Антъни Бруно
Лоши типове (11)

10.

— Тия имена страшно ми харесват — каза тя, докато прелистваше страниците на един от томовете. — „Ирландецът“ Пат Фачиано… „Бълхата“ Луи Мусо.

Тя се засмя, но някак насила. Гибънс знаеше, че се притеснява за Тоци. Той се загледа в лицето й, а после заби поглед под брадичката й. Кожата под нея беше разпъната, както при ония остаряващи кинозвезди, които са си направили няколко пластични операции на лицето, за да изглеждат отново като двадесет и пет годишни момичета, ала вратът им издава истината. Очите му се плъзнаха по почти излязлата вън от разтвореното й кимоно гърда. Лорейн има хубави цици като за четиридесет и седем годишна жена.

Гибънс се облегна назад върху скърцащия й работен стол и се загледа в нея, докато тя прелистваше показанията на Варга и на лицето й се изписваше ту сериозно, ту престорено весело изражение. Направо да я нарисуваш. Лорейн Бърнстейн, професор по средновековна история в Принстън, наведена над разтворения върху старинния й пюпитър том в кабинета й, с покрити до тавана с книги стени, в боровете пред прозореца й пеят птички, тежестта на тялото й е облегната върху единия крак, поставен в позата на победител върху камилското седло, донесено при някакво пътуване до Мароко, великолепният й бюст надзърта през разтворената предница на дългото изрисувано копринено кимоно, в розовите сенки на копринената му подплата с цвят на обички се крие прекрасният триъгълник, а гъстата й черна коса, пронизана от сребърни нишки, е прибрана зад едното й ухо. Изведнъж, като я гледаше как стои там, изпита тъга и се запита защо, по дяволите, не са се оженили досега.

Знаеше отговора, разбира се. Или попе извинението, което намираха един пред друг. Жертвите на два нещастни брака не са си лика-прилика. Тя беше придала чосъровското звучене на фразата и с годините тя се бе превърнала в тяхно мото.

Това, което ги свързваше, по определението на Гибънс, бе „добро интелектуално приятелство със секс“. Страшно им харесваше да са двойка от типа на Мат и Джеф^[1], изпитваха удоволствие от различията помежду им: римлянинът стоик срещу капризната изследователка на средните векове, твърдият федерален срещу мекотелата либералка, тролът^[2] под моста срещу пушещата наргиле стоножка, неговият занемарен тристаен апартамент и нейното приятно непретенциозно жилище във фермерската част на долината Хоупуел. Само че Гибънс вече не обичаше да си спомня за подробностите, ставаше му неприятно. Тези различия му бяха харесвали навярно защото едновременно ги свързваха и леко ги раздалечаваха по стабилни, непротиворечиви орбити.

Той отпи от чашата с кафе, която тя му бе донесла. Нямаше нищо общо с вкуса на машинно масло, с което беше свикнал от евтините ресторанти, и дори този факт също го натъжи. Гибънс тихо въздъхна. Защо, по дяволите, не се бяха събрали.

Тя прихна.

— „Смукача“ Чарли Рикодели? Откъде намират такива имена?

Гибънс сви рамене.

— Знаеш ли защо използват прякори?

Тя поклати глава и отпи от кафето си.

— Подслушването на телефони. Мафиотите почти винаги говорят закодирано. Започнали да използват прякори, за да се измъкват в съда. Ако опитат да ги обвинят в нещо, което са казали по телефона, те отричат всичко и казвали, че са си говорили за смукачи, а не за убийци.

— Интересно — каза тя.

— Много от тези типове получават имената си, когато ги „посвещават“.

— Какво означава това?

— „Посвещаваното“ е официално въвеждане в мафията. Нещо като получаване на рицарско звание. — Той й се усмихна невесело.

— Има си хас. — Тя прелисти още една страница и се зачете.

— Ето един, който ми харесва. „Двете четвърти“ Ники Салерно.

— Тя отново се насили да се засмее.

На Гибънс му идеше да се разплаче.

— Наистина ли смяташ, че това ще ти помогне да намериш Майк?

— Вече съм го намерил.

Тя го погледна с широко отворени очи. В погледа й пробягна гняв, а после разочарование.

— Защо не си ми казал?

— Мислех, че ще бъде по-добре да не знаеш нищо. В правно отношение имам предвид.

— Къде е? Какво прави?

— Захванал се е с нещо голямо — отвърна Гибънс и се надигна от стола. — Реших да му помогна.

— С благословията на бюрото?

Той седна на крайчеца на масата и я погледна право в очите. Тя схвана какъв е отговорът.

Лорейн се опита да извика образа на братовчед си в главата си — на възрастния човек, а не на детето. Нервна енергичност бе първото, което винаги й идваше наум. Тъмнокос и симпатичен, само че е неизменно опасно святкащи очи. Винаги, когато си спомнеше за него, се сещаше за една снимка, която й бе показал в „Нешънъл Джиографик“. Запечатваща се фотография на леопард в нападение, който всеки момент ще настигне бягащата антилопа. По това време беше на десетина години. Тя си спомняше как си помисли, че очите му святкат точно като тези на леопарда, ако се загледаш в тях отблизо.

— Е, как е той?

— Добре. — Гибънс се пресегна за машата си и придърпа преписа, който четеше.

— Чудесно. — Лорейн кимна и отново се почувства изолирана. Знаеше, че няма смисъл да задава повече въпроси. Гибънс само щеше да си стисне още по-здраво устата. Тя се уви плътно в кимоното и отиде до прозореца да погледа утринта. Виждаше я толкова рано единствено когато Гибънс оставаше да преспи. Докато се чудеше в каква ли каша се е забъркал братовчед й, изведнъж я обзе страх.

Гибънс започна да чете от мястото, където беше спрял. Варга даваше показания пред един от заместник държавните прокурори на име Дениз Мънкхаус относно убийството на Пинкъс Литвак, израелец, който се опитал да свие полагащата се на фамилията част от един обир на диаманти.

 

 

МЪНКХАУС: Господин Варга, как беше прието предложението на господин Литвак, когато той се обърна към фамилията Мистрета за пръв път?

ВАРГА: Хората на Мистрета имаха известни резерви. Литвак твърдеше, че си е създал тесни контакти с търговците на скъпоценни камъни от Четиридесет и седма улица, а пък не беше хасид^[3] и това им се видя съмнително. Смятаха, че единствените хора, които наистина имат информация какво става на Четиридесет и седма, са хасидите. Но по това време Литвак вече се беше сприятелил с двама от близките помощници на Мистрета, Рей Биларди и Джон Ди Марко.

МЪНКХАУС: Как се отрази приятелството на Литвак с господата Биларди и Ди Марко на връзките му с фамилията Мистрета?

ВАРГА: Биларди и Ди Марко казаха на хората на Мистрета, че се познават от известно време с Литвак и са доста сигурни в него. Благодарение на тяхното поръчителство хората на Мистрета решиха да го изслушат.

МЪНКХАУС: Как и къде се състоя това изслушване?

ВАРГА: Проведе се среща в „Римско увеселение“, бар кафене на улица „Мълбъри“. В качеството си на consigliere аз също присъствах на срещата. И Антъни Тромбози беше там. Антъни Тромбози е помощник на Сабатини Мистрета, първият човек след него.

МЪНКХАУС: И какво се случи на това събиране?

ВАРГА: Литвак ни съобщи за група новозабогатели бижутери в града, които купували диамантите си от нов доставчик, чиито камъни пристигали от Русия. Литвак каза, че се очаква голяма пратка руски диаманти. Тя щяла да пристигне на летище „Кенеди“ през Швеция на 10 март 1993. Изглеждаше, че добре се е подготвил. Знаеше с кой полет ще пристигнат диамантите, в кой склад ще прекарат нощта, в какъв сейф ще бъдат оставени и как се охранява складът. Бяхме впечатлени. Той каза на господин Тромбози, че ще може да осъществи удара, ако му дадат Биларди, Ди Марко и още трима гангстери, избрани от тях. Тромбози му отвърна, че предложението му ще бъде разгледано и ще му бъде съобщено.

МЪНКХАУС: Господин Варга, как мислите, защо е потърсил организацията за плана си? Не е ли можел да опита да извърши обира сам? Или да наеме работна ръка от други източници?

ВАРГА: Така е, но Литвак целеше да получи не само хора. Той искаше да има сигурност. Знаеше, че ако извърши удара сам и това се разчуе, и последната отрепка и Ню Йорк ще се опита да го нападне заради диамантите. Ако обаче задели нещо за фамилията Мистрета, щеше да получи закрила. Трябва да си малоумен, госпожо Мънкхаус, та да се осмелиш да закачиш някой, който участва в санкционирана от организацията операция, а даже и да се намери такъв идиот, опазил господ, той не би просъществувал дълго. Това е основният принцип на действие в мафията. Те осигуряват съвети, закрилата си и сигурност за този тип предприемчиви престъпници, които не могат да получат подобен род услуга по традиционните делови канали. Представете си мафията като комбинация от консултантска фирма, взаимоспомагателна каса, застрахователна компания и полицейски отряд. Тя е конгломерат от най-различни обслужващи звена на незаконна дейност.

МЪНКХАУС: В страната има една разрастваща се организация, известна под името Израелска мафия. Имате ли представа защо господин Литвак не се е обърнал към своите, така да се каже, сънародници, за тези „услуги“, както ги наричате?

ВАРГА: На срещата в „Римско увеселение“ му зададоха този въпрос. Той просто отвърна, че предпочитал да работи с професионалисти, а не с главорези. Това бяха точните му думи. Когато господин Тромбози ги докладвал на господин Мистрета, той останал много доволен от високото му мнение за организацията.

МЪНКХАУС: Когато господин Тромбози потърси господин Литвак след консултацията си с господин Мистрета, какво му каза?

ВАРГА: Тромбози му каза, че фамилията Мистрета иска тридесет процента от евентуалната сума от продажбата на диамантите. От своя страна фамилията Мистрета се задължаваше да му осигури превозните средства, оръжието и да се погрижи за пласирането им. След като те си вземеха своя дял, всеки от петимата действителни участници в обира щеше да получи по десет процента от остатъка. Оттам нататък всичко щеше да си бъде негово. Литвак пресметна нещо с калкулатора на часовника си, преди да отговори. Изчисли, че неговият пай ще е равен на тридесет и пет процента от цялата сума. Сделката беше справедлива. Той се съгласи и ударът бе извършен по предварителния план.

МЪНКХАУС: Опирайки се на сведенията ви като вътрешен човек във фамилията Мистрета, какво се случи, след като диамантите бяха откраднати?

ВАРГА: По някое време призори на 11 март Литвак и Рей Биларди пътували в южна посока по булевард „Океан“ в микробусче, а на седалката помежду им имало две куфарчета с руски диаманти на приблизителна стойност 1,7 милиона долара. Били се упътили към един пункт за химическо чистене в района Бензънхърст в Бруклин, където им било наредено да оставят диамантите. Литвак седял на предната седалка с патлак в джоба „Смит и Уесън 645“. Когато спрели на червено на кръстовището с авеню Q. Литвак извадил пистолет, ударил Биларди, пресегнал се през него да отвори вратата на колата и го избутал.

Предполагам, че Литвак е бързал да приспи Биларди още с първия удар и не е осъзнал колко силно го е ударил. Литвак нямал опит в тия неща. Малко по-късно, не знам точно колко, някакъв шофьор на такси забелязал Биларди да лежи на пътя. Той настигнал една патрулна кола и съобщил на полицаите за него. Биларди бил отведен в болницата, където установили силно сътресение, причинило впоследствие частична парализа на дясната половина на тялото.

МЪНКХАУС: Бяхте ли със Сабатини Мистрета на 11 март?

ВАРГА: Да, бях. Присъствах на работна закуска в дома му.

МЪНКХАУС: И как реагира той, когато научи за състоянието на господин Биларди и проваления план?

ВАРГА: Той само погледна Тромбози и каза: „Искам евреина до обяд“.

МЪНКХАУС: Беше ли изпълнено желанието на господин Мистрета?

ВАРГА: Неговите хора откриха Литвак на международното летище в Нюарк, преди да стане девет часът. Готвел се да се качи на самолета за Монреал. Според билетите, които намерили у него, се канел да направи връзка в Атина и оттам да отпътува за Тел Авив. През цялото време е смятал да изиграе всички и да изчезне с диамантите в Израел, където вероятно е щял да даде да ги обработят и да ги продаде. Само че не се получи така.

МЪНКХАУС: Какво се случи с господин Литвак?

ВАРГА: Около единадесет часа господин Мистрета, господин Тромбози и аз пиехме кафе с бишкоти в кабинета на господин Мистрета, когато донесоха снимка, направена с „Полароид“. На нея се виждаше тялото на Литвак. Предницата на палтото му бе обляна в кръв. На господин Мистрета му докладваха, че са се отървали от тялото на Литвак, като са го захвърлили на задната седалка на един стар форд, който впоследствие бил смачкан до размерите на куфар.

МЪНКХАУС: Каква беше реакцията на господин Мистрета при тази вест?

ВАРГА: Той само кимна, после се наведе към господин Тромбози и каза: „Погрижи се Рей непременно да научи“. След това сбирката продължи.

 

 

Това, което порази Гибънс в тази история, както и във всички останали уличаващи истории, разказани от Варга, бяха детайлите, подробностите. Все едно че си е водил бележки, когато са ставали тези работи, канейки се да използва информацията по-късно. Спомняше си времената, датите, местата, мненията, кой на кого е давал заповеди, кой какво е знаел, йерархията, прекалено точно. Изглежда, се е готвел да издаде босовете още от момента, в който са го приели и са го направили consigliere.

Гибънс отпи от полуизстиналото си кафе. Той дори не забеляза, че не е горещо, защото си мислеше за лоялността и пълната липса на такава у Ричи Варга През всичките години Гибънс се беше старал да опровергае представата за мафията като общество на мъже на честта, твърдо отстояващи своето в един безчестен свят. Оная дивотия „Кръстникът“ беше пълен боклук, но колкото и да му се искаше, не можеше да отрече факта, че за тях лоялността е начин на живот. И най-дребната отрепка си знае мястото в йерархията и всички те умеят да уважават системата си. Босът им беше като баща. И също като баща той се грижи за синовете си. „Погрижи се Рей непременно да научи“. Наистина забележително.

Той се запита дали пък в тази иронична лоялност всъщност не се крие силата им. Тя представлява качество, което определено не е много присъщо на останалия свят. Винаги беше смятал, че Брант Айвърс е лоялен преди всичко към собствената си кариера, а не към ФБР. Дори и Тоци бе минал от другата страна, независимо от това, че теоретично погледнато, намеренията му са добри.

А аз? — запита се Гибънс. На чия страна съм аз? На страната на партньора си ренегат? Или на организацията, в която съм работил повече от тридесет години? Лоялността означава да се подчиниш безпрекословно на висшестоящите. Само че какво се получава, когато висшестоящите имат мозък колкото един задник?

Гибънс сложи молив на мястото, до което беше стигнал, и погледна жената с изрисуваното кимоно, вперила очи в прозореца.

А Лорейн? Що за лоялност съществува между тях двамата? Всъщност какво, по дяволите, е това „добро интелектуално приятелство със секс“?

Гибънс въздъхна.

Той отиде при нея, притисна се до гърба й и я погали по бедрата. Тя се обърна с почти изненадан вид и той я целуна. Дебелите му пръсти докоснаха брадичката й. Почувства се виновен. Искаше да изкупи вината си пред нея.

Тя разкопча ризата му, без да гледа, докато устните му шареха по остаряващата й шия. Нищо й нямаше на остаряващата й шия, абсолютно нищо.

Когато пръстите й стигнаха до колана му, те вече лежаха на пода върху хладното кимоно като млади любовници на пикник. Тя го придърпа още по-плътно и го целуна отчаяно. Знаеше, че се притеснява за Тоци.

— Не се тревожи. Ще се оправи — успокои я той.

Тя кимна и се усмихна.

— Той ще се погрижи за себе си. Винаги е знаел как. — Тя прокара пръсти по голите му гърди и целуна кожата му.

Любиха се на светлината на утрото под песента на птичките в боровете пред прозореца й.

После, докато лежеше по гръб под лъчите на слънцето, хванал ръката на Лорейн с нейните деликатни пръсти, на Гибънс му се прииска да се разплаче.

Но не го направи.