Уилям Шекспир
Сонети (2)

LI–C

LI

Така, с любов на моя кон прощавам

за мудността, с която се тътрузи,

що да препуска, като те оставям,

не идвам ли при теб, защо да бърза?

Обратно съм без милост, яздя лудо,

хвъркат жребец ленив ми се привижда,

макар пришпорил вихри, що за чудо,

крилатият галоп покой изглежда.

Страстта тогаз надбягва всеки кон,

желание от истинска любов,

що цвили като огнен вихрогон,

лети, с плът буйна, да е с теб отново.

        Тоз кон се влачи, тебе щом напускам,

        назад към теб пред него аз препускам.

LII

И аз, тъй както богаташът прави —

имане скришно да не си отваря,

страстта си сдържам, да не става навик,

че радост се износва, щом повтаряш.

Така на празника голям се блажи,

че идва рядко в дългата година,

в огърлицата камъкът най-важен —

брилянтът скъп, един е сред стотина.

Не си ми ти за употреба всекидневна,

тъй крие гардеробът скъпа дреха,

за светъл празник тя е отредена,

извадя ли я, носи ми утеха.

        Достоен, всяко нещо благославяш,

        печеля с теб, без теб — се все надявам.

LIII

От що е твойта същност сътворена,

милиони сенки все на теб слугуват,

с едничка всички хора са родени,

теб всяка сянка с хубост те дарува;

Адонис опиши и този разказ

е копие на твойта красота,

Елена в мисли съживи за показ,

в теб лъсва образец на древността.

Виж пролет как се кичи с теб напразно,

богата есен как ти подражава,

напъпил цвят и плод узрял поравно,

опитват твоя чар да пресъздават.

        Във всяка прелест част от теб намирам,

        сърцето вярно в теб един съзирам.

LIV

По-прелестна изглежда красотата,

щом с истина закичи свойта хубост,

по-сладка става роза с миризмата,

щом жив е в нея дъх ухан на сладост.

И дива роза има ален цвят,

черви се в багри, също толкоз пищни,

виси на трън, лудее пак без свян,

щом в летен дъх разтвори пъпка скришна.

Но хубостта й трае ден до пладне,

не я ухажва никой и умира,

а роза дъхава и да увехне,

тя в сладка смърт — парфюм, се дестилира.

        Как да си с младост вечна аз открих,

        кат’ хубостта ти претворя във стих.

LV

Ни мрамор як, ни златен храм на цар

ще надживеят моя предан стих,

ще светиш ти, а рухва камък стар,

теб подло време няма да скверни.

Война поваля паметник огромен

и смут градежа със земята срива,

но ти за вечна памет си достоен,

над теб — ни меч, ни огън ще надвият.

Забвение и смърт преборваш в слава,

хвала до края на света ще екне

в потомството за твоята поява,

то в своя взор ще пази теб вовеки.

        До края на света ще бъдеш жив,

        в очи на влюбени и в стих красив.

LVI

Любов, възраждай свойта здрава сила,

по-остра и от вълчи глад бъди,

страстта си днес докрай задоволила,

по-мощна утре тя да се роди!

Макар очите жадни днес да пълниш,

докле замрежат взор от блажна ситост,

широко утре пак да ги оцъклиш,

не скука да сломи духа в убитост.

А чувства ни в туй време безутешно

на кипнало море наподобяват,

делящо младоженци безнадеждно,

но с теб, любов, то до колене става.

        Щот’ зима — време е с тъга пропито,

        ни прави лято дважди по-честити.

LVII

Щом съм ти роб, какво освен да чакам,

да дойде онзи миг да ти потрябвам;

за мен е времето да го протакам,

докато ти услуга заповядаш.

Стрелки не мърдат, ала аз не гъквам,

тъй както чакам втренчен в циферблата,

раздяла с тебе не кълна, а млъквам,

щом вземеш сбогом пак със мен — слугата.

Не притеснявам теб с ревнива мисъл —

къде осъмваш, как в света се справяш,

но тъжен роб на теб съм се орисал,

все мисля си кого ощастливяваш.

        Глупак е любовта ми, зло не мисли,

        каквото и да правиш, все те чисти.

LVIII

Опазил бог, твой роб ме той поиска,

да ти броя забавите със пъти,

с отчет за всеки час да те притискам,

васал съм ти, ще чакам на вкуса ти.

О, нека страдам в моя дял злочест,

затворник съм на твойта свобода,

търпя си мъки робко в навик клет,

без гък да кажа, че съм във беда.

Бъди където искаш, Харта имаш,

на времето си сам си господар,

на теб се пада сам да се помилваш

като престъпяш — грешнико и цар.

        А аз те чакам, сякаш съм във ада,

        не те виня — ти радваш се, аз страдам.

LIX

Щом няма нищо ново под небето,

освен каквото е било, как ум

в стремеж да зачне чудо непознато,

родена рожба — я изтърсва с шум!

Да можех вечен кръговрат да върна

назад във времето петстотин пъти,

та в книга описа ти да надзърна,

античността да видя как отсъди

появата на образа ти светъл,

дали е твойта прелест най-върховна,

нима теб някой друг е превъзхождал

или е красотата все подобна.

        В антично време хвалили са лесно

        от теб по-недостойни люде често.

LX

Като вълни, забързани към бряг,

така минутките на нашия живот

изтичат в своя непрестанен бяг,

една след друга в труд и вечен ход.

Детето щом изплува на света,

пълзи към славата на свойта зрялост,

веднъж с корона, вехне му цветът,

и звезден заговор обрича младост.

А Времето, доскоро благодетел,

връхлита хубостта му съвършена,

бразди чело, с разруха го сполита,

а пред косата му е всичко тленно.

        От таз коса на Времето със стих,

        що те прославя, аз те защитих.

LXI

Нима е волята ти да съм буден

със тежки клепки всяка морна нощ,

нима покоя ми ти искаш смутен

и да ме стряскаш, сякаш призрак лош?

Духа си ли ми пращаш отдалеч,

в делата ми да рови за простъпки,

кориш ли ме, та в срам да тъна веч,

или ревнив, обричаш ме на мъки?

Не, любовта ти не е тъй голяма,

държи ме буден моята любов,

от нея истинска почивка нямам,

на поста си все чакам твоя зов.

        Будувам аз, пируваш ти в свой кръг,

        далеч от мен, но близичко до друг.

LXII

Окото и душата, всичко в мен

грехът на себелюбие владее,

и няма лек за този грях вгнезден,

дълбоко във сърцето той вирее.

Лице красиво като мойто няма,

ни физика, тъй много надарена,

за себе си с представа съм голяма —

аз превъзхождам всичко съвършено.

Но видя ли си образ в огледало,

разплут и сбръчкан като древен мях,

от себелюбие ми е призляло,

човек да се обича тъй е грях.

        Възпявайки тъй себе си прекрасно,

        за теб, изглежда, мислел съм най-ясно.

LXIII

В тоз черен ден, когато, както мен,

на Времето ръката го премаже,

чело му набразди, от цвят лишен,

лика му млад убийствено накаже;

щом утро младо му потъне в нощ,

таз хубост царска, де сега владее,

изчезне и не струва пукнат грош,

ограбена от пролет залинее;

за ден такъв защита вдигам здрава,

че старост зла го дебне с остър нож,

в тоз стих любимият ще оцелява —

все жив, при все че праведник усопш.

        В тез черни редове вовек си млад,

        завинаги ще бъдеш в тях възпят.

LXIV

Щом видя аз на Времето ръката

на древността разкоша как разтуря,

как срива кули досами земята,

как в ярост смъртна вечна сплав изгаря,

море щом видя хищно да поглъща

земя от царство — суша със вълни,

а земна твърд, настъпвайки, отвръща,

запас донажда с разход, с харч напълня;

щом видя да се сменя тъй съдбата,

величие в разруха да потъва,

край гибелен ми казва за нещата —

след време и любим човек изстива.

        Таз мисъл — смърт, не спирам да оплаквам.

        Любими, че те губя все очаквам.

LXV

И бронз, и камък, и море безбрежно

ги все връхлита смъртен край и мор,

как красота с мощта на цвете нежно

на тлен и гибел ще даде отпор?

Как меденият дъх на сладка пролет

ще удържи на пристъпа на дните,

щом Времето скали руши, та няма помен,

градеж най-як събаря със стените?

Къде ще идеш, камък драгоценен,

теб Времето в ковчега да не скрие,

кой спрял би хода вечно неизменен,

що красотата твоя ще затрие?

        Да спре и чудо Времето не може,

        освен тоз стих, де любовта си вложих.

LXVI

На мъка сит, за лека смърт се моля:

човек достоен видя ли да проси,

глупак разплут да тъне в произвол,

доверие зла гавра да понася,

изрядна чест безсъвестно сквернена,

в позор безправен свряно съвършенство,

невинност девствена озлочестена,

скопена мощ от куца власт в безчинство,

изкуство със запушени уста,

безумство разум с вещина да лъже,

да принизяват истината проста,

добро — слуга на злото, да му служи;

        сразен от тез, аз искам черна яма,

        но знам, умра ли, теб — любов, те няма.

LXVII

Защо в туй скверно време да живее,

порок с особата си да краси,

грехът безсрамен с него ли да зрее,

та с дружбата му да се извиси?

Защо крадат му с грим румянец свеж,

в ламтеж напразен да са като него?

Защо се клепат във фалшив стремеж,

за образец щом красотата взе го?

По вени здрави буйна кръв не тупа,

природата се разори и тук,

единствен той богатствата й трупа,

ковчежник в този свят тя няма друг.

        Тя пази го да знае този свят,

        сега тъй нищ, че бивал е богат.

LXVIII

Той в лик е запечатил минал ден,

бе време, като цвете красотата

по жизнен път вървеше отреден,

преди закон да стане фалш в лицата,

преди къдрите златни на покойник

наместо в гроб да влязат, клъц в перука,

за нов живот връз теме на чаровник,

на хубост с мъртво руно — да се фука.

А той във свята древност се оглежда,

на истината предан с твърда воля,

не се гласи със чуждата одежда,

не се закичва с цвят от чужда пролет.

        Природата го ползва на земята,

        на фалша да посочва красотата.

LXIX

Сияеш към света с това лице,

мечта не може да е по-красива,

езикът хорски хвали от сърце

и враг таз видна истина не скрива.

За външност увенчан си с шумна слава,

но тоз език, дължимото отдал,

с друг глас разваля красната изява,

щом поглед вътре в тебе е прозрял.

На тез, що тачат твоя ум красив,

с дела ти мислите за теб отравяш;

с усмивка дъх на бурен гнил и див

на твойто чудно цвете те придават.

        Видът ти лъже, лъхаш недобре,

        ти почва си, де всеки я оре.

LXX

Винят ли те, не е във теб бедата,

злословят хубост вечно зли езици,

на клевета е жертва красотата,

в простор небесен тя е черна птица.

Мълвата долна, че си чист, доказва,

одумват ли, пораства ти цената,

най-сладка пъпка червей я изгризва,

а в теб порокът люби чистотата.

Надвил засадите на младостта,

ненакърнен или пък победител,

тъй чист — си уязвим пред завистта,

не трогват го хвалебствия хулител.

        Избегнеш ли съмнение с вида си,

        сърдечно царство имаш във властта си.

LXXI

Умра ли, да ме жалиш хич недей,

ни миг след гробния камбанен звън,

вестил на злия свят за моя край —

при червеите легнал съм навън.

И прочетеш ли тоз прощален ред,

на мисълта ти сладка забранявам

за мен да си припомня занапред,

ако това и малко те ранява.

А поглед ако спреш на този стих,

когато съм се смесил със калта,

за мене твоят глас да бъде тих,

да сгние с мойта плът и любовта ти.

        Така скръбта ти няма да е повод

        да ти се смеят зарад мен наново.

LXXII

Потрябва ли достойнства да редиш,

с които бил съм ужким надарен,

умра ли — забрави, да не решиш,

че добродетел ще намериш в мен.

Щом вземеш в незаслужена закрила

да съчиниш лъжа от благородство —

заслуги да измислиш, що съм имал,

кой хваща вяра като няма сходство.

А сетиш ли си чувство накърнено,

че омерзил си любовта с лъжа,

да мре и името ми с тяло тленно,

не ще срамя те, в гроба щом лежа.

        От своите творби се аз срамувам,

        черви се ти, че с мен си другарувал!

LXXIII

Това годишно време виждаш в мен,

когато капят листи пожълтели,

що брули вятърът от клон студен —

пуст храм на пойни птици отлетели.

Ти виждаш в мен сумрака на деня,

когато гасне залез постепенно

и слага нощ печат върху земята,

тъй както смърт прегръща всичко тленно.

Ти виждаш в мене да догаря пламък,

когато въглените на жарта

са вече пепел — огънят е камък,

хранилката е ложе на смъртта.

        Ти любовта си, мили, ще калиш,

        щом краткостта й бързо оцениш.

LXXIV

В участък — гроб, щом пристав — смърт ме тикне,

недей жали, че свърши моят ден,

животът ми сал в този стих ще екне,

оставям ти го — паметник нетлен!

Аз в него запечатил съм до века

как всичко в мен на теб съм посветил,

земята само пръст ще вземе, нека,

с добрата част — духа, съм теб дарил!

Утайка губиш само с моя труп,

на червей тлъст де плячка е желана,

подлец, що взема с остър нож във гръб,

смес низша, в паметта ти непризвана.

        Най-ценното от мене съдържание,

        на теб оставих притежание.

LXXV

За мен си — както хляба за живота,

като проливен дъжд след дълга суша,

за теб — мой мир, воюва ми природа,

скъперник тъй за злато мъчи душа.

Ту горд съм пред света с теб — моя сладост,

ту тръпна, че крадци те похитяват,

ту да съм с теб самин е висша радост,

ту мра, че завист ме от теб лишава.

Веднъж преял от твойта прелест в пир,

подир умрял от глад за твоя лик,

ни съм щастлив, ни съм с душевен мир,

освен ако съм с теб във всеки миг.

        Или преяждам с тебе ден след ден,

        или умирам в глад от теб лишен.

LXXVI

Защо стихът ми същият остава,

далеч от моди и прищевки волни,

стила си всеки ден не разкрасявам,

с чудати новости не го развалям?

Защо едно и също само пиша,

в една и съща дреха стих докарвам

и всеки звук ми името изрича,

с произход родословен мен издава?

За теб е всяка буква сътворена,

предмет си ти и любовта към теб,

и старата любов преобразена,

изхарчена, се ражда занапред.

        Виж, слънце все умира, а все па̀ри —

        тъй любовта ми вечно се повтаря.

LXXVII

Виж в огледало — хубост ти повяхва,

в часовник — времето ти как изтича,

тез празни листи ум ти запечатват,

вкуси таз мъдрост, книга що изрича!

Огледаните бръчки ти навяват

за зейнал гроб, а пък стрелките в кръг —

как времето се ниже ти показват,

с потаен ход към Вечността на път.

Каквито в паметта не се побират

мисловни рожби дай на листа бял,

отгледани добре, те мъдрост сбират,

държат така ума ти свеж, но зрял!

        Щом Времето наглеждаш как лети,

        ще сетиш мъдрост да те сполети.

LXXVIII

Зовях те често муза вдъхновена,

ти с благосклонност моя стих дари,

днес всякое перо към теб прибягна

и в твоя чест римува до зори.

Разпя ти с глас на ангел ням човек,

невеж с крила научи да лети,

на знаещ даде мъдрост с поглед лек,

изящество накара да блести.

Каквото и във стих да съм творил,

гордей се, бил си повод и причина,

у други вдъхновяваш само стил,

без теб не ражда моята градина!

        Изкуството ти в мене благославяш

        и мен — невежа, в учен утвърждаваш.

LXXIX

Единствен, щом възпявах те във стих,

сал мен дари със вдъхновение,

но щом вълшебни рими развалих,

ти друг поет плени с внимание.

Знам, твойто съвършенство заслужава

да възхвалява теб перо достойно,

но тоз поет каквото съчинява

краде от теб, за да ти плаща с твойто.

Придал ти добродетел — гледал тебе,

възпял ти хубост — тя в лице ти свети,

с каквато слава и да те отрупа,

понеже имаш я, от теб е взета.

        Спести си благодарност за речта му,

        длъжник е той, заплата е труда му.

LXXX

Сърце се свива тебе в стих да славя,

щом знам, дух по-добър ти име спряга,

в хвала за теб той себе си раздава,

а аз език си сплитам в изнемога.

В достойнството ти — ширен океан,

наравно плуват сал и кораб скъп;

сравнен с човека, чълн съм аз презрян,

но поря напористо твойта глъб.

Ръка подай ми да не се удавя,

той в дълбините ти си плува свойски,

крушенец съм с черупката нездрава,

от знатен род е той, плавател морски.

        Ако успее той, а аз потъна,

        какво загубих, любих — и не стана.

LXXXI

Дали за тебе епитаф ще правя

или ти мен ще ровиш в черна пръст,

едно ще стане, мен ще ме забравят,

а споменът за теб не знае смърт.

С нетленно име вечно ще живееш,

издъхна ли, забрава в миг ме стига,

в общ гроб ще гния, ти ще оцелееш,

в очите хорски паметник ти вдигам.

Стихът ми запечатва твоя спомен,

все теб ще зре потомък нероден,

езици бъдни с реч ще правят помен,

ще бъдеш жив, а всичко днешно — тлен.

        Дъха най-жив перото ми ти дава,

        на хората в устата те поставя.

LXXXII

За мойта Муза ти не си оженен,

та не е грях, че словото попиваш,

с което те ласкае автор предан,

що книги с образ ти лъчист изписва.

Ти хубав си в лицето и в душата,

достойно да те хваля не умея,

та, разкрасен на времето с печата,

все искаш в образ свеж да оживееш.

Добре, но щом наситиш се до гуша

от пусти напън на словесен жар,

езика прост на истината слушай,

що право дума верен ти другар:

        „Да клепат тез, що кръв им не кипи,

        че твойта хубост багри не търпи.“

LXXXIII

Не шарих теб с бои, че нямаш нужда,

да си по-хубав — с краски не рисувах,

без дарба съм достойна за да ражда,

пред теб талантът на поет не струва.

Проспал ли съм хвалебства да отправя —

то е, че видна хубостта ти е наживо;

перото днешно в немощ се предава,

не може да опише теб правдиво.

Че си мълчах, вменяваш ми вина,

спечелих слава ням, а тез, що пяха,

на прелестта ти сториха злина,

уж да си вечно жив, те в стих те закопаха.

        Живота, що в очите ти долавям,

        поет не може с думи да възпява.

LXXXIV

Каква за теб по-истинска възхвала,

да каже някой — само ти си ти,

зазидан в теб се пази идеалът,

калъп на всички земни красоти.

В оскъдна немощ туй перо слабее —

любимия щом не прехвали малко;

за теб творящ най-лесно ще успее,

рече ли: „Ей, го!“ — венцеслави ловко.

Туй в теб щом прекопира най-дословно,

без да разваля тоз природен връх,

ума си той прославя безусловно,

с прекрасен стил у всеки секва дъх.

        Едно проклятие ти е провала —

        обичаш твърде много да те хвалят.

LXXXV

Език си глътна мойта Муза, млъкна,

докле вси Музи раждат всеотдайно,

с пера от злато, в стил, що чудно блика

хвала на преклонение любовно.

Те с чудни думи, с мисли аз хвалебствам,

към всеки химн, що лее дух способен,

в школуван слог с изящно чисти средства,

донаждам като псалт малограмотен:

„Амин, амин. Хвала ти, точно тъй!“

Към всяка фраза, що те превъзнася,

наум прибавям нещо, по̀ да трай,

с любовна мисъл съм, макар безгласа.

        Отдай на други за речта дължимо,

        на мен — за тъпа мисъл, но значима.

LXXXVI

Дали стихът му горд, издул платна,

по път към тебе — въжделена плячка,

погребва мисълта ми във ума,

превръща в гроб утроба, що я зачна.

Духът му ли, от сенки вдъхновен

в неземен стил да пише, мен погуби?

Не, ням не съм от него поразен,

ни нечий дух перото ми отруди,

ни онзи призрак с мъдра безтелесност,

що всяка нощ го наставлява вещо,

виновни са за таз ми безсловесност,

не зарад тях от страх скован съм тежко.

        В стиха му зърна ли те с влюбен лик,

        слабее моят, чезне с всеки миг.

LXXXVII

Не си по джоба ми, та сбогом вече!

Понеже знаеш си добре цената

и договорът ми за теб изтече,

с платежен иск си вземаш свободата.

Аз имах те добит с дарение,

за щедростта ти недостоен бях,

та, сам издаде си решение

и правото за ползване ми спря.

Дали ти стойността си лошо сметна

или във мен се беше заблудил,

но вземайки си своя дар обратно,

присъдата съдебна потвърди.

        Че беше мой пробуждане разби,

        насън бях крал, събудих се — не би!

LXXXVIII

Решиш ли, че не струвам веч и грош

и с моите достойнства щом се гавриш,

ще ти помагам да си с мене лош,

ще те изкарам честен, както лъжеш.

Щом слабостите знам си сам отлично,

с измислици ще се охуля долни,

в пороци ще се улича различни,

да си живееш и без мен доволно.

Печелим двама, щото всичко в мен

по тебе в горестна любов изстрада,

но спра ли да се мъча наранен,

и ти добре, и аз се отървах.

        За тебе любовта ми е такава,

        готова е да тегли, щом потрябва.

LXXXIX

Кажи, напускам те за този грях,

и аз вина веднага ще призная,

за тази слабост, сам си я признах

и няма себе си да оправдая!

С позор не би ме ти покрил,

с вида отблъскващ на сърдечен хлад,

тъй както бих сам себе си чернил,

ако е волята ти — ставам луд!

Далеч от теб, изгнаник ще страня,

теб, мили, пред света да не изложа,

не ще ти името с език скверня,

не ще те с дружба стара хич тревожа.

        За теб от мен си бих се отчуждил,

        омразен, теб с любов не съм дарил.

XC

Ако ще мразиш, днес стори злината,

сега с делата ми светът се гаври,

сведи ме с произвола на съдбата,

срази ме, но не облекчавай язви.

Не ща те, щом сърце се с мъка справи,

печал надвил ли съм, не идвай с жалост,

след лошо време буря не създавай,

не удължавай края с нова милост.

Оставяш ли ме — да не е по-сетне,

след злобата на дребните несгоди,

да вкуся първо края с теб е редно —

най-гибелния удар на съдбата.

        Наглед изглежда като зло ужасно,

        сравнено с твойта липса — нищо страшно.

XCI

Един се величае с потекло,

друг с ум и злато, трети с груба сила,

кой с модни дрехи — също чучело,

в жребци и хрътки други виждат смисъл.

И всеки темперамент сам избира

за него най-приятната наслада,

аз щастие такова не разбирам,

да имам теб — за мене е награда.

От знатен род по-скъп си ти, любими,

по̀ струва любовта ти от богатства,

от нищо радост тъй не ме обзема,

че мой си е хвалбата най-прекрасна.

        Единствено от туй изпитвам мъка,

        че губя всичко с нашата разлъка.

XCII

Да би откраднал се от мене силом,

не би успял, че мой си доживот,

а той без любовта ти става ялов,

зависим тъй, без нея спира ход.

Да ме разлюбиш — връх на всяко зло,

аз нямам страх, щом с поглед ме убиваш,

добро в друг свят за мене би дошло,

прищевките ти — този подчиняват.

Не ме смущават твоите измени,

на твойта милост щом съм във властта,

с един замах съдбата ми променяш,

блажен съм с любовта ти и в смъртта.

        Щастливец се зова, а се терзая,

        че може би ме мамиш, без да зная.

CXIII

С надежда все живея, че си предан,

кат’ рогоносец гледам влюбен лик,

макар лъжлив, да ми изглежда верен,

очи ти в мен — сърце ти в друг човек.

Но твоят взор омраза не показва,

не сочиш с вид промяна на сърце,

у друг лъжата някак се издава,

изписва се невярна гръд в лице.

Създаде те небето с таз повеля,

една любов в лика ти да живее,

ни мисли зли, ни на сърце неволя

издаваш с вид, все прелестен сияеш.

        Расте ти хубост като райски плод,

        да кривнеш и затрил си Евин род.

XCIV

Тез, дет’ не злоупотребяват с власт,

каквото правят — с вид не го издават,

вълнуват люде, а са те без страст,

на изкушения не се поддават —

за тях е всяка благодат небесна;

природни дарби те не си прахосват,

лице при случай си владеят лесно,

та кат’ слуги пред тях се всеки просва.

Ухае цвят, на лятото за радост,

макар че той за себе си живее,

попари ли го болест, ех, че гадост,

и буренът най-тлъст — по-мил вирее.

        Постъпките най-сладкото вгорчават,

        изгнили лилии — душа всмърдяват.

XCV

Позорът прелестен е в теб наглед,

кат’ червей, що гризе уханна роза,

петни ти името в красив разцвет.

О, твоят грях е сладостен амброзий!

Език лъстив разпръсква зла мълва,

с цел похот подвизите ти разправя,

но без да ще, въздава ти хвала,

за тебе хулите са вид прослава.

Порокът в теб избра — живот в палат,

недъзи ти воал от хубост скрива,

за всеки грях ти имаш начин свят

и злото в теб е красота правдива.

        Поуката — стопанин щом си лош,

        тъпиш и най-наострения нож.

XCVI

Твърдят, грехът ти бил във буйна младост,

била ти в буйна младост красотата,

добро и лошо в тебе все са радост,

а недостатък стопля ми душата.

Тъй евтин камък става на елмаз,

на пръста щом постави го кралица,

недъг ти е на истината глас,

а сбъркаш ли, на правда туй прилича.

Вълкът докара ли се в овча кожа,

той цялата кошара ще издави!

Така и ти — поискаш ли, ще можеш

да изведеш тълпа из пътя прави.

        Но ти недей, за мен е твоята любов,

        да славя името ти съм готов!

XCVII

Същинска зима беше таз раздяла

от тебе, моя радост бързолетна,

че студ, че мрак, вихрушка как навяла

в таз декемврийска пустош безпросветна!

А се разбра, отминало бе лято,

бе златна есен, трудна с урожай,

зачнат от страст, изляла се богато,

в утроба овдовяла рожба зрей.

Уви, в родитбата охолна виждам

мечта на сирота, безроден плод,

че лято сладост сал за теб отрежда,

без тебе птица не оглася свод;

        рече ли да запее — няма глас,

        листа бледнеят, иде зимен час.

XCVIII

Когато бях далеч от теб напролет,

бе Май нагизден в пъстра си носия,

у всичко вдъхна младост с буйна воля,

разсмя Сатурн във палава стихия.

Ни птичи хор, ни дъх на цвят ухан

накараха ме да отроня звук —

на лятото да пея химна зноен,

не смях и да откъсна цветен стрък.

На бяла лилия не се дивих,

не възхвалявах розата червена,

но в сладостта им чудна аз открих —

ти образец си, те на теб премяна.

        С тез твои двойници си аз играя

        докат’ те няма, зима да изтрая.

XCIX

Сгълчах така таз теменужка нагла:

„Не взе ли, крадло сладка, дъх ухан

от устните на мойта обич мила?

Разкошен лик красиш, с лила облян,

на моята любов в кръвта топила.“

Бял крин клеймих, че взима твойте длани,

цвят риган, че къдрите ти краде;

седят страхливо розите на тръни,

стрък в ален свян, стрък в ужас блед расте.

На розата, ни бяла, ни червена,

че крала цвят от тях, от тебе дъх,

макар израсла в прелестна премяна,

изгриза червей пъпката до връх.

        Каквото и да видя цвете друго,

        от теб и цвят, и дъх са крали много.

C

Къде се, Музо, ден след ден отнесе,

не славиш там, де черпиш сила здрава,

стихия хвърляш си в нищожна песен,

хабиш се в недостойната изява.

Върни се, Музо, да изкупиш грях,

отплата дай за пропиляно време,

там пей, където тачат твоя стих,

де с мъдрост вдъхновяват твойте рими!

Ленива Музо, виж лика любим,

дали го старост с бръчки набразди,

разрухата презри, ако я има —

плячкосва Време, ти изтрий следи!

        Да изпревари славата на любовта ни,

        щетите от Косача издълбани.