Джон Конъли
Черният ангел (1)

Пролог

Бунтовните ангели падат, увенчани с пламъци.

Докато се сгромолясват в бездната, биват прокълнати подобно новоослепени, защото както Мракът е неимоверно по-ужасен за позналите Светлината, така и отнетата Божия милост два пъти по-горестно терзае сиялите някога в нейната топлина. Писъците им са страховити в още по-страховита агония, а горящите им тела за пръв път озаряват сенките на Преизподнята. Най-нисшите духом се спотайват в Бездната и там създават свой свят, който тепърва ще обитават.

Пада и последният от богоотхвърлените, поглежда нагоре — към Небесата — и вижда онова, което отсега ще му бъде отречено навеки. А то, също като възмездието, е така ужасяващо, че пламва в очите му, за да се запечата завинаги там. И докато Небесата се затварят над него, дадено му е за миг да съзре чезнещия сред тъмни облаци Божи лик. Тогава и красотата, и болката в този светъл образ се запечатват навеки в паметта и очите му. Върху него ще тегне прокоба за вечни времена — да бъде прокуден, отбягван дори и от своите, защото какво по-болезнено за падналите му събратя от това да виждат в мрака на зениците му сияйния Божи дух?

Останал един, той се разкъсва на две, за да не бъде самотен в своята безутешност. И тази двойка — братя демони, — създадена от едно същество, ще броди по все още образуващата се Земя. След време към нея ще се присъединят още неколцина от падналите ангели, уморени от криене в създаденото от самите тях черно царство. И наистина, какво е Адът, ако не вечното отсъствие на Всевишния? Съществувание в мъка и горест със завинаги отречени надежда, изкупление и любов. Не е ли вярно, че за низвергнатите и отстъпниците Адът не се вписва в ничия география?

Накрая богоотхвърлените ангели се изтощават от безнадеждно скитане в пустия свят без възможност да дадат воля на яростта и отчаянието си. Намират мрачна бездна, където се скриват и потъват в дълбок, подобен на смъртоносна дрямка сън. Сън, защото наказанието им изключва Смъртта. Така ще изчакат появата на Човека. Ще минат много години, човеците ще копаят галерии, ще ровят под земята, ще осветяват създадените от тях кухини и тунели. А най-дълбоката и най-голямата ще бъде една от сребърните мини при Кутна Хора в Бохемия^[1] на име Кант.

Казано е също, че когато тази мина стига крайната си дълбочина, факлите на миньорите затрептяват от повея на вятър, макар че там вятър не би могло да има, те чуват също и мощно стенание, сякаш нечии души били освободени от оковите си. Разнася се силна миризма на изгоряло, някои тавани рухват. Започва да бушува буря от прах и нечистотии, понася се по тунелите, ослепявайки и задушавайки всичко живо по пътя си. Оцелелите разправят после за чути от тях гласове в бездната, а сред мрака усещат и плясъка на гигантски криле. Стихията се понася към главната шахта, оттам изригва като вулкан нагоре към нощното небе, а свидетели на случилото се разказват, че в сърцето на буреносния стълб горят червени петна, сякаш облакът носи и пламъци.

А бунтовните ангели приемат човешки образ и се заемат да създадат свое невидимо кралство, което да управляват с лукавост, потайност и корумпираната воля на подставени. Водачи ще станат двама братя демони, най-силните и най-големите от всички паднали Черни ангели. Първият, наречен Ашмаел^[2] или Асмодей, е винаги в центъра на най-страшните и кръвопролития битки. Нашепва празни обещания за слава в ушите на амбициозни, суетни и користолюбиви управници. Другият на име Имаел или Имодей води своя война срещу Светата църква и служителите на Бога, наказва и прогонва брат си. Опожарява и насилва, сянката му неотклонно пада върху разрушените и разграбени манастири, пламтящите църкви и катедрали. И двамата братя носят в очите си Божия знак, подобен на бяла резка. Асмодей в дясното око, Имодей — в лявото.

Но в арогантността и гнева си Имодей допуска да бъде видян за миг в истинската си, зла и нечестива форма. Насреща му излиза един цистерциански монах на име Ердрик от манастира в Седлиц. Сражават се над вани с разтопено сребро в една голяма леярна близо до Седлиц в Бохемия. И в разгара на битката, уловен в мига на преминаване от човешката си форма в Другата, Имодей е повален и пада във врялата руда. Ердрик охлажда метала, оставяйки го да се втвърди, така демонът е уловен в среброто, неспособен да излезе от тази най-чиста по съдържание клетка.

Асмодей усеща болката на брат си и мигом тръгва да го търси, но монасите скриват сребърния блок добре и го държат далеч от всички търсачи и опити да бъде намерен. Асмодей обаче не престава да търси брат си, а след време към усилията му се присъединяват и други от Черните ангели, както и близки духом и корумпирани от обещанията му хора. Всички носят таен знак — клеймо над китката, за да се разпознават едни други, а той е с двузъбец — вила с два шипа, защото според отколешни сказания такова е главното оръжие на падналите ангели.

И те наричат себе си Вярващите.