Уилям Шекспир
Сонети (3)

C–CLIV

CI

Невярна Музо, плащай, че загърби

ти истината в красота — премяна,

на любовта ми тези двете стълб са,

с таз обич, Музо, ти си вдъхновена.

На истината не е нужен цвят,

не ще тя, казваш, четки и бои,

на себе си е вярна красотата,

в най-съвършено примес не стои.

И да си траеш, цял свят го признава,

но знай, на теб се пада таз задача —

вовек да сториш славата му жива,

та паметта му винаги да тачат.

        За бъдни дни да бъде съхранен,

        тъй както, Музо, днес е изявен.

CII

С любов съм силна, що наглед слабее,

горещо любя, без да го показвам,

прехвалена любов за продан ще е,

ако език я гръмко разгласява.

Бе млада любовта ни и напролет

възпях я като славей с чуден глас,

де знойната си страст изля на воля

и онемя — да чака сгоден час;

а стана лято, време пак приятно,

що химна тъжен с веселба прекъсва;

по всеки клон цвърчи днес птиче ято,

позната сладост всекиму омръзва.

        Затуй език си сдържам да не екне,

        че току-виж с таз песен ти дотегне.

CIII

Уви, не дава мойта Муза плод

и с повод като тебе за изява,

красиви думи пусна ли във ход,

до теб възхвала жалка се явява.

Да пиша по-добре от туй не мога,

лика си в огледалото зърни,

творба словесна ми е все убога,

засрамваш в плът туй, що ме осени.

Да разкрасявам все така е грях,

да хваля съвършеното не става,

друг смисъл за стиха си не познах,

освен за дарбите ти — химн прослава.

        Частица във стиха ми се побира

        от туй, що в огледалото прозира.

CIV

Не ще си стар за мене нивга, скъпи,

такъв си си откакто те видях —

все хубав. Трижди зимата настъпи,

гора след лятна гиздост оголя

и цветна пролет трижди в златна есен,

естествения ход природен завъртя,

тъй майски дъх се в юнска пещ отнесе,

откак те знам, красив не остаря.

Но как краде от тебе красотата,

като стрелката на часовник, бавно,

с ръка незрима гърби ти снагата,

разваля хубостта ти най-безславно.

        За мене все си хубав, а светът,

        не те видял — не знае красота.

CV

С любов — аз култ езически не съм,

любими — идол ти не си ми бил,

макар все тебе да възпявам с химн —

една хвала завинаги въздал.

С любов съм блага днес, вовеки блага,

тя в чудно съвършенство постоянства,

стихът ми само вярност ти предлага,

възпява те и друго не познава.

„Красив, добър и верен“ — днес твърдя

и утре таз вариация излагам,

за теб не мога ново да родя,

три теми във една — безкрай ще спрягам.

        „Красив, добър и верен“ — са в едно

        при теб, при други — всяко е само̀.

CVI

На пропиляно време в летописа

щом разказ зачета за хубавица,

де в звучни рими красота записа

възхвалата на рицар и девица,

аз виждам в тоз печат на съвършенство

на древността перото как би щяло

в архива да добави твойто членство,

де с чудни форми ще стоиш начело.

Оракул са хвалебствата отвека,

предсказващи появата ти бъдна,

макар че са видели надалеко,

да те възпеят са могли оскъдно.

        С очи сме днес от теб да се дивим,

        но без език сме да те възхвалим.

CVII

Ни моят страх, ни тоз велик пророк,

що бъднините на света гадае,

на любовта ми ще поставят срок —

любов, що гибел няма да познае.

Днес кралството надви си враговете,

със себе си се черногледци гаврят,

вовек са победени страховете,

мирът се увенча с вековни лаври.

Сега, в това благословено време,

безсмъртен чувствам се в душа и в песен,

с любов съм млад и вечно жив с поема,

а край постига рода безсловесен.

        Стихът ми паметник за теб ще бъде,

        тиранинът остава сам отвъде.

CVIII

Какво умът би на перото дал,

че вярност пак и пак да ти докажа?

Как любовта ми с нов глас бих възпял,

голямата й сила да покажа?

Не зная, но като молитва свята,

едно и също всеки ден редя,

да казвам — мой си! — дълг сърдечен смятам,

аз твой съм — за да те боготворя.

Тъй вечната любов във нов обков,

на старостта недъга надживява

и в стари жили влива млада кръв —

античността слугува й тогава.

        Наново преоткриваш любовта,

        осмислиш ли първичните неща.

CIX

Не казвай, че съм със сърце нечестно,

аз любех, нищо че от теб страних,

избягал бих от себе си по-лесно,

че си душа в гръдта ти подслоних.

Това е мойта къща от любов,

разлъчен бях, но връщах се смирен,

все предан, нищо че все пътник нов,

греха си да изкупвам бях блажен.

В природата ми властва всяка слабост,

що всеки темперамент придружава,

но знай, че мъдра е тя в свойта зрялост,

за нищо на света не те оставя.

        Вселената без теб не струва нищо,

        ти я изпълваш, моя роза пищна.

CX

Да, скитах без посока тук и там

и станах шут, да веселя народа,

продадох без пари ума си сам,

приятелства смених, да съм на мода,

ругах и истината в миг на слабост;

но станаха простъпките причина

сърцето ми да сети втора младост;

греших, но стига — любя теб един

и глад не точа с изневяра нова,

да си доказвам, че си ми обречен;

с нов знак за вярност няма да те тровя,

бог влюбен, роб блажен ще бъда вечен.

        Така че, мили, ти за мен си рая,

        до твойта гръд притискай ме докрая.

CXI

Фортуна, ти гълчи за вси беди,

виновница за злите ми дела,

блага в живота ми не отреди,

нрав нищ се ражда с нищи потекла.

Затуй светът ми име заклейми,

с печата свой ме всеки труд дамгоса,

природата душевна ми сломи —

тъй бояджия все си длан лекьосва.

Като болник послушен съм готов,

срещу заразата си хап да пия,

дай най-горчив, човек да стана нов,

и двойна доза, двойно повтори я!

        Смили се, можеш да ме изцелиш,

        жали, приятел, и ще ме спасиш.

CXII

Дамгосан бях с печата на позор,

с любов и милост ти го изличи,

нехая мразят ли ме всички хора,

щом злото в мене можеш да смекчиш.

Единствен ти за мене си присъда,

устата ти са укор и хвала,

сал ти един умрели чувства будиш,

добри и лоши, сменяш правила.

Захвърлих в бездна всяка светска грижа,

за хорските одумки веч съм глух,

ласкателства и хули мен не движат;

вникни как пропуски си оправдах:

        „Тъй обитаваш всяка моя мисъл,

        без теб светът изглежда няма смисъл!“

CXIII

Откак без теб — умът превзе очите,

те, вместо да ме водят, в блян бълнуват,

уж гледат, ала жмят в тъма горките,

че нещо вършат само се преструват.

Каквото и да видят — цвете, птица,

то формите не стигат до главата,

предмети бясно точат се в редица,

а ум не ще един да запечата.

Било то груба или нежна гледка,

създание най-сладко или диво,

нощ, ден, планински връх и морска битка,

отдолу все лицето ти избива.

        Запълнен с теб, умът ми се задави,

        на тебе предан, той очи преправи.

CXIV

Дали умът ми, коронясан с теб,

ласкателството — царска болест лочи

или очите виждат си наред,

а тях в алхимия с любов обучи?

Чудовища за ангели да вземат,

тъй сладки, че на тебе да приличат,

и на света най-грозното, що има —

прекрасна гледка да го пак наричат.

В ласкател взорът ми се е превърнал,

той сипва, а умът ми царски пие,

разбрал към що умът се е привързал,

по вкус му бърка смес, да го затрие.

        Смили се над окото, тъне в грях;

        с любов се трови, пие я без страх!

CXV

Стиха, де писах, бил е той лъжа —

теб няма как да любя по-горещо,

но разумът тогава не можа

да схване — пламък до пожар довежда.

А Времето, с превратности безчет,

що влизат между клетви и дела,

играе си със кралския декрет,

на мъдростта се гаври със целта;

от тоз насилник — Времето, смутен,

с хвалба мига да увенчая взех,

че няма сигурност във бъден ден,

затуй и чувството си подцених.

        С Амур и любовта ми е дете,

        голяма хем, а още ще расте.

CXVI

Съюза брачен никой да не спъва

между два сродни духа! Вечно вярна,

любов пред силата не се огъва,

ни скланя си главата пред забрана.

Тя е строеният вовек маяк,

що всяка силна буря побеждава,

звездата пътеводна за моряк,

една на свода, кой ли я познава?

Не е слугиня тя на времето,

макар че погрозняват й страните,

тя в своя час си носи бремето

и вярна е до свършека на дните.

        Ако греша в написаното тука,

        в любов — човек не е видял сполука.

CXVII

Да пише в обвинението дълго:

аз щедрата ти милост не цених,

занемарих любовния си дълг,

сърдечна връзка с теб не заздравих;

общувах често с хора по-неуки,

пилях на теб полагащо се време,

платна опъвах в де що са посоки,

решил, че да съм с теб за мен е бреме.

Греха ми волен заведи в архив,

доказано с догадки потвърждавай,

на прицел ме сложи, в омраза див,

бъди намръщен, но не ме убивай.

        Защитата ми знаеш как пледира —

        че трудност любовта ти мотивира.

CXVIII

За да изострим апетит горчивка пием,

с лют сос небцето дразним, вкус да чувства;

неведомата болест да убием

се мъчим в пост, та тяло да очистим.

Така от твойта сладост захаросан,

вгорчих си сам любовната прехрана;

от прекалена хубост омагьосан,

реших да боледувам без причина.

Таз политика в любовта е свята —

щом предугадиш, лошо че ще става,

със малко лошота да спреш злината,

че много хубост — зло за цяр спасява.

        Урок ми преподаде за илачи,

        лекувам се от теб, но ми се плаче.

CXIX

Мъток от сълзи на сирена пих ли —

на ада дестилат, че съм наказан?

Мечти със страх и страх с мечти церих,

все губя, даже и да съм изряден.

Сърцето ми ли стори тежък грях,

че страдам, както бях благословен?

С очи изскочили навън, примрях,

от треската влудяваща сразен!

Злина благотворяща лек създава,

чрез зло все по-добро да се роди;

любов ранена заздравиш ли — става

по-силна и прекрасна от преди.

        Макар измъчен, станах пак блажен,

        загубих уж, а съм обогатен.

CXX

Че беше с мен проклет ще се смиря,

щом помня още мъката ужасна,

грехът ми кара ме да се смиля,

сърцето ми не е в обков железен.

Ако се мъчиш, както страдах аз,

от теб обиден — бил си, знам, във ада;

тиранин същ, не дадох в мене глас

на болката, що в този ден изстрадах.

Да можеше таз нощ на горест черна

скръбта да спомни, що душа отрови,

че да ти дам мехлема — прошка вярна,

сърце ранено, дето оздравява,

        тъй, както ти ми даде; моят грях —

        откупи теб, мен — твоят оправда.

CXXI

Порочен по-добре да си на дело,

ако невинен ще те обвинят;

законна страст това ти е отнело,

вина без грях отвън щом ти вменят.

Защо лъстивите очи от завист

все с буйната ми кръв се оправдават,

клейми прелюбодеец мойта слабост,

порок в мен вижда, а му се отдава?

Какъвто съм — такъв, и тези хора,

що съдят мен, недъга свой осъждат;

аз чист съм, заслужават те позора,

делата ми те с мисъл зла израждат.

        Не вярвам аз във хорската представа,

        че злото е във нас и побеждава.

CXXII

Тоз дневник, дар от теб, е в паметта

завинаги дословно запечатан,

без срок остава там за вечността,

главата друга мисъл не зачита.

Ще помня, докато сърце и ум

са по природа годни да живеят,

пребъдваш в мен с туй, що заучил съм,

докато в пепел тяло не изтлее.

Любов не се описва на хартия,

не меря твойто чувство знак по знак,

посмях тоз дневник да даря, не крия,

но тоз в главата по̀ ще ти е драг.

        Единствено така да помня мога,

        с друг начин паметта ми е у бога.

CXXIII

Не се хвали, че ме променяш, Време,

все вдигаш пирамиди по-могъщи,

не мога чудото им да приема,

зад блясък крие се едно и също.

Животът тъй е кратък, дай да се дивим

на всичко вехто, дето издокарваш,

за нас да бъде ново по̀ държим,

нехаем, че от древност се разказва.

Не ща те, Време, с твоя летопис,

ни минало, ни днешно ме касае;

и книги лъжат, и видяно днес,

а всичко в твоя вечен ход блуждае.

        Заклевам се на тебе да съм верен,

        Косачът дебне, но съм аз уверен.

CXXIV

Да бях с любов — дете в дворец родено,

все на съдба капризна е сираче,

на времето променливо подвластна,

тя — трън сред тръне, стрък в букет цветя е.

Не е дребнава любовта във мен,

не пъшка тя в надут разкош, ни пада

под удара на недоволство в плен,

с превратността на модата не страда.

Без страх пред правото на силата,

не се криви за собствена изгода,

сама си отстоява правдата,

не расне в зной, ни дави се на дъжд.

        Глупакът всеки ден ми е свидетел,

        престъпникът умира благодетел.

CXXV

Защо да нося балдахин над теб,

да ти се кланям с почести привидни,

не съм налял за вечността градеж,

щом знам, че трае само ден до пладне?

Кат’ тез, що церемонията тачат,

прескъпо плащат, а остават гладни,

презрели вкус, след сладост нова тичат,

в охолство мнимо въздух яли главно.

В сърцето ти ми дай да съм слуга,

макар и беден, давам принос жертвен,

без примес низш, не знае той лъжа,

търгувам теб за мен във сделка честна.

        Лъжлив клеветник, истинска любов

        по-силна правиш с тоз престъпен лов.

CXXVI

Момчето ми, ти имаш всеки час

на времето стрелката в своя власт,

стареейки растеш, но зрееш в сладост,

а твоите любими съхнат в слабост.

Природата рушаща туй, що крепне,

тъй както си забързан, ще те дръпне,

чрез теб с позор тя Времето покрива,

минутките му с ловкост тя убива.

Макар и пръв любимец, имай страх,

съкровищата нейни стават прах!

        Към Времето тя своя дълг забавя,

        държи те в скута, после те предава.

CXXVII

Отвеки черна хубост не е красна,

със стойност, непризната на света,

тя в образец възвишен днес прерасна,

наследница на руса красота.

Откак жената право присвои

природата с ръка да разкрасява,

без храм е хубост, име развали,

потъна в срам, низвергната безправно.

С очи си, мила, гарваново черни,

тъжат те в траур за онез жени,

макар не руси, но на хубост верни,

що дарби си клеветят с грим сами.

        Тъжат очите ти във тъмнота

        и всеки казва: „Брей, че красота!“

CXXVIII

Щом музика засвириш тъй блажена

и в сладък звук слуха ми омагьосаш,

клавиши щом с ръце владееш нежно,

завиждам им, че пак ще ги докосваш,

че дланите ти могат да целуват

в чевръстия подскок на танца звучен,

а устни от клавишите ревнуват,

черви ги дързостта им неприлична.

За гъдела игрив те всичко дават

да се сменят с тез палави клавиши,

що пръстите ти ходом обладават,

клавиш, не устни, благославяш свише.

        За наглите клавиши твойте пръсти,

        за мен тогаз остават твойте устни.

CXXIX

Духът да се хаби и тъне в срам

е похотта, превърнала се в дело,

в стремеж да стигне похотта дотам

е цял злодей, клетвопрестъпящ смело,

грубиян, див звяр, убиец, нямащ жал;

веднъж да вкусиш — мразиш я до кръв,

без мяра искаш я, а опознал,

презираш я без мяра — сякаш стръв

е тя заложена да те влуди,

луд — да я гониш, луд — като я имаш,

блажен по време, свършиш ли — беди,

очакваш радост, сън за спомен вземаш.

        Човек не съществува — да не страда

        от този рай, що води ни към ада.

CXXX

Не е с очи-зорници мойта мила

и има устни, бледи пред корала;

косата й смолиста не е свила,

ни мургавата гръд е снежнобяла.

Червено-бели знам дамаски рози,

но не цъфтят на образа й скромен;

от южни аромати и амброзий

в дъха й чист и сладък няма помен.

Тя гали с глас, но с повече възхита,

признавам, слушам органна соната;

божествено пристъпва Афродита,

а мойта мила ходи по земята.

        Но тя за мен с лице е по-красиво

        от всички, превъзнасяни фалшиво.

CXXXI

Ти, смугла моя, с власт си тиранична,

красавица си, истински надменна;

с любов в сърце съм, знаеш, титанична,

що има теб за перла драгоценна.

Твърдят, ликът ти нямал тази сила

да кара мъж да пъшка от любов,

че лъжат се на глас не бих твърдял,

но в себе си за клетва съм готов.

Че ненапразно клех се, щом го казах,

при мисълта за твоето лице,

с хиляда стона взе, че се доказа —

владееш, смугло, моето сърце.

        Най-черна си в делата си, любима,

        и правиш лошотата си незрима.

CXXXII

Обичам тез очи, а те от жал,

че мъчи ме сърцето ти жестоко,

красавици печални през воал

на болката съчувстват чернооки.

Тъй утринното слънце не отива

за румен лик на изтока сивеещ,

ни е вечерницата тъй красива,

на небосклона западен що тлее,

тъй както лягат на това лице

очи в жалейка; нека страда в страст,

щом скръб е хубост, твоето сърце,

за мен да жали всяка твоя част.

        Тогаз ще кажа — хубостта е черна,

        а всяка друга — грозна и невярна.

CXXXIII

Сърцето ти проклето ме ранява,

приятел ми срази, измъчи мен,

не ти ли стига да ме изтезаваш,

но мил другар без жал заробваш в плен.

Разлъчи ме от мен си с взор коварен,

човека — второ мое „аз“ обсеби,

от него, теб и мен съм изоставен,

измяна тройна, трижди ме погуби.

Сърце ми дръж под ключ в желязна гръд,

но нека е пазач тоз мой другар,

ключар ли е в сърдечната ти твърд,

тъмницата не може да е строга.

        Все строг режим, щом ти си тъмничарка,

        решиш ли да си лоша, нямаш мярка.

CXXXIV

Признах си най-накрая, че е твой,

на волята ти във залог се дадох,

загубих себе си — да може той,

от теб оставен, да ми е утеха.

Не пускаш ти, той свобода не рачи,

че ти си ненаситна, той добряк,

ти поръчителя ми си нарочи,

като го върза с договора пряк.

С таз красота, със сила на закон,

зароби го залога ти да плаща,

де той, лихварко, даде зарад мен;

загубих го — дълга ми за да връща.

        Останах сам, ти имаш мен и него,

        той плаща сметка, ала мойто де го?

CXXXV

Жена щом иска, ти си искаш Уил,

втвърдил се Уил, че не търпи да чака,

мой Уил, здрав, жулещ, що бих насадил

в приюта сладък твой — добавка яка.

Не пускаш Уил в кошарата обширна,

глава си Уил в подслона твой да муши,

на кой ли друг ти с радост не го вирна,

сал Уил един навън е умърлушен.

Море — вода безкрай, а дъжд приема,

донажда си запаса изобилен,

тъй ти — богато дала, Уил поемай,

да се изпълниш с неговата сила.

        Недей ти ухажори да отблъскваш,

        ще светне Уил, щом със любов го лъскаш.

CXXXVI

Сгълчи ли те душа, че ти се слагам,

кълни се: „Душо сляпа, твоят Уил

да е приет свободно се налага,

при тебе за любов да се вреди.

Да пълни с връх ковчежето ти сладко,

със всичките му щяло и нещяло,

в неща с вместимост тъпче се най-яко —

сам воин се губи в множеството цяло.

С тълпата слят, Уил хич се не усеща,

хем той в дюкяна ти е пръв наред;

за теб и да е нищо, дръж туй нещо,

ще ти е сладко с този Уил отпред.“

        … Уй-да… Ти името ми Уил щом любиш,

        то с туй към него в радост да се трудиш.

CXXXVII

Любов очите ли така уврежда,

че туй, що гледат, не разбират ясно,

те красотата знаят как изглежда,

а грозното намират за прекрасно.

Пристрастие очите ли изражда,

та котва хвърлят в устието долно,

де всеки кораб пристан си урежда;

на взор лъжлив там куките железни,

в сърцето впити, избора му връзват.

Сърце, таз нива обща — райски кът

ли мислиш? Лъжат се очи напразно,

че хубав бил, а не проклет ликът.

        В най-важното, очи, сърце, сгрешихте

        и в чума страшна вий се изродихте.

CXXXVIII

Във вярност кле се моята изгора,

аз правя се, че вярвам, да ме взема

неизкушен в интригите на двора —

младок без опит в светската измама.

Ласкае ме, че съм с младежки лик,

макар че билото прехвърлих, знае;

прощавам й лукавия език,

тъй двама с истината си играем.

Защо не си признава, че ми кръшка,

защо не кажа: стар съм — тъй, направо,

преструвката на любовта е дрешка,

а влюбен на годинки — крие здраво.

        Очи в очи ний лъжем се интимно,

        пороците ни мамят се взаимно.

CXXXIX

От мен не чакай да лекувам мъка,

що на сърцето слагаш ми с притворство;

недей с очи, ранявай ме с език,

със здрава мощ срази ме, без коварство.

Макар че любиш друг, лъжи ме с вид,

пред мен не кръшкай със очи неверни;

защо раняваш с хитрост, аз съм бит,

не мога с твойта сила да се меря.

На теб в защита: „Знае мойта мила,

вида й прелестен че ми е враг,

та вражия си лик от мен е скрила,

да прави някой друг немил-недраг.“

        Издъхнал съм почти. Сложи ми край!

        убий ме с взор, таз мъка се не трай!

CXL

Жестока си, бъди разумна също,

търпя безмълвно, стига ме презира,

че болката ми в разказ се превръща

за ядна мъка, що безкрай извира.

Съвет да искаш — по-добре лъжи!

И да не ме обичаш, престори се,

като болник съм, що на смъртно ложе

от лекар чака: „Здрав си, изправи се!“

Отчаям ли се, мога луд да стана,

несвестен, името ти да очерня;

светът — мълва му дай и я прихвана,

клеветник че е луд какво го еня.

        Затуй очите си във мене дръж,

        че мамиш знам, но имай ме за мъж.

CXLI

Не с тез очи те любя, де се взират,

та в теб недъзи хиляди да виждат;

сърцето люби, поглед що презира,

то обожава туй, що взор обижда.

Не омагьосваш с глас ти моя слух,

ни чувствен съм за страстите ти низки,

ни с вкус, ни с мирис в мен не будиш дух,

да бъда с теб на плътски пир не искам.

Ни разум, ни петте ми сетива

ще спрат сърце ми клето да ти служи,

аз роб съм твой — човек съм без глава,

васал, що трепе се да ти е нужен.

        За собствена изгода съм наказан,

        за грях по теб, от теб съм в мъка смазан.

CXLII

Аз любя в грях, ти в добродетел мразиш

греха ми, пръкнат от страстта греховна,

сравнено с теб, каквото и да правя

не ме съди, че ти си по-виновна.

Кориш ли ме, не с тези твои устни,

без свян сквернили девствен цвят невинен,

с лъжовни клетви като мойте — гузни,

че краде чуждо ложе от повинност.

Теб дай да любя както любиш ти

тез всички, що с очите си пленяваш,

в сърце да расне милост насади,

щом искаш милост, също ще прощаваш.

        Водица ненапита щом ще биваш,

        да знаеш, че се връща, имаш — даваш.

CXLIII

Стопанката грижовна през глава

търчи връз плет, хвъркатото да хване,

отроче си зарязва да реве,

с таз цел — затрито пиле да си върне.

Тъй чадото подсмърча подир нея

в гонитбата напразна да я стигне,

тя, вдадена в лова, не я е еня

на малкия страдалец да откликне.

Така и ти преследваш туй, що бяга,

като дете аз тичам подир тебе,

но стигнеш ли мечтата си, веднага

стани ми майка, гушкай свойто бебе.

        Аз давам ти да имаш своя воля,

        спасиш ли Уил в любовната неволя.

CXLIV

Два духа са ми мъка и утеха,

два изкусителя — добър и лош,

мъж, рус и хубав, е добрият дух,

жена е злият — черна като нощ.

Духът ми женски да ме вкара в ада,

тя ангела хранител изкуси,

далеч от мен той пържи се на клада,

тя ангел чист със гордост омърси.

Дали тя в демон прелъсти другаря,

не знам, но както са далеч от мен,

тез двамата ги, май любов изгаря,

един във друг на ада свой са в плен.

        Съмнение ще ме гризе докрай,

        той викне ли от болка, ще се знай.

CXLV

Тез устни, ваяни с любов,

прошепнаха с мил глас: „Аз мразя…“,

да мра за нея бях готов;

но тя разбра, че ще загазя,

та милост стопли й сърцето,

сгълча тя ледно-блага реч,

присъдата ми смъртна беше снета

и с тон сменен, наместо с меч,

„Аз мразя…“, свърши тя накрая,

тъй идва светъл ден след нощ,

напъден демон вън от рая

тъй тъне в ада с грозна мощ,

        тя взе омразата от този звук,

        като изрече: „мразя… друг“.

CXLVI

Душицо, ядка на греховен свят,

на моя земен дом ти господарко,

защо отвътре мъчиш се във глад,

а си стените боядисваш ярко?

Защо се харчиш, като си под наем,

със всички сили сградата да стягаш,

и — край? — Изяжда червей плътски заем,

щом тялото в земята го полагат.

Душа, живей за сметка на слугата,

сключи си договор да влезеш в рая,

за дух богат търгувай суетата,

отвътре сита, външност че не трае.

        Така смъртта всеядна теб ще храни,

        смъртта умре ли — вечността те кани.

CXLVII

Любов — във мен си треска, в жад горя

за туй, което болестта подклажда,

любовна мъка с плътски грях церя

и низки страсти храня — мен изяждат.

А разумът, любовният тешител,

от яд, че предписания не спазвам,

остави ме да съм си сам лечител,

да мра във плътска страст, щом му отказвам.

Без ум, изпаднал съм в душевен смут,

отвъд съм всякакво спасение,

държа се в реч и мисли като луд,

всуе блуждая без прозрение.

        Защото взех те мила и прекрасна,

        а си проклета като нощ ужасна.

CXLVIII

С какви очи, любов, ме издокара,

уж гледат, а не виждат нищо ясно?

Мой разум, с истината ли се скара,

тълкуваш грешно туй, що зреш прекрасно?

Защо светът таз прелест не признава,

очи лъжливи, щом плени ви хубост?

Тя, грозна? То любов ще означава,

че влюбено око поражда лудост.

Как да е вярно влюбено око,

все недоспало, все във плач обляно?

Че виждам грешно, чудно ли е то,

мижи и слънце в облаците свряно.

        Държи ме сляп коварната любов,

        че инак всеки ден с порок си нов.

CXLIX

Не те обичам ли, жестока жено,

щом зарад теб сам станах си противник,

не мисля ли за теб и нощ, и денем —

за твое благо себе си потискам.

Другар ли ми е, който мразиш явно,

крив поглед хвърлиш — свършил е животът,

мъстя си сам, погледнеш ли ме ядно,

докато стон изтръгна от сърцето.

В мен дарба никаква не съществува,

от гордост що отказва да ти служи,

и в мене най-доброто, ако струва,

боготвори недъга ти послушно.

        Мрази ме, скъпа, но сега разбирам:

        тез любиш, де те виждат, сляп — умирам.

CL

Отде се пръкна с тази мощ неземна,

сърце ми да потискаш слабосилно,

очите ми да лъжеш непрестанно,

да се кълна, че слънце не е милно.

Защо така приляга ти злината,

че с вероломна сила все успяваш

тъй здраво да ми хванеш в плен душата,

че злото в теб прекрасно ми се струва?

Защо грехът ти любовта ми пали,

наместо да те мразя справедливо,

обичам в теб, що други са презряли —

не ме отхвърляй за любов такава.

        Щом в тебе недостойното обичам,

        на теб все по-достоен се обричам.

CLI

От съвест Купидон не се мори,

но съвест ражда се в любов — та знай,

лъжкиньо, за греха не ме кори,

че по-виновна в него ти си, май.

Предаде мен, предадох аз в страстта

душата си на плътската измяна,

чух глас в кръвта: „Успей във любовта“,

плътта не чака от ума покана,

а вдига се и сочи теб — награда,

при знак от теб. Стои голям и горд,

да действа с теб, след туй до теб да пада,

доволно служил той на своя лорд.

        Не липсата на съвест е причина,

        че вдигам се и спадам с теб, любима.

CLII

Клетвопрестъпник съм с любов лъжовна,

коварна дваж, измамно ми се вричаш,

ти брачни клетви счупи в страст греховна,

в невярна обич си честта обричаш —

кълнеш в омраза, що в любов съзиждаш.

Ти две, аз двайсет клетви нарушавам,

защо виня те, себе си осъждам,

с обети празни щом те обругавам?

Дълбоко в тебе клех се — не прозрях —

ни честна си, ни вярна, ни добра,

от светла вяра в тебе — ослепях,

изнудих си окото да те зре,

        лъжесвидетелства, че си красива —

        да лъжеш истината ти отива.

CLIII

Полегна Купидон във сън дълбок,

видя в туй сгода нимфа на Диана,

та топна факела пламтящ в поток

на бога спящ и угаси го в пяна.

Светият плам на любовта направи

церящ с балсамен зной тоз кипнал ручей;

тълпи на баня търсят в него здраве

при странна болест и за всеки случай.

Но мойта мила факел му разпали

със огнен взор, та пробно ме ожари,

потърсих лек на баня, в гръд уцелен,

болник съм клет, че от любов ми пари.

        За тази мъка цяр не се намира,

        очите на любимата изгарят.

CLIV

Бог Купидон потънал в сън дълбок

и пуснал факел, с кой сърцата пали,

а нимфа целомъдра — скок-подскок,

го пътьом с девствена ръка прибрала.

Отмъкнала му красна дева пламък,

що жегвал е легиони от сърца,

водител в буйна страст в сън тънел сладък,

разоръжен от непорочна жрица.

Тя факела му в извор загасила,

що жар любовен сторил лековит,

там всяка болест, казват, се церила,

страдалец, топнат, бивал пак честит.

        От тебе лек потърсих в таз вода,

        да загасиш любов — не става тя.