Джон Конъли
Шепнещите (1)

Пролог

Войната е митично събитие… Къде другаде в човешкия опит, ако не във вихъра на сражението… се виждаме пренесени в митични условия и сред съвсем истински богове?

Джеймс Хилман, „Ужасна любов към войната“

Багдад

16 април 2003 г.

Д-р Ал-Даини бе този, който намери момичето, забравено в дългия централен коридор. Заровено бе под натрошени стъкла и парчета от керамични съдове, захвърлени дрехи, отломки от мебели и стари вестници, използвани за опаковка. Прахолякът, боклуците и тъмнината го правеха почти невидимо, но д-р Ал-Даини десетилетия наред бе ровил из пясъците и камънаците за момичета като него и го забеляза, докато друг навярно просто би го отминал.

Открита беше само главата — сините очи отворени, по устните избледнели червени петна. Коленичи до него и поразчисти боклуците. Отвън долитаха викове и грохот на танкове, които сменят позицията си. Внезапно коридорът беше залят от ярка светлина, появиха се въоръжени мъже, които крещяха и раздаваха заповеди, но те идваха твърде късно. Други като тях бяха стояли и гледали, докато това се бе случвало, защото момичето не бе част от приоритетите им. Тях не ги бе грижа, но д-р Ал-Даини държеше на него. Веднага го беше разпознал, защото то бе едно от любимите му. Красотата му го беше пленила от мига, в който го зърна, и през следващите години не минаваше ден, без да прекара няколко спокойни минути с него, да го поздрави или просто да отвърне на усмивката му с усмивка.

Помисли си, че може би още има шанс то да бъде спасено, но докато отместваше внимателно камъните и парчетата дърво, разбра, че вече не може да стори много за него. Тялото му беше раздробено, натрошено на парчета — осквернителен акт, който му бе непонятен. Не беше случайност, направено беше умишлено: на пода се виждаха отпечатъци от подметките на войнишките обувки, които бяха тъпкали краката и ръцете, докато не ги бяха натрошили на късчета, малко по-едри от пясъка и прахта, в които лежаха сега. Все пак главата някак си бе избегнала най-страшното и д-р Ал-Даини не можеше да реши дали от това стореното изглежда по-малко или повече ужасяващо.

— О, малката ми — прошепна, като помилва нежно бузата на момичето, първото му докосване за петнайсет години. — Какво са ти сторили? Какво са причинили на всички ни?

Трябваше да остане. Не биваше да го изоставя, не биваше да изоставя нищо тук, но федаините се сражаваха с американците край Министерството на информацията, грохотът от оръдейните изстрели и експлозиите долиташе до ушите им, докато трупаха торби с пясък пред фризовете и увиваха статуите в пореста гума, благодарни, че преди началото на инвазията бяха успели да преместят поне част от съкровищата на сигурно място. След това бойните действия се разшириха до телевизионната станция, на по-малко от километър от тях, и до автогарата в другия край на комплекса, идвайки все по-близо. Той настояваше да останат, понеже беше складирал запаси от храна и вода в мазето, но мнозина от останалите бяха на мнение, че рисковете са прекалено големи. С изключение на един, всички охранители бяха захвърлили оръжията и униформите си и бяха избягали, а в градината на музея вече имаше облечени в черно стрелци. Затова заключиха предната врата, излязоха през задната и избягаха оттатък реката, на източната страна, където останаха да чакат прекратяването на боевете в къщата на свой колега.

Но боевете не стихваха. Когато опитаха да минат по моста в Медицинския град, бяха върнати, така че отново отидоха в дома на своя колега и продължиха да пият кафе и да чакат. Може би бяха загубили твърде много време да обсъждат отново и отново дали е разумно да напуснат едно безопасно засега място, но нима имаха избор? И все пак не можеше да си прости. Беше оставил момичето на техния произвол.

И сега плачеше — не от праха и от мръсотията, а от гняв, от болка и скръб. Не спря дори когато обутите във войнишки обувки крака наближиха и един от войниците насочи лъч на фенерче в лицето му. Зад него имаше други, с готови за стрелба оръжия.

— Господине, кой сте вие? — попита войникът.

Д-р Ал-Даини не отговори. Не бе в състояние. Цялото му внимание беше съсредоточено в очите на натрошеното момиче.

— Господине, говорите ли английски? Ще ви попитам още веднъж: кой сте вие?

Д-р Ал-Даини долови нервност в гласа на войника, но също така и скрито високомерие, присъщото на завоевателя чувство за превъзходство над победения. Въздъхна и вдигна поглед.

— Казвам се доктор Муфид Ал-Муфид Ал-Даини — каза той — и съм заместник-куратор на римските антични предмети в този музей. — После се поправи: — Бях заместник-куратор на римските антични предмети, защото музеят вече не съществува. Останали са само фрагменти. Вие допуснахте това да се случи. Стояхте и гледахте как се случва…

Но говореше не толкова на тях, колкото на себе си и думите ставаха на пепел в устата му. Служителите бяха напуснали музея във вторник. В събота научиха, че музеят е бил разграбен, и започнаха да се връщат, за да опитат да оценят щетите и да предотвратят нови посегателства. Някой каза, че разграбването е започнало още в четвъртък, когато пред оградата на музея са се събрали стотици хора. В продължение на два дни те са били оставени да тършуват на воля. Вече се носеха слухове, че са били намесени вътрешни хора, някои от самите охранители на музея, които са се насочили към най-ценните артефакти. Крадците бяха отмъкнали всичко, което можеше да се носи, и бяха опитали да унищожат онова, което не бяха успели да вземат.

Д-р Ал-Даини заедно с няколко свои колеги отиде в щаба на морската пехота и помоли за съдействие при охраняването на сградата, защото се опасяваше, че грабителите ще дойдат отново, а танковете на американската армия, разположени на пресечката само на петдесет метра от музея, отказваха да им се притекат на помощ, позовавайки се на заповедите. По-късно американците обещаха да изпратят охрана, но тя пристигаше едва днес, в сряда. Д-р Ал-Даини бе дошъл малко преди тях, защото беше един от хората, на които бе отредена ролята да поддържат връзка с военните и с медиите и предишните дни беше зает да тича нагоре-надолу по военната йерархическа стълбица и да осигурява контакти на журналистите.

Внимателно вдигна главата на натрошеното момиче, младо и древно, с все още запазен цвят на косата, устните и очите след близо четири хилядолетия.

— Вижте — каза, все още разплакан, — вижте какво са й сторили.

Войниците се взряха за миг в този възрастен мъж, покрит с прах, с куха глава в ръцете, после продължиха нататък, за да поемат охраната в ограбените зали на Иракския национален музей. Бяха млади мъже и тази операция се провеждаше заради бъдещето, а не заради миналото. Никой не бе изгубил живота си, не и тук. Тези неща се случваха.

Водеше се война в края на краищата.

* * *

Д-р Ал-Даини проследи с поглед войниците. Огледа се и видя напръскан с боя парцал, захвърлен край съборена витрина. Разгледа го, стори му се относително чист, така че сложи главата на момичето върху него, уви я внимателно в плата и върза на възел четирите ъгъла, за да я носи по-лесно. Изправи се уморено, хванал главата в лявата си ръка, като палач, който носи на своя владетел доказателство за свършеното от секирата му; изражението на момичето бе толкова живо, а той беше така потресен и объркан, че нямаше да се изненада, ако прерязаният врат бе започнал да кърви през плата и да ръси по прашния под червени капки, подобни на листенца от цвете. Навсякъде около него имаше следи, напомнящи за онова, което беше преди, липси като отворени рани. Бижутата бяха свалени от скелетите, костите бяха разпръснати. Статуите бяха обезглавени, за да могат най-забележителните им части по-лесно да бъдат отнесени. Интересно, че бяха пропуснали изящната глава на момичето — или пък онзи, който го бе натрошил, се беше задоволил с унищожаването на тялото, стигнало му е да лиши света от мъничко красота.

Мащабите на разрухата бяха потресаващи. Вазата от Урук, шедьовър на шумерското изкуство от около 3500 години преди Христа и най-старият ритуален съд от дялан камък в света, беше изчезнала, отрязана от основата си. Красива лира с глава на бик беше нацепена на трески, за да обелят златото от нея. Липсваше пиедесталът от Басетки. Липсваше статуята на Ентема. Липсваше маската от Урук, първата натуралистична скулптура на човешко лице. Мъжът обикаляше зала след зала, като заместваше откраднатите предмети с видения, с техните духове — тук печат от слонова кост, там корона със скъпоценни камъни — така че картината от миналото покриваше разрухата в настоящето. Дори сега, когато още бе като вцепенен от мащабите на нанесените щети, д-р Ал-Даини вече каталогизираше колекцията в ума си, опитваше се да си припомни възрастта и произхода на всяка скъпоценна реликва, в случай че когато се заемат с невъзможната на пръв поглед задача да установят какво е откраднато, архивите на музея вече няма да са на тяхно разположение.

Реликви.

Д-р Ал-Даини спря. Олюля се леко и очите му се затвориха. Минаващ покрай него войник го попита дали е добре и му предложи вода, малък жест на учтивост, който д-р Ал-Даини не бе в състояние да оцени, толкова силно бе обзелото го безпокойство. Обърна се към войника и го сграбчи за раменете, което можеше като нищо да сложи моментално край на тревогите му, ако въпросният войник бе държал пръст на спусъка.

— Аз съм доктор Муфид Ал-Даини. Заместник-куратор съм в музея. Моля ви, имам нужда от помощта ви. Трябва да сляза в подземието. Трябва да проверя нещо. Много, много е важно. Трябва да ми помогнете да премина.

Посочи въоръжените мъже пред тях, бежови фигури в затъмнените коридори. Младежът го погледна със съмнение, после сви рамене.

— Първо ще трябва да пуснете раменете ми, господине — каза той. Едва ли беше на повече от двайсет — двайсет и една години, но излъчваше увереност и спокойствие на по-възрастен мъж.

Д-р Ал-Даини отстъпи, назад и се извини за дързостта си. Името „Пачет“ бе изписано на униформата на войника.

— Имате ли документ за самоличност? — попита Пачет.

Д-р Ал-Даини намери картата си от музея, но тя бе написана на арабски. Потърси в портфейла и намери визитна картичка, от едната страна на арабски, от другата на английски, и му я подаде. Леко присвил очи на слабата светлина, Пачет я разгледа внимателно и после му я върна с думите:

— Добре, да видим какво може да се направи.

* * *

Д-р Ал-Даини изпълняваше две длъжности в музея. Освен че беше заместник-куратор на римските исторически паметници — название, което не даваше достатъчна представа за дълбочината и обхвата на знанията му, нито пък за допълнителните отговорности, които бе носил неофициално и безвъзмездно, — той бе също така и куратор на некаталогизираните предмети, още едно название, съдържащо само бегъл намек за огромния труд, с който е свързано. Инвентаризационната система в музея бе стара и сложна и имаше десетки хиляди предмети, които все още не бяха включени в нея. Част от подземието на музея представляваше лабиринт от лавици, отрупани с артефакти, в сандъци и извадени от сандъците, повечето от които, или повечето от нищожната част, каталогизирана от д-р Ал-Даини и предшествениците му, имаха малка парична стойност, но всяка една представляваща белег, следа от цивилизация, променена до неузнаваемост или окончателно изчезнала от лицето на света. В много отношения това подземие бе любимата на д-р Ал-Даини част от музея, защото никой не знаеше какво може да бъде намерено тук, какви неподозирани съкровища могат да бъдат открити. Наистина досега той не беше намерил кой знае какво, а некаталогизираните богатства оставаха все така огромни, защото едновременно с официалното инвентаризиране на всяко късче от керамичен съд или отломка от статуя в музея пристигаха десетки нови, така че докато обемът на онова, което беше известно, растеше, заедно с него растеше и количеството на неизвестното. По-обикновен човек навярно би сметнал този труд за безплоден, но когато ставаше дума за знания, д-р Ал-Даини бе романтик и мисълта, че запасите от онова, което остава да бъде открито, растат непрекъснато, го изпълваше с радост.

Сега с фенерче в ръката, следван от войника Пачет, който също държеше фенерче, д-р Ал-Даини вървеше по каньоните на архива; ключът му беше излишен, защото вратата беше разбита. В подземието бе задушаващо горещо и във въздуха се носеше остра миризма, останала от порестата пластмаса, която крадците бяха използвали като факли, защото преди нашествието електричеството бе спряно, но д-р Ал-Даини почти не забеляза това. Мислите му бяха насочени към едно-единствено нещо. Грабителите бяха оставили и тук своя знак, бяха събаряли рафтове и изсипвали съдържанието на кутиите и сандъците, дори бяха изгаряли описи, но сигурно бързо бяха разбрали, че малко неща заслужават вниманието им, и затова пораженията бяха по-незначителни. Но някои неща явно бяха задигнати и колкото по-навътре навлизаше, толкова по-голямо ставаше безпокойството му. Накрая стигна до мястото, което бе търсил, и прикова поглед в празното пространство на рафта пред себе си. Тогава почти се отказа, но все още имаше известна надежда.

— Нещо липсва — каза на Пачет. — Моля ви, помогнете ми да го намеря.

— Какво търсим?

— Оловно сандъче. Не много голямо. — Д-р Ал-Даини разтвори ръце на около шейсет сантиметра. — Без украшения, с обикновена ключалка и малък катинар.

Двамата заедно започнаха да претърсват незаключените помещения в мазето, доколкото беше възможно, и когато Пачет беше повикан обратно от командира на взвода, д-р Ал-Даини продължи обиколката сам целия ден и през част от нощта, но от оловното сандъче нямаше и следа.

Ако човек иска да скрие нещо особено ценно, добър начин да стори това е, като го огради с предмети без стойност. Още по-добре е да го увие в най-жалки парцали и да го замаскира така добре, че да остане незабелязано дори когато е на най-видно място. Дори може да бъде каталогизирано като нещо, което не е: в случая като оловно сандъче, персийско, шестнайсети век, съдържащо по-малка запечатана кутия, която не се отличава с нищо, видимо направена от боядисано в червено желязо. Датировка: неизвестна. Произход: неизвестен. Стойност: минимална.

Съдържание: никакво.

Все лъжи, особено последното, защото ако човек стигнеше достатъчно близо до кутията в друга кутия, можеше като нищо да си помисли, че вътре в нея нещо говори.

Не, не говори.

Шепти.

Кейп Елизабет, Мейн

май 2009 г.

Кучката чу, че я викат, и тръгна предпазливо нагоре по стълбите. Спала бе на едното легло, а знаеше, че това не е позволено. Вслуша се, но не долови в гласа нищо, което да подсказва, че може да има неприятности. Повикаха я отново и щом чу подрънкването на синджира, тя започна да взема стъпалата по две наведнъж и когато стигна до площадката горе, едва се държеше на краката си от възбуда.

Деймиън Пачет я успокои, вдигайки пръст, след което закачи синджира за нашийника. Въпреки че навън беше топло, той бе облечен в зелено войнишко яке. Кучката започна да души единия от джобовете, усетила позната миризма, но Деймиън я прогони. Баща му беше оттатък в закусвалнята и в къщата цареше тишина. Слънцето клонеше към залез и когато поведе кучката през гората надолу към морето, светлината започна да се променя. Небето зад него се обагри в кървавочервено и златно.

Кучката хапеше синджира, непривикнала да я ограничават така. На разходките обикновено я пускаше да тича свободно и сега показваше недоволството си, като се дърпаше силно. Не й позволяваше да спира дори за да души различните миризми и когато тя се опита да се изпикае, той я повлече след себе си, предизвиквайки възмутен лай. На брезата наблизо имаше свърталище на белоглави стършели, сиво гнездо, сега тихо, но денем представляващо жужащо кълбо от агресия. В началото на седмицата кучето бе ужилено, когато отиде да изследва мястото, където насекомо с жълто коремче бе обелило кората на дървото, за да се храни, оставяйки полезен извор на сладост на насекоми, птички и катерици. Когато наближиха брезата, кучето заскимтя, искаше му се да заобиколи отдалеч източника на болката, но Пачет го успокои, като го погали, и смени посоката, позволявайки му да се отдалечи от злополучното място.

Като малък Деймиън бе очарован от пчелите, осите и стършелите. Този рояк се образуваше през пролетта, когато царицата се събуждаше от продължилия няколко месеца сън, след като се е съешила предишната есен, и започваше да смесва дървесни влакна със слюнка, за да направи стълб от хартиена каша, към който постепенно добавяше шестоъгълните килийки за своите малки: първо женските от оплодените яйца, после мъжките от девствените. Проследил бе всяка фаза от развитието му, точно както правеше, когато беше малко момче. Винаги му се струваше най-интересен аспектът на женското ръководство, защото бе роден в старомодно семейство, където мъжът взема решенията, или поне така си мислеше, докато не поотрасна и не започна да забелязва безкрайно фините похвати, с които майка му, баба му и разните лели и братовчедки манипулират мъжете, за да постигат желания резултат. Тук, в това сиво гнездо, царицата можеше да упражнява своята власт по-открито, като създава рояка и неговите пазачи, храни и бива хранена, дори топли малките със собствените си трепвания, с топлия въздух, който създава, докато тялото й се хваща в капана на изгражданата от нея самата килия с формата на камбана.

Обърна се да погледне още веднъж гнездото, почти невидимо сред листата, сякаш не му се искаше да се раздели с него. Зорките му очи откриваха паяжини, мравуняци, зелена гъсеница, катереща се по растение с червен корен, и всяка твар го разколебаваше, всяка картина сякаш се запечатваше в паметта му.

Когато спря, вече се усещаше дъхът на морето. Ако имаше кой да го види, веднага щеше да разбере, че плаче. Лицето му бе изкривено и раменете му конвулсивно потръпваха в ритъм с хлиповете. Огледа се наляво и надясно, сякаш очакваше да зърне как някой се движи между дърветата, но се чуваха само птичи песни и шумът от разбиващите се вълни. Кучката се казваше Санди. Беше мелез, но приличаше повече на ретривър, отколкото на която и да било друга порода. Сега беше на десет години и бе куче колкото на Деймиън, толкова и на баща му, и въпреки дългото отсъствие на сина обичаше еднакво и двамата, както и те го обичаха. То не разбираше държането на по-младия си стопанин, защото той обикновено бе дори по-отстъпчив от баща си. Колебливо размаха опашка, когато Деймиън клекна до него и върза синджира му за млада фиданка. После се изправи и извади револвера от джоба си. Беше специална партида трийсет и осми калибър, „Смит & Уесън“ модел 10. Купил го бе от дилър, който твърдеше, че му го е продал закъсал ветеран от Виетнам, но впоследствие Деймиън беше разбрал, че човекът го е продал, за да задоволи зависимостта си от кокаина, която накрая го бе вкарала в гроба.

Сложи ръце на ушите си, пистолетът в дясната му ръка сочеше към небето. Поклати глава, стисна очи и каза:

— Моля те, моля те, престани! Умолявам те!

После свали ръце от главата си и, треперейки, насочи оръжието към кучето. Устните му бяха извити надолу, от носа му течаха сополи. Дулото беше на сантиметри от муцуната на животното. То проточи врат и го подуши. Свикнало бе с миризмата на смазка и барут, защото Деймиън и баща му често го водеха на лов за птици и то им носеше дивеча, и сега размаха нетърпеливо опашка, очаквайки играта да започне.

— Не — каза Деймиън, — не ме карай да правя това. Моля те, недей!

Пръстът му се стегна около спусъка. Цялата му ръка трепереше. С голямо усилие на волята отклони пистолета от кучето и закрещя на морето, на въздуха и залязващото слънце. Скърцайки със зъби, освободи кучето от синджира. Викна му:

— Бягай! Отивай си вкъщи! Тръгвай си, Санди!

Кучето подви опашка, но продължаваше леко да я помахва. Не искаше да си тръгва. Усещаше, че става нещо много нередно. Тогава Деймиън се затича към него, засили се да го ритне по задницата, но в последния момент отдръпна крака си. Сега то побягна назад към къщата. Поспря за малко, докато Деймиън още се виждаше, но той го подгони отново и то продължи нататък. Спря едва когато чу изстрела. Навири глава, после тръгна бавно обратно по стъпките си, изгарящо от нетърпение да види какво е отстрелял стопанинът му.