Богдан Ланджев
Южният кръст (2)

Глава II

Бургас се появи в далечината. Високите му здания напомняха илюстрация от учебника по география на някой северноамерикански град. Този път това не ми направи впечатление, мислите ми бяха съвсем другаде, при престъпната организация, която бе пуснала пипала, и в нашата страна. Всичко започваше объркано и слабата нишка веднага се скъса. Справката показа, че Юсеин Халеб ел Мохамед бе заминал на другия ден след сватбата си с д-р Герова на сватбено пътешествие за Истанбул. Паспортът на името на Герова е бил издаден още преди да стане съпруга на Юсеин. Заминала бе по частна покана на служителя в нашето консулство Александър Илиев. Всичко приличаше на добре замислен и предварително начертан план, в който може би случайно бе замесен и въпросният Илиев. Неприятното бе, че не можах да сложа ръка на Юсеин, да се уверя в неговата виновност. Генерал Воденски ми загатна за трите му женитби, но аз лично не бях запознат с въпроса. Ако това се окажеше вярно, Юсеин можеше да бъде задържан за измама на млади жени, ако, разбира се, не представеше документи за официален развод с първите си две съпруги. За това, че последната жертва на източния донжуан сама бе сложила край на живота си, той не носеше никаква отговорност, но поне щях да имам възможността да тормозя с разпитите си този човек, към когото изпитвах нещо повече от неприязън.

Намирах се вече в града и побързах да отида в Окръжното управление. Там ме посрещнаха като стар познат и веднага ми предоставиха следствените материали по делото на Виолета Кънева. Пред мен стояха фотоснимките от мястото на произшествието и отново преживях всичко от онази злокобна сутрин. Разглеждах красивото застинало лице с полуотворени устни, заснетата чаша, шишенцето със смъртоносната течност. Много исках да задам няколко въпроса на мъртвата, но тя мълчеше и аз трябваше да гадая, да търся старателно тънките нишчици и ги свързвам в една диря, която можеше да ме заведе до истината. Новото за мен беше, че по чашата и шишенцето бяха открити отпечатъци само от мъртвата, нещо, което очаквах. В аутопсионния протокол бе отбелязано, че покойната е била бременна трети-четвърти лунарен месец. Боите се сгъстяваха, трагедията на изоставеното момиче ставаше все по-ясна, но на един въпрос не можех да си отговоря. Откъде Виолета се бе сдобила с отровата? Цианкалий не се продаваше по аптеките и с него бе невъзможно да се сдобие по обикновен начин. Тогава кой я беше снабдил с отровата? Имаше и друг смущаващ факт, над който заслужаваше да се замисля. Шишенцето бе от неизвестно западно лекарство, със сигурност не цианкалий, и всичко това откриваше не един въпрос. Изпитвах угризение пред усмихнатото лице на Виолета, което ме гледаше от снимките, правени по времето, когато е била щастлива. Досега не бях направил нищо да накажа виновника за нейната смърт.

— Какво сте се замислили, другарю майор? — влезе в кабинета началникът на окръжното управление. — Работата е ясна: любов, изневяра, пропаднали надежди и логична смърт. Ненавиждам самоубийците, слаби хора, неуравновесени. Да не би да има нещо, което да не ви е ясно?

— Може би да. Стаята в почивния дом все още запечатана ли е?

— Предполагам. Нашите не бързат. Стая на мъртвец, предразсъдъци, може би малко страх. Никой не иска да се настани в нея. Нека се позабрави и всичко ще тръгне по реда си.

— Добре, заминавам за Несебър.

— Както желаете, но не виждам смисъл.

Не му отговорих и излязох навън. Навярно обиден от постъпката ми, чух го да казва на дежурния офицер:

— Тези софийски криминалисти все търсят под вола теле. Чудни хора…

Докато жигулата ме носеше към Несебър, мислите ми все се въртяха около това кой е снабдил мъртвата с отровата. Имаше и още един неясен въпрос! Покойната е знаела, че е бременна. Защо е задържала детето толкова, а не е потърсила лекарска помощ, за да се отърве от неприятното положение? Може би е разчитала на почтеността на вероятния баща Юсеин. Или той не е имал нищо общо с детето и това е бил поводът за раздялата им. Трябваше всичко да се изясни, да се запълнят празнините.

Дотолкова бях разсеян, че не забелязах знака при въртележката пред Несебър, което ми струваше глоба от пет лева, но и това не ме отвлече от мислите ми. Спрях пред станцията и потърсих управителя.

— Добър ден! — смути се той. — На какво дължим посещението ви?

— Стаята на покойната Виолета още заключена ли е?

— Да, никой не влиза в нея, откакто отнесоха трупа. Нека завърши смяната, тогава ще я подготвим…

— Много добре — прекъснах го аз. — Дайте ми ключа!

— Както желаете! — След кратко мълчание боязливо запита: — Имате ли разрешение за обиск или нещо подобно от местната милиция?

— Нямам, но трябва да ми отворите.

— Но, другарю…

— Казах, че трябва да ми дадете ключа! Лепенките аз сам ще махна. Знаете вече кой съм и че не го правя от прищявка. Идвам чак от София и време за губене нямам. Ако се страхувате, обадете се в местната милиция, но не ми пречете да си върша работата!

Бях съвсем категоричен и в гласа ми не можеше да се долови нищо добро. Бедният човек поизмънка нещо за отговорността, която носи, изпоти се няколко пъти и накрая ми подаде ключа от стаята на покойната. Тръгна след мен, но аз го върнах с категоричен жест, казвайки му, че не се нуждая от неговата помощ. Разлепих лепенките, поставени от милицията, пъхнах ключа в ключалката и леко го завъртях. Тихото изскърцване ми прозвуча като стон в пустия коридор.

В стаята цареше полумрак, пердетата бяха спуснати, както ги бе оставила Виолета. По леглото все още личаха следите от тялото, във въздуха се носеше миризмата на нейния парфюм. Притворих тихо вратата и огледах спокойно стаята. Цареше порядък, неопровержим знак, че обискът не бе проведен както трябва. Очевидно версията за самоубийството от работна хипотеза бе станала окончателно заключение.

Започнах от гардероба. Грижливо наредени дрехи и бельо, които показваха чувството за ред у момичето. Единственото писмо, което открих сгънато в един джоб, бе от Габрово. Съдържанието бе съвсем обикновено, но се чувствуваше загрижеността на една майка за съдбата на детето й. Бъди разумна и внимателна! — пишеше в писмото. — Не се поддавай на глупави увлечения! Знаеш колко тежко бе да ви отгледам без баща. Ти си ми единствената надежда и никога не забравяй това!

Няколко реда, които разкриваха цялата трагедия на една вдовица, с много усилия дала път на децата си, влагала цялата си надежда за нещо по-добро в бъдещето им. Представях си отрудената и убита от скръб женица, която само преди няколко дни бе погребала детето си и погиналите си надежди.

Продължих претърсването. Имах чувството, че се намесвам в чужд за мене свят, света на едно младо момиче, но стиснах зъби и пратих по дяволите сантименталността си. Открих други снимки на Виолета и Нина с прословутия Юси, който ме гледаше нахално и дръзко, притиснал до себе си двете момичета. Погледът ми бе привлечен от кошчето за боклук. Отворих го и изсипах съдържанието му върху пода. Нямаше нищо особено. Изрезки от ябълки, цигарени фасове, няколко изцапани и смачкани вестника. Разгънах ги и от един от тях изпадна смачкана на топка хартийка, някакъв конец и накъсано на парчета малко листче. Когато разгънах хартийката, разбрах, че може би попадам на следа. Оказа се, че е пликче, нарочно приготвено, за да обвие кутийка с малки размери. Очевидно това бе от колетче, на което още стояха марките, адресът на получателя и на подателя. Конецът бе послужил да превърже пратката и по него още личаха следите от червен восък. Парченца от восъка се намираха и на дъното на кошчето за боклук. Покойната бе получила някакъв колет, но датите по печата не личаха, защото хартията е била намокрена. Едва се разчитаха и буквите, но това вече не представляваше голяма трудност, в лабораторията всичко щеше да се изясни. В нощното шкафче намерих и въпросната кутийка, в която е било съдържанието на колетчето. Беше пълна с памук, поставен да запълни празното пространство. Съвсем очевидно бе, че именно в тази кутийка се е намирало шишенцето с отровата.

Прибрах внимателно намереното, върнах ненужното в кошчето и се заех да възстановя малката бележка. Не беше съвсем лесна работа, но накрая усилията ми се възнаградиха. Съдържанието бе следното: Взема се на три пъти преди лягане!

Нямаше подпис, но очевидно бележката бе от подателя на колетчето. Събрах книжните парченца в портфейла си, заключих стаята и предадох ключа на управителя. Той продължаваше да говори за отговорността, която носи пред местните органи на милицията, но след като видя, че думите му не ми оказват никакво въздействие, замлъкна и се опита да разбере какво ново съм открил в стаята на мъртвата. Оставих го разочарован и поех обратния път към Бургас.

Там не губих времето си, дадох смачкания, с неясен надпис плик в лабораторията за разчитане и взех отново материалите по делото. Шишенцето добре се вместваше в кутийката. Това означаваше, че отровата е била съдържанието на колетчето. Посетих в дома й завеждащия акушеро-гинекологично отделение към Окръжната болница д-р Стоянова. Посрещна ме хладно, но като й показах служебната си карта, омекна и ме покани в хола на обширния апартамент.

— Какво ви интересува, другарю…

— Колев — строго казах аз, — Омуртаг Колев от криминалния отдел в София.

— Но, другарю Колев, аз не съм извършила никакво закононарушение…

— Не казах, че сте извършили. Интересувам се идвала ли е при вас за преглед или аборт Виолета Кънева от Несебър? Сама ли беше или я придружаваше някой?

Докато събеседницата ми се мъчеше да си спомни, я наблюдавах внимателно. Съвсем не ми се стори толкова чиста в делата си, колкото й се искаше да се представи. Забелязах втория вход на апартамента й, който сигурно водеше към добре обзаведен кабинет, където лекарката не съвсем безкористно извършваше някой преследвани от закона манипулации. Изглежда, строгият ми поглед възстанови бързо паметта й.

— Мисля, че такова момиче идва при мен в болницата, а после ме потърси и в дома ми. Една висока, стройна…

— С руси дълги коси — допълних аз описанието.

— Да, с руси дълги коси. Бременността бе доста напреднала и аз я посъветвах да роди детето. Майчинството е най-възвишеният дълг на жената, а и законът…

— Не ме агитирайте — казах сухо аз. — Не смятам да ставам майка. Говорете по същество!

— Нали ви казах, отказах аборта! Втория път я придружаваше някакъв чужденец. Предложи ми валута…

Вече не слушах безкрайното й объркано обяснение, което имаше единствената цел да представи пред мен домакинята като безкористен и чист служител на Ескулап, който не се интересува от материалното, а още повече от чужда валута. Много ми се искаше да запитам тази безкористна пропагандаторка на майчинството колко деца има самата тя и какво въздействие са й оказали предложените долари. Очевидно се бе изплашила и бързо е отпратила неприятните пациенти. Показах и една фотография на Виолета и Юси.

— Тези ли са?

— Да, те са! Но какво е станало, моля ви? — оживи се лекарката. — Ще пиете ли един „скоч“?

— Не, благодаря, с кола съм — отвърнах сухо аз. — А щом ви интересува, момичето е починало.

— Боже, какви безсъвестни колеги има! При напредналата бременност рискът е голям…

Нямах повече работа тук, а и не ми се слушаха нападките на д-р Стоянова към колегите й. Затова станах и хладно се разделих с прекалено любезната домакиня. Размишлявах върху поведението на лекарката и се питах защо човекът е така устроен, че непрекъснато се стреми да изтъква себе си, като кори и черни другите!

В управлението вече бяха разчели размазаните букви от обвивката на колетчето. Получателят беше покойната, а подателят — някоя си Евгения Покровска, живуща на ул. „Сердика“ №8 в София. Колетчето бе получено в Несебър три дни преди злополучната вечер. Ето че кръгът се затваряше и следствието се насочваше по съвсем друга посока. Отидох да се разделя с началника на управлението.

— Е, какво, колега Колев, открихте ли нещо ново? — запита ме иронично той.

— Мисля, че да, другарю полковник. Моля ви, дайте ми по един екземпляр от фотоматериалите по делото!

— Готово, това е най-лесното. Ще пиете ли кафе?

— С удоволствие, мисля, че днес го заслужих.

Прибрах плика с фотоснимките в куфарчето си, изпих кафето и станах.

— Къде? Вече се свечерява, няма ли да останете да спите в Бургас?

— Не, трябва да бързам. Ще пътувам през нощта.

Стиснахме си ръцете и язвително казах:

— Понякога и под вола може да се намери теле, другарю полковник! Мога да твърдя, че случаят е много по-заплетен, отколкото го мислехме в началото. Касае се за убийство!

Оставих смаяния полковник да разсъждава върху думите ми и бързо напуснах управлението. Вече пътувах по пътя към София и над морето се спускаше здрач.

Пристигнах в Казанлък късно през нощта. За щастие в хотела имаше свободни стаи. Залъгах глада си със сухото парче хляб и кашкавала, който носех от София за всеки случай, помолих по телефона да ме събудят в шест часа и заспах със здравия сън на човек, който е свършил работата си.

Рано на другия ден потеглих през прохода Шипка за Габрово. Знаех, че там няма да науча нищо ново за Виолета и само ще разстроя скръбната й майка, но нещо ме теглеше към балканския град. Преминах безкрайните завои и не беше трудно да намеря малката къщичка във възрожденски стил. Познах я и по залепените некролози, от които ме гледаше усмихнатото лице на мъртвата.

Под бухналата асма видях прегърбена женска фигура в черно и се отправих към нея. Посърнало издължено лице с вперени в мен неестествено големи очи, от които се излъчваше безкрайна скръб и тревога. Това бе майката. Дожаля ми за нея, но работата си бе работа.

— Добър ден! — поздравих аз. — Простете за безпокойствието, зная, че ще ви причиня болка, но трябва да поговорим.

Жената ме гледаше с празен поглед и дълго не ми отговори. Скръбна въздишка се изтръгна от слабите й гърди. Най-после каза със злоба:

— Сега всички идвате, а когато момичето ми имаше нужда от помощ, никой не дойде.

— Простете, не ви разбрах. Идвал ли е друг преди мен?

— Идваха, дори двама, но всички да се извървите, няма да ми върнете чедото.

— За съжаление така е — казах тихо аз и без покана приседнах на трикракото столче. Запалих цигара. Жената разбра, че няма лесно да се отърве от мен и запита:

— Вие откъде сте? Изглеждате ми сериозен човек. Кажете, с какво мога да ви услужа?

— От милицията съм. Посещението ми не е прищявка. Бих се радвал, ако мога да направя нещо за вас.

— Нищо не можете да направите, само усилвате скръбта ми. — Помълча малко. — Е, щом трябва, питайте! Каквото зная, ще ви го кажа.

— Споменахте, че двама мъже са идвали при вас и са се интересували от покойната ви дъщеря. Можете ли да ми кажете нещо за тях?

— Какво да ви кажа, чужденци. Едни такива космати, брадати, с големи раници носачи на раменете си. От тези, дето се скитат по пътищата и махат да ги повозят. Силни, едри мъже, никак не изглеждаха изморени от дългия път. Единият говореше някакъв сръбски, едва се разбрахме. Помежду си разговаряха на друг език, който приличаше на немски, но малко по-друг. Някога в гимназията учих немски и колкото и да съм го забравила, все си спомням нещо.

— Какво искаха от вас?

— Питаха за Виолета и за онзи, Юсеин, дано го поеме по-бързо черната!

— Имате ли представа как са открили адреса ви?

— Не, много се изненадах. Мислех да се обадя в милицията, но после се отказах. Те нищо лошо не сториха. Огледаха къщата и некролога на вратата и си заминаха.

Мисълта ми работеше трескаво. Това беше нещо съвсем неочаквано и ново. Откъде такъв интерес у двама автостопаджии? Познават адреса, идват целенасочено, знаят какво търсят и след като не откриват онова, което им трябва, бързо си заминават. Жената говори за силни, едри мъже, добре охранени, които по нищо не приличат на изнурените, прилични на светци скитници по пътищата. Възможно бе наблизо да ги е очаквала кола и всичко да е било част от добре скроен маскарад.

— Вие сигурно сте уморен, да ви сваря едно кафе? — запита жената и сякаш уплашена да не и откажа, добави: — За бог да прости!

— Няма да ви откажа, стига да не ви затруднявам.

Жената стана и се запъти към къщата. Сега можех да видя, че не е толкова стара, както ми се стори първоначално, едва ли имаше четиридесет и пет. Продължих да разсъждавам. Въпросните юнаци са знаели много добре за отношенията на Юсеин и Виолета, но очевидно не им е било известно, че тя вече е покойница. Тяхното посещение не можеше да бъде случайно, те нещо са искали да разберат или да се срещнат с пакистанския гражданин. Някой, който е знаел за отношенията му с Виолета, им е казал адреса й и те вероятно са го търсили тук. Жената каза, че говорели някакъв език, който прилича на немски. Такива са северните езици. Излизаше, че има връзка между непознатите чужденци и Юсеин и случайността беше почти изключена. Да се вдигнеш от Западна Европа, да дойдеш в България и да откриеш някакъв адрес в Габрово! Явно, това не бе прищявка, а целенасочена операция. Спомних си за престъпната организация, от която се интересуваше Интерпол. Най-вероятно тя или някоя друга имаше пръст в цялата история. Но защо премахнаха Виолета? Тя едва ли е представлявала някаква опасност за престъпниците и ако не са я убили те, тогава кой и защо?

Не усетих кога се приближи жената с кафето. Видях я, застанала срещу мен с подноса в ръце.

— Къде сте се замислили? — опита се да се усмихне тя. — Сигурно и вие си имате проблеми!

— Да, да. Нали знаете, всеки си има нещо — заизвинявах се аз и поех кафето.

Пиех го бавно, на малки глътки, след това посегнах към подноса, в който ме чакаше паничка с дренчено сладко, което — признавам — много обичам, и изпих чашата студена вода. Едва тогава казах:

— Бог да прости покойната! Сладкото ви беше чудесно. Някога моята майка го правеше така.

— Вие откъде сте? — запита жената.

— Работя в София, но съм роден в Панагюрище. Стана тъй, че останах ерген. Деца нямам, сам съм.

— Децата са радост и грижа — въздъхна жената. — Имах ги две, ожених се млада и рано овдовях. По-голямата сестра на Виолета е омъжена в Севлиево, другата вече я няма и ето останах сама. Кукувам като кукувица и обикалям гробищата.

Поклатих глава в знак на съгласие. Чувствувах, че първоначалното недоверие се бе стопило. Жената въздъхна и запита:

— Кажете, как стана това? Виолета беше наистина малко затворена в себе си, чувствителна и романтична, но никога не е продумвала, че животът й е омръзнал. Като завърши курсовете, тук, на „Люляците“, много бяха доволни от нея. Един ден ми каза, че имало вакантно място в Несебър и решила да отиде там на работа. Убеждавах я да не ме оставя сама, но тя държеше на своето. Може би морето я привлече или пък старият Несебър с прочутите църкви и старинна атмосфера. Ходих й на гости два пъти, и на мене ми хареса там. Затова не я насилвах да се върне. Ех, само ако съм знаела, ако съм знаела…

— Да, в Несебър е хубаво — съгласих се аз. — Особено лятото, там е така оживено, привлекателно е за един млад човек. Има развлечения, чужденци.

— Нали тези чужденци й изядоха главата. Там се е запознала с онзи мръсник.

— Разказваше ли ви нещо за Юсеин?

— Колко пъти! Беше луда по него, доведе го няколко пъти и в Габрово. Казах й, че не може да остане у нас и той отиде в „Балкантурист“.

— Знаехте ли, че е бременна? — попитах неочаквано аз.

Жената се изчерви, на очите й проблесна влага.

— Писа ми малко преди да се случи нещастието. Твърдеше, че Юсеин щял да се ожени за нея и ме успокояваше. „Мамо, ще замина с него и ще живея като царица.“ Това бяха думите й, молеше ме да не отивам в Несебър и аз я послушах. Ако знаех.

— Познавате ли Николина Паскалева? Кажете ми нещо за нея?

— Нина ли, как да не я познавам? Идвала е много пъти тук. Доколкото зная, Нина я запознала с Юсеин. Чувала съм от Виолета, че ходи с някакъв си Паул, холандски търговец. Не съм го виждала, не е идвал тук.

Вече се досещах откъде двамата чужденци бяха научили адреса на Виолета в Габрово. Тази Нина бе спестила да ми каже доста работи от личния си живот. Трябваше да се издири и Паул, от него може би можеше да се научи нещо, стига да не се бе измел от нашата страна. Жената продължи да говори:

— Няма ли власт у нас? Разни мошеници развращават момичетата и нищо не се прави. Защо ни са тези чужденци? Да си вървят откъдето са дошли, не ни трябват!

— Не можем да се отделим от света, другарко, на една земя живеем! Стига да идват с добри намерения.

— Прав сте. Не ме слушайте какво говоря. Мъката така ме е притиснала, че…

Отново в очите й бликнаха сълзи и тя не ги изтри. Остави ги да се стичат по лицето й.

— Говорила ли ви е Виолета за някоя си Евгения Покровска от София?

Жената се замисли, после поклати глава.

— Не, не съм чувала такова име. — Изгледа ме въпросително. — Но нали всичко е свършено, детето ми само е посегнало на живота си. Вина ли търсите, какво?

— Не мога да бъда спокоен, когато загасна един млад живот. Искам да открия причините, да накажем виновните, ако има такива.

Жената поклати тъжно глава.

— Дано бог ви помогне!…

Разделихме се. Нямаше какво да търся вече в Габрово. Бях научил много повече, отколкото очаквах. Затова поех пътя към столицата.

Същия ден следобед, облечен изискано, тръгнах към улица „Сердика“. Ухаех на скъп парфюм и дори в трамвая някои обръщаха носове. Слязох на халите и тръгнах към въпросната улица. Не беше трудно да открия овехтялата кооперация, която с много неща напомняше минало величие. На третия етаж прочетох табелка, също предвоенно производство, с името на Евгения Покровска. Позвъних и зачаках. Зад вратата се чу шумолене и най-после тя леко се открехна. Не можех да различа лицето оттатък вратата. Дрезгав женски глас запита.

— Какво желаете?

— Мога ли да видя госпожа Покровска?

— Госпожица! — поправи ме гласът зад вратата.

— Моля да бъда извинен — поклоних се галантно. — Нямам честта да ви познавам.

— Кой ви изпраща при мен?

— Юси — отвърнах без колебание.

Вратата се отвори и видях фамозната мадам Покровска. Преди тридесет години тя сигурно е поразявала мъжете като тип на жената-вамп, но сега пред мене стоеше слабо същество с пепеляво лице. Цветните петна по устните и бузите й напомняха модернистична картина. Черно боядисани коси, пристегнати на кок, трябваше да предадат циганска окраска на притежателката им. Цялата декорация завършваше с увиснали на ушите й огромни златни обици. Единственото още красиво на повехналото лице бяха очите — сиво-зелени, блестящи и живи. Те ме гледаха изпитателно, като искаха да преценят що за птица съм. Изглежда, спечелих благоволението на притежателката им, защото тя с театрален жест ме покани да вляза. Вероятно в младите си години Евгения Покровска бе правила многократни опити да стане служителка на Мелпомена и те навярно бяха завършили безуспешно. За това говореше и дългият до земята черен пеньоар с огромни пъстри цветя и ръкави тип кимоно. Най-впечатляващи бяха ръцете на домакинята. Украсени с дълги, кърваво начервени нокти, те поразително напомняха краката на граблива птица.

Стаята, в която ме въведе, представляваше сполучлив декор към необичайния й костюм и издаваше скритата й професия. Въпреки царящия там полумрак, можеха да се видят остарелите солидни мебели, останки от минало богатство. На стената висеше дървено разпятие, а редом с него се мъдреше огромен препариран бухал. Седнах на поднесения стол, който тихо изскърца под тежестта на тялото ми, и госпожица Покровска се настани срещу мене. Разделяше ни кръгла ярко полирана масичка, на която в кръг бяха изобразени дванадесетте зодии.

— Лъв или скорпион? — запита тихо домакинята.

— Не, дева — гласеше краткият ми отговор.

— Карти или кафе?

— Кафе, а след това може и карти.

— В каква валута ще платите?

— Долари, фунт стерлинги, западни марки — отговорих дръзко. — Каквото предпочита госпожицата?

Едно продължително „о-о-о“ показа, че напълно съм спечелил благоволението й и тя чевръсто се запъти нанякъде. Върна се с джезве, пакет кафе и металическа китайска кутия със захар.

— Сам ще си сложите! — прошепна тайнствено тя. Съдбата е ваша, аз не бива да се докосвам до нищо.

Направих каквото се искаше от мен и домакинята отново изчезна. Запалих цигара, за да убия миризмата на тежкия застоял въздух в стаята, и вече спокойно можех да я разгледам. На стената висеше овехтяло килимче от източен произход, а до него проблясваха в полумрака извит кинжал и сабя, обсипани с евтини разноцветни камъни. В ъгъла се хилеше някакъв Буда с огромен корем и дебели пухести длани. Наблизо до него индийска танцьорка в характерна поза пъчеше огромни изострени гърди и извиваше дългите си заоблени бедра. Най-поразителна бе разположената в полумрак картина, на която демон похищаваше белокожа румена красавица. Всичко тук бе странна смесица от секс и мистицизъм, където мирно съжителствуваха няколко религии.

— Надявам се, че не ви накарах много да ме чакате — чух дрезгавия плътен алт на хазайката.

Госпожица Покровска ми поднесе кафето в чаша от истински китайски порцелан върху старинен поднос, навярно останали от някой заможен дядо. Трябваше да призная, че гледачката бе овладяла изкуството да прави ориенталско кафе. След като изпих и обърнах чашката си, тя ме гледа продължително, като че искаше да проникне дълбоко в душата ми. След това с внезапен порив сграбчи десницата ми, разтвори дланта и заговори бързо:

— Прекрасно охолно детство! Можели сте да станете Наполеон, Бисмарк или Дизраели. Тежка буря е връхлетяла върху щастието ви и е помела младежките ви мечти. Виждам премеждия, страдания, кучета с униформи. След това сте изплували над мътилката. Сега сте истински Фуше, залагате на две карти и печелите добре. Пътища, пътища, пари и много жени. Ах, вие женски прелъстителю!

Притисна ръката ми до гърдите си с театрален жест и продължи:

— Не ме лъже предчувствието! Само едно ваше докосване до гръдта и сърцето ми заби в луд галоп. Вие сте Дон Жуан, Казанова, Рамон Новаро! — отблъсна театрално ръката ми и взе чашата. — Сега бъдещето! Главозамайваща кариера, кръгла маса, около която са насядали мъже. Вие сте в центъра, ръководите и другите ви слушат със страхопочитание. Над главата ви жена гали косите ви, а над нея орел с разперени криле. Тук виждам безброй пътища, яхти, пари, богатства.

Остави чашата и затвори очи. От гърдите й се отрони продължителна въздишка.

— Ах, къде отлетя, време… Живот, любов, чувства…

Оставих я да продължи играта си. Тя очевидно прецени, че е попрекалила, защото енергично изсъска:

— Сега ще ви хвърля и едни карти.

— Няма нужда — реших да прекратя цирковите й номера. — Сега дайте ръката си, ще ви гледам аз.

Не свари да изтегли сухата си длан. Държах я здраво и започнах да нареждам.

— Виждам някаква решетка, зад която се намирате вие. Там ще прекарате остатъка от живота си, неразбрана и неоценена от другите. Виждам и едно куче, което е свалило униформата си и ви държи здраво в зъбите си. Виждам…

— Кой сте вие? — изписка вече естествено жената.

— Спокойно, без шум и ще ви обясня. Казвам се Колев и съм служител в Народната милиция. Трябва да поговорим съвсем сериозно и във ваш интерес е да кажете всичко, което знаете. Предупреждавам ви, че неверните показания утежняват съдбата ви!

— Какво искате? Нищо не съм направила, ако е за професията ми, не съм единствената в София. Готова съм и данък да плащам!

— Успокойте се! Не съм от стопанската, а от криминалната милиция. Кажете ми познавате ли Виолета Кънева и водил ли я е Юсеин при вас?

— Юсеин е водил при мене много млади жени.

— Сега ви питам за въпросната Виолета. Вие сте й изпратили колетче и сте написали как да си послужи със съдържанието му. — Извадих листчето, на което бяха залепени скъсаните парчета от бележката. — Това вие ли сте го писали?

Не можеше да откаже, отговори спокойно:

— Да, аз. Не виждам в това нищо престъпно, господин ченге. Юсеин ми донесе лекарството, което, както вероятно знаете, предизвиква аборт, и ме помоли да го изпратя. Може би ще ме подведете под отговорност по наредбата за повишаване раждаемостта?

— Не, ще ви съдим за убийство!

Думите ми толкова я поразиха, че тя стоя известно време с отворени уста и изпълнени с ужас очи. После пошепна съкрушена:

— Вие се шегувате, нали?

— Не, не се шегувам. Вместо лекарство, изпратили сте на покойната Виолета цианкалий и дори сте й написали как да го употреби. Това стига ли ви?

Жената рухна, очевидно преживяването не бе по силите й. Снагата й се прегърби, раменете се отпуснаха. Само за секунди се състари, заприлича на дрипа. Едва сега забелязах, че зъбите й са изкуствени. Очите й плувнаха в сълзи, гримът се размаза и потече по повехналото лице.

— Това не е вярно, не е вярно! — повтаряше като умопобъркана и, признавам, дожаля ми за нея.

— За съжаление е вярно и сега съдбата ви е във ваши ръце.

— Ще направя всичко, което искате, другарю! Повярвайте ми само, не съм виновна, не съм го искала…

— Стига! — прекъснах я аз. — Станете разумна! Не забравяйте, че една погрешна стъпка и решетката на затвора ще падне пред вас!

Разбирах, че прекалявам, но не го правех от прищявка, нито имам садистични наклонности. Трябваше, защото разбирах, че тя държи ключа към нещо, което не бе съвсем обикновено. Може би към една банда престъпници. Трябваше да я доведа до пълна безизходица.

— И тъй, надявам се, че ви е съвсем ясно какво сте направили и каква отговорност носите, нали? Разкажете как се запознахте с Юси!

— Аз съм една нещастница! — тихо започна тя. — Баща ми беше едър търговец и по време на детството си имах всичко. Не знаех колко страшен е животът и растях с гувернантки и частни учителки. После останах сама, баща ми почина, годеникът ми избяга в чужбина. Все още имах някакви средства да преживявам. Продавах бижутата от майка ми, дори се залових да работя. Не бях свикнала на труд, ненавиждах цялата ви система и все се надявах, че на това ще дойде край. Вярата ми поддържаха разни приятели от доброто старо време, посещаваха ме и чуждестранни партньори на баща ми от времето, когато въртеше търговията си. Постепенно се стабилизирах, открих колко наивни са хората и станах гледачка. Не мога да се оплача от клиентите си, при мене идват всякакви и плащат добре. Всеки иска да научи какво го очаква и когато е приятно, е готов да заплати за надеждата, която му давам. Идват главно млади хора, повечето момичета, но откакто излязоха на мода зодиите, клиентелата ми значително нарасна. Знаете ли, започвам да си мисля, че какъвто и да бъде строят, човекът мъчно се променя, има нещо дълбоко залегнало в него…

— Оставете разсъжденията си върху човешкото общество! — прекъснах я аз. — Говорете по същество!

— Казах ви, посещаваха ме и различни чужденци. Някои от тях оставяха у мен писма, които трябваше да предавам на други, които идваха по-късно след тях.

— Превърнахте се в пощенска кутия? Знаехте ли съдържанието на тези писма?

— Не, никога не съм се интересувала. Те ми оставяха по нещичко, с което преживявам — и това е достатъчно за мен.

— Не ви ли е минавало през мисълта, че неволно можете да служите на престъпници?

— Не съм се замисляла, защото те всички бяха почтени и изискани хора.

— Не ви вярвам, но да продължим!

— Повярвайте ми! — закърши жената ръце. — Когато Юсеин идваше предварително да ме уговаря какво да кажа на момичетата, аз вярвах, че правя това за тяхно добро.

— И какво предсказвахте за бъдещето на тези момичета?

— Всичко онова, което едно младо момиче вижда в сънищата си. Аз също съм била млада, зная какво значи мечта. Някои от тях наистина се ожениха, заминаха в чужбина и сигурно са щастливи.

— Само Юсеин ли ви водеше момичета?

— Не, идваха и други, но той ги насочваше към мен. Рядко идваха сами, обикновено ги придружаваха изискани кавалери.

— Чужденци, нали?

— Да, чужденци, но имам и голяма българска клиентела.

— За нея друг път. Сега ме интересуват задграничните ви гости. Знаете ли колко момичета Юсеин е направил щастливи преди д-р Герова?

Жената ахна от изумление.

— Но вие и за нея ли знаете?

— Зная повече, отколкото си мислите! Предупреждавам ви, не се опитвайте да скривате нещо, защото това само утежнява положението ви!

— Зная, че преди въпросната лекарка, Юсеин имаше още две съпруги. Едната се казваше Яна, а другата Вики. И двете мечтаеха за щастие и охолен живот. Юси ги отведе и повече не ги видях. Веднъж го запитах за тях, но той отклони въпроса ми. Каза ми, че не трябва да проявявам излишно любопитство, защото това е опасно за мен и за това нищо няма да спечеля.

— Разбирам, сега разкажете ми за Виолета и Дора!

— Преди Виолета доведе Нина, но само веднъж. След това дойде с Виолета. Предварително ме бе подготвил и аз успях да й замая главата. Тя беше щастлива, когато й предсказах щастието, което я очаква. Идва още два пъти, веднъж сама. Тогава беше много угрижена, разбрах, че е бременна и й го предсказах. Тя дълго плака и ме помоли за съвет. Казах й да се обърне към някой лекар. Тя отговори, че вече е правила това, но и отказали. Помоли ме да й помогна, ако мога. Обещах й и се посъветвах с Юсеин. Той ме успокои, че всичко ще бъде в ред, ако го слушам. Отговорих му, че ако Виолета се обърне към милицията, може да последват неприятни последствия и за двама ни. Тогава Юсеин дълго мисли.

— Предполагам, след това отново е довел Виолета?

— Вие сте ясновидец!

— Да, когато се пенсионирам, ще ви стана съдружник.

— Не се шегувайте, моля ви!… Той наистина я доведе, беше много мил с нея, просто трогателен. Целуваше й ръцете и я успокояваше. Каза, че чака да пристигне някакъв негов приятел със сигурно средство, което ще я избави от бременността, и ме помоли аз да го изпратя по пощата на адреса на Виолета в Несебър. Съгласих се и предсказах на момичето прекрасни неща. Той непрекъснато говореше за чудесата, които ги очакват в чужбина. Тя се поуспокои, дори Юсеин отиде до Кореком и купи някакво специално уиски. Прекарахме чудесна вечер. Оттогава не съм виждала Виолета.

— Кога ви донесе Юсеин „лекарството“?

— Преди около десетина дена. Каза незабавно да го изпратя и ми остави двеста долара за услугата.

— И вие го изпратихте, нали?

— Да, не знаех какво е.

— Това ли е? — извадих въпросното шишенце от куфарчето си. — Колкото до съдържанието му, мисля, че вече ви казах.

— Същото — оброни глава жената.

— Добре, да продължим. Кога доведе Юсеин при вас д-р Герова?

— Преди около два месеца. Беше прекалено любезен с нея, правеше се на влюбен. Беше ми казал преди това, че е била омъжена и имала дете. За мене вече не беше мъчно да я убедя в силата на моето предсказание.

— Не ви ли направи впечатление, че една интелигентна жена се хваща на такива плитки номера?

— О, другарю! И по-интелигентни са ми вярвали. Д-р Герова е прекрасно същество, скромна и много красива, просто изпитвах угризение, че я лъжа. Изживяла бе страшно разочарование и аз бях единствената й надежда.

— И вие я напъхахте в лапите на Юсеин, за когото знаехте, че е мошеник, а сега вече можем да кажем и престъпник. Интересна е вашата психология, мадам!

— Сега знаете всичко! — оброни глава гледачката. — Във ваша власт съм.

— Бързо сменяте господарите си. Изглежда, безразлично ви е на кого ще служите. Не намирате ли, че вашите морални устои са съвсем несигурни? Сега трябва да ви кажа, че Юсеин е заминал и е оставил вас да отговаряте за престъплението му.

— Подлец! — Този път възмущението й беше искрено.

Моментът беше дошъл, трябваше да нанеса решителния си удар.

— Сега разкажете ми нещо за съобщенията, които трябваше да предавате. Интересувахте ли се от тяхното съдържание?

— Не, казах ви вече. Дори понякога не познавах хората, които ги оставяха. Намирах ги в пощенската си кутия и ги прибирах, докато се появи някой.

— Как разбирахте, че не са за вас?

— Юсеин ми обясни. Видя ли бял плик без марка, на който е написано името ми на латиница, да не се интересувам от съдържанието му и да чакам получателя. И аз правех така. Получавала съм и телеграми.

— Един човек ли идваше да ги взема или различни?

— Различни, дори не влизаха при мен. Вземаха плика и си заминаваха. Винаги ми оставяха банкноти, благодарност за извършената работа.

— Вие знаете чужди езици, нали?

— Да, владея три езика. Казах ви, че съм възпитана в богато семейство.

— Това вече зная, жалко, че не сте се възползвали от възможността да изкарвате честно хляба си.

Гледачката сведе очи. Бях сигурен, че вече е готова на всичко, за да поправи миналото си. Продължих разговора:

— Не сте ли се интересували никога от съдържанието на странните писма, които трябваше да предавате? Помислете добре, преди да ми отговорите!

— Съдържанието на малка част от тях зная. Пликовете невинаги бяха добре залепени и не можах да устоя на изкушението, въпреки че Юсеин ме предупреди много строго да не правя това.

— Така и предполагах. Кажете ми сега какво ви направи впечатление в тези странни писма?

— Тяхното безсмислие. Никак не бяха ясни.

— Например?

— В един от последните пликове имаше текст: „Търсете южния кръст.“ Само това, нищо повече. Юсеин веднага го изгори.

— Интересно. Нещо още да си спомните?

— Повечето пъти се говореше за „стока“ и „сделки“. Обикновен търговски език. Само веднъж уведомиха някого, че „голямата акция“ е проведена успешно.

— Кога беше това?

— Преди седем-осем месеца. Юсеин не беше в България. Писмото получи някакъв италианец.

Последва дълго мълчание. Евгения Покровска ме гледаше с изпълнени с надежда очи. Най-после аз проговорих.

— Виждам, че не ви липсва интелигентност. Слушайте ме внимателно! Знаете вече, че Юсеин е заминал. Не ви ли посети скоро някой?

— Да, идваха двама, вероятно холандци. Така ги прецених, макар че говореха немски. Нещо в произношението им…

— Навярно сте чели „Пигмалион“ на Шоу, мадам? Неговият герой професор Хигинс със своите познания на езика е удивителен. Напомняте ми за него.

— Не се шегувайте, казвам ви каквото мисля.

— Разкажете ми за тези, да ги наречем холандци! Опишете ги и се старайте да не пропуснете нищо!

— Казах ви, бяха двама. Единият ми позвъни, а другият стоеше на по-долната площадка на стълбището. Бяха облечени елегантно, и двамата с бради и дълги коси. Едри силни мъже, дори атлетични. Държаха се много любезно. Питаха за Юсеин. Казах им, че не е идвал и те ме помолиха да влязат при мене.

— Интересно, разказвайте по-нататък!

— Когато ги поканих, ме разпитваха внимателно, стараеха се да не проявяват грубост, но разбрах, нещо ми казваше, че не са съвсем порядъчни хора. Очите им бяха сурови, зли.

— Какво ви разпитваха?

— Все за Юсеин. Кога е идвал за последен път при мене, кои са приятелките му, адресите им, всичко.

— И вие им ги казахте, нали?

— Всичко, което знаех.

— Специално ме интересува кои адреси им съобщихте?

— На Нина, на Виолета в Габрово и Несебър, на д-р Герова.

Извадих документите на Интерпол и й показах четирите снимки на мъже, едната от които беше на Юсеин.

— Юсеин знаете. Разгледайте внимателно другите трима! Може би ще познаете в тях някой от въпросните холандци.

Евгения Покровска дълго се взира във фотографията. Най-после каза:

— Много е мъчно, страхувам се да не се излъжа. Тези са бръснати, а холандците бяха с бради и дълги коси.

— И все пак постарайте се! Бради и коси никнат лесно и могат да бъдат остригани.

— Да, прав сте! — Жената още дълго разглежда непознатите образи. — Страхувам се да не ви подведа, но ми се струва, че бяха тези двамата.

Едва удържах да покажа радостта си. Това бяха Лудвиг ван ден Неескенс и Тони ван ден Гроот, опасни престъпници според справката на Интерпол. Беше казано: „Много ловки и опитни специалисти по отваряне на каси и сейфове. С оръжие си служат отлично, предпочитат хладното пред огнестрелно. Подвеждани два пъти под следствие за убийство, но поради липса на доказателства освободени.“

Прибрах материалите и любезно казах на гледачката:

— Мадам, вие ни направихте неоценима услуга. Това ще се има предвид по делото относно убийството на Виолета.

Лицето й отново помръкна.

— Вие имате още една възможност да поправите грешката си — продължих неумолимо. — Трябва да ни служите, да продължите ролята си на „пощенска кутия“, но достъп до кореспонденцията ще имаме ние. Освен това ще ни предупредите незабавно, ако някой пак ви посети. Ще действувате по наше указание, съгласна ли сте?

Горчива усмивка изкриви лицето й.

— Колко странно! — прошепна жената. — Аз, която цял живот съм ненавиждала проклетата ви власт, минавам на служба при вас и вие ми имате доверие. — След кратка пауза продължи: — И все пак мисля, че вие сте по-човечни от тях. Съгласна съм с предложението ви.

— Благодаря ви, другарко Покровска, очаквах от вас такъв отговор. Надявам се, че не го правите по принуждение, а защото така ви диктува съвестта.

Тя само кимна и в усмивката й различих не само огорчение, а и нещо ново, каквото досега не бях открил. Оставих й необходимите й телефони, взех нейния и станах да си вървя. Преди да изляза, казах:

— Продължете старата си професия, никой няма да ви пречи. Наивници все още има!

— Останки от буржоазното общество — усмихна се горчиво гледачката.

— Можем да ги наречем и така, макар че някои отреждат на хиромантията място сред положителните науки.

Стиснах кокалестата й ръка и забързах надолу по стълбите. Денят беше особено полезен и нямах право да бъда недоволен, дори си свируках популярната мелодия за патето Яки. Хазайката ме посрещна неспокойна.

— Постоянно ви търсят от службата, другарю Колев, и аз не мога да им кажа нищо. Моля ви, обадете се! Преди малко звъня генерал Воденски.

Набрах номера и чух плътния бас на началника си:

— Ти ли си, старо момче? Къде се загуби, вече се безпокоях за тебе. Нещо ново?

— Толкова много, че самият аз съм смаян. Да дойда ли при вас?

— Разбира се. Чакам те, макар че работното ми време вече свърши. И аз искам да ти съобщя една новина. Вдругиден със самолета от Лондон пристига твоят стар приятел Лари Пикеринг. Трябва да го посрещнеш!

— Чудесно, тръгвам веднага към вас! Пригответе от онова, хубавото уиски, дето го пазите само за специални гости!

— Мошеник, нищо не вършиш безкористно. Чакам те!

Тръгнах за службата. Освен хазайката, която мърмореше и ме осъждаше, че не съм почивал и съм се шегувал със здравето си, недоволна бе и Семирамида. Сви се на кълбо и дори не ме удостои с поглед.

Разбирах добре, започваше отново „голяма игра“!