс сме ние с Катрин. Ще трябва да ни кажете още някои неща.

Върху лицето му се изписа замислено изражение. Истината беше, че садистично се бях надявал няколкото дни в корейския затвор да го накарат да пропее като кастрирано канарче.

— Добре — рече най-накрая. — Ще отговоря на още само два въпроса. Затова внимавайте какво ще попитате.

— Разкажете ми за Ли Но Те — казах аз.

Той тежко въздъхна и мина много време, преди да отговори. Прекалено много време, дори се притесних дали не съм избрал толкова лична или неудобна тема, че да се отрече от думата си. Най-сетне той рече:

— Сигурен съм, че това ще ви прозвучи гадно, но ние бяхме влюбени. Започна се преди пет месеца. Сержантът му го беше пратил във финансовия отдел да вземе някакви формуляри, аз пък проверявах нещо там. Достатъчен беше един поглед, и двамата вече просто знаехме, че сме влюбени.

— Преди пет месеца? — попитах.

— Точно така. Това е причината да наема апартамента извън базата. Това беше нашето… мисля, че схващате картинката. Можех да се срещам там с него, да бъдем заедно, да бъдем сами, в нашето местенце.

— Вие, ъъъ, какво? Ходили сте с него в продължение на пет месеца?

— Редовно се срещахме, да.

— Тогава… какво ще кажете за свидетели? Би трябвало да има свидетели.

— Не, нямаше свидетели. Поне аз не знам. Когато сте хомосексуалист и служите в армията, господин майор, изключително много внимавате за такива неща. Превръщате се в експерт по нощното промъкване. А ако сте кореец, е още по-зле.

— Защо?

— Какво защо? Защо се промъкваме нощем ли?

— Не, мисля, че това го схванах. Но защо корейските хомосексуалисти са такива параноици?

— Не знаете ли?

— Не, не знам. Образовайте ме.

— Защото в Корея хомосексуалистите стоят по-ниско от всяка друга форма на живот. Много от азиатците са напълно предубедени. Много държат на расовата си чистота, на кръвните си връзки и презират всеки, който по някакъв начин омърсява тези отношения. Корейските хомосексуалисти не са хора, те са парии, които дори не заслужават презрение. Не могат да си подадат носа навън. Ето в такъв свят живееше Но. Беше уплашен до смърт да не бъде разкрит. По-уплашен и от мен.

— Но всички — корейците, американските военни, дори Моран и Джаксън до един твърдят, че е бил хетеро. Как ще ми го обясните?

— Моран и Джаксън много добре знаят, че не е така. Останалите навярно смятат, че наистина е бил хетеросексуален. Беше много убедителен. Дори беше стигнал дотам да излиза с жени, за да разсее съмненията. А и жените го харесваха. Беше хубав, нали разбирате? Когато влезеше в някакво помещение, всички се обръщаха да го изгледат, сякаш беше жребец за разплод.

— Родителите му знаели ли са?

— Не. От това се боеше най-много. Обожаваше родителите си. Знаеше, че това ще ги убие. Понякога си мечтаех как ще дойде с мен в Щатите, но той не искаше и да чуе. Никога не би сторил нещо, което да засрами или разочарова родителите му.

Всичко това звучеше като някаква извратена версия на „Ромео и Жулиета“, все същата обречена любовна история, само че в този случай някак си не изпитвах никакво съчувствие към нещастния любовник.

— Добре — казах и продължих. — Апартаментът ви е бил заключен. Няма никакви следи от взлом, така че ако не сте убили Ли, остава да са го направили Моран или Джаксън. Ако трябва да изберете един от двамата, кого бихте посочили?

Той се замисли за миг. За да успее една защитна теза, която се основава на теорията за скалъпено обвинение, трябва да имате изкупителна жертва, на която да припишете престъплението. Не беше необходимо да доказваме, че Моран или Джаксън са извършителите, но трябваше да внесем достатъчно съмнение в съзнанието на съдебните заседатели, за да не могат да бъдат сигурни кой е извършителят. С други думи, трябваше да предизвикаме достатъчно съмнение към факта, че убиецът е Уайтхол.

Най-накрая той каза:

— Никой от тях не би го сторил.

— Не ви попитах за това. Дайте ми нещо, за което да се заловя. Кой от двамата би бил по-вероятният извършител?

— Вижте, господин майор, може да ви се сторя ужасно наивен, но просто не вярвам да го е направил който и да е от тях.

— По дяволите, Уайтхол, дръжте се като възрастен човек! И двамата твърдят, че сте го извършили вие!

Той рязко отвърна:

— Не казват нищо подобно! Четох показанията им. Твърдят, че май били чули шумен скандал. Казват, че Но е бил в стаята ми с мен. Казват, че аз съм махнал колана от шията на Но. Всичко това, с изключение на скандала, е напълно вярно.

Не можех да го опровергая, тъй като още не бях чел показанията, дадени пред Бейлс при вторите разпити.

— А Моран изнасили ли го? — попитах.

— Вече надхвърлихте броя на разрешените въпроси.

— Толкова ли е важно? Просто отговорете на питането ми.

— Не. Продължете да разследвате и след това пак елате при мен.

Искаше ми се да го размажа. Този тип живееше на ориз и вода, на два пъти го бяха пребивали и го очакваше или смъртно наказание, или доживотна присъда в корейски затвор — а второто, както сам бе казал, беше равносилно на смъртна присъда. И въпреки това си играеше на шикалки. Или главата му беше пълна с талаш вместо мозък, или не му се живееше.

А може би беше точно това, сепнах се изведнъж. Може би проклетият тъпанар искаше да се превърне в мъченик на хомосексуалното движение — страдащият Лотарио, пожертвал себе си в името на каузата. Но това би имало успех само ако беше невинен. А той не беше.

Хвърлих поглед към Катрин, а тя сви рамене, все едно искаше да каже: „Какво да се прави?“

— Вижте какво, Уайтхол — рекох, — трябва да бъда откровен с вас. Започвате да ме ядосвате. Имаме само единайсет дни, за да подготвим защитата ви, затова ще бъде най-добре да престанете да играете игрички.

— Не играя никакви игрички, господин майор. Имам си причини.

Непреклонно беше превил рамене и беше съвсем очевидно, че нямаше да успея да го размекна. Започвах да се разгорещявам. Един от колегите ни се намираше в болницата и береше душа, докато останалите се трепехме пряко сили, за да го защитаваме. Не играел игрички, как не! Скръцнах със зъби и попитах:

— Можете ли да ми кажете поне за какво искате да пледираме? Виновен или невинен?

— Невинен, разбира се.

— Невинен за какво? Хомосексуални връзки? Близки отношения с редовия състав? Изнасилване? Убийство? Некрофилия?

— Вие ще ми кажете, господин майор. Нали това ви е работата? Направете разследването си, а след това елате, за да ме посъветвате.

Не можех да повярвам на ушите си. Този тип беше направо безочлив. Яростно го изгледах, но той отвърна на погледа ми, без да му мигне окото. Що се отнася до Катрин, единственият звук, който идваше откъм нея, беше бавно, плитко, овладяно дишане.

Защо, по дяволите, не беше вбесена като мен? Защо не скочи и не закрещя на този смотаняк? Тя беше водещата на екипа на защитата, помазана и изпратена тук да спаси този тип. Би трябвало тя да е човекът, който да предума или да принуди клиента си да се разкрие. Би трябвало да е смъртнобледа от ярост, защото той беше толкова глупав, че правеше задачата ни да го защитим адекватно направо невъзможна.

Но нямаше нищо подобно. Катрин беше невъзмутима като сфинкс.