Богдан Ланджев
Южният кръст

Глава I

Гумите на полуизгнилата ми жигула свиреха предизвикателно. Не поглеждах стрелката на километража, натисках злобно газта и колата летеше по сивата лента. Когато забелязах служителя на КАТ, вече беше късно. Спирачките изскърцаха пронизително и не ми оставаше нищо друго, освен да отбия вдясно.

— Лейтенант Драганов — представи се младият офицер. — Другарю водач, с каква скорост се движехте?

— Сигурно над сто — отвърнах троснато. Като че младият човек бе виновен за лошото ми настроение и изливах цялата си злоба на него.

— Ще ви помогна — продължи спокойно той. — Сто и двадесет, а може би и малко повече. Позволете да ви попитам каква е разрешената скорост по този път.

— Осемдесет — отвърнах все така гневно. — В правото сте да ме накажете!

— Наказанието е крайна мярка, по-важното е да се предпазят хората, другарю майор. Нали така сте ни учили?

Вгледах се в лицето на младия човек, не ми напомняше нищо. Запитах вече по-меко:

— Откъде ме познавате?

Офицерът се усмихна, лицето му пламна, обагрено от чистата руменина на смущението.

— Та кой не познава майор Колев? Вашите лекции по криминология не се забравят лесно. Бях курсант при вас.

Отдръпна се крачка назад и отдаде чест.

— Приятен път, другарю майор! И все пак, моля ви, спазвайте правилника!

Излязох от колата, запалих цигара и го изгледах строго.

— Още нещо да сте научили от мен, другарю лейтенант?

Офицерът мълчеше, очевидно въпросът ми го обърка окончателно.

— Ще ви помогна, но ако беше на изпит… Слушайте сега! Учих ви, че законът е задължителен за всички! Запомнете добре това! Вадете квитанциите и ме глобете!

— Но, другарю майор…

— Срамно е, лейтенант Драганов, когато пазител на закона го нарушава. И вие ли искате да повторите грешката ми?

Окончателно объркан, офицерът отгръщаше с треперещи ръце кочана с квитанциите. Стори ми се, че видях влага в очите му. Боязливо запита:

— Колко?

— Срамно е, лейтенант! Нима не познавате закона?

— Тридесет лева?

— Тридесет!

Платих глобата и лошото ми настроение се изпари. Срамувах се, че издевателствувам над това непокварено още от живота момче, което очевидно изпитваше най-добри чувства към особата ми. Поднесох му цигара и той жадно дръпна лютивия дим. Ръцете му все още трепереха нервно.

— Не ми се сърдете! Учителят трябва да бъде пример за ученика! Ако бях на вашето място, и аз бих постъпил така. Компромисите са най-лошото в нашата действителност. Те ако не бяха…

Прекъснах нравоучителното си слово. Чувствувах, че ако продължа, ще излея цялата си мъка и огорчение пред този непознат младеж. Как да му разкажа за това, което изживях в София? Аз, човекът, който бе дал повече от тридесет години от живота си в служба на народа, в борба с онези, които погазват мирния му труд, трябваше да изтърпя към края на кариерата си горчилката на разочарованието. Можех да изкарам последните години от службата си като началник-отдел без голямото напрежение на ежедневната ми работа. На това място назначиха друг, напорист и практичен млад човек със значително по-кратък трудов стаж от моя. Затова ме заболя и дори тогава, когато разговарях с младия лейтенант, изпитвах странен горчив вкус в устата.

— Добър път, другарю майор!

Опомних се, кимнах с ръка и влязох в колата. Моторът заработи и отново се понесох по гладкия път към морето. Вече поглеждах от време на време стрелката на скоростта и не позволявах да надмине цифрата осемдесет.

И пак в съзнанието ми изплува последната среща с генерал Воденски. Пушеше нервно, смутен и объркан повече от мен. Реших първи да наруша — противно на устава — тягостното мълчание:

— Очевидно имате да ми кажете нещо, другарю генерал?

— Срамувам се, Колев, но ти трябва да си научил…

— Да, вече зная. След толкова години служба, сега трябва да изживея и това разочарование.

Воденски изгаси нервно недопушената цигара. Разбрах, страдаше повече от мене. Виждах в негово лице истински другар, честен, принципен, предан на дълга си. Малките користни човешки игрички му бяха чужди, намираше ги недостойни.

— Ще пиеш ли едно кафе?

— Няма да ви откажа.

Допивахме кафето, когато той каза:

— Ние, старата гвардия, си отиваме, момче! Времената се менят, с тях и хората.

— И нравите, другарю генерал. Затова ви нося оставката си.

— Чакай, Колев, обидата е объркала съзнанието ти. Нима някога не сме мечтали за по-чист и съвършен свят? Какво, предаваш ли се?

— Не, само излизам от играта. А светът никога не е бил съвършен. Човекът убива и коня си, когато остарее, забравя, че му е служил вярно цял живот.

— Отиваш много далече! Мисля, че е по-просто! Закони на биологията. И най-добрият актьор слиза от сцената и публиката го забравя.

— Но преди това получава някакво признание, не му дават малки роли, за да не го унижат.

Генералът дълго мълча, загледан в някаква точка встрани от мене.

— Значи — решил си да ме напуснеш, да ме оставиш сам. Помисли, от колко години сме заедно и сега изведнъж… Каза нещо за актьорите, но то е валидно и за нас. Те сигурно обичат партньорите си, свикнали са с тях и изведнъж трябва да се разделят. Тогава се получава спад в играта им, както казват критиците. — Запита небрежно: — Къде си намислил да вървиш?

— Може би в „Софстрой“! Там сигурно ще ме приемат, все още съм силен и ще мога с нещо да бъда полезен. После, там никой няма да се полакоми за мястото ми.

Генералът стана и се заразхожда нервно напред-назад. Внезапно спря и впери поглед в лицето ми.

— Несправедливо е, Колев! Ти си най-опитният между нас, обучил си толкова кадри. Поне остани преподавател в школата!

— Мислил съм и за това, но вие знаете, че съм човек на действието. По-добре ще бъде, ако ми дадете някоя педагогическа стая. Там поне ще правя нещо, обичам децата…

— Добре, ще помисля! — прекъсна ме троснато генерал Воденски. — А сега ти предлагам да отидеш в отпуск. Педагогическата стая ще почака. За къде искаш карта?

— За Несебър, но не за наша станция. Предпочитам профсъюзен дом, където никой не ме познава.

— Влюбил си се в този Несебър. Може би старите спомени те теглят?

— Не, обичам повече този древен град, откакто научих, че бавно потъва. Стара слава, прекрасни църкви и един ден всичко ще изчезне под вълните, след като хилядолетия е служило на хората. Нещо като стария кон…

— Стига с тези коне! Ще позвъня в профсъюзите да ти осигурят карта за почивния дом „Яна Лъскова“ — продължи замислен. — Беше прекрасна другарка, разстреляха я малко преди да победи революцията. Поне името й остана, стотиците хиляди, които ще почиват в дома, го произнасят. За повечето това ще бъде само едно име, а какво е сторила Яна, за какво е дала живота си — няма да знаят. Несъвършен е човекът, Колев, бързо забравя. Стига на него да му е добре, останалото не го засяга!

— Песимизъм? — запитах язвително.

— Не, констатация, старо момче! Сега върви и приготви багажа си!

Така тръгнах за Несебър, без настроение. Напук на всичко, взех и Семирамида, моята стара котка, която цели десет години споделяше самотата ми на стар ерген. Направих го нарочно! Едни мъкнеха кучетата си от другия край на света, купуваха им билети за самолет. Защо пък аз да не взема със себе си една котка?

И сега, когато сред сините вълни в далечината изплува древният Несебър, Семирамида почиваше кротко в голямата пътна чанта. Протегна се, разтвори уста в широка прозявка и ме загледа с кротките си големи очи. Сякаш искаше да ми каже: „Не се ядосвай, пак сме заедно и нищо лошо не може да ни се случи. Както и да те обидят, аз съм винаги с теб!“

Погалих меката й пухкава козина и тя сякаш ме разбра. Сви се в чантата и задряма. Затворих ципа, за да я прикрия от погледите на строгите чиновници от почивния дом, които сигурно щяха да ме изгонят, ако видеха необикновения ми багаж. Спрях пред голямото бяло здание, уредих всички формалности и получих прекрасна стая с изглед към морето и затворен отвсякъде балкон — нещо, което веднага ми допадна. Скриваше от любопитните погледи мен и моята Семирамида и най-после получавах жадувания отдавна оазис на самотата.

Думата оазис наистина подхождаше на белокаменния дом за почивка. От балкона виждах зелените вълни на дърветата, сред които се извисяваха стройни кипариси. Зад тях беше морето, набраздено от белите гребени на вълните и пенливите дири на кораби и платноходки. Вляво се открояваше пристанът на несравнимия Несебър.

В това райско кътче постепенно възстановявах душевното си равновесие, избягвах всякакви контакти с хората, дори не посетих старите си познати леля Катя и бившия фелдфебел Близнашки, чийто внук Златко изучаваше тайните на криминологията в една от нашите школи. Почиващите в станцията сигурно се чудеха на моите чести разходки с голямата пътна чанта, в която се бе разположила нищо неподозиращата Семирамида. И тъй от пазител на закона се превърнах в нарушител на обществения ред и правилника на дома, където заедно с мен почиваше и моята космата приятелка.

Така поне си мислех аз, докато един ден някой почука тихо на вратата ми. Направих знак на Семирамида и тя бързо се скри под леглото. След това открехнах внимателно вратата. Очаквах да видя строгото лице на управителя и вече бях готов да платя полагаемата ми се глоба, но вместо него пред мене застана добродушна пълна женица — прислужницата. Държеше нещо, увито във вестник. Усмихна ми се и тихо прошепна:

— Това е за котенцето ви. Пържена рибка, остана от стола. Аз също имам котка вкъщи, много е добричка.

Пъхна плика в ръцете ми и бързо се отдалечи. Така Семирамида стана обект на конспирация и аз вече не бях сигурен, че освен мен и прислужницата, никой в дома не знае за присъствието на моята знаменита ангорка, защото един ден чух леля Денка да шепне на една своя колежка:

— Самотник, сигурно си няма нийде никого, затова е взел котенцето. Изглежда ми добър човек…

Не можах да чуя края на изречението, но признавам — нещо ме жегна. Очевидно будех съжаление у добрата жена, сигурно ме смяташе за някакъв несретник, писарушка и чудак. Не беше особено утешително за моята особа това заключение. Започнах да се оглеждам в огледалата и стремейки се да бъда обективен, открих, че не изглеждам съвсем зле. Леко оплешивял, с посребрени бакенбарди, но все още строен, аз забелязвах отправените към мен погледи на млади дами и в тях не се четеше съжаление.

Веднъж се разхождах из Слънчев бряг, припомнях си някои скорошни събития, в които играх не второстепенна роля, и случайно погледът ми попадна на дъска, сложена вероятно от някакви палавници между две приближени пейки. Дъската бе нова и здрава, може би използувана за игра „на копче“ или за мост. Прииска ми се да изпитам силата на удара си. Не го бях правил отдавна, а и никак не беше лесно да се счупи с гола ръка такава здрава дъска. Наоколо нямаше никой, бях сам и не устоях на изкушението. Стегнах десницата си, изправих дланта и се приготвих да нанеса удара. Тази хватка от „карате“ бях учил някога, когато косата ми не бе още оредяла и фигурата ми бе гъвкава и атлетична. Усетих как мускулите ми се напъват, после замахнах отсечено и дъската с трясък се счупи. За щастие никой не видя „героичната“ ми постъпка, иначе рискувах да срещна някой психиатър, на когото трябваше да давам отговори и да доказвам, че всичко у мене е в ред.

Върнах се с повишено настроение, дори си подсвирквах — доволен, че още не съм за изхвърляне и на доста от по-младите мога да дам добър урок по сила и ловкост. Следващите два дни тичах сутрин по плажната ивица, вдишвах жадно йодните пари, плувах на големи разстояния за ужас на спасителите, които ме преследваха с моторницата си и крещяха ругатни по мой адрес. Леля Денка носеше редовно пържени рибки на Семирамида и горчилката от преживяното в столицата постепенно се стопи. Животът вече не ми се струваше така черен, както преди, и започнах да се заглеждам дръзко в мургавите красавици по плажа.

Вечерта в станцията предстоеше тържество, щеше да дойде Нептун и всички бяха в трескаво приготовление. Най-притеснена бе масовичката, развяваше дългите си крака и се щураше насам-натам тревожна и угрижена. Тъкмо се канех да напусна столовата на обяд и тя се приближи към мен.

— Другарю, ще ви моля да дойдете по много важна работа в стаята ми! — каза тихо тя.

Реших да се пошегувам и също тихо и заговорнически попитах:

— В стаята на радиоуредбата или във вашата собствена стая?

— Не ми е до шеги! — троснато отвърна момичето. — Не ви е срам! Мене главата ми се е запалила, а вие…

Не можах да разбера причината за пожара в моминската глава, защото тя обидена се отдалечи. Все пак реших да я последвам. Почуках на вратата с надпис „Културни мероприятия“ и след като чух утвърдителния отговор, влязох.

— Ето ме и мене. Казахте, че главата ви се е запалила. Дойдох да гасим.

— Ама вие сте невъзможен! — После каза по-меко: — Моля, заповядайте, седнете! Само вие можете да ми помогнете.

— Аз? — настаних се удобно в мекото кресло. — Кажете как да изгасим пожара в едно красиво момиче. Не разбирам много от пожарно дело, но може и да помогна.

— Можете — затова ви поканих.

— Целият съм в слух!

— Ще имаме вечер на Нептун.

— Четох съобщението, чух го и по радиоуредбата.

— Аз ви наблюдавам отдавна, спирам се на вас…

— На мен? — прекъснах я аз. — Ако има танци, обещавам ви да танцуваме цялата вечер.

— Не, вие трябва да бъдете Нептун, богът на морето?

— Аз? Простете, но нищо божествено няма в мен, а и дикцията ми страда. Боя се, че не съм подходящ за тази роля.

— Напротив! — Лицето на момичето се оживи. — По-подходящ от вас няма. Вие сте един такъв солиден, ще бъдете истински цар на морето!

— Ненавиждам царете, с боговете също съм скаран. По-добре ще бъде, ако си изберете друг.

— Знаете ли, че съм давала риба на леля Денка за вашата проклета котка, въпреки че не мога да понасям тези животни? Нарушавате правилника, а с нищо не искате да помогнете… — нацупи се момичето.

— Изберете си друг! — казах твърдо и станах. — Кажете на управителя за котката ми и той ще ме изхвърли, но Нептун няма да бъда!

Излязох, като се преструвах на сърдит, но вътрешно бях доволен. Намираха ме царствен, а и не ми бе все едно, че моята Семирамида е станала обект на грижите на толкова хора. Значи у хората, освен егоизма, имаше и нещо добро. Това момиче например и прислужницата леля Денка с риск да си навлекат гнева на управителя хранеха моята рунтава приятелка. Колко сложен бе животът! В човека, както твърдяха древните, има заложено и добро, и зло. Важното бе кое ще победи. Ормус или Ариман. Те се редуваха един след друг. Ако не бе така, хората сигурно щяха да се превърнат в сиви безлични същества. Един свят, в който живеят или ангели, или демони би бил страшно скучен и досаден. Тогава за такива като мене не би имало работа. Просто ангелите щяха да напъхат в дранголника лошите демони и всичко щеше да бъде в ред. А ако станеше обратното? Не, и двете начала са заложени във всеки от нас, иначе няма да бъдем хора. И кой знае защо, в съзнанието ми изплува образът на красивата Сабина, с която ме свързваха някога толкова много неща.

Дойде и паметната вечер, когато Нептун щеше да се появи от морските дълбини със свитата си, за да върши безобразия с избрани жертви от почиващите. Голямата тераса бе претъпкана, всички очакваха царя на морските дълбини и неговата зловеща свита. Най-нетърпеливи бяха децата, приличаха на гларуси, които летят насам-натам с пронизителни крясъци.

— Идат, идат!

Пръв се появи пратеникът на морския бог и донесе посланието му. Това бе физкултурникът на станцията, облечен с рибарска мрежа, със запалена димяща факла в ръка. После се зададе и самото шествие. Важен с тризъбеца си и с брада от морски водорасли, пристъпваше Нептун, посрещнат с приветствени викове от летуващите. До него бе неизменната му царствена съпруга — момичето от „Културните мероприятия“. Бе прелестна със своята голота и разпуснати дълги коси, украсени с цветове на морски лилии. Оранжевата прозрачна наметка обгръщаше стройното бяло тяло и тя крачеше тържествено, опряла се на ръката на божествения си съпруг. Само лицето й ме изненада. Липсваше предишната веселост и жизненост. Приличаше на восъчна маска с поглед, отправен високо над главите на шумната възхитена тълпа. „Наистина е прелестна“ — си помислих. Не свалях очи от нея, дори не удостоих с поглед шумната свита на бога и съжалих, че не приех поканата й да стана цар на тази вечер. Следваха обичайните шеги. Изкъпаха някои от присъствуващите, буфосинхронисти изпълниха интересна и забавна програма, но странно, тя не помръдна. Лицето й си оставаше все така каменно и вцепенено. Не трепна и когато по повелята на божествения Нептун от горните етажи върху нас се изсипа водата от няколко маркуча, не я смутиха и веселите крясъци на измокрените летовници. И може би на мене се стори, че когато шествието на бога напусна терасата, изпратено от възторжените крясъци на почиващите, видях на оскъдната светлина в очите й влага.

Гръмна танцовата музика, започна веселието. Искаше ми се да поканя царицата на тази вечер, да изкажа възхищението си от отлично изиграната роля, но тя не се появи повече. Разочарован, тръгнах към стаята си. В хола ме пресрещна управителят.

— Нали вие сте другаря Омуртаг Колев?

— Да, аз.

Очаквах упреци и забележки и вече си представях как ни изхвърлят със Семирамида, но лицето му имаше съвсем миролюбив израз. Само размаха късче хартия пред мен и ми го подаде.

— Телеграма за вас, бърза, от София. Сигурно е нещо важно!

Кимнах в знак на благодарност и разтворих листчето хартия. На него бе написано кратко:

Тръгни веднага! Много си необходим! Имаш на разположение чудесна педагогическа стая!

Воденски

Свършваше сънят сред зеления оазис! Началството зовеше и не ми оставаше друго, освен да събера токове и отвърна с традиционното „слушам“, после да се заема с разхвърляния из цялата стая багаж.

— Нещо неприятно ли? — запита управителят.

— Да, телеграма не се праща току-тъй. Покойната ми майка, когато получеше телеграма, винаги я прочиташе седнала. Казваше, че ако припадне, няма да си нанесе допълнителни телесни травми. Съветвам ви, правете и вие така! Лека нощ, другарю управител! Много съм ви благодарен!

Обърканият човек не свари да ми отговори. Остана си така, смутен от полезния ми съвет, за който можеше да ми благодари или да ме наругае.

Тази нощ спах лошо, сънувах педагогически стаи, в които ми се хилеха странни същества с разкривени физиономии. Кривяха се и крещяха: „Иска да ни прави добри! Глупак! Глупак!“ После се появи лицето на морската царица, студено и бледо, с вторачен в мен поглед. Разтвори лилавата си дреха и по голото й тяло премина тръпка. „Защо не дойде, Нептун? Аз те чаках, чаках…“

Събудих се, плувнал в пот. Навън се зазоряваше. Стори ми се, че някаква жена изплака някъде, но това не се повтори. Само чуруликането на пробуждащите се птички предвещаваше слънчевия изгрев. Семирамида лежеше, спокойно опъната в краката ми. Обръснах се и поприбрах багажа. Сложих на балкончето чинийката със закуска и вода за моята космата красавица и се загледах в морето. Огнената ивица на изгрева обхвана постепенно набраздената водна шир, после изплува и кървавочервеното светило и се устреми нагоре по неизменния си път. Птичият хор премина от „пианисимо“ във „форте“ с подчертано „кресчендо“. Светът се събуждаше!

Реших да изляза и прегледам колата си преди тръгването и тихо тръгнах по покритите с килими коридори. Всички още спяха, но в партера ме посрещна необичайна глъчка. Управителят по пижама се щураше насам-натам, домакинът, приседнал във фотьойла, бе обхванал главата си с длани. Леля Денка плачеше, приглушено свита на една от табуретките.

— Какво се е случило? — запитах с леден тон управителя.

— Оставете! — махна той ръка. — Ужасно нещастие. Авторитетът на станцията ни…

— Питам ви какво се е случило?

— Това не е ваша работа, а на милицията. Чакаме ги всеки момент.

Признавам, че не постъпих както трябва. Хванах изплашения човек за яката и го разтърсих така, че той се заогъва като дрипа.

— Милиция, милиция! — разкряска се той и бях принуден да го пусна.

В това време дойде и милиционерската кола. Млад наперен старши лейтенант влезе в хола. Обърна се към управителя.

— Какво се е случило? Вдигате такъв шум…

— Този щеше да ме убие! — посочи към мен управителят. — Не ми стига нещастието, а и той буйствува и сплашва. Настоявам да се задържи, искаше да се измъкне рано сутринта. Може би той да е замесен…

— Задържам ви за дребно хулиганство и обида на служебно лице! — каза строго лейтенантът. Очевидно бе нов тук и още изграждаше авторитета си.

Обърна се със същия сериозен тон към управителя:

— Кажете сега, другарю управител, какво се е случило?

— Нашата културпросветничка… мисля, че е мъртва, — каза с треперещ глас управителят.

Дълго всички мълчаха, най-смутен бе лейтенантът. Очевидно за първи път се сблъскваше с такъв случай. Избра мен за подходяща жертва.

— Къде тръгвахте толкова рано?

— За София, получих телеграма от началника си да се явя при него по служба — отвърнах заядливо.

— Никаква служба, началникът ви ще почака. А сега легитимирайте се!

Подадох служебната си карта, лейтенантът се вцепени.

— Виноват, другарю майор! — удари токове и застана мирно.

— Оставете! — потупах го приятелски по рамото. — Сега да направим огледа.

Тръгнахме към стаята на младото момиче, пред нас, съвсем объркан и смутен, пристъпваше управителят. Посегна да отвори вратата на стаята, но аз го спрях.

— Не пипайте! Само с ръкавица, лейтенант! Трябва да се вземат отпечатъци.

— Ръкавици нямам — промълви съкрушено момчето.

Извадих носната си кърпичка и отворих внимателно вратата, без да докосвам бравата. На леглото лежеше, облечена в лилавата си одежда, съпругата на Нептун. Косите й блестяха, разпилени върху възглавницата. Очите бяха вторачени към тавана, устните полуотворени, ръцете висяха безжизнени, едната извън леглото. На пода се търкаляше чаша, на нощното шкафче лежаха някакви листчета.

— Никой да не влиза! — казах строго. Събух обувките си и приближих мъртвата.

Когато се наведох над лицето й, почувствувах особения дъх на горчиви бадеми. Всичко бе ясно — цианкалий. Смъртта бе настъпила мигновено. Наведох се и подуших чашата, без да я вземам в ръце. Същата миризма. До нея на завивките се открояваше влажно петно. Химическият анализ щеше да потвърди или отхвърли предположението ми за отровата, която мъртвата бе използувала. Прочетох внимателно съдържанието на двете листчета от нощното шкафче. Написаното бе с големи, добре закръглени букви, очевидно от ръката на мъртвата.

Прости ми, мила майко!

Виолета

Другото бе телеграма, изпратена от София на името на Виолета Кънева, почивен дом на профсъюзите „Яна Лъскова“ — Несебър. Ето и съдържанието й:

Юси е сключил преди два дни брак. Не съжалявай!

Нина

Запомних адреса на подателя: Николина Паскалева, ул. „Макаренко“ 12, София — 1000. Запитах управителя:

— Кога получи покойната телеграмата?

— Вчера, преди нептуниадата. Занесох я лично.

Сега вече разбирах защо покойната Виолета бе восъчнобледа по време на тържеството. Очевидно се касаеше до обикновена любовна история с непознатия Юси, завършила трагично. Дожаля ми за момичето, бе постъпило неблагоразумно, един млад живот бе секнал завинаги. Не можех да оправдая безразсъдството на девойката, но в гърдите ми се надигна злоба към непознатия Юси. Управителят не можа да ми каже нищо за злокобния любовник, не го познаваше, не го бе виждал. Тогава забелязах полуотвореното чекмедже на нощното шкафче. Внимателно го отворих. В него се намираше малко шишенце и куп фотоснимки. Миризмата от шишенцето бе същата, както съдържанието на чашата. Това бе отровата, а от снимките ме гледаше усмихнатото щастливо лице на покойната Виолета. Редом с нея бе застанал красив младеж, къдрокос, с тъмни мустаци. Прецених, че е на възраст около тридесет години и вероятно това беше прословутият Юси. На много от фотографиите бе прегърнал младото момиче, а тя щастлива се притискаше до силното му тяло. Повечето от снимките бяха правени тук, на морето, но имаше и такива в някаква планинска местност. На една от тях се виждаше част от лека кола със скосена задница, не беше мъчно да се открие моделът, а номерът не се виждаше. Показах ги на управителя.

— Да сте виждали този човек?

— Не, никога не е идвал тук.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно, щях да го запомня.

— Вие, лейтенант, да кажете нещо? — подадох снимките на офицера.

— Съжалявам, другарю майор. Толкова хора идват тук през летния сезон.

Оставих снимките обратно в чекмеджето. Дори да се откриеше въпросният Юси, нямахме никакво законно право да го задържим и да търсим отговорност за смъртта на момичето. Юси бе само морален убиец, а не физически, както потвърждаваха и обстоятелствата. Затова наредих на лейтенанта да повика бригада от Бургас, да се заснеме произшествието и направят всичко необходимо. За мене повече работа тук нямаше, затова снех багажа си и Семирамида и скоро колата ме понесе към Бургас.

Не спрях в града, продължих направо за София. Пушех цигара след цигара да убия ужасното настроение, в което бях изпаднал след сутрешната случка. Не можех да прогоня бледото красиво лице на Виолета, нито неприязънта към непознатия Юси. Семирамида като че разбра мрачното ми настроение и до София не помръдна.

Следобед се явих пред генерал Воденски в министерството. Той ме очакваше, но не ми каза веднага защо ме е повикал. Изпихме обичайното кафе и едва тогава генералът започна разговора.

— Съжалявам, че наруших почивката ти, Колев! Надявам се, че не си ругал много по мой адрес.

Тъй като не му отговорих, той продължи.

— Вярвам, че си размислил след последния ни разговор!

Продължавах да мълча, знаех, че това е само предговорът и Воденски опипва почвата.

— Имам да ти казвам още нещо, което навярно те засяга — каза натъртено той. — Награден си с орден за безукорната ти тридесетгодишна служба в отдела.

— Сърдечно благодаря! Това утешителна премия ли е?

— Престани да се заяждаш! Не разбра ли, че устата само ти пречи? Много говориш, старо момче, настройваш срещу тебе началниците си! Сега слушай! Напускаш отдела и ставаш нещо като офицер със специално предназначение. Единствен началник ще ти бъда аз.

— И какво ще заповяда единственият ми началник?

— Непоправим си. Аз ти говоря сериозно, а ти…

— Аз също говоря сериозно. Какво става с обещаната педагогическа стая?

Чувствувах, че го изкарвам от кожата. Само старото ни приятелство го спираше да ме наругае. Продължи троснато, като избягваше да ме гледа в лицето. През това време аз нахално пуснах гъсти облаци цигарен дим и не свалях очи от зачервеното от гняв и напрежение лице на началника си.

— Интерпол иска нашето съдействие. Касае се за някаква международна банда от голям мащаб. Крайно опасни хора, занимават се с тъмни сделки, търговия с валути, примамват млади момичета и жени, пренасят наркотици и оръжие. Истински рицари на кинжала и пистолета.

— Не разбирам само с какво можем да помогнем на Интерпол — запитах аз. — Да не би тази банда да се подвизава у нас?

— Не, пазил ни бог! — усмихна се генералът. — И все пак тази работа засяга и нас. Не става въпрос само до международно сътрудничество, но има улики, които показват, че те работят и тук. Един от центровете им е Истанбул, важен кръстопът между Азия и Европа. Не забравяй, че главният път за вътрешността на континента минава през нашите земи.

— Всичко това е известно. Нещо по-конкретно?

— Има и конкретно. Доскоро дейността на бандата се е ограничавала в Югославия и Гърция, но вече проявяват интерес и към нашата страна. Ще ти дам да се запознаеш с материалите, които „Интерпол“ ни изпрати.

— И все пак още нищо не мога да разбера.

— Една от точките, които ни засягат, е привличането на млади жени, които след съответна обработка изпращат някъде и ги продават за харемите на сладострастните шейхове. Изглежда, че такъв род търговия носи големи доходи.

— Може би, но чакам нещо по-определено и точно.

— Виждам, че си нетърпелив! Чувал ли си за някой си Юсеин Халеб ел Мохамед?

— Не. Какво е извършил този юнак?

— Оженил се е преди няколко дни за една млада лекарка.

— Не виждам в това нищо престъпно, другарю генерал. У нас расизъм няма и всеки може да се жени за този, към когото го тегли сърцето.

— Прав си, Колев, но този юнак, както го нарече, прави това трети път за по-малко от две години.

— Доколкото зная, Коранът разрешава до четири женитби — пошегувах се аз. — Пророкът Мохамед е със значително по-широк мироглед от аскетично настроения Христос. Аз като неверник не използувах досега нито веднъж правото си да бъда съпруг. Мога само да завиждам на този Юсеин с многото сложни имена.

Чувствувах, че генералът едва сдържаше гнева си при моите забележки. Опитах се да бъда сериозен.

— Чакам да чуя задачата си!

— Първо се запознай с материалите и когато се настроиш на сериозна вълна, ела при мен да поговорим! — троснато каза събеседникът ми и подаде обемиста папка.

Разтворих я и запрелиствах страниците. Написаното бе на английски, имаше и фотографии, вероятно на хората, които се търсеха от Интерпол. Една от тях спря вниманието ми. Гледаше ме наперен хубавец с къдрави коси и мустаци. Къде го бях виждал? Но това бе фамозният Юси, приятелят на мъртвата Виолета. Да, не се лъжех, това наистина бе той. Лицето ми сигурно е променило израза си, защото генерал Воденски ме запита:

— Какво ти стана, Колев? Да не би да откри някакъв стар познат?

— Ето този тук! — показах фотографията на събеседника си. — С удоволствие бих разбил зализаната му мутра. Заради него едно момиче се самоуби.

— Виждаш ли! А ти казваше, че тази работа не ни засяга. Това именно е въпросният Юсеин с многото женитби. Гражданин на Пакистан, но има египетски произход. Идвал е доста често тук, и сигурно не само да се жени. Проучи всичко, Колев! Както казват ловците, не се знае откъде ще изскочи зайчето.

— Интересна педагогическа стая ми предлагате, другарю генерал! Признавам, доволен съм.

Ръкувах се с началника си. Той ме изпрати до вратата и там, вече на прага, каза:

— Забравих да ти кажа, че ще работиш заедно с твоя стар приятел Лари Пикеринг от Интерпол. И тъй, желая успех на новия офицер за специални поръчения и не се съмнявам, че ще представиш достойно страната ни!

— Служа на народната република, другарю генерал!

Разбирах, че зад тези служебни фрази се крие нещо друго, човешко, връзката между двама приятели, излагали неведнъж живота си на опасност в името на една голяма цел. Очите на Воденски излъчваха топлина, лицето му стана благо, омекнаха острите черти. Бръчките по лицето му се изгладиха, стопиха се в нескрита доброта. И чувах неизречените думи: „Пази се, Колев, пази се, старо момче! От старата гвардия останахме само двамата. Не бива да се предаваме, нали?“

Тръгнах бързо по коридора, не исках да издам, че и аз се вълнувам. Знаех колко усилия е струвало на началника ми да ме измъкне от неудобното положение, да смекчи обидата, която ми нанесоха.

Качих се в тролейбус №2, папката почиваше кротко в черното куфарче. Слязох на „Военна болница“ и тръгнах по улица „Макаренко“. Инстинктът ме водеше към непознатата Николина Паскалева. Спрях пред номер 12 — двуетажна, жълто боядисана къща с градинка. В следобедния час възрастна жена се припичаше на слънце. Влязох и я поздравих учтиво.

— Мога ли да видя другарката Паскалева?

— Да не сте й роднина? — Старата жена стана и ми предложи стол. — Ще пиете ли едно кафенце? — И без да дочака моя отговор, продължи: — Не ми отказвайте! Много обичам да си побъбря с някого, тогава и кафето ми се услажда.

Кимнах утвърдително и тя забърза към къщата. Настаних се на стола и заоглеждах добре подредената градинка. Мислех си, че е добре сред бетонените сгради на столицата да има повече такива тихи и приветливи местенца, които ухаят на рози и други цветя. Нещо ми напомняше за мамината градина с чемширите, ухаещите рози и само бистрата вадичка липсваше, за да бъде приликата пълна. Паскалева очевидно не беше вкъщи, но и от старата жена може би щях да науча нещо. Зададе се и тя, пристъпвайки предпазливо със старовремска табличка, в която димяха два филджана и запотени от студената вода пълни чаши.

— Заповядайте! Аз кафето го правя по старовремски, не признавам разни там машини и кафеварки. Машините убиват вкуса на кафето, тъй зная аз! Та не ми отговорихте — роднина ли сте на Нинчето?

— Не, роднина съм на нейна приятелка, от чието име идвам. Що се отнася до кафето, признавам ви за майстор. Покойната ми майка го правеше такова.

Похвалата оказа въздействието си, лицето на старата жена светна, а и кафето наистина беше чудесно. Сърбахме мълчаливи от филджаните. Най-после тя проговори:

— Нинчето е добро момиче, не скитосва, не прави глупости. Е, понякога закъснява, ама може ли млад човек все вкъщи да стои? Работи в „Техноекспорт“ и сигурно скоро ще се върне. Вие на кого сте роднина?

— На Виолета, една такава руса, хубавица.

— На габровката ли? Зная я, когато дойде в София, винаги се обажда на Нинчето. Казваше, че работи нещо по културата, ама какво точно. — Сниши поверително глас: — Само едно не ми харесваше у нея. Помъкна се с някакъв чужденец, и у нас го е водила. Един такъв, хубавец, ама аз чужденците много-много не ги тача! Я какви напети момчета имаме, а нашите хукнали по чужденци. Не съм ли права?

— Права сте, и аз така мисля.

— Онези ги привличат с долари — продължи хазайката. — И те нали са млади, лъжат се. Аз преживях 50 години с покойния си съпруг, долари нямахме, пък не умряхме. Къща направихме, челяд изгледахме и лоша дума не сме си казали. — Старата избърса насълзените си очи. — Вие прощавайте, ама аз като си спомня за онова време, винаги си поплаквам. Та за Нинчето ми е думата! Онзи, чужденецът, й казвал, че имал много богат приятел и когато дойдел в България, щял да й го представи. А аз й викам… А, ето я и Нинчето!

Старата стана чевръсто, за да посрещне стройно чернооко момиче, късо подстригано, със загоряло от слънцето лице.

— Нинче, тебе чакат! Един роднина на Виолетка.

Станах и се представих. Нина ме изгледа изпитателно.

— Какъв сте на Виолета? — запита тя.

— Вуйчо — излъгах без колебание. — От Габрово съм, дойдох по работа в София и реших да поговоря с вас.

— Заповядайте в моята стая! — покани ме момичето.

Очевидно недоволна, старата жена сбърчи чело и аз съучастнически й кимнах, като безпомощно вдигнах рамене. Тя ме разбра и само махна с ръка, като че искаше да каже: Такива са те, младите, не обичат да присъствуваме на техните разговори.

Последвах момичето в стаята й. Цареше пълен порядък и само една снимка на Лили Иванова показваше, че Нина има слабост към естрадната музика. Седнах на предложения стол и зачаках.

— Как е Виолета? Отдавна не ми е писала.

— Доколкото знам, добре е. Скоро ходих служебно към Бургас и се отбих до Несебър да я видя.

— С какво мога да ви услужа?

Момичето ме разглеждаше с любопитство, но долових в погледа й и скрита тревога.

— Мога ли да запуша? — запитах аз, за да печеля време и чак когато запалих цигарата си, продължих: — Ние, семейството й, сме малко обезпокоени. Нали знаете, онази нейна връзка с чужденеца…

— Досетих се, че за това ме търсите. Виолета ми казваше, че майка й е против. — След кратка пауза продължи: — Той наистина излезе мошеник.

— Не ви разбрах. Какво е направил този, името му забравих.

— Юсеин. Сваляше й звезди от небето и накрая се ожени за друга. Такива са мъжете!

— Трябва да ми разкажете нещо повече за отношенията на Виолета с Юсеин — казах вече с твърд глас аз.

— Вижте какво! — нацупи се момичето. — Аз не съм клюкарка и не ме интересува интимният живот на приятелките ми. Ако сте дошли да ме въвличате в някаква история, сбъркали сте адреса.

— Не съм сбъркал. Нали вие изпратихте телеграмата на Виолета?

— И това ли знаете? Значи виждали сте Виолета съвсем наскоро.

— И още много работи зная — продължих настъпателно. — Зная например, че приятелката ви сложи край на живота си, след като получи вашата телеграма.

Ефектът от думите ми беше толкова голям, че момичето дълго време не можа да се опомни. Лицето й пребледня, ръцете й трепереха. Станах, налях вода в чашата и я подадох. Тя я изпи на глътки, зъбите й тракаха в стъклото.

— Успокоихте ли се? Сега трябва да ви кажа още нещо. Идвам при вас служебно и трябва да дадете показания.

— Кой сте вие?

— Служител от криминалния отдел на милицията. Трябва ли да се легитимирам?

Беше съвсем съкрушена, но постепенно се поуспокои. Запита с отпаднал глас:

— Какво ви интересува?

— Всичко. Започнете от самото начало и не скривайте нищо, дори най-малките подробности ме интересуват. Не забравяйте, че носите отговорност за всичко, което казвате! Сега говорете, а утре ще се явите да дадете и писмени показания.

— С Юси се запознах най-напред аз — започна момичето с треперещ глас. — Обикалях един ден в Кореком и той ме заговори. Българският му бе сносен, каза, че е студент и аспирант в България. Учил медицина и сега специализирал ортопедия и травматология. Беше много мил, запита ме какво ми трябва и въпреки че аз се противих, купи ми една много хубава рокля и подходящи за нея имитации бижута. Аз го уверявах, че ще му платя в български пари, но той решително отказа. Каза, че за него е радост да зарадва едно българско момиче. После отидохме в „Балкан“. Така започна приятелството ми с Юсеин.

— Държа да се уточните с думата „приятелство“! Имали ли сте интимни връзки с въпросния чужденец?

— И да, и не. Целунал ме е няколко пъти, но нищо сериозно не е имало. Тогава дойде Виолета. Тя често прескача до София и винаги ми гостува. Разказах й за Юсеин и тя каза, че иска да го види. Последва нещо като „любов от пръв поглед“.

— Къде стана тази съдбоносна среща?

— Тук, в тази къща. Виолета танцуваше и пееше по пеньоар, разказваше ми нещо весело, когато на вратата се почука. Не очаквах Юсеин по това време. Помислих, че е хазайката и казах „да“. Тогава той влезе. Носеше огромен букет. Раздели го на две и поднесе половината на мен, половината на Виолета. Беше много галантен и мил, но скоро цялото му внимание се пренесе към приятелката ми.

— Вие не ревнувахте ли?

— Не, казах ви, нямах нищо общо с Юси.

— Продължавайте!

— Така започна връзката между Виолета и Юси. Той просто я преследваше. С неговия фиат ритмо обиколиха България. Виолета ми довери, че Юси иска ръката й, но майка й не била съгласна да замине с него. Бил много богат, казал й, че баща му е някакъв благородник в Пакистан, шах или не зная какво. Обещавал й да обиколят света.

— Защо женитбата не стана? Може би майката…

— Не, настъпи някакъв разрив. Виолета не ми каза нищо, но аз разбрах. Юси вече не я търсеше при мен, когато дойдеше в София, не носеше повече и подаръци.

— Какво й подаряваше?

— Дребни неща, но купени с долари. На мен носеше цветя, знаеше, че съм луда по тях. — Замисли се и продължи: — Предчувствувах, че Юси има друга връзка и така излезе.

— Как разбрахте?

— Срещнах го с нея, позаинтересувах се и научих коя е. Млада лекарка, д-р Дора Герова. Разведена, с едно дете. Не казах на Виолета, но когато тя дойде, за породен път между тях избухнала сцена. Виолета много плака, тогава й разказах за лекарката и тя замина за Несебър, където работеше. Когато научих за женитбата, изпратих телеграмата. Това е всичко.

— Да-а-а! — проточих отговора си аз, страшно разочарован от баналната история, която чух. — Жалко за момичето!

В това време на вратата се почука и влезе хазайката.

— Господинът е още тук? Поприказвахте ли си? Аз през това време полях цветята. Обичате ли цветя? — обърна се тя внезапно към мене. — Нинчето много ги обича, но тук, в нейната стая, нещо не виреят.

— Обожавам ги — усмихнах се аз. Не исках да разочаровам старата жена, още повече че й бях длъжник за прекрасното кафе.

— Личи си, веднага разбрах, че сте фин човек, не сте като другите. Искате ли да ви покажа цветята си?

— С удоволствие.

Беше добър повод да прекратя тягостния разговор с момичето и да не събудя подозрението на хазайката относно моята особа. Станах и я последвах на закритата тераса, където видях истинска оранжерия.

— Това са магнолии, а това — прекрасни кремове, но моя гордост са кактусите.

Старата жена се увлече в обяснения за нейните питомци в саксии. Не я слушах, само кимах в знак на съгласие.

— Вижте този кактус, господине! Такъв рядко се среща, тази година ще цъфти. Този чужденецът Юсеин го подари на Нинчето, но при нея щеше да загине. Взех го тук и вижте какъв стана! Мисля, че тук му е по-добре, отколкото в родината му.

Признавам, че от цветя нищо не разбирам, особено от кактуси, но саксията на месестото бодливо растение ми направи впечатление. Истинска мексиканска керамика с индиански мотиви, сякаш взета от някой древен храм на инките. Чудесна декорация на бодливия кактус. Изобщо на тази оранжерия можеше да завиди всеки прецизен градинар.

— Във възторг съм от вашите цветя, но трябва да вървя. Имам задължения.

— Щом трябва — повдигна разочарована рамене старата жена. — Надявам се, че пак ще ни посетите!

— С удоволствие.

Разделих се със старицата, Нина ме изпрати до пътната врата и аз успях да й прошепна утре да се яви в Районното управление и да напише показанията си.

Цялата вечер четох и разсъждавах по материалите на Интерпол. Оказаха се извънредно интересни. Вече и през ум не ми минаваше да подавам оставката си.

Глава II

Бургас се появи в далечината. Високите му здания напомняха илюстрация от учебника по география на някой северноамерикански град. Този път това не ми направи впечатление, мислите ми бяха съвсем другаде, при престъпната организация, която бе пуснала пипала, и в нашата страна. Всичко започваше объркано и слабата нишка веднага се скъса. Справката показа, че Юсеин Халеб ел Мохамед бе заминал на другия ден след сватбата си с д-р Герова на сватбено пътешествие за Истанбул. Паспортът на името на Герова е бил издаден още преди да стане съпруга на Юсеин. Заминала бе по частна покана на служителя в нашето консулство Александър Илиев. Всичко приличаше на добре замислен и предварително начертан план, в който може би случайно бе замесен и въпросният Илиев. Неприятното бе, че не можах да сложа ръка на Юсеин, да се уверя в неговата виновност. Генерал Воденски ми загатна за трите му женитби, но аз лично не бях запознат с въпроса. Ако това се окажеше вярно, Юсеин можеше да бъде задържан за измама на млади жени, ако, разбира се, не представеше документи за официален развод с първите си две съпруги. За това, че последната жертва на източния донжуан сама бе сложила край на живота си, той не носеше никаква отговорност, но поне щях да имам възможността да тормозя с разпитите си този човек, към когото изпитвах нещо повече от неприязън.

Намирах се вече в града и побързах да отида в Окръжното управление. Там ме посрещнаха като стар познат и веднага ми предоставиха следствените материали по делото на Виолета Кънева. Пред мен стояха фотоснимките от мястото на произшествието и отново преживях всичко от онази злокобна сутрин. Разглеждах красивото застинало лице с полуотворени устни, заснетата чаша, шишенцето със смъртоносната течност. Много исках да задам няколко въпроса на мъртвата, но тя мълчеше и аз трябваше да гадая, да търся старателно тънките нишчици и ги свързвам в една диря, която можеше да ме заведе до истината. Новото за мен беше, че по чашата и шишенцето бяха открити отпечатъци само от мъртвата, нещо, което очаквах. В аутопсионния протокол бе отбелязано, че покойната е била бременна трети-четвърти лунарен месец. Боите се сгъстяваха, трагедията на изоставеното момиче ставаше все по-ясна, но на един въпрос не можех да си отговоря. Откъде Виолета се бе сдобила с отровата? Цианкалий не се продаваше по аптеките и с него бе невъзможно да се сдобие по обикновен начин. Тогава кой я беше снабдил с отровата? Имаше и друг смущаващ факт, над който заслужаваше да се замисля. Шишенцето бе от неизвестно западно лекарство, със сигурност не цианкалий, и всичко това откриваше не един въпрос. Изпитвах угризение пред усмихнатото лице на Виолета, което ме гледаше от снимките, правени по времето, когато е била щастлива. Досега не бях направил нищо да накажа виновника за нейната смърт.

— Какво сте се замислили, другарю майор? — влезе в кабинета началникът на окръжното управление. — Работата е ясна: любов, изневяра, пропаднали надежди и логична смърт. Ненавиждам самоубийците, слаби хора, неуравновесени. Да не би да има нещо, което да не ви е ясно?

— Може би да. Стаята в почивния дом все още запечатана ли е?

— Предполагам. Нашите не бързат. Стая на мъртвец, предразсъдъци, може би малко страх. Никой не иска да се настани в нея. Нека се позабрави и всичко ще тръгне по реда си.

— Добре, заминавам за Несебър.

— Както желаете, но не виждам смисъл.

Не му отговорих и излязох навън. Навярно обиден от постъпката ми, чух го да казва на дежурния офицер:

— Тези софийски криминалисти все търсят под вола теле. Чудни хора…

Докато жигулата ме носеше към Несебър, мислите ми все се въртяха около това кой е снабдил мъртвата с отровата. Имаше и още един неясен въпрос! Покойната е знаела, че е бременна. Защо е задържала детето толкова, а не е потърсила лекарска помощ, за да се отърве от неприятното положение? Може би е разчитала на почтеността на вероятния баща Юсеин. Или той не е имал нищо общо с детето и това е бил поводът за раздялата им. Трябваше всичко да се изясни, да се запълнят празнините.

Дотолкова бях разсеян, че не забелязах знака при въртележката пред Несебър, което ми струваше глоба от пет лева, но и това не ме отвлече от мислите ми. Спрях пред станцията и потърсих управителя.

— Добър ден! — смути се той. — На какво дължим посещението ви?

— Стаята на покойната Виолета още заключена ли е?

— Да, никой не влиза в нея, откакто отнесоха трупа. Нека завърши смяната, тогава ще я подготвим…

— Много добре — прекъснах го аз. — Дайте ми ключа!

— Както желаете! — След кратко мълчание боязливо запита: — Имате ли разрешение за обиск или нещо подобно от местната милиция?

— Нямам, но трябва да ми отворите.

— Но, другарю…

— Казах, че трябва да ми дадете ключа! Лепенките аз сам ще махна. Знаете вече кой съм и че не го правя от прищявка. Идвам чак от София и време за губене нямам. Ако се страхувате, обадете се в местната милиция, но не ми пречете да си върша работата!

Бях съвсем категоричен и в гласа ми не можеше да се долови нищо добро. Бедният човек поизмънка нещо за отговорността, която носи, изпоти се няколко пъти и накрая ми подаде ключа от стаята на покойната. Тръгна след мен, но аз го върнах с категоричен жест, казвайки му, че не се нуждая от неговата помощ. Разлепих лепенките, поставени от милицията, пъхнах ключа в ключалката и леко го завъртях. Тихото изскърцване ми прозвуча като стон в пустия коридор.

В стаята цареше полумрак, пердетата бяха спуснати, както ги бе оставила Виолета. По леглото все още личаха следите от тялото, във въздуха се носеше миризмата на нейния парфюм. Притворих тихо вратата и огледах спокойно стаята. Цареше порядък, неопровержим знак, че обискът не бе проведен както трябва. Очевидно версията за самоубийството от работна хипотеза бе станала окончателно заключение.

Започнах от гардероба. Грижливо наредени дрехи и бельо, които показваха чувството за ред у момичето. Единственото писмо, което открих сгънато в един джоб, бе от Габрово. Съдържанието бе съвсем обикновено, но се чувствуваше загрижеността на една майка за съдбата на детето й. Бъди разумна и внимателна! — пишеше в писмото. — Не се поддавай на глупави увлечения! Знаеш колко тежко бе да ви отгледам без баща. Ти си ми единствената надежда и никога не забравяй това!

Няколко реда, които разкриваха цялата трагедия на една вдовица, с много усилия дала път на децата си, влагала цялата си надежда за нещо по-добро в бъдещето им. Представях си отрудената и убита от скръб женица, която само преди няколко дни бе погребала детето си и погиналите си надежди.

Продължих претърсването. Имах чувството, че се намесвам в чужд за мене свят, света на едно младо момиче, но стиснах зъби и пратих по дяволите сантименталността си. Открих други снимки на Виолета и Нина с прословутия Юси, който ме гледаше нахално и дръзко, притиснал до себе си двете момичета. Погледът ми бе привлечен от кошчето за боклук. Отворих го и изсипах съдържанието му върху пода. Нямаше нищо особено. Изрезки от ябълки, цигарени фасове, няколко изцапани и смачкани вестника. Разгънах ги и от един от тях изпадна смачкана на топка хартийка, някакъв конец и накъсано на парчета малко листче. Когато разгънах хартийката, разбрах, че може би попадам на следа. Оказа се, че е пликче, нарочно приготвено, за да обвие кутийка с малки размери. Очевидно това бе от колетче, на което още стояха марките, адресът на получателя и на подателя. Конецът бе послужил да превърже пратката и по него още личаха следите от червен восък. Парченца от восъка се намираха и на дъното на кошчето за боклук. Покойната бе получила някакъв колет, но датите по печата не личаха, защото хартията е била намокрена. Едва се разчитаха и буквите, но това вече не представляваше голяма трудност, в лабораторията всичко щеше да се изясни. В нощното шкафче намерих и въпросната кутийка, в която е било съдържанието на колетчето. Беше пълна с памук, поставен да запълни празното пространство. Съвсем очевидно бе, че именно в тази кутийка се е намирало шишенцето с отровата.

Прибрах внимателно намереното, върнах ненужното в кошчето и се заех да възстановя малката бележка. Не беше съвсем лесна работа, но накрая усилията ми се възнаградиха. Съдържанието бе следното: Взема се на три пъти преди лягане!

Нямаше подпис, но очевидно бележката бе от подателя на колетчето. Събрах книжните парченца в портфейла си, заключих стаята и предадох ключа на управителя. Той продължаваше да говори за отговорността, която носи пред местните органи на милицията, но след като видя, че думите му не ми оказват никакво въздействие, замлъкна и се опита да разбере какво ново съм открил в стаята на мъртвата. Оставих го разочарован и поех обратния път към Бургас.

Там не губих времето си, дадох смачкания, с неясен надпис плик в лабораторията за разчитане и взех отново материалите по делото. Шишенцето добре се вместваше в кутийката. Това означаваше, че отровата е била съдържанието на колетчето. Посетих в дома й завеждащия акушеро-гинекологично отделение към Окръжната болница д-р Стоянова. Посрещна ме хладно, но като й показах служебната си карта, омекна и ме покани в хола на обширния апартамент.

— Какво ви интересува, другарю…

— Колев — строго казах аз, — Омуртаг Колев от криминалния отдел в София.

— Но, другарю Колев, аз не съм извършила никакво закононарушение…

— Не казах, че сте извършили. Интересувам се идвала ли е при вас за преглед или аборт Виолета Кънева от Несебър? Сама ли беше или я придружаваше някой?

Докато събеседницата ми се мъчеше да си спомни, я наблюдавах внимателно. Съвсем не ми се стори толкова чиста в делата си, колкото й се искаше да се представи. Забелязах втория вход на апартамента й, който сигурно водеше към добре обзаведен кабинет, където лекарката не съвсем безкористно извършваше някой преследвани от закона манипулации. Изглежда, строгият ми поглед възстанови бързо паметта й.

— Мисля, че такова момиче идва при мен в болницата, а после ме потърси и в дома ми. Една висока, стройна…

— С руси дълги коси — допълних аз описанието.

— Да, с руси дълги коси. Бременността бе доста напреднала и аз я посъветвах да роди детето. Майчинството е най-възвишеният дълг на жената, а и законът…

— Не ме агитирайте — казах сухо аз. — Не смятам да ставам майка. Говорете по същество!

— Нали ви казах, отказах аборта! Втория път я придружаваше някакъв чужденец. Предложи ми валута…

Вече не слушах безкрайното й объркано обяснение, което имаше единствената цел да представи пред мен домакинята като безкористен и чист служител на Ескулап, който не се интересува от материалното, а още повече от чужда валута. Много ми се искаше да запитам тази безкористна пропагандаторка на майчинството колко деца има самата тя и какво въздействие са й оказали предложените долари. Очевидно се бе изплашила и бързо е отпратила неприятните пациенти. Показах и една фотография на Виолета и Юси.

— Тези ли са?

— Да, те са! Но какво е станало, моля ви? — оживи се лекарката. — Ще пиете ли един „скоч“?

— Не, благодаря, с кола съм — отвърнах сухо аз. — А щом ви интересува, момичето е починало.

— Боже, какви безсъвестни колеги има! При напредналата бременност рискът е голям…

Нямах повече работа тук, а и не ми се слушаха нападките на д-р Стоянова към колегите й. Затова станах и хладно се разделих с прекалено любезната домакиня. Размишлявах върху поведението на лекарката и се питах защо човекът е така устроен, че непрекъснато се стреми да изтъква себе си, като кори и черни другите!

В управлението вече бяха разчели размазаните букви от обвивката на колетчето. Получателят беше покойната, а подателят — някоя си Евгения Покровска, живуща на ул. „Сердика“ №8 в София. Колетчето бе получено в Несебър три дни преди злополучната вечер. Ето че кръгът се затваряше и следствието се насочваше по съвсем друга посока. Отидох да се разделя с началника на управлението.

— Е, какво, колега Колев, открихте ли нещо ново? — запита ме иронично той.

— Мисля, че да, другарю полковник. Моля ви, дайте ми по един екземпляр от фотоматериалите по делото!

— Готово, това е най-лесното. Ще пиете ли кафе?

— С удоволствие, мисля, че днес го заслужих.

Прибрах плика с фотоснимките в куфарчето си, изпих кафето и станах.

— Къде? Вече се свечерява, няма ли да останете да спите в Бургас?

— Не, трябва да бързам. Ще пътувам през нощта.

Стиснахме си ръцете и язвително казах:

— Понякога и под вола може да се намери теле, другарю полковник! Мога да твърдя, че случаят е много по-заплетен, отколкото го мислехме в началото. Касае се за убийство!

Оставих смаяния полковник да разсъждава върху думите ми и бързо напуснах управлението. Вече пътувах по пътя към София и над морето се спускаше здрач.

Пристигнах в Казанлък късно през нощта. За щастие в хотела имаше свободни стаи. Залъгах глада си със сухото парче хляб и кашкавала, който носех от София за всеки случай, помолих по телефона да ме събудят в шест часа и заспах със здравия сън на човек, който е свършил работата си.

Рано на другия ден потеглих през прохода Шипка за Габрово. Знаех, че там няма да науча нищо ново за Виолета и само ще разстроя скръбната й майка, но нещо ме теглеше към балканския град. Преминах безкрайните завои и не беше трудно да намеря малката къщичка във възрожденски стил. Познах я и по залепените некролози, от които ме гледаше усмихнатото лице на мъртвата.

Под бухналата асма видях прегърбена женска фигура в черно и се отправих към нея. Посърнало издължено лице с вперени в мен неестествено големи очи, от които се излъчваше безкрайна скръб и тревога. Това бе майката. Дожаля ми за нея, но работата си бе работа.

— Добър ден! — поздравих аз. — Простете за безпокойствието, зная, че ще ви причиня болка, но трябва да поговорим.

Жената ме гледаше с празен поглед и дълго не ми отговори. Скръбна въздишка се изтръгна от слабите й гърди. Най-после каза със злоба:

— Сега всички идвате, а когато момичето ми имаше нужда от помощ, никой не дойде.

— Простете, не ви разбрах. Идвал ли е друг преди мен?

— Идваха, дори двама, но всички да се извървите, няма да ми върнете чедото.

— За съжаление така е — казах тихо аз и без покана приседнах на трикракото столче. Запалих цигара. Жената разбра, че няма лесно да се отърве от мен и запита:

— Вие откъде сте? Изглеждате ми сериозен човек. Кажете, с какво мога да ви услужа?

— От милицията съм. Посещението ми не е прищявка. Бих се радвал, ако мога да направя нещо за вас.

— Нищо не можете да направите, само усилвате скръбта ми. — Помълча малко. — Е, щом трябва, питайте! Каквото зная, ще ви го кажа.

— Споменахте, че двама мъже са идвали при вас и са се интересували от покойната ви дъщеря. Можете ли да ми кажете нещо за тях?

— Какво да ви кажа, чужденци. Едни такива космати, брадати, с големи раници носачи на раменете си. От тези, дето се скитат по пътищата и махат да ги повозят. Силни, едри мъже, никак не изглеждаха изморени от дългия път. Единият говореше някакъв сръбски, едва се разбрахме. Помежду си разговаряха на друг език, който приличаше на немски, но малко по-друг. Някога в гимназията учих немски и колкото и да съм го забравила, все си спомням нещо.

— Какво искаха от вас?

— Питаха за Виолета и за онзи, Юсеин, дано го поеме по-бързо черната!

— Имате ли представа как са открили адреса ви?

— Не, много се изненадах. Мислех да се обадя в милицията, но после се отказах. Те нищо лошо не сториха. Огледаха къщата и некролога на вратата и си заминаха.

Мисълта ми работеше трескаво. Това беше нещо съвсем неочаквано и ново. Откъде такъв интерес у двама автостопаджии? Познават адреса, идват целенасочено, знаят какво търсят и след като не откриват онова, което им трябва, бързо си заминават. Жената говори за силни, едри мъже, добре охранени, които по нищо не приличат на изнурените, прилични на светци скитници по пътищата. Възможно бе наблизо да ги е очаквала кола и всичко да е било част от добре скроен маскарад.

— Вие сигурно сте уморен, да ви сваря едно кафе? — запита жената и сякаш уплашена да не и откажа, добави: — За бог да прости!

— Няма да ви откажа, стига да не ви затруднявам.

Жената стана и се запъти към къщата. Сега можех да видя, че не е толкова стара, както ми се стори първоначално, едва ли имаше четиридесет и пет. Продължих да разсъждавам. Въпросните юнаци са знаели много добре за отношенията на Юсеин и Виолета, но очевидно не им е било известно, че тя вече е покойница. Тяхното посещение не можеше да бъде случайно, те нещо са искали да разберат или да се срещнат с пакистанския гражданин. Някой, който е знаел за отношенията му с Виолета, им е казал адреса й и те вероятно са го търсили тук. Жената каза, че говорели някакъв език, който прилича на немски. Такива са северните езици. Излизаше, че има връзка между непознатите чужденци и Юсеин и случайността беше почти изключена. Да се вдигнеш от Западна Европа, да дойдеш в България и да откриеш някакъв адрес в Габрово! Явно, това не бе прищявка, а целенасочена операция. Спомних си за престъпната организация, от която се интересуваше Интерпол. Най-вероятно тя или някоя друга имаше пръст в цялата история. Но защо премахнаха Виолета? Тя едва ли е представлявала някаква опасност за престъпниците и ако не са я убили те, тогава кой и защо?

Не усетих кога се приближи жената с кафето. Видях я, застанала срещу мен с подноса в ръце.

— Къде сте се замислили? — опита се да се усмихне тя. — Сигурно и вие си имате проблеми!

— Да, да. Нали знаете, всеки си има нещо — заизвинявах се аз и поех кафето.

Пиех го бавно, на малки глътки, след това посегнах към подноса, в който ме чакаше паничка с дренчено сладко, което — признавам — много обичам, и изпих чашата студена вода. Едва тогава казах:

— Бог да прости покойната! Сладкото ви беше чудесно. Някога моята майка го правеше така.

— Вие откъде сте? — запита жената.

— Работя в София, но съм роден в Панагюрище. Стана тъй, че останах ерген. Деца нямам, сам съм.

— Децата са радост и грижа — въздъхна жената. — Имах ги две, ожених се млада и рано овдовях. По-голямата сестра на Виолета е омъжена в Севлиево, другата вече я няма и ето останах сама. Кукувам като кукувица и обикалям гробищата.

Поклатих глава в знак на съгласие. Чувствувах, че първоначалното недоверие се бе стопило. Жената въздъхна и запита:

— Кажете, как стана това? Виолета беше наистина малко затворена в себе си, чувствителна и романтична, но никога не е продумвала, че животът й е омръзнал. Като завърши курсовете, тук, на „Люляците“, много бяха доволни от нея. Един ден ми каза, че имало вакантно място в Несебър и решила да отиде там на работа. Убеждавах я да не ме оставя сама, но тя държеше на своето. Може би морето я привлече или пък старият Несебър с прочутите църкви и старинна атмосфера. Ходих й на гости два пъти, и на мене ми хареса там. Затова не я насилвах да се върне. Ех, само ако съм знаела, ако съм знаела…

— Да, в Несебър е хубаво — съгласих се аз. — Особено лятото, там е така оживено, привлекателно е за един млад човек. Има развлечения, чужденци.

— Нали тези чужденци й изядоха главата. Там се е запознала с онзи мръсник.

— Разказваше ли ви нещо за Юсеин?

— Колко пъти! Беше луда по него, доведе го няколко пъти и в Габрово. Казах й, че не може да остане у нас и той отиде в „Балкантурист“.

— Знаехте ли, че е бременна? — попитах неочаквано аз.

Жената се изчерви, на очите й проблесна влага.

— Писа ми малко преди да се случи нещастието. Твърдеше, че Юсеин щял да се ожени за нея и ме успокояваше. „Мамо, ще замина с него и ще живея като царица.“ Това бяха думите й, молеше ме да не отивам в Несебър и аз я послушах. Ако знаех.

— Познавате ли Николина Паскалева? Кажете ми нещо за нея?

— Нина ли, как да не я познавам? Идвала е много пъти тук. Доколкото зная, Нина я запознала с Юсеин. Чувала съм от Виолета, че ходи с някакъв си Паул, холандски търговец. Не съм го виждала, не е идвал тук.

Вече се досещах откъде двамата чужденци бяха научили адреса на Виолета в Габрово. Тази Нина бе спестила да ми каже доста работи от личния си живот. Трябваше да се издири и Паул, от него може би можеше да се научи нещо, стига да не се бе измел от нашата страна. Жената продължи да говори:

— Няма ли власт у нас? Разни мошеници развращават момичетата и нищо не се прави. Защо ни са тези чужденци? Да си вървят откъдето са дошли, не ни трябват!

— Не можем да се отделим от света, другарко, на една земя живеем! Стига да идват с добри намерения.

— Прав сте. Не ме слушайте какво говоря. Мъката така ме е притиснала, че…

Отново в очите й бликнаха сълзи и тя не ги изтри. Остави ги да се стичат по лицето й.

— Говорила ли ви е Виолета за някоя си Евгения Покровска от София?

Жената се замисли, после поклати глава.

— Не, не съм чувала такова име. — Изгледа ме въпросително. — Но нали всичко е свършено, детето ми само е посегнало на живота си. Вина ли търсите, какво?

— Не мога да бъда спокоен, когато загасна един млад живот. Искам да открия причините, да накажем виновните, ако има такива.

Жената поклати тъжно глава.

— Дано бог ви помогне!…

Разделихме се. Нямаше какво да търся вече в Габрово. Бях научил много повече, отколкото очаквах. Затова поех пътя към столицата.

Същия ден следобед, облечен изискано, тръгнах към улица „Сердика“. Ухаех на скъп парфюм и дори в трамвая някои обръщаха носове. Слязох на халите и тръгнах към въпросната улица. Не беше трудно да открия овехтялата кооперация, която с много неща напомняше минало величие. На третия етаж прочетох табелка, също предвоенно производство, с името на Евгения Покровска. Позвъних и зачаках. Зад вратата се чу шумолене и най-после тя леко се открехна. Не можех да различа лицето оттатък вратата. Дрезгав женски глас запита.

— Какво желаете?

— Мога ли да видя госпожа Покровска?

— Госпожица! — поправи ме гласът зад вратата.

— Моля да бъда извинен — поклоних се галантно. — Нямам честта да ви познавам.

— Кой ви изпраща при мен?

— Юси — отвърнах без колебание.

Вратата се отвори и видях фамозната мадам Покровска. Преди тридесет години тя сигурно е поразявала мъжете като тип на жената-вамп, но сега пред мене стоеше слабо същество с пепеляво лице. Цветните петна по устните и бузите й напомняха модернистична картина. Черно боядисани коси, пристегнати на кок, трябваше да предадат циганска окраска на притежателката им. Цялата декорация завършваше с увиснали на ушите й огромни златни обици. Единственото още красиво на повехналото лице бяха очите — сиво-зелени, блестящи и живи. Те ме гледаха изпитателно, като искаха да преценят що за птица съм. Изглежда, спечелих благоволението на притежателката им, защото тя с театрален жест ме покани да вляза. Вероятно в младите си години Евгения Покровска бе правила многократни опити да стане служителка на Мелпомена и те навярно бяха завършили безуспешно. За това говореше и дългият до земята черен пеньоар с огромни пъстри цветя и ръкави тип кимоно. Най-впечатляващи бяха ръцете на домакинята. Украсени с дълги, кърваво начервени нокти, те поразително напомняха краката на граблива птица.

Стаята, в която ме въведе, представляваше сполучлив декор към необичайния й костюм и издаваше скритата й професия. Въпреки царящия там полумрак, можеха да се видят остарелите солидни мебели, останки от минало богатство. На стената висеше дървено разпятие, а редом с него се мъдреше огромен препариран бухал. Седнах на поднесения стол, който тихо изскърца под тежестта на тялото ми, и госпожица Покровска се настани срещу мене. Разделяше ни кръгла ярко полирана масичка, на която в кръг бяха изобразени дванадесетте зодии.

— Лъв или скорпион? — запита тихо домакинята.

— Не, дева — гласеше краткият ми отговор.

— Карти или кафе?

— Кафе, а след това може и карти.

— В каква валута ще платите?

— Долари, фунт стерлинги, западни марки — отговорих дръзко. — Каквото предпочита госпожицата?

Едно продължително „о-о-о“ показа, че напълно съм спечелил благоволението й и тя чевръсто се запъти нанякъде. Върна се с джезве, пакет кафе и металическа китайска кутия със захар.

— Сам ще си сложите! — прошепна тайнствено тя. Съдбата е ваша, аз не бива да се докосвам до нищо.

Направих каквото се искаше от мен и домакинята отново изчезна. Запалих цигара, за да убия миризмата на тежкия застоял въздух в стаята, и вече спокойно можех да я разгледам. На стената висеше овехтяло килимче от източен произход, а до него проблясваха в полумрака извит кинжал и сабя, обсипани с евтини разноцветни камъни. В ъгъла се хилеше някакъв Буда с огромен корем и дебели пухести длани. Наблизо до него индийска танцьорка в характерна поза пъчеше огромни изострени гърди и извиваше дългите си заоблени бедра. Най-поразителна бе разположената в полумрак картина, на която демон похищаваше белокожа румена красавица. Всичко тук бе странна смесица от секс и мистицизъм, където мирно съжителствуваха няколко религии.

— Надявам се, че не ви накарах много да ме чакате — чух дрезгавия плътен алт на хазайката.

Госпожица Покровска ми поднесе кафето в чаша от истински китайски порцелан върху старинен поднос, навярно останали от някой заможен дядо. Трябваше да призная, че гледачката бе овладяла изкуството да прави ориенталско кафе. След като изпих и обърнах чашката си, тя ме гледа продължително, като че искаше да проникне дълбоко в душата ми. След това с внезапен порив сграбчи десницата ми, разтвори дланта и заговори бързо:

— Прекрасно охолно детство! Можели сте да станете Наполеон, Бисмарк или Дизраели. Тежка буря е връхлетяла върху щастието ви и е помела младежките ви мечти. Виждам премеждия, страдания, кучета с униформи. След това сте изплували над мътилката. Сега сте истински Фуше, залагате на две карти и печелите добре. Пътища, пътища, пари и много жени. Ах, вие женски прелъстителю!

Притисна ръката ми до гърдите си с театрален жест и продължи:

— Не ме лъже предчувствието! Само едно ваше докосване до гръдта и сърцето ми заби в луд галоп. Вие сте Дон Жуан, Казанова, Рамон Новаро! — отблъсна театрално ръката ми и взе чашата. — Сега бъдещето! Главозамайваща кариера, кръгла маса, около която са насядали мъже. Вие сте в центъра, ръководите и другите ви слушат със страхопочитание. Над главата ви жена гали косите ви, а над нея орел с разперени криле. Тук виждам безброй пътища, яхти, пари, богатства.

Остави чашата и затвори очи. От гърдите й се отрони продължителна въздишка.

— Ах, къде отлетя, време… Живот, любов, чувства…

Оставих я да продължи играта си. Тя очевидно прецени, че е попрекалила, защото енергично изсъска:

— Сега ще ви хвърля и едни карти.

— Няма нужда — реших да прекратя цирковите й номера. — Сега дайте ръката си, ще ви гледам аз.

Не свари да изтегли сухата си длан. Държах я здраво и започнах да нареждам.

— Виждам някаква решетка, зад която се намирате вие. Там ще прекарате остатъка от живота си, неразбрана и неоценена от другите. Виждам и едно куче, което е свалило униформата си и ви държи здраво в зъбите си. Виждам…

— Кой сте вие? — изписка вече естествено жената.

— Спокойно, без шум и ще ви обясня. Казвам се Колев и съм служител в Народната милиция. Трябва да поговорим съвсем сериозно и във ваш интерес е да кажете всичко, което знаете. Предупреждавам ви, че неверните показания утежняват съдбата ви!

— Какво искате? Нищо не съм направила, ако е за професията ми, не съм единствената в София. Готова съм и данък да плащам!

— Успокойте се! Не съм от стопанската, а от криминалната милиция. Кажете ми познавате ли Виолета Кънева и водил ли я е Юсеин при вас?

— Юсеин е водил при мене много млади жени.

— Сега ви питам за въпросната Виолета. Вие сте й изпратили колетче и сте написали как да си послужи със съдържанието му. — Извадих листчето, на което бяха залепени скъсаните парчета от бележката. — Това вие ли сте го писали?

Не можеше да откаже, отговори спокойно:

— Да, аз. Не виждам в това нищо престъпно, господин ченге. Юсеин ми донесе лекарството, което, както вероятно знаете, предизвиква аборт, и ме помоли да го изпратя. Може би ще ме подведете под отговорност по наредбата за повишаване раждаемостта?

— Не, ще ви съдим за убийство!

Думите ми толкова я поразиха, че тя стоя известно време с отворени уста и изпълнени с ужас очи. После пошепна съкрушена:

— Вие се шегувате, нали?

— Не, не се шегувам. Вместо лекарство, изпратили сте на покойната Виолета цианкалий и дори сте й написали как да го употреби. Това стига ли ви?

Жената рухна, очевидно преживяването не бе по силите й. Снагата й се прегърби, раменете се отпуснаха. Само за секунди се състари, заприлича на дрипа. Едва сега забелязах, че зъбите й са изкуствени. Очите й плувнаха в сълзи, гримът се размаза и потече по повехналото лице.

— Това не е вярно, не е вярно! — повтаряше като умопобъркана и, признавам, дожаля ми за нея.

— За съжаление е вярно и сега съдбата ви е във ваши ръце.

— Ще направя всичко, което искате, другарю! Повярвайте ми само, не съм виновна, не съм го искала…

— Стига! — прекъснах я аз. — Станете разумна! Не забравяйте, че една погрешна стъпка и решетката на затвора ще падне пред вас!

Разбирах, че прекалявам, но не го правех от прищявка, нито имам садистични наклонности. Трябваше, защото разбирах, че тя държи ключа към нещо, което не бе съвсем обикновено. Може би към една банда престъпници. Трябваше да я доведа до пълна безизходица.

— И тъй, надявам се, че ви е съвсем ясно какво сте направили и каква отговорност носите, нали? Разкажете как се запознахте с Юси!

— Аз съм една нещастница! — тихо започна тя. — Баща ми беше едър търговец и по време на детството си имах всичко. Не знаех колко страшен е животът и растях с гувернантки и частни учителки. После останах сама, баща ми почина, годеникът ми избяга в чужбина. Все още имах някакви средства да преживявам. Продавах бижутата от майка ми, дори се залових да работя. Не бях свикнала на труд, ненавиждах цялата ви система и все се надявах, че на това ще дойде край. Вярата ми поддържаха разни приятели от доброто старо време, посещаваха ме и чуждестранни партньори на баща ми от времето, когато въртеше търговията си. Постепенно се стабилизирах, открих колко наивни са хората и станах гледачка. Не мога да се оплача от клиентите си, при мене идват всякакви и плащат добре. Всеки иска да научи какво го очаква и когато е приятно, е готов да заплати за надеждата, която му давам. Идват главно млади хора, повечето момичета, но откакто излязоха на мода зодиите, клиентелата ми значително нарасна. Знаете ли, започвам да си мисля, че какъвто и да бъде строят, човекът мъчно се променя, има нещо дълбоко залегнало в него…

— Оставете разсъжденията си върху човешкото общество! — прекъснах я аз. — Говорете по същество!

— Казах ви, посещаваха ме и различни чужденци. Някои от тях оставяха у мен писма, които трябваше да предавам на други, които идваха по-късно след тях.

— Превърнахте се в пощенска кутия? Знаехте ли съдържанието на тези писма?

— Не, никога не съм се интересувала. Те ми оставяха по нещичко, с което преживявам — и това е достатъчно за мен.

— Не ви ли е минавало през мисълта, че неволно можете да служите на престъпници?

— Не съм се замисляла, защото те всички бяха почтени и изискани хора.

— Не ви вярвам, но да продължим!

— Повярвайте ми! — закърши жената ръце. — Когато Юсеин идваше предварително да ме уговаря какво да кажа на момичетата, аз вярвах, че правя това за тяхно добро.

— И какво предсказвахте за бъдещето на тези момичета?

— Всичко онова, което едно младо момиче вижда в сънищата си. Аз също съм била млада, зная какво значи мечта. Някои от тях наистина се ожениха, заминаха в чужбина и сигурно са щастливи.

— Само Юсеин ли ви водеше момичета?

— Не, идваха и други, но той ги насочваше към мен. Рядко идваха сами, обикновено ги придружаваха изискани кавалери.

— Чужденци, нали?

— Да, чужденци, но имам и голяма българска клиентела.

— За нея друг път. Сега ме интересуват задграничните ви гости. Знаете ли колко момичета Юсеин е направил щастливи преди д-р Герова?

Жената ахна от изумление.

— Но вие и за нея ли знаете?

— Зная повече, отколкото си мислите! Предупреждавам ви, не се опитвайте да скривате нещо, защото това само утежнява положението ви!

— Зная, че преди въпросната лекарка, Юсеин имаше още две съпруги. Едната се казваше Яна, а другата Вики. И двете мечтаеха за щастие и охолен живот. Юси ги отведе и повече не ги видях. Веднъж го запитах за тях, но той отклони въпроса ми. Каза ми, че не трябва да проявявам излишно любопитство, защото това е опасно за мен и за това нищо няма да спечеля.

— Разбирам, сега разкажете ми за Виолета и Дора!

— Преди Виолета доведе Нина, но само веднъж. След това дойде с Виолета. Предварително ме бе подготвил и аз успях да й замая главата. Тя беше щастлива, когато й предсказах щастието, което я очаква. Идва още два пъти, веднъж сама. Тогава беше много угрижена, разбрах, че е бременна и й го предсказах. Тя дълго плака и ме помоли за съвет. Казах й да се обърне към някой лекар. Тя отговори, че вече е правила това, но и отказали. Помоли ме да й помогна, ако мога. Обещах й и се посъветвах с Юсеин. Той ме успокои, че всичко ще бъде в ред, ако го слушам. Отговорих му, че ако Виолета се обърне към милицията, може да последват неприятни последствия и за двама ни. Тогава Юсеин дълго мисли.

— Предполагам, след това отново е довел Виолета?

— Вие сте ясновидец!

— Да, когато се пенсионирам, ще ви стана съдружник.

— Не се шегувайте, моля ви!… Той наистина я доведе, беше много мил с нея, просто трогателен. Целуваше й ръцете и я успокояваше. Каза, че чака да пристигне някакъв негов приятел със сигурно средство, което ще я избави от бременността, и ме помоли аз да го изпратя по пощата на адреса на Виолета в Несебър. Съгласих се и предсказах на момичето прекрасни неща. Той непрекъснато говореше за чудесата, които ги очакват в чужбина. Тя се поуспокои, дори Юсеин отиде до Кореком и купи някакво специално уиски. Прекарахме чудесна вечер. Оттогава не съм виждала Виолета.

— Кога ви донесе Юсеин „лекарството“?

— Преди около десетина дена. Каза незабавно да го изпратя и ми остави двеста долара за услугата.

— И вие го изпратихте, нали?

— Да, не знаех какво е.

— Това ли е? — извадих въпросното шишенце от куфарчето си. — Колкото до съдържанието му, мисля, че вече ви казах.

— Същото — оброни глава жената.

— Добре, да продължим. Кога доведе Юсеин при вас д-р Герова?

— Преди около два месеца. Беше прекалено любезен с нея, правеше се на влюбен. Беше ми казал преди това, че е била омъжена и имала дете. За мене вече не беше мъчно да я убедя в силата на моето предсказание.

— Не ви ли направи впечатление, че една интелигентна жена се хваща на такива плитки номера?

— О, другарю! И по-интелигентни са ми вярвали. Д-р Герова е прекрасно същество, скромна и много красива, просто изпитвах угризение, че я лъжа. Изживяла бе страшно разочарование и аз бях единствената й надежда.

— И вие я напъхахте в лапите на Юсеин, за когото знаехте, че е мошеник, а сега вече можем да кажем и престъпник. Интересна е вашата психология, мадам!

— Сега знаете всичко! — оброни глава гледачката. — Във ваша власт съм.

— Бързо сменяте господарите си. Изглежда, безразлично ви е на кого ще служите. Не намирате ли, че вашите морални устои са съвсем несигурни? Сега трябва да ви кажа, че Юсеин е заминал и е оставил вас да отговаряте за престъплението му.

— Подлец! — Този път възмущението й беше искрено.

Моментът беше дошъл, трябваше да нанеса решителния си удар.

— Сега разкажете ми нещо за съобщенията, които трябваше да предавате. Интересувахте ли се от тяхното съдържание?

— Не, казах ви вече. Дори понякога не познавах хората, които ги оставяха. Намирах ги в пощенската си кутия и ги прибирах, докато се появи някой.

— Как разбирахте, че не са за вас?

— Юсеин ми обясни. Видя ли бял плик без марка, на който е написано името ми на латиница, да не се интересувам от съдържанието му и да чакам получателя. И аз правех така. Получавала съм и телеграми.

— Един човек ли идваше да ги взема или различни?

— Различни, дори не влизаха при мен. Вземаха плика и си заминаваха. Винаги ми оставяха банкноти, благодарност за извършената работа.

— Вие знаете чужди езици, нали?

— Да, владея три езика. Казах ви, че съм възпитана в богато семейство.

— Това вече зная, жалко, че не сте се възползвали от възможността да изкарвате честно хляба си.

Гледачката сведе очи. Бях сигурен, че вече е готова на всичко, за да поправи миналото си. Продължих разговора:

— Не сте ли се интересували никога от съдържанието на странните писма, които трябваше да предавате? Помислете добре, преди да ми отговорите!

— Съдържанието на малка част от тях зная. Пликовете невинаги бяха добре залепени и не можах да устоя на изкушението, въпреки че Юсеин ме предупреди много строго да не правя това.

— Така и предполагах. Кажете ми сега какво ви направи впечатление в тези странни писма?

— Тяхното безсмислие. Никак не бяха ясни.

— Например?

— В един от последните пликове имаше текст: „Търсете южния кръст.“ Само това, нищо повече. Юсеин веднага го изгори.

— Интересно. Нещо още да си спомните?

— Повечето пъти се говореше за „стока“ и „сделки“. Обикновен търговски език. Само веднъж уведомиха някого, че „голямата акция“ е проведена успешно.

— Кога беше това?

— Преди седем-осем месеца. Юсеин не беше в България. Писмото получи някакъв италианец.

Последва дълго мълчание. Евгения Покровска ме гледаше с изпълнени с надежда очи. Най-после аз проговорих.

— Виждам, че не ви липсва интелигентност. Слушайте ме внимателно! Знаете вече, че Юсеин е заминал. Не ви ли посети скоро някой?

— Да, идваха двама, вероятно холандци. Така ги прецених, макар че говореха немски. Нещо в произношението им…

— Навярно сте чели „Пигмалион“ на Шоу, мадам? Неговият герой професор Хигинс със своите познания на езика е удивителен. Напомняте ми за него.

— Не се шегувайте, казвам ви каквото мисля.

— Разкажете ми за тези, да ги наречем холандци! Опишете ги и се старайте да не пропуснете нищо!

— Казах ви, бяха двама. Единият ми позвъни, а другият стоеше на по-долната площадка на стълбището. Бяха облечени елегантно, и двамата с бради и дълги коси. Едри силни мъже, дори атлетични. Държаха се много любезно. Питаха за Юсеин. Казах им, че не е идвал и те ме помолиха да влязат при мене.

— Интересно, разказвайте по-нататък!

— Когато ги поканих, ме разпитваха внимателно, стараеха се да не проявяват грубост, но разбрах, нещо ми казваше, че не са съвсем порядъчни хора. Очите им бяха сурови, зли.

— Какво ви разпитваха?

— Все за Юсеин. Кога е идвал за последен път при мене, кои са приятелките му, адресите им, всичко.

— И вие им ги казахте, нали?

— Всичко, което знаех.

— Специално ме интересува кои адреси им съобщихте?

— На Нина, на Виолета в Габрово и Несебър, на д-р Герова.

Извадих документите на Интерпол и й показах четирите снимки на мъже, едната от които беше на Юсеин.

— Юсеин знаете. Разгледайте внимателно другите трима! Може би ще познаете в тях някой от въпросните холандци.

Евгения Покровска дълго се взира във фотографията. Най-после каза:

— Много е мъчно, страхувам се да не се излъжа. Тези са бръснати, а холандците бяха с бради и дълги коси.

— И все пак постарайте се! Бради и коси никнат лесно и могат да бъдат остригани.

— Да, прав сте! — Жената още дълго разглежда непознатите образи. — Страхувам се да не ви подведа, но ми се струва, че бяха тези двамата.

Едва удържах да покажа радостта си. Това бяха Лудвиг ван ден Неескенс и Тони ван ден Гроот, опасни престъпници според справката на Интерпол. Беше казано: „Много ловки и опитни специалисти по отваряне на каси и сейфове. С оръжие си служат отлично, предпочитат хладното пред огнестрелно. Подвеждани два пъти под следствие за убийство, но поради липса на доказателства освободени.“

Прибрах материалите и любезно казах на гледачката:

— Мадам, вие ни направихте неоценима услуга. Това ще се има предвид по делото относно убийството на Виолета.

Лицето й отново помръкна.

— Вие имате още една възможност да поправите грешката си — продължих неумолимо. — Трябва да ни служите, да продължите ролята си на „пощенска кутия“, но достъп до кореспонденцията ще имаме ние. Освен това ще ни предупредите незабавно, ако някой пак ви посети. Ще действувате по наше указание, съгласна ли сте?

Горчива усмивка изкриви лицето й.

— Колко странно! — прошепна жената. — Аз, която цял живот съм ненавиждала проклетата ви власт, минавам на служба при вас и вие ми имате доверие. — След кратка пауза продължи: — И все пак мисля, че вие сте по-човечни от тях. Съгласна съм с предложението ви.

— Благодаря ви, другарко Покровска, очаквах от вас такъв отговор. Надявам се, че не го правите по принуждение, а защото така ви диктува съвестта.

Тя само кимна и в усмивката й различих не само огорчение, а и нещо ново, каквото досега не бях открил. Оставих й необходимите й телефони, взех нейния и станах да си вървя. Преди да изляза, казах:

— Продължете старата си професия, никой няма да ви пречи. Наивници все още има!

— Останки от буржоазното общество — усмихна се горчиво гледачката.

— Можем да ги наречем и така, макар че някои отреждат на хиромантията място сред положителните науки.

Стиснах кокалестата й ръка и забързах надолу по стълбите. Денят беше особено полезен и нямах право да бъда недоволен, дори си свируках популярната мелодия за патето Яки. Хазайката ме посрещна неспокойна.

— Постоянно ви търсят от службата, другарю Колев, и аз не мога да им кажа нищо. Моля ви, обадете се! Преди малко звъня генерал Воденски.

Набрах номера и чух плътния бас на началника си:

— Ти ли си, старо момче? Къде се загуби, вече се безпокоях за тебе. Нещо ново?

— Толкова много, че самият аз съм смаян. Да дойда ли при вас?

— Разбира се. Чакам те, макар че работното ми време вече свърши. И аз искам да ти съобщя една новина. Вдругиден със самолета от Лондон пристига твоят стар приятел Лари Пикеринг. Трябва да го посрещнеш!

— Чудесно, тръгвам веднага към вас! Пригответе от онова, хубавото уиски, дето го пазите само за специални гости!

— Мошеник, нищо не вършиш безкористно. Чакам те!

Тръгнах за службата. Освен хазайката, която мърмореше и ме осъждаше, че не съм почивал и съм се шегувал със здравето си, недоволна бе и Семирамида. Сви се на кълбо и дори не ме удостои с поглед.

Разбирах добре, започваше отново „голяма игра“!

Глава III

В барчето на летище София чаках пред чаша бира да кацне самолетът на Британските въздушни линии, с който трябваше да пристигне Лари Пикеринг, един от асовете на Интерпол. Имаше с какво да го изненадам и бях убеден, че някогашната ни съвместна работа го е накарала да свали гарда на британското си високомерие. С такъв стриктен, опитен и честен човек като Лари бе истинско удоволствие да се работи съвместно и ме блазнеше мисълта, че британецът изпитва към мен същите чувства, каквито изпитвах аз към него.

Мислено правех преглед на последните събития. Фактите бяха следните: Юсеин ел Мохамед бе заминал с новата си съпруга д-р Дора Герова на сватбено пътешествие за Истанбул, за предишните му две български съпруги не знаех нищо. Отчитах го като мой пропуск, който трябваше да запълня. Изясняването на съдбата на Яна и Вики щеше да хвърли светлина върху целта на женитбите на пакистанския гражданин. Трябваше по някакъв начин да науча от близките на д-р Герова какво знаят сега за нея и обаждала ли се е от Турция. Юсеин можеше да бъде задържан и срещу него имахме основание да възбудим следствие, като го обвиним в убийството на Виолета Кънева. Не ми бяха още ясни мотивите за това престъпление и не беше логично да се мисли, че я премахна само за да се отърве от нея. Очевидно тя е знаела нещо, което компрометира Юсеин, но е отнесла тайната си в гроба. Николина Паскалева скри нещо от мен и сега не можех да преценя доколко това е съществено. Кой беше приятелят й Паул и каква роля играеше в заплетената история? Особено ме интересуваха Ван Неескенс и Ван Гроот, които търсеше Интерпол. Посещението им при Евгения Покровска не бе случайно, както и пътуването им до Габрово. Очевидно те търсеха връзка с Юсеин и със същата цел бе идването на италианеца. Съобщението за „голямата акция“ имаше навярно също нещо общо с тази тройка чужденци. „Южният кръст“ може би бе някаква парола. Вероятно Пикеринг знаеше нещо повече по въпроса, ако въобще бе запознат с всичко това. На българска територия бе извършено престъпление, а относно двамата холандци ние бяхме безсилни. Бандата, за която съобщаваше Интерпол, не бе извършила нищо престъпно у нас, но длъжни бяхме да подпомогнем международната организация в борбата й срещу взелата вече големи размери престъпност в Европа.

Накратко такива бяха фактите, които премислях. Гласът на информаторката ме върна отново на летището.

„След три минути на втора писта каца самолетът на Британските въздушни линии от Лондон. Повтарям! След три минути…“

Станах, поправих връзката си и се отправих към мястото на посрещачите. Показах служебната си карта и излязох навън. Чаках Лари пред входа на помещението, където се посрещаха официалните гости на страната. Пътьом се огледах в голямото огледало и останах доволен от външността си. Белият костюм лежеше много добре и жълтата връзка на черни точки ми придаваше сдържана елегантност.

Самолетът плавно се докосна до пистата и след като направи полукръг, послушно зае мястото, посочено му от ръководител движението. Подвижната стълба доближи машината и вратата се отвори. Пътниците тръгнаха към малкото автобусче. Отдалеч видях Лари. Носеше светъл панталон и неизменното карирано сако. Когато автобусчето спря, той също ме забеляза и тръгна към мене.

— Особено съм щастлив, че отново ще работим заедно, мистър Колев! — усмихна се той и ми подаде десница.

— Надявам се, че не сте разочарован от това. Дължа ви извинение, че не ви посрещам с букет цветя, мистър Пикеринг!

— Предполагам, че пазите цветята за вашите прекрасни сънароднички — пошегува се британският ми колега.

След малко, седнали в меките кресла пред чаша ароматично кафе, продължихме разговора си.

— Повтарям, особено съм щастлив, че ще работя именно с вас. Интерпол има високо мнение за вашата полиция и в частност за вас, Колев! Не демагогствам, при съвместната акция в Италия ни сторихте неоценима услуга. Високо ценим помощта ви!

— Милиция, мистър! — заядох се аз.

— Да, милиция. Простете, не го казах нарочно!

— Мистър Пикеринг — започнах аз с престорен патос, — искам да подчертая особеното си задоволство, че ви виждам в родината си. Особена чест…

— Престанете, Колев! Достатъчно се правихме на шутове. — Получих силно потупване по рамото, което ме раздруса. — Как сте, приятелю?

Отвърнах му по същия начин и казах:

— Всичко е окей, Лари!

Избухнахме в смях, нещо, което не подхождаше много на солидната ни възраст.

— Предпочитате обяда или първо банята, сър?

— Мисля, че не съм в Лондон, приятелю, и мога да наруша строгия британски протокол, на който ме учиха в колежа. Смятам, няма да си навлека презрението на управата на хотела, ако първо обядваме. Страшно съм гладен и трябва да ви призная, Колев, въздържах се от храна последните дни.

— Грижа за линията или болен стомах?

— Нито едното, нито другото. Изложихте се като първокласно ченге! Просто имам добър спомен от вашата кухня и реших да си хапна хубаво тук, в България.

— Отлично, мистър Пикеринг! Обедът ни очаква.

Служебната волга, която ни чакаше пред сградата на летището, ни отведе в „Ню Отани“, където за Лари имаше запазен апартамент. Очаквах го в ресторанта и той дойде без забавяне. Потриваше длани, обърна на един дъх малкия скоч и каза умолително:

— Гладен съм, Колев!

Мистър Пикеринг потвърди декларацията си и в продължение на половин час унищожи порядъчно количество от апетитните ястия на хотела. Най-после задими лулата си, пусна няколко гъсти кълба и отпи глътка горещо кафе.

— Сега на работа, Колев! Научих една ваша поговорка, която много ми хареса. „Гладна мечка хоро не играе!“ Мисля, че можем да започнем нашето хоро!

Реших, че най-добре е да не избързвам и да не запознавам колегата си със събитията, на които бях свидетел в последните дни. Първо трябваше да науча какво се иска от мене в това сътрудничество с Интерпол, а след това да накарам мистър Пикеринг да вдигне вежди и да каже с престорено безразличие: „Изненадан съм, Колев! Виждам, не сте си губили времето напразно.“

— Работата е много заплетена, приятелю! — започна с равен глас британецът. — Срещу нас действува опитна престъпна банда, бих я нарекъл организация, която има свои закони и умее да действува решително. Доколкото зная, корените й проникват дълбоко в нашето общество, затова борбата ще бъде трудна.

— Във вашето общество, мистър Пикеринг — поправих го аз.

— Да, прав сте, но бацилът е заразен и прониква навсякъде, където има хора. Никое общество не е застраховано срещу престъпността. Лошото е заложено във всяко човешко същество, Колев. Не зная дали ще можем някога да го изкореним.

— Вие сте философ, Лари? Струва ми се, недооценявате средата. Вашият сънародник Бернард Шоу в „Пигмалион“…

— Да не спорим, Колев! — прекъсна ме той. — Изгубил съм вяра в човешкото общество. Изглежда, алчността, ненавистта и безумието са по-силни от нас. Искам да ти разкажа една история, която е повод за нашата среща тук.

— Целият съм превърнат в слух, мистър Пикеринг!

— Навярно не сте чували нищо за „Южния кръст“?

— Доколкото се простират познанията ми по астрономия, мисля, че се касае за съзвездие.

Спомних си, че за първи път чух за този прословут южен кръст при Евгения Покровска, но не го казах на Лари. Исках да запазя в тайна моя „двоен агент“, в какъвто се бе превърнала поне на думи гледачката. Събеседникът ми продължи:

— Още преди Бурската война в Трансваал живял някакъв преселник от Фландрия на име Ян Крюгер. Този бур имал деспотичен характер и бил истински звяр за местните черни. Всякаква законност била потъпкана в неговите имения, човешкият живот нямал никаква цена. Този Крюгер се занимавал с всякакви мръсни сделки. Правел хайки и ловял черните. Възрастните убивал, а младите жени и мъже продавал като роби. Някои от пленените докарвал да работят в плантациите му и те оставали там, докато, изтощени от глад и болести, умирали в нищета или били убивани от жестокия господар. За жестокостта на този човек се разправяли невероятни истории, като че единствената цел в живота му била да превърне кръвта и сълзите в пари. Истинското нещастие за бедните роби дошло, когато Ян Крюгер открил в земите си залежи на диаманти. Никой не знае колко чернокожи са оставили костите си в мината на алчния бур, докато един ден той наистина се задавил от алчността си. Намерен бил диамант с необикновени размери, който в необработен вид подсказал, че ще бъде едни от най-ценните скъпоценни камъни на нашето време. От този момент Крюгер станал друг. Вече не ходел в плантациите си, не посещавал диамантената мина. Затворил се в къщата си, не приемал никого, в лицето на всяко живо същество виждал грабител и убиец. Разхождал се по цял ден въоръжен из пустите стаи и застрелвал всеки, който дръзвал да доближи къщата му. Единствено някаква стара негърка имала право в определено време да доближи жилището и остави продукти на подивелия си господар. Крюгер не се отделял от диаманта, носел го в кожена торбичка, окачена на врата му, и злокобният камък станал единствената страст за нещастника, на чиято съвест лежали толкова престъпления, че хората го нарекли „проклятието на Трансваал“. Може би на този човек принадлежи заслугата, че кръстил необикновения камък със звездното име „Южният кръст“.

— Разказвате ми история, която прилича на легенда, мистър Пикеринг. Доста такива истории зная за скъпоценности, опръскани с човешка кръв. И все пак е интересно, продължавайте, моля!

— Всички тези истории за човешката алчност са кървави, Колев, но тази е истинска и това е само началото. Крюгер се готвел да остави всичко и да потегли за Европа с „Южния кръст“, но избухнала Бурската война и отпътуването му било осуетено. Аз няма да се спирам на историята на тази кръвопролитна война, която за съжаление говори за алчността на цяла нация — и колкото и да ми е неприятно да призная, това е моята. Някакъв сержант от шотландския на Нейно величество кралица Виктория полк, а именно сержант Мак Крейзи, научил за необикновения камък на Крюгер. Той едва изчакал генерал Кичинер да доведе войната до победоносен край, напуснал частта си и тръгнал към имението на Крюгер. Няма свидетели на това, което се случило там, но един ден стопанинът бил намерен с прострелян череп, а от „Южния кръст“ нямало някаква следа. Изминали повече от три години, докато в Амстердам се появил бившият сержант. Кой и кога е обработил камъка не се знае, но скоро амстердамските бижутери заговорили за необикновената му красота. Всички с нетърпение очаквали появяването му в борсата, когато намерили собственика му с прерязано гърло в един третокласен хотел. „Южният кръст“ никога не се появил в Амстердамската борса за скъпоценности, той просто изчезнал. Това възбудило духовете на вестникарите и лондонските бижутери, които намислили да купят камъка каквато и да е цената му и да обогатят с него съкровищата на британската корона. Подходящ случай бил рожденият ден на кралица Виктория, но тя никога не видяла „Южния кръст“.

Минали години, камъкът бил почти забравен и съществувал само в списъците на най-красивите и известни диаманти, когато мълвата донесла, че тази необикновено красива вещ почива в един от сейфовете на американския милиардер Менехем Майер, когото мнозина подозирали, че е във връзка с „Коза ностра“, американския клон на Сицилианската мафия. Точно преди Първата световна война „Южният кръст“ отново сменил собственика си. Било организирано дръзко нападение, при което загинали трима полицаи и двама от нападателите и камъкът изчезнал. Менехем Майер похарчил много средства, за да си го върне, но допуснал съдбоносна грешка, като дал изявления пред представителите на печата, в които се споменавали имената на известни босове и хора на бизнеса и техните връзки с престъпния свят. Не минало много и милионерът се поминал при загадъчни обстоятелства. Тогава избухнала войната и сензационното престъпление, което някои нарекли „обира на века“, потънало в забрава.

— Логично, Лари! По бойните полета са се леели реки от кръв. Нима някой е можел да мисли за няколкото трупа, оставени по следите на въпросния камък? Собствената кожа е по-скъпа от чуждата скъпоценност, драги!

Този път Лари не ме удостои с отговор. Изпусна още няколко кълба дим и продължи невъзмутимо:

— Как, кога и по какви пътища „Южният кръст“ се е озовал в колекцията на страстния събирач на скъпоценности лорд Сакс, никой не знае. Той отнесе тайната си в гроба, но когато след Втората световна война отворили завещанието му, разбрали, че оставя колекцията си на музея в Тауър, един от най-богатите в света. За съжаление пресата даде широка гласност за постъпката на щедрия дарител и оповести подробно описание на скъпоценностите, като възхвали патриотизма на лорда. Публикувани бяха и множество снимки на това забележително съкровище. Най-сензационната бе на въпросния диамант.

Мистър Пикеринг бръкна във вътрешния си джоб, извади портфейла си и постави пред мен една фотография. Разгледах я внимателно. На тъмен фон лежеше златна верига с необикновено майсторски изработени орнаменти от по-светъл метал, вероятно платина. На края на веригата в нещо като медальон се открояваше прочутият диамант. Дори на фотографията личаха съвсем ясно отблясъците. Подобно на стотици звезди, те сякаш трепкаха на тъмния фон, който наподобяваше черно небе. Не можах да скрия възхищението си.

— Прекрасна фотография, дава пълна представа за красотата на този поразителен камък. Касетката и веригата са също необикновено красиви. Кой ги е работил?

— Никой не знае, Колев. Каналите на престъпниците са неизвестни и тайната се пази ревниво. Полицията е безсилна да проникне до някаква следа. Казах ви, дори не знаем как камъкът е достигнал сейфа на лорд Сакс.

— Прекрасно! Моля ви, продължете историята!

— И както вече знаете, камъкът се появи с цялото си великолепие в многоцветни илюстровани списания. Разказваше се необикновената му история, като любителите на сензация не пропускаха да наблегнат на кървавите събития, да обгърнат диаманта с тайнственост и да съобщят съвсем точно всичко около неговата настояще съдба. Светът научи за делата, които водеха наследниците на лорда, оскърбени, че им се отнема лъвският дял от богатствата на починалия им роднина. Печатът съобщи кога блиндирана полицейска кола със засилена охрана ще пренесе съкровището от замъка Сакс до известна лондонска банка. Не пропуснаха да упоменат пътя, по който ще мине полицейската кола, точното време и числеността на охраната. За щастие всичко мина благополучно и колекцията на лорд Сакс се озова в сейфовете на банката, докато безкрайните съдебни дела решат кой е нейният сегашен собственик. Историята се позабрави, слезе от страниците на печата и ето че избухна нова сензация. Диамантът беше откраднат.

— Как стана това?

— Сигурно очаквате традиционната история със стрелба на автоматично оръжие, маскирани бандити и много кръв — усмихна се Лари. — Страхувам се, че ще ви разочаровам. Докато комисията по експонирането на съкровището на лорда вършела своята работа и със специално разрешение на управата на банката посетила няколко пъти подземието, където се съхранявали нейните ценности, „Южният кръст“ изчезнал.

— Не ви разбирам. Как така изчезнал?

— Така, просто изчезнал, въпреки че към комисията били прикрепени човек от Скотланд Ярд и експертът на банката по скъпоценности и ценни книжа Малкълм О’Брайт.

— Съвсем ясно е, че крадецът е доверен човек на банката, който има свободен достъп до хранилищата й — възкликнах глупаво аз.

— Това е ясно и на всеки хлапак, читател на криминални романи, Колев! — усмихна се снизходително Пикеринг и трябва да призная, това ме засегна.

Ругаех мислено собствената си особа за глупавата забележка, която се изпуснах да направя, но събеседникът ми продължи:

— Оказа се, че похитителят е въпросният мистър О’Брайт, но цяло нещастие бе, че мина доста време, докато се разбере за изчезването на диаманта. Обирът бил извършен извънредно просто. Експертът, който последен заключвал сейфа, прибрал скъпоценния камък в джоба си и спокойно излязъл от банката заедно с останалите нищо неподозиращи членове на комисията. Проверка, съгласно предписанията на управата, е имало, но тя, разбира се, била повече формална, отколкото истинска. Особено това се отнасяло до мистър Малкълм О’Брайт, уважаван и ценен служител на банката, с повече от двадесет и пет години служба в това ведомство. Напускайки сградата, експертът се отправил спокойно към дома си, взел една чанта с най-необходимите му вещи и без да предизвиква някакво съмнение, се качил на последния кораб от Дувър и се озовал във Франция. Цели три дни на никого не направило впечатление тайнственото изчезване на мистър О’Брайт. Хазайката му била свикнала с честите краткотрайни пътувания на наемателя си, а безукорната репутация на банковия служител, когото всички познавали като сериозен и крайно честен човек, не дала никакви основания за тревога в ръководството на банката. Едва на третия ден след изчезването на „Южния кръст“, когато комисията отново влязла в подземията да върши своята работа, този път без мистър О’Брайт, открили липсата на диаманта. Вдигнала се обичайната тревога, Скотланд Ярд веднага се явил на мястото на произшествието, но, разбира се, всичко било напразно. Дори пропуснали да уведомят своевременно полициите на съседните държави за изчезването на мистър О’Брайт, защото все още никой не се съмнявал в неговата почтеност. Едва когато експертът не се появил повече от десет дни, поведението му се сторило подозрително на полицията и била вдигната тревога. Никак не било трудно за похитителя да се скрие в милионния Париж под друго име и да остане незабелязан за френските власти. В Лондон въпросът достигна до правителството, а управителният съвет на банката се събра по спешност. Дори бе повикан един от акционерите, американският милионер Франклин Жозеф Мелони. Мистър Мелони бе особено възбуден от инцидента, ругаеше не съвсем изискано и именно той предложи с работата да се заеме Интерпол. Между другото попаднахме в следите на Малкълм О’Брайт.

— Все още не мога да разбера защо потърсихте нашето сътрудничество, Пикеринг?

— Ще стигнем и дотам, скъпи приятелю. Бъдете търпелив! — усмихна се Лари. — Вероятно съвестта е заговорила у О’Брайт, който наистина дотогава водел скромен и много порядъчен живот на голям специалист, чиито познания са били използувани най-рационално. Срещу това е получавал трохи от трапезата на банковите магнати. Очевидно мистър О’Брайт е получил от някого съблазнително предложение, което щяло да сложи край на безметежното му, но трудно съществуване. Пред него се откривал непознат свят на удоволствията и излишеството, а може би и на финансовото могъщество и това е съблазнило експерта. След дълги колебания най-после направил решителната крачка и взел диаманта. Заминал за Париж и там очаквал по-нататъшните нареждания на господарите си, както и обещаните значителна сума и паспорт на чуждо име като награда за престъплението. Впрочем инструкции той е получил още в Лондон от двама холандци.

— Ван Неескенс и Ван Гроот? — запитах аз.

— Да, не мисля, че е трудно да се досетите, след като сте се запознали с материалите, които ви изпратих. А сега пригответе се да чуете още една изненада. Мистър Малкълм О’Брайт е трябвало да предаде диаманта на Юсеин Мохамед, който се подвизава от доста време във вашата страна.

— Хюсеин Халеб ел Мохамед — го поправих аз. — И все пак, как се добрахте до всичко това?

Мистър Пикеринг не бързаше да ми отговори. Бавно натъпка отново лулата си, запали я и едва след като тютюнът хубаво се разпали, каза тихо:

— За съжаление не се добрахме сами до нищо. Един ден френската полиция откри тялото на Малкълм О’Брайт и оставеното от него писмо и ни уведоми. Нещастникът се бе обесил в мизерната си квартира и бе оставил писмо.

— Не смятате ли, че някой му е помогнал в това начинание, Лари?

— Не, Колев. Всякакви съмнения за насилствена смърт отпадат. Бях на огледа и уверявам ви, той сам бе сложил край на живота си. Златните врати на сладкия живот внезапно се затворили пред него и не му оставало нищо друго, освен да си надене примката. От писмото се разбра за двамата холандци и за въпросния Юсеин Мохамед. Покойникът бе написал всичко, което знае. За съжаление не бе много, но не беше и съвсем нищо. Най-трогателното бе извинението на бившия експерт до неговите шефове и молбата му да не го помнят с лошо. Молеше ги да му простят за неприятностите и загубите, които причинява на предприятието, и даваше указание как да бъдат използвани след смъртта му скромните спестявания, които оставя.

Пикеринг се усмихна саркастично:

— Трябва да ви зарадвам и с това, че банковото ръководство, след като се взеха предвид големите заслуги на покойника към предприятието, му устрои на собствени разноски скромно погребение и дори беше произнесено сдържано слово, в което се изтъкнаха заслугите и приносът на покойника към банковия свят, неговата всеотдайност и безкористна дългогодишна служба и т.н. Така че мистър О’Брайт може да бъде доволен, че след смъртта си получи едно напълно прилично погребение.

— Искате да ме проагитирате да повярвам в милостта на капиталистическото общество ли, мистър Пикеринг? Страхувам се, че ще ви разочаровам, няма да пролея нито една сълза!

— Въпрос на здрави нерви, Колев, и на лични убеждения. Уверявам ви, че много хора бършеха очите си, слушайки прочувственото слово. Няма ли да ме попитате какво пишеше в писмото на достопочтения мистър О’Брайт?

— Мисля, че познавате моето търпение и такт, мистър Пикеринг!

— Много добре! — Едва забележима усмивка пробягна по лицето на британеца. — Мистър О’Брайт описваше в началото душевната борба, която се е разразила в душата му, дори напомняше онзи пасаж от Библията, където дяволът се опитал да изкуши Христос. Изглежда богатството, което го очаквало, и перспективата за охолен живот са надделели над християнското му смирение и той се поддал на изкушението, което му предложили Ван Неескенс и Ван Гроот. Планът бил прост, но извънредно ефикасен, нещо, което се потвърди и от бъдещите събития. Както ви казах, за ползващия се с пълно доверие чиновник не било никак трудно да се добере до „Южния кръст“. След като заминал за Париж, се настанил в указаната му от двамата холандци мизерна квартира в квартал, където полицията нямала особено голям достъп. Там трябвало да чака човек с името Юсеин Мохамед, който да му предаде скромната сума от 150 000 фунта стерлинги и паспорт, с който да замине за Неапол, а оттам с кораб за Истанбул. Двамата холандци пък чакали въпросния Юсеин в Рим, където щял да им предаде диаманта. О’Брайт изчезнал от сцената и не можел да знае нищо за по-нататъшната съдба на скъпоценния камък. Нещо друго! И холандците, и пакистанският гражданин са само дребни пионки в играта. Друг дърпа конците и мисля, че вече знаем кой стои зад цялата тази история.

Пикеринг очакваше да му задам въпрос, но обезкуражен от моето ледено мълчание, продължи:

— В стаята на покойника не открихме и следа от злополучния диамант, нито някаква значителна сума, ако не се броят мизерните 25 франка в джоба на сакото му. Очевидно нещастникът е бил изигран от ловките и брутални престъпници и разбирайки безизходното си положение, прибягнал към логическия завършек на авантюрата си. Интересно е дали Юсеин е носел парите, кому ги е предал и каква е съдбата на „Южния кръст“. Може би ги е дал на организаторите на престъплението, но не изключвам възможността да се намират още у въпросния Юсеин. Допускам, че в случая имаме двойно престъпление, при което грабители са ограбени от своя сътрудник.

— Интересно предположение — прекъснах го аз. — Прощавайте, мистър Пикеринг, но на каква сума е оценен самият диамант?

— Огромна, драги ми Колев! Милиони фунта стерлинги, а като се има предвид неговата изключителна рядкост… — Тук Лари прекъсна мисълта си и се замисли: — Обещаната на О’Брайт сума също е била у Юсеин. В това не се съмнявам, у престъпниците съществува една необяснима почтеност при сделките им и това ме кара да мисля, че пакистанецът е присвоил наградата, определена за О’Брайт, рискувайки да предизвика гнева на боговете от престъпния свят. Те никога няма да му простят тази постъпка. И все пак вие не питате, кой стои зад всичко.

— Чакам ви сам да ми кажете.

— Много сте дискретен и аз дълбоко ценя това ви качество! — пошегува се събеседникът ми. — Престъпниците са допуснали една голяма грешка! В писмото, което остави покойният О’Брайт, е написана паролата, която трябвало да му каже пакистанецът: „Роза росса!“

— Червена роза! Това не ми говори нищо.

— На вас не, но това е името на един от клановете на „Коза ностра“. Един от най-опасните и безскрупулни кланове на тази организация. Недоказани твърдения говорят, че един от притежателите на „Южния кръст“, Менехем Майер, е имал връзки с тези хора. Трябва да чуете още нещо! „Роза росса“ има многостранна дейност и една от първите и специалности е търговията е бели робини. На това вероятно дължи и поетичното си име. В тази си дейност организацията разпростира пипалата си из Европа и Азия, следите се губят някъде в арабските емирства и Африка, където има голямо търсене на подобен вид стока и заплащането е фантастично.

— Удивлявате ме, мистър Пикеринг! Трябва да призная, че това, което чух, надминава и най-смелите ми очаквания. Сега пригответе се и вие да чуете нещо от мен!

Разказах му всичко за престъпната дейност на Юсеин, за присъствието на двамата холандци в нашата страна, но умишлено скрих наличието на Евгения Покровска, тайното ми оръжие в започващата борба с престъпната „Роза росса“. Лари Пикеринг ме изслуша с голямо внимание и това очевидно му направи впечатление. Когато завърших, каза:

— Типични за тях действия, но най-важното е да се доберем до центъра на организацията, ако искаме окончателно да я разгромим. Това не е нито лесно, нито безопасно. Никой не знае могъщите й покровители — усмихна се и изтърси пепелта от лулата си. — Мога да ви зарадвам и с нещо съществено! Мистър Франклин Жозеф Мелони е обещал значителна парична награда на онези, които върнат „Южния кръст“ в неговата банка. За него и неговите съдружници това е въпрос на престиж пред британското правителство!

— Страхувам се, че е твърде рано да говорим за наградата на мистър Мелони, Пикеринг! Моят народ има поговорка: „Рибата още в морето, а те приготвили тигана!“

Лари се разсмя искрено на шегата, после стана енергично.

— Колкото и да е приятен разговорът ни, Колев, мисля, че е време да ме представиш на началника си. За съжаление аз съм тук служебно и…

След минута намусеният и изнервен от чакане шофьор на служебната волга ни понесе по софийския асфалт към министерството, където генерал Воденски сигурно бе изгубил всякакво търпение.

Възхитих се от спокойствието му, въпреки че гневните погледи, които ми хвърляше, недвусмислено говореха в полза на факта, че в най-скоро време ще получа „строго мъмрене насаме“. Добре изстуденото шотландско уиски скоро поправи всичко и Пикеринг трябваше отново да разказва занимателната си история за „Южния кръст“ и да поблагодари официално на българските власти от името на своята организация за сътрудничеството и от свое име за оказаното гостоприемство. Една дълга и скучна процедура, която най-после свърши. По-нататък разговорът протече делово и се реши Лари да отпътува на другия ден с влака за Истанбул, а аз да остана в България, докато някои неща се изяснят. Трябваше да се вземе и официалното съгласие на турските власти за моята бъдеща работа в страната им.

Мислех си колко по-леко е на престъпниците да минават от страна в страна, докато ние, служителите на реда и правосъдието, бяхме значително по-ограничени в нашата дейност. Куп формалности, от които не се печелеше нищо!

Най-после разговорът свърши. Мистър Пикеринг пожела да се оттегли в хотела си, тъй като се чувствувал уморен, и аз, след като го изпратих до колата, се смесих с шумната улична тълпа.

В настъпилия сумрак вече святкаха луминесцентните лампи и следвайки пътя си без компас, се озовах пред осветените витрини на ЦУМ. Нямам особено влечение към магазините, но наблизо се намираше квартирата на мадмоазел Покровска и споменът за прекрасното и кафе ме отведе пред тежката дъбова врата. Последва познатото тайнствено отваряне, после предпазната верига падна и гледачката ме посрещна прекалено любезно.

— А-а-а! Другарю, вие? Каква изненада! Аз точно се канех да ви потърся…

Не зная доколко зарадвах госпожицата с посещението си, но също като нея демонстрирах пресилена любезност. Вече пиех неизбежното кафе, когато домакинята тихо ми прошепна:

— Вчера бе голям ден! Посети ме Нина с Паул и се получи телеграма от Париж, която предадох на германеца.

— Помните ли съдържанието й?

— Разбира се, другарю Колев! — смигна ми съучастнически жената. — Нали се разбрахме? Мисля, че между нас всичко е окей.

— Щастлив съм да го чуя, госпожице Покровска!

— В телеграмата пишеше — гласът й премина в шепот: — „Татко е много разгневен от вашето шляйкане. Не се бавете много!“

— А подписът?

— „Мамичка“. Да, така пишеше — Мамичка!

Написах в бележника си текста на телеграмата и запитах:

— Сега нещо за Нина и Паул. Как разбрахте, че именно Паул трябва да получи съобщението от майка си?

— Господин Паул още при едно от предишните си посещения ме помоли да се съглася да получавам неговата кореспонденция, защото той непрекъснато пътувал и не знаел какво става със семейството му. Беше много мил и аз се съгласих.

— И не сте сбъркали. Знаете ли пълното име на господин Паул?

— Райнбергер. Зная, че е от западногермански произход. Казва, че работи като представител на „Сименс“ и „Химикиндустри“. Работи на Балканите и в Близкия изток, но понякога посещава и страните от Африканския север.

— Опишете, моля, господин Паул!

— Възраст между 35 и 40. Висок, елегантен, много интелигентен. Говори няколко езика, между които руски и сръбски, дори се опитва да разговаря и на български. Трябва да ви кажа, че това му се удава нелошо. Тъмнорус, средно подстриган, коса — сресана на път, очи сини, носи рогови очила с матови стъкла, вероятно е малко късоглед. Не се разделя с черно малко куфарче-чанта. На четвъртия пръст на дясната му ръка има два чудесни златни пръстена…

— Страшно сте наблюдателна, госпожице Покровска! — прекъснах я аз, защото вероятно след малко щях да чуя и номера на обувките на господин Паул. — Не го разбирайте като комплимент, но започвам да съжалявам, че нашата служба е могла да има във ваше лице един извънредно талантлив служител.

Думите ми явно поласкаха гледачката. Лицето й пламна и тя отговори:

— Старая се, другарю Колев! Зная, че ми се подигравате, разбирам и колко ниско съм пропаднала, но се старая поне сега, в края на жизнения си път, да направя нещо полезно.

— Не се сърдете, госпожице Покровска, не исках да ви засегна! — Вече съжалявах за хапливия си език.

— Не ви се сърдя, вие сте прав! Тогава, когато си отидохте, дълго мислих върху безсмисленото си съществуване. Зная какво ме очаква! Затвор или старчески дом, но това е справедливо. Докато съм ви необходима, ще остана сред тези вехтории, след това ще се махна, ако, разбира се, не ме подведете под отговорност.

Трябваше да разсея тъжните й мисли.

— Не бива да се поддаваме на тъгата, госпожице Покровска! Трябва да запазим вярата си в истината и доброто. Иска ми се да вярвам, че справедливостта е залегнала в човешкото начало.

— Благодаря ви! — опита се да се усмихне тя. — Вие наистина сте добър човек и във вас вярвам.

— Ще се радвам, ако е така — опитах се да отклоня разговора в друга насока. — Кажете ми, моля, как се държи този Паул с Нина?

— Много е внимателен и учтив. Мисля, че у него няма нищо от арогантното и дръзко поведение на Юси и другите.

— Благодаря би! — Станах и й подадох ръка. — Моля ви, продължете работата си! Не бива да допускаме други трагедии като тази на Виолета!

Тя само ми кимна, дори не се опита да се усмихне.

Потънах в неоновата лятна вечер, забързах към службата и въпреки късния час, направих справката за всички столични хотели. Оказа се, че в парк хотел „Москва“ е отседнал западногерманският гражданин Паул Райнбергер, по професия търговски пътник, представител на фирми, неженен, с безукорно поведение, който наистина често пътува.

Тръгнах без посока по вече опустелите улици. В съзнанието ми изплува Виолета Кънева — изпърво като прекрасна, изпълнена с живот съпруга на господаря на моретата Нептун, после мъртва и безжизнена. Озовах се пред осветения корпус на институт „Пирогов“. Сирена на линейка раздра спокойната тишина, хора в бяло, тревожни и загрижени, я посрещнаха. Носилка с проснато на нея човешко тяло, обичайната суетня и всички се загубиха в светлината на дългия коридор. Линейката си отиде и отново всичко потъна в тишина. Измамна тишина, защото сега там някъде, може би в операционните зали, започваше истинска битка за живот. Тогава разбрах, че аз също съм длъжен да водя битка в името на онова възвишено и добро, което е заложено във всяко човешко същество. Обързих крачките си и се насочих към близката улица „Макаренко“.

Всичко бе потънало в тъмнина, само тук-там някой прозорец все още светеше. Светеше и стаята на Николина Паскалева. Опитах внимателно бравата на пътната врата и тя се отвори с леко скърцане. Промъкнах се с тихи стъпки по пътечката и доближих осветения прозорец. Съзнавах, че не постъпвам както подобава на почтен криминален инспектор, но вече бях решил, че трябва да говоря с момичето. Надигнах се на пръсти и надникнах в осветената стая. Оттам се носеше тиха музика, а на канапето, излегнала се по нощница, Нина допушваше цигарата си. Смутен повече, отколкото се полага при такива случаи, се отдръпнах и тихо почуках на стъклото. Не чаках дълго, светлината угасна и прозорецът се отвори. Очерта се фигурата на момичето.

— Ти ли си, Паул!?

— Не, мисля, че и в тъмното ще ме познаете.

— Какво искате, другарю? — долових тревожна нотка в гласа й.

— Простете за късния час, но много ми се иска да поговорим. Може и да ми откажете, времето наистина не е най-подходящо за служебни разговори.

— Чуден сте! — отвърна тя с нескрито раздразнение. — Възрастен човек, уж сериозен, а чукате посред нощ по прозорците на момичетата.

— Нямам перверзни наклонности. Казах ви, може и да откажете, но утре трябва да се явите при мен служебно!

Изглежда, решителността ми я смути, защото стана значително по-любезна.

— Щом трябва! Почакайте да ви отворя!

— Мисля, че по-добре ще бъде да поговорим на луна. Не е съвсем удачно да посещавам квартири на млади жени по това време. Ще ви излезе лошо име в квартала.

— Признателна съм ви, че се грижите за името ми — отвърна предизвикателно тя. — Почакайте да се облека!

Прозорецът се затвори и вътре светна. Напуснах ухаещия на разцъфнали цветя двор и излязох пред пътната врата. Не мина и времето за една цигара, когато чух приглушените й стъпки.

— Ето ме, на ваше разположение съм — каза дръзко тя.

— Ще запалите ли? — подадох й пакет цигари.

— Много сте любезен. — Запали цигарата и пое няколко пъти. — Не съм вярвала, че има романтични полицаи, които провеждат разговори на луна.

— Изглежда, съм един от тях. Тук ли ще останем или ще се поразходим?

— Предпочитам да не стоя тук на показ.

— Този път мислим еднакво.

Тръгнахме бавно по пустата улица. Запитах я:

— Сигурна ли сте, че не сте скрили нещо от мен при първата ни среща?

— Вечното недоверие, казах ви, каквото зная.

Отново продължително мълчание.

— Тогава не споменахте нищо за Паул Райнбергер.

— Трябваше ли? Не виждам какво общо има той с вашата криминална история.

— Фактите ще преценявам аз! Вашата задача е да ми ги предоставите.

— Така ли? Питайте тогава!

Продължителна въздишка, с която трябваше да ми покаже колко много скучае, се отрони от гърдите й.

— Ще ви помоля за още една цигара!

— Моля, заповядайте! Сега на въпроса! Разкажете ми всичко отначало, като не скривате нищо. Ако ви е по-удобно, ще ви задавам въпроси.

— Както желаете — отвърна отегчено момичето.

— Нещо за запознанството ви с Виолета Кънева и Юсеин Мохамед.

— С Виолета се познаваме от няколко години, още като ученички. Ходихме на екскурзия в Габрово и там спах в дома й. Мисля, вече много работи ви казах в предишната ни среща. Не мога да разбера какво искате още да знаете?

— Доколко бяхте приятелки, доверявахте ли си всичко? — продължих да питам настойчиво.

— Бяхме много добри приятелки, но естествено има неща, които човек запазва за себе си.

— Точно за тези съкровени неща трябва да ми разкажете, но за това има време, нощта е наша! Какви бяха стремежите на Виолета?

— Като на всяко младо момиче, израсло без баща и в оскъдица. Тя беше красива, вие знаете това, и никак не я задоволяваше перспективата да преживее живота си в някаква почивна станция. Следва женитба с някакво добро, но бедно момче, деца и слугински задължения. Всеки млад човек иска да живее. Не е ли така?

— И вие ли?

— Защо не, нима това ви учудва?

— Вие също сте красиво момиче, дори много красиво. Както сама казахте, с Юси сте се запознали в Кореком. Навярно често сте ходили там?

— Какво пък, и така да е! — отвърна дръзко тя. — Нали магазините са за това? Да ходим, да разглеждаме стоките, да купуваме.

— И тъй, понеже изложеното в останалите магазини е за простосмъртните, да търсим по всякакъв възможен начин западна валута, за да задоволим особено изискания си вкус на аристократи.

— Преувеличавате! Не съм аристократка, защото съм родена в малък провинциален град, но обичам хубавото.

— И за да се сдобиете с това, което ви трябва, сте готова дори на унижения.

— Невъзможен сте! — Момичето започна да нервничи и вече съвсем безцеремонно ми поиска нова цигара.

— Ще ви дам целия пакет, защото имам друг, неотварян.

— Много сте щедър!

— Не колкото вашия Юсеин.

Ударът попадна на място. Видях разстроеното й лице при светлината на клечката кибрит, с която запали цигарата си. Продължих неумолимо:

— Версията ви за „приятелство без значение“ с Юсеин не е убедителна. Изглежда, че имате особен вкус към чужденци с натъпкани портфейли. Засега засичаме само Юсеин и Паул, но може би те не са единствените. При госпожица Покровска са ходили и други чуждестранни гости. Улица „Сердика“ ви е позната, нали?

Видях как малкото пламъче на цигарата потрепери в ръката й. С дрезгав глас тя каза на пресекулки:

— Какво искате от мен? Знаете всичко и продължавате да ме измъчвате. Много сте жесток…

— Не, не съм, искам само да ви помогна, но и вие трябва да ми помогнете!

— Не виждам с какво. Не съм направила нищо…

— Можехте да бъдете на мястото на Виолета, а и сега не е късно.

— Аз не съм слаба като Виолета! Да сложиш край на живота си е глупост!

— Съгласен съм, но трябва да ви кажа, че Виолета е убита.

Цигарата падна от ръката й, почувствувах, че цяла трепери. С внезапен порив се притисна към гърдите ми и зарида приглушено. Изчаках бурята да премине и когато разбрах, че се е поуспокоила, леко я отстраних от себе си. Сигурно бихме представлявали любопитна двойка за околните, ако имаше минувачи. Аз, застаряващ донжуан, прелъстител на млади момичета, а тя — изоставена и убита от скръб жертва. Благославях нощта и пустотата на улица „Макаренко“.

— Сега сигурно вече ще говорите? — извадих кърпичката си и избърсах мокрото от сълзи лице на момичето.

Последва дълга пауза, нова цигара и най-после тя проговори:

— Запознанството ни с Юсеин не беше толкова невинно, както ви го представих. Той идваше често при мене. Хазайката ми е възрастна жена, има дълбок сън и никак не беше мъчно да го вкарвам в стаята си. Пренощувала съм и при него, в апартамента на някакъв негов приятел. За това той ми заплащаше добре с долари и скъпоценности. Казваше, че много ме обича и иска да се ожени за мен. Говореше, че при социализма аз нищо няма да получа, а там, където той ще ме заведе, ме чака охолство и сладък живот.

— Пътуваше ли Юсеин често?

— Да, знаете, че е пакистански гражданин. Имал роднини в Париж и Рим и често ги посещаваше. Винаги ми носеше подаръци. Тогава се появи Виолета.

— Той се влюби в нея и ви изостави. Така ли?

— Не мога да кажа. У мене се появи съмнение в неговата искреност и му го казах.

— Кое ви накара да мислите така? Казахте, че бил към вас много мил и щедър, обещавал ви много и изведнъж — отлив. Не сте логична!

— Ами това са интимни работи… Почувствувах, че не ме обича…

— Държа да се уточните! Обещавам, няма да ви искам писмени показания!

Гласът й премина в шепот.

— Започна да се държи с мен като с вулгарна проститутка, дори веднъж ме би, защото не исках…

— Разбирам, продължавайте!

— В квартирата, за която ви разказах, ми направи много снимки…

— Предполагам, не бяхте облечена по време на този фотоспектакъл?

— Да, така беше. Каза ми, че искал да ме вижда по време на пътуванията си, за да не ме забрави, и аз се съгласих.

— Не ви ли мина мисълта, че сте рекламна стока?

— Прекалявате!

Отново имаше опасност да стана свидетел на нова истерична криза. Затова продължих разпита:

— Виолета не ви ли е казвала, че и тя е попълнила фотоколекцията на фамозния Юсеин?

— Каза ми. По време на едно от пътуванията им в някаква гора…

— Достатъчно! Може би и д-р Герова?

— Не зная. Никога не съм била близка с нея, едва я познавам.

— Друго нещо да ви е разказвал Юсеин? Да е бил неспокоен, да се е плашел от нещо?

— Вие сте забележителен. Откъде знаете?

— Интуиция на старо ченге, мила. Говорете, говорете!

— Да, той наистина се плашеше от нещо, разказваше ми за някакви негови врагове от Пакистан. Там сега има реакционна власт на военна хунта, а Юсеин принадлежал към прогресивната партия на убития бивш президент Бхуто. Това била и причината да напусне страната и потърси убежище у нас. Приятелите му от Западна Европа били също негови съмишленици и изгнаници.

— Какъв голям революционер! — възкликнах театрално аз. — Вие наистина сте наивна, Нина! Та Юсеин е от египетски произход и само паспортът му е пакистански. Възможно е никога да не е виждал Карачи. Можете ли да ми кажете откога започна страхът му от политическите му противници?

— Ами от няколко месеца. Приблизително от времето, когато се запозна с Виолета. Идваше понякога вечер и ме молеше да остане при мен, защото се страхувал. Аз го приемах…

— Разбирам. Вие не забременяхте ли?

— Не, Виолета беше нещастницата. Сигурно затова я уби…

— Може би, но това е въпрос на уточняване. Жалко, че офейка навреме.

Последва продължително мълчание. И последните светли прозорци потъмняха. Наоколо беше съвсем пусто. Тогава я запитах:

— Как се запознахте с Паул Райнбергер?

— И той ли? Не може да бъде, Паул е толкова изискан и добър. Знаете ли колко е почтен?

— Не казвам нищо лошо за господин Райнбергер, само ви питам.

— Връзката ни е отскоро, макар че Паул много пъти е бил в България. Аз съм секретарка в „Техноекспорт“ и Паул често идва там по служба. Знаех го от по-рано, но отношенията ни винаги са били чисто служебни. Харесвах го, защото наистина е забележителен човек и всички в предприятието го уважават, но никога не съм се надявала, че ще ме забележи. Едва наскоро…

— Щастието винаги идва неочаквано и като птица каца на рамото на онзи, който го заслужава. Кога кацна въпросната птичка на рамото ви?

— Ужасен сте! Няма ли за вас нещо свято в живота?

— Има, но не съм тук да правя изповеди. Питам ви, кога?

— Около месец. Паул ми донесе разкошен букет и беше много мил. Следващия път ме покани на вечеря.

— Познава ли господин Райнбергер квартирата ви?

— Да, идвал е, но само през деня. Знаете ли, той едва вчера ме целуна, когато ме изпрати, и дори не настоя да влезе. Казвам ви, съвсем порядъчен човек.

— Ще се радвам, ако е така. Сега внимавайте с отговора си! Имате ли впечатление, че господин Райнбергер познава Юсеин? Някакъв намек, въпрос или нещо друго?

— Не, той никога не е проявявал интерес към моите предишни връзки.

— Как стана така, че вчера сте ходили у госпожица Покровска?

— Тя има връзки с много чужденци, известна е като голяма гледачка. От Юсеин съм чувала, че идват чак от Западна Европа, за да научат бъдещето си. Паул знаел за нея от своя братовчедка, която е била два пъти на почивка в България и потърсила услугата на гледачката. Покровска й предсказала нещо извънредно важно, за което германката й била признателна. Тя дала адреса на братовчед си и той я помолил да получава домашната му кореспонденция. Той много пътува и сменя хотелите си понякога.

— Ясно. Какво му даде Покровска?

— Телеграма от неговата майка. Той дори ми я прочете.

— Мисля, че няма да нарушите тайната на кореспонденцията, ако ми кажете съдържанието й.

— Ами бащата на Паул не бил доволен от професията на сина си, намирал, че работата му е празно шляйкане и настоявал да се завърне. Искал синът му да се посвети на политиката и да изостави бизнеса.

— Да, да. Амбициите на родителите са понякога бреме за децата. Някога родителите ми настояваха да стана учител по история.

— Мама искаше да ме види лекарка — усмихна се вече поуспокоено момичето. — Мисля, скоро ще пропеят първи петли, макар че такива в квартала няма. Не е ли време да си вървим?

— Време е, но трябва да ви задам още един въпрос. Да се надяваме, че няма да дочакаме и вторите петли.

— Питайте!

— Кога смята Паул да се завърне при разтревожените си родители?

— В най-скоро време, но преди това трябва да отиде в Турция по нареждане на фирмата си. Когато си свърши работата, ще отлети оттам за Германия. Каза, че веднага ще ми телеграфира или ще ми се обади по телефона. Мисля, че пак ще дойде в София.

— Ако знае, че го чака такова прекрасно момиче, сигурно ще се върне.

— Умеете и да ласкаете.

— Още един въпрос! Кога смята да отпътува господин Райнбергер?

— Вече си е заангажирал място в един съветски черноморски кораб, който пътува между Одеса и Истанбул. Аз имам право на малко отпуска. Ще отидем до Слънчев бряг и на 12 август той ще отплава от Несебър. Аз ще го изпратя. Днес сме 4 август, на 6-и ще заминем.

— Мисля, че вече сме пети, но това не е най-важното — усмихнах се аз. — Можете ли да си спомните името на кораба?

— „Осетия“. Но защо така разпитвате за Паул, да не би нещо да се съмнявате?

Беше много разтревожена и трябваше да я успокоя, че нищо лошо не мисля за нейния Паул. Тръгнахме бавно към дома й. Някои прозорци вече светнаха и можеха да се видят ранобудните домакини. На изток небето просветна. Спряхме пред пътната врата.

— Нина, ще ви помоля за нещо! Не сте ме виждали, не сте говорили нищо с мен. Забравете този разговор! Ако някога пак ме срещнете, не ме познавате, освен ако ви припомня за тази нощна разходка! Говоря ви сериозно!

— Слушам! — отдаде чест на гола глава. — Служа на народната република!

— Не се правете на дете, а може би действително сте такава. Желая ви щастие, Нина! И не спете днес на бюрото си. Нали знаете, трудовата дисциплина…

— Същото ви желая и аз. Знаете ли, ако всички ченгета са такива, може и да се влюбя в някой от тях.

— Не се влюбвайте често! Лека нощ, Нина!

Тя ми махна и фигурата й изчезна в пепелявия сумрак. Тръгнах към трамвайната спирка с бодра крачка, като си подсвирквах песента за патето Яки. Отдалеч чух тътена на първия трамвай.

Прибрах се вече по светло. Набрах номера на Лари. Най-после чух сънения му глас. Разтегнатото „Ало-оу“ звучеше като ругатня.

— Добро утро, мистър Пикеринг! Надявам се, че вашето колежанско възпитание не ви дава право да ме ругаете.

— Вие сте говедо, Колев! За какъв дявол съм ви потрябвал по това време?

— Винаги съм смятал, че буржоазното възпитание е фалшиво и служи само за лустро.

— Това ли трябваше да ми кажете?

— И това. Другото е по-маловажно. Съществува ли във вашата колекция име Паул Райнбергер?

— Не, такова име чувам за първи път.

— Напънете се, мистър Пикеринг! Един такъв висок, слаб, около 35 години, тъмнорус, сресан на път, носи очила, много изискан и вежлив. Представлява две западногермански фирми — „Химикиндустри“ и „Сименс“.

Последва дълго мълчание. Чух звук, който недвусмислено говореше за продължителна прозявка, и после Лари каза:

— Съжалявам, приятелю. Такъв човек няма в архива ни. Проверете все пак дали това е истинското име на вашата очилата птица. Ако можех да видя снимката му…

— Ще се постарая да я имате, сър! — Последва, кратко мълчание. — Кога заминавате за Истанбул, Лари?

— Днес в 17 часа от гара София. Нещо друго?

— Ще ви изпратя с разкошен букет, но настоявам за един прощален обяд, на който да присъствува и моят шеф.

— С удоволствие, знаете, че съм гастроном.

— Добре тогава, в 12 пред хотел „София“ — срещу нашия парламент.

— Окей!

— И още нещо, Лари! Слагайте ръката си пред устата, когато се прозявате!

Последва изискана ругатня на истински джентълмен и не ми оставаше друго, освен леко да поставя слушалката на мястото й. Следващият разговор беше със службата ми. Наредих веднага да бъде заснет образът на господин Райнбергер в парк хотел „Москва“ и до 12 да имам направените снимки в хотел „София“. Предупредих да бъдат внимателни, защото това противоречи на законите на гостоприемството. Западногерманският гост щеше с право да се възмущава, ако забележи непредпазливия фотограф и можеше да протестира срещу полицейските методи зад желязната завеса, но трябваше да приема риска.

Едва тогава разбрах колко съм уморен. Навих часовника да ме събуди, сварих си кафе и напук на всички теории, че кафето прогонва съня, се проснах на леглото. Семирамида тихо приближи и се сви до мене.

Глава IV

Часовникът така упорито раздра тишината със звъненето си, че дори невъзмутимата Семирамида подскочи и измяука жално. След обичайния утринен тоалет с вид на скучаещ човек, който е разрешил всички проблеми в живота си, потеглих с жигулата към хотел „София“. Умишлено подраних, но не сбърках, защото там вече ме чакаше нашият сътрудник с пълен плик фотографии на господин Райнбергер. Изпих една водка и внимателно заразглеждах снимките. Наистина Паул би се харесал на всеки с откритото си лице, спретнат вид и подчертана интелигентност. Ако беше престъпник, можеше да създаде много неприятности на служителите на закона.

— Много сте подранили, Колев!

Генерал Воденски и Лари Пикеринг безцеремонно се настаниха на масата. Разбрах, че началникът ми е взел от хотела британския ни колега.

— Докато вие пиянствувате от сутринта, ние с господин генерала се занимавахме с много по-полезни неща — злорадствуваше Лари.

— Вместо да се заяждате с един скромен труженик, ще направите по-добре да разгледате тези фотографии — отвърнах аз и поставих на масата обемистия плик.

Шефът ми не очакваше такъв ход и изненадан повдигна вежди. Лари реагира по-сдържано, но по израза на лицето му разбрах, че никога не бе се срещал с Паул Райнбергер.

— Можете ли да кажете поне няколко думи за въпросната личност? — запита Воденски.

— Давам първата дума на господин Пикеринг, другарю генерал!

— Съжалявам, Колев! Никъде не съм срещал това лице. Няма го и в архивите на Интерпол.

— Сигурен ли сте, Лари?

— Абсолютно! Едно от най-добрите ми качества е голямата зрителна памет.

— Моля, не бъдете толкова загадъчен, Колев! — започна да нервничи шефът ми.

Реших да вдигна завесата и разказах на събеседниците си за моята нощна разходка, като не казах къде Райнбергер е получил телеграмата от скъпата си майка. Последва продължително мълчание, по време на което пресушихме още по една малка водка. Най-после генерал Воденски проговори:

— Не смятате ли, господин Пикеринг, че на майор Колев трябва да се предложи едно комфортно морско пътуване с кораба „Осетия“ до Истанбул?

— Мисля, че няма да бъде зле, стига господин Колев да не страда от морска болест.

— Престанете най-после! — избухнах аз. — Аз също съм съгласен да ме люлее някакво морско корито, поемам риска, и то без всякаква застраховка, от която биха се възползували моите далечни и близки роднини.

— Отлично, Колев!

И тримата избухнахме в смях, очевидно скучната игра омръзна на всички. Останалата част от разговора премина делово, но значително по-приятно, за което голям дял имаше кухнята на ресторанта. Всичко беше обсъдено, моето заминаване трябваше да се уреди с турските власти, за което щеше да помогне и Пикеринг. Присъствието ми щеше да бъде полуофициално и въпреки общата задача и сътрудничество, всеки щеше да действува по свои пътища за постигане на желаната цел. Стрелките на часовника следваха неумолимо своя път и времето напредваше. Запитах Лари:

— Кажете нещо и за четвъртия от вашата справка, на когото сте приложили фотографията?

— Да, той някак си се изплъзна от нашия поглед, но никак не е изключено да има пръст в работата. Това е Леон Майер, далечен роднина на милионера Майер, един от притежателите на „Южния кръст“. Активен сътрудник на „Коза ностра“, но винаги досега е избягвал правосъдието поради липса на доказателства. Под ударите на закона е попадал само веднъж, и то за незаконно притежание на кола, която не е зарегистрирал. Тогава се отървал с малка глоба и писмено извинение пред щатската полиция за допуснатото закононарушение. Майер има няколко кантори и търгува с различни стоки, като се започне от земеделски машини и се стигне до недоказана търговия с оръжие. Има съмнение, че е извършил две убийства, но както казах, доказателства няма. Сред престъпния свят е известен и с името Санта Мария, въпреки че е последовател на синовете на Йехова. Достатъчно ли е, Колев?

— Напълно. Няма да се изненадам, ако ни съобщите и за някоя престъпна организация с името Орхидея или за убиец с прякор Светеца.

— Съжалявам, не мога да ви зарадвам! — вдигна рамене Лари. — Казах каквото зная!

— Господа, мисля, че времето напредва и господин Пикеринг има да стяга багажа си — каза генерал Воденски. — Колев, имаш грижата да изпратиш колегата до гара София, нали?

Воденски и Пикеринг се разделиха сърдечно и, аз предоставих жигулата си на разположение на госта. На гарата пристигнахме няколко минути преди пристигането на влака от Мюнхен.

— Лари, знаете ли, аз отново извърших непростим пропуск, за който се надявам, че ще ме извините.

— Какво сте сторили, скъпи приятелю?

— Не ви купих цветя.

— Ако бях дама, наистина щях да се засегна!

— И все пак приготвил съм малък подарък за вас.

— Заинтригувате ме!

Подадох му бял запечатан плик.

— Не е подкуп, нито пари за път, а снимките на Паул Райнбергер. Надявам се, че може и да ви послужат.

— Трогнат съм, Колев!

Когато влакът потегли, Лари дълго ми маха като на стар приятел. Най-после видях края на последния вагон и отидох в сладкарницата в гаровия подлез да пия кафе и да обмисля какво още ми предстои. Преди всичко трябваше да направя три посещения: у роднините на двете предишни съпруги на Юсеин и в дома на майката на д-р Герова. Времето беше чудесно, имах адресите и реших да рискувам.

Провървя ми още при първото посещение. В дома на бившата първа съпруга на Юсеин Мохамед — Яна Михайлова — вратата ми отвори майка й.

— Какво обичате? — ме запита тя с леден тон.

— Мога ли да поговоря с вас? — следваше контра въпросът.

— За какво?

— За вашата дъщеря Яна.

— Носите нещо от нея? — оживи се жената.

— Нещо такова.

— Тогава заповядайте!

Апартаментчето не бе голямо, но добре подредено. Дразнеше само прекалената натруфеност. Крещящи завеси, десетки вази и вазички, сладникави картини и гоблени. Всичко това потискаше, имах чувството, че ако се обърна, ще сваля някои от многобройните украшения. Направиха ми впечатление няколко съда от ориенталски произход, очевидно стока от уличните пазари на Близкия изток.

— Е? — жената впери в мен недоверчиви очи. — Седнете, моля.

Сега вече имах възможност да я разгледам добре. Биеше на очи стремежът й да запази колкото може по-дълго последната свежест на отминалата младост.

— Какво ви предаде Яна?

— Няма ли да запитате как е тя? Мисля, че това е първото, от което трябва да се заинтересувате.

Почувствувах безпокойството й, гъста червенина се разля по гримираното лице. Отвърна раздразнено:

— Вижте какво, не ви приех да слушам упреци. Както и да е там, все ще е по-добре от това, което й предлагаха тук.

— Тук сигурно всички умират от глад — отвърнах заядливо. — Вие също навярно едва преживявате.

— Себе си аз зная най-добре.

Погледът й стана зъл, имах чувството, че се кани да ме изгони. Каза почти грубо:

— Говорете!

Извадих служебната си карта и я показах.

— Мисля, че вие трябва да говорите!

Ледът напълно се стопи, както казва Остап Бендер, и гласът й заприлича на бълбукащо планинско поточе.

— Но, другарю, защо веднага не се представихте? Нали знаете, има ги всякакви, а аз съм сама жена… Затова съм така недоверчива. Янка…

— Всичко поред! Аз ще питам, вие ще отговаряте.

— Ама разбира се! Какво имам да крия от вас? Питайте, моля!

— Разкажете как стана сватбата на дъщеря ви с Юсеин!

— Как, като всички сватби между млади хора, които се обичат. Срещнали се, обикнали се. Какво мога да направя аз? Разведена съм, подкрепа нямам, пък и Янка израсна без контрол, беше много независима и упорита, мога ли да й се меся?

Понеже не отговорих, жената продължи, като се стараеше да бъде убедителна:

— Янка е артистична натура, посещаваше балетното училище, обичаше лукса и свободния живот…

— И понеже тук е ограничена свободата — прекъсвах я аз, — тя намери в лицето на Юсеин освободителя. Така ли?

— Моля ви се, другарю! Струва ми се, че погрешно ме разбирате.

— Напротив, разбирам ви много добре. Съвсем ясно ми е, че вие сте тикнали дъщеря си в ръцете на Юсеин. Защо пък не? Чужденец, заможен, хубав. Правил ви е подаръци, сигурно и пари ви е давал. Защо да не му продадете момичето?

— Но чакайте, вие прекалявате!…

— Не се правете на светица! Разказвайте, дявол да го вземе!

Михайлова направи последен опит да защити неудържимата си позиция:

— Все пак, какво лошо има? Човек трябва да следва зова на сърцето си, нали?

— Може би ще ми споменете и за подписаното споразумение в Хелзинки, в което се говори за правата на човека? Надявам се, че няма да го направите, защото не четете вестници и не се занимавате с политика.

Жената съвсем омекна и съпротивата й рухна окончателно. Получи се нещо като безусловна капитулация. За да се поокопити, ме запита:

— Ще пиете ли кафе?

— Пих вече. Държа да запазя нервите си в ред. Слушам ви!

— Тогава бях на почивка и като се върнах, Юси се бе настанил у дома.

— Искате да кажете, че бе започнало незаконно съжителство между него и дъщеря ви. Как реагирахте вие?

— Че какво мога да направя аз? Преместих се в кухнята, а след това отидох у една приятелка.

— Някои го наричат сводничество, но нищо, продължавайте!

— Казаха ми, че ще се женят и аз се съгласих. След сватбата заминаха за Истанбул. След няколко месеца научих за развода.

— Кой ви уведоми?

— Янка, написа ми писмо, в което казваше, че едва сега животът започвал за нея.

— Когато Юсеин дойде отново в България, обади ли ви се?

— Да, идва няколко пъти, донесе подаръци от дъщеря ми и каза, че била много добре и няма защо да се безпокоя за нея.

— Причината за развода?

— Не питах, нали знаете, такива работи…

— Пише ли ви дъщеря ви и какво знаете за нея?

— Получавам писма веднъж месечно. Била вече прочута балерина и, изглежда, материално е добре.

— Откъде знаете?

— Така пише, пък и подаръците.

— Знаете ли адреса й?

— О, тя пътува непрекъснато.

— Не ви ли се иска да й погостувате, да видите как живее, да се поразходите?

— Да, но тя все отлага. Била много заангажирана.

— Добре. Когато Юсеин идваше при вас, вие го приемахте, нали?

— Разбира се, нали ми е бил зет! Нямам какво да деля с момчето, дори съм му признателна, че помогна на дъщеря ми.

— Може би е оставал да преспи тук?

Жената пламна, очевидно ролята й не се свеждаше само до сводничество спрямо собствената й дъщеря. Имах желание да залепя една плесница на обагрената й с руж страна. Вместо тава, казах спокойно:

— Ще искам да видя писмата на дъщеря ви, писма от Юсеин, ако има такива, снимки, кореспонденция, всичко!

— Аз мисля, че всеки има право на личен живот…

— Няма да спорим! Ако не се съгласите, ще поискам по телефона заповед за обиск.

— И все пак не мога да разбера какво престъпление съм извършила срещу законите на страната — опита се да се защити Михайлова.

— Не казвам, че сте извършили престъпление. Престъпникът е Юсеин Мохамед, когото обвиняваме в убийство и някои други все още недоказани неща. Вие само ще помогнете на следствието. И още нещо, ще спрете засега всякаква кореспонденция с дъщеря си! До второ нареждане!

— Ужасно, ужасно! — повтаряше жената. — Кой е могъл да предполага…

Беше съвсем сломена. Надигна се от фотьойла и пристъпвайки бавно, тръгна към секциите, които покриваха цялата стена на хола. Отвори един от шкафовете и извади обемист плик, завързан с панделка. Подаде ми го с треперещи ръце.

— Това е всичко. Знаете ли, другарю, започвам да се безпокоя…

— И имате основание. Всичко около Яна е ваше дело.

Вече не се интересувах от душевното състояние на събеседницата си. Развързах панделката и най-напред се залових за писмата. Адресите на подателката Яна Михайлова бяха различни, но само от страни на Изтока, хотели, за които нищо не знаех. Имаше и картички от Истанбул, Измир, Бейрут, Кайро и Казабланка. Съдържанието на писмата бе кратко и почти стандартно. Като че някой се бе погрижил да успокоява Михайлова и да й втълпява, че дъщеря й живее в охолство и е щастлива. Липсваше всякаква човешка топлина в тези писма, не можех да се освободя от чувството, че са писани под диктовка. Разтворих албумите и оттам отново ме гледаше омразният Юси. Но имаше и други снимки: на малко мило момиченце, което стиска в ръчички кукличка, къпе се в морето с млад усмихнат мъж и хубава млада жена, в която познах събеседницата си. На други снимки полуголо на леглото се търкаляше хубаво момиче с порочно лице. Очевидно Юси и тук бе проявявал фотографските си качества.

Държах в ръцете си една човешка трагедия — съдбата на Яна Михайлова от нейното крилато и щастливо детство до падението й. Замислих се колко несправедливост може да има в човешките съдби. Щастливо детство, родители без чувство на отговорност, погрешно възпитание, ненамеса на обществото и в резултат — осакатен живот!

— Другарю, ще вземете ли тези неща?

Гласът на Михайлова ме върна отново към целта, за която бях дошъл. Изгледах я и без да крия ненавистта си, казах:

— Сигурно и вас Юсеин е снимал така, но това си е за ваша сметка. Нали казахте, че всеки си има лични работи? Запомнете добре! Никакви писма и ако се получи нещо от Яна или научите нещо за нея, ще се обадите на телефона, който ще ви дам. Носите лична отговорност и ако не го сторите, ще ви се държи сметка за съучастничество. Тези две снимки на дъщеря ви ще взема!

Написах номера на телефона и оставих листчето на полираната масичка. Станах и без да се сбогувам, затръшнах външната врата зад гърба си. В случая не се съобразявах с наредбите на началниците си за учтиво и културно държане, но не съжалявах. Поуспокоих се едва когато ме полъхна свежият ветрец навън. Тръгнах пешком за дома, запалих цигара, но веднага я хвърлих. Чувствувах в устата неприятна горчилка.

Хазайката и Семирамида ме посрещнаха с нямо учудване, дори получих горещ ароматичен чай, награда, че веднъж съм се прибрал навреме. Семирамида приближи и лизна с грапавото си езиче пооплешивялото ми чело.

 

 

Събудих се бодър, уведомих генерал Воденски, че имам задачи и след като се обръснах, се отправих към дома на Виктория Запрянова, втората съпруга на фамозния Юси. Трамвай номер седем ме откара към Мотопистата, където сред новите жилищни блокове все още се гушеха овехтели къщурки. Спрях пред една от тях, от бухналото в зеленина дворче ме посрещна креслив кучешки лай. От другата страна на пътната врата бял дългокос пудел с няколко кафяви петна се дереше отчаяно. От извехтял некролог ме гледаха тъжните очи на слабичка кротка жена. Успях да прочета името: Стоянка Запрянова, 45 години, от с. Склаве, Благоевградско. Плътен мъжки глас се обади зад розовите храсти:

— Престани, Пуфи! Ела тук!

Появи се и самият стопанин. Едър мъж с побеляла коса, държеше градинарска ножица. Приближи и ме изгледа със строги тъжни очи.

— Кого търсите!

— Вие ли сте Лазар Запрянов?

— Аз, трябвам ли ви нещо?

— Надявам се, ще можем да поговорим?

— Разбира се, заповядайте!

Вратата се отвори, Пуфито стана съвсем добродушно, завъртя опашка и се отърка у панталона ми. Тръгнах по постланата с плочки пътечка и потънах в ароматната зеленина на китното дворче. Стопанинът ме покани в беседката.

— Летке, ела поздрави госта, момичето ми!

Появи се тъмнооко момиченце, усмихна се и ми подаде ръчичка.

— Добър ден!

— Ученичка ли си? — погалих детската главичка.

— Да, сега ще бъда във втори клас.

Лицето на Лазар Запрянов грейна от щастие.

— Донеси две чашки и ракийката да почерпим госта.

Детето се спусна да изпълни заръката, а едрият мъж въздъхна тъжно.

— Само тя ми остана, внуче. На сина е, той загина по време на работа, жена му я взе да я гледа, законът й я даде, но не издържа и аз я прибрах отново при мене. С баба й я отгледахме и сега тя ми е радостта. Навярно забелязахте некролога, Стоянка почина и сега сме с малката. Прекрасно дете, в училище много я хвалят, вече къщата гледа. Каквото имам, нейно е. Тя ще ми затвори очите.

Отново, виждах нова човешка трагедия, но почувствувах и топлотата в този скромен, потънал в зеленина и ухание дом. Малката Летка донесе две малки чашки и шишенце сливова. Лазар Запрянов наля бистрата течност.

— Домашна е, ще ви хареса. Аз почти не пия, но когато имам гост!

— Няма да ви откажа.

Отпихме от чашките, кученцето се сви в краката ни, а детето продължи прекъсната игра.

— Вие не казахте какво ви води в дома ми? — запита Лазар Запрянов.

— Зная, че ще ви напомня нещо неприятно, но трябва да поговорим за вашата Вики.

Човекът се сви, като че ли го бях ударил. Лицето му помръкна.

— Щом трябва, ще поговорим — каза тихо той.

— Можете ли да ми кажете как стана така, че дъщеря ви, дете на трудов човек, попадна в мрежата на такъв като Юсеин?

— Винаги съм го ненавиждал! Жена ми почина от мъка, горката, не можа да преживее позора.

— Защо позор?

— Как защо? Ние сме трудови хора, аз тридесет години работя като монтажник. Хората ме ценят и уважават. Дом струпах, семейство създадох, а Виктория беше чудесно момиче. Скромно, тихо, работно. Появи се този Юсеин, какво прави, как й взе ума — не зная, но ние нищо не можахме да направим. Момичето взе да закъснява, напусна работата си. Казала на майка си, че ще се жени за този чужденец. Тогава я накарах да го доведе, да го видим, да поговорим. Нали и ние сме родители, не ни е безразлична съдбата й.

— Той дойде ли?

— Дойде. За да се представи, пристигна с колата си. Една такава модерна, а той като лорд. Държеше се високомерно, като че светът е негов. Зализаната, му мутра никак не ми хареса. Казах го на дъщеря си, а тя мене упрекна. Прост съм бил, държал съм се обидно и нейният Юси се засегнал. Цяла нощ плака, не можем да я успокоим.

В очите му изби влага, изкашля се в широките си шепи и продължи:

— Чедо, гледал си го от късче месо, за него си се трудил. Дожаля ми тогава за нея, но й казах да не бърза. Времето щеше да й помогне да опознае по-добре този човек.

— Не се тревожете! Нищо няма да спечелите, ще разсипете само здравето си. Това дете има нужда от вас! — погалих главичката на малката и тя ми се усмихна доверчиво.

— Прав сте, ако не е това дете…

Момиченцето се отдели от мен и обгърна с ръчички шията на Запрянов. Той я прегърна в скута си.

— Ожениха се без съгласието ни, дори без да ни кажат. Виктория дойде, взе багажа си и ни представи акта за женитбата. Той я чакаше с колата хей там зад ъгъла. Повече не я видяхме. Обади ни се от Истанбул, после от Казабланка и от близо две години не знаем нищо за нея. Жива ли е, не е ли — кой да ти каже!

— Защо не се обърнахте към ЮНЕСКО? Може би щяхте да научите нещо за дъщеря си?

— Господата от ЮНЕСКО само с нашите работи ще се занимават. Много ги е еня за някоя си Виктория Запрянова.

Разбирах скръбта и озлоблението на този човек, не знаех, че поне засега с нищо не мога да му помогна. Запитах предпазливо:

— Знаете ли, че Юсеин е идвал след това в България?

— Идвал ли е? — Мъжът се оживи, лицето му пламна. — Къде е сега? С тези ръце ще го удуша, ако не ми върне детето.

— Успокойте се, и аз търся бившия ви зет. Ако ми падне, не го чака нищо добро!

— Бившия ли? Какво е станало с Вики? Моля ви, ако знаете нещо, не ме щадете, кажете ми го!

— Не мога нищо да ви кажа. Зная само, че се е развел и има вече трета съпруга.

— Как трета? Нима Вики…

— Вики е втората, поне дотолкова знаем. За дъщеря ви засега не мога да кажа нищо. Може би един ден…

— Вие да не сте от милицията, другарю?

— От милицията съм и търсим Юсеин за извършени престъпления. Затова дойдох при вас.

— Вярвам във възмездието, макар че не съм религиозен. От лошотия никой не е прокопсал, рано или късно плаща — поклати глава Запрянов. — И все пак когото удари, у него остава контрата.

— Аз пък смятам, че на възмездието трябва да се помогне. На това съм посветил целия си живот!

Станах и преди да се разделя с Лазар Запрянов, запитах:

— Мога ли да ви помоля за нещо?

— Кажете, ако мога, ще го направя.

— Имате ли някаква фотография на Вики? Ще ви бъда много признателен.

— Ще намеря — оживи се събеседникът ми. — Почакайте, моля! Малко преди бъркотията тя се снима за паспорт.

Засуети се и влезе в малката къщичка. Детето и кученцето изтичаха след него. Не чаках дълго. Лазар Запрянов се появи и ми подаде малка снимка, от която ме гледаше красиво миловидно лице.

— Ето, това е моята Вики! Какво дете беше, чисто, изпълнено е надежди за нещо по-добро. Усмивката не слизаше от лицето й — поклати тъжно глава. — Съдба, всеки си има съдба…

Не исках повече да го измъчвам с присъствието си. Бях отворил една зарастваща рана, която отново закървя. Напуснах ухаещото на рози райско кътче и се озовах сред високите бетонени сгради. Оставаше последната халка от веригата, изплетена от Юсеин Мохамед, д-р Дора Герова. Тук следата беше прясна и можеше да ме насочи към престъпника.

Няколко трамвая, продължително клатене и скърцане на релсите, навалица, августовска жега и най-после, плувнал в пот, слязох на „Кръста“. Оттам до улица „Милин камък“ разстоянието беше малко. Сенчестите дървета и лекият ветрец ме освежиха, внесоха бодрост в изнуреното ми от жегата тяло. Изкачих стълбището на кооперативната сграда и се озовах пред врата с табелка, на която беше написано името на лекарката. Натиснах звънеца и зачаках. Зад вратата се чуха тихи стъпки, някой надникна през шпионката и чак тогава ми отвори белокоса висока жена.

— Другарката Герова? — запитах аз.

— Аз съм. Вие какво, да не би за осветлението?

Не останах поласкан от това, че ме взеха за инкасатор, но продължих любезно:

— Мога ли да поговоря с вас?

— По каква работа? — изгледа ме недоверчиво жената.

— Относно вашата дъщеря д-р Герова.

— Вие да не би да сте от „Народно здраве“?

Не можех да не бъда доволен — от инкасатор ме въздигнаха в лекар. Жената стана по-любезна.

— Заповядайте, докторе! Ще ме извините, че е малко разхвърляно, но нали знаете, домакинската работа няма край.

Въведе ме в прохладен хол, в който всичко бе чисто и елегантно. Очевидно д-р Герова и нейната майка държаха на хубавото и имаха добър вкус. В продълговата ваза ухаеше разкошен букет, на камината блестяха няколко ориенталски сувенири. Следата на Юси, си помислих и продължих да оглеждам обширния хол. На стената висяха два портрета, рисувани с маслени бои. От единия ме гледаше мъж на средна възраст, с високо чело и открито лице, а от другия — млада красива жена с големи кафяви очи и очарователна усмивка. Косите бяха вдигнати високо на кок и дългата грациозна шия се очертаваше с белотата си на тъмния фон. Очевидно д-р Герова бе красива жена и художникът се бе постарал да подчертае това в картината си.

— Познавате дъщеря ми, нали? — каза с нескрита гордост домакинята.

— Да, а това навярно е стругът ви?

— Той — въздъхна старата Герова. — Не е жив да се радва на щастието на детето ни. Първия път не сполучи, но сега е щастлива.

— По-важното е човек да бъде доволен от себе си. Лошото лесно се забравя — заключих аз с философско примирение и се отпуснах на мекото кресло, без да чакам поканата на домакинята.

— Едно кафенце?

— Не, предпочитам нещо студено.

— Кока-кола или швепс тоник?

— Швепс.

Отпих от студеното освежително питие и кимнах с глава в знак на благодарност. Жената не издържа, любопитството й надделя и боязливо запита:

— По каква причина се интересувате от Дора, докторе?

— Д-р Герова е прекрасен колега — казах аз. — Дойдох да попитам кога ще се върне на работа. Взела е безплатен отпуск и ние все още не назначаваме никого на мястото й. Нали знаете, когато един работник се цени… Предприятието държи на нея! Имате ли някакви вести?

Поласкана, старата Герова се усмихна, доля чашата ми и махна неопределено с ръка.

— Приятно ми е да чуя това, което казахте за Дора. Възлагат й надежди, че ще стане отличен кардиолог. За съжаление не мога да ви кажа нищо определено, макар че като майка ми се иска детето ми да е при мен. Зет ми е богат човек, мисли да открие частна клиника и ако Дора реши…

— Зет ви лекар ли е?

— Да, завършил е в България, сега специализира. Само това, дето се е замесил в политиката, не ми харесва. Лекарят навсякъде си е лекар и помага на хората. Не мога да разбера защо му трябва политика. Той ще оправя света!

Не исках да й кажа, че Юсеин никога не е завършвал медицина, че е учил тази наука само две години и всичко останало около тъмната му личност никак не е розово. Усмихнах се, привидно разочарован.

— Доколкото ви разбирам, д-р Герова няма да се върне. Така ли?

— Така изглежда. Зет ми има големи планове. Ще живеят в Лондон или Париж, още не са решили. Е, ако един ден режимът падне, Юсеин може да заеме и важен пост в Пакистан.

Изненада ме наивността на старата Герова, реших да не руша илюзиите й. Казах примирен:

— Дъщеря ви ще види света, а ние ще водим тук скромното си съществуване. Види се, ще я загубим за родната медицина! — След кратко мълчание запитах: — Вие няма ли да ги посетите?

— И това ще стане. Пишат ми редовно, много са мили. Дето се вика, онзи ден заминаха, а вече получих три писма и изгледи от Истанбул и Измир. Пишат всеки ден, не ме забравят!

— Щастлива ли сте! Такава дъщеря, такъв зет!

— Да, щастлива съм. — Старата грейна, очевидно й бях харесал. Бе открила в мое лице човек, с когото може да сподели радостта си. — Ще ви покажа писмата, докторе, а това са снимките от сватбата им. Гледам ги и си поплаквам, когато ми домъчнее за Дора.

Тикна в ръцете ми обемист албум. Внимателно го запрелиствах. Отново трябваше да гледам противното лице на Юсеин, но вече получих пълна представа за д-р Герова. Трябва да призная, че още тогава у мен се появи симпатия към злополучната лекарка. На една от фотографиите се усмихваше момченце.

— Наистина са щастливи — казах аз. — Детето също ще намери истински баща.

— Да, това ме най̀ радва. Юсеин е особено привързан към малкия. Какво не му купува, а той все ме пита кога ще отидем при мама и новия татко. Дете, нали знаете! То най-добре разбира кой го обича. Изпратих го с детския дом на море, заминаха преди два дни — бързо стана. Чакайте, щях да забравя! Обещах да ви покажа писмата.

Докато старата Герова бе извън хола, извърших престъпление. Прибрах две снимки на Дора Герова в портмонето си. Нищо неподозиращата домакиня се появи сияеща.

— На, вижте какви красиви изгледи. Това е Измир! Наблизо били вилите на богаташите. Сега са се настанили там.

— Богатите хора могат да си позволят всичко — поклатих тъжно глава.

— Прав сте, не всеки може да бъде там, но знаете ли, малко съм неспокойна.

— Защо, не ви разбирам?

— Заради Юсеин. В Истанбул останали само един ден, колкото да го разгледат. Зет ми се страхува от своите политически противници. Затова заминали за Измир и наели някаква разкошна вила край морето.

— Значи всичко е наред, нямате основания за безпокойство!

— Нали знаете, ние, майките, сме такива. Все най-лошото мислим. И все пак, мисля си, няма ли да е по-добре да си дойдат тук? Поне Юсеин ще бъде спокоен.

— Ако това стане, ние от службата ще бъдем най-доволни.

Станах и леко се поклоних.

— Прощавайте, че ви отнех от времето! То сутрин не се ходи на гости, но когато работата го налага…

— Не се притеснявайте, беше ми много приятно. Заповядайте, когато имате път насам! — Старата Герова беше искрена. — Как беше името ви?

— Д-р Колев, инспектор и главен специалист към „Народно здраве“.

— Дора сигурно ви познава?

— Едва ли. Моята работа е административна. Аз трябва да познавам другите.

Разделихме се много любезно. Изпитвах угризение, че не бях достатъчно искрен с жената, подхранвах надеждите й. Съжалявах и за малката кражба, но не можех да постъпя по друг начин. Нахраних се в ресторанта на хотел „Хемус“, отбих се в службата, където нямаше нищо интересно, и се прибрах вкъщи. Едва сега почувствувах умората от последните дни. Това скучно събиране на информация бе част от нашата напрегната работа, която мнозина виждат само от романтичната страна. Опънах умореното си тяло и в помътеното ми съзнание заплуваха образите на Юсеин и неговите многобройни съпруги. Виждах мъртвата Виолета, треперещата от възбуда Нина и Лари, който ми се заканваше с пръст. „Започваме голяма работа, Колев! Не се отпускай, стегни се!“ После всичко потъна в мрак и се унесох в дълбок сън.

Събуди ме резкият звън на телефона. Изругах тихо и вдигнах слушалката.

— Ало, другарю Колев, вие ли сте? — чух възбудения глас на Евгения Покровска.

— Кажете, моля!

— Имам за вас нещо важно! Не е за телефон!

— Добре, идвам веднага.

Сложих слушалката на мястото и реших, че следобедният сън не е най-подходящото занимание за офицер за специални поръчения.

Госпожица Покровска бе много развълнувана.

— Идваха онези двамата, холандците.

— Така ли, разказвайте, моля!

— Снощи в пощенската кутия намерих плик без адрес. Прибрах го и успях да го разпечатам — усмихна се доволна. — Виждате ли колко бързо усвоявам някои неща! Мисля, че и вашата служба може да ми завиди.

— Не се съмнявам — казах хладно. — Какъв беше текстът?

— Много странен. „Надникнете в гнездото на птичето! Една морска разходка с кораба «Осетия» ще бъде полезна на канарчето. Бухалът да лети нощем!“

— Да, наистина странно. Интересен любител на пернатия свят. Разказвайте, какво стана после!

— Нищо, залепих плика и ето днес към обяд някой позвъни. Оказаха се двамата холандци. Сториха ми се много възбудени, дори се изплаших. Запитаха има ли някакво съобщение и аз им предадох плика. Оставиха ми двеста долара и бързо изчезнаха. Имах чувството, че ще ме нападнат.

— На какъв език беше написана бележката?

— На английски.

— Другарко Покровска, направихте ни неоценима услуга!

— Надявам се, че съм сторила нещо полезно. — Лицето й отново се покри с гъста червенина.

— Сега ще ви помоля за едно кафе. Признавам, че сте голям майстор.

Докато пиех кафето, извадих трите снимки на съпругите на Юсеин и й ги подадох.

— Познавате ли тези дами?

Тя дълго се взира, преди да ми отговори. Поклати глава в знак на съгласие.

— Помня ги, Юси ми ги доведе.

— И каква беше вашата задача?

— Юси идваше предварително и ми нареждаше да им предсказвам щастлива женитба, пътешествие, пари и безоблачно бъдеще.

— И вие го правехте?

Наведе глава.

— Нали знаете! Защо ме карате да се срамувам?

— Добре, да не се ровим повече в миналото!

Допих кафето си и станах. Евгения Покровска ме гледаше с умоляващ поглед.

— Нали ще им помогнете на тези нещастници! Много ви моля, ще ми олекне на съвестта, ако зная, че сте направили нещо за тях! Особено докторката беше чудесен човек, дори ми предписа лекарство за сърцето и от него се чувствам много по-добре.

— Ще се опитам да направя нещо, за да облекча вашата съвест. А сега довиждане. Може би няма да се видим скоро, затова ако се случи нещо, звънете в службата ми на телефона, който ви дадох.

— Разбирам.

На вратата й стиснах ръка, разбрах, че съм бил ненужно рязък.

— Не ми се сърдете! Вярвам, че всичко ще завърши добре!

Тя само кимна и се опита да се усмихне.

Прибрах се и дълго мислих за тези любители на птици. Признавам, че не разбирах нищо от тайнственото послание, но едно беше ясно. Корабът „Осетия“ бе притегателна точка за няколко човека — Паул Райнбергер щеше да пътува с него, там трябваше да се настани за една полезна разходка „двукрако“ канарче, и аз също щях да бъда един от пасажерите на това морско корито. Що се отнасяше до Бухала той трябваше да лети нощем в неизвестна посока. Интересът ми към този птичи свят така се изостри, че вече съжалявах за това, че не съм на люлеещата се палуба на „Осетия“. Оставаше ми утешението, че една прекарана в дълбок сън нощ може да бъде дори по-приятна от едно морско пътешествие.

Сутринта, бодър и отпочинал, се отправих към министерството. Още не бях прегледал сутрешните вестници и телефонът ми иззвъня. Чух познатия глас на генерал Воденски:

— Можеш ли да прескочиш до мене, старо момче?

— Веднага, другарю генерал.

Опитвах се да разгадая за какво съм потрябвал на началството в този ранен час, но след като си припомних думите на известен шлагер: „да знаеш да чакаш, да можеш да чакаш, това е любов“, реших, че и на мен не ми остава друго, освен да чакам. Колкото до любовта, тя нямаше нищо общо с моята прозаична професия.

Тази сутрин генерал Воденски бе сериозен, дори навъсен и без да отрони дума, ми подаде сутрешния бюлетин за произшествията. На пръв поглед в него нямаше нищо необикновено. Едно автопроизшествие, два опита за самоотравяне, една обрана будка за цигари и манифактура и някакъв обир с взлом. Вече се готвех да върна бюлетина на началника си, когато вниманието ми бе привлечено от адреса на последния обир. Улица „Макаренко“ №12. Кирковски район.

— Кога е станало? — запитах бързо.

— Тази нощ, драги ми Колев. Наредих на шесто районно управление нищо да не пипат без твоето присъствие. Колата вече те чака долу.

— Чудесно, отивам веднага.

— Нали това е квартирата на твоята приятелка Николина Паскалева?

— Същата. Мисля, че тя замина.

— Не зная други подробности. Върви и се запознай на място със случая.

Не чаках нова покана, бързо напуснах кабинета и тръгнах към изхода. Колата ме отведе на познатия адрес, където вече чакаше цялата оперативна група.

— Другарю майор, представя ви се капитан Савов…

— Оставете представянето. Имате ли представа как е станало всичко това?

— Хазайката е тук, тя ще ви разкаже. Огледа още не сме започнали, чакахме ви.

Бравата се оказа отворена много майсторски, очевидно бе работил опитен престъпник, който е разбирал от работата си. Нямаше следи от насилие върху ключалката, липсваха всякакви отпечатъци. Неизвестният крадец бе отключил първо вратата на къщата, после безшумно преминал коридора и отворил вратата на стаята на Нина. Напразно се мъчеха специалистите от групата да открият стъпки по тъмното коридорче, парченце кал от обувките или нещо подобно. Нямаше нищо. Реших, че крадецът е надянал нещо като калцуни, които напълно са обезшумили стъпките му. В стаята цареше пълен безпорядък. Внимателно, без да бърза, престъпникът бе прегледал всяко кътче, всяко чекмедже, дори вазата бе обърната. Направи ми впечатление, че бурканчетата със сол и други подправки бяха празни и съдържанието им — изсипано върху един вестник на масата. Леглото бе също в пълен безпорядък, гардеробът зееше отворен и оскъдното бельо на девойката се търкаляше из цялата стая. Престъпникът бе търсил нещо спокойно и методично, без излишно бързане. Не можеше да се установи какво липсва, защото собственицата на стаята, Нина Паскалева, не бе тук. Може би нощният посетител се бе интересувал от имуществото на девойката, защото открихме едно празно портмоне да се търкаля на пода.

Докато хората от оперативната група вършеха работата си — правеха снимки, търсеха отпечатъци и се стремяха да открият някаква следа, реших, че най-добре е да поговоря с хазайката на Нина. Намерих я в стаята й неспокойна и бледа. Като ме видя, стана и се хвана за мен като удавник за сламка.

— Добър ден, другарю! Странни неща стават в къщата ми, не мога да се успокоя. Вие по каква работа? Нинчето замина за море…

— Успокойте се! — прекъснах потока от думи. — А сега трябва да поговорим спокойно. Първо да ви се представя! Аз съм служител на Народната милиция и съм тук служебно във връзка с престъплението.

Хазайката съвсем се обърка, отпусна се на креслото и се прекръсти.

— Боже господи, и това доживях, милиция да се разпорежда в къщата ми. Какъв срам! Всичко това ми докараха тези чужденци.

— Защо смятате, че чужденците имат пръст в това дело?

— Не смятам, а предполагам. Докато ги нямаше, никой не влезе в този дом с лоши мисли. Ах, Нинче, Нинче, защо те приех…

— Но моля ви, госпожо! Защо обвинявате квартирантката си, когато тя не е била вкъщи?

— Каква беля ми докара! — продължи да се вайка хазайката. — Сигурно се е хвалила насам-натам, че има долари и някой се е полакомил. Да им опустеят доларите, какъв срам ми докараха, зачерниха ми къщата.

Седнах и изчаках да се успокои. След това запитах:

— Нали не сте пили тази сутрин кафе?

— Оставете! — махна ръка тя. — Само ми е до кафе сега.

— Грешите! Аз също бих ви правил компания. Ако не ви затруднявам…

Жената ме изгледа учудена, после постепенно лицето й се поотпусна и тя се усмихна.

— Прав сте, да изпием по едно кафенце. Да направя ли и на момчетата оттатък?

— Жестът ви е равен на благодеяние!

Докато приготвяше цяла тенджерка кафе, си мислех — какво можеше да се случи на добрата жена, ако бе изненадала престъпниците. Те нямаше да се отнесат деликатно към нея, особено ако ги познаваше, и вероятно сега щяхме да се занимаваме и с трупа на единствения свидетел на произшествието. Когато ми поднесе кафето, й казах:

— Знаете ли, вие сте родена под щастлива звезда.

— Защо? — опули се тя. — Нали виждате колко съм щастлива! Само този обир ми липсваше.

— И все пак сте жива. Спали сте, докато престъпниците са се разхождали из къщата ви. Не си ли давате сметка какво можеше да ви се случи?

Тя дълго ме гледа, после се отпусна на стола. Отпи няколко глътки от кафето и едва тогава проговори.

— Знаете ли, имате право. Господ ме е пазил!

— Нека бъде и господ! — усмихнах се аз. — Важното е, че сте жива и здрава. Сега ще можем ли да поговорим?

— Да, питайте! Вече се успокоих.

— Разкажете ми не ви ли направи нещо впечатление преди престъплението? Някой да е идвал, нещо да ви е казала Нина?

— Не, нищо, всичко си беше както обикновено. Само този, нейният чужденец Паул, идва веднъж. Преди да заминат на море дойде да я вземе с кола, една от тези, дето ги дава под наем „Балкантурист“.

— Искате да кажете „Рентакар“?

— Да, така каза и Нинчето. Тя е много горда с приятеля си, пък и на мен ми харесваше. Един такъв възпитан, спретнат. Не е като Юсеин.

— Знаете ли имаше ли Нина пари?

— Имаше, това зная с положителност, но колко — не мога да ви кажа. Беше много пестелива и ми казваше, че си събира за чеиз. Имаше и долари, защото е услужвала на колеги. Всички знаеха, че има.

— Къде ги държеше?

— Точно не зная, но някъде в стаята си. Казвала съм й много пъти да ги внесе в спестовна каса, но не го направи. Ето сега, какво стана. Липсват ли й парите?

— Не зная, защото я няма да каже, но намерихме едно доста обемисто празно портмоне.

— Виждате ли докъде водят необмислените работи. Ако ги беше внесла в книжка…

— Елате да видите стаята! Може би ще откриете нещо изчезнало.

Старата жена ме последва, като все ми мърмореше полугласно. Заведох я в стаята на Нина и тя дълго се вайка, като видя безпорядъка. Погледът й се спря на отворените чекмеджета на бюфета. Пристъпи към тях и ги заразглежда.

— Часовника открихте ли някъде? — запита тя.

— Какъв часовник?

— На Нинчето от прабаба й. Златен, прилича на яйце с верижка. Носи се на врата. Показвала ми го е и много се гордееше с него, но не го носеше. Страхуваше се да не й го откраднат. Мисля, че него го няма, ако не го е взела на морето.

— Къде стоеше часовникът?

— Тук, в едно от тези чекмеджета. Това зная със сигурност.

— Прегледайте още веднъж за часовника! — подканих жената.

Тя много се стара. Имах чувството, че и престъпниците не са търсили така внимателно като нея, но за съжаление часовникът беше изчезнал, както вероятно и съдържанието на портмонето.

Помолих я да отиде в стаята си и запитах капитан Савов:

— Открихте ли нещо, капитане?

— Нищо, другарю майор, освен това, че са действували много опитни крадци, които разбират от работата си. Никакви следи, никаква грубост, всичко е извършено със завидно професионално майсторство. Особено отварянето на бравите!

— Добре, трябва да се провери кои от нашите „специалисти“ по отварянето на брави са на свобода.

— Слушам, другарю майор!

Нямах повече работа в стаята на Нина. Предстоеше опис на вещите, търсене на отпечатъци, снимки и още цял куп формалности, които трябваше да извършат колегите ми от районното управление. Чакаха и знаменития Бобик, един прекрасен следотърсач от вълча порода. Придружих хазайката до стаята й.

— Какво доживяхме, да не си спокоен в собствената си къща. В моя роден град някога нямаше крадци, вратите ни стояха отворени и никой нищо не бутваше, а сега…

— Така беше и в бащиния ми дом — опитвах се да успокоя старата жена. — Времената станаха други!

— Други ли? — ядоса се тя. — Нали са същите хора, ако не те, техните потомци. Вие, милицията, сте виновници, разпуснали сте ги, затова крадат!

— Може и да сте права! — усмихнах се аз. — Кажете ми, нямате ли някаква вест от Нинчето?

— Не още. Днес е 7-и август, а тя замина на 5-ти вечерта. Дойде нейният Паул, събраха багажа и тръгнаха с колата му. Зная, че са в Несебър или Слънчев бряг и както каза Нинчето, оттам той заминавал за Истанбул на 12-и този месец. Друго не зная!

— Все пак трябва да я намерим и да й съобщим произшествието! Как мислите?

— Зная ли, това е работа на милицията, да решава, да действува…

— А може би ще е по-добре да я оставим на спокойствие няколко дни да изкара почивката си, пък като се върне, ще научи каквото трябва. Така ще направим!

— Ваша работа, другарю, но пак ви казвам! Пипайте здраво, че виждате ли какви работи стават!

Разделих се с добрата жена и тръгнах към министерството. Мислите ми все се въртяха около този обир и колкото да се силех, не можех да реша най-важното. За обикновено престъпление ли се касаеше или цялата работа имаше нещо общо с бандата международни мошеници. Не можех да проумея каква е ролята на безобидния на пръв поглед Паул Райнбергер. Може би, ако Николина Паскалева беше тук, можеше да ме насочи към вярна следа. Ако вдигнехме шум около кражбата, рискувахме да изплашим птичето и то да изхвърчи в неизвестна посока, а аз много държах да го поставя в подходяща клетка. Не изпусках и възможността нощните посетители да са от местен произход — нещо, което съвсем не беше изключено. Затова реших да оставя засега всичко в ръцете на районното управление и да изчакам резултата от тяхното издирване. Оставаха няколко дни до отпътуването ми с „Осетия“ и не си заслужаваше да си губя времето с една дребна кражба.

Генерал Воденски ме чакаше, беше особено нетърпелив. Разказах му за случилото се и изтъкнах съображенията си. Дори да бяха намесени в кражбата чужденците от бандата, за която само можеше да се предполага, че е „Роза росса“, ние не трябваше да ги задържаме. Едно проточило се следствие можеше да обърка основната ни цел, за която си сътрудничехме с Интерпол. Правилното беше да вървим по следите им и имаше голяма вероятност самите те да ни заведат до това, към което се стремяхме — унищожаването на цялата организация.

Междувременно вече се получиха сведенията от оперативната група на шесто районно управление. Кучето Бобик бе надушило следата, но тя го завела на около двеста метра от къщата. Вероятно там е имало спряна кола, престъпникът се бе качил в нея и отпътувал в неизвестна посока. В това нямаше нищо необикновено, напротив, всичко бе напълно логично. Капитан Савов бе извършил справката относно нашите майстори на заключените брави. Оказа се, че на свобода е само небезизвестният в престъпния свят Савичка, но той имаше желязно алиби. Излежал наказанието си за обир на магазин, Савичката бе постъпил на работа във Велинград и от телефонния разговор, проведен от капитан Савов, се разбрало, че бившият крадец не е напуснал новото си местожителство. Не беше изключено и появяването на нов талант в бранша, за когото още не знаехме нищо. Най-вероятно бе да е някой от постоянните посетители на Кореком, който оттам е набелязвал бъдещите си жертви. Разбира се, всичко това бяха предположения и за доказването им трябваше да поработят колегите ми, а за мене не оставаше нищо друго, освен да стягам багажа си за далечното пътешествие.

Пепелникът на бюрото на началника ми вече бе препълнен с угарки, а времето за обяд отдавна бе минало. Генерал Воденски стана, разходи се напред-назад и разкърши едрото си тяло.

— Уморих се вече, старо момче, дотежа ми. Знаеш ли, че понякога мечтая за пенсия?

— Не обичам ренегатите, другарю генерал! А колкото до пенсията — няма да ви избяга, кога да е ще я получите!

— „Вечен неспокоен дух, спри, усмири се!“ — издекламира шефът ми и на лицето му изгря ведра усмивка. — Добре че има такива като тебе, които не сдават фронта. Приемам критиката за ренегатството и никакъв отбой! Борбата продължава!

— Радвам се да го чуя. Помните ли как ви викаха на младини? Неуморимият.

— На младини! Това беше толкова отдавна, Колев…

— Да не се впускаме в подробности, другарю генерал! Мисля, че и на двама ни ще стане тъжно!

— Прав си! Край на тъгата, край на лошите мисли по изгубената младост! Сега слушай добре. Имаш потвърждение от турските власти и заминаваш като търговски пътник на „Техноекспорт“. Такъв ще бъдеш и за консулството в Истанбул. Новата длъжност ти дава възможност да пътуваш из цялата страна. Връзката с Пикеринг ще се установи в Истанбул и той ще те свърже, ако намери за добре, с турските ни колеги. Те приемат предложението за съвместни действия. Какво смяташ да правим с двамата холандци?

— Мисля, че е ясно, другарю генерал. Ще ги пропуснем свободно през България. Те обезателно ще ни заведат някъде!

— Тръгни след мухата и тя ще те отведе на л… — захили се шефът ми. — Добра поговорка, нали? Умен народ сме, няма що!

— Умен, с голямо чувство за хумор, критика и самокритика.

— Хайде, хайде, пак почваш да философствуваш! Знаеш ли, съвсем прегладнях.

— Еднакви мисли ни вълнуват!

— Добре тогава, да отидем да хапнем! След това, си свободен да се готвиш за път. Надявам се, че след като получиш паспорта си, ще дойдеш да се сбогуваш със стария си приятел!

— Нали казахме, че няма да употребяваме думата „стар“?

— Прав си, стари приятелю!

Двамата се разсмяхме и побързахме да отидем в стола с надеждата, че готвачът е оставил нещичко, с което да залъжем бунтуващите се стомаси.

Глава V

Не ми бе съдено да бъда спокоен последните дни преди заминаването. Бях подредил грижливо багажа си паспортът беше в джоба ми и реших да отида за един ден на Витоша. Горещината в столицата беше непоносима и жадувах за свеж планински въздух и прохлада. Сутринта на 10 август, обут в къси панталони, с лека закуска в преметнатата през рамото ми чанта, вече слизах по стълбите, когато чух тревожния глас на хазайката си.

— Другарю Колев, другарю Колев!

Без да бъда ясновидец, разбрах, че планинската ми разходка няма да се състои.

— Какво има, хазайке? — запитах без ентусиазъм.

— Търсят ви от службата.

Поблазни ме мисълта да я помоля да каже, че вече съм излязъл, но и този път дългът надделя над малките човешки радости, за които мечтаех. Тръгнах с провлачени стъпки обратно нагоре и вдигнах лениво слушалката.

— Ало, слуша майор Колев.

— Не ругай, старо момче, но трябва веднага да дойдеш при мене — чух гласа на генерал Воденски. — Ще ти предложа един полет с хеликоптер и мисля, че няма да е зле да вземеш и багажа си.

— Какво се е случило?

— Ще поставя на изпитание любопитството ти. Приготви се, ще ти изпратя служебна кола.

Чух тихото щракане на слушалката. Не ми оставаше нищо, освен да прибера туристическия си костюм и да се приготвя за пътешествието, от което не знаех кога ще се върна. Разделих се с добрата си хазайка, погалих Семирамида и се настаних във волгата. Когато стигнахме министерството и посегнах да взема куфара си, шофьорът ме предупреди, че ще пътуваме след малко за летището. Всичките ми надежди, че отново ще се върна вкъщи, се изпариха. Бях попаднал в желязната клопка на генерал Воденски. Видях го да слиза по стълбището, усмихна ми се и се настани на задната седалка.

— Няма как, Колев, хеликоптерът ни чака!

Седнах до него и машината се понесе към летището. Пътувахме, без да говорим, накрая шефът ми не издържа:

— Няма ли поне да ме запиташ къде отиваме?

— Нали вие знаете! Не е ли достатъчно?

— Невъзможен си! Мисля, че Лари Пикеринг много ти повлия с безразличната си мутра. Добре, аз ще ти демонстрирам българския темперамент. Между Пловдив и Стара Загора е станало тази нощ тежко пътнотранспортно произшествие. Има и убит.

— Мисля, че това е работа на КАТ.

— Не споря, но има и нещо, което не знаеш. Колата е с холандски номер и с нея са пътували двама наши приятели, Ван Неескенс и Ван Гроот.

— Това вече е интересно. Кой е починалият?

— Не зная, отиваме на огледа. Наредил съм нищо да не се пипа до нашето пристигане.

Кимнах с глава в знак на съгласие и, признавам, привидното ми спокойствие моментално се изпари. Смъртта на холандците заличаваше една важна следа, на която особено разчитах. Може би пътуването ми с „Осетия“ ставаше безпредметно и единствената ми надежда оставаше Паул Райнбергер. Ако той нямаше нищо общо със заплетената история, увисвах във въздуха и слабата нишка, на която толкова разчитах, се късаше.

Хеликоптерът забуча оглушително, перките се завъртяха в шеметен кръг и ние бавно се откъснахме от земята. Под нас останаха покривите на къщите и всичко долу стана смешно малко. Полетяхме над магистрала „Тракия“, по която пъплеха, подобни на детски играчки, леки и товарни коли. Не можех да се любувам на величествената гледка, мислите ми бяха все при двамата холандци и катастрофиралата им кола. Селищата долу пробягваха едно след друго, прелетяхме над Пазарджик и Пловдив и едва тогава машината бавно започна да се спуска надолу. Вече виждах спрелите коли на КАТ и суетящите се хора в униформи. Видях и разбитата крайпътна бариера и жълтата обгорена кола, която се търкаляше в дола.

— Запалила се е — каза генерал Воденски. — Струва ми се, има нещо, което не е съвсем в ред.

Не му отговорих. И двамата мислехме едно и също. Скоро щяхме да разберем дали се касаеше за обикновено автопроизшествие, или за престъпление. Летецът предупреди, че се спускаме. Неприятното чувство при кацането почти не усетих, толкова бях погълнат от мисълта по-скоро да огледам катастрофиралата кола. Лекият удар ни напомни, че вече сме на земята. Перките спряха лудия си бяг, моторът заглъхна, ние бързо се спуснахме по стълбичката.

— Другарю генерал, представя ви се майор Вълков от управление КАТ — Пловдив.

— Добре, добре, оставете формалностите, другарю майор. Да вървим при колата.

Слизането не беше приятно, особено за мен, облечен официално в белия си костюм, с пристегната от връзката шия. Завиждах на останалите за летните им униформи и спортните ризи, с които бяха облечени началникът ми и другите цивилни служители. Най-после стигнахме до колата. Един поглед беше достатъчен да се разбере, че доста се е премятала по стръмнината, сега лежеше смачкана и обезформена в дола. Не беше напълно обгоряла, защото, както разбрахме, шофьорът на един ТИР бе видял пламъците и слязъл с пожарогасител. Благодарение на неговата навременна намеса не бе мъчно да се види, че колата е ауди и е била боядисана с лимоненожълт цвят.

— Жалко за хубавата кола — процедих през зъби и приближих обгореното купе.

Вътре, забил глава в таблото, се виждаше прегърбен труп на мъж с руса брада и яко телосложение. Носеше светлокафяви джинси, доматеночервена фланелка с надпис „Адидас“ и на врата му се виждаше някаква верижка. Лицето не виждах, защото бе наведено към пода, но косите и част от дрехите му не бяха пощадени от огъня и наоколо още се носеше неприятната миризма на обгоряло. Правеше впечатление малката тубичка без капачка, която се търкаляше на задната седалка, също обгоряла и обезформена. Пъхнах глава в купето и усетих миризмата на бензин. Очевидно тубичката е била пълна със запалителна течност, нещо съвсем необичайно за опитен водач. Отново огледах трупа, лежеше някак неестествено на мястото на шофьора, но ръцете му не бяха на волана, а отпуснати надолу. Силни, широки длани като у физическите работници или при хора, които спортуват бокс.

След като фотографът документира всичко до най-малките подробности, лекарят повдигна главата на мъртвеца. Винаги съм изпитвал неприятно чувство при среща със смъртта и сега студени тръпки полазиха по запотената ми снага. Гледаха ме безжизнени широко отворени очи, но това, което веднага привлече вниманието ми, бе малкият медальон, окачен на тънката верижка. Медальонът изобразяваше бухал с остър клюн и широко отворени очи. Вече познавах мъртвеца. Това беше Ван Неескенс, нямаше никакво съмнение, и веднага си спомних думите от писмото на Покровска: „Бухалът да отлети през нощта.“ Сега всичко ставаше по-ясно. Трябваше да разбера кой е „канарчето“ и това щеше да стане на „Осетия“.

Обгарянията на трупа не бяха такива, че да не може да се установи самоличността му и за това най-голяма заслуга имаше шофьорът на тира. Стоеше настрана, объркан от преживяното. Отидох при него.

— Как стана всичко това? Можете ли да ми разкажете?

— Казах вече на катаджиите — избърса потното си чело, ръцете му още трепереха от възбуда. — Когато излязох на завоя, видях пожара долу. Помислих, че овчари са запалили огън, но когато се загледах, разбрах, че гори кола. Имам нови пожарогасители, които винаги проверявам преди път. Грабнах ги и се затичах по нанадолнището. Не беше лесно, виждате какъв е наклонът. Криво-ляво стигнах до горящата кола и видях, че в нея има човек. Тогава пуснах пожарогасителите и успях да угася пожара. Това е всичко.

Искаше ми се да стисна ръката на този човек, който така просто разказваше, сякаш не бе извършил нищо особено. Той спокойно можеше да отмине, както биха сторили мнозина. Едва ли разбираше каква неоценима услуга бе направил на следствието, бе изпълнил човешкия си дълг.

— Не се ли страхувахте, че колата може да избухне и тогава…

— Не мислех за това, съжалявам само, че не можах да помогна на пострадалия. Беше вече мъртъв.

— Как го разбрахте?

— Още докато гореше огънят, той не помръдна. След като пожарът угасна, осветих го с фенерчето и разбрах, че е починал. После отидох при колата и помолих един колега да съобщи на КАТ в Пловдив.

— Благодаря ви!

Стиснах широката корава длан на мъжа, който дори не бе разбрал, че е проявил героизъм.

— Колев, имате ли някакви специални изисквания? — чух гласа на генерала.

— Интересува ме резултатът от аутопсията и какво е намерено у мъртвия.

— Ще разберем всичко това в Пловдив. Да вървим, машината ни чака!

Тръгнах нагоре по стръмнината. Настигнах шофьора и запитах:

— Още един въпрос, другарю! Не видяхте ли някого наоколо?

— Не, никого не видях — махна ръка. — И да е имало, съвсем не ми беше до него. Едно ще ви кажа, другарю! Хората станаха ужасни, всеки себе си гледа. Докато се мъчех да гася горящата кола, десетина автомобила минаха по пътя. Никой не спря да ми помогне, поне от любопитство да дойде да види какво става. Такива са хората, не гори ли неговата кола, не го засяга.

Кимнах в знак на съгласие. За съжаление — беше прав.

Когато стигнахме магистралата, стиснах още веднъж ръката на шофьора и заех мястото си във вертолета. Пристигна и линейката, която трябваше да отнесе трупа в моргата. Машината се издигна и не след дълго пристигнахме в Окръжното управление. Помолих генерала да ми разреши да присъствувам на аутопсията и колата ме откара пред съдебната медицина на Пловдивската медицинска академия.

Д-р Стоянов бе много любезен, опасяваше се само от моето поведение по време на обдукцията. Облечен в бяла престилка, бях въведен в залата с каменни маси. На една от тях лежеше нещастният Ван Неескенс. Голото му тяло бе на истински атлет с хармонично развита мускулатура. Гледайки го, изпитах съжаление към младия човек, загинал така нещастно. Колко несъвършено все още бе човешкото общество! Щеше ли да дойде мечтаното време, когато нямаше да има нито такива като Ван Неескенс, нито хора като мене.

Разгледах натрупаните на една маса вещи на мъртвеца, готови за опис. Освен полуизгорелите дрехи, бельото и обувките, единствен медальонът представляваше за мене някакъв интерес. Документи и пари не се намериха. Всичко това говореше за престъпление, а не за нещастен случай. Някой се бе погрижил да затрудни следствените органи в определянето на самоличността на трупа и с това очевидно искаше да печели време. Къде беше изчезнал спътникът на мъртвия? Ако го откриехме, можехме да научим от него много неща. Не бе изключено самият той да беше премахнал колегата си. Взех медальона и го завих в къс хартия, можеше да ми потрябва. Оперативният работник, който описваше вещите в протокола, ме изгледа учуден, но аз му кимнах и той успокоен продължи работата си.

Д-р Стоянов, облечен в чудноватите си одежди, се готвеше да започне работа. Тревожният му глас ме накара да отида веднага до каменната маса.

— Погледнете това, другарю! — сочеше докторът с облечената си в гумена ръкавица ръка.

Върху обгорената гръд на Ван Неескенс отляво се виждаше малка раничка, не по-голяма от половин сантиметър, покрита досега от черната овъглена кожа.

— Мисля, че там е сърцето, докторе. Смятам, че се касае за убийство и ще ви моля да бъдете много внимателен при аутопсията. Вашето заключение ще бъде от голямо значение!

Патологът кимна в знак на съгласие и острият скалпел се заби в мъртвата плът. Това, което последва, не бе никак приятно нито за гледане, нито за описание, но картината скоро се изясни. Прободна проникваща рана, която бе засегнала сърцето, недвусмислено говореше в полза на извършеното престъпление. Ударът е бил нанесен от опитен в това направление човек и смъртта бе настъпила почти веднага от сърдечна тампонада. Ако се съди по раната, убийството е било извършено с тънка и дълга кама, извънредно остра на върха с режещи странични ръбове. Когато колата била запалена, Ван Неескенс е бил вече мъртъв, защото по дихателните му пътища липсваха следи от изгаряния. Мъртвият вече не е дишал и не е поел от горещия въздух. Картината се изясняваше! Престъпникът първо бе убил жертвата си, после е запалил колата, след като я облял с бензин, и я изпратил в пропастта. Надявал се е, че поради късния час никой няма да я забележи и тя и мъртвият напълно ще изгорят. Ако това бе станало, щеше да бъде много трудно да открием самоличността на трупа, както и чия е колата. За това трябваше много време, а дотогава убиецът щеше да е вече далеч зад нашата граница. Съвсем ясно бе, че по време на убийството Ван Неескенс не е карал колата и е седял отдясно на шофьора. Ударът с камата е бил нанесен внезапно с дясната ръка и проникващото острие е преминало отдолу нагоре. След това престъпникът е преместил трупа на мястото на шофьора, надявайки се да заблуди следствените органи и да ги накара да мислят, че в злополучното ауди е имало само един пътник.

Всичко това говореше, че убиецът не е случаен, а опитен в тези работи престъпник, който е имал предварително съставен план. Ван Неескенс не е очаквал покушението, защото не е направил никакъв опит да се защити. Ударът е бил изненадващ и той не е могъл да реагира.

Помолих д-р Стоянов, докато диктува протокола, да се обадя в Окръжното управление. Свързаха ме с генерал Воденски.

— Какво има, Колев? — чух дрезгавия му бас.

— Убийство — отвърнах лаконично. — Другарю генерал, моля ви да наредите щателно претърсване на местността. Ако има водоизточници, да се проверят и те!

— Оръжието ли търсите, Колев?

— Каквото се намери, ще е от полза. Съществува вероятност престъпникът да е побързал да се отърве от всички компрометиращи предмети. Разбирате ли ме?

— Разбирам те много добре. Възбуда, страх и желание да се унищожат всички следи. Добре, ще действуваме. Чакаме те, Колев! Мисля, че не е учтиво да пием кафето си без тебе!

— Предпочитам да го пия при по-романтична обстановка. Например в заведението при античната арена.

— Романтик! Добре, ще се срещнем там.

Напуснах царството на смъртта и с облекчение поех чистия въздух навън. В заведението изпих студена кока-кола, поръчах си втора и вперих поглед в древните останки. Колко малко се бе изменил светът! Тогава хората са жадували за кръв и зрелища и за да задоволят тази си низка страст, построили огромната арена. Там под сводестата арка са пристъпвали гладиаторите и обречените диви животни. По мраморните пейки, които можех да докосна с ръка, са седели настръхналите в очакване на кървавото зрелище граждани и сякаш чувах крясъците им. Спомних си древния латински израз: „Аве, Цезаре, моритори те салутат!“. Студени тръпки полазиха по снагата ми. Какви ужасни думи! „Здравей, Цезаре, отиващите на смърт те поздравяват!“ Стремежът към зрелище бе останал и до наши дни, дори жаждата за кръв се бе запазила, скрита някъде дълбоко в човешкото съзнание. Политици тръбяха за най-модерни средства за унищожение, престъпници служеха на могъщи господари и дяволски напомняха древните гладиатори. Рицари на плаща и кинжала, жалки платени роби на могъщи ръце, които дърпат конците. Те сигурно биха поздравили господарите си с древния латински израз. Не беше ли Ван Неескенс един от тези жалки роби? Той падна на арената, друг трябваше да го замести. И това щеше да продължава…

— Къде се бе захласнал, романтико? — Началникът ми се отпусна тежко на стола. — Тук е прохладно и ти вече пиеш колата си. Егоист!

Чак когато изпихме кафето, генералът ме запита:

— Кажи сега твоята версия за починалия холандец!

Изложих му фактите и предположенията си. Той кимна замислен.

— Имаш право! Кой според теб е престъпникът?

— Вероятността да е нашенец е почти изключена, макар че съществува… По-приемливо е убиецът да е от техните среди. Очевидно Ван Неескенс е извършил някаква грешка и затова е бил премахнат. Работата говори за ръка на професионалист. Може убиецът да е от друга, враждебна група. Много искам да зная къде е сега другият холандец, Ван Гроот, и кой е бил спътникът на убития.

— Хипотези, които трябва да се доказват, Колев! Или Ван Гроот е убиецът, или и него ще сполети същата участ.

Същото мислех и аз, но не го казах. Не казах и за писмото, в което се заповядваше на двамата холандци да претърсят „гнездото на птичето“, след което „бухалът“ да отлети нощем, а „канарчето“ да предприеме морското пътешествие с „Осетия“. Пазех ревниво това доказателство. Човешкото самолюбие все още не ме е напуснало и умирах от любопитство да разбера дали това канарче не е хрисимият и безупречен Паул Райнбергер. Запитах разсеяно:

— Ако открием Ван Гроот, да го арестуваме ли?

— Мисля, че трябва! От него може да се научи много.

— Аз съм на противното мнение — казах упорито.

— Защо, ще ми бъде интересно да чуя.

— Имам предчувствие, че у Ван Гроот може би е ключът на загадката около нощната драма и той играе важна роля в нея. Аз разсъждавам като прагматик, търся ползата.

— Казвай, прагматико, не го усуквай толкова!

— Ван Гроот няма да се разприказва веднага, ще ни бъде необходимо доста време, докато птичето запее. Това време е загубено, а задържането му може само да обърка работите. Това ще бъде тревожен сигнал за престъпниците да се спотаят и цялата акция ще пропадне. Настоявам да открием на всяка цена Ван Гроот! Той ще ни заведе където трябва!

— Логично, но къде е този дяволски холандец?

— Другарю генерал, във ваши ръце е огромна добре организирана машина и аз не се съмнявам, че ще се намери холандецът. Стига да не действуваме яваш-яваш…

— Хайде, сега пък искаш да ме смаеш с познанията си по турски език! Добре, прагматико, искам да те успокоя, че съм наредил на „огромната си машина“ да действува. Снимката на Ван Гроот вече се предава до всички окръжни управления и граничните органи. Допълнително ще наредя да не го задържат, но да следят всяка негова стъпка и ме уведомяват. Понеже ти ще останеш до утре в Пловдив и оттук ще гониш морето, ще получаваш същите съобщения. Възприемам идеята ти на старо ловджийско куче да оставим дивеча свободен, за да можеш да стигнеш до бърлогата му.

— Сърдечно благодаря, другарю генерал!

Лицето на началника ми се отпусна, стана сериозно, дори малко тъжно.

— Ще трябва да се разделим, старо момче! Да похапнем нещо и аз ще отпътувам за София. — Последва дълга пауза. — Ще мисля много за тебе и ще се тревожа. Моля те, много внимавай, Колев! Онези там не се шегуват! Не ми се иска да носят ордените ти на възглавничка и някой формално да чете траурно слово за особата ти. Уверявам те, ще ми бъде много тежко!

— Черен гологан не се губи!

— Престани да се шегуваш! — сопна ми се той. — Говоря ти сериозно! Пази се, Колев!

— Слушам, другарю генерал!

— Непоправим си! — махна ръка шефът ми.

По-късно, когато се разделяхме, преди да тръгне за летището, той ме прегърна здраво в мечешката си прегръдка и тихо пошепна:

— И все пак пази се, старо момче! Много ще ми липсваш…

Обърна се рязко и тръгна към колата, без повече да ме погледне. Трябва да призная, почувствувах онзи предателски сърбеж в носа си, който още от детските години ми подсказваше, че ще последва досадната влага, която размътва погледа. И сега, когато разказвам за моментното си разнежване, не се срамувам, защото чувствувах Воденски не като началник, а преди всичко като приятел. В нашето „напрегнато“ време истински щастлив е онзи, който има приятел, който го разбира и на когото може да се облегне в трудни моменти.

Първата вест дойде от Стара Загора. Забелязали Ван Гроот на кръстовището за Казанлък. Чакал на автостоп и дори един старшина му помогнал, като спрял някаква частна кола. Разбира се, нашият служител уведомил по радиотелефона колегите си от Казанлък и те се погрижили холандецът да продължи пътя си към морето. След няколко часа се обадиха от Бургас, че Ван Гроот е пристигнал благополучно и се настанил в евтин хотел близо до пристанището.

Всичко това научих в Окръжното управление, в което останах и където реших да нощувам, защото рано сутринта ме чакаше дълъг път за Несебър. Вече се свечеряваше, когато дойде и друга извънредно важна вест. Трудът на колегите ми от Пловдив бе възнаграден. Групата, която се занимаваше с претърсването на местността около обгорената кола, бе открила истински веществени доказателства за извършеното престъпление. Тържествуващ, капитан Абаджиев докладваше:

— Другарю майор, открихме камата, с която е извършено престъплението в зарибено езеро недалеч от колата. Намерихме и тези кожени ръкавици на същото място. Съвсем наблизо в трънака са били горени документи. Сега пепелта е за изследване и възстановяване в лабораторията. Престъпникът е бързал и не е успял да стъпче изгорените листове и да ги унищожи.

Постави на бюрото пред мене малък вързоп. Когато го развързах, видях в него мокри кожени ръкавици и тънка кама с дължина на острието около двадесет сантиметра. Очевидно бе, че с това оръжие бе умъртвен Ван Неескенс. Широчината на раната в гърдите му напълно отговаряше на широчината на тънката стомана. Следи от кръв нямаше, водата ги бе измила. Не се надявах да се открият отпечатъци по дръжката, но за всеки случай си послужих с кърпата и разгледах отблизо камата. Дръжката бе обикновена, метална, но острието поразяваше с обработката си и добрата закалка на стоманата.

— Капитан Абаджиев, вие и групата ви заслужавате похвала и благодарност за проявеното старание. Мисля, че доста сте се потрудили!

— Не беше лесно, особено търсенето в тинята. Все пак успяхме!

Капитанът отнесе предметите в лабораторията и трябваше да изпуша почти цял пакет БТ, докато най-после дойде резултатът от изследването на изгорените документи и хладното оръжие. Преваляше полунощ, когато тържествуващ се появи капитан Абаджиев, придружен от завеждащия лабораторията. Обгорелите листове бяха от паспорт, на който кориците липсваха. Бяха разчели името на Ван Неескенс, възрастта му — тридесет години, и холандското му гражданство. По дръжката на камата нямаше следи от отпечатъци на пръсти. Беше работена някъде в Близкия изток и стоманата й бе от тази, които наричаме дамаска. Трябваше да възнаградя съвестните служители за голямото търпение и акуратната работа.

— Знаете ли, другари, имам в куфара добро нес кафе и захар. Ще ви бъда особено признателен, ако се погрижите за гореща вода!

— Няма нужда, другарю майор. Вие сте изморен и трябва да починете…

— Всички сме уморени, капитан Абаджиев, и не забравяйте, че съм по-старши, а заповедта на началника се изпълнява!

Допихме кафето, разделих се с колегите си и отново останах сам. Нощта бе толкова тиха и спокойна, че чувах ударите на сърцето си. На бюрото блестеше острието, което бе причинило смъртта на един човек. Тогава си спомних как наричат специалистите подобни ками — „змийски език“. Подходящо име, не бе измислено случайно! Безшумно се плъзга, прониква в човешката плът и носи смърт като ухапването на отровна змия. Какво не бе измислила човешката фантазия и жестокост!

Загасих лампата и се опънах на дивана. Нямаше ги вече отблясъците на дамаската кама, само меката светлина на луната потапяше нощта в синкаво сияние. Умората надви и се унесох в дълбок, спокоен сън.

Бяла волга с бели чисти перденца на задното стъкло летеше по асфалтовия път към морето. Денят отново бе прогонил нощта и по зеленото поле се виждаха работни селски труженици. Равномерното свирене на гумите ме унесе в мисли. Бяла кола, бяла светлина на настъпващия ден, бели забрадки на трудолюбивите селянки. Като че всичко това бяло се бе вдигнало на борба да победи черния мрак и черните души, които все още цапаха човешкото общество. Не беше ли бял и моят моден костюм?

Усмихнах се на нелепите си поетични мисли, победени от справедливия гняв на изгладнелия ми стомах, и продължих да се любувам на прекрасната земя, която прелиташе край стъклото на колата. Така, завладян от бялото, черното и глада, пристигнах преди пладне в Несебър. Оставих багажа си в морската гара и отидох, в ресторант „Месемврия“ да се отдам на малко пиршество, каквото се полага на всеки изгладнял жив човек. След обяда, значително по-уравновесен и земен, тръгнах да разглеждам познатите ми прелестни средновековни църквици. Отдавна мъртви, те бяха запазили неподражаемата си красота, докато онези, които ги бяха построили, лежаха някъде, превърнати в прах. Колкото и да се силеше църквата да убеди вярващите, че са били сътворени от земя и ще се превърнат отново в земя, имаше нещо, което остава след човека. Не плътта му, не богатството му, а онова, което можеше да родят неговата мисъл и чувството за красота. Изцяло завладян от философските си разсъждения, крачех по криволичещите улички и отново пред очите ми се появи морето. На кея вече бе спрял бял красавец с димящи комини, на който съвсем ясно се четеше името „Осетия“. След по-малко от един час той щеше да ме понесе върху морските вълни към неизвестни брегове, където ме чакаха още по-неизвестни събития.

След формалностите и митническата проверка настаних багажа си в тясната единична каюта и излязох на горната палуба. Пътниците вече прииждаха — туристическата група на „Балкантурист“ и единични чужденци. Тогава видях Нина Паскалева и нейния Паул Райнбергер. Вървяха като влюбени, притиснати един към друг. Последва патетична раздяла с нежности и горещи целувки и германецът изкачи тясната стълбичка, която го отдели от брега. След малко се появи на долната палуба и остана там, докато „Осетия“ плавно се отдели от кея и след като направи голям кръг, се отправи към открито море. Малката бяла фигурка на Нина ставаше все по-малка, докато съвсем се стопи сред другите изпращачи. „Осетия“ взе курс към Бургас.

Пристигайки, направихме малка маневра и корабът отново се долепи до пристанищния кей. Бях особено внимателен, защото тук групата на пътниците бе значително по-голяма от тази в Несебър и се страхувах да не изпусна Ван Гроот. Познавах го само от фотографията на Лари и се страхувах, че ако холандецът е променил намеренията си да пътува, трябваше да се лиша от една особено важна за моята работа диря. След дълго взиране въздъхнах с облекчение. Познах, го сред тълпата туристи, които търпеливо чакаха, за да се изкачат към първата палуба. Отдалече се набиваше в погледа фигурата на едрото хипи с дълги руси коси, жълта блуза и протъркани сини дънки. На гърба му стърчеше неизбежната раница, спътница на всеки, уважаващ себе си автостопаджия. Отдалеч не можех да видя добре лицето му, но едрата атлетична снага го правеше една глава по-висок от заобикалящите го пътници. Масивна шия, още по-масивни рамене, истински гладиатор — като тези, изобразени по древните римски паметници. Пристъпваше съвсем спокоен, без да бърза, като човек, на който нищо не тежи на съвестта. Ако Ван Гроот бе убиецът на Ван Неескенс, трябваше да призная, че освен престъпник, той е и един отличен актьор, който знае как да изиграе ролята си.

Проследих го с поглед и когато се изкачи на първата палуба, бързо слязох долу, за да разбера в коя кабина ще бъде настанен. Не видях, нито Ван Гроот, нито Райнбергер, затова се отправих към бара, където вече оркестърът изпълняваше една от песните на Алла Пугачова. И този път предчувствието ми не ме излъга. Докато допивах водката си, в бара влезе Ван Гроот. Седна недалеч от мен и си поръча чаша водка. Можех да го разгледам отблизо. Съвсем не приличаше на канарче, ако авторът на бележката при мадам Покровска бе имал предвид него. Лицето му беше едро, скулесто, със сиви, леко изпъкнали очи. Брадата и навитата на кок коса имаха рижав оттенък, но най-силно впечатление оставиха у мене огромните му силни длани. Чашата просто се губеше в тях и имах чувството, че всеки момент ще се разстроши на хиляди парчета. Не мина много и се появи Паул Райнбергер, пълна противоположност на холандеца. Елегантен, изискан, светски, той се огледа и като видя свободно място на моята маса, приближи и поиска разрешение да седне. Допуснах, че го е направил нарочно, но германецът не прояви никакъв интерес към личността ми, не се опита да установи контакт. Изпи лениво две цитронади, и чаша кафе и впери безизразен поглед в оркестъра. Когато стюардът покани пътниците в ресторанта, Райнбергер стана отривисто и със стегната стъпка напусна бара.

В ресторанта всеки седна на посоченото му място. Вечерята напълно доказа твърдението, че в съветските кораби храната и обслужването са отлични. Това не разбраха само някои от туристите, подложени на изпитанията на морската болест. В бара имаше достатъчно свободни места. Хората там се веселяха, подскачаха под игривите звуци на рока, ръкопляскаха на широките и мелодични руски песни. Като че ли само ние не взехме участие в общото веселие. Още нямаше единадесет, когато Паул Райнбергер стана и със същата отривиста стъпка напусна бара. Последвах го, защото предишната безсънна нощ и лекото полюляване на кораба непрекъснато насочваха мислите ми към чистото легло в каютата. Излязох навън и запалих цигара. Можех да виждам изхода на бара и дългия коридор, в който изчезна германецът. Прохладният морски въздух ме освежи, далеч проблясваха светлините на селищата, а луната правеше морето чудно красиво със светлата пътека от разтопено злато. Най-после се появи и Ван Гроот. Спокойно приседна на пода и извади къса луличка, без да обръща никакво внимание на влюбените двойки край парапета и на моята усамотена особа. След като изпуши лулата си, изтърси пепелта в морето, с тежки стъпки премина покрай мен и се отправи някъде в коридора.

Не ми оставаше друго, освен да се прибера в каютата си и да потъна в обятията на ободрителния сън. Не зная колко съм спал, разбудих се внезапно. Само монотонното ръмжене на машините смущаваше тишината, но ми се стори, че вратата на кабината леко изскърца. Някой опитваше с рамо здравината й. Заслушах се, бравата леко помръдна, после отново се повтори това, което прецених като натиск отвън. Скочих и запалих нощната лампа, но колкото и да се вслушвах, не чух друго освен тракането на корабните машини. Завъртях тихо ключа и внезапно отворих вратата. Нямаше никой, пуст бе и осветеният коридор. Реших, че всичко е плод на опънатите ми нерви и след като заключих, отново се опънах на леглото.

Разбуди ме чукането на стюарда.

— Госпожи и господа, наближаваме Истанбул!

Заех се със сутрешния си тоалет и бързо излязох на палубата. Тук вече имаше други, по-ранобудни от мен пътници, които се наслаждаваха на открилата се гледка. Все още далеч на брега, загънат в сутрешна мъгла, се откриваше с цялото си великолепие градът, който бе играл почти две хилядолетия първостепенна роля в съдбата на европейските страни. Градът на Константина, Цариград, Истанбул — все имена, напомнящи за слава и исторически повратности.

На палубата не се появяваха двамата ми „спътници“, очевидно този град не представляваше никакъв интерес за тях. Видях ги едва тогава, когато „Осетия“ забави хода си и тръгна послушно след лоцмана. Промъкнахме се край различни морски съдове и най-после корабът спря на определеното му място. Очевидно съветският флаг на „Осетия“ бе привлякъл вниманието на зяпачите, които се тълпяха на пристана. Различавах амбулантните търговци, които с кресливи викове предлагаха стоката си, както и шофьорите на частни таксита, „долмуши“ както ги наричаха тук. Тогава видях спрял встрани черен мерцедес, на който се вееше родният флаг. До колата освен шофьора, забелязах висок елегантен мъж с леко прошарени коси, очевидно чиновник от нашето консулство. Вече бях сигурен, че бяха тук в моя чест и зад това виждах пръста на генерал Воденски. Изругах мислено, защото това не влизаше в сметките ми. Планът ми беше друг. Смятах да проследя Ван Гроот и да вървя по стъпките му, но проявеното внимание от страна на моя шеф връзваше здраво ръцете ми. Очевидно най-голямата му грижа бе моята безопасност и за в бъдеще трябваше да проявя големи усилия, за да се отърва от опеката му.

Не ми оставаше друго, освен да видя как холандецът и германецът слизат от кораба и всеки поема своя път, напълно безразлични към особата ми. И все пак споменът за нощното преживяване бе жив в моето съзнание. Дали беше случайност, или плод на уморената ми психика, или някой вече бе насочил вниманието към мен? Блъсках ума си да открия кой можеше да бъде този някой. Единствен Паул Райнбергер можеше да знае нещо за мен, предупреден от Нина Паскалева, но и той можеше да ме познава само по описание. С Ван Гроот изобщо не бяхме се срещали, затова не можех да изключа мисълта, че има и трети. Изпитвах много неприятно чувство на човек, който е под наблюдение, но не знае откъде да се пази.

— Другарят Колев от „Техноекспорт“?

Бях толкова унесен в мислите си, че не забелязах кога съм се озовал на най-долното стъпало на стълбата, която ни свързваше с брега. Елегантният мъж край мерцедеса се усмихваше любезно.

— Казвам се Александър Илиев и тук ще работим съвместно. Моля заповядайте в колата, в консулството сме известени за пристигането ви и ви чакаме!

Нямаше какво да се прави, вече се чувствувах като арестант. Стиснах ръката на посрещача и тръгнах към колата. Илиев едва бе преминал четиридесетте, въпреки снега по слепоочията му. Мъчех се да си спомня откъде бях чувал това име и едва когато седнах на задната седалка, си припомних за въпросния чиновник. По негова покана д-р Герова бе дошла в Турция. Настроението ми бързо се подобри, чрез него може би щях отново да се добера до желаната следа.

Докато колата се движеше бавно по оживените улици на древния град, спътникът ми ме насочваше към местните забележителности и трябва да призная, че от него можеше да стане отличен „чичероне“, ако преживее крах в дипломатическата си кариера. Реших да опитам почвата.

— Другарю Илиев, мисля, че на вас трябва да предам поздрави от майката на д-р Герова от София. Спомняте си я, нали?

Спътникът ми очевидно се смути, напомних му нещо неприятно.

— Старата Герова много се интересува от дъщеря си. Вие сигурно сте във връзка с нея, защото тя е тук по ваша лична покана.

Изглежда, ударът ми бе прекалено силен за Александър Илиев, защото млъкна и единствената му реакция бе поклащането на главата. Оттук до консулството не ми бе посочена никаква забележителност на Истанбул. В колата настана гробно мълчание.

Глава VI

Първата ми работа след официалното представяне в консулството бе да поискам да видя кантората на „Техноимпекс“ — моето бъдещо работно място. Клонове от същата кантора имаше и в други големи турски градове, като Анкара и Измир, и това ми даваше възможност да пътувам свободно из цялата страна. Трябваше Александър Илиев да ме заведе първо в квартирата, определена за мене в някаква къща на „Златния рог“.

Къщата се оказа прекрасна вила, обградена от висок тухлен зид. Сред малък, но много добре поддържан парк се намираше двуетажна, средно голяма кокетна сграда. Посрещна ни висок мъж на средна възраст — моят бъдещ иконом Али, и съпругата му Гюлхан, които веднага ми харесаха. Редът и чистотата в това прелестно жилище се набиваха в очите, и за мен, скромния служител на Народната милиция, бе истинско удоволствие да прекарам известно време в това райско кътче.

Мълчаливият и въздържан Али ни покани на терасата и ни поднесе добре изстуден скоч и истинско кафе „алатурка“. Въпреки жегата, тук бе сенчесто и прохладно, чувствуваше се свежият полъх на морето, а въздухът ухаеше на дъхави градински цветя.

— Мисля, че тук ще ви хареса! — каза Илиев и отпи от чашата си. — Али е бивш служител на жандармерията, вече пенсионер, скромен и почтен човек. В гаража имате на разположение нова лада! Както виждате, погрижихме се да ви осигурим добри условия за работа, другарю Колев.

— Безкрайно съм ви признателен! За един търговски работник това е повече, отколкото е очаквал.

— Вие сте отскоро в търговията, нали? Не ви познавам.

— Имате право, но само отчасти. Бях във вътрешната система и сега за първи път съм в чужда страна. — Наведох се и му прошепнах: — Ще ви призная, че нямам никакъв опит. Няма да ми откажете, ако ви помоля за съвет…

— Разбира се, на ваше разположение съм — изгледа ме с чувство на превъзходство. — Сигурно искате да си увеличите пенсията, нали? Мнозина правят като вас.

Престорих се на смутен и махнах неопределено с ръка:

— Нали знаете, човешко е. Отсега нататък няма да правя кариера, ала пенсията не е без значение за никого.

— Семейство имате ли? — продължи да ме разпитва Илиев.

— Не, сам съм.

Усетих презрителния му поглед, с който сякаш искаше да каже: „Егоист! Тръгнал по печалба, а не вижда оголялото си теме!“ Престорих се на наивник.

— Другарю Илиев, одеве ви запитах нещо, не ми отговорихте. Как мога да се свържа с д-р Герова? Обещах на майка й…

— Трудно ще бъде — прекъсна ме той. — Изгубих дирите й.

— Как така, но нали вие сте й изпратили поканата? Не е ли в Истанбул?

— Дявол знае къде е. Авантюризъм, колега, авантюризъм! А аз, наивникът, се поддадох на уловката!

— Уловка ли? Не ви разбирам! Но нали сте близки…

Продължавах да се правя на глупак и това явно дразнеше събеседника ми.

— Хванах се на въдицата й! Вижте ме, поогледайте ме, вече петнадесет години работя дипломатическа работа, а допуснах да ме направят смешен!

— Ама чакайте, не исках да ви разсърдя! Какво ви е сторила д-р Герова? Семейството й е толкова почтено…

— Така мислех и аз!

Знаех, че вече нямаше да спре. Когато на човек нещо му тежи и успееш да го възбудиш на тази тема, винаги следва искрена изповед. Така стана и тогава.

— С Дора се срещнах случайно — продължи да разказва Александър Илиев. — Бях в отпуск и нещо сърцето ме пристегна. Отидох в поликлиниката и там ме прие тя. Признавам, че ми хареса веднага. Една такава фина, сериозна, красива. Такива жени не се срещат често в наше време! Прегледа ме, изписа ми лекарства и каза пак да отида на преглед. От лекарствата ли, от що ли — помина ми, напълно се оправих. Купих един голям букет и нарочно отидох, когато й свършваше работното време. Поканих я на разходка и тя се съгласи. Откарах я с колата до Копитото и трябва да ви призная — тази жена ме очарова!

— Не се изненадвам! — продължих да го дразня аз. — Мисля, че д-р Герова би харесала на всеки.

— За съжаление така е! — съгласи се Илиев. — Аз съм самотен човек, отдавна разведен. Имам едно дете, но то е при бившата ми жена. Материалното ми положение е добро, имам добро място в обществото. Не е ли така?

Вече ненавиждах този самодоволен франт, но продължих да се усмихвам наивно.

— Ама разбира се! Колко такива са като вас? Чужбини, валути! Да не би да сте й направили предложение и тя да ви е отказала?

— Не точно, но когато й разкрих чувствата си, тя ми каза, че й трябва време да си помисли.

— Тогава сте предприели дипломатически ход! — намигнах му хитро. — Поканили сте я на свои разноски в Истанбул, за да сломите упорството й. И като дойде, какво стана?

— Тя въобще не ми се обади, изпрати ми само едно писмо.

— Така ли? Ех, че номер! Ами пари, квартира?

— Омъжила се — отвърна троснато той.

Навлизахме в най-неприятната фаза на разговора.

Продължих да упорствувам.

— Тук, за някой турчин? Че кога успя да го намери?

— Не, още в София, за някакъв, предполагам по името, арабин. Дошла с него тук и дори не намери за нужно да ме види. Разбирате ли?

Поклатих глава угрижен и се заех съвсем просташки да успокоявам събеседника си.

— Не се косете, бива ли така! Една жена като не си знае късмета, така става. Някога една моя братовчедка…

Разказах му такава невероятна история, че той очевидно ме взе за глупак. Реших отново да му скроя лоша шега.

— Та казвам ви, моят братовчед, министърът, доста й пълни главата на тази наша роднина, но нали е жена, не възприема. Върти го, сучи го, все такова си остава. Моята баба казваше: „Дълга коса, къс ум.“ От един дол дренки са вашата докторица и моята братовчедка. Хич не се ядосвайте, ви казвам! Жени колкото щеш!

Видях как досадата, изписана по лицето му, мигновено се стопи. Запита пресилено любезно:

— Простете, добре ли чух? Казвате, че вашият братовчед е министър?

— Да, министър. Той ме насочи към Турция. Езика зная, мисля, че ще се справя.

— Разбира се, ако нещо има, аз съм винаги на вашите услуги!

Напълних празните чаши и се чукнахме в знак на приятелство. Продължих да разпитвам:

— Та какво стана с докторката? Знаете ли къде е сега?

— Нямам представа и все пак успях да понауча нещичко. Изпрати ми оттук картичка, изглед на „Хилтон“, поставена в плик от същия хотел. Отидох там и ми казаха, че тя и съпругът й са преспали само една вечер и заминали за Измир.

— Брей, вие сте цял детектив! Ако бях аз, нямаше да се сетя. И оттогава не ви ли се е обаждала?

— Нямам вести.

Долях му чашата и продължих разговора:

— Знаете ли какво, имам една идея! Да отпразнуваме тази вечер началото на новата ми служба. Вие познавате тук заведенията, иска ми се нещо по-пикантно. Нали ме разбирате?

Той кимна в знак на съгласие и отново почувствувах едва прикрито презрение.

— Стриптийз, нещо друго? Не знам какво ви харесва.

— Всичко, идвам тук с отворени очи. Нали знаете, ерген човек!

По-нататък разговорът ни протече съвсем обикновено и едва към обяд колата ни откара в кантората ми. До моето идване работата там се водеше от един чиновник, който сега бе в отпуск в България, и от секретарката Манчева. Когато ни видя, тя се изчерви от напрежение и прояви подчертана любезност към особата ми.

— Другарката Манчева е истински полиглот — похвали я Илиев. — Говори отлично английски, немски, италиански, френски и турски. Ще имате в нейно лице един неоценим помощник.

— Много ме хвалите, другарю Илиев! Нека другарят сам прецени…

Очевидно Манчева бе от онези работни пчелички, върху които лежеше цялата дейност на кантората. Мъчно можеха да се определят годините й. Безцветна светла коса, пристегната в кок, очила в рогови рамки, зад стъклата на които блестяха късогледи сиви очи. Слаба, изправена снага с доста подчертани форми напомняше, че секретарката не е лишена от женски чар. Никакъв грим, малко скулесто, но приятно лице, запазило моминската си свежест. Това бе накратко портретът на другарката Манчева. По инстинкт разбирах, че е девица със строги морални устои и ако тук не бе представителка на страна, в която атеизмът има широка основа, би станала ревностен настоятел на някоя баптистка църква.

Смутена от нахалния ми поглед, тя дори се задъха и запита на пресекулки:

— Кафе или уиски?

— Кафе.

Секретарката бърже изчезна някъде. Илиев се засмя шумно.

— Май че й харесахте, другарю Колев! Внимавайте, стара мома е и отгоре на всичко девственица. Иначе грешка няма, готова е за кантората и живота си да даде.

— Хайде, хайде, чак пък толкова! Не вярвам да съм смутил моминския мир на другарката…

— Вяра. Сърди се, когато я наричат Вера. Истинска сектантка!

— Имам една идея — казах аз.

— Казвайте!

— Да поканим другарката Вяра Манчева тази вечер с нас.

— На стриптийз?

— На стриптийз.

— Вие сте луд! Тя ще умре от срам.

— Басирам се, че няма да ни откаже.

— Съгласен. На какво?

— Шест бутилки „Сто гайди“.

— Приемам, но ви предупреждавам, че ще загубите.

Докато Илиев се превиваше от смях, влезе секретарката е поднос, върху който димяха две чашки кафе и чинийка сухи сладки. Скочих чевръсто да й помогна. Лицето й отново пламна.

— Но, другарю, аз сама…

Взех подноса и тържествено го оставих на масичката. След това строго запитах:

— Къде е вашето кафе, Вяра?

Жената се обърка, долната й устна затрепери от вълнение.

— Моето кафе? Ще го изпия сама на бюрото си.

— Не, ако не ни правите компания, аз няма да пия! Донесете го тук, моля!

Секретарката се смая, гледаше ме, като че не разбираше какво й казвам. После бързо се обърна и излезе. Илиев примираше от смях и едва смогна да ми прошепне:

— Акъла й взехте! Предчувствувам, че ще спечелите баса!

И аз наистина го спечелих. Другарката Манчева донесе кафето си при нас. Веднага забелязах промяната у нея. Косите й бяха пригладени и три от копчетата на закопчаната до шията блуза — разтворени. След като изпихме кафето, я похвалих.

— Другарко Манчева, кафето ви беше прекрасно? Позволете ми да ви се отблагодаря и в чест на моето пристигане в Истанбул да ви поканя на една изискана вечеря.

— Но моля ви, много сте любезен. Аз не съм навикнала, само ще ви преча…

— Това ще решим ние — поклоних се церемониално. — Другарят Илиев и моята скромна особа ще бъдем много щастливи, ако споделите самотата ни!

Спечелих баса! Вяра Манчева, за ужас на Илиев, се съгласи да бъде в компанията ни тази вечер. Уговорихме се чиновникът от консулството да дойде с моята лада пред кантората към 20 часа и оттам да започне нашето нощно приключение. Казах на секретарката, че ще изляза да се поразходя, а всъщност гладът вече ме мъчеше. Наблизо открих малко ресторантче, в което сервираха моята любима шкембе чорба, и малката разходка ми даде възможност да приведа в ред мислите си. Не съжалявах, че поканих Манчева. Така щяхме да изглеждаме като хора, тръгнали да се забавляват из нощните заведения със съмнителна репутация. Нещо ми подсказваше, че именно там ще намеря брънка от веригата на престъпленията на моите все още неизвестни врагове. Изпълнен с надежда, че вечерта ще бъде не толкова приятна, колкото полезна, се завърнах в кантората. В преддверието ме посрещна възбудена Манчева.

— Другарю Колев, чакат ви двама господа.

— Охо, първият ми търговски успех. Кажете, Манчева, не съм ли истински Меркурий? Къде са гостите?

— Поканих ги в кабинета. Изглежда, са някакви нови клиенти, не съм ги виждала досега.

Кимнах и изпълнен с любопитство, се отправих към моята стая. Изненадата наистина беше голяма. Първото нещо, което видях, бе добре избръснатото конско лице на Лари Пикеринг. Беше вече успял да задими с ужасния си тютюн цялото помещение.

— Хелоу, Колев! Надявам се, няма да ни изхвърлите.

Тогава видях и втория посетител. Тъмен мъж с катраненочерни мустаци и приятна външност.

— Забравих да ви представя капитан Юлкер от турската полиция, който жадува да се запознае с вас — продължи невъзмутимо Лари. — И една молба, драги приятелю! Наредете в уискито да има повече лед. Навън е ужасно горещо.

Последва традиционното ръкостискане с турския колега, студено уиски и няколко хапливи забележки на Лари относно личността на секретарката ми. Най-после стана сериозен и запита:

— Нещо ново? Надявам се, че по време на пътешествието си не сте страдали от морска болест!

— Оставете морската болест, мистър Пикеринг! Трябва да ви зарадвам със смъртта на един ваш стар познат, Ван Неескенс.

Последва нещо като остро изсвирване, навярно навик, останал от футболните мачове у британския ми колега. След това той стана сериозен.

— Разкажете, Колев! Навярно убиецът е неизвестен.

— Имам всички основания да подозирам другия ваш познат — Ван Гроот, но времето беше малко, за да съберем достатъчно доказателства. Освен това смятам, че засега Ван Гроот трябва да бъде свободен.

— Всеки си има начин на действие, мистър Пикеринг! — намеси се капитан Юлкер. — И все пак, господин Колев, дошъл съм да се осведомя какви са вашите изисквания към нашата полиция!

— Много сте внимателен, за което ви благодаря, капитане!

Юлкер церемониално се поклони и аз продължих:

— Смятам, че ще ми бъде необходимо оръжие за моята лична безопасност и особено много бих се радвал на един фалшив паспорт.

— Какво гражданство предпочитате да бъде отбелязано в паспорта?

— Италианско — казах без колебание аз. — Владея отлично езика и смятам, че бих се приобщил сполучливо към не дотам невинните италиански организации.

— Желанията ви ще бъдат изпълнени, но предупреждавам ви, не поемаме отговорност за вашата безопасност.

— Умея да се пазя сам! Сега нещо друго, господин Юлкер! Моля кажете ми имената на вашите реномирани нощни заведения с прикрита проституция!

— Надявам се, че не се интересувате от Абанос сокак?

— Точно така, държа на нещо по-изискано.

— Колев, Колев, колко бързо пропадате в бездната на порока. Не подозирах, че моралните ви устои са толкова неустойчиви.

Не обърнах внимание на шегата на мистър Пикеринг и извадих от портфейла си трите снимки на съпругите на Юсеин. Подадох ги на Юлкер.

— Тези красавици не ви ли напомнят нещо, колега?

— Двете не, но едната ми е добре известна — отвърна той без колебание.

— Коя именно? — едва сдържах любопитството си.

— Тази, наричат я Ухаещият нарцис.

— Колко много поезия! — продължаваше шегите си Лари.

Не му обърнах внимание, но интересно за мен беше другото. Юлкер ми посочи фотографията на Яна Михайлова, първата съпруга на Юси.

— Къде мога да видя този Ухаещ нарцис? — запитах възбудено.

— Нищо по-лесно от това — отвърна Юлкер. — Всяка вечер участвува в програмата на кабаре „Ориент“. Внимавайте, около нея се въртят все високопоставени лица, сутеньорът й печели добре.

— Кой е той?

— Нямам представа, някакъв американец, който се движи също в изисканите кръгове. — Юлкер се усмихна тъжно. — Там ние, полицаите, нямаме достъп, господин Колев.

— Така, така. Кога мога да получа паспорта и оръжието?

— Оръжието веднага, но за паспорта трябва да почакате няколко дни.

— Ще ви бъда признателен, ако ускорите бюрократичния процес! Къде е оръжието?

Юлкер се усмихна, посегна към черното куфарче, което едва сега забелязах, и на бюрото ми се озова пълен комплект на „Колт-45“. Подписах приемателния документ, прибрах разрешителното и се усмихнах доволен.

— Мислех, че при вас всичко върви „яваш-яваш“, а вие ме смаяхте с експедитивността си, господин Юлкер!

— Радвам се да го чуя!

Вдигнах поизпразнената си чаша.

— Последна глътка за успеха на нашата работа, господа!

Тогава видях календара, на който грижливата ми секретарка бе отбелязала с червения правоъгълник днешната дата. Пикеринг проследи погледа ми и се усмихна.

— Знаменателен ден, Колев! 13 август, първият ден от пребиваването ви на турска територия. Не ви ли плаши тази дата?

— Напротив, обожавам числото 13 и не съм фаталист.

— Не ви липсва смелост! А сега една последна новина. Обадиха се моите шефове от Интерпол. Нервничат, никак не са доволни от досегашното развитие на нещата, настояват за бърз успех.

— Защо не предложите на шефовете си да дойдат тук и сами да се заемат с работата?

— Така смятам да направя, Колев, но предупреждавам ви, не съм рентиер и държа на мястото си. И нещо друго, самият мистър Франклин Джозеф Мелони бил крайно раздразнен от „безкрайното протакане на нещата“, както сам благоволил да се изрази, и възнамерявал да отпътува за Истанбул. Бог да ни е на помощ!

— Толкова ли е страшен този мистър Мелони?

— Богатите хора плащат и искат! За мистър Мелони „Южният кръст“ е въпрос на чест!

— Далеч съм от мисълта да спасявам честта на някакъв си американски милионер, колега Пикеринг.

Лари махна нервно и този път не ми отговори. Прибрах оръжието в бюрото и дадох на Юлкер една моя снимка за бъдещия си паспорт. След това се разделихме и аз повиках секретарката.

— Другарко Манчева, днес ви освобождавам по-рано. Вървете, пригответе се за довечера, но бих ви помолил за една услуга.

— Кажете, моля!

— Нуждая се от вишнева папийонка, кърпичка от същия цвят и хубава бяла риза.

— Нищо по-лесно, другарю Колев! Кой номер риза носите? Ще направя поръчката по телефона в съответния магазин и след малко ще имате всичко.

— Чудесно, вие сте моят ангел хранител! А сега вървете да се приготвите. Държа тази вечер да бъдете хубава!

— Аз живея тук, в самата сграда, на най-горния етаж — изчерви се секретарката. — Ако ви потрябва нещо…

— Благодаря, ще се възползвам! А сега позвънете и сте свободна.

Трябва да призная, че службата на въпросния магазин работеше безупречно. След около двадесетина минути момчето за поръчки ми донесе исканите неща. Заключих кантората и се изопнах на широкия диван. Опитвах се да систематизирам последните събития.

Някаква банда с разностранна дейност върши обичайната си работа. Един от членовете й, Юсеин Мохамед, вербува на нашата територия лековерни момичета, на които предлага женитби и ги тласка по пътищата на порока. От тази човешка стока бандата печели, но белите робини не са единственото, което носи доходи на престъпниците. Един от „големите им удари“ е открадването на необикновения диамант. Въпросният Юси заминава за Париж, взема „Южния кръст“ от наивника О’Брайт и бърза да се завърне на наша територия, където смята, че е в относително по-голяма безопасност. Там той вече е завербувал „жертвата“ на социалните ни преобразувания Евгения Покровска, която срещу дребни суми е станала „пощенска кутия“ на минаващите за Близкия изток членове на организацията, която Пикеринг нарече „Роза росса“. Вече богат, присвоил голямата сума, която е трябвало да предаде на О’Брайт, и собственик на диаманта, Юси решава да се измъкне от опеката на господарите си, да се скрие някъде, където те няма да могат да го намерят. Обвързан с Нина и Виолета, мошеникът сигурно е смятал да се настани в някоя от социалистическите страни и там да чака да отмине бурята. Тогава се е случило нещо, което го е накарало да премахне Виолета Кънева, нещо много по-значително от бременността. Трябвало е да бяга и той след женитбата си с д-р Герова е напуснал страната. И все пак не можех да проумея защо на Юси е била необходима тази женитба! Едва ли любовта е накарала закоравелия мошеник да предприеме тази решителна стъпка. Тогава защо?

Останалото бяха само недоказани предположения. По следите на Юси измамените му шефове изпращат Ван Неескенс и Ван Гроот, а може би и безобидния на пръв поглед Паул Райнбергер. Отвън ръководителите на „Роза росса“ нервничат, изпращат инструкции, но работата не потръгва. Юси успява да се измъкне и вече може би под друго име се намира в Измир или някъде другаде. Това трябваше да се провери и се страхувах, че ще закъснея и бандата ще ме превари. Дори да беше така, те едва ли щяха да посегнат на Юси, преди да научат къде е „Южният кръст“. Това засега единствен знаеше само той. Трябваше да го открия на всяка цена, а и съдбата на сънародничката ми д-р Герова не ми беше безразлична. Преди всичко интересуваха ме измамените български момичета и жени, които трябваше да спася и върна в родината. Питах се чие дело бе обирът в квартирата на Нина Паскалева и какво са търсели там престъпниците. За съжаление не можех да си дам отговор, но ако това са били холандците, тяхната цел е била далеч по-различна от тази да оберат скромните спестявания на едно младо момиче. Това повече подхождаше на обикновен нашенски крадец и бе значително по-логично. Почти сигурен бях, че Ван Гроот е премахнал спътника си, но не можех да си обясня причината, нито ролята на Паул в тази история, ако въобще играеше някаква роля. Не ми даваше спокойствие и преживяното през нощта на „Осетия“. Ако това не бе халюцинация, в никакъв случай не можех да си обясня откъде бандитите можеха да знаят за моето съществуване. Ако подозираха кой съм, задачата ми значително щеше да се усложни.

В това време външният звънец иззвъня рязко. Скочих и бързо прибрах пистолета в джоба на сакото си. Опасенията ми се оказаха напразни, дори се ядосах на слабите си нерви. Пред мен стоеше момче във вишнева униформа, един от безобидните изпълнители на поръчки, които тук наричаха „хоп“. Подаде ми нещо, увито в луксозна хартия, огънато като продълговата фуния.

— Това е за кантората ви, господине! — каза момчето и без да дочака обичайния бакшиш, се спусна бързо по стълбите.

Нямах намерение да го гоня и очевидно хопът не желаеше да бъде разпитван. Сигурно така го бяха инструктирали. Прибрах се и затворих вратата. Разлепих лепенките и разгърнах фунията. В нея имаше само една разкошна разцъфнала червена роза и уханието й изпълни цялата стая. Налях вода във вазата и поставих вътре дъхавото цвете. Не беше мъчно да се досетя за значението на подаръка. „Роза росса“ ме предупреждаваше.

Малко преди осем вече бях готов с тоалета си. Вишневата папийонка и кърпичката от същия цвят придаваха особена елегантност на белия костюм. Близо до сърцето си чувствувах студенината на колта и той ми придаваше значително по-голямо чувство за сигурност, отколкото грижите на турската полиция. Оръжието беше великолепно, точно по мой вкус и аз отправих мислени благодарности към господин Юлкер. Готов за нощната си разходка, потънах в мекото кресло и вперих предизвикателен поглед към цветето във вазата.

Първи дойде Илиев, изискан, с тъмен смокинг, ухаещ на скъп парфюм.

— Колата е добра, Колев! Ще останете доволен. Моторът работи безупречно, ускорението е чудесно…

— Не се съмнявам в качествата на колата! Един въпрос! Кога се готвите да изплатите баса си?

— Не съм забравил, още тази вечер ще получите аванса.

Бравата на вратата щракна и трябваше да призная, че едва скрих изненадата си. Пред нас стоеше с пламнало лице Вяра Манчева. Бе просто неузнаваема във вечерния си тоалет и тъмната, прилепнала към тялото й дълга рокля. Дълбоко изрязаното деколте разкриваше белотата на кожата, която още не беше изгубила свежестта си, и ако не бяха неизменните очила, бих се заклел, че пред нас стои съвсем друга жена, на която само чертите на лицето напомнят за секретарката.

— Нима това сте вие?

— Нали сам казахте, че държите тази вечер да бъда както трябва! — почти изплака тя. — Поръчах всичко това на една модна къща…

Приближих и целунах ръката й.

— Другарко Манчева, вие сте истинска магьосница на превъплъщението! Така ли е, Илиев?

Александър Илиев бе толкова изненадан, че не можа да ми отговори. Само поклати глава като човек, който внезапно е направил велико откритие. Отправих се към вазата и взех червената роза.

— Ще ми направите голямо удоволствие, ако забодете цветето в основата на деколтето си.

Тя не отговори, само лицето й още повече заруменя и след миг розата сияеше върху бялата кожа. Високите й гърди възбудено се повдигаха, цяла трепереше, готова да се разплаче.

— Нашата дама ще бъде цветето на „Ориент“, Илиев! — извиках театрално аз. — Не си ли съгласен?

— Но в „Ориент“ ли ще ходим? — Чиновникът се смути. — Това заведение не се ползува с добро име, там…

— Не сме тръгнали на църква, а в кабаре — прекъснах го аз. — И тъй, към „Ориент“.

Нощният Истанбул можеше да смае всеки, който го вижда за първи път. Потоци коли, светлини, които се отразяваха в морето на „Златния рог“, крещящи реклами и изпълнено със звезди небе, от което високомерно светеше кръглият лунен диск. Многобройните минарета се издигаха нагоре призрачни и бели и сякаш достигаха тъмното небе. Тук-там се мяркаха амбулантни търговци, забързани, нарамили стоката си. Очевидно за тези хора нощта бе време за почивка, а не за удоволствия.

Илиев майсторски се провираше сред автомобилния поток и най-после спряхме пред осветено заведение, над вратата на което мигаше реклама, изписваща думата „Ориент“. Неоновите тръбички очертаваха полугола ориенталска красавица, заела характерната поза на популярния тук танц кючек.

— Пристигнахме! — каза Илиев.

Пъргав портиер отвори вратите на колата ни с дипломатическия номер и ни предаде на „обера“, който тържествено ни отведе към една от централните маси около кръглия дансинг.

— Какво ще обичат господата?

— Първо три скоча „100 гайди“ — поръча Илиев и се направи, че не видя ироничната усмивка, изписана на лицето ми.

— Но аз… — запротестира Манчева.

— Ще пиете — казах на английски аз. — Нали от тази вечер ставате дама!

Тя дълго примигва, сломена от железния ми довод, и направи героични усилия да се справи с пълната кристална чаша. Следваха изискани лакомства и трябваше да призная, че ориенталската кухня има своите преимущества пред европейската. Оркестърът засвири блус и Илиев с достойнство покани дамата ни. Тя се опита да окаже последна съпротива, но срещна строгия ми поглед и покорна, потъна в обятията на кавалера си.

Сега вече можех спокойно да разгледам заведението и неговите посетители. Бяха все „от първа ръка“, в болшинството си чужденци, дошли тук да вкусят от сладостите на Ориента, да потънат в неговата тайнствена атмосфера. Не открих нищо, което да привлече вниманието ми, но странично от мен забелязах някакъв мъж, който очевидно ме наблюдаваше. Имах щастието да го виждам в едно от многобройните огледала и съвсем не беше необходимо да се обръщам. Открих нещо много познато в едрата фигура на непознатия. Летният смокинг му стоеше чудесно, гладко избръснатото лице и пригладените назад коси говореха за човек със силен и решителен характер. Тогава видях силните му широки длани и едва не извиках от изненада. Това беше Ван Гроот, преобразен до неузнаваемост. Нямаше съмнение, обектът на наблюдението му бях аз.

Реших да го огледам отблизо и следващият танц ми даде тази възможност. Правех се на добродушен веселяк и не дотам деликатно притиснах обърканата Манчева към гърдите си. Жената бе толкова смутена от страстните ми изблици, че непрекъснато бъркаше стъпките.

— Какво, Манчева, не ви ли харесва? Аз пък, напротив, съм много доволен — хилех се и още по-здраво обгръщах стройното тяло на партньорката си.

— Вие сте пиян, другарю Колев!

— Признавам, опихте ме със снагата си. Та вие сте за милиони, Манчева, не знаете цената си!

Докато правех просташките си намеци, хвърлях по някой поглед към мъжа в бял смокинг. Усетих студения му насмешлив поглед, в който не бе мъчно да се долови презрението. Продължих да се правя на развеселен от алкохола шут, докато най-после дамата ми не издържа и енергично ме помоли да отидем на масата. Манчева бе толкова възмутена, че почти цялата вечер не ми каза нито дума. Аз продължавах с безсолните си шеги, на които се смеех сам. Дори Илиев като че забрави за роднинството ми с министъра и стана студен и въздържан…

— Май че се натрясках — продължавах да се хиля глуповато. — И знаеш ли, Илиев, нашата Манчева е бонбон момиче. Басирам се, че може да конкурира тия, дето след малко ще почнат да се събличат.

И двамата бяха съвсем шокирани от държането ми, имах чувството, че секретарката непременно ще се разплаче. Положението спаси конферансието, което обяви началото на програмата. Еротичните гледки прехласнаха занемялата публика. Една след друга полуголи красавици кършеха тела под такта на сластната ориенталска музика. Накрая и оскъдните парчета плат падаха на пода и пред възбудените зрители танцьорките раздаваха въздушни целувки само в евиното си облекло.

Всичко това ми действуваше тягостно. Чувствувах, че жените, които показват голотата си като стока, са безкрайно отегчени от своето „изкуство“, усмивките им повече напомняха добре заучена гримаса. Манчева бе съвсем объркана, притискаше длани към развълнуваните си гърди. Накрая прошепна:

— Другарю Илиев, не е ли по-добре да си тръгнем?

— Не, Манчева! — философствувах аз. — Това е само началото. Сега ще танцуваме, а след това ще последва десертът. Не е ли така, Илиев? След всяко ядене…

— Мога ли да ви поканя госпожице? — чух да казва плътен мъжки глас на английски.

Танцовата музика бе започнала отново. Повдигнах лице, пред нас стоеше Ван Гроот. Манчева така се смути, че трябваше да се намеся. Махнах, свойски с ръка и изфъфлих:

— Мис Манчева, джентълменът ви кани! Няма да му откажете, нали?

Секретарката бавно се надигна като хипнотизирана. Бедната, очевидно не можеше да проумее нищо. Тръгна пред холандеца и той леко я поведе в танца. Илиев не издържа:

— Колев, прекалявате. Манчева е почтено момиче, а вие ни доведохте в този вертеп. В това заведение добрият тон…

— Хайде, хайде, не се правете на светец! Ревнувате ли, колега Илиев?

Той не ме удостои с отговор, а аз продължавах да се кискам пиянски. Вече и реномето ми на министерски роднина не можеше да ме спаси. Сигурен бях, че още на другия ден Илиев ще докладва на консула за непристойното ми държане и щеше да настоява за отзоваването ми от Истанбул. Това не ме интересуваше. По-важното бе да убедя Ван Гроот, че съм един обикновен пияница. Чаках с нетърпение неговата реакция. Той непрекъснато ме наблюдаваше, дори вече не се пазеше, убеден, че аз повече не мога да се контролирам.

Танцът свърши и започна втората част от програмата. Конферансието обяви номера на Ухаещия нарцис. Прожекторите загаснаха и настъпи пълен мрак. Внезапно светлината очерта огнен кръг, в който блесна с цялата си голота забулена с прозрачен воал жена. Музиката засвири провлачена ориенталска мелодия и голото тяло се залюля, заизвива се като змия и постепенно воалът падна в краката на танцьорката. Вече можех да виждам лицето й. Нямаше съмнение, това бе Яна Михайлова, познах я веднага. Публиката затихна и жената, танцувайки, приближи масите. Носеше букет нарциси и на всяка маса остави по едно цвете. Зрелището беше великолепно. Публиката полудя, запляска в такт с музиката и постепенно танцът стана буен. Като вихър се носеше голото тяло. Някакъв бяс бе завладял всички, мъжете наскачаха от местата си и крещяха с пълно гърло. Аз също станах и се стараех да не изоставам от другите.

— Да си вървим! — чух възмутения глас на Илиев.

— Аз ще остана! — ударих леко по масата с длан.

— Не забравяйте, че представлявате България!

— Зная кого представлявам и най-добре ще направите да си обирате крушите — продължавах да упорствам. — Дайте ми ключовете от колата!

— Но вие сте пиян, другарю Колев! — Манчева за кой ли път бе готова да се разплаче.

— Ти, момичето ми, не бери грижа за мене. Най-добре ще бъде да си тръгнеш с Илиев. Той е сериозен човек, а тук не е място за девици като тебе.

Протегнах ръка да я погаля по лицето, но тя се дръпна ужасена. Прибрах ключовете от колата, които Илиев ми хвърли, и махнах с ръка.

— Чао, котенце!

Двамата сконфузени напуснаха масата, а аз, хилейки се, повиках с пръст келнера. Подадох му банкнота от 500 лири и му пошепнах:

— Ще ви бъда много признателен, ако ми кажете адреса на дамата, която наричате Ухаещия нарцис.

— Разбира се, господине.

След малко той тикна в ръката ми листче, което аз прибрах небрежно. Платих сметката, дадох тлъст бакшиш на келнера и с олюляваща стъпка тръгнах към изхода. Бях сигурен, че Ван Гроот ме следваше отдалече. Илиев и Манчева бяха изчезнали някъде. Олюлявайки се, застанах до колата и с привидни усилия запалих най-после цигарата си. Последваха няколко безуспешни опита да отключа ладата и когато най-после успях, просто се тръшнах на седалката. Вече можех да видя холандеца, който ме наблюдаваше. Познавах психологията на престъпниците и ако му бе наредено да ме премахне, той обезателно щеше да се възползува от случая… Може би задачата му бе по-проста: да ме следи и да открие новото ми местожителство. Това щях скоро да науча.

Запалих мотора и почаках колата да загрее. Видях как Ван Гроот се отправи към един „Триумф“ и влезе в него. Играта започваше. Потеглих бавно напред като човек, който не е съвсем добре с рефлексите си, като следях в огледалото действията на преследвача ми. Той също потегли внимателно и ме последва. Така преминахме през целия град и вече достигнахме квартала, където бе новото ми жилище. Бях запомнил отлично пътя и нямаше никаква вероятност да се заблудя. Форсирах мотора и бързо набрах скорост. Преследвачът ми явно не бе подготвен за такъв ход, защото не успя да реагира навреме. Забелязах тъмна алея съвсем близо до жилището ми и свих в нея. Оставих колата почти пряко на пътя, изгасих фаровете и се скрих зад едно дърво край пътя. Колата на Ван Гроот се появи, направи остър завой и едва не се удари в моята. Спирачките рязко изскърцаха и триумфът се закова на място. Фаровете му осветяваха изоставената лада. Холандецът бързо излезе навън и приближи моята кола. Отвори вратата и надникна вътре. Възползувах се от грешката му и приближавайки се тихо, нанесох добре премерен саблен удар във врата на наведения напред мъж. Той рухна подкосен и аз извадих пистолета.

— Не мърдайте, Ван Гроот, защото ще ви пратя там, където изпратихте Ван Неескенс — казах на английски и опрях студеното дуло до врата му.

Той продължаваше да лежи, без да мърда.

— Вдигнете си ръцете!

Подчини се и бавно издигна ръце, все така свит на седалката на колата ми. Пребърках го бързо и намерих само една кама, която взех. Тогава видях блясъка на метала на десницата му. Холандецът носеше бокс, който при неговите силни ръце би се превърнал в смъртоносно оръжие.

— Свалете бокса!

Той неохотно се подчини, но на светлината на фаровете виждах как святкат очите му.

— Мръсно ченге! — прошепна злобно той.

Вече очаквах реакцията му. Тялото му се сви и връхлетя като изхвърлено от пружина. Юмрукът му премина със свистене покрай лицето ми, но аз вече се бях отместил. С дръжката на пистолета нанесох удар върху черепа му и холандецът рухна покосен. Насочих колта към него и казах спокойно:

— Да се разберем, Ван Гроот! Моля без глупости, защото ще направя на трески костта на подбедрицата ви и ще ви предам на местната полиция. Бъдете разумен и от това само ще спечелите!

Той приседна на земята и обхвана главата си с ръце.

— Не се безпокойте, имате здрав череп. Оправете се, защото ще имаме сериозен разговор.

— Вие наистина сте дяволско ченге — изръмжа бандитът и разтърси глава. — Какво искате от мене?

— Много неща. Тази вечер ще бъдете мой гост.

— Къде ще ме водите?

— На ваше място не бих разпитвал.

Стана и с все още вдигнати ръце застана до колата си.

— Свалете ръцете си! — казах аз. — Ще влезете в моята кола и ще се движите само на първа скорост. Аз ще седна зад вас и предупреждавам ви, ако се опитате да ми направите някакъв номер, няма да се колебая!

Ван Гроот покорно влезе в колата и аз се настаних на задната седалка с насочено към врата му оръжие.

— Запалете! Ще излезете на главния път съвсем бавно и ще спрете където ви кажа!

Покорен, холандецът потегли и скоро се озовахме пред наетата за мен къща.

— Слезте и натиснете продължително звънеца! — продължавах да давам нарежданията си.

След малко терасата светна и се появи икономът ми. Остана много учуден, когато ме видя с пистолет в ръка.

— Али, този човек е престъпник и искаше да ме убие. Като бивш член на турската жандармерия искам съдействието ви! Сега трябва да го разпитам.

— Разбирам, господине! — кимна икономът.

Въведохме Ван Гроот в хола и той се настани в креслото. Все още беше изплашен и навярно добре помнеше удара, с който го повалих. Няколко минути гледа тъпо в насоченото оръжие и най-после прошепна:

— Искам да пия!

— Моля налейте на госта уиски! — кимнах на Али. — После ще ви помоля да приберете колата. Погрижете се и за „Триумфа“ на господина, който се намира наблизо в страничния път. Засега друго няма, почакайте да ви повикам.

— Няма ли да съобщите в полицията, господине!

— Засега не. Не се безпокойте, Али! Аз зная как да постъпя!

Икономът се поклони и излезе. Сега Ван Гроот не гледаше към оръжието, очите му бяха устремени в чашата.

— Можете да го изпиете, уиски има достатъчно, а и разговорът ни няма да бъде кратък.

Той кимна и на един дъх изпразни чашата. Налях му нова и се настаних в срещуположното кресло, като оставих колта в скута си.

— Имате ли да ми кажете нещо, Ван Гроот?

— Мисля, че вие поискахте да говорите с мен.

— Добре тогава, да започнем! Засега ви обвинявам в кражба чрез взлом и в убийство на колегата ви Ван Неескенс.

— На турска територия не съм сторил нищо, а и мъчно ще можете да докажете обвиненията си.

— Имате желязна логика, но трябва да ви предупредя, че с Турция имаме спогодба за предаване на криминалните престъпници, а с някои ваши деяния може би ще заинтересуваме и Интерпол. Представете си, Ван Гроот, те също жадуват за една среща с вас!

— Така ли? — изръмжа той. — Като че този път ме хванахте на тясно.

— Възхищавам се на интелигентността ви!

— Кажете какво искате от мен.

— Преди всичко да ви обрисувам положението, в което се намирате. Интерпол се интересува от вашата организация с поетичното име „Роза росса“, а вие трябва да отговорите какво участие сте взели в кражбата на „Южния кръст“.

— Не зная никакви кръстове и това не ме засяга — упорствуваше той.

— Не сте убедителен! Пряко участие в кражбата нямате, но друг един ваш приятел, Юсеин Мохамед, е трябвало да ви предаде диаманта в Рим, след като го вземе от истинския крадец О’Брайт и се разплати с него. Юсеин обаче ви е изпратил за зелен хайвер и изчезнал заедно с камъка и 150 000 долара. Тогава вашите шефове са наредили на вас и на Ван Неескенс да проследите въпросния Юсеин в България и да го премахнете, като вземете диаманта и парите.

— Басни!

— Не са басни! Сега слушайте нататък! Вие и Ван Неескенс сте пристигнали в моята страна като наемни убийци, но Юсеин се е изплъзнал от ръцете ви. Тогава вие, следвайки инструкциите на началниците си, сте тръгнали по дирите му. Първо сте посетили Габрово и нещастната майка на една от жертвите ви, Виолета Кънева.

— Нямам никаква вина в тази работа! — започна да нервничи холандецът.

— Това може да ви повярвам, но като ви гледам, не мога да разбера как сте си спечелили прякора Канарчето.

— Не сте ме довели тук да се подигравате, нали? — кипна той.

— Не се подигравам. Така ви наричат в писмото за вас, пуснато в пощенската кутия на госпожица Евгения Покровска. Ван Неескенс пък е Бухалът, нали?

— Не познавам никаква госпожица Покровска.

— Сигурно не знаете и квартирата й на ул. „Сердика“ в София? Не се вълнувайте, ще ви устроим очна ставка и ще опресним паметта ви. Да продължим, господин Ван Гроот! Интересува ме как извършихте кражбата в дома на Нина Паскалева на улица „Макаренко“.

— Не съм влизал в този дом.

— Останали сте вън да пазите, а Ван Неескенс е свършил черната работа, нали? Какво търсехте там?

Понеже не последва отговор, продължих:

— Дали сте намерили това, което търсите, не зная, но се досещам защо сте премахнали Ван Неескенс. Може би не сте могли да разделите плячката или така са ви наредили шефовете ви.

Ван Гроот продължаваше да мълчи.

— И все пак учудвам се на някои ваши наивни постъпки. Струва ми се, че рушите престижа на „Роза росса“, приятелю! Вие, истински рицар на пистолета и кинжала, човек, който нанася майсторски удари с кама и само за миг отнема живота на жертвата си, не умеете да изгорите както трябва една кола.

Престъпникът трепна, ръцете му нервно затрепериха.

— Както виждате, знаем много неща и на българска територия ще ви принудим да станете по-приказлив. Какво ще кажете, да позвъня ли в полицията?

— Не, стойте! — изкрещя той. — Кажете какво искате, не ме мъчете!

— Това е вече друго, Ван Гроот! Виждам, че ставате по-разумен. Сега слушайте ме добре! Ако науча от вас което ми трябва, обещавам ви свободата!

— Шегувате се, не ви вярвам!

— Дори убийството ви прощавам. Рано или късно Ван Неескенс щеше да свърши на въжето или с куршум в черепа. Вие само изпълнихте едно закъсняло решение на правосъдието. Ако бъдете искрен, няма да ви предавам на местните власти и няма да изисквам екстернирането ви.

— Благородно ченге! — усмихна се саркастично той. — Какво ви интересува?

— Разкажете какво знаете за изчезването на „Южният кръст“!

— Моята работа не е да зная, а да действувам, господин криминален инспектор. Нашата група…

— Кои влизаха в нея?

— Юсеин Мохамед, Ван Неескенс, аз и ръководителят на групата Леон Майер.

— Знаете ли, Ван Гроот, възбуждате любопитството ми. Разкажете ми нещо за „Роза росса“, а след това и за господин Майер.

— Не мога да ви кажа много, защото не са ми известни доста неща. Когато бях в Америка, Леон Майер ме завербува за организацията. Устройството й е много сложно, разделена е на отделни четворки и само един от четиримата има връзка с по-висшето началство. Наш бос беше Леон.

— Организацията има ли нещо общо с „Коза ностра“?

— Мисля, че да, може би е един от клоновете й, но действува самостоятелно.

— Знаете ли кой стои начело?

— Нямам представа. Аз съм само един обикновен член на четворка. При нас любопитството се наказва и всяка заповед се изпълнява.

— Интересна организация! Имало ли е досега провали?

— Не, защото никой нищо не знае за другите.

— Вие никога ли не сте се интересували кой стои начело?

— Дори да проявях някакъв интерес, невъзможно е да се стигне до върховете. Знаем само, че там стоят могъщи хора, които не обичат да се шегуват. Те плащат добре и това е по-важното.

— Не ви ли е минавало през ума, Ван Гроот, че вие сте един от многото гладиатори, които се сражават и умират за някого, когото дори не познават?

Той се усмихна и в усмивката му открих тъга. Запали цигара и отвърна твърдо:

— Не съм философ и не обичам да мисля! Когато човек се хване на играта, по-важното е личната полза, плащането, а не кой плаща.

— Съжалявам ви! Знаете ли какво означават тези думи: „Аве, Цезаре, моритори те салутат!“.

— Не, на какъв език са?

— На латински. Означават: „Поздрав, Цезаре, отиващите на смърт те поздравяват!“. С тези думи гладиаторите са приветствували могъщите си господари, преди да отидат на смърт. Мисля, че са им плащали добре, но малко от тях са преживели до зрялата възраст.

— Вие сте интересно ченге, дори латински знаете. Значи приличам ви на гладиатор?

— Представете си, да! Вие и другите като вас сте жалки роби на могъщи господари и рискувате кожата си за тях. Първият беше Ван Неескенс, ще го последвате вие или Юсеин, може би и самият Майер. В същото време вашият Цезар ще прибира изцапаното с вашата кръв злато и ще посрещне смъртта в дълбока старост. Не сте ли се замисляли върху това?

— Дявол да ви вземе, престанете с тия гладиатори! — почти изкрещя той. — Питайте каквото ще питате и ме оставете на мира!

— Вие доставяли ли сте бели робини на Ориента?

— Не, това не е моята специалност. Аз се включвам само в решителни действия.

— Това вече доказахте край Пловдив. А Юсеин?

— Той е един от покорителите на женските сърца. Когато беше в Германия…

— И там ли се е подвизавал?

— Не знаете ли? Той е мръсен сутеньор и доставчик. Презирам арабите и затова бях радостен, че ми възлагат да се справя с него. Съжалявам, измъкна се, мръсникът!

— Все още не е късно! — успокоих го аз. — Сега да се върнем на диаманта. Чакахте Юсеин да се появи в Рим, но той не дойде. Какво стана после?

— Леон Майер дойде при нас и каза, че арабинът е свил парите и камъка и е офейкал в България. Даде ни адреса на „Сердика“ и каза, че там ще получаваме инструкции. Трябваше да открием Юсеин, да го накажем и да вземем диаманта и онова, което е останало от парите. Предупреди ни също, че с българската полиция шега не бива. Тогава не можех да повярвам…

— Какво не можехте да повярвате?

— Това, за вашата полиция. Мислех ви за много вързани, защото в България действувахме съвсем свободно и никой не ни попречи. Сега, като гледам вас, мисля, че сме ви подценили.

— И аз така мисля, господин Ван Гроот. Както виждате, доста сме знаели за вас, но трябваше да ви оставим да действувате.

— И сега — желязна хватка. Така ли?

— Може и да е така, но да продължим. Говорете за България!

— Там се насочихме по следите на Юсеин. Доста попътувахме, ходихме и до морето и разбрахме за женските му истории. За съжаление тази от Несебър беше вече в рая. Насочихме се към Габрово, но разбрахме, че майката на мъртвата няма нищо общо с нашата история. Тогава открихме тази на улицата с руско име.

— „Макаренко“. Кой ви насочи към момичетата?

— Мадамата, от която получавахме съобщенията на нашия „бос“.

— Евгения Покровска?

— Същата, плащахме й добре, така заповяда Леон Майер. Тя ни насочваше към приятелките на Юсеин.

— Какво търсехте на улица „Макаренко“?

— Следи от Юсеин и диаманта.

— Разкажете за обира!

— Ван Неескенс, да го прости бог, беше първокласен майстор по бравите. Трябва да ви огорча! Вашите брави и ключалки могат да бъдат отворени от всяко дете.

— Навярно критикувате производството, Ван Гроот! Съжалявам, нямам нищо общо с това и трябва да ви кажа, че все още има места в моята родина, където хората не заключват вратите си. Но да не се отвличаме, разказвайте!

— Докато Ван Неескенс вършеше работата си, аз го охранявах. Когато дойде при мене, каза, че е намерил някаква дребна сума и нищо повече.

— И вие смятате, че Юсеин ще остави на съхранение у някоя от приятелките си „Южния кръст“? Не намирате ли, че сте наивен?

— На влюбена жена може всичко да се повери, господин криминален инспектор — убеждаваше ме холандецът. — Очевидно вашата възраст е прекъснала контактите ви с жени.

— Не ставайте нахален и продължавайте да разказвате! Защо убихте Ван Неескенс?

— Подозирах го, че е намерил камъка и го е запазил за себе си.

— Интересно, кое ви накара да мислите така?

Холандецът се усмихна.

— В нашите среди никой на никого няма доверие. Такъв е нашият закон! Той ми даде половината от взетите пари и каза, че нищо друго не е намерил. Когато заспа, го опипах и открих нещо с яйцевидна форма в кожена торбичка, закачена на врата му. Реших, че това е диамантът, но не можех да действувам открито, защото Ван Неескенс не обичаше да се шегува и…

— И при една открита борба не можехте да бъдете сигурен в изхода й — прекъснах го аз.

— Точно така, затова го премахнах. Инструкцията бе, да се разделим и той да продължи с колата за Истанбул, а аз…

— Да отплувате с кораба „Осетия“. Това вече зная, Канарче! По нататък?

— Помолих го да ме откара колкото се може по на изток и той се съгласи. В Пловдив заредихме колата, с гориво и аз напълних и трилитровата туба, която оставих на задната седалка. Шофирах аз и когато излязохме от града, спрях внезапно. Ван Неескенс бе задрямал и дори не усети, когато забих камата в гърдите му. Взех кожената кесийка и парите с паспорта му, излях бензина от тубата, запалих колата и я насочих към пропастта.

— Изпуснахте нещо! Поставили сте трупа на жертвата си на мястото на шофьора.

— Като знаете всичко, защо питате? — каза той раздразнен.

— За да потвърдя или отхвърля предположенията си, Ван Гроот. След това изчезнахте в мрака, хвърлили сте камата и ръкавиците си в едно блато, изгорили сте паспорта и сте се върнали назад към Пловдив. Там на автостоп ви е взел някой и сте се добрали до Стара Загора. После по същия начин сте достигнали до Казанлък, където наш служител ви е помогнал да ви вземат за Бургас. Там сте отседнали в пристанищен хотел и с „Осетия“ сте се добрали в Истанбул. Вчера сте променили външността си и сте тръгнали по дирите ми.

— Дявол да ви вземе, отлично сте осведомен! — Челото му се покри със ситни капчици пот. — Във вашата страна вземат ли предвид самопризнанията?

— Разбира се. Това би облекчило наказанието ви. Сега ще ви разкажа за още едно ваше разочарование. В кожената торбичка сте намерили не диаманта, а старинен часовник. Скъпа стока, но не такава, че да оправдае едно убийство. Сега кажете ми: вие ли се опитахте през нощта да отворите кабината ми?

— Не отричам. Ако бях успял, щях да ви изпратя на рибите. Никой нямаше да разбере и докато в Истанбул откриеха липсата ви, щях да се измъкна.

— Сигурно съжалявате, че не сте успели, но ще ви задам един въпрос, който може би ще реши бъдещата ви съдба. Кой ви насочи към мен? Вие никога не сте ме виждали.

— Това не мога да ви кажа.

— Припомнете си добре, Ван Гроот, защото камата и ръкавиците ви се намират като веществени доказателства в родината ми и това не е във ваша полза?

— Нали ми обещахте свобода, ако ви кажа всичко!

— Още не съм решил. Трябва първо да чуя!

— Всичко, което зная — каза натъртено холандецът. — Към вашата личност ме насочи някой, когото не видях. Намерих върху леглото си бял плик с вашата фотография и текст: „Това е полицейското куче.“ След това ви проследих и разбрах коя е вашата кабина.

Този път мой ред бе да бърша потта по лицето си. Това вече бе нещо съвсем ново, което дори не бях очаквал.

— Казвате, моята снимка! Къде е сега тя?

— Унищожих я. Нима мислите, че държа да ви имам в албума си!

— Дявол да ви вземе… Къде бях фотографиран?

— Не зная, фонът бе много тъмен. Личеше добре само лицето ви. Може би негативът е бил ретуширан.

— По дяволите, Ван Гроот! На път сте да заслужите свободата си, но трябва да ми кажете още някои неща.

— Слушам ви!

— Кой ме следи тук?

— Леон Майер, не го ли видяхте в „Ориент“? Наистина сега е с брада и тъмни очила, но е той. Може би е и под друго име. Много е нервен, защото е изпуснал Юсеин, но се надява с ваша помощ да го открие.

Усмихнах се наистина развеселен.

— Не намирате ли, Ван Гроот, че ние, престъпници и полицаи, прекалено разчитаме един на друг? Та казвате, Майер е в „Ориент“?

— Вече казах, нямам какво да добавя.

— И вие трябваше тази вечер да ме премахнете, така ли?

— Не, Майер ми нареди да ви заведа при него. Разчиташе на вас да научи нещо за Юсеин.

— А откъде знае Майер за моето присъствие тук и въобще позната ли му е моята особа?

— Това не зная.

— Розата вие ли ми изпратихте?

— Коя роза?

Беше толкова искрен! Разбрах, че дължа подаръка не на него, а на Леон Майер. Оставаше загадката откъде той знае за мене и кой е направил фотографията ми.

— Ван Гроот, познавате ли Паул Райнбергер?

— Не, никога не съм чувал това име — поклати глава той. — Кажете ми поне как изглежда!

— Висок, слаб, с очила. Пътуваше с „Осетия“.

— Не съм свикнал да се заглеждам в хора, към които нямам никакъв интерес — каза замислен той. — Но такъв човек не познавам!

— Сигурен ли сте? Мислете добре!

— Абсолютно. Казах ви, познавам само хората от нашата четворка.

— Добре, да предположим, че ви вярвам. Сега трябва да останете за известно време тук, нищо няма да ви липсва.

— Нали обещахте да бъда свободен! — изкрещя той. — Знаех си аз, мръсно ченге!

Насочих отново оръжието към челото му и казах:

— Моля, запазете добрия си тон, Ван Гроот! Не съм се отказал от обещанието си, но трябва да премисля някои неща. Дотогава ще бъдете мой гост!

Натиснах звънеца, появи се Али.

— Али, разполагате ли с помещение, където господинът би се чувствувал добре, без да можем да му осигурим излишен комфорт?

— Да, господине. Таванската стая е с железни решетки и е подходяща за целта.

— Чудесно! Оръжие имате ли?

— Да, господине. Имам и разрешително за него.

— Тогава отведете госта и не забравяйте, че нищо не трябва да му липсва. После ми се обадете!

Икономът ми се оказа решителен човек. Извади от страничния си джоб обемист револвер и го насочи към Ван Гроот. Холандецът само вдигна безпомощно рамене и тръгна пред Али. На вратата се спря и каза:

— Ще отговаряте за незаконно задържане на чужд гражданин. Няма да оставя всичко така, ще си потърся правата!

— Това е ваше право. Да уведомя ли веднага полицията?

Поставих ръка на телефонната слушалка и го изгледах с насмешка. Ван Гроот наведе очи и покорно тръгна пред иконома. Останах сам и се отпуснах на креслото. Загасих лампата, защото навън вече бе съмнало. Клепачите ми натежаха, но някой почука на вратата. Беше Али.

— Направих всичко, каквото трябва, господине.

— Али, случайно ли сте тук?

— На този свят има и случайности — сведе очи икономът. — Трябва да ви поздравя от господин Юлкер.

— Благодаря ви, Али! Моля събудете ме към седем и половина!

Останах сам и вече нищо не бе в състояние да отлепи клепачите на уморените ми очи.

Глава VII

Следващата сутрин прекарах в приятна леност и размисъл. Представях си възмутеното лице на другарката Манчева и нямах никакво желание да се явя в кантората. Все пак трябваше да продължа неудачно започналата си дейност на търговски работник и към обяд, след като се нахраних богато с вкусните гозби на госпожа Гюлхан, повиках Али.

— Как е нашият приятел, Али? Нахранихте ли го добре?

— Всичко е наред, господине!

— Внимавайте, той е опасен и не бива да се измъква оттук!

— Бъдете спокоен, господине.

Вече ме дразнеше спокойствието на иконома. Сигурен бях, че е уведомил капитан Юлкер за нощното ми приключение. Нямаше как, опеката на турската полиция ми пречеше, но разбирах, че те също са загрижени за моята безопасност.

Огледах се в голямото огледало в спалнята и останах доволен от външността си. Светлосини „джинси“ с широк каубойски колан, крещяща пъстра риза и огромни черни очила, всичко това ме правеше почти неузнаваем. В черното куфарче се спотайваше колтът и някои принадлежности, които можеха съвсем да променят физиономията ми. Имах начертан план и никак не ми се искаше да губя времето си, дремещ в някаква кантора.

Когато ме видя, Манчева така се смути от модния ми фасон на богат безделник, че дори нямаше време да изкаже възмущението си от предишната вечер.

— Здравейте, Вяра! Няма ли най-после да се научите да се обличате както трябва! Снощи бяхте богиня, сега сте изсушен чироз.

Тя се опита да отговори нещо, но смущението й попречи и от полуотворените устни излязоха някакви неразбираеми звуци.

— Търсил ли ме е някой?

— Да, ще се обадят пак — отвърна тя, преодоляла първоначалното объркване.

Свирукайки, влязох в кабинета и затръшнах вратата зад гърба си. Мислите ми все се въртяха около Ван Гроот. Знаех, че върша закононарушение, като го държа в къщата си, без да предупредя полицията. Нямаше съмнение, че Али е поставен нарочно и че капитан Юлкер знаеше и най-малките подробности за това, което се бе случило снощи. На мен Ван Гроот ми трябваше свободен и все още не губех надежда, че ще успея да убедя турските си колеги да ме оставят да действувам както намеря за добре.

Телефонът иззвъня, бях сигурен, че е Лари.

— Здравейте, Лари! Много ли се ядосахте, че не ме открихте сутринта?

Оттатък се чу сърдито ръмжене. После чух спокойния баритон на британеца.

— Страхувам се, че ще ви отзоват, Колев! Къде бяхте цяла сутрин?

— Сделки, приятелю.

— Наспахте ли се добре? Предупреждавам ви, че честите посещения на „Ориент“ могат да се отразят неблагоприятно на здравето ви. Човек на вашата възраст…

— Благодаря, че сте толкова загрижен, Лари! Тук наистина много се грижат за мене.

— За иконома ли намеквате? — чух го да се хили в слушалката. — Нямам пръст в тази работа. Можем ли да те посетим с капитан Юлкер?

— Умирам от нетърпение!

Отсреща слушалката щракна и трябваше да позвъня на секретарката. Тя се появи обидена и сърдита.

— Какво има, Манчева? Да не би някой да ви е засегнал с нещо? Кажете кой е и ще го скалпирам!

— Но какво става с вас, другарю Колев? Нарекохте ме чироз, сега пък говорите за скалпиране. Що за изрази, моля ви се! Не съм свикнала на такива обноски.

— Нищо, момичето ми, човек с всичко свиква. Моля сложете кафето, ще имам важен разговор!

— Но аз искам да си поговорим сериозно!

— Ще бъде, момичето ми, ще бъде! Обещавам ви! — скочих и нежно я изтласках навън. — Сега направете кафето! Нали ви казах, чакам гости!

— Моля ви, не ме наричайте момичето ми, аз…

Не чух края на думите й, защото затворих обезшумената врата след нея. Тази Манчева започваше да ми досажда.

Спасиха ме Пикеринг и Юлкер, които скоро се появиха. И двамата останаха изненадани от каубойския ми костюм, но от учтивост не казаха нищо.

— На какво дължа високата чест, господа?

— Във всеки случай не на маскарада, който ни демонстрирате — отвърна язвително Лари.

Отворих вратата и извиках:

— Моля кафето, госпожице Манчева. Господата са вече тук.

Изпихме чашките си, без да говорим, след което капитан Юлкер ми подаде обвит с кожа паспорт.

— Вече можете да бъдете и Джовани Антонели от Неапол, колега! Надявам се, че няма повече да обвинявате в бюрократизъм местната полиция.

— Трогнат съм, господин Юлкер! Надминахте и най-смелите ми очаквания. Впрочем любезността ви е безгранична и трогателна. Благодаря ви и за Али!

— Не се сърдете, трябваше.

— Разбирам, но държа на по-голяма самостоятелност.

— Мисля, че нашият служител с нищо не ви пречи.

— Да, дори ми е полезен, но ако още много хора се погрижат за моята безопасност, съвсем ще ми вържете ръцете.

— Няма да прекаляваме!

— Щастлив съм да го чуя.

Лари съвсем безучастен слушаше разговора ни и когато завършихме, запита:

— Какво пиле сте сложили в клетка, Колев?

— Ван Гроот. Длъжен съм да ви кажа, че той няма никакви престъпления към турската държава и нямате основание да го задържате. Интерпол го познава добре, но няма доказателства, нали?

— Затова пък вие се погрижихте за него.

— Извършените от холандеца нарушения на законите са на българска територия.

— За съжаление сте прав, но и вие нарушавате закона, който не ви дава право да се разпореждате с „невинни“ граждани на чужда страна, и то на чужда територия, където, както сам казахте, той не е извършил никакви престъпления.

— Не знаех, че сте дошли да ми го кажете. Признавам, познавате законите по-добре от мен. Мисля да го освободя незабавно.

Двамата мъже се разсмяха, доволни от разиграната сцена.

— Ако смятате да го задържите повече, направете го. Това е ваша лична работа, Колев, но гледайте да не излети птиченцето. Когато ви омръзне да си гугукате, предайте го на Интерпол. Ние ще му се зарадваме, уверявам ви!

Когато гостите ми си отидоха, въздъхнах с облекчение. Целта на посещението беше ясна, искаха да ми покажат, че знаят всичко за моите действия и още веднъж да ме предупредят да бъда предпазлив. Затова реших да се освободя от опеката им и да тръгна по собствени пътища към разкриване на престъпленията на „Роза росса“.

Другарката Манчева бе неприятно изненадана, че отново я оставям сама в кантората, но очевидно бе, че вече ме е отписала като сериозен търговски работник. Затова почти не реагира, когато й казах, че напускам за днес кантората. Следващата моя стъпка бе да взема кола под наем, защото моята, вече известната на бандитите лада, можеше в най-добрия случай да служи само като визитна картичка на моята особа. Черните мустачки, които си залепих, ме правеха неузнаваем.

Имах адреса на Ухаещия нарцис, който ми даде келнерът, и реших да опитам едно посещение при прочутата танцьорка. Провървя ми и я намерих в апартамента й в хотела близо до „Ориент“. Прислужницата, една строга личност, ме изгледа подозрително и докладва на господарката си за сеньор Джовани Антонели.

Яна Михайлова ме посрещна, излегната на диван в ориенталски стил, отрупан с пъстри възглавници. Този път бе изневерила на източното облекло и носеше снежнобял пеньоар, който стигаше до петите й. Влязох с типичния за италианците темперамент и сграбчих протегнатата й ръка.

— Сеньора, вашето изкуство ме покори, готов съм…

— Не говоря италиански! — каза тя отегчено на английски.

Повторих излиянията си на английски и целунах няколко пъти ухаещата й ръчичка.

— Кой сте вие, господине? — каза тя, отегчена от излиянията ми.

— Ваш обожател, госпожо! Видях ви снощи в „Ориент“ и се смятам задължен да ви поднеса почитанията си. Готов съм да жертвувам половината от моя капитал, за да получа благоволението ви.

Последваха нови пламенни целувки по разголената ръка на танцьорката и веднага разбрах, че споменаването на голямата сума възбуди любопитството й.

— Вие ме смайвате, господине! Толкова много възторг… Едва ли го заслужавам.

Продължих да дрънкам куп глупости, ставах все по-настъпателен и това смути дори жена като Ухаещия нарцис.

— Аз трябва да ви видя, скъпа госпожо! Готов съм на всичко, разбирате ли, на всичко!

— Вашата съпруга едва ли би била щастлива, ако ви чуе! — каза иронично жената и стана от дивана.

Паднах в краката й, без да пускам десницата й.

— Аз съм добър католик, но желанието ме изгаря и сигурен съм, че Мадоната направлява моите чувства!

Тя бавно изтегли ръката си и направи няколко крачки. Навярно съм бил много смешен, подвил колене на пода, но жената с нищо не показа, че й досаждам. Окуражен продължих:

— Повярвайте ми, в мен гори огънят на неаполитанското слънце, чувствата ми напират като лавата на изригващия Везувий…

— Престанете, господин Антонели! — едва въздържаше смеха си. — Моля ви да станете и обясните спокойно какво искате от мен!

Станах и се тръшнах в креслото, избърсах театрално потта от челото си.

— Първо едно кампари с лед, защото изгарям от жажда. Вие ще пиете ли нещо?

— Портокалов сок.

— Моля ви, направете поръчката, аз ще платя…

С властен жест тя протегна ръка, очевидно добре бе овладяла театралното изкуство.

— Тук сте мой гост, господине!

— Вие сте прелестна…

Жената вече не ме слушаше. Натисна звънеца за прислугата и се появи отново неприятната личност, която освен другите си задължения, очевидно играеше и ролята на охрана. Михайлова й даде поръчката и уморено се отпусна на свободното кресло.

— С какво по-точно се занимавате, господин Антонели?

— Как да ви кажа, най-общо с бизнес и уверявам ви — печеля добре. На път съм да осъществя една операция, която…

— Стига, стига — прекъсна ме тя. — Не се интересувам чак дотам от вашите работи.

— Защо, госпожо? Готов съм да ви подаря една разкошна вила край Неапол, където ще се чувствувате чудесно и няма да има нужда да се събличате всяка вечер.

— Чакайте, отивате много далеч.

— Казвам ви каквото мисля. Моля не ми отказвайте!

— Господин Антонели, нима сте толкова богат? И все пак искате невъзможни неща.

— Защо?

Долових тъга по лицето й.

— Моля ви, да не говорим повече за това, господин Антонели. Вие, италианците, сте интересни хора!

— Нима нещо ви свързва с Истанбул? Готов съм да ви помогна…

— Помолих ви да не говорим повече! — прекъсна ме тя. — Искайте нещо по-реално!

Изпих кампарито си и реших да опитам почвата:

— Тази вечер…

— Не, утре след представлението ще бъда на ваше разположение.

Скочих и отново зацелувах ръцете й.

— Правите ме неизказано щастлив, госпожо…

— Наричайте ме Ухаещия нарцис. Сега си вървете, до утре вечер!

Нямаше какво да правя повече тук. Сбогувах се по същия идиотски начин, с многобройни целувания на ръце и безсмислени комплименти.

Точно пред хотела видях магазин за цветя. Купих разкошен букет и го изпратих на танцьорката. След това се завъртях в хола на хотела. Нямаше посетители и само човекът на рецепцията дремеше зад гишето. Приближих го и извадих тлъста банкнота.

— Приятелю, тези пари са ваши, но трябва да ми кажете някои неща.

Човекът ме изгледа подозрително. Изглежда, спечелих доверието му, а и банкнотата му подействува.

— Кажете, господине, на услугите ви съм!

— Аз съм италианец и много се интересувам от дамата, която наричат Ухаещия нарцис.

— Разбирам ви, господине, и други се интересуват от нея. Вие случайно да не сте от полицията?

— Глупости! — намигнах му аз. — Интересите ми се свеждат до чисти мъжки желания.

— Говорите много добре турски. — Усетих нотката на недоверие.

— Не съм за първи път в Истанбул и мисля, че добре овладях езика ви. Та за дамата ми е думата. Как мога да се добера до нея?

— Нали знаете, господине, тези жени са скъпи. Трябва да платите на сутеньора й.

— Къде да го намеря? Готов съм на всичко!

— Господин Жак Розенберг е отседнал в същия хотел. Познавате ли го?

— Нямам представа, отскоро съм в Истанбул. Ще ми го покажете ли?

Побутнах банкнотата към хотелиера и той я прибра.

— Почакайте в хола, всеки момент ще се върне. Той е със среден ръст и леко прошарени брада и мустаци. Когато дойде за ключа, аз ще запаля цигара.

Настаних се в едно от креслата и зачаках. Вече губех търпение, мина повече от час, когато се появи Леон Майер. Познах го веднага, но изчаках знака на хотелиера. Поправих черните си очила, притиснах още веднъж залепените си мустаци и го спрях пред асансьора.

— Господин Розенберг, нали?

— Какво обичате? — запита той сухо.

— Нали вие сте импресарио на Ухаещия нарцис. Аз съм италианец, казвам се Джовани Антонели. Мога ли да поговоря с вас в бара?

Той продължаваше да ме оглежда недоверчиво, но, изглежда, външността ми му вдъхна доверие. Запита:

— По каква работа?

— Във връзка с госпожата — намигнах му хитро и се захилих.

— Да отидем в бара! — каза той сухо.

Настанихме се на високите столчета и ни поднесоха добре изстуден скоч.

— За нашето запознанство, господин Розенберг!

Чукнахме чашите си и продължих свойски.

— Знаете ли, началото на моя бизнес започнах в Неапол като сутеньор. Мисля, че ме разбирате.

— Не ви разбирам.

— Работата е проста! — продължих да се хиля просташки. — Сега вече съм богат човек и мога да си позволя всичко. С една дума искам за една вечер госпожата и като делови човек питам колко?

— Господине…

— Цената не ме плаши, плащам в брой! Може би ви е известно, че ние, неаполитанците, имаме свои закони и пожелаем ли нещо, постигаме го!

— Аз не съм сводник! — каза сухо той.

Изсмях се с пълно гърло.

— Господин Розенберг, имате много груб речник! Аз зная, вие сте само импресарио. Не ме правете на глупак!

— Може би сте такъв!

— Не ви съветвам да ме дразните!

— Добре, добре — каза той вече по-меко. — Ако госпожата пожелае, поканете я утре вечер след програмата.

— Колко?

— Десет хиляди, половината в предплата.

Тупнах го енергично по рамото и той се залюля.

— Знаех, че ще се разберем като колеги, но внимавайте! Не прощавам глупавите шеги. Не ми е до парите, а за принципа!

Отворих куфарчето така, че Майер видя пистолета ми. Отброих му исканата сума и я тикнах пред него.

— Мисля, че се разбрахме като почтени хора от бранша, господин Розенберг! Жената утре!

Той кимна и прибра парите. Изглежда, съвсем се убеди в моята принадлежност към хората от неговия свят.

— Госпожата ще ви очаква утре в гримьорната. Трябва да я върнете до следобеда!

— Засега няма да ви я отвлека, господин Розенберг. Приятен бизнес и до утре!

Потупах го още веднъж фамилиарно и с бодра стъпка напуснах бара. Помислих си колко лесно е да се харчат безотчетни пари, но Интерпол щеше да покрие разноските. Този Леон Майер ми бе страшно неприятен, но се надявах, че един ден ще имам достатъчно доказателства, за да го пъхна в дранголника.

Не ми оставаше нищо друго, освен да върна колата и след като отново придобих нормалния си вид, реших да отида на вълка в устата. Уверих се, че след мене няма никаква опашка и спрях пред консулството. Първия човек, на които налетях, беше Александър Илиев. Той толкова се смути, че не ми оставаше друго, освен да мина в настъпление.

— Здравейте, Илиев! Как сте от снощи? Надявам се, че Манчева не ви е оставила да скучаете. — Наведох се над ухото му и прошепнах: — Тези девственици понякога са по-опасни!

— При другаря консул ли? — запита той възмутен. — Трябва да бъдете доволен, че го няма. С вашето вчерашно поведение…

— Вие ли ме наредихте, приятелче? Слушайте, ако не бяхте дипломатически чиновник, щях да ви цапна, но имате късмет. Сега чао и вървете по дяволите!

С вид на човек, който е изпълнил дълга си, напуснах консулството. Вече знаех, че Илиев ще разкаже на всички за възмутителното поведение на новия представител на „Техноекспорт“ и това беше добре дошло за мен. Ако някой се позаинтересуваше от личността ми, образът, който щяха да му обрисуват, беше само в моя полза. Разгулен пияница, простак, некадърен чиновник, когото само връзките са довели в Истанбул. Какво по-добро от това можех да желая?

Прибрах се рано в новия си дом и тази вечер оставих клетия Ван Гроот на мира. Позвъних на мистър Пикеринг.

— Лари, моля ви, помогнете ми! Трябва ми за утре вечер апартамент в „Хилтон“.

— Какво, да не сте получили наследство от някой забравен вуйчо от Америка?

— Нещо такова. На името на Джовани Антонели.

— Добре, ще се обадя от ваше име и ще платя. Само за една вечер, нали?

— Да, и ще ви помоля да ми услужите с малък магнетофон. Мисля, че записът няма да бъде безинтересен.

— Пазете се, приятелю! Играта не е безопасна!

— Благодаря ви, Лари! Нещо ново?

— Получих телеграма от шефа си. В Анкара ще пристигне мистър Мелони. Трябва да му предложим нещо съществено.

— По дяволите вашият мистър Мелони! Лека нощ, Лари!

 

 

На следващия ден трябваше да попълня гардероба си с подходящо облекло. Изпратих обемистия куфар направо в „Хилтон“, като предварително се обадих по телефона. Оказа се, че апартаментът за сеньор Антонели е на мое разположение. Останалата част от деня прекарах в разглеждане забележителностите на древния град. Църквата „Св. София“, Синята джамия, закрития пазар „Капалъ чарши“, двореца „Топ капу“ и още много неща, които ме накараха да забравя дори целта на пребиваването си в Истанбул.

Уговорих се с Пикеринг да се срещнем в кантората и там той ми предаде чудесен магнетофон, истинско постижение на електрониката, който по големина не надвишаваше кибритена кутия. След това взех такси и пристигнах на новото си местопребиваване. Въпреки че бях обиколил много страни, досега не бях имал честта да ползвам услугите на фирмата „Хилтон“ и трябва да призная, че видяното напълно оправдаваше голямото й име. Инсталирах магнетофона в спалнята, взех една вана и се опънах на ухаещото на свежест легло. Признавам, че въпреки лукса, който ме заобикаляше, бях готов да се откажа от всичко, ако можех да се пренеса в уютната си стаичка и полегна с мъркащата Семирамида до гърба ми.

Когато се събудих, Истанбул вече бе потънал в мамещата си нощна премяна и след като облякох тъмен смокинг, поръчах такси.

Програмата в „Ориент“ отдавна беше започнала и едва имах сили да се преборя със скуката. Към масата ми приближи мистър Леон Майер.

— Мистър Розенберг! — скочих енергично, за да покажа приятната си изненада. — Вече се бях отчаял…

Той седна и се усмихна многозначително.

— Много сте нетърпелив, сеньор Антонели! Ах, този ваш южен темперамент!

— Госпожата очаква ли ме?

— След номера й, сеньор! Ще я намерите в гримьорната, но преди това остатъка от сумата.

— О, не ме занимавайте с дреболии, мистър Розенберг! — Извадих портмонето си и отброих внимателно банкнотите. — Сега всичко е окей, нали?

— Изглежда, сте богат човек — каза той и прибра парите.

— И вие не печелите малко, колега!

И двамата се засмяхме и едно уиски подобри настроението ни. Тогава видях Лари Пикеринг, безразличен и хладен към това, което го заобикаля. Седеше на странична маса, от която прекрасно се виждаше моята. Помислих, че Лари събира улики за Леон Майер и същевременно следи моята особа.

Не изчаках номера на Ухаещия нарцис. Отидох направо пред гримьорната и се заразхождах нервно, като човек, който изгаря от нетърпение. След аплодисментите Михайлова се появи и искрено се изненада, че ме вижда там.

— Много сте нетърпелив, сеньор…

— Антонели, мадам! — грабнах ръката й и я покрих с целувки. — Ако знаете как чаках тази вечер!

— Почакайте ме малко. След минути ще бъда готова.

— Мога ли да вляза с вас! Вашата близост ме прави неизказано щастлив!

— Влезте, щом искате!

Почувствувах досадата й, но не й го показах. Нахълтах в малката гримьорна, където ме удариха миризмите на много парфюми. Тя свали грима от лицето си, след това изчезна зад паравана и трябваше да гледам различните принадлежности от дамското бельо, които тя без свян мяташе на паравана. Най-после се появи в строг вечерен тоалет и запита нехайно:

— Надявам се, имате баня и във вашето жилище, сеньор Антонели?

— Наричайте ме Джани, моля! Мисля, че „Хилтон“ ще задоволи вашите вкусове!

— „Хилтон“! — Очевидно я изненадах приятно. — Сигурно имате солидна чекова сметка, сеньор Антонели?

— Казах ви, за вас съм Джани и всичко, което притежавам, е ваше.

Излязохме през задния вход и трябваше да наема ново такси. Вечеряхме в хотела и след това асансьорът ни отведе до апартамента ми. Тя кокетничеше, но се опитваше да покаже светско държане. Излегна се в креслото.

— Страшно съм уморена, Джани! Имате ли нещо за пиене?

— Какво предпочитате?

— Кампари с лед. Нали това се пие в Италия?

Налях чашите и след като ги чукнахме, я целунах.

— Обожавам ви, госпожо!

— Докога сте в Истанбул, Джани?

— Сега за кратко, но повторното ми идване зависи от вас.

— Не се шегувайте! — Устните й се свиха в тъжна гримаса. — Защо да се лъжем, Джани? Вие плащате и получавате, а аз нямам право на избор.

— Питахте за банята — казах аз, за да прекратя неприятния разговор. — Мога да ви заведа там!

Тя поклати глава и ме последва. Останах сам, чувах пляскането на водата във ваната. Тогава взех чантата на Михайлова и набързо я прегледах. Освен тоалетни и козметични принадлежности, две неща привлякоха вниманието ми. Едно малко медальонче на тънко златно синджирче и поизбеляла от времето снимка. От нея ме гледаше лицето на старата Михайлова отпреди повече от четвърт век. Отворих медальончето и видях образа на млад мъж и детенце с къдрави коси. Очевидно мъжът бе бащата на Яна Михайлова, а детенцето — самата тя. Прибрах вещите отново в чантата. Откритието ми бе неоценимо. Показваше, че у танцьорката е останало още нещо чисто и споменът за детството и семейството не е напълно избледнял. Очевидно това бяха реликви за нея и скъп спомен от нещо, което тя никога нямаше да забрави.

Едва имах време да пусна магнетофона и Ухаещият нарцис се появи, наметната с пухестата хавлия.

— О, Джани, мислех, че вече си в леглото.

Взе чашата кампари, свали хавлията и се пъхна под завивките.

— Колко хубаво е при тебе! Моля те, долей ми чашата и ми подай една цигара!

Изпълних желанията й и приседнах на леглото. Постъпката ми много я изненада.

— Докога ще те чакам, Джани? Умирахте от любов, а сега…

— Любувам ви се, госпожице Яна Михайлова! — казах аз на български.

Ефектът беше толкова голям, че тя едва не изпусна чашата. Остави я на нощното шкафче и прикри голотата си.

— Кой сте вие?

— Ваш сънародник. Трябва да предам поздравите на майка ви.

Последва дълго мълчание, не проговорих, докато тя не изпи чашата кампари.

— Нима майка ми се интересува още от мене?

— Изглежда, че да. Показа ми и картичките, които й изпращате. Не зная дали би се зарадвала, ако ви види сега в моето легло.

Михайлова упорито сви устни. Първоначалната изненада бе предизвикала обратна реакция на тази, която очаквах.

— Какво искате от мене?

— Нищо друго, освен да поговорим. Тази нощ сте моя, платил съм достатъчно на сутеньора ви.

— Дори не сте кавалер!

— Признавам, ненавиждам такива като вас! Виждате ли докъде ви докараха вашият Юси и благоверната ви родителка! Знаете ли колко ви съжалявам!

— Мразя да ме съжаляват!

— Зная, горда сте, но признайте, много неща ви измъчват. Сега в родината е жарко лято. Млади хора като вас с бронзови тела се къпят в морето, планините ухаят на свежест, а вие се търкаляте в това легло за пари!

— Млъкнете! — изкрещя тя. — Защо ме измъчвате?

Разтресе се от плач. Бях сигурен, че е искрена, нараних я жестоко. Изчаках да премине бурята и когато се успокои, казах:

— Госпожице Михайлова, ще ви бъда много признателен, ако разкриете сърцето си пред мен. Ще помогнете и на други като вас!

— Страхувам се! — чух тихия й шепот. — Вие не знаете какви са те.

— Затова съм тук, да науча! Не се плашете, тук няма никой!

Вече поуспокоена, запали нова цигара, но продължи да мълчи.

— Михайлова, моля ви, разкажете ми за Юси!

— Не ми отговорихте кой сте!

Тогава реших да рискувам. Свалих смешните си мустаци.

— Както виждате, не съм онзи, за който ме смятате.

Очите й излъчваха недоверие. Дълго ме гледа изпитателно.

— Мустаците ви за мен нямат значение. Да не сте от някоя от другите банди?

— Банди? Ето вече нещо съществено. Признавам ви, ненавиждам бандите, защото съм полицай.

— Наистина ли?

— Кълна ви се! Не мислете, че съм дошъл тук да се забавлявам, въпреки че ви се представих като лекомислен и повърхностен човек.

— Значи не сте италианец? Тогава защо беше този маскарад?

— Трябваше, Михайлова! Полицаят не е истински полицай, ако няма качествата на актьора. Понякога е необходимо!

— Значи сте по следите им! Разбирам, но предупреждавам ви: те не прощават!

— Не ми казвате нищо ново. Сега ще говорите ли?

— Какво искате от мен?

— Да помогнете и на други като вас. Предполагам, че знаете! Вие не сте единствената жертва на Юси.

— Защо, какво е направил?

— Вече има още две съпруги само в България и тях ги очаква вашата съдба. Това стига ли ви?

— Мръсник! — процеди през зъби тя. — Ако можех да го намеря…

— За това ще имам грижата аз! Ще започнем ли отначало?

— Питайте!

— Зная какво е станало в България, да започнем от Истанбул. Дойдохте като съпрузи, изпълнени с мечти за щастие. После?

Тя дълго се бори със себе си. Отначало говореше несигурно, после разказът тръгна гладко. И на нея Юси разказвал баснята, че е преследван от хунтата на генерал Зиа ел Хак и я отвел на по-безопасно място в околностите на Измир.

— Често изпадах в нервни кризи — продължаваше да разказва Михайлова. — Тогава ме отведоха в клиниката на д-р Ненчини.

— Какво общо има вашето лечение с нашата история?

— Не бързайте, вие не знаете какво се върши в тази частна клиника. Д-р Ненчини е от техните хора, едно от най-важните звена в мрежата, която са изплели.

— Смятате, че заболяването ви не е било случайно?

— Вече зная истината. Юси е слагал в храната ми някакви прахове, които предизвикаха нервното ми разстройство. Те всички минават през тази клиника и там окончателно сломяват у тях желанието за съпротива.

— Чакайте, не ви разбирам!

— Д-р Ненчини прави от жените безволеви същества и след това идва най-лошото. Изписват ги като здрави хора и ги превозват до Африка. Центърът е Казабланка и там се извършва продажбата. Има момичета от всички страни на света, но през Измир минават главно от Европа и Азия.

— Искате да кажете, че някаква организация се занимава с търговия на бели робини. Добре ли ви разбрах?

— Точно така, вече зная, че я наричат „Роза росса“ и Юси е един от доставчиците на живата стока.

— Разбирам ви. Да знаете още някой от тези „търговци“?

— Не, но за един се досещам. Казва се отец Филипо, сицилианец мисионер. Работи в Азия и често води групи монахини и послушнички на поклонение на гроба на Богородица, който според преданието се намира близо до Измир, недалеч от старинния Ефесус.

— Разказвате много интересни неща. Продължавайте, моля!

— Разказвам ви тъжни и мръсни истории, които стават в нашия двадесети век. Този отец Филипо подбира по няколко красиви момичета от група и ги докарва до нервно разстройство. Настаняват ги при д-р Ненчини, после по пътя, за който вече ви казах. По-късно разказват на другарките им, че младите послушнички са останали в някой манастир в Европа и историята с тях се приключва. Така всичко е наред и никой не се съмнява в почтеността на въпросния мисионер. Тогава той тръгва да търси нови жертви.

— Откъде знаете всичко това и защо досега не сте го казали пред турската полиция?

— Вие навярно сте голям наивник! Ако събудя и най-малкото подозрение у бандата, тя веднага ще ме ликвидира. Чух за някакво измамено момиче от Хонконг, което станало жертва на религиозната си страст и попаднало в клопката на отец Филипо. Изглежда, е била по-издръжлива на опиатите и съзнанието й не е било напълно пречупено. Тя споделила някои неща с една от санитарките на д-р Ненчини и само след два дни изчезнала. Леон Майер ми каза, че някога султаните поставяли неверните си жени от харема в кожени чували и ги хвърляли в Босфора. И до днес откривали такива чували с костите на нещастниците. Мисля, че с това искаше да ми подскаже каква ще бъде съдбата ми, ако проговоря. Навярно и онази от Хонконг…

— Разбрах ви. Вие познавате Леон Майер. Това е настоящият господин Розенберг, нали?

— И това ли знаете? — учуди се тя. — Леон ме спаси в Казабланка. Искаше да ме купи някакъв шейх, но той се наложи и ме взе. Аз още в България учех балет и не беше мъчно да се превърна в Ухаещия нарцис. Така той стана мой импресарио, а всъщност изпълняваше ролята на сводник. Петдесет процента от печалбата изпращаше в някаква банка, а останалото деляхме. Предупреждавам ви, Леон е много опасен човек и не обича да се шегува!

— Нямахте ли възможност да се измъкнете?

— Не познавате действителността, господине, това е равно на самоубийство, а аз искам да живея! Не крия, живея охолно, нищо не ми липсва, но не съм щастлива. Тъгувам за България и не мога да забравя, че съм само жива стока. Сега, когато ви разказвам всичко това, зная, че може би ще заплатя с живота си, но вие ми напомнихте родината, близките, детството. Ще бъда щастлива, ако мога да отмъстя на този подлец Юси и цялата им паплач.

Михайлова изпадна отново в нервна криза и загубих много време да я успокоявам. Най-после заспа и аз след като внимателно проверих вратите, се опънах на дивана в хола. Вече имах записани показания, които представляваха ценен документ на бъдещото обвинение.

Когато се събудих, Михайлова още спеше. Влязох в банята и се избръснах. Залепих отново неприятните мустачки и позвъних за закуската. Едва тогава жената се събуди. Гледаше ме изплашена, може би разбираше какво бе направила снощи. Стисна ръката ми и очите й отново се насълзиха.

— Снощи ви разказах повече, отколкото трябва! Моля ви, не ме издавайте! Нали не сте един от тях?

— Успокойте се! Аз ще мълча, стига вие да не се издадете пред господин Розенберг. Да закусим и ще ви заведа до хотела ви. До обяд трябва да напусна „Хилтон“. Надявам се, че пак ще се срещнем!

— Би било чудесно, но…

— Никакво но, горе главата! Знаете ли дали случайно не наричат Леон Майер Санта Мария?

— Да, други му казват Мамичка, но ми се струва, че…

— Чудесно, много съм ви признателен! Сега ще поръчам закуската и да вървим. Не говорете повече нищо за мене, когато ми потрябвате, ще ви потърся! Всъщност измислете куп глупости пред вашия Леон! Колкото по-наивен ме представите, толкова по-добре!

Тя кимна и отиде в банята да се приготви. През това време поръчах закуската. Хранехме се бавно и говорехме незначителни неща. Настроението й се подобри.

— Мога ли поне да зная името ви? — запита тя.

— Засега не, нека си остана Джовани Антонели!

Изпратих я до хотела и се върнах в квартирата си. Али ме посрещна доста разтревожен.

— Правите необмислени неща, господине! Не знаете колко е опасно. Цялата нощ не можах да заспя.

— Благодаря, Али, но предай на капитан Юлкер, че не съм свикнал на опекунство.

— Ще закусите ли?

— Не, направих го вече. Поръчайте ми един билет за самолета за Измир за утре вечер и стая в някой добър хотел. Това да стане на името на сеньор Джовани Антонели.

— Не ви разбирам!

— Мисля, че не е и необходимо. Вашата работа тук е да изпълнявате поръчките ми. След това ми доведете холандеца. Той как е?

— Ръмжи, но разбира положението си.

Али излезе и запалих цигара в очакване на Ван Гроот. Когато слугата го доведе, поканих го да седне и му предложих кафе. Прие с благодарност.

— Докога ще ме държите в тази дупка, господин ченге? Проклинам се, че ви повярвах.

— Не съм ви излъгал, Ван Гроот, но трябваше да свърша една работа. Днес и утре ще бъдете още мой тост и след това сте свободен. Дължа ви извинение, че прислужникът ми не се е погрижил да ви достави тоалетни принадлежности. Доста сте брадясал, освен ако не сте решили да си пуснете отново брада.

Той изруга, но не отговори. Долових омразата в погледа му.

— Не се сърдете, Ван Гроот! Мисля, че дори трябва да ми благодарите. Мамичка сигурно е по-нетърпелива от мен и няма да ви прости бездействието. Знаете, при вас тези работи стават лесно.

— Знаете и прякора на Леон Майер?

— Зная още, че го наричате и Санта Мария. Удивен съм. Какви поетични имена! Сега ще ви кажа нещо, което е важно за вас.

— Говорете! — изръмжа той.

— Юсеин е в Измир или някъде в околностите му. Има ли в Измир паметник на Ататюрк?

— Мисля, че да.

— Ще се срещаме там. Веднага след като ви освободя, тръгвате за Измир. Уведомете Майер за пътуването си, но съветвам ви — не се срещайте с него! Ако той ви подозира, няма да видите никога този прекрасен средиземноморски град.

— Какво ще искате да научавате от мене?

— Всичко за Юсеин и сегашната му жена. Аз също ще ви осведомявам, ако науча нещо за него. А сега, моля, предайте ми старинния часовник, който сте задигнали от Ван Неескенс!

С неохота ми подаде часовника, който аз прибрах.

— За съжаление трябва да отидете във вашия затвор, Ван Гроот, и още малко търпение. Не забравяйте! Пред паметника на Ататюрк всяка вечер в деветнадесет часа. Ще ви се обаждам аз и ще ви наричам Бухала.

— Какво ще получа срещу това?

— Свобода, малко пари и един билет за там, закъдето пожелаете. Или предпочитате въжето.

— Ужасен сте, приложихте ми мъртва хватка.

— Още не, но ако се опитате да ми изиграете някакъв номер, няма да ви простя. Не забравяйте, че сте под наблюдение, трябва да ви пазим от вашите хора!

Ван Гроот кимна — знак, че ме разбра, и Али го отведе в стаята с решетки.

Преоблякох се и отидох в кантората, посрещнат от гордото презрително мълчание на Вяра Манчева. Единственият човек, който ме потърси по телефона, бе Лари Пикеринг, който ме уведоми, че заминавал за Анкара, за да се срещне с мистър Мелони. Не му казах нищо за предстоящото си пътуване — и без това щеше да го научи от капитан Юлкер. За магнетофона не говорихме нищо, Лари беше достатъчно възпитан, а аз не обичам да се хваля.

Манчева не реагира, когато й казах, че отивам в Измир във връзка с палатата, която „Техноекспорт“ смята да уреди на прочутия панаир, но не можа да скрие радостта си, че ще се махна за няколко дни. Толкова ме ненавиждаше вече. И все пак открих в нея огромна промяна. Беше се нагласила така, че от предишната съсухрена стара мома не бе останало и помен. Навярно за това имаше дял и Александър Илиев.

Глава VIII

През нощта Измир представлява запомняща се гледка. Самолетът направи няколко кръга над осветения от стотици хиляди светлини залив и бавно се спусна към пистата. Скоро таксито ме понесе към хотела. Настаниха ме в удобна стая с изглед към морето и след като вечерях, първата ми работа бе да си поръчам кола под наем. Разбирах колко трудно ще ми бъде да открия Юсеин, въпреки че знаех за клиниката на д-р Ненчини и за фамозния отец престъпник Филипо. Мислено подготвях десетки планове за действие, но нито един не можеше да ме задоволи. Така, преследван от кошмари, най-после заспах с мисълта, че сутринта е по-мъдра от нощта.

Събудих се рано, уверих се по телефона, че колата вече е на мое разположение и се намира пред хотела и слязох да закуся. Купих карта на града и цялата област, много подробна, специално издадена за туристи, и намерих в телефонния указател адреса на клиниката на д-р Ненчини. Реших да започна оттам. Колта чувствувах до тялото си и това ми даваше сигурност. Излязох на пусто място, извадих от чантата си черна брада и мустаци и те ме направиха отново неузнаваем. Потеглих към болницата. Оказа се, че се намира в покрайнините на града, непосредствено до морския бряг. Малко жълто здание, прозорци с решетки и висока тухлена стена, над която бе опъната бодлива тел. На входа висеше табела с надпис: „Психиатрична клиника пансион на д-р Ненчини“.

Позвъних на звънеца. През шпионката някой дълго ме оглежда и най-после тежката дъбова врата се отвори.

— Какво ще обича господинът? — запита портиерът.

— Търся д-р Ненчини. Аз съм италианец и се нуждая от преглед.

Покани ме в малка чакалня, доста тъмна и прохладна. На масичката се търкаляха в безпорядък медицински илюстровани списания. Бях единственият пациент и направих всичко възможно да се представя за нервен, неуравновесен човек. Разхождах се насам-натам, правех гримаси с лицето си и чувствувах, че отнякъде ме наблюдават. Най-после една от вратите се отвори и се показа някаква сестра със строго и сурово лице.

— Д-р Ненчини ви очаква, господине!

Последвах я и тя ме въведе в тъмен кабинет. На бюрото седеше жена на средна възраст с бяла престилка. Вече знаех от указателя, че Бланка Ненчини е от женски пол, затова не се учудих. Едра, тъмноока, с мургава кожа и сресана на кок къносана коса, лекарката ме гледаше изпитателно.

— На какво дължа посещението ви, господине?

Направих нервна гримаса, която трябваше да наподобява усмивка.

— Мисля, че един страдащ човек не търси лекаря за удоволствие.

— Моята специалност е психични разстройства у жената.

— Съжалявам, но няма как да си сменя пола! — ударих с юмрук на масата. — Отказвате ли да помогнете на един ваш съотечественик?

— Господине, не правете скандали! Тук е болница!

— Госпожо, не съм свикнал да ми се отказва, аз плащам!

Долових лукавството в погледа й и все пак тя не издържа, надделя алчността.

— От какво се оплаквате?

— От всичко: не мога да спя, не мога да се храня, преследват ме и трябва да се крия. Трябва да ми помогнете, защото…

— От коя част на Италия сте? — запита тя. Очевидно заплахата й подействува.

— Да не сте решили да пишете биографията ми? Напразно, госпожо доктор, дори името си няма да ви кажа. Лекувате ме, плащам и толкова. Ако потърсите полицията, не ви чака нищо добро.

— Заплашвате?

Разхождах се нервно насам-натам и същевременно оглеждах през прозореца двора на болницата. Лекарката ме следеше с нескрита тревога. Посегна към звънеца, но така силно сграбчих ръката й, че тихо извика.

— Слушайте, докторке! Без номера, защото ще ви пратя при дълбокоуважаемия светец Петър. Никакви шеги! Знаете ли какви видения имам? Виждам се как чупя с юмрук черепи като вашия и наоколо се пръскат костни парчета и пихтия от мозък. Да ви го покажа ли?

— Но, господине! — Беше изплашена не на шега.

— Лекувайте ме, защото…

— Не съм ви отказала.

— Добре, това е друго.

Сложих на бюрото няколко банкноти.

— Предупреждавам ви и без шеги!

Започна един от странните разпити, които в медицината се наричат анамнеза. Стараех се да отговарям колкото се може по-объркано и дори безсмислено. Непрекъснато твърдях, че някой ме преследва и нито за миг не спрях разходките си край прозореца. Тогава видях питомките на заведението. Извеждаха ги на разходка. Бяха седем, придружени от надзирателки с камшици. Д-р Ненчини проследи погледа ми, стана неспокойна.

— Сега трябва да ви прегледам. Легнете, затворете очи и отговаряйте на въпросите ми!

— Това няма да го бъде — упорствувах аз. — Затворя ли очи, тутакси ще дойдат хората на Висконти и…

— Но вие бълнувате, кой е този Висконти?

— Не е ваша работа — казах заплашително. — Лекувайте ме, защото ми омръзнаха въпросите ви!

Опита се да ме успокои.

— Господине, вие сте нервно разстроен, страдате от мания за преследване. Вероятно ще ви е необходимо продължително лечение в психиатрично заведение. Шокове, психотерапия, медикаменти…

— Само медикаменти, а шоковете и другите глупости запазете за себе си. Пишете рецептата и никакви приказки, че съм идвал, защото пак ще се срещнем и тогава…

— Престанете да ме заплашвате! Идвате при лекар, а се държите като престъпник.

— Престъпник ли казахте!

Сграбих я за тялото и така я раздрусах, че кокът й се отпусна и косите на лекарката се разпиляха в безпорядък. Лицето й пламна, очите се уголемяха от ужас.

— Пишете рецептата, мърша такава, и предупреждавам ви, че ще проверя при някой ваш колега какво сте ми написали и ако искате да ме отровите…

Докато дрънках разни нелепости и се правех на ненормален, огледах отново двора с пациентките на д-р Ненчини. Всички те бяха облечени в еднакви по цвят и кройка халати, нещо привично за болничните заведения. Разхождаха се бавно, в движенията им имаше нещо призрачно и зловещо. Напомняха восъчни кукли, които се движат без своя воля, и ми приличаха поразително на сомнамбули. Разбирах, че опиатите и други неизвестни медикаменти бяха направили от тях послушни кукли. Това ми се стори ужасно и още веднъж, този път с истинска омраза, раздрусах едрото тяло на лекарката. Тогава открих, че има нещо познато у една от нещастниците, които се разхождаха на двора. Изправена стройна снага, висока шия и спуснати тъмни коси. Почти бях сигурен, че това е Дора Герова, последната жертва на Юси. Бях свършил вече работата си тук, научих каквото ми трябва. Затова блъснах д-р Ненчини на стола и й изкрещях.

— Рецептата!

Тя се опита да пооправи разрешените си коси, но срещайки гневния ми поглед, взе бяло листче и написа някакви лекарства.

— От първите ще взимате три пъти дневно след ядене по едно хапче, а от второто — вечер преди лягане по една таблетка. И все пак повторете прегледа и при друг психиатър.

— Най-после постъпихте разумно, мръснице! — прошепнах през зъби. — Но предупреждавам, ако сте човек на Висконти, така ще ви надупча, че ще заприличате на рибарска мрежа.

Грабнах рецептата, скрих я в джоба си и изсъсках:

— При никакъв друг психиатър няма да ходя, вие ще ме лекувате, защото не вярвам в умението на турските лекари. Искам да бъда здрав, разбирате ли, здрав!

— Успокойте се, моля! — шепнеше с треперещи устни тя. — Ще оздравеете, уверявам ви!

— Добре, ще видим, и друг път не се дръжте така със страдащ човек, който е ваш сънародник. Клетва сте давали!

Вече по-спокойна, тя се опита да ме отпрати.

— Виждате, направих всичко, което можах за вас. Освободете ме, моля, имам задължения и към останалите си пациенти.

— Добре, но ако лекарствата не помогнат, пак ще дойда.

Тя кимна в знак на съгласие и позвъни. Появи се същата сестра.

— Сестро, моля отведете господина. Довиждане!

Кимнах и последвах сестрата. Масивната врата се затвори зад гърба ми и с бързи крачки се отправих към колата. Трябваше веднага да се махам, за щастие мястото бе пусто, отдалечено от града и бях спокоен, че никой не ме следи. Запалих двигателя и силно натиснах газта. Колата полетя напред, гумите изсвириха и аз бързо се отдалечих от санаториума. Пътьом свалих буйната растителност от лицево си и прибрах брадата и мустаците в жабката. Вече можех да отдъхна, неприятната, дори смешна комедия беше свършила за щастие благополучно и смятам, че добре изиграх тогава ролята си. Д-р Ненчини ме взе сигурно за престъпник, каквито между нейните сънародници се срещаха често. Спрях край пътя и почистих лицето си от лепилото. Трябваше спокойно да премисля ползата от това необикновено посещение в психиатричното здравно заведение и бъдещите си действия.

Пиех с удоволствие втората чашка ароматично кафе, каквото само в Турция може да се вкуси, и в главата ми се завъртя смел план, в който, както сам можех да преценя, рискувах много. Ако се обърнех към официалните турски власти, нямаше да постигна нищо. Това щеше да бъде предупреждение към бандитите и те щяха да побързат да заличат следите си. Единствената ми надежда оставаше Ван Гроот.

Той се появи на следващия ден в уговорения час пред паметника на Мустафа Кемал, който признателният турски народ бе нарекъл Ататюрк. Ван Гроот бе малко неспокоен, когато го доближих.

— Здравейте, Бухале! Как пътувахте?

— По дяволите, опасно ченге сте, не ме изпускате.

— Това говори за симпатии към особата ви. Последвайте ме до отсрещния ресторант. Ще ви почерпя едно голямо уиски, ако не предпочитате плодов сок или сироп.

Той изруга тихо, но ме последва. Седнахме на една странична маса на терасата и отпихме първите глътки от шотландския еликсир.

— Искам да сключим договор за взаимно подпомагане — казах аз. — Мисля, че съм по следите на Юсеин.

— Какво ще получа?

— Повече от това, което ви обещах. За мен камъка, за вас парите, които трябваше да предаде на О’Брайт. Малко ли ви е?

— Какво трябва да направя?

— Да ме придружите при една нощна акция. След това Юсеин е ваш. Ако се забавим, Леон Майер ще ви открие и с вас е свършено. Той сигурно също се интересува от Юсеин. Ако го напипа първи, и вие, и аз ще останем с празни ръце.

— А ако откажа?

— Ван Гроот, само една дума и няма да можете да се отървете от турската полиция. Бъдете разумен!

— Ако приема, какво трябва да направя?

— Надявам се, че продължителната ви близост с покойния Ван Неескенс ви е научила на някои неща.

— Какво точно?

— Ван Неескенс е бил според вас царят на заключените брави и ако вие сте овладели само половината от изкуството му, бихте били много полезен.

— Значи обир?

— Не, само проникване в заключени помещения. Да бъдем по-точни! Посещение на добра воля в една лудница.

— Да не сте побъркан?

— Представете си, още не — усмихнах се и му предложих цигара. — С нетърпение чакам отговора ви!

— Мисля, че ще се справя — процеди през зъби холандецът. — Кога?

— Можете ли още тази нощ?

— Необходими са ми инструменти. Заключените брави не се отварят с голи ръце.

— Прав сте, тогава утре през нощта. — Извадих пари и му ги подадох. — Това е за инструментите, давам ви ги в аванс.

Обърна на един дъх остатъка от чашата си и каза:

— Утре в полунощ. Ще ви чакам пред паметника.

Стана и напусна терасата. Проследих го с поглед. Този престъпник дори ми стана симпатичен. Можеше вече никога да не го видя, защото нищо не ми гарантираше, че ще дойде на нощната среща. И все пак знаех, че сега той разчита на мене да се добере до Юсеин. Ако откриеше у него „Южния кръст“, едва ли можех да разчитам на добрата му воля да ми го предаде, но дотогава можех да бъда сигурен, че ще играе честно. Изпих чашата си и прошепнах на невидим събеседник: „Смело, Колев! За твоя успех, старо момче!“ И сякаш чух друг някакъв глас да повтаря думите ми — гласа на генерал Воденски. Знаех, че нарича такива постъпки като моята необмислени авантюри, но аз, от своя страна, смятах, че на началника ми му липсва въображение.

На следващия ден реших, че няма да бъде излишно да се надзърне към светилището на католиците, гроба на Богородица. Не очаквах нищо интересно, но като любител на легендите и археологията смятах, че няма да изгубя времето си напразно. Пътят се оказа кратък и първо разгледах развалините на Ефесус. Великолепието на този античен град така ме омая, че забравих за какво съм в тази страна. Поразиха ме величествените колонади и статуи, внушителните улици и стадионът с хилядите си места. Пазачи нямаше и стотиците туристи се разхождаха свободно, щракаха фотоапарати и кинокамери и купуваха сувенири от десетките сергии край древния град. С изненада прочетох в указателя, че Ефесус имал повече от двеста хиляди жители и с нищо не отстъпвал на Александрия.

Очарован, поех за гроба на Девата и си мислех колко много светилища са си създали хората. В Ефесус на античните богове, наблизо в съвременното селище към небето се издигаше минаре в чест на аллаха и неговия пророк Мохамед, а тук бе свято място за християните. Човекът като че искаше да изкупи чрез тези светилища многобройните си престъпления, да успокои гузната си съвест.

Оставих колата на паркинга и смирено, като вярващ католик, навлязох в гористата местност, където се намираше малката църква. Посрещна ме великолепна статуя на божията майка и оттам алеята ме отведе до самото светилище. Тук туристи и вярващи чакаха реда си да влязат в храма. Между тях сновяха католически монаси, продаваха иконки и кръстчета. Доближих един от тях, целунах му ръка и запитах смирено на италиански:

— Отче, отдалече идвам да се поклоня на светото място. Търся един абат, който често идва по тези места. Знаете ли нещо за отец Филипо?

Монахът се оказа поляк, говореше отлично италиански.

— Чакаме го, синко. Брат Филипо се е нагърбил с непосилната задача да сее семето на истината в далечна Азия на неверниците.

— Кога ще пристигне, падре?

— Най-късно следващата седмица. Ако имате възможност, минете пак!

— Непременно, искам да видя този свят човек.

Брат Себастиян, така се казваше монахът, счете за свой дълг да ме разведе лично в църквицата, издигната над гроба, обясни ми, че мястото е било осветено от самия папа, показа ми доказателство за светостта на това място и извършените чудеса и накрая ме заведе до чешмата, където трябваше да измия лицето си, след което станах нещо като хаджия. Благодарих на любезния монах, дадох скромна сума като дар на светилището и поех обратния път към Измир.

Облякох черно поло и тъмен панталон, пристегнах колана, на който висеше колтът, взех в чантата си леки адидаски, кожени ръкавици, електрическо фенерче и вече бях готов за нощната си авантюра. Признавам, колкото повече стрелките на часовника ми доближаваха дванадесет, толкова повече се засилваше вълнението ми. Не беше лесно от полицай да се превърна в обикновен престъпник, който с помощта на наемен убиец влиза чрез взлом в една частна клиника санаториум. При провал компрометирах не само себе си, но и българската милиция. И все пак поех риска!

Точно в полунощ спрях близо до паметника и загасих фаровете. Видях едрата фигура на Ван Гроот, приседнал на стълбите под бронзовата статуя, и тръгнах към него.

— Мисля, че съм точен, Бухале!

Той само кимна и тръгна след мен. Бях нащрек, защото от човек като холандеца можеше да се очаква всичко. Ван Гроот кротко се настани на седалката до мен и аз запалих мотора.

— Надявам се, че нямате кама в лявата ръка!

Той изруга и се изплю шумно през стъклото.

— Слушайте, господин ченге! Ако си нямаме доверие, да не тръгваме! Вие ни презирате, но ние също имаме чувство за чест. Обещаем ли нещо, правим го!

— Добре, добре, вие не разбирате от шега!

Запалих фаровете и колата ни понесе към санаториума за психичноболни. Спрях на прилично разстояние и отново изгасих фаровете.

— Имате ли оръжие, Ван Гроот?

— Погрижил съм се за всичко.

— Тогава да вървим!

Беше приятна вечер и за наше щастие небето бе покрито с купести облаци, които понякога скриваха за дълго време луната. Вървяхме в сянката и тихо приближихме потъналата в мрак сграда. Лампата на главния вход бе загасена и бях доволен, че не се наложи да я чупя.

— Вече стигнахме, Ван Гроот, сега покажете майсторството си!

За първи път имах възможност да наблюдавам как действува един престъпник и се удивих от предвидливостта, която притежава. Отвори малкото куфарче и извади пръскалка за смазване на метални предмети. С нея обработи бравата и пантите на тежката врата и едва тогава пристъпи към действие. Работеше пипнешком, без светлина и сръчността му ме изненада. Бе му необходимо по-малко от минута и тежката врата се отвори безшумно. Озовахме се в познатата ми обстановка и само слабата светлина на някаква синя лампа осветяваше помещението. Втората врата не се оказа заключена и преминахме в дълъг коридор, осветен със същата синя светлина. Надписите ни ориентираха: „Зала за шокове“, „Манипулационна“, „Сестринска стая“, „Лекарски кабинет“, „Стая на надзирателките“. Преминахме безшумно край стената и многобройните надписи и достигнахме до втора врата, която се оказа заключена. Бравата бе без дръжки, нещо обичайно за такива болници. Ван Гроот потвърди още веднъж майсторството си и се намерихме в нов коридор, осветен от същата синя, спокойна светлина. По продължението му се намираха врати, на които всички брави бяха без дръжки. Номерата ми подсказаха, че това са болнични стаи. В коя от тях беше д-р Герова, ако изобщо беше тук? Ван Гроот ми направи знак, с който питаше: „А сега?“

Повдигнах рамене и му посочих вратата с номер едно. Той ме разбра и скоро тя безшумно се отвари. Пак същата светлина, заковани към пода мебели, прозорец с решетки, странична врата за тоалетната и едно легло, на което се бе проснала млада жена. Приближих тихо, но бях спокоен. Знаех, че на такива болни вечер се дава приспивателно. Застанах до леглото и осветих лицето на жената с фенерчето. Красива азиатка с придръпнати очи и тъмни, разпилени на възглавницата коси се появи в светлия кръг. Заоблените твърди гърди се повдигаха равномерно и лицето й беше съвсем спокойно между повдигнатите нагоре разголени ръце. Кимнах на спътника си и се измъкнахме безшумно, като заключихме вратата след нас. Същото се повтори и в следващите стаи, които по нищо не се различаваха от първата. Обитателките им бяха още две азиатки и две красавици, очевидно от арабски произход. Едва в шестата стая открихме жена с ослепителнобяла кожа и тъмнокестенява разкошна коса. Вече можех да разгледам спокойно лицето на Дора Герова. Без съмнение това беше тя, жената от масления портрет, окачен в хола на жилището на старата Герова в София. Същата дълга нежна шия, същото лице, само големите очи бяха затворени, покрити от сянката на тъмни дълги мигли.

Дадох знак на Ван Гроот, че сме намерили това, което търсим, и той заключи вратата. Оставих го зад гърба си, като прекрасно разбирах какво рискувам. Решително за моята съдба оставаше желанието на холандеца да притежава „Южния кръст“ и голямата сума, която се намираше у Юсеин. Поне засега интересите ни си съвпадаха.

Приготвих носната си кърпа, в случай че жената извика, и се наведох над нея. Погалих леко челото й, но тя не реагира. Тогава разтърсих раменете й. Тя отвори очи и запуших устата й с кърпата. Наведох се над ухото й и казах на български:

— Доктор Герова, аз съм ваш приятел и нося поздрави от майка ви.

Видях как големите й очи още повече се разшириха и от тях избликна влага. Все пак погледът й оставаше блуждаещ, без всякакъв израз. Тогава я разтърсих още веднъж енергично и повторих:

— Чухте ли ме, нося поздрави от майка ви и детето.

Тя поклати глава в знак, че ме е разбрала и тогава свалих кърпата от устата й, като направих знак да мълчи. Очевидно ме разбра и поклати глава, после прикри голотата си. Движенията й бяха бавни, мъчно ги контролираше. Запита шепнешком, като провлачваше думите:

— Кой сте вие?

— Ваш сънародник, който е дошъл да ви помогне. Желаете ли да се завърнете при вашата майка и детето?

Поклати глава утвърдително и отново сълзи намокриха бледите й страни.

— Искам да си отида…

— Разбирам ви, но трябва още малко да потърпите. Важното е, че ви открих.

— Не ме оставяйте, моля ви! Онзи звяр, лекарката…

— Д-р Ненчини ли имате предвид?

Тя отново поклати глава и се надигна. Тогава видя Ван Гроот и нададе лек писък.

Отново притиснах кърпата към устата й и се ослушах. Тишината си остана същата, както преди. Свалих кърпата и я помолих:

— Моля ви, не крещете, ще ни открият и всичко ще пропадне! Нали искате да се завърнете в България? Този е мой приятел, не се плашете!

След като жената напълно се успокои, я запитах:

— Кой ви доведе тук?

— Юси.

— Идвал ли е да ви види?

— Не, него го преследват.

— Кой?

Повдигна безразлично рамене.

— Те, онези там…

— Знаете ли, че Юси е престъпник?

— Вече зная, но нямам никакви сили и воля да сторя нещо. Те ми слагат инжекции.

Разголи бедрото си и видях десетки малки ранички, каквито оставя иглата на спринцовката. Нежната удължена ръка посочи заобленото бедро:

— Това прави тя, д-р Ненчини!

— Зная, ние ще ви помогнем, но вие трябва да бъдете послушна! Нито дума, че съм идвал. Правя го за вас и другите.

— Разбирам. Какво трябва да направя?

— Засега нищо, да бъдете спокойна и да чакате. Кажете ми къде се крие Юсеин? Знаете ли?

— Мисля, че зная. В Ефесус.

— Как в Ефесус, та той е един мъртъв град?

— Не зная, така беше казал. Ще се крие от преследвачите си в Ефесус. Аз никога не съм била там.

— Добре, не се пресилвайте! Показвал ли ви е Юси един диамант?

— Не, той е много богат, има толкова пари…

Очевидно разговорът я измъчваше, устните на жената засъхнаха и все по-мъчно разбирах думите й. Налях чаша вода и тя жадно пи.

— Искам да отида при майка си и детето! — повтаряше тя.

Трябваше ми доста време да я успокоя.

— Помолих ви, не се вълнувайте! Моля потърпете малко!

Тя протегна нежните си ръце, загали лицето ми, сълзите отново замокриха страните й.

— Нали няма да ме излъжете! Доведете полицията и ме изведете оттук!

Нежно свалих ръцете й от лицето си и станах от леглото.

— Аз пак ще се върна! Чакайте ме!

Дора Герова се отпусна на възглавницата, поклати глава в знак, че ме е разбрала и ние с Ван Гроот се озовахме отново в коридора. Нищо не се бе променило. Заключихме вратата и тръгнахме по обратния път. Провървя ни, не срещнахме никого и това потвърди мнението на учените, че сутрешният сън е най-сладък.

Едва когато се намерихме навън, въздъхнах облекчен. Заваля ситен дъжд и разхлади пламналото ми чело. Когато се върнахме в Измир, вече се развиделяваше.

— Какво ще кажете, Ван Гроот? — запитах спътника си.

— Интересувам се само от Юсеин и диаманта. Останалото си е ваша работа, господин ченге.

— Не ставайте груб! Мисля, че свършихме добра работа, от която полза имаме и двамата. Благодаря ви, Ван Гроот! Сега трябва да намерим Юсеин Мохамед! Познавате ли старинния Ефесус?

— Нямам представа, съборетините не са ме привличали никога.

— Липсва ви култура, Ван Гроот, но признавам, в отварянето на заключени брави нямате равен. Защо не се преквалифицирате от убиец в крадец? По-малко рискове, по-леки присъди.

— Ще обмисля съвета ви, господин ченге. А сега какво ще правим?

— Мисля, че ще трябва да позабравите временно отвращението си към археологическите забележителности. Кога ще отидем в Ефесус?

— Нали вие ръководите операцията?

— Добре тогава, в петнадесет часа тук, при паметника.

Ван Гроот кимна в знак на съгласие и слезе от колата. Когато спрях пред хотела, беше съвсем съмнало. Умората ми надделя и се проснах на леглото. Спах неспокойно, този път смутителка на съня ми бе Дора Герова и нейните големи топли очи, които сякаш ми казваха: „Вземи ме, не ме оставяй тук!“

Към обяд се събудих. До срещата с Ван Гроот оставаха по-малко от два часа. Затова облякох спортен костюм и слязох да обядвам. Заредих колата с бензин и в уреченото време бях на площада с паметника. Ван Гроот не беше там. Не дойде и следващия половин час. Разбрах, че нещо се е случило. Имах две възможности: или да телефонирам на Лари и Юлкер и да направим щателно претърсване на развалините с помощта на полицията, или да отида сам и се опитам да намеря леговището на Юсеин. Разгледах още веднъж пътеводителя и картата към него. Встрани от главната улица на старинния Ефесус бе отбелязано, че се намират римски развалини и катакомби. Реших да действувам сам и да започна от тях претърсването. Фенерчето бе още в колата и това се оказа решително за необичайната ми разходка.

Вече разбирах, че Ван Гроот ме е пратил за зелен хайвер. Очевидно след като е премислил, е решил да действува сам. Така можеше да стане собственик на голямата сума и на „Южния кръст“. Трябваше да бъда голям наивник, за да повярвам, че холандецът ще ми предаде камъка, както се бяхме уговорили. Сега той знаеше какво му трябва и ме изостави.

Пътят до Ефесус ми се стори безкрайно дълъг. Проклинах се за глупостта, че бях повярвал на един закоравял престъпник. Ако закъснеех, камъкът и прословутият холандец щяха да изчезнат в неизвестна посока. Ако пък някой научеше за нощната ни съвместна акция, можеха да ме обявят за съучастник и последствията съвсем нямаше да са приятни за мен. Подгонен от черните си мисли, натисках газта на мурада и ми се струваше, че машината едва-едва лази по асфалтовия път. Достигнах паркинга с пъстрите сергии и оставих колата. Купих си билет и за втори път се озовах сред развалините. За мое щастие посетителите бяха малко и аз забързан минах покрай античния театър, дома на философите или Школата, както я наричаха в пътеводителя. Там пътят правеше завой наляво и продължих покрай храма на любовта и другите светилища на различни божества. Вече не се интересувах нито от колонадите, нито от статуите.

Свърнах надясно към хълма и се озовах пред римски развалини. Нямаше го изяществото на древните елини, постройката беше груба и между камъните се редуваха тухли, нещо характерно за римските строежи. Груби сводове се издигаха над зеещи тъмни отвори. Реших да започна претърсването оттук. Бях сам и никой не ме видя, когато хлътнах в един от тях. Обгърна ме хлад, миришеше на мухъл и други изпарения, които показваха, че понякога това място се използува и за клозет. Навярно това беше входът за катакомбите, защото открих два тунела, умело прикрити зад солидни тухлени колони. Единият се оказа затрупан веднага след входа, оставаше ми другият. Този път ми провървя. Успях да проникна доста навътре. Обнадежден бях и от това, че на влажния под открих пресни човешки стъпки. Значи и други любопитни бяха идвали тук.

Промъквах се предпазливо, като криех с длан светлината на фенерчето. Преминах през малко помещение, по стените на което зееха празни гробни камери. Не беше приятно тук — влага, гробове и изплашени от светлината прелитащи прилепи. Никога не съм имал склонност към пещерите, винаги съм предпочитал светлината и слънцето, затова почувствувах тръпки да лазят по гърба ми. Причината за това не бяха само студът и влагата.

Напредвах бавно и внезапно открих слаба светлина в тъмния коридор. Загасих фенерчето си и продължих да вървя напред. Не се лъжех, наистина там имаше светлина. Тогава видях Ван Гроот да се приближава бавно, светейки с фенерчето си. Прилепих се до стената и го осветих. Пистолетът ми бе насочен към едрата му фигура.

— Не мърдайте, Ван Гроот! Предупреждавам ви, че ще ви очистя!

— Не се съмнявам, ченге — вдигна той ръцете си. — Не очаквах да ме намерите веднага. Мислех, че като не дойда, ще предупредите полицията и докато тя се размърда…

— Вие ще се измъкнете. Така ли? Както виждате, излъгахте се. Открихте ли Юсеин?

— За съжаление да, но закъснях.

— Не ви разбирам!

— Добре, ще ви заведа при вашия Юсеин.

Холандецът се обърна и тръгна напред. Последвах го, като осветявах коридора. След десетина метра достигнахме второ помещение, подобно на първото, през което бях преминал. Подът бе покрит с дебел слой слама. Една изрязана в скалата гробна камера бе пригодена за легло. Виждаха се завивката, две дебели вълнени одеяла и трето, с което бе постлана. Наоколо се търкаляха разхвърляни бутилки, повечето празни, кутии консерви, два разтворени куфара и много лоени свещи. Ван Гроот се отмести и видях проснатото тяло на Юсеин Мохамед. Лежеше по гръб, с разперени ръце и разтворени крака. Лицето му бе насочено към тавана, устата полуотворена, със засъхнала вадичка вече кафеникава кръв, очите изцъклени и безжизнени. Нямаше съмнение, Юсеин беше мъртъв.

Не изпитвах никакво съжаление към мъртвия, той беше заслужил края си. Единственото, което ме измъчваше, бе това, че не можах да го предам на правосъдието. Прибрах оръжието си и се надвесих над трупа. Окървавените му дрехи на гърдите недвусмислено показваха как бе завършил престъпникът. Направи ми впечатление, че джобовете на сакото и панталоните бяха обърнати, ризата разкопчана, дори панталоните висяха леко смъкнати. Някой бе претърсвал безцеремонно трупа, в това нямаше съмнение. Разхвърляното легло и куфарите потвърждаваха предположението ми. Обърнах се към Ван Гроот:

— Ти ли го направи?

— Лъжете се, господин ченге, и моля, говорете ми на „вие“!

— Сега не е време за формалности. Ти ли го претърси?

— Уви, изпреварил ме е някой. Открих само няколко мизерни хилядарки. Знаете ли, подозирам вас!

— Ти си луд, Ван Гроот!

— Не толкова, колкото смятате. Кой друг знае, че Юсеин е тук? Вие сам признахте, че вече сте идвали в Ефесус.

Видях насочения му пистолет и проклех непредпазливостта си.

— Ван Гроот, уверявам ви, че не съм ви лъгал! Ако това, което казвате, е вярно, защо трябваше да идвам отново?

— За да ме премахнете, господин ченге. Свършили сте си работата, взели сте диаманта и парите и сте решили да ме доведете тук, за да се справите с единствения свидетел.

— Вие наистина сте луд — опитах се да бъда убедителен — Аз…

— Млъкнете, не съм свършил! Понеже не дойдох на срещата ви, правилно сте решили, че можете да ме намерите тук и преди да офейкате, дойдохте да се разправите с мен. Не е ли така? Знаете ли колко ченгета познавам, на които могат да завидят много по-големи престъпници от мен?

— Млъкнете, Ван Гроот! Аз също се интересувам не по-малко от вас от убиеца на Юсеин. Не ми ли вярвате?

— Не, а сега дайте диаманта и доларите, защото не отговарям за това, което ще ми хрумне! Знаете, не се шегувам!

— Ван Гроот, прекалявате! Повярвайте…

Със светкавична бързина обувката му се стовари върху долната ми челюст, почувствувах, че губя съзнание. Нов удар и пред очите ми се спусна черна мъгла.

Не зная колко съм лежал, но когато се пробудих, свещта все още гореше. От холандеца нямаше и следа, само мъртвецът продължаваше да лежи на предишното си място. Седнах, дрехите ми бяха раздърпани, липсваха парите от портмонето, паспортите и пистолетът бяха на мястото си, фенерчето се търкаляше върху сламата. С големи усилия успях да се изправя на крака и да приведа в ред външността си. Разтърсих глава и болката малко понамаля. Изгасих свещта и запалих фенерчето. Нямах никакво желание да правя компания на мъртвеца и залитайки, тръгнах към изхода. Обратният път ми се стори безкрайно дълъг. Дневната светлина и свежият въздух ме ободриха, дори главоболието намаля. Отправих се към колата и като карах съвсем предпазливо, се върнах в Измир. В хотела видях малката раничка на брадата си, но беше истинска дреболия и ако не бяха подутините по лицето ми, щях да помисля, че приключението в римските развалини е плод на болната ми фантазия. Поръчах си вечерята в стаята и поисках няколко сурови пържоли. Сервитьорът не се учуди. Изглежда, бе свикнал на подобни странности на клиентите. Нахраних се и се обадих на Лари в Анкара.

— Мистър Пикеринг, трябва веднага да ви видя. Много е важно! Намирам се в Измир.

Казах името на хотела, етажа, стаята. Лари не запита нищо — изглежда, разбра сериозността на положението. Само промърмори:

— Окей! Утре съм в Измир.

Тогава се заех да приведа в ред външността си. Един мой приятел, който на младини беше боксьор, ми бе доверил, че когато лицето му се подувало от многобройните удари на противника му след мача, налагал го със сурово месо и на сутринта всичко било наред. Реших да опитам рецептата. Налепих парчетата по подутото си лице, превързах го с кърпи и легнах да спя. Сутринта трябваше да призная, че той е имал право. Всички подутини и синини бяха изчезнали, дори изглеждах по-свеж отпреди.

Лари все още не идваше, затова реших да наблюдавам сам клиниката пансион на д-р Бланка Ненчини. Оставих бележка в рецепцията да ме чакат в хотела, ако някой ме търси, и поех към брега на морето. По пътя сложих отново брадата и мустаците, с които за първи път се появих пред психиатърката, и се настаних в едно павилионче близо до плажа. Седнах под сенчестия чадър, поръчах си бяло сладко и кафе и се задълбочих в сутрешните вестници. От това място можех чудесно да наблюдавам входа на болницата и бях готов да прекарам тук целия ден.

Към десет часа се появи небесносин мустанг, от който слезе д-р Ненчини. Вървеше бавно и спокойно, поклащайки месата си, като човек, който няма бърза работа. От това заключих, че лекарката не държеше особено много на практиката си. Тя сама си отключи и изчезна зад входната врата. Вече скучаех, когато сребрист ягуар спря пред клиниката. Едва не извиках от изненада. От колата слезе брадат мъж на средна възраст и не бе никак мъчно да позная в негово лице Леон Майер. Той позвъни и също изчезна зад масивната врата. Нямаше съмнение, Майер се държеше като човек, на който всичко тук е познато и явно, че това не беше първото му посещение в санаториума. Вече се чудех как да постъпя, когато се появи нов посетител. Люлеещата се походка и фуражката показваха, че е моряк. Той също не се оглежда много, когато разбра, че е сам, позвъни и веднага му се отвори.

Вече бях сигурен, тази среща не бе случайна и проклинах Лари, че не се появи сутринта. Можехме да организираме наблюдението на тези господа, нещо, което сам не можех да направя. Реших бързо да се върна в хотела и да проверя няма ли вест от колегата ми от Интерпол. Платих и вече ставах, когато по пътя се зададе някакво такси. То също спря пред болницата. От колата слезе мастит католически абат. Разстоянието беше голямо, не можех да видя добре лицето му, но вероятно бе това да е достопочтеният отец Филипо. Той се разплати с шофьора, благослови го, след това бавно, без да бърза, доближи входната врата и натисна звънеца. Отвориха му и абатът се скри от погледа ми.

Поръчах си още едно кафе и две баклавички и отново седнах на мястото си под чадъра. Учуденият сервитьор не разбра причината за странното ми поведение и очевидно бе доволен от това, че ще може да спечели още някоя пара. Вече четях обявленията и почесвах обляното си в пот лице, понасяйки стоически неудобството от залепената брада, когато вратата на санаториума се отвори. Тримата мъже, придружени от лекарката, се отправиха към двете коли. При д-р Ненчини в колата й седна морякът, а отецът се настани при Леон Майер. Потеглиха плавно, нямах време да платя, оставих парите на масата и се затичах към колата си. Отлепих бързо брадата и мустаците и тръгнах след тях, като запазих прилично разстояние. Пътят се разделяше, продължаваше към центъра на града, а вляво друг път водеше към закотвените на пристанището кораби. Ягуарът продължи за Измир, а мустангът сви към пристанището. Трябваше да реша кого да проследя. Избрах лекарката и капитана. Новото бе морякът и реших, че той е по-важният за мен.

Небесносиният мустанг продължи бавно по крайбрежната улица и спря на края на пристанището, където акостираха кораби с по-малък тонаж. Спрях и аз. Оттук можех чудесно да видя как капитанът и лекарката се отправиха към кея, където ги чакаше моторна лодка. Тя ги отведе към бял кораб-яхта, на която съвсем ясно се четеше името „Самба“. Нямаше съмнение, „Самба“ не бе невинен кораб и играеше определена роля в дейността на бандата. Реших, че съм научил достатъчно и потеглих към хотела. Там действително вече ме чакаха Лари Пикеринг и капитан Юлкер.

Глава IX

На клиниката санаториум на д-р Ненчини бе организирано денонощно наблюдение от турската полиция. Всяко лице, което влизаше или излизаше оттам, се заснимаше, но засега нищо съмнително не се установи. Аутопсията на Юсеин Мохамед също не даде нищо неочаквано. Някой бе изстрелял два патрона от пистолет „Нагант“ и те бяха отнели живота на злополучния Юси. Смъртта бе настъпила двадесет и четири часа преди моето посещение в леговището му — нещо, което напълно оправдаваше Ван Гроот. Холандецът не бе излъгал, преди него този някой се бе добрал до съкровището на Юсеин и за него бяха останали само трохите от огромната сума. От „Южния кръст“ нямаше и следа и никой не можеше да отговори на въпроса къде се крие великолепният диамант.

Безспорен успех бе и частичното разгромяване на „Роза росса“, членовете на която падаха един след друг в смъртната схватка. Не можех да се освободя от първоначалните си мисли за гладиаторите, които загиваха за славата на своя Цезар. Кой щеше да бъде следващият? Можехме ли да спрем тази безсмислена касапница?

Споделих мислите си с Пикеринг.

— Напълно те разбирам, Колев. Този зловещ скъпоценен камък подлуди хората от бандата. Всеки се блазни от мисълта, че може да стане притежател на съкровището. И все пак трябва да открием „Южния кръст“! Мистър Франклин Мелони е бесен, ругае, заплашва. Нищо добро не ни чака, стари приятелю!

— Оставете вашия мистър Мелони. Мене повече ме безпокои съдбата на нещастниците, които продават в Казабланка, отколкото проклетият камък. Нека милионерът сам си го намери.

— Зная, че ви е безразлично какво мисли за вас мистър Мелони, но аз обичам хубавите ястия и държа да се храня поне три пъти на ден, Колев! Една дума на мистър Мелони и ще увелича броя на безработните на Трафалгар скуеър.

— Разбирам ви, Лари! Какво трябва да направя за вас?

— Предстои ни пътуване до Анкара и вие трябва да дойдете.

— За да се срещна с мистър Мелони?

— Трябва, Колев! Той финансира цялата операция около „Южния кръст“.

— Добре, ще дойда да се поклоня пред един от боговете на капитала.

— Благодаря ви!

След дълго мълчание казах:

— Имам към вас една молба, Лари!

— Слушам ви!

— Научихте ли кой е собственикът на „Самба“?

— Мога само да ви кажа онова, което е записано в регистрите на пристанището. „Самба“ има около две хиляди тона вместимост и осем моряка екипаж. Капитан е Алварес Лопес, гражданин на Хондурас. Плува под панамски флаг. Използува се главно за увеселителни пътувания на богати хора, които я наемат. Построена е в Портсмут и освен луксозното си обзавеждане, има доста обемист трюм и може да се използува и за превозването на товари.

— Не казахте собственика.

— Като собственик е отбелязана някаква американска компания. Застрахована е при „Лойд“.

— Нещо повече за капитан Лопес?

— Засега не мога да ви кажа нищо. Зная само, че не влиза в нашите картотеки.

— Добре, моля ви, Лари, наредете чрез турската полиция наблюдение над тази яхта.

— Вече съм го направил, Колев, но предупреждавам ви, екипажът е с безукорно поведение. Ако яхтата отплува, никой не може да я спре. Няма законно основание за това.

— Не съм казал, че трябва да действуваме против законите, но вече съм сигурен за връзките на капитана с „Роза росса“.

— Нямате доказателства. Може би посещението на капитан Лопес в клиниката на италианката е случайно.

— Да приемем, че е така, но аз не вярвам много в случайностите. Добре, мистър Пикеринг! Ще ви помоля турската полиция веднага да ме уведоми в Анкара, ако яхтата се стяга за път. При най-малките признаци, разбирате ли?

— Обещавам ви, приятелю — усмихна се Лари. — Аз, от своя страна, ще се опитам да се свържа с „Лойд“, където имам приятели, за да разбера кой е истинският собственик на „Самба“.

Още същия ден отлетяхме за Анкара, за да се срещнем с мистър Мелони. Настанихме се в хотел „Улус“, който се намира непосредствено до гарата на турската столица, в началото на булевард „Ататюрк“. Оттук се откриваше великолепна гледка, целият град бе в нозете ми. На хълма отсреща се белееше мавзолеят на Мустафа Кемал, долу под краката ми бе разположен парк с езеро. Имах голямо желание да разгледам турската столица, но трябваше да остана в хотела, докато ни повика всесилният Франклин Мелони. Свечеряваше се, когато Лари ми позвъни.

— Надявам се, че си готов, Колев. Колата на мистър Мелони ни чака пред хотела.

— Окей, Лари! Слизам веднага.

Дотогава не бях сядал в ролс-ройс и трябва да призная — бях очарован от удобството и комфорта. Бяхме трима: Пикеринг, Юлкер и моята скромна личност и естествено — шофьорът с фуражка, нагиздена със златни ширити. Колата плавно се понесе по булевард „Ататюрк“ и се смеси с хилядите разнообразни по марки и цани автомобили, които кръстосват улиците на Анкара. Продължиха така до аристократичния квартал, където се намират жилищата на местните богаташи и дипломатическите представителства. Ролс-ройсът спря пред желязна ограда, вратата отвори пазачът и ние тръгнахме по постлана с дребни камъчета алея. Спряхме пред ярко осветен вход и лакеят ни поведе по извита стълба към горния етаж. Там в малка уютна зала ни посрещна самият мистър Франклин Жозеф Мелони.

Милионерът се оказа приветлив човек на средна възраст, преминал петдесетте, с атлетично телосложение, но вече понаедрял, с позакръглен корем, който до известна степен разваляше безупречната му линия. Бе облечен извънредно елегантно, с вкус и чувство за мярка. Стисна ръцете ни и ни покани да седнем. Четирите кресла бяха наредени в кръг и имах чувството, че присъствувам на делова среща на високо равнище.

— Какво ще пиете, джентълмени? — каза фамилиарно домакинът и без да дочака отговора ни, стана и сам поднесе на всеки от нас по чаша уиски с лед.

Отпихме по няколко глътки и силният енергичен глас на мистър Мелони отново прозвуча:

— Трябва да кажа съвсем определено, че не съм доволен от вашата работа. Вие сте представители на три страни, през които е преминал „Южният кръст“. Не е тайна, че аз държа особено много на този диамант и честта на банката ми. — Разпери артистично ръце. — Всеки си има хоби, както се казва, моето наистина е скъпо, но аз не държа особено на парите. Ето, обещах награда, ако някой ми съобщи нещо конкретно за тази скъпоценност! Мистър Пикеринг, имате ли да ми кажете нещо?

Докато Лари се опитваше да убеди мистър Мелони в трудността на възложената от Интерпол задача, наблюдавах лицето на американеца. Очевидно не бе свикнал да му противоречат или да има друго мнение, което се различава от неговото. Започна да нервничи и каза рязко:

— Искате да ни убедите, че Интерпол с огромния си апарат, който според пресата е организиран безупречно, не може да се справи с някаква си жалка банда. Така ли е, мистър Пикеринг?

— Мистър Мелони, мисля, че търпението ви много лесно се изчерпва! Надявам се, не смятате, че полицията си губи времето напразно.

— Грешите, Пикеринг! Търпението ми вече се изчерпа, а колкото се отнася до полицията, смятам, че това са банда некадърници, които са склонни повече да философствуват, отколкото да вършат някаква полезна работа!

— Надявам се, че това е само ваше лично мнение!

Лицето на мистър Мелони почервеня от гняв, той дори не се опита да го прикрие.

— Да, Пикеринг, банда некадърници, за издръжката на която ние плащаме. От вашето бездействие губи съкровището на британската корона и това сигурно не ви е безразлично, нали? Моята банка загуби репутацията си, от нейния сейф някакви жалки мошеници отмъкнаха диаманта под носа на вашия Скотланд Ярд. Не забравяйте, мистър Пикеринг, че аз предложих вашето участие в тази история!

— Не съм го забравил, сър, и правя каквото мога.

— Всъщност не сте направили още нищо! — Милионерът се изсмя саркастично, размаха безпомощно ръце и след като глътна съдържанието на чашата си, стана и нервно се заразхожда. Внезапно спря и запита капитан Юлкер:

— И вие ли, капитане, ще ми разправяте басни?

— Не са басни, сър! Имаме работа с опитна банда и съвсем не е така лесно да открием диаманта, както си мислите вие.

Неудържимият смях на мистър Мелони отново разтърси тишината.

— Опитна банда, нерешителни и некадърни полицаи! Каква идилия, господа! Може би ще ме посъветвате да потърся помощта на друга опитна банда престъпници срещу похитителите на диаманта?

— И това е идея, сър! — каза раздразнен Пикеринг.

— Тогава вас трябва да ви пенсионират и да отидете някъде да отглеждате кокошки. Казват, цената на яйцата се повишила.

— Бизнесът е по вашата част, мистър Мелони! — отвърна дръзко Лари. — И все пак, благодаря ви за съвета!

— Вие вече се засегнахте! А какво да кажа аз, който съм ограбен и търпя загубите! За това не сте ли помислили?

— Диамантът е застрахован в „Лойд“! — упорствуваше Лари. — Така че загуби практически нямате.

— Ето че разбирате и от бизнес! — опита се да се усмихне милионерът. След това рязко се обърна към мен. — Мога ли да зная какво мисли представителят на страните зад желязната завеса?

— Мисля, че я вдигнахме, сър! Ако имаше желязна завеса, всеки, който я преминава, рискува да си счупи главата. Впрочем мистър Пикеринг беше наш гост и по главата си няма и драскотина.

— Чудесен отговор! — Мистър Мелони се тресеше от смях. — Вие имате чувство за хумор, господине! Мислех, че всички при вас са много сериозни и вместо Библията, четат Маркс.

— Този път не сте далеч от истината, сър!

— Да оставим това! Кажете ми какво мислите за случая. Диамантът е преминал през вашата страна.

— През нашата страна преминават милиони чужденци. За съжаление бяхме предупредени късно — усмихнах се. — Трябва да ви призная нещо, сър. Лично мене съдбата на диаманта ме вълнува много по-малко, отколкото съдбата на мои сънароднички, станали жертва на престъпната банда.

— Забравих, че вие, социалистите, презирате богатството. За каква банда говорите?

— Мисля, че се казва „Роза росса“, сър, и нейната дейност не се ограничава само до краденето на бижута.

— Интересно! — Мистър Мелони стана сериозен. — И как смятате да се справите с тази банда? Тя дори не действува на ваша територия.

— С помощта на Интерпол, сър, или по-точно сега аз сътруднича на западните си колеги. Просто интересите ни си съвпадат!

— Великолепно! — продължи милионерът. — И все пак искам да ви напомня, че лично мен ме интересува „Южният кръст“. Вече ви казах, обявил съм награда за този, който го открие.

— Наградата не ме интересува, сър! — продължих да упорствувам. — Целия си съзнателен живот съм посветил на борба срещу онези, които погазват човешките закони. Забележете, не правните, а човешките закони, защото понятието за законност е много разтегливо в някои страни.

— Мисля, че спорът ни става идеологически — усмихна се Франклин Мелони. — Предупреждавам ви, че от политика не разбирам!

— Не съм убеден в това, но явно е, че вие служите на класата си, сър!

— И вие сигурно на вашата!

— Безусловно, но в случая е извършено престъпление, открадната е чужда собственост, нарушен е човешки закон. Ето че ние двамата имаме една цел: престъпниците да бъдат открити и наказани.

Мистър Мелони стана и напълни отново чашите ни. След това се чукна първо с мен.

— Поздравявам ви, господине! Бих искал и нашата полиция да разсъждава така. Вече ви имам доверие, а доскоро гледах с известен скептицизъм на вашето включване в операцията.

По-нататък разговорът ни стана значително по-приятен. Мистър Мелони се оказа прекрасен събеседник и вечерта мина много добре. Когато се разделихме, излезе да ни изпрати до входа и дълго стиска ръката ми. Блестящият ролс-ройс ни върна в хотела. На раздяла Лари ми стисна ръката.

— Благодаря ти, приятелю! Ти направи невъзможното — укроти един разярен тигър.

— Всички диви животни се поддават на дресировка. Виждаме го всеки ден на цирковата арена.

— Животът не е цирк, Колев!

— Не съм съвсем сигурен, че сте прав, мистър Пикеринг!

Вечерта, преди да заспя, дълго мислих върху преживяното.

На следващия ден трябваше отново да летим за Измир след обяд. Събрахме се в моята стая да обсъдим положението и бъдещите си действия. Към края се обърнах към колегите си:

— Господа, може би ще ви шокирам с предложението си, но ще си позволя една молба!

— Кажете, Колев!

— Капитан Юлкер, бих ви бил признателен, ако организирате следене на дома на мистър Мелони. Има такива апаратури, които могат да заснемат всеки, който излиза или влиза в този дом.

— Това е много смело, господин Колев! Представяте ли си какъв скандал ще стане, ако мистър Мелони разбере, че го следим?

— Зная, драги Юлкер, зная и че ще си изгубите хляба, затова не настоявам, само ви моля.

— Невъзможно, колега Колев! Това може да предизвика дипломатически скандал. Знаете ли кой е мистър Мелони?

— Да, давам си сметка за всичко и дори ви се извинявам! Добре тогава, ще имам още една молба. Заминете за Измир и следете „Самба“. На мен Анкара ми хареса и бих искал да видя забележителностите й. Имаме телефонна връзка и ако се наложи, веднага тръгвам.

Лари първи стана, протегна ми ръка.

— До скоро виждане, Колев! Надявам се, че Анкара ще ви хареса!

Изпратих ги до летището и се върнах в града. Не бе особено приятно, защото сумата, която имах на разположение, бе на привършване. Купих малък японски фотоапарат, много чувствителен и удобен, и следващата сутрин, преобразен отново на хипи, тръгнах към дома, в който бе отседнал мистър Мелони. Огледах разкошната къща и доволен се върнах в хотела. Дойде ми една идея и веднага пристъпих към изпълнението й. Пред хотела бях забелязал няколко момчета, почти деца, които стояха със сандъчета и чистеха обувките на минувачите. Между тях ми направи впечатление едно момченце с живо, умно лице и къдрави тъмни коси. Наричаше се Мурад и въпреки царственото си име, носеше закърпени панталони и поизбеляла моряшка фланелка. Вече два пъти бях прибягвал към услугите на Мурад и ме изненада интелигентността и откритият нрав на малкия ваксаджия. Плащах му добре и при всяко мое преминаване край него той ставаше на крака, за да ми засвидетелствува уважението си. Реших, че този малчуган може да ми бъде извънредно полезен и моят маскарад става излишен.

Облечен прилично, отидох при ваксаджийчето, въпреки че обувките ми бяха чисти. След малко светнаха като стъклени и аз подадох банкнота от сто лири.

— Не мога да ви върна, господине! Платете ми, когато ви е удобно, аз цял ден съм пред хотела.

— Не, те са за тебе, Мурад.

— Шегувате се. Искате да си имам неприятности с полицията ли?

— Не! Наистина, давам ти ги.

Очите му светнаха от щастие, бързо прибра банкнотата.

— Мурад, остави сандъчето си при някой приятел! Искаш ли да хапнеш нещо?

— Аз вече се храних, господине, но ако настоявате…

Заведох го в отсрещния парк, където имаше сергии с най-различни лакомства. След като добре нахраних изгладнялото момче, седнахме на една пейка. Мурад ми гласува пълно доверие и научих, че има три по-малки братчета и сестриче и трябва от ранни зори да се труди, защото парите, които баща му изкарва, не стигат за многобройното семейство. Неочаквано го запитах:

— Можеш ли да си служиш с фотоапарат?

— Не зная, едно момче, на което баща му работи в Германия, има такъв апарат. Аз само веднъж…

— Добре, ще опитаме!

Показах му японския фотоапарат, който не беше по-голям от малка кутийка, и му обясних как се снима. След това Мурад ме фотографира и остана много доволен.

— Този е много по-прост…

— Да, по-прост е и мога да ти го подаря, ако ми направиш една услуга. Освен това ще ти платя!

— Господине, или сте много богат, или обичате да се шегувате! — Видях как светнаха очите на ваксаджийчето, озарени от надеждата, че може да стане притежател на това богатство. — Какво трябва да направя?

— Нищо особено. Ще седнеш пред една къща и ще снимаш незабелязано всеки, който влиза и излиза. Предупреждавам те, трябва да бъдеш много предпазлив!

— Само това ли?

— Само това.

Очите му грейнаха от щастие, почувствувах, че е готов на всичко за мене. Подаде изцапаната си от боята ръка и каза твърдо:

— Съгласен!

Стиснахме си десници като истински мъже и Мурад се върна пред хотела да вземе сандъчето си. След това го заведох пред къщата, в която бе отседнал мистър Мелони, и моят нещатен сътрудник започна работата си. През това време аз имах възможност да разгледам Анкара като истински турист, когото не чака никаква работа. Едно приятно безделие, свързано с неочаквани открития, каквито може да направи в непознат град един чужденец. Освен мавзолея на обновителя на турската държава, направи ми силно впечатление прекрасният музей, кацнал на един от хълмовете непосредствено до старата порутена крепост. Изпитвах особено вълнение от това, че тук някъде, навярно в подножието на крепостта, някога се е разигравала една човешка трагедия. Куцият Тамерлан бе разбил войските на поробителя на България Баязид Светкавицата и го поставил в клетка. Не изпитвах особено съжаление към жестокия Баязид, но се опитвах да си представя трагедията му. От мощен владетел, покорител на балканските народи, се бе превърнал само за няколко часа в жалък роб, който служи за посмешище и подигравки на друг, по-силен от него. Наистина понякога съдбата е много жестока.

Изминаха два дни, през които моят нещатен сътрудник Мурад изпълняваше ролята на истински полицай. Когато се прибрах, той ме чакаше пред хотела.

— Готово, господине, филмът свърши.

— Браво! Много ли посетители идваха в къщата?

— Много — мъже, жени, всякакви. Мисля, че добре си свърших работата!

Подадох му четири банкноти от по сто лири и той съвсем се обърка. Гледаше ме опулен и не можеше да произнесе дума.

— Сега ме почакай, ще извадя филма и ще ти подаря апарата. Нали съм ти обещал!

Прибрах се и извадих касетката. Асансьорът ме сне в салона.

— Господине, търсиха ви по телефона от Измир ме уведоми хотелиерът. — Казаха, че ще се обадят пак към двадесет и един часа. Бъдете, моля, в стаята си, за да ви свържем!

Поблагодарих и разбрах, че се слагаше край на моята леност и приятни преживявания. Разделих се с Мурад и се прибрах в стаята си. Очакването бе тягостно и когато телефонът иззвъня, изпитах истинско облекчение. Чух познатия глас на Пикеринг.

— Мисля, че добре си починахте, Колев. Време е да се прибирате!

— Нещо ново?

— „Самба“ се готви да отплува.

— Пристигам утре с първия самолет. Кога смятате, че ще стане това събитие?

— След два-три дни. Още са в подготовка. Капитан Перес е получил телеграма.

— От кого?

— Такива неща не се говорят по телефона, приятелю. Ще ви чакам на летището!

Тази нощ спах неспокойно, през цялата нощ виждах красивото лице на д-р Дора Герова, която протягаше ръце към мене, и огромните й искрящи очи, окъпани в сълзи.

В Измир кацнах рано сутринта, Пикеринг вече ме чакаше на летището. Стиснахме си ръце и през цялото време в таксито мълчахме. Едва в хотела го запитах:

— Разказвайте, моля!

— Тук стават странни неща, Колев! Има някаква шетня около санаториума на д-р Бланка Ненчини. Няколко пъти там е идвал някакъв католически свещеник.

— Фотографиран ли е?

— Да, ето вижте сам!

Нямаше съмнение, на показаната фотография не бе мъчно да се открие маститата фигура на отец Филипо.

— Друго, мистър Пикеринг?

— Капитан Лопес е получил телеграма от Казабланка с текст: „Търсенето голямо, очакваме стоката!“ Подписана е от някой си Хасан.

— Надявам се, че не е кралят на Мароко Хасан II.

— Престанете с шегите си, Колев! Работата наистина е сериозна!

— Драги приятелю — казах аз, — мисля, че завесата скоро ще падне след края на първото действие. Какво ви тревожи?

— Втората телеграма до същия капитан. Подадена е във Виена и текстът е повече от ясен: „Пазете стоката, вълците са край вас. Не губете време.“ Подписана е „Мамичка“. Разбирате ли, смутени са. Някой ги предупреждава, че ние сме тук. Те трябва да бързат.

— Разбирам ви, затова трябва да действуваме енергично. И все тази „Мамичка“. Знаете ли, Лари, бях сигурен, че това е Леон Майер. Много мислих. Нали сам казахте, че го наричат Санта Мария? Какво значи това? Богородица, майка. Не мислите ли, че прословутата Мамичка е мустаката?

— Може би сте прав, Колев, но трябва да разберем дали този Леон Майер или господин Розенберг, както го наричат в Анкара, не е ходил във Виена…

— Мисля, че този път няма да ви се изплъзне, Пикеринг. Имам записани на магнетофонна лента показанията на една от неговите жертви, Ухаещия нарцис от „Ориент“.

— Това е много добре, но предупреждавам ви, той е много хитър.

— Мисля, че в противниковия лагер са смутени и бързат.

И двамата дълго мълчахме, всеки премисляше последните събития. Нямаше съмнение, готвеха се да пренесат нещастниците от клиниката санаториум през морето в Казабланка, където чакаха стоката. От друга страна, някой ги предупреждаваше да действуват, а „вълците“ бяхме ние, полицаите. Кой беше този „някой“? Вече не бях сигурен, че е Леон Майер. Това не бе хипотеза, която почива на сериозна и неопровержима основа, само предчувствие, интуиция. Гласът на Пикеринг прекъсна мислите ми:

— Какво предлагате, Колев?

— Наблюдението на санаториума и „Самба“ трябва да се засили, акцията трябва да се предотврати още тук, на брега. Ако действуваме в открито море, могат да потопят кораба заедно с момичетата. Тогава няма да има доказателства.

— Друго?

— Това е най-важното! Не забравяйте, че между тях има моя сънародничка! Ще замина още днес да се позапозная с отец Филипо. Зная къде да го намеря. Имам още една идея.

— Казвайте! — Пикеринг беше нетърпелив.

— Някой трябва да отиде в санаториума, да огледа обстановката.

— Кой? Съвсем не е лесно. А поводът?

— Ще заведе душевно болно момиче на преглед. Мисля, че това е възможно.

— Откъде да вземем тази душевно болна?

— От някое психиатрично заведение. Има едно заболяване — психозис маниакус депресива. Болна в депресивния стадий е много подходяща.

— Вашите познания по медицина ме смайват!

— Благодаря, Пикеринг! Мисля, че е във възможностите на турската полиция да ни снабди с такава болна.

— Кой смятате, че трябва да я придружи?

— Например вие, Пикеринг.

Британецът се усмихна тъжно.

— Не съм подходящ, Колев. Не зная турски. Ние, британците, страдаме от манията, че целият свят трябва да говори английски. В моята родина са малко хората, които говорят друг език.

— „Знанието е сила!“ — издекламирах аз. — Тогава кой?

— Според мен Юлкер също е неподходящ. Навярно противниковият лагер познава добре светилата на турската полиция, а там трябва да действува опитен човек. Оставате вие!

— Аз, но аз вече ходих там. Рискуваме да ме познаят.

— Прав сте, че рискуваме, но вие имате завидни артистични способности.

— Благодаря, макар че малко закъснях за театъра. Някога, когато играех в самодейни представления, казваха, че съм талант. Майка ми мечтаеше за театрална кариера на сина си.

— Виждате ли, с вашата майка сме на едно мнение. Моля ви, Колев, вие говорите отлично турски. Ще ви оставя, вие помислете! — Пикеринг се надигна. — Отивам да уговоря с капитан Юлкер доставката на болната с необикновеното заболяване, името на което не можах да запомня.

— Добре, Лари, ще ви чакам! Обадете се следобед!

Останах сам и с удоволствие се потопих във ваната. Вече разбирах защо благородните римски патриции са завършвали живота си във вана или като оставяли кръвта им бавно да изтече. За щастие произходът ми беше селски и не се поддадох на изкушението като Петроний. Приведох външността си в ред и преоблечен като турист, възседнах мурада, който ме понесе към гроба на Богородица. Преди това дадох филмчето за промиване в едно фотоателие, което се намираше непосредствено до хотела.

Християнското светилище бе отново претъпкано с туристи. Този път се стараех да остана по-малко забелязан. Навирах се между различните групи, огромните черни очила скриваха половината ми лице, другата, половина бе в сянката на модната спортна шапчица. Едва не извиках от радост, когато видях отец Филипо. Ходеше угрижен насам-натам, скръстил ръце над обемистия си корем, насочваше туристите, упътваше ги и от време на време подаваше за целувка тлъстата си десница. Сега можех да го разгледам отблизо. Лицето му, позатлъстяло и отпуснато, не беше лишено от интелигентност. Особено умни и проницателни бяха очите, които подобно на лазерно устройство опипваха всеки, който се изпречваше пред него. Очевидно бе неспокоен, предположих, че очаква някого, защото няколко пъти ходи към паркинга и поглеждаше часовника си.

Не се излъгах. На паркинга спря мустангът на д-р Бланка Ненчини. Отец Филипо едва не се затича, когато видя едрата отпусната фигура на жената. Тя му целуна ръка и двамата тръгнаха към потънала в зеленина постройка недалеч от светилището. Очевидно не подозираха нищо, защото нито веднъж не се обърнаха и все разговаряха нещо оживено, като размахваха ръце. Разбрах, че това е нещо като малък манастир, в който живеят монасите, пазители на гроба. Изчезнаха зад масивната врата и за мен не оставаше нищо, освен да чакам.

Забавиха се повече от час и най-после д-р Ненчини отново се появи, този път сама. Лекарката дори не се спря пред светилището, очевидно бързаше. Отиде направо към колата си и бързо потегли. Вече се чудех как да постъпя, когато от манастирчето се заниза шествие. Отпред вървеше в молитвена поза отец Филипо. Следваха го наредени в две редици млади монахини със скръстени ръце и наведени към земята лица. Веднага се озовах там, където щяха да минат, и имах възможност да ги огледам добре. Улесни ме тълпата богомолци и поклонници, които бързо се струпаха да видят „годениците на Христа“.

Повечето бяха азиатки и арабки. Въпреки смирените им лица, чувствувах любопитните им погледи, когато крадешком повдигаха лица към заобикалящите ги туристи. Щракаха апарати и камери, всеки искаше да запечата забележителното зрелище.

Наблюдавах внимателно минаващите послушнички. Направи ми впечатление една група от осем момичета, която рязко се открояваше от останалите. Бяха най-красивите. Особеното у тях беше, че вървяха като сенки, загледани в далечна точка. Като че за тях окръжаващите ги не представляваха никакъв интерес. Докато другите успяваха да хвърлят по някой любопитен поглед крадешком, тези бяха съвсем безразлични към всичко, което ги заобикаля. Особени грижи за тях проявяваше отец Филипо, тихо ги напътствуваше накъде да вървят, показваше им пътя.

— Колко силна е вярата! — чух да казва до мене възрастна американка в червени карирани панталони, със смешна шапчица на главата.

— Силата на вярата, мила! Истински светици, завиждам им! — отговори спътницата й, съсухрена бабка с огненочервена боядисана коса.

Мен лично това религиозно шествие не можа да доведе до екстаза, в който изпаднаха двете възрастни американки. Вече разбирах защо д-р Ненчини посети достопочтения отец. Наркотикът бе оказал своето влияние върху момичетата и те щяха да бъдат следващата партида пациенти на престъпната лекарка. Очевидно бе, че досегашните питомки на злокобния санаториум щяха да се отправят със „Самба“ към Казабланка и пазара за бели робини. Тръпки полазиха по снагата ми, като си представих, че между тях може да бъде и Дора Герова. Трябваше незабавно да се действува. Нямах работа повече тук, бях научил достатъчно.

На връщане карах като бесен. Злоба душеше гърдите ми и ако се оставех да ме водят желанията, сигурно щях да спра пред пансиона и хладнокръвно да застрелям ужасната Ненчини и цялата банда престъпници. Разбира се, не се поддадох на чувствата си и се прибрах в хотела в очакване на телефонния разговор с Лари.

Той като че нарочно се бавеше и нервите ми се опънаха до скъсване. Най-после, когато здрачът вече се спускаше над морския град, чух спокойния му глас по телефона:

— Юлкер ни осигури болна с онова странно заболяване. Момичето е на седемнадесет години и почти не реагира на нищо. Истинска бездушна кукла. Нали такава ви трябва?

— Отлично, приятелю! За колко часа е визитата ми?

— Бъдете готов към девет и половина. Напълно прилично време за един загрижен баща, а и за вас, защото ще имате време да се поизлежавате в леглото.

— Престанете с шегите си! — креснах аз. — Ако знаете колко е сериозно…

— Представете си, че зная! — прекъсна ме той. — Лека нощ, приятелю, събирайте сили и се упражнявайте за новата си роля.

Нямах време да го наругая, защото той затвори слушалката.

Сутринта излязох преди уречения час пред хотела. Трябва да призная, че доста се поупражнявах пред огледалото и мисля, че накрая успях да създам истински нов образ. По интонация и движения напълно се отличавах както от италианеца Джовани Антонели, така и от собственото си аз. Дебелите рогови очила с тъмни стъкла, тъмносиният костюм с жилетка и бялата колосана риза ме оприличаваха на богат турски търговец. Послужиха ми и малките мустачки, които си лепнах. Дори Пикеринг и Юлкер ме гледаха, изненадани от новото ми превъплъщение.

— Гениално, Колев! Сложихте в джоба си Лауренс Оливие. Как се казвате сега?

— Осман Папазоглу, търговец на тютюни от Гюреме — представих се аз.

— Изумително! Влизайте в колата!

Колата беше тъмнозелен ягуар и напълно подхождаше на новата ми роля. Едва вътре съгледах седналото до мен момиче. Беше младо и хубаво, но лицето й приличаше на маска. Големи вторачени очи, изострен тънък нос, болезнено бяла опъната кожа и бледи устни. Това беше портретът на бъдещата ми дъщеря, която, както научих, се казваше Гюлгюн. Тя дори не ме удостои с поглед, гледаше все в една точка и сякаш аз не съществувах.

— Все така е — обясни ми Юлкер. — От няколко месеца. Послушна е, но не говори и сякаш не се интересува и от околните. Баща й наистина е търговец, но предупреждавам ви, в никакъв случай не трябва да я задържаме повече от ден-два! Вършим закононарушение.

— Знаете ли йезуитския девиз, Юлкер? „Целта оправдава средствата!“ — отвърна вместо мене Лари.

Когато доближихме санаториума, Пикеринг и Юлкер слязоха от колата. Едва тогава забелязах, че ни следваха още две коли.

— Погрижихме се за вашата безопасност, господин Колев!

Лари и Юлкер изчезнаха и аз продължих сам с новоизлюпената си дъщеря. Спрях пред болницата санаториум и изведох момичето от колата. Тя не се противи, остана апатична и безразлична към всичко, което я заобикаля. Хванах я нежно под ръка и бавно приближихме вратата. Натиснах звънеца и се появи същият прислужник.

— Какво обича господинът?

— Моля за преглед при госпожа Ненчини.

— Не зная дали ще ви приеме, господине, но ще запитам. Лекарката тези дни е много заета. Ще изписваме пациентките си.

Тикнах му банкнота в ръката и казах умолително:

— Моля ви, човещина е да помогнете на един баща. Къде не съм ходил, но чух за д-р Ненчини и тя ми е последната надежда! — Казах го така убедително, че почувствувах влага в очите си.

Не зная какво направи по-голямо впечатление на портиера — сълзите или банкнотата, но той благосклонно ни пусна в преддверието. Не мина много и пред мен застана лекарката. Стори ми се нервна и дори малко разстроена. Запита почти грубо:

— Какво искате, господине? Днес не приемам.

Д-р Ненчини говореше развалено турски и аз имах възможност да демонстрирам познанията си по този език. Ръкомахах, сочех момичето и се мъчех да й втълпя, че тя е единствената надежда на един нещастен баща. Лекарката не се чувствуваше поласкана от думите ми. Едва ме понасяше и желаеше колкото се може по-бързо да ме отпрати.

— Господине, съжалявам, но нямам никаква възможност да приема дъщеря ви!

— Какво, отказвате да прегледате детето ми? Вие сте дали лекарска клетва…

— Престанете! — прекъсна ме тя и лицето й пламна.

— Не, няма да престана, напротив, отивам в редакцията на ежедневник, за да се оплача и всички да научат що за лекар сте! Аз бия път от Гюреме, готов съм да платя, а вие…

— Но моля ви, господине! Не съм казала, че отказвам да прегледам дъщеря ви. Моля заповядайте!

В този момент се позвъни и портиерът въведе моя стар познат Леон Майер. Признавам, изтръпнах, защото хората, които ме бяха виждали, макар и с друго лице, станаха двама. За щастие на тези двама явно не им беше до моята личност. За д-р Ненчини бях само досаден пациент, а Майер въобще не ми обърна внимание. Лекарката му каза на италиански да я почака, докато свърши прегледа, и той изчезна някъде. Въведох болната във вече известния ми кабинет. Прегледът не продължи много, очевидно д-р Ненчини бързаше. Тогава реших да продължа рискованата игра и мигновено скроих смел план.

— Какво ще кажете за дъщеря ми?

— Депресивна форма, меланхолия, почти ступорно състояние.

— Чакайте, чакайте, говорите така, като че съм длъжен да разбирам медицинските термини. Кажете как можем да я лекуваме. Ще заплатя разноските!

— Нуждае се от сериозно болнично лечение — каза с досада д-р Ненчини. — Платете хонорара и се опитайте да я настаните в болница за душевноболни.

— Нима вашата не е такава?

— Нямаме никаква възможност да я приемем. — Лекарката едва сдържаше гнева си.

— Как нямате? Нима ще откажете на един нещастен баща?

— Прекалявате, нашето заведение…

— Ще се оплача на валията на Измир! — крещях аз. — Ще разберете кой е Осман Папазоглу!

Не зная какво впечатление направи на д-р Ненчини това нищо незначещо име, но сигурността на гласа ми я стресна. Отлично разбирах, че точно сега, когато очевидно подготвяха отплуването на „Самба“ за Казабланка, всякакви неприятности утежняваха положението на бандата. Лекарката се опита да ме успокои.

— Не се вълнувайте, господине! Може би след няколко дни…

— Нямам време за губене! — прекъснах я аз. — Още сега отивам при валията и вие ще съжалявате!

— Почакайте! Ще измислим нещо.

Разбрах, че я поставих в мат. Тя очевидно премисляше как да постъпи. Може би искаше да се посъветва с Леон Майер.

— Почакайте, моля! Ще отида да видя какво е положението с леглата.

— Държа детето ми да бъде при подходящи условия. Не забравяйте, че плащам!

Инициативата вече беше в мои ръце. Д-р Ненчини напусна кабинета. Не се бави много и когато отново се появи, лицето й вече бе по-приветливо.

— Мисля, че ще можем да вземем дъщеря ви. Както знаете, при нас посещения няма и искам да ви предупредя, че положението на дъщеря ви е много сериозно. Не очаквайте от нас чудеса!

— Аллах знае! — повдигнах аз молитвено очи към небето. — Воля негова!

Тържествувах, станах още по-нападателен.

— Благодаря ви! Искам да видя къде ще настаните дъщеря ми!

— Ще видите! — каза троснато тя. — Предплаща се предварително.

Избърсах потта от челото си, усмихнах се като човек, който е преживял тежки минути и вече е излязъл от неприятното положение.

— Виждате ли, уважаема д-р Ненчини! Когато човек иска да помогне, може. Не се съмнявам във вашата лекарска съвест! Ще кажа хубави думи за вас на моя приятел валията!

Последваха формалностите по настаняването на мнимата ми дъщеря, сълзи на умиление и благодарност и накрая сестрата я поведе по познатия коридор. Следвахме я аз и лекарката. Вратите на болничните стаи бяха затворени, не се чуваше никакъв шум и помислих, че сме закъснели с акцията.

— Колко е тихо тук — опитах се да се усмихна. — Прекрасно място за лечение и почивка, а казвахте, че няма свободни места.

— Сега болните почиват, докарваме ги до положение на дълбок сън. Така нервната система си отпочива, премахваме всякакви възбудни дразнения. Това е част от лечебния комплекс — отвърна високомерно д-р Ненчини.

— Признавам, невежа съм — грабнах ръката на лекарката. — Докторе, ако излекувате детето ми, ще ви позлатя!

Тя само се усмихна, не ми отговори. Настаниха нещастната душевно болна в стая, която бе в непосредствена близост със стаята на Дора Герова.

Разделихме се сърдечно с хиляди извинения от моя страна за невъздържаното ми поведение. Най-после с облекчение напуснах злокобното здание и потеглих към града. Видях в огледалото колата на Пикеринг и спрях пред някакво заведение. Седнахме на отдалечена маса, поръчахме кафе и Лари запита:

— Как мина всичко? Вече се безпокояхме за тебе!

— Отлично, дори по-добре, отколкото очаквах. Видяхте ли Леон Майер?

— Онзи брадатия, който влезе малко след вас. Дори го заснехме.

— Отлично! Смятам, че капитан Юлкер трябва да организира денонощно наблюдение на санаториума. Питомките са в състояние на дълбок сън. Предполагам, че тези дни ще ги пренесат на „Самба“.

— Направих го, колега! — усмихна се Юлкер. — Мисля, че няма да ги изпуснем.

— Предлагам тази нощ да дежуря — казах аз.

— Защо смятате, че тази нощ ще пренесат момичетата? — запита Лари.

— Нямат време, новата партида на отец Филипо чака. Освен това предупреждението. Това ще ги накара да бързат. Какво е положението със „Самба“?

— Корабът е готов за път. Наблюдателите ни донесоха, че са направени всички обичайни за такъв случай приготовления — отвърна Юлкер.

— Не ни остава нищо, освен да се оттеглим на почивка. Ще помоля за полицейска кола на свечеряване.

— Ще я имате.

— С радиоуредба, нали?

— Естествено.

— Тогава ще вървя да почивам. Какъв е планът за действие?

— Вие, Колев, ще следите санаториума. Ние ще останем някъде по пътя. При нужда ще действуваме по ваши указания. Ще тръгнем или към пристанището, или към санаториума. Постовете ще се запазят както досега.

Станах и се разделих с колегите си. Останалото време прекарах в полудрямка. Дори човек с моите нерви не можеше да заспи, бях възбуден до крайност. И имаше защо, предстоеше тежък удар върху „Роза росса“.

Преди тръгването прегледах още веднъж колта, работеше безупречно. За тонус нанесох във въздуха няколко удара от карате и бързо се спуснах по стълбата на хотела. Колата, която Юлкер обеща, ме чакаше долу и потеглихме към санаториума. Мракът ни позволи да заемем позиция между паркираните коли и оттам можех добре да наблюдавам заведението на д-р Ненчини. Беше пусто, скоро и редките коли, които преминаваха, изчезнаха и настана спокойна тишина. Наближаваше полунощ, когато се зададе болнична линейка-фургон. Движеше се бавно и спря пред вратата. Видях отец Филипо да слиза от мястото до шофьора. Колата носеше знаците на „Червения полумесец“ и с нищо не будеше съмнение. Тогава вратата се отвори и се появи в бяла престилка д-р Ненчини. Двамата си казаха нещо и шофьорът слезе и отвори задната врата. Той дори помогна на момичетата в облекло на послушници да слязат. Бяха осем и вървяха, без да оказват никаква съпротива. Отец Филипо подкрепяше някои от тях, други водеше лекарката. Нямаше нищо, което да привлече вниманието на обикновени граждани, ако такива се намираха случайно там. Записах номера на санитарния фургон и помолих шофьора да попита по радиото има ли такъв номер, регистриран за медицинско превозно средство. Отговорът беше утвърдителен. Фургонът бил повикан съвсем редовно от здравното заведение на д-р Ненчини да превози психично болни девойки.

В това време момичетата бяха въведени в болницата и вратата се затвори. Санитарната кола бързо се отдалечи към града. Вече губех търпение, когато по пътя се зададе камион със запалени фарове. Той спря пред входа и видях от него да слизат няколко едри мъжаги. Всички бяха с фуражки и реших, че това са хора от екипажа на „Самба“. Един от тях позвъни и му отвори мъж с брада. Познах веднага Леон Майер. Той въведе мъжете, остана само един, който очевидно бе на пост. Виждах да святка огънчето от цигарата му. След малко Майер отново се появи и каза нещо на мъжа. Той бързо отвори задния капак на колата и се заоглежда наоколо. Когато се увериха, че е спокойно, Майер влезе в санаториума. Очаквах, че ще се появят момичетата, но се излъгах. Двама моряци носеха внимателно някакъв сандък, който ми напомни ковчег. Натикаха го в камиона и отново се върнаха. Така пренесоха шест сандъка, а от момичетата нямаше и следа. Леон Майер се въртеше неспокоен, после се появиха отец Филипо и д-р Ненчини. Размениха си няколко думи и се прибраха. Моряците се качиха на камиона. Той бавно направи кръг и тръгна към пристанището. Тогава разбрах: момичетата бяха в сандъците, навярно упоени от голямо количество сънотворни. По радиотелефона предупредих на английски:

— Пикеринг, Юлкер, слушате ли ме?

— „Юнона“ слуша.

— „Юнона“, тук „Сатурн“. Стоката потегли към пристанището. Номерът на камиона е… Организирайте наблюдение на болницата, тримата наши приятели останаха там, арестувайте ги! Аз тръгвам след камиона.

— „Сатурн“, следи камиона със стоката! — чух гласа на Пикеринг. — На пристанището чакат полицаи. Край!

Движехме се със загасени светлини и шофьорът доста се измъчи. За щастие камионът напредваше бавно и не го изпуснахме през целия път. Пристанището бе добре осветено и оставих колата, като помолих шофьора да се свърже с „Юнона“ за съдействие и помощ. Прикрих се зад товар сандъци и оттам можех да наблюдавам „Самба“. Когато камионът пристигна, товареха някакви бали и моряците свалиха сандъците, завързаха ги със здрави въжета и скоро товарът бе на корабчето. Всички се прибраха и снеха стълбата. Очевидно на разсъмване „Самба“ щеше да потегли в открито море. Мислех трескаво какво да предприема. Нямах пълномощно за обиск, а Пикеринг и Юлкер се бавеха някъде. Ако „Самба“ потеглеше, можехме да я настигнем само с полицейски катер и тогава рискувахме живота на момичетата. Възможно бе капитан Лопес, след като забележи, че е преследван, да направи опит да се отърве от живата стока и спусне сандъците на морското дъно през някой страничен люк. Тогава не можехме да задържим кораба, а и да го направехме, трябваше да доказваме, че е унищожил товара си чрез водолази. Работата наистина се объркваше, затова реших да действувам сам, докато дойдат подкрепления. Промъкнах се до самия кораб и се прикрих в сянката му. Носех черно яке, черно поло и черен панталон. Това ме прикриваше добре в мрака. Ослушах се — на „Самба“ беше тихо, светлините бяха загасени и изобщо не констатирах никакви признаци на живот. Знаех, че е невъзможно да оставят кораба без охрана и дълго гадах къде може да бъде прикрит пазачът. Реших да използувам задните въжета, с които бе прикрепен корабът към пристанището, и пропълзях натам. Отново се ослушах и не чух нищо. Тогава се хванах за едно от тях и запълзях към борда. Той не беше висок и за мен не бе особено трудно да се прехвърля на кораба.

Изчаках в сянката на борда и при светлината на луната видях пазача. Беше седнал на навито въже край носа на кораба. В това време облак скри луната и това ми даде възможност да пропълзя напред под сянката на борда. Тихо, сантиметър по сантиметър приближавах нищо неподозиращия моряк. Чувах равномерното му дишане и ми се стори, че прави героични усилия, за да не заспи. Направих няколко стъпки и стоварих юмрука си на врата му. Той изохка и се свлече безмълвен. Нямах нищо, с което да вържа ръцете му, затова го оставих да лежи и бързо доближих люка на товарното помещение. Повдигнах бавно капака и видях, че долу свети — някакъв човек бе седнал гърбом към мене.

— Ти ли си, Фернандо? — каза човекът на италиански. — Идваш да видиш кукличките ли? Почакай малко, докато отплуваме в открито море.

— Не мърдай или ще те застрелям като куче — изсъсках тихо и човекът стреснат се обърна рязко.

Насоченият към главата му колт го накара бързо да вдигне ръцете си. Продължих шепнешком:

— Не се шегувам и ако държиш да излезеш оттук жив, изпълнявай заповедите ми! Корабът ви е обкръжен и всякаква съпротива е безсмислена!

— Не ви разбирам, господине! Аз съм само наемен моряк за това пътуване. Какво искате от мене?

— Да отвориш сандъците!

— Но аз…

— Действувай бързо, човече, защото ще те изпратя на онзи свят! — прекъснах го аз. — Не се шегувам!

Другият неохотно се надигна и тръгна към наредените сандъци.

— Кои от тях, те всички са заковани.

Едва сега видях, че сандъците са повече, отколкото се натовариха на камиона пред санаториума.

— Тези, в които са куклите, както ти сам каза преди малко.

Морякът неохотно се зае да изпълни заповедта ми, като все мърмореше нещо под носа си. Взе железния лост и откърти пироните от един от капаците.

— Отвори го!

Капакът се отмести и видях на продълговат дюшек да лежи млада жена със затворени очи. В началото помислих, че е мъртва, но после видях как равномерно се повдигат гърдите й.

— Отвори и другите!

Той продължи бавно работата си, явно искаше да печели време. Във втория сандък също лежеше непозната млада жена. В третия видях Дора Герова. Тогава направих грешка, която едва не ми струва живота. Спуснах се по стълбата и за миг оставих моряка без наблюдение. Нещо профуча покрай главата ми и железният лост издрънча в металната обвивка.

— Куче! — кряснах аз и нанесох удар с пистолета по главата на моряка.

Той рухна на пода, но шумът разбуди останалия персонал на „Самба“, чух горе трополящи стъпки. Нямах време за губене, прикрих се зад товара и насочих оръжието си към отвора на люка.

— Какво става, Енцо?

На отвора се появи лицето на капитан Лопес и още двама непознати моряци. Очевидно те видяха лежащия си другар и отворените сандъци. Вече нямаше какво да губя. Викнах заканително:

— Капитан Лопес, не мърдайте, защото ще стрелям. Кажете на хората си да се отстранят. Вие оставате за заложник.

— Кой сте вие, дявол да ви вземе! — кресна капитанът.

— Полиция, капитане. Проверявам стоката ви и нямам намерение да ви оставя да се измъкнете.

Последва тлъста моряшка ругатня, която би смутила с вулгарността си всяко по-чувствително ухо.

— Момчета, очистете тази гнида!

— Към мен, капитане! — изкомандувах аз и стрелях над главата на Лопес.

Ефектът беше удивителен. Гърмът, който се разнесе в затвореното помещение, бе десетократно по-силен от обикновено. Капитанът изруга повторно, но вече в гласа му се прокрадваше нотка на страх. Тръгна покорно към мен. В това време чух глъчка навън на палубата. Усмихнах се саркастично:

— Това е последното ви пътуване, капитал Лопес. Полицията вече заема кораба ви.

Той само поклати глава, сломен и покорен. На входа се появи лицето на Пикеринг.

— Здрав ли сте, Колев?

— Всичко е окей, Лари!

Нахлуха полицаи и отведоха капитан Лопес и все още зашеметения моряк. Прибрах пистолета и се залових с лоста да отварям останалите сандъци. И в шестте се намираха момичета, но каква бе изненадата ми, когато в един от тях открих леко автоматично оръжие.

— Лари, стоката им не е само жива.

Не дочаках отговора му и се наведох над Дора Герова. Тя беше жива и очевидно под влияние на сънотворното. Взех я на ръце и тръгнах нагоре по стълбичката. Свежият утринен морски въздух разхлади пламналото ми лице. Положих тялото на жената върху нагънати въжета и заразтривах слепоочията й. Вече се развиделяваше. Видях Пикеринг застанал над главата ми.

— Колев, постъпихте безразсъдно! Ако бяхме закъснели…

— Не се грижете за мен. Не можех да постъпя по друг начин. Моля ви, вместо да ми давате наставления, погрижете се за санитарни линейки, които да откарат нещастниците в болница. Не разбирате ли, те са упоени!

— Погрижил съм се, приятелю, и всеки момент ги очаквам. Ех вие, безразсъден романтико!

— Хванахте ли престъпниците? Леон Майер, отец Филипо, доктор Ненчини. Къде са те?

— За тях замина капитан Юлкер.

Тишината се раздра от зловещия вой на приближаващите линейки. Скоро те отнесоха упоените жени в болницата. Отидохме с Пикеринг да видим събрания в голямата каюта екипаж. Лари каза на капитана:

— Капитан Лопес, от името на Интерпол ви арестувам за пренасяне на оръжие и жива стока.

Белезниците щракнаха над дланите на капитана и моряците. Полицаите отведоха задържаните в полицейската кола. „Самба“ опустя.

— Да отидем в санаториума, Пикеринг! — предложих аз.

Колата ни отведе пред здравното заведение на д-р Ненчини. И тук имаше полицейски коли, разхождаха се мъже в униформи.

Намерихме Юлкер в кабинета на лекарката. Тя също беше там, но лицето й бе загубило предишната самоувереност. Като ме видя, извика тихо.

— Познахте ли ме, доктор Ненчини?

Тя само кимна и закри лицето си с длани.

— Мисля, че имате за какво да отговаряте пред турските власти и Интерпол.

Доведоха и момичетата, които бе докарал абатът. Те все още не можеха да разберат какво е станало и какво прави полиция в болницата. Гледаха уплашени и объркани. За съжаление Юлкер беше закъснял. Леон Майер и достопочтения отец Филипо бяха изчезнали някъде, преди да пристигне турската полиция. Отведоха момичето, което представих за моя дъщеря, в болница и започна разпит на монахините. Те всички бяха единодушни. Отец Филипо бил крайно внимателен с тях, но вярата им малко ги поразстроила. Затова отецът ги довел в болницата. Държаха се враждебно към нас, твърдяха, че полицията няма право да потъпква религиозното им чувство и заплашваха, че ще се оплачат във Ватикана. Пикеринг им обясни каква е щяла да бъде по-нататъшната им съдба, ако не бяхме дошли навреме, но те не само че не повярваха, а направо ни обвиняваха в посегателство към личната им свобода и съвест. Доктор Ненчини бе по-словоохотлива, разбираше, че признанието може да облекчи съдбата й.

— Откога се занимавате с тази си дейност? — я попита Лари.

— От няколко години, господин инспекторе, но твърдя, че господин Майер не ми е обяснявал каква ще бъде по-нататъшната съдба на момичетата. Казваше ми, че трябва да заздравя психическото им състояние…

— Не се правете на глупава, доктор Ненчини! — прекъснах я аз. — Не намирате ли, че е смешно да твърдите, че не сте знаели какво правите? Сънотворните, които сте давали, и те ли са част от лечението ви?

— Разбира се, всеки психиатър би потвърдил, че сънят влияе благоприятно на психичните страдания.

Доближих се и силно раздрусах пълното й тяло.

— Не се правете на смахната и не ни залъгвайте с това, че не сте знаели какво вършите! Добре ли ви плащаха?

— Хонорара…

— Оставете хонорара! Съветвам ви да съберете мислите си и да не ни правите наивници. Къде се крие Леон Майер?

— Не зная, може би в Истанбул.

— Знаете ли, че той там се казва Розенберг?

— Подразбрах такова нещо, господин криминален инспектор.

— Познавате ли ръководителя на организацията, известна под името „Роза росса“, в която членувате и вие?

— Не съм чувала за такава организация.

— Името на шефа!

Разтърсих я още веднъж енергично и главата й се разлюля смешно.

— Не го познавам, дори името му не съм чула. Изпълнявах само заповедите на Майер. Това е всичко?

— А за отец Филипо не знаехте ли?

— Кой е той, не го познавам.

— Лъжете, ще ви покажем снимките на тези, които ви посещават, и тогава ще видите кой е отецът. Кой друг от началниците познавате?

Лекарката беше съвсем сломена. Кимна глава.

— Ще ви кажа, само не бъдете груб.

— Доктор Ненчини, трябва да знаете сериозността на положението, в което сте изпаднали. Първо, да ви се представя! Казвам се Колев и работя в българската милиция. Господинът е от Интерпол. Капитан Юлкер ще потвърди, че турската полиция е много добре запозната с дейността на вашата банда и има достатъчно доказателства, за да ви арестува и съди. Ако нещо не й достига, уверявам ви, че ние с колегата ще и го набавим. Така че за вас не остава нищо, освен да направите искрени самопризнания и да кажете имената на съучастниците си. Само това може да облекчи съдбата ви пред съда. Разбирате ме, нали?

— Значи не сте италианец! — Каза го с нескрито разочарование. Очевидно разчиташе на мен като на сънародник, а и някои нрави на италианската полиция сигурно й бяха известни.

— Съжалявам, че ви разочаровах! Слушаме ви!

Лекарката продължаваше да мълчи, но очевидно бе, че думите ми я стреснаха. Едрото позатлъстяло тяло се прегърби, лицето й изгуби предишната свежест и руменина, под очите се появиха отпуснати торбички. Поиска разрешение и запали цигара. Кокът на косите и стоеше смешно отпуснат, яркото червило се открояваше като кърваво петно на бледото повехнало лице. През цялото време говори тихо, без да повдига очи към нас, като палеше цигара след цигара.

— Вече наближавам петдесетте и животът ми почти свърши — започна разказа си д-р Ненчини. — За моята дейност са виновни условията в нашия безскрупулен и несъвършен свят. Когато завърших с отличие, имах светли стремежи и амбиции, смятах, че хората са други — честни, непокварени. Разочарованието дойде постепенно — колкото повече опознавах хората, толкова по-силно беше разочарованието. Разбрах, че с честен труд нищо не мога да постигна. Други използуваха труда ми и обираха лаврите. За да постъпя на работа в реномирана клиника, трябваше да се отдам на престарял професор и да търпя грубите му ласки. След това ме въведоха в различни недостойни истории, присъщи на върхушката в научните среди. Омъжих се, съпругът ми, също лекар, се оказа член на някаква религиозна секта. Виждах, че чистотата, за която съм мечтала, е пълна илюзия и се хвърлих с всички сили в борбата за преуспяване. Станах добър психиатър, но пътят за мечтаната научна кариера бе затворен за мен. Тогава под влияние на професора започнах недостойна борба с човека, от когото бях научила много неща, един от най-уважаваните и способни психиатри. Беше горд и непокварен човек, не участвуваше в нашите борби. След моя избор той подаде оставка и се оттегли в малка провинциална болница. Чувствувах, че честните хора в клиниката ме презират и дори ме мразят. Професорът внезапно почина от инфаркт и земята под нозете ми се разклати. Съпругът ми се отдаде на сектата си и почти заряза семейството си. Имах две деца, които искаха да учат и за това трябваха пари. Така се стигна до падението ми.

Не прекъсвахме разказа на доктор Ненчини, оставаше онова, което ни интересува. Тя продължи:

— Веднъж при мен се появи Леон Майер. Не го познавах дотогава. Стана мой пациент, но отлично разбирах, че е здрав и няма нужда от моите лекарски услуги. Носеше ми цветя, ухажваше ме и един ден му се отдадох. Тогава той ми заговори, че имам отлични възможности да забогатея. Предложи ми да купи на мое име клиника за мен в Турция, където ценят добрите лекари и могат да се спечелят куп пари. Съгласих се, исках да забогатея, да стана независима. Нали това е човешко?

Ние не отговорихме и тя продължи:

— Така се озовах в Измир. В началото работата вървеше добре, Леон често ме посещаваше и имах пациенти. Един ден той ми каза, че трябва да освободя санаториума за десет момичета, от които щели да паднат добри пари. Направи ми впечатление, че момичетата бяха някак си особени. Предположих, че някой им е давал опиати и го казах на Леон. Тогава той ми разказа за „Роза росса“ и нейната дейност. Бях ужасена, реших да отида в полицията и разкажа всичко. Леон е интелигентен, дори повече от обикновено. Разбра намеренията ми и няколко дена бях затворена тук. Насочи пистолет към мене и ми каза, че няма да се отърва лесно от играта, щом веднъж съм я започнала. Напомни ми с какви пари е купена клиниката. Постепенно със заплахи и увещания ме склони и аз започнах сътрудничеството си с тях.

— Кога беше това?

— Преди около десетина години. — Жената се разплака, но леденото ни мълчание й показа, че имаме намерение да чуем още много неща от нея. — И тъй, започнах работа с тях. Заплащаха ми много пари, които внасяха в чековата ми сметка. Бях вече богата жена, но съвестта ми не бе чиста.

— Разкажете как ставаше това.

— Планът бе прост, но много ефикасен. Различни мъже водеха при мен приятелки или съпруги, докарвах ги до пълно безволие и след това ги изпращаха с кораби и яхти в Казабланка. Леон ми разказваше, че там сделките били много изгодни и за белите робини можело да се получат баснословни суми. Една мулатка, чудно красива и женствена, била продадена за повече от един милион долари. Аз получавах процент.

— Интересувахте ли се от народността на момичетата?

— Не, дори не знаех имената им. Зная, че напоследък се търсели много азиатките. Имаше всякакви — европейки, скандинавки, азиатки, дори негърки от черна Африка. Всички бяха красиви и стремежът бе да се задоволят вкусовете на клиентите.

— Колко момичета са минали през това време през „клиниката“ ви? — продължих да разпитвам неумолимо.

— Сигурно повече от петстотин. Не съм сигурна.

— Внушителна цифра. А сега разкажете ни нещо по-подробно за Леон Майер. Къде е той сега?

— Леон отдавна не е вече мой приятел. Както сами виждате, повехнах и едва ли бих се харесала на някой мъж.

— Искате да кажете любовник? Уточнете се!

— Нека бъде така. И все пак, моля ви, не бъдете груб! Сега Майер е само мой съдружник, или по-точно работодател. Властен, груб и безкомпромисен — това е той. Разбрах, че отговаря за „Роза росса“, която е клон от голямата организация, но шефът е друг. Леон никога не говори за него, само веднъж ми каза, че е влиятелна личност и свири първа цигулка.

— Нещо за народността на този шеф?

— Не мога да ви кажа нищо, защото не зная. Казах ви, за него не се говори. Над Леон, когото наричат още Санта Мария, седи някакъв човек, когото той нарича Мамичка.

— Мъж или жена? — продължих разпита.

— Не мога да ви кажа. Всичко е много объркано и никой няма право да се интересува за висшестоящите. Това е закон! Например на отец Филипо казват Сирената, а той, както сами знаете, е мъж. Отчето е един от главните ми доставчици. Докато другите водят по едно момиче, той пристига с десетина. Всичките са послушнички. Отец Филипо е много богат човек и сигурно ако не завърши трагично, ще свали расото. Неговият процент върху печалбата е най-голям, дори по-голям от този на Майер. Парите му са в швейцарски банки. Другите печелят и от оръжие и наркотици, отецът не участвува в такива сделки.

— А вие?

— В моята болница често остават на склад такива стоки, затова и аз имам своя дял.

— Разностранна дейност!

— Да, може и така да се каже. Нещо друго да ви, интересува?

— Да, например къде са сега Леон Майер и достопочтеният отец?

— Напоследък Леон е неспокоен, особено когато му казах за чужденеца.

— Какъв чужденец? Любопитно е да чуем!

— Наскоро в клиниката се появи някакъв мъж и пита за Леон. Говореше английски.

— Опишете го!

— Висок, атлетичен, рус, с бръснато грубовато лице.

Това вече беше нещо. Показах на докторката снимките на Юсеин, Ван Гроот и Ван Неескенс. Тя ги разгледа внимателно.

— Арабина познавам добре, но не зная името му. Идвал е няколко пъти и винаги водеше със себе си по една жена. Последния път…

— Зная! — прекъснах я аз. — Разгледайте другите двама!

— Този е — каза тя и посочи Ван Гроот. — Той подплаши Леон.

— Двамата срещаха ли се?

— Не, но когато го описах, Леон запита холандец ли е. Отговорих му, че не зная, защото моят английски не е такъв, та да позная кой го говори като матерен език и кой не.

— Кога се измъкна Леон Майер?

— Веднага след като взеха момичетата. Двамата с отеца минаха през една задна вратичка, която вие сигурно не знаете. Бяха неспокойни. Предполагам, че Леон е заминал за Анкара.

— Защо?

— Казваше, че има работа там. Отец Филипо може би е с него.

— Добре, а защо изведохте момичетата по такъв начин, като пратки, в сандъци?

— Така нареди Леон. Един ден преди това им дадох сънотворни и никак не беше мъчно да ги сложат в сандъците. Сигурно сте видели, че тези сандъци са добре подплатени с мека материя, за да не се наранят момичетата. В кораба ги разковават и докато пристигнат в Казабланка, съвсем се съвземат. След тава ги обличали подходящо и ги показвали на клиентите.

Показах й снимките на трите жени на Юси.

— Тези виждали ли сте?

— Да, последната до тази вечер…

— Зная, а вие знаете ли, че ви е колежка?

— Казах ви, не се интересувам от имената и предишните професии на момичетата. В болничната книга ги записвам обикновено с измислени имена. Датата на постъпването и датата на изписването, както и резултата от лечението.

— Всичко това вие измисляте, нали?

— Естествено! — Лекарката наведе смутена очи.

— Да ни кажете още нещо, доктор Ненчини?

Тя за миг се поколеба и после тихо промълви:

— Леон спомена, че Мамичка е някъде наблизо. Къде точно, не зная.

— Достатъчно за днес. Ако си спомните още нещо, кажете го на капитан Юлкер.

Отведоха жената и аз трябваше надълго и нашироко да предам целия разговор на турския си колега, който не говореше италиански. По-нататък следствието щеше да води той, като представител на местната полиция.

Навън беше съмнало и се чувствувах страшно уморен, но доволен. Юлкер остана да ръководи обиска на санаториума, а ние с Пикеринг потеглихме към града.

— Направихте голям удар, Колев! — усмихна се британецът. — Можем само да ви благодарим.

— Оставете това, Лари, предстои ни още много работа. Мога ли да ви помоля за нещо?

— Разбира се, приятелю!

— Средствата ми са на привършване, а искам да настаня една моя сънародничка във вила край Измир. Тя трябва да се възстанови.

— Лекарката?

— Познахте.

— Знаете ли, Колев, ако някога започна да пиша музика, ще създам оперета със заглавие „Романтичният полицай“.

— Желая ви успех, Лари!

Колата спря пред моя хотел. Разделихме се сърдечно. Преди да тръгне колата, Пикеринг ми пошепна:

— Интерпол е поел всички разходи по операцията. Така че можете да настаните вашата сънародничка.

Не можах да му благодаря, Лари бързо потегли и се скри зад съседния ъгъл. Тогава си спомних за филма, който бях дал за промиване в близкия магазин. Отидох, взех лентата и снимките и се прибрах в апартамента. Чак когато се опънах в леглото, започнах да ги разглеждам. Станали са по-добри, отколкото очаквах. Различни непознати хора бяха посетили вилата на мистър Мелони, но ето че подсвирнах от изненада. Нямаше съмнение, на една от фотографиите бе запечатан образът на Леон Майер. Втората изненада бе друг мой предишен познат, който също бе посетил този ден дома на милионера. Това бе Паул Райнбергер, за когото вече почти бях забравил. Имаше и няколко жени, една от тях ми се стори позната, имах чувството, че някъде съм виждал фигурата й. Казвам фигурата, защото бе снета в гръб, и то при залез-слънце, в сумрак.

Опитах се да размисля върху станалото през нощта и да анализирам необичайната находка във филма, но клепките ми натежаха и потънах в дълбок сън.

Глава X

Настаних Дора Герова във вила край морето, близо до Измир. Тук бе истинска ривиера: чудесен въздух, топло слънце и много, много палми. За да не харча излишни пари, настаних се и аз там, защото пътят до града бе по-малко от половин час. Моят телохранител капитан Юлкер бе осигурил градинар и прислужничка, които без съмнение бяха от неговото ведомство. Още на другия ден Дора се почувствува по-добре, дори можеше да се разхожда по терасата и се радва на слънчевите лъчи. Веднага ме позна и нямаше нужда да й казвам кой съм. Вечеряхме на терасата, когато тя ме запита:

— Инспекторе, мога ли да ви говоря на „ти“?

— Разбира се, доктор Герова! Ако това ви доставя удоволствие!

— Ти си единствената връзка с родината и близките ми — каза тя с тъжна усмивка. — Когато си при мен, не се чувствувам толкова сама. Нали ще бъдеш все при мен?

— Не мога да ви обещая, мисля, че не съм си свършил работата. Тези дни трябва да замина за Анкара.

— Вече? Знаеш ли, когато си тук, имам чувство за сигурност. Без теб се страхувам.

— Казах ви, трябва! Колкото по-бързо свърша работата си, толкова по-скоро ще видите майка си и детето.

— Разбирам те, но на мен ми е добре с теб. — Усмихна се тъжно и наведе големите си блестящи очи. — Наричай ме Дора! — Последва малка пауза. — Можеш ли да ми говориш на „ти“?

— Мисля, че ще ми е трудно. Надявам се да свикна.

Слънцето вече се потопи в морето, когато тя запита:

— Да направим ли една малка разходка из парка? Мисля, че ще ми бъде полезна.

Кимнах и след малко вече се разхождахме. Малката й топла ръка хвана моята. Тя се изчерви и тихо запита:

— Нали не ти е неприятно? Толкова слаба се чувствувам, че трябва да се опра на нещо.

— Ще се радвам, ако мога да ви послужа за бастун.

— Винаги ли си толкова циничен? Ако трябва, ще те пусна!

Стиснах ръката й и дълго вървяхме покрай брега на морето, без да си говорим. Палмите леко разклащаха огромните си листа. Спусна се мрак и небето се покри със звезди.

— Трябва да се върнем — казах аз. — Ще се захлади, а вие сте още изнежена.

— Както кажеш, в твоя власт съм. Знаеш ли, понякога ми се струва, че съм героиня от рицарска история. Заграби ме зъл магьосник и ето че се появи ти, странствуващият рицар, който ми върна свободата.

— Навярно сте чели много рицарски романи?

— Да, някога обичах романтичните истории и често мечтаех. Не го споделях с приятелките си, защото се страхувах, че ще ми се смеят. Навярно сега и ти ми се присмиваш?

— Не, но не мога да се видя в ролята на странствуващия Дон Кихот. Нямам неговите възвишени чувства. Един обикновен пазител на закона, у когото няма нищо необикновено.

— Лъжеш се или се опитваш да скромничиш. Ти наистина си Дон Кихот, възправил си се срещу злото. Може би вярваш, че можеш да го премахнеш. Знаеш ли колко много зло има сред хората?

— Зная.

— Не се съмнявам, че познаваш живота и сигурно не ти е било лесно. Сам ли си?

Въпросът беше толкова неочакван, че почувствувах как се изчервявам. Благодарих на мрака, че прикри слабостта ми и отговорих неопределено:

— Нима в този свят човек може да бъде сам? Заобикалят ни толкова хора…

— Разбирам, ти си самотник. Знаеш ли колко хора се чувствуват сами в този свят?

— Не съм правил статистика — опитах се да се пошегувам, но в устата си усетих горчивина, нещо, което се случва с мен, когато съм смутен.

Повече не говорихме, върнахме се във вилата и тя ми каза своето тихо „лека нощ“. Прибрах се в стаята си и дълго не можах да заспя. Против волята си виждах в тъмнината големите питащи очи на Дора.

Следващия ден си ангажирах по телефона място в самолета за Анкара. На закуската бях в лошо настроение. Опитах се да водя весел разговор, но не ми провървя. Не излизаше нищо и моите шеги съвсем не бяха смешни. Тогава реших да й съобщя за смъртта на Юси.

— Знаете ли, Дора, трябва да ви съобщя нещо неприятно.

— Едва ли ще ми направи впечатление. Не намираш ли, че този свят е безкрайно тъжен?

— Може би — събрах смелост и казах: — Вашият съпруг е мъртъв!

— Кой съпруг?

— Юсеин. Нали ви е съпруг?

— За съжаление — беше. Знаете ли какъв изверг бе този Юсеин?

— Зная, той е вулгарен престъпник, но вие все пак сте го обичали!

— Сигурно — каза бавно тя. — Но това беше толкова отдавна… Нещо друго имаш ли да ми кажеш?

— Да, днес заминавам за Анкара.

Изненадах се от въздействието, което оказаха последните ми думи. Тя пребледня, очите й се наляха със сълзи.

— Това вече наистина е неприятно. Знаех, че ще стане, но толкова скоро…

— Трябва, Дора!

— Зная, рицарю! Дон Кихот ще гони вятърните мелници.

— Може и така да се каже! — опитах се да се усмихна и сам останах изненадан от обзелата ме тъга. — Аз ще се върна, Дора!

— Пази се и знай, че те чакам!

Неочаквано стана и се наведе над лицето ми. Почувствувах замайващия й дъх и топлата бърза целувка съвсем ме смути. Жената бързо се отдалечи от терасата. На вратата спря и се обърна:

— Запомни, чакам те, рицарю!

Не я видях повече този ден, затворила се бе в стаята си. Докато летях за Анкара, забравих за „Роза росса“ и цялата банда. Мислите ме пренесоха при Дора Герова и нейните прекрасни очи.

В Анкара се настаних в същия хотел и бях особено щастлив, когато видях приятеля си Мурад. Ваксаджийчето ме забеляза и се усмихна. Очевидно и той беше доволен от нашата нова среща. Кимнах му като на стар познат, оставих багажа си и се отправих към къщата, в която бе отседнал мистър Мелони. Оказа се, че не е в дома си. Имал уредена среща с директора на един от клоновете на своята банка в Анкара. Не ми оставаше нищо друго, освен да се прибера и след вечерята да се озова в леглото.

На другия ден преглеждах сутрешните вестници и едно заглавие привлече вниманието ми. С едри букви бе написано: „Загадъчно убийство край старата крепост“. Нямаше да обърна внимание на произшествието, ако не бе снимката, която показваше по доста натуралистичен начин убития. Лицето ми се стори познато. Вгледах се внимателно. Нямаше съмнение, трупът бе на Леон Майер. В съобщението се казваше, че вчера следобед един от пазачите на анкарската крепост открил в един ров труп на неизвестен мъж. Следваше описание на убития и апел: който го познае, да съобщи на полицията данните за самоличността му.

Прибрах вестника и бързо напуснах хотела. Отбих се при Мурад, който старателно почисти обувките ми, и се запътих към най-близкото полицейско управление. Трябваше да се уверя, че наистина се касае за Леон Майер и приликата със снимката от вестника не е случайна. Поисках от дежурния офицер да видя трупа, но учтиво ми бе отказано. Тогава си послужих с името на капитан Юлкер и съобщих целта на идването си в Турция. Направиха справка, след което жандармерийският поручик стана любезен и ми предложи кола, която да ме заведе в моргата.

Наистина убитият бе Леон Майер. Аутопсията бе вече извършена и поисках да се запозная с резултатите и материалите от следствието. Данните бяха оскъдни. При обиколка на старинната крепост над града един от пазачите забелязал в страничен ров трупа и веднага уведомил властите. На направената снимка се виждаше сгърченото тяло, което вероятно е било хвърлено тук след убийството. Казваше се, че никой не е чул шум от борба или изстрели. Медицинският протокол установяваше, че смъртта е настъпила преди повече от едно денонощие и причината е прободна рана, която достига до сърцето. Нанесена била от остър предмет с тясно острие с два заострени ръба. У убития не били намерени документи и пари, освен билет от самолета Измир-Анкара. Предположението бе, че целта на убийството е грабеж.

Помолих жандармерийския офицер да ме свърже с Измир и разговарях с капитан Юлкер.

Юлкер вече знаеше за смъртта на Леон Майер от вестниците и бюлетина на турската полиция. Съобщи ми и за залавянето на отец Филипо, който дори не направил опит да се скрие.

— Трябва да дойдете, господин криминален инспектор! Ще чуете много интересни неща и ще ви дам възможност сам да разпитате престъпниците. Има неща, които интересуват преди всичко вас. Касае се за вашите сънароднички.

— Ще се видим в най-скоро време, капитан Юлкер! Нуждая се от малко почивка.

След разговора напуснах управлението и се опитах да събера мислите си. Кой и защо бе премахнал Майер? Майсторският удар с кама ми подсказваше, че това е дело на моя стар познат Ван Гроот. Тази нощ почти не спах, размислях, съпоставях фактите, изграждах хипотези. Така ме завари утрото…

На следващия ден направих ново посещение на мистър Франклин Мелони. Този път ми провървя. Милионерът ме прие в своя кабинет и раздруса десницата ми като на стар приятел.

— Много се радвам да ви видя — каза той. — Ще пийнете ли нещо?

— Няма да ви откажа, сър. У нас казват, че само болният се пита, а аз съм в отлично здраве.

Мистър Мелони много се смя на шегата ми и позвъни. Влезе млад мъж с очила.

— Мисля, че при миналото ви посещение не ви представих секретаря си мистър Райнбергер.

Младият човек се поклони церемониално и ми се стори, че лицето му трепна.

— Той беше във вашата страна и въобще често я посещава — продължи мистър Мелони. — Досега е представлявал западногермански фирми, а сега ще служи при мен. Може да сте го срещали някъде.

— Не, не си опомням да сме се срещали с господин Райнбергер!

— Жалко, той е забележителен човек и сигурно щеше да ви направи впечатление. Мистър Райнбергер, моля донесете ни уиски.

Секретарят побърза, да изпълни поръчката и скоро отпивахме големи глътки от кристалните чаши. Американецът се усмихваше самодоволно.

— Какво ви води насам, господине? Сигурно ще ми кажете нещо за „Южния кръст“!

— За съжаление нищо, мистър Мелони, но, надявам се, скоро ще знаем нещо за прословутия диамант. Този път съм в Анкара като турист.

Той смръщи вежди.

— Знаете ли по какво си приличат полицаите и търговците? Те непрекъснато хвалят своята стока и на купувача не остава нищо друго, освен да им повярва. От обещания глава не боли!

— Вие също не сте лишен от чувство за хумор, сър!

— Радвам се да го чуя!

След кратка пауза американецът продължи:

— Не ми се сърдете, но вече изгубих търпение и вяра, че някога камъкът ще бъде върнат. Реших да наема частни детективи, които да се заемат с тази работа.

— Това е ваше право!

Последва кратка пауза и милионерът напълни отново чашите.

— И все пак интересите ви на турист не обясняват всичко. На какво дължа вашето посещение, господине?

— Дойдох, за да ви уведомя, че сте били изложен на голяма опасност, сър.

— Шегувате се, не се е случило нищо необикновено. Ако забележех нещо, щях да уведомя местната полиция.

— Мистър Мелони, посетил ви е известен престъпник и това сигурно не е било случайно. Съветвам ви да бъдете по-внимателен, когато се срещате с непознати лица!

Милионерът се разтревожи, дори стана от мястото си и се заразхожда нервно.

— Моля кажете ми всичко! Не ви разбирам!

— Четете вестници и знаете какво става по света — продължих аз. — Богати хора като вас са прицелна точка на престъпниците. Не изключвате ли възможността да ви похитят срещу откуп?

— Вие се шегувате! Моля уточнете се!

Извадих фотографията на Леон Майер и му я показах.

— Познавате ли този човек?

Той дълго се взира и най-после отговори:

— Срещам се с толкова хора… Чакайте, спомних си! Срещах този човек, но къде?

— Ще ви помогна! — показах му втората фотография, направена от малкия Мурад. — Това е пред дома ви в Анкара. Сега сигурно ще си спомните!

— Но да, разбира се. Той идва тук при мене.

— Какво иска от вас този господин?

— Бизнес. Бил собственик на увеселителни заведения в Истанбул, които срещу малко пари можели да дадат големи печалби. Убеждаваше ме да посетя едно от тях и сам да се уверя колко доходно може да стане това предприятие.

— Предложи ви да станете негов съдружник?

— Нещо такова. Да участвувам със средства в основния капитал и, разбира се, след това и в печалбата. Имаше грандиозни планове.

— Съгласихте ли се?

— Как смятате? — мистър Мелони дори се разгневи. — Аз съм вярващ член на англиканската църква и доходи, придобити по съмнителен начин, не ме интересуват. Всички тези увеселителни заведения миришат на проституция. Не сте ли съгласен?

— Споделям възмущението ви, въпреки мнението на някои, че парите не миришат. И все пак не можете ли да ми разкажете нещо повече за този човек?

— Не го познавам, но имах чувството, че говоря със сутеньор или нещо подобно. Тези хора са ужасни, надушат ли пари. Ето и този, прочел във вестниците, че съм в Турция и решил, че може да спечели нещо. Едва не го изхвърлих.

— Мистър Мелони, съществува подозрение, че този човек е замесен в изчезването на „Южния кръст“!

— Боже мой! — възкликна американецът. — Но защо не ме предупредихте? Щях да уведомя полицията! Та той беше тук!

— Не се безпокойте, той вече е в ръцете на полицията.

— Поздравявам ви! Кога го заловихте?

— За съжаление не го заловихме. Сега той лежи на една от каменните маси на съдебната медицина в Анкара. Този господин — мисля, че се казва Розенберг, е бил убит от неизвестни лица. Сигурно сте чели вчерашните вестници.

— Не разбирам турски, а и от политика не се интересувам — каза с нотка на разочарование мистър Мелони. — Жалко, че полицията закъсня, можеше да се научи много от този човек. Кога е убит?

— Преди няколко дни. Трябва да ви разочаровам, той беше важна нишка към диаманта. Сега трябва да почнем всичко отначало.

— Да не би да е бил във връзка с онази престъпна организация, за която говорехте при предишното си посещение?

— Да, мистър Мелони. „Роза росса“ вече не съществува фактически, добрахме се до някои от членовете й, но главното действуващо лице си остана неизвестно. Ако го открием, ще научим как е изчезнал диамантът и още много интересни неща за престъпната дейност на бандата. Освен с кражби на диаманти, се е занимавала с търговия на бели робини, наркотици и оръжие. В Измир открихме леговището й, вестниците не съобщиха в интерес на следствието, сега ни остава да се доберем само до шефа й и вие ще имате вашия диамант.

— Поздравявам ви! — каза възторжено мистър Мелони. — И все пак този проклет „Южен кръст“ трябва да бъде намерен, колкото и да струва това. Хвърля се петно върху моите банки и върху доброто ми име. Вие разбирате, някой може да каже, че дори аз съм организирал загадъчното изчезване на скъпоценния камък, за да получа обезщетението.

— Да, разбира се, дори могат да ви обвинят, че сте присвоили „Южния кръст“ и нарочно разигравате комедията по неговото търсене. Това понякога се случва във вашите среди, нали, мистър Мелони?

— За съжаление имате право! — поклати загрижен глава милионерът. — Особено моите врагове, а и аз като всеки човек си имам такива. За щастие — не могат да го докажат! Радвам се, че ме разбирате, господин криминален инспектор. Моето положение наистина не е приятно.

— Трябва да се пазите от журналистите! — казах аз. — Те са майстори на такива инсценировки. Знаете колко ваши колеги, притежатели на кораби, потапят нарочно собствените си съдове, за да получат застраховката на „Лойд“.

Мистър Мелони стана съвсем угрижен, очевидно нервите му бяха обтегнати до крайност. Сграбчи ръката ми и каза натъртено:

— Господине, ако знаете колко разчитам на вас! Вие сте умен човек, доказахте го преди малко. Направете всичко да върнете диаманта и аз ще ви бъда вечно задължен! Търсете! Човек като вас не може да не надуши отново следата.

— Мисля, че трябва да ви разочаровам. Направих всичко, което мога, изпълних задачата си и открих сънародничките си, които „Роза росса“ е продала като бели робини. Сега мисля да се върна в родината си.

— А „Южният кръст“?

— Това е работа на Интерпол.

— А ако ви помоля?

— Съжалявам, мистър Мелони! Сигурен съм, че така ще е по-добре.

Станах и се сбогувах. Милионерът ме изпрати чак до пътната врата. Стисна ми ръката.

— И все пак помислете, господин криминален инспектор! Готов съм да ви заплатя…

— Знаете, че парите не ме интересуват особено много. По-важно е чувството, че си сторил справедливо дело. Приличам ли ви на гладиатор?

— Не ви разбирам!

— Някога гладиаторите умирали за славата на господаря си. Преди смъртта си го поздравявали. А този господар надживявал своите гладиатори.

— Познавате добре историята!

— Това ми е хоби. И още нещо ще ви кажа! Господарят оставал винаги недосегаем, защото бил Цезар!

— Сигурно е било така, вярвам ви!

— Довиждане, мистър Мелони!

Оставих слисания милионер и се слях с тълпата. Вече нямах работа в Анкара, затова, след като се разделих с моя малък приятел Мурад, взех самолета за Измир и вместо след пристигането си да се обадя на Пикеринг, отправих се към моя временен дом, където ме очакваше Дора. Тя ме посрещна радостна и стори ми се — дори щастлива.

— Чаках те, рицарю!

Тези три думи така ме стоплиха, че ми се поиска времето да спре неумолимия си ход. За мене, скитника, който дори няма свой дом, те бяха достатъчни, за да разбера какво съм загубил безвъзвратно. Досега ме бяха чакали само майка ми и Семирамида.

— Няма ли да ме целунеш? — запита тя.

Гледах изненадан младата жена, големите й питащи очи, в които сега грееше толкова щастие. Не дочака отговора ми, изтича и се притисна към мен, обви врата ми с топлите си ръце. Чувствувах тръпнещото й тяло, изгаряха ме ласките й. Тогава се запитах имам ли право! Аз, мъжът, почувствувал полъха на есента на живота, и тази разцъфнала, изпълнена с живот жена. Отстраних я нежно и погалих косите й.

— Търсил ли ме е някой?

Тя остана поразена от студенината ми, в очите й бликнаха сълзи. Отвърна съвсем тихо:

— Не зная, запитай иконома. — После се опита да се усмихне. — Ще пиеш ли кафе? Сигурно си уморен, ще ти го направя аз. Мама казваше, че умея да правя кафе.

Кимнах й в знак на съгласие и тя, избърсвайки сълзите си, изтича към кухнята. Седнах на терасата и разбрах, че ми е безкрайно тъжно. Появи се икономът.

— Господинът трябва да се обади на този телефон. — Подаде ми листче с номера и се оттегли.

Знаех, оттатък щях да чуя гласа на Пикеринг или Юлкер и странно, този път не бързах, чувствувах се уморен и ми се искаше да забравя за проклетата „Роза росса“ и злокобния диамант.

Появи се Дора с поднос, на който димяха две чашки. Пиехме мълчаливо, единствено поклащането на листата на палмите нарушаваше тишината.

— Ти сигурно пак ще ме оставиш сама! — каза тя. — Видях преди малко иконома.

— Да, ще трябва да се обадя по телефона.

Станах бързо и отидох в съседната стая. Набрах номера и чух познатия глас на Юлкер:

— Чакахме ви, господин инспекторе. Вие сте във вилата, нали? Ще ви изпратя кола.

Измърморих нещо като съгласие и се върнах на терасата.

— Ще трябва да ви оставя за малко, Дора!

— Зная. Майка ми казваше, че жените са създадени да чакат. Виждал ли си скулптурата на гроба на Димчо Дебелянов?

Кимнах утвърдително и тя се усмихна тъжно. Разбирах я отлично, изгарях от желание да я притисна до гърдите си, но потиснах желанието си и казах със спокоен глас:

— Някога също обичах романтиката, но животът ме научи да бъда реален.

— Сега всички са реалисти и затова може би изчезна много от красотата. Когато обикнах Юсеин, не допусках, че той вижда в мое лице стоката, от която може да получи печалба. Как гледаш ти на мене, Дон Кихоте?

— Като на Дулцинея Тобозка.

— Охо-о! — сви устни тя. — Нима наистина за тебе съм Дулцинея?

В това време се появи икономът.

— Колата ви чака, господине!

Бях му безкрайно благодарен. Бързо се надигнах от стола. Дора се усмихна тъжно.

— Винаги съм ненавиждала третия, който се появява между двамата.

— Довиждане, Дора!

— Припомни си статуята на чакащата жена. Аз ще седна на този стол и няма да мръдна, докато не се върнеш!

Кимнах и побързах да се отдалеча, защото чувствувах, че ако се забавя още малко, колата трябва да си отиде празна.

Юлкер ме посрещна в кабинета си в зданието на жандармерията. Беше много любезен.

— Хареса ли ви Анкара?

— Много. Мистър Пикеринг тук ли е?

— Не, и той изчезна някъде като вас. Странни хора са полицаите! След като изпълнят задачата си, се впускат в живота да наваксат изгубеното. „Роза росса“ е разгромена и туризмът стана привлекателен за вас.

— Може би е така, капитане, но диамантът още е в неизвестност. Срещнах се с мистър Мелони.

— Е, беснее ли още всесилният милионер?

— Поукротил се е, но не пее благодарствени псалми в наша чест.

— Правим, каквото можем! — вдигна рамене Юлкер. — Искате ли да поговорите с отец Филипо?

— С удоволствие.

— Добре, ще ви оставя да си побъбрите, той е особено словоохотлив. На нас разказа много, искам и вие да имате впечатление. — Позвъни и бързо запита: — Според вас кой е убил Леон Майер?

— Някой, който е търсил у него нещо, което го интересува.

— Диаманта?

— И това, но и мълчанието му. Залавянето му беше предстоящо, Майер е знаел много неща и този „някой“ е решил да прекъсне следата, която сигурно води към самия него.

— Интересно. Трябва да намерим на всяка цена убиеца! — каза замислен Юлкер.

— Аз вече се страхувам за него!

— Сигурно сте прав! — кимна капитанът. — Убедих се, че имате голям опит.

— Благодаря ви! — поклоних се церемониално.

В това време въведоха отец Филипо. Вървеше бодро, със самочувствие. Не носеше белезници и на пълното му лице се появи благодушна усмивка. Дори вдигна десница да ни благослови. Нахалството му ме ядоса:

— Излишно, отче! Капитанът е мюсюлманин, а аз атеист. Запазете благословиите си за други.

За миг отецът се смути, но после каза с примирение:

— Заблудените овци ще се върнат в стадото. Наш дълг е да им помогнем!

— Не мога да въздържа радостта си, че ме смятате за овца. Капитан Юлкер ще бъде по-нещастен от мен, защото не разбира италиански. — Посочих му стола. — Да оставим теологическите разговори, имаме по-важна работа!

Капитанът ни остави сами и аз дълго разглеждах розовото пълно лице на монаха. В погледа му имаше толкова наивност, че ми се искаше да чукна дебелата му мутра. Запитах спокойно:

— Надявам се, че съзнавате сериозността на положението си, отец Филипо? Самопризнанието би облекчило съдбата ви.

— Невинен съм пред съвестта си, господине! Помагах само на заблудени девици, отдали се на порока. След това те намираха семейство и почтен живот.

— И вие правехте това, за да получите материални облаги, нали? Учудвам се на вашата безкористност!

— Не може да го докажете. Правех всичко безвъзмездно, както подобава на служител на католическата църква. За делата ми може да ме съди само духовен съд!

— Това ще решат турските власти. Сега разказвайте за богоугодната си дейност!

— Вече казах всичко.

— На мене — не!

— Какво искате да знаете?

— Всичко, от самото начало. И трябва да ви предупредя, че зная доста неща!

— Тогава защо искате да говорите с мене?

— За да сверя каквото зная с вашите показания. — Запалих цигара и твърдо казах: — Искам да ви предупредя, отче, че въпросите ще задавам аз, а вие сте тук да отговаряте!

— Грубост на атеист?

— Не, само откровение? Слушам ви!

Отецът се поизкашля, лицето му почервеня. Явно думите ми го бяха смутили.

— Аз не съм извършил нищо лошо — каза той.

— Това вече чух. Разкажете за девойките, които водехте „на лечение“ в санаториума на д-р Ненчини! Откога започнахте тази си „спасителна мисия“?

— Наистина спасителна! — оживи се отец Филипо. — Намирах тези момичета в публичните домове и вертепите на Изтока и ги спечелвах за светата вяра. Уверявам ви, чудото ставаше, те се превръщаха от блудници в завладени от религиозен екстаз девици. Много труд ми струваше това — да обикалям вертепите, да ги поучавам, да ги карам да се замислят върху живота, който водят. След просветлението на вярата разбираха досегашния си живот и се отказваха от него, ставаха Христови невести. Тогава ги повеждах по светите места и вероятно разбирането на собствената им грешка ги довеждаше до разкаяние. Ставаха тихи и вглъбени в себе си и когато това надминеше допустимото, водех ги на преглед при д-р Ненчини. Какво лошо съм сторил?

— Добре, отговорете ми: интересувахте ли се след това за съдбата на послушниците?

— Да, казваха ми, че след оздравяването им ги изпращали до различни манастири, които те сами си изберат.

— Уверявам ви, че са ви лъгали, но не съм убеден, че не сте знаели какво ще стане с момичетата. Кажете ми, откога се познавате с Леон Майер?

— Не познавам такъв човек.

— Ще опресня паметта ви!

Показах му снимката на покойния Майер пред санаториума и след това неговата собствена фотография.

— Били сте заедно при лекарката, ще го отречете ли?

— О, да, познавам този господин, но не зная, че се казва Майер. Мисля, че името му е Розенберг. Много възпитан и акуратен човек.

— Няма да спорим. Откога го познавате?

— Може би от една-две години. Запознахме се случайно.

— Кой ви запозна?

— Не мога да си спомня, но мисля, че беше д-р Ненчини.

— Добре, отче, ще извикаме лекарката тук и тя навярно ще ви помогне да си спомните някои неща. Мисля, че знаете за арестуването й, когато са прехвърляли вашите Христови невести със сандъци в един кораб, които се казва „Самба“. Той е трябвало да ги откара за Казабланка на пазара за бели робини. След това и вие щяхте да получите поредното си комисионно, но събитията се развиха неблагоприятно за вас. Искам да ви осведомя, че възпитаният Леон Майер, или както го нарекохте Розенберг, е международен мошеник и убиец, картотекиран в Интерпол. Той е един от хората на „Роза росса“. Трябва да ви съобщя, че д-р Ненчини е признала всичко и в показанията й има сериозни обвинения срещу вас и вашата дейност, която е от десетина години… Навярно ще ме попитате коя е тази „Роза росса“?

Отецът се поизпоти, разбра, че нещата не се развиват в негова полза. Можа само да каже:

— Не забравяйте, че съм свещеник!

— Нито за миг, отец Филипо! Вашата мръсна работа няма нищо общо със светостта, с която искате да се окичите. Тя е разобличена от останалите свидетели, доктор Ненчини и капитан Перес. Затова съветвам ви: напишете искрени показания!

— Господине, повтарям ви, мене може да ме съди само духовен съд!

— Отец Филипо, вие сте стар грешник! Къде са мръсните ви пари, които спечелихте с продажбата на човешка плът?

— Господин инспекторе…

— Оставете! — прекъснах го аз. — Цялата мръсотия, в която сте се потопили, мирише. Обещавам ви да приложа цялото си влияние пред турските власти да ви предадат на граждански съд. Сега кажете ми какво знаете за Шефа?

— Нищо — смънка той. — Дори нямам представа дали е мафиоз или някой друг.

— Сигурен ли сте?

— Кълна ви се! Аз съм италианец от Сицилия и зная законите на тамошните организации. Вярвайте ми, това, което казвам, няма нищо общо със закона на мълчанието. Аз наистина не зная нищо за него.

— А за Мамичка?

— И нея не съм виждал. Леон Майер казваше, че я познава. Някаква стара дама…

— Сигурен ли сте, че е жена?

— Мисля, че да. Леон ми е казвал, че него смятат за Мамичка. Него го наричаха Санта Мария, което ще рече божия майка. Затова…

— Знаете ли, че Леон Майер е мъртъв?

— Не! — Удивлението му беше искрено. — Кой го е убил?

— Защо смятате, че е убит? Човек умира и от естествена смърт.

— Предполагам. Последната вечер, когато сте влезли в санаториума, той бе крайно неспокоен. Каза ми, че се е получило предупреждение…

— От Мамичка ли?

— От нея. Каза, че вероятно полицията е по следите ни и трябва поне за известно време да спрем дейността си. Мислеше да замине за Хонконг, където щях да отпътувам и аз.

— Защо се измъкнахте от санаториума?

— Нали ви казах. Леон беше неспокоен, дори д-р Ненчини го укори за страхливостта му. Той повлия и на мене и аз също…

— Се измъкнахте през задния вход, нали?

— Да, така беше.

Виждах, че достопочтеният отец става все по-словоохотлив. Очевидно се стараеше да получи благоразположението ми.

— Господин инспекторе — продължи боязливо той, — ще ви напиша всичко, без да крия нищо, но моля ви, предайте ме на духовен съд. Обещавам ви голяма част от спечеленото да дам в полза на бедните.

— Добре, отче! Дано вашият бог се умилостиви от индулгенцията ви. Не ви ли е казвал Майер за някакъв откраднат диамант?

— Спомена такова нещо. Спомена някакъв арабин, който се опитвал да надхитри всички, но платил за измяната си.

Едва не се издадох, толкова ме развълнуваха последните думи на отеца. Разбира се, на такива като Майер не можеше да се вярва. Може би той е намерил камъка у Юсеин, когото е премахнал, и сега е искал да заблуди друг член на бандата. Тогава диамантът може би беше вече у Ван Гроот, защото не се съмнявах, че убиецът на Юси е Майер. „Южният кръст“ бе огромна притегателна сила за всички от „Роза росса“ и те не се спираха пред нищо, за да го притежават. Помислих си колко различни щяха да бъдат нещата, ако Леон Майер беше жив!

Позвъних и когато полицаят се появи, го помолих да отведе отец Филипо. От него нямаше какво повече да науча. Появи се капитан Юлкер.

— Още ли е така упорит, колега? — запита той. — Създаде ни много неприятности, заплашваше с Ватикана.

— Вече е мек, капитане, и моли да бъде предаден на духовен съд. Накарайте го да напише нови показания и ми ги дайте да ги прочета. Ако е изпуснал нещо, ще го подсетя да го добави.

— Благодаря, инспекторе! И все пак трябва да ви разочаровам. Най-вероятно този престъпник ще бъде предаден на духовен съд на католическата църква. Никой у нас не желае да изостри отношенията си с Ватикана. Политиката си е политика!

— Разбирам ви, капитан Юлкер! Мисля, че ние изпълнихме дълга си. Сега има думата правосъдието. Знаете ли нещо за Лари Пикеринг?

— Разбрах, че замина някъде. Истанбул или Анкара — не зная.

Вече жадувах да се прибера и уморен се отпуснах на задната седалка. Стори ми се, че когато нашата кола тръгна, някаква спортна кола се залепи зад нас. Не й обърнах внимание, защото хиляди туристи отиваха да се полюбуват на красивото крайбрежие. Колата ни задмина едва когато спряхме пред вилата.

Забързах към терасата, където ме чакаше Дора. Намерих я седнала на плетеното кресло, загледана в залеза. Море, пламтящо небе и на този фон се полюшваха кичестите палми. Скоро очарованието на природата изчезна и синкав мрак обви брега.

— Беше красиво, нали? — каза Дора.

— Много. Колко милостива е природата! Поднася ни красота, за да ни направи по-добри, за да забравим калта на живота…

Тя погали ръката ми. Останахме дълго така, докато небето се покри със звезди и луната нарисува в морето своята златна пътека. Вечерята премина все така в мълчание. Отнякъде долиташе тиха музика и признавам, тогава се чувствувах истински щастлив. Искаше ми се времето да спре. Колко продължи това, не зная, но Дора ме върна отново в действителността.

— Лека нощ, Дон Кихот!

Отдалечи се безшумно и не ми оставаше нищо, освен да се прибера в стаята си. Опънах се в леглото и загасих лампата. Вратата на стаята ми бе отворена и гледаше към осветената от луната тераса. Ветрецът поклащаше прозрачното леко перде и всичко бе неземно, призрачно и неописуемо красиво.

Тогава като видение с развети коси се появи чудна женска фигура, пердето се отмести и жената безшумно тръгна към мене. Почувствувах галещите топли ръце и чух тихия нежен шепот:

— Не ме отпращай, рицарю!

Ухаещите коси покриха лицето ми и аз забравих дори прекрасната лятна вечер.

Глава XI

Когато се събудих, слънцето отдавна бе изкачило хоризонта. Протегнах ръка, но Дора вече я нямаше и сам не можех да разбера дали всичко не бе само един хубав сън.

Приготвих се за закуска. Дора вече ме чакаше и този път очите й бяха блестящи и топли и заедно с това, както на мене тогава се стори — щастливи.

— Добро утро, рицарю! — Запита тихо: — Сърдиш ли ми се?

— Не, Дора! Искам да кажа, че сте много мила…

Не ми отговори, лицето й пламна и нямаше защо да бъда психолог, за да разбера колко щастлива е младата жена. Хранехме се мълчаливо и ми се искаше това да продължи безкрайно дълго.

Влезе икономът и прекъсна очарованието на това незабравимо утро.

— Господине, търсят ви по телефона.

Знаех, че не бива да ругая, въпреки че ужасно ми се искаше да го сторя. Кимнах на Дора и се отправих към телефона, проклинайки откривателя му Бел и всички онези, които са усъвършенствували тази дяволска машинка.

— Ало!

— Мистър Колев, нали? — каза някакъв глас на английски.

— Кой сте вие, дявол да ви вземе?

— Един ваш познат.

— Кой?

— Ван Гроот. Спомняте си, нали?

— Безкрайно съм изненадан, мистър Гроот! Вие ли бяхте снощи в спортната кола?

— Досетлив сте, мистър Колев! Мамичка особено много ви цени.

— По дяволите вашата Мамичка! — изругах гневно. — Поздравявам ви за последните ви подвизи, Ван Гроот!

— Благодаря, правя, каквото мога!

— На какво дължа вашето внимание? — запитах аз.

— Искам да ви видя! Такова е и желанието на Мамичка.

— Ще бъда очарован от такава среща! Какво предлагате?

— Ще излезете сам, без опашка, и аз ще ви отведа където трябва. Мамичка ви гарантира безопасността.

— А вие, Ван Гроот?

— И аз. Мисля, че битката свърши.

— Не ви ли е минала мисълта да ме вземете за заложник? — запитах предпазливо.

— И това няма да помогне, мистър Колев. Аз също ще искам от вас да ми осигурите безопасността.

— Не мога да ви обещая нищо, преди да се срещнем. Определете ден и час!

— Още днес в единадесет. Ще ме чакате сам на петстотин метра от вилата, в която сте отседнали, по посока на Измир. Приемате ли?

— Приемам!

— И предупреждавам ви, никакви опашки, защото ще анулирам договора!

— И с това съм съгласен.

— Тогава до скоро виждане, господин ченге!

Слушалката щракна. Погледнах часовника си, беше десет и пет минути. До срещата имаше цели петдесет и пет минути. Първото ми хрумване беше да позвъня на капитан Юлкер и му разкажа за срещата. Това бе най-разумното, което можех да направя, но ми стана срамно. Бях обещал, дори обещанието, дадено на един престъпник, трябваше да се изпълнява. Знаех, че Лари и всеки друг разумен човек биха ме обвинили в лекомислие и авантюризъм, но на мене нравът ми е такъв. Дадената дума е нещо, на което държа. Върнах се при Дора.

— Кой беше? — запита тревожно тя.

— Един приятел. След малко трябва да ви оставя отново сама.

— Предчувствувах, когато те извикаха.

Запалих цигара и дълго мълчах. Единствено цъкането на стенния часовник нарушаваше тишината. След третата цигара станах.

— Трябва да се подготвя.

Тя само кимна и не мръдна от мястото си. Наведох се, целунах косите й и отидох в стаята си. Пристегнах коланите на пистолета и взех още два пълнителя. Облякох сакото, за да прикрия оръжието, и отидох да се сбогувам с Дора. Тя стоеше все така на мекото кресло, стори ми се, че дори не е помръднала.

— Довиждане, Дора! Бъди спокойна, дете, ще се върна!

— За първи път ми проговори на „ти“ — опита да се усмихне тя. — И моля те, не ме наричай никога вече дете!

Наведох се и отново целунах косите й. После тръгнах към вратата. Чух гласа й след мене:

— Не забравяй, че те чакам, Дон Кихот!

Тръгнах по асфалтовия път към Измир, имах на разположение още десет минути. Тогава си спомних, че я бях нарекъл „дете“. Мина ми мисъл, която изведнъж пречупи радостта от преживяното. Тя наистина беше дете и ако някога се бях оженил по-млад, можеше да ми бъде дъщеря. Отново ме обзе онова ужасно чувство на самотност. Спомних си фотографиите на Юсеин, където той бе млад, красив и редом с него видях своя образ на все още изглеждащ отлично човек на зряла възраст. Тогава чух изскърцването на спирачките на спортно BMW.

— Заповядайте, мистър Колев! Бяхте се замислили и можех да ви блъсна и офейкам. Наоколо е съвсем пусто, нали?

— Защо не го направихте?

— За да ви докажа добрите си намерения.

Влязох в колата и седнах до Ван Гроот. Той рязко потегли и полетяхме по горещия асфалт.

— Не се ли страхувате за гумите? Асфалтът е ужасно напечен.

— Гумите ми са клетъчни и няма опасност от авария. Страхувате ли се?

— Не, иначе нямаше да дойда. — След кратко мълчание продължих: — Знаете ли защо не ме блъснахте? Аз ще ви кажа. Вие сте в безизходица, Ван Гроот, нарушихте тукашните закони и два трупа тежат на съвестта ви. Няма да ви е леко, ако аз съм третият. Сега разчитате на мене да се измъкнете. Така ли е?

— Отгатнахте, мистър Колев! После, ние сме нещо като съюзници. Аз премахнах ваши врагове, които по силата на известни обстоятелства станаха и мои.

— Да, вие спестихте труда на палача. Позволете да ви задам един въпрос! Откъде знаете името ми?

— Каза ми го Мамичка.

— Тази Мамичка е отлично осведомена. Сега още един въпрос! Вие ли премахнахте Леон Майер?

— Нима се съмнявате! Преди малко загатнахте за това.

— Заради диаманта и парите ли?

— И за това. Нареди ми един човек, който е във връзка с Шефа.

— Интересно! Мога ли да зная името му?

— Това ще реши Мамичка.

— А да знаете случайно името на Шефа.

— Не, Леон Майер го знаеше, но плати за това, а на мен ми се живее още. Готов съм дори да се откажа от мръсната игра и да заживея нормално, стига да се измъкна.

— Вие сега сте богат човек. При обиска на трупа на Майер не са намерили никакви пари. Не допускам да е бил толкова беден.

— Парите са у мене.

— А диамантът?

— Не беше у него. Майер е убил Юсеин заради „Южния кръст“, но се е излъгал. Този диамант просто пропадна някъде, почвам да мисля, че никога не е съществувал.

— И за нещо, което не съществува, се избиха толкова хора?

— Непонятно ми е, мистър Колев! Поне този път ми повярвайте!

Колата се отби по страничен черен път и се озовахме в пуста местност. Навлязохме в рядка гора, между клоните на дърветата забелязах да се червенеят керемидите на някаква сграда.

— Пристигнахме! — каза Ван Гроот и спря пред желязна ограда.

Холандецът слезе и отвори вратата, след което подкара колата в двора. Спряхме пред не особено голяма мрачна сграда и той ми отвори вратата.

— Ще ви заведа при Мамичка. Благодаря ви, че изпълнихте обещанието си и зад вас няма опашка.

— Аз държа на думата си!

Той само кимна и ме поведе по скърцащия под краката ни пясък. Сградата наистина бе мрачна и навяваше тъга. Голяма част от тухлените стени бяха покрити с бръшлян, който скриваше прозорците. Вътре бе още по-неприветливо и цареше полумрак. Въведе ме в тъжен хол със старомодни мебели, на които плюшът бе доста поизтъркан.

— Почакайте, моля! Ще съобщя за вас.

Седнах в едно от креслата, стараех се да преодолея потискащото чувство, което ме обземаше против волята ми. Постарах се да бъда с гръб към стената, за да не ме изненадат отзад. Разкопчах сакото, за да ми бъде под ръка колтът, и зачаках.

Тишината бе напрегната, струваше ми се, че чувам ударите на сърцето си. Отдясно вратата изскърца. Обърнах се рязко натам. Наметната с дълъг ориенталски шал, се появи женска фигура. В сумрака не различавах чертите на лицето й, но вече се догаждах коя е Мамичка.

Жената се обърна към светлината. Пред мен стоеше с поднос, в който димяха две чашки горещо кафе, Евгения Покровска.

— Добър ден, господин Колев! Зная, че обичате кафето ми и ви оставих да почакате, докато го сваря. Ще ме извините, нали?

— Щастлив съм да ви видя, мадам!

Тя доближи и остави подноса на масичката. Седна срещу мене и се усмихна неестествено.

— Много ли се изненадахте? Сигурно не сте очаквали да видите тук вашия двоен агент.

— Ще ви разочаровам. Почти бях сигурен, че ще ви срещна тук. Дори в Анкара един мой помощник ви направи снимка. Несполучлива наистина, но страшно ми напомни за вас. Искате ли да я видите?

Не изчаках отговора, поднесох фотографията на Мурад. Тя я пое и дълго я разглежда. После ми я върна и се опита да се усмихне.

— Улика, нали? Вие сте интелигентен, господин Колев, но признайте, все пак се излъгахте.

— Вие също, мадам.

— Защо?

— Давахте ми сведения и това много ми помогна да разгромим „Роза росса“. Организацията вече не съществува.

— Да, нанесохте тежък удар.

Отпи от кафето си, последвах я и аз. Тя ме разбра и каза:

— Нямам намерение да ви сторя лошо, господин Колев. С това само ще утежня положението си. Аз загубих играта!

— Защо поискахте да ме видите?

— Сантименталност на стара жена, господине. Имаме доста да си побъбрим. Нали имате свободно време?

— На ваше разположение съм, мадам!

— Това ще бъде нещо като самопризнание, но ще го направя само пред вас. Обещайте ми, че няма да стане достояние на турските власти и на вестниците. Не обичам шума!

— Престъпленията трябва да бъдат наказвани. Това е и възпитателна мярка. Не сте ли съгласна?

— Вие сте непоправим служител на закона! Нима човешкото във вас не съществува? Трябва да ви предупредя, че не съм извършила нищо нередно на турска територия!

— Вярвам ви, но между нашите страни съществува конвенция за екстерниране на престъпници. Вярвам, че ви е известно!

— Разочаровате ме! Изглежда, че полицаите от времето на Жавер досега не са претърпели никаква еволюция.

— Грешите, мадам! Сравнението ви никак не е уместно. Нима не виждате колко много се промени светът? Жан Валжан бе преследван за кражба на хляб, а сега гладни хора, поне у нас, няма. А и престъпниците…

— Зная какво ще ми кажете! — прекъсна ме тя. — Убийства, грабежи, социална среда! Може би сте прав, но все пак, надявам се, че ще ме изслушате. Ще запалите ли един „Ротманс“?

— Не, предпочитам БТ.

— Любов към родното! — каза горчиво тя. — Ще ми дадете ли една от вашите цигари?

Запушихме, отпихме последните глътки от кафето и тя започна с равен глас:

— Направихте една грешка, господин Колев. Не проверихте, че няколко пъти съм пътувала до Виена. Имам там съученичка, която ми изпраща покани. Веднъж с „Балкантурист“ обиколих Западна Европа. Това може би щеше да ви подсети за нещо! Не ви излъгах, че произхождам от богато търговско семейство, но не ви казах, че баща ми се оказа предвидлив човек и внесе в швейцарска банка значителна сума на мое име още преди проклетата ви революция. Мразех ви много, дори се блазнех от мисълта, че всичко, каквото правя срещу вас, руши устоите на държавата ви. Уви, излъгах се горчиво!

— Надявам се, че не сте ме повикали да ми четете политически лекции — усмихнах се аз. — Не можете ли да бъдете по-конкретна?

— Не, оставете ме да си говоря. Свещениците по време на изповед са по-търпеливи и затова вярващите получават облекчение след изповедта.

— Вие на изповед ли сте?

— Може и така да го наречем. Представете си, че търся срещата с вас, за да успокоя съвестта си и не забравяйте, че мога да ви премахна! Зад вратата е Ван Гроот и не може да ви спаси и желязото, което е издуло сакото ви под лявата мишница. Но аз не ви смятам за мой пленник!

— Говорите така, защото сте в безизходица. „Роза росса“ е разгромена, Интерпол и турската полиция са по петите ви. Какво бихте спечелили, ако ме премахнете? Вие — присъда за престъпление на турска територия, която ви осигурява затвор до края на живота ви, а Ван Гроот — сигурна вратовръзка от насапунисано въже. Така ли е? Мисля, че можем да разговаряме като равни и посещението, което ви направих, е само на добра воля.

— Не съм се съмнявала никога във вашата интелигентност! — усмихна се тъжно тя. — И все пак постарайте се да ме изслушате, без да ме прекъсвате, господин полицай!

— Слушам ви!

— И тъй, мразех ви! — продължи тя. — Чувствувах известна сигурност поради парите си в Швейцария и очаквах момента, когато ще проявите наивност и ще ме пуснете на Запад. Когато това стана, бях още красива жена. Във Виена се запознах с един твърде изискан господин, американец от италиански произход. Прекарахме отлично. Виена, Алпите, посетихме и Италия, Париж! Разбира се, българските власти не подозираха нищо за моите пътешествия, за тях аз бях гост на моята приятелка. Тогава този господин ме посвети в неща, които наричаше подривна дейност, и поиска да му сътруднича. Бях луда от любов и вярвах, че правя нещо за каузата на „свободния свят“. Уговорихме се след две години отново да се срещнем във Виена, като дотогава не правя нищо, което да възбуди подозрение у българските власти. Завърнах се и дори влязох в единната ОФ организация. Мисля, че добре играех ролята на приобщила се към социализма патриотична буржоазия. Между другото станах гледачка и това заедно с парите, които понякога ми носеха гости на нашата страна, ми осигуряваше съвсем прилично съществуване. Когато след две години отново посетих Виена, там ме посрещна млад човек от името на американския ми приятел. Това беше известният ви Леон Майер. Тогава бе млад и дори красив и скоро замести онзи, който го бе изпратил. Аз, красивата жена на средна възраст, се впуснах с жар в тази нова любовна авантюра. Леон пръскаше пари с щедра ръка и бях очарована от него. Тогава той ми обясни ролята, която трябваше да играя: да бъда надеждна пощенска кутия, срещу което ще получавам своя дял. Вече подразбирах, че не участвувам в благородна политическа борба, а в нещо, което няма нищо общо с идеалите.

— И от политически, станахте криминален престъпник — прекъснах я аз.

— Пак ме прекъсвате! Колко сте нетърпелив!… Но да продължа! И тъй, станах член на организация с поетичното име „Роза росса“ и получих прозвището Мамичка. Между другото международното положение се подобри. България бе обявена за туристическа страна и това доведе до нахлуването на милиони хора от Запада. Значително се облекчи ролята ми на посредник и моята гледаческа кариера тръгна по възходяща линия. Тогава започнаха да ми водят млади жени, съпруги и любовници, на които предсказвах щастливо бъдеще. Оттам ги отвеждаха някъде и ги продаваха като бели робини. Имаше и пратки с наркотици, които в началото преминаваха почти безнаказано границите и от изток се отправяха на запад. Постепенно българската милиция стана все по-опитна и бдителна и работата се усложни. И все пак нямахме провал и аз получавах своя дял. Капиталът ми във Виена непрекъснато растеше. Ходих там още няколко пъти, но вече не видях американеца, срещах, се с Леон Майер. Разбира се, възрастта направи своето и той не проявяваше вече някогашната жар към моите ласки. Правеше го повече да отбие номера, докато накрая съвсем ме отстрани като жена.

— Сигурно го изживяхте трагично?

— Да, не скривам! Никоя жена не обича залеза си и колкото и да се преструва, най-добре от всички знае какво значи скръб по отлитащата младост. С мъжете не е ли така?

Сигурно не предполагаше колко ме нарани с въпроса си. Отново видях Дора и младата й красота и ме заболя. Опитах се да отклоня въпроса й.

— Мисля, че това не е въпросът, за който се срещнахме! Ще бъдете ли така любезна да ми кажете името на вашия американски приятел?

— Тогава на мене се представи като Джек Раймонди, но уверявам ви, сигурна съм, че това не беше истинското му име. Оттогава не съм го срещала. Леон единствен знаеше кой е той.

— Значи това е Шефа?

— Сигурно, но казах ви, това е единственото, което зная за него. Дори му нямам фотографията. Впрочем има една, тогава се снимахме в Капри, но тя се намира в България.

— Във вашия дом?

— Да, скрила съм я добре, като скъп спомен от мистър Раймонди.

— Добре, продължавайте, моля!

— Вразумихте се най-после и решихте да ме изслушате. Оставете Шефа! Дори да го откриете, нямате свидетели. Леон е мъртъв, аз…

— Вие сте жива!

— Да, аз съм жива — поклати тя тъжно глава. — Жива развалина, на която са отнети всички мечти и илюзии. Богата съм, но парите вече за нищо не могат да ми послужат. Но да продължим! Когато се появи Юсеин, почувствувах към него нещо повече от симпатия. Обикнах го, жадувах за любовта му. Той беше последната ми надежда в залеза.

За няколко минути спря разказа си, очевидно изживяваше отново оскърблението си. След това продължи, като се стремеше да запази спокойствие:

— Юси ме държеше в лапите си, те всички ме държаха здраво и отлично разбирах, че не мога да се откажа от играта. Не беше само обидата, която ме накара да се замисля. Животът пред мене се променяше, хората замогваха, дори започнах да слушам радиото с удоволствие, вълнувах се от всички постижения на сънародниците си. При едно от посещенията си в чужбина се запознах с някакъв беглец емигрант. Той така ми говори, че ме разстрои. Питаше ме за България, плачеше и ми завиждаше, че имам родина. Той беше вече богат човек, но както сам казваше, мъката му ежедневно растяла. Това ме накара да се замисля!

— Но въпреки всичко продължавахте да работите за „Роза росса“!

— Да, продължих, знаех, че ако се откажа или отида в милицията и призная всичко, те щяха да намерят начин да ме премахнат. Тогава и съвестта ми не беше спокойна. Исках да узная от Юси каква е съдбата на жените, които той ми водеше. Така разбрах, че Михайлова е станала танцьорка в Истанбул и печелела добри пари. По-интересна е съдбата на Виктория Паскалева. Купил я някакъв шейх от Йемен, но после тя му станала първа жена. Писах й писмо и я молих да ми прости за това, че съм спомогнала да я отведат като стока в чужда далечна страна. Знаете ли какво ми отговори?

— Любопитен съм да чуя.

— Тя наистина била щастлива. Обикнала съпруга си, а той я обожавал. Станала майка на три деца, живеела като свободен човек и смятала да посети със съпруга си България и се види със семейството си.

— Истинско изключение! — възкликнах аз.

— Да, наистина изключение. Поне за нея съвестта ми е чиста. Познавате ли родителите и?

— Само баща й. Майката е починала от скръб по изгубената си дъщеря. Баща й гледа внучката си и тя е единствената му радост. За дъщеря си не знае нищо.

— Успокойте нещастния човек, когато се върнете в България! Сега да преминем към това, което най-много ви интересува! Навярно знаете за кражбата в Лондон?

— За „Южния кръст“?

— Не се съмнявах, че знаете. Това е дело на „Роза росса“, една от най-смелите й операции. Юси замина за Париж да получи диаманта. В Австрия се срещнал с Леон Майер, който му дал крупната сума от сто и петдесет хиляди долара, които трябвало да предаде на истинския крадец. Юси взел камъка и парите и нещастника, някакъв банков чиновник, се самоубил. Тогава Юси се завърна в България, вече бях получила съобщението от Леон и трябваше да убедя арабина да върне парите и скъпоценността. Казах му, че го заплашва смърт, но Юси използува слабостта ми, подари ми една любовна нощ и аз обещах да му помогна. Безпокоеше се за живота си, но не по-малко го вълнуваха „Южният кръст“ и парите. Алчността е страшно нещо!

— Показа ли ви диаманта?

— Не, не съм го виждала, но знаех, че струва много пари. Тогава Юси бе вкопчил в примката си Виолета Кънева. Веднъж се яви много развълнуван при мен и ми каза, че бе направил глупостта да й покаже скъпия камък. Довери ми, че Виолета е бременна. Още една любовна нощ и той успя да ме склони да й изпратя отровата. Останалото знаете. После Юси замина с доктор Герова.

— Диамантът в него ли беше?

— Сигурно, но не съм го виждала. Тогава дойдоха двамата холандци, които имаха за задача да накажат Юси и открият диаманта. Аз ги насочих към дома на Виолета и Николина Паскалева. Ван Гроот заподозрял Ван Неескенс, че е присвоил „Южния кръст“ и го премахнал, но не открил у него диаманта. Последва пътуването по следите на Юси и след като го открил, Ван Гроот разбрал, че някой го е изпреварил. Този някой бил Леон Майер и Ван Гроот премахнал и него. Не открил „Южния кръст“, а само сума около двадесет и пет хиляди долара, която Майер е взел навярно от Юси. Останалите пари липсвали. Сигурно знаете всичко това?

— Да предположим — отклоних въпроса. — Къде са сега парите?

— У него. Нещастникът мисли само как да се измъкне и да заживее далеч от Европа и престъпния свят. Тази сума ще му помогне да се оправи. Знаете ли, Ван Гроот не е лошо момче, у него има нещо благородно и добро. Израсъл е в нищета, без родители, това е опропастило душата му.

— Това „добро момче“ има удивителна склонност да нанася точни удари с камата си. Кажете ми, откъде получихте цианкалия, който изпратихте на Виолета?

— Даде ми го Юси, донесъл го е от Запад.

— Ясно, ще отговаряте на общо основание за предумишлено убийство — казах твърдо аз.

— Това е въпрос на бъдещето, господин Колев! Нека се върнем към настоящето! Говорехме за Ван Гроот. Знаете ли, изпитвам към него майчински чувства, нещо, което е залегнало дълбоко в душата на всяка жена. Не съм изпитала радостта да бъда майка и може би оттам идва и тази ми слабост към младия холандец. Моля ви, оставете го да се измъкне! Ще замине за Австралия и ще стане фермер. Ще отглежда овце, ще се ожени и ще има деца. Той дори ви направи услуга — замести правосъдието! Уверявам ви, че ще заживее честно! По-лоши от него са доктор Ненчини и отец Филипо. Те винаги са имали всичко, крили са се зад почтените си професии и са трупали пари за сметка на сълзите на продаваните нещастници. Алчността и самолюбието им на интелектуалци са по-страшни, отколкото първичните инстинкти на Ван Гроот, който е само един самотен нещастник.

— Може би сте права! Кажете ми как подадохте телеграма от свое име, когато бяхте в София?

— Подал я е Леон Майер, но я подписал „Мамичка“. Така ме предпазваше от подозрения.

— Приемам го! Кажете ми каква е ролята на Паул Райнбергер в тази история?

— Никаква. Паул е невинен. Той е един честен чиновник на своята фирма. Когато е бил на Запад, е получил предложение да стане секретар на някакъв си американски милионер и да изпълнява поръчките му.

— Мистър Франклин Жозеф Мелони?

— Възможно е, не съм чувала това име. — Беше напълно искрена. — При мен го доведе Нина Паскалева. После пристигна нареждане да предам снимката ви на Паул Райнбергер, а той да я даде на Ван Гроот. Пътувахте с кораб, нали?

— Да, и какво е знаел за мене Райнбергер?

— Нищо, че сте търговски агент и ще преговаряте в Турция с конкурентна фирма. Фотографията трябвало да се предаде от Ван Гроот на неговата фирма, която да получи предварителна представа за вас. Знаете ли, Паул наистина обича Нина! Сам ми го каза и аз му предсказах светло бъдеще. Беше много щастлив, този мил наивник!

— Мога ли да ви попитам как попадна моята фотография у вас?

— Скъпи господин Колев! Вие идвахте няколко пъти в дома ми. Спомняте ли си препарирания бухал, който бе кацнал пред вас на стената?

— Да, много добре. Започвам да разбирам.

— В едното му око бе монтиран фотоапарат, който аз задействувах.

— Ясно, а защо ми сътрудничехте?

— Предпазна мярка и смятам, че успях да ви убедя в добрите си намерения. Пред другите казвах, че им давам възможност да ви премахнат и това не беше далеч от истината. Затова дадох фотографията ви на Ван Гроот. Той трябваше да ви убие, но вие сте го преварили. Всъщност момчето ви уважава, не знаете ли това? Дори ви се възхищава и безкрайно съжалява за случката в Ефесус.

— Трогателно! — Запалих нова цигара, след като поднесох и на нея. — И все пак не разбрах какво искате от мене.

— Аз — нищо. Исках само да ви направя честни самопризнания. Молбата ми е да пощадите Ван Гроот!

— Имам ли право?

— Сам ще прецените. — Смукна няколко пъти от цигарата. — Още един въпрос. Приема ли българската държава дарения от такива като мене?

— Не зная, не съм финансист.

Усмихна се тъжно.

— Някога Леон казваше, че парите не миришели. — Стана енергично. — Това е всичко, господин Колев! Още веднъж ви моля, пощадете Ван Гроот! И една лична молба, поздравете родината ни! Тя е прекрасна!

Изчезна така безшумно, както се появи. Влезе холандецът.

— Да ви отведа, господин Колев! Къде ще заповядате да ви закарам?

— Във вилата, от която дойдох.

Върнах се при Дора страшно изгладнял, тя също не беше хапнала. Едва когато ни поднесоха закъснелия обяд, ме запита:

— Зная, че няма да ми кажеш къде си бил, но имам един въпрос! Кога ще видим отново България?

— Скоро. Мисля, че свърших работата си тук.

Деня прекарах в приятна леност. Разхождахме се с Дора по крайбрежието, пихме кафе и нощта ми донесе отново нейните топли милувки.

На следващия ден бях посетен най-после от Лари Пикеринг. Седяхме на терасата пред чаша уиски и той запита с присъщия си сарказъм:

— Как сте, романтични полицаю? Виждам, че компанията тук ви е подействувала много ободрително. Четохте ли сутрешните вестници?

— Не, Лари. Много добре знаеш, че романтиката откъсва човека от заобикалящата го среда.

— Това за един полицай е непростимо! Обясни ми, приятелю, защо ходи в Анкара?

— Обичам хубавите градове.

— И милионерите, нали? Аз също бях в Анкара.

— Имаме еднакви вкусове, Лари!

— Изглежда, че е вярно. Искам да ви съобщя някои подробности, които още не знаете. Мистър Франклин Мелони замина внезапно за САЩ, като освободи секретаря си. Вероятно ще направи дълга разходка с яхтата си към Хавайските острови.

— Това ли е всичко?

— Не, дойде и справката за „Самба“. Един от най-важните акционери на дружеството на кораби, на което принадлежи „Самба“, е мистър Мелони.

Мълчахме дълго. Най-после аз запитах:

— Лари, как мислите, мистър Мелони има ли нещо общо с Шефа на „Роза росса“?

— Хипотеза, приятелю! Хипотеза, която освен моя, е и ваша. В това съм напълно убеден. Но трябва да ви разочаровам. Дори да е така, не можем да го докажем. Всички, които познаваха Шефа или знаеха нещо за него, са мъртви. Освен това дори за Интерпол е крайно опасно да се занимава с личности като мистър Мелони. Сред финансовите кръгове и обществото той е безукорно чист. Всеки, който би дръзнал…

— Разбирам те, Лари, но има един жив, който може да докаже нещо, ако открием снимката.

— Каква снимка и къде се намира тя? — оживи се Пикеринг.

— На младини един мъж с името Джек Раймонди се снимал с млада и хубава по това време жена, която по-късно станала член на бандата му и я нарекли Мамичка. Снимката се намира някъде в нейната квартира в България и сигурно ще я открием. Ако Мамичка проговори…

— Ще се намерят хора, които ще докажат, че това е провокация на комунистите — махна ръка Пикеринг. — Хора като мистър Мелони са недостижими за такива като нас, приятелю!

— И все пак жената…

Лари не каза нищо и продължи да пие невъзмутимо уискито си. Взех да преглеждам вестниците и открих, че вече съобщаваха за случилото се в санаториума на доктор Ненчини. Като голям успех на турската полиция се таксуваше залавянето на лекарката, екипажа на „Самба“ и само се споменаваше, че в тази история бил замесен и някакъв католически абат. Под него в графата произшествия се съобщаваше, че в някаква стара къща край курортната част на Измир полицията открива трупа на възрастна жена. Документи не намерили, но имало всички основания да се мисли, че мъртвата е чужденка. Полицията и съдебните органи смятали, че се касае за самоубийство с цианкалий. Следваше описание на трупа, който безсъмнено бе на Евгения Покровска.

— Страхувам се, че бяхте прав, приятелю! — казах аз. — Мистър Мелони е недостигаем. Единствената, която можеше да бъде свидетел, е вече мъртва!

Че съобщението се отнася до Евгения Покровска, се уверих, когато с Пикеринг посетихме моргата. Тъжната усмивка все още се бе запазила на мъртвото лице на Мамичка…

 

 

Вече нямах работа в Измир и на следващия ден, изпратени от капитан Юлкер, който сега имаше задачата да успокоява със съдържателни интервюта възбудените журналисти, отлетяхме за Истанбул. Бяхме тримата — Лари, Дора и аз. Британецът бе особено любезен с младата жена, оказа се знаменит кавалер и занимателен събеседник. Качество, което не подозирах, че притежава в дамска компания. Този път настаних Дора във вилата, където ме очакваха Али и съпругата му. Лари отседна в „Хилтон“. Използувайки моментното отсъствие на Дора, успя да ми каже:

— Ще заминем заедно, Колев, но вие ще отчетете успеха си в разгрома на „Роза росса“, а аз трябва да подам оставката си.

— Не ви разбирам, Пикеринг! Нали успехът е общ!

— Трябваше да открия „Южния кръст“, приятелю! Сега, когато раздразнихме мистър Мелони, той никога няма да ми прости. Отлично разбирам безсилието си.

— Успокойте се, Лари! Каня ви в България и се надявам, че там малко ще поразсеете мрачното си настроение.

Завръщащата се Дора бе чула последните ми думи и изпадна в истински възторг.

— Ще бъде чудесно, ще ни гостувате. Нали няма да откажете, господин Пикеринг!

— На такава прелестна жена и свети Джон не би отказал — усмихна се британецът. — Добре, след няколко дни заминаваме за България!

Трябваше да приключа „търговската“ си дейност в кантората, затова на другия ден се появих там. Вяра Манчева опули очи от изненада. Не по-малко изненадан бях и аз. Безцветната застаряваща мома се бе превърнала в прелестна млада жена с много чар и женственост.

— Какво става с вас, другарко Манчева! Нима сте решили да покорявате света!

— Не — отвърна с достойнство тя. — Нямам намерение да покорявам никого освен съпруга си, а още по-малко вас, другарю Колев!

— Кажете поне кой е щастливецът!

— Познавате го — Александър Илиев.

— Поздравявам ви, другарко Манчева!

— Благодаря, но предупреждавам ви, че ще имате неприятности! Оставихте кантората толкова време без представител. Това наложи да прекъснем отпуската на другаря Владов…

— Чудесно! Радвам се, че работата не е изостанала.

— Невъзможен сте! Сашо казва…

— Какво казва вашият Сашо, моля!

— Казва, че дори връзките ви с министъра не могат да ви оправят. Толкова сте безотговорен, че…

— Не ми остава нищо, освен да емигрирам или да си посипя главата с пепел. И все пак дойдох да се разделя с вас, другарко Илиева, и да изкажа съжаленията си, че не можах да бъда един от свидетелите по сватбения ви обред, който стана причина и да измените името си.

— Вие не сте лош човек, но прекалено се шегувате с живота! — каза вече по-благосклонно тя. — Дано нямате неприятности!

— Благодаря за съчувствието. Мога ли да ви целуна ръката?

Тя цяла пламна, но ми подаде десницата си, която аз горещо целунах. След това напуснах кантората и се упътих към „Ориент“. Трябваше да се срещна с Яна Михайлова. Намерих я в стаята й в хотела. Когато ме видя, тя се оживи.

— Къде се загубихте толкова? Мислех, че вече няма да ви видя.

— Пътувах — казах неопределено аз. — Знаете ли за смъртта на Леон Майер или господин Розенберг?

— Да, научих от вестниците, а получихме и официално съобщение.

— Не сте много натъжена!

— Не, никога не съм можела да го понасям.

— Добре, идвам при вас с едно предложение. Знаете кой съм и мога да ви съобщя, че можете да отпътувате за България.

Видях, че по лицето й премина тъга. Поклати глава.

— Не мога да се върна, поне засега. Имам договор с „Ориент“, който трябва да изпълня. След това ще помисля. — Помълча малко. — Знаете ли какво значи да се върнеш опозорена? Не мога да отида и при майка си, след като зная за връзката й с бившия ми съпруг. Ще бъда съвсем сама.

— Родината ще ви приеме, Ухаещ нарцис!

— Много сте мил — опита се да се усмихне жената. — Бъдете сигурен, един ден ще се върна! Ще пиете ли с мен едно прощално уиски?

Кимнах утвърдително и дълго разговаряхме приятелски с танцьорката. След това се прибрах при Дора и разбрах колко много ми липсват вече тя и родната земя.

Глава XII

На гара София ни посрещнаха генерал Воденски и майката на Дора Герова. Изпитах истинско облекчение, бях вече в родината. Дора замина с щастливата си майка, а ние, тримата мъже, отидохме в новотел „Европа“, където бе настанен Лари. Определихме си среща на следващия ден и колата на генерала ме отведе към дома ми. По пътя той каза:

— Поздравявам ви, Колев! Отлично сте се справили със задачата си. Получихме писмена благодарност от турската полиция и това сигурно ще те зарадва. Предложил съм те за орден!

— Сега и орденът не ме блазни, другарю генерал! Жадувам за малко почивка.

— И това ще имаш, приятелю! Есента в Пампорово е много красива!

— Не зная дали имам вече право да почивам.

— Защо, Колев?

— Не открихме „Южния кръст“, а това е задача номер едно за Интерпол.

— Да си го търсят! — махна с ръка генералът. — За нас най-важното бе да разгромим бандата и открием отвлечените наши сънароднички.

Разказах му за съдбата на първите две съпруги на Юсеин и тъжната история на Евгения Покровска. За Ван Гроот премълчах, защото Воденски щеше да ме упрекне за проявената слабост. Холандецът сигурно вече бе напуснал Турция и пътуваше за далечна Австралия. Признавам, че не изпитвах злоба към него, въпреки че на два пъти можеше да ме изпрати в „отвъдния“ свят, откъдето връщане няма. Щях да бъда щастлив, ако някога научех, че е тръгнал по правия път и живее честно и почтено.

Когато слизах от колата пред дома ми, помолих началника си:

— Другарю генерал, утре имам намерение да претърся квартирата на покойната Покровска. Моля издайте ми разрешение за обиск!

— Ще го имаш, Колев, а сега — приятна почивка!

Хазайката бе много щастлива, когато ми отвори вратата. Семирамида измяука и се загали в панталона ми.

— Чудно животно, господин Колев! Знаете ли, никой не може да обича, както животните. Навярно сте били още долу пред входната врата и котката стана неспокойна. Замяука и тръгна към вратата. Веднага ви подуши. Когато заминахте, два дни не вкуси нищо.

Не се съмнявах във верността на животното, взех Семирамида и я поставих в скута си. Тя дълго мърка доволна, докато аз пиех горещото кафе, което ми поднесе хазайката.

На следващата сутрин рано отидох в службата и взех разрешителното за обиск. С мен дойде и наш служител, специалист по заключените брави. Изкачихме познатите поизтъркани стълби и се озовахме пред запустялото жилище. Колегата ми се зае с бравата и след няколко минути ме лъхна застоялият въздух. Квартирата на Евгения Покровска се оказа по-скромна, отколкото очаквах. Освен приемната на гледачката, имаше още една стая, която й служеше за спалня, малка кухничка и тоалетни помещения. Правеше впечатление, че освен тайнствената стая с причудлива наредба, в която предсказваше бъдещето на лековерните си клиентки, другите помещения бяха светли и много приветливи. Особено спалнята, където широкото легло светеше от чистота. Тук по старинните мебели бяха наредени вази и украшения от истински китайски порцелан, останки от минало благополучие. На леглото бе оставена бележка, на която със закръгления почерк на Евгения Покровска бе написано:

„Оставям всичко, каквото имам, на българската държава. Дано вехториите ми послужат за нещо!“

В гардероба открихме грижливо подредени много тоалети от времето на младостта на гледачката. Всичко бе опаковано в найлонови торби и наръсено с нафталин. В нощното шкафче видях чудесно изработена дървена кутия, в която се намираха златни и сребърни бижута, чудесни образци на ювелирното изкуство. Най-голям интерес за мене представляваха големите, добре подредени албуми. По тях можеше да се види нагледно целият живот на Евгения Покровска — от най-ранното й детство до зрялата възраст. Прелиствах с тъга тези албуми, последното, което бе останало от един живот, и си мислех колко жалки сме ние, хората, с нашите амбиции и алчност. Тогава открих, че на единия от албумите кадифената обвивка е умишлено повредена, и то доста умело, без да се забелязва на пръв поглед. Бръкнах в този своеобразен джоб и извадих няколко фотографии. Разгледах ги с интерес и любопитство. На повечето бе снимана тя в различно време. Трябваше да призная, че Евгения Покровска някога е била образ на съвършенство и красота. От една от тях ме гледаше усмихната млада жена, скръстила изящно дългите си, прекрасно оформени крака. Над нея бе надвесен млад красив мъж, облечен по всички правила на тогавашната мода. Разгледах внимателно лицето му, нямаше съмнение — това бе мистър Мелони. На гърба на снимката открих няколко думи, написани със същия заоблен почерк. „Капри 1938 год. С. Джек.“

И последната загадка рухна и отново изпитах тъга. Колко щастливи са били някога Мамичка и Шефа? После животът ги е хвърлил в различни посоки, за да се стигне до ужасяващия край!

Останалото не представляваше особен интерес. Валута на обща стойност около пет хиляди лева, малко български пари и препарираният бухал, в който бе монтиран фотографическият апарат. Задействуването му ставаше от стола, на който обикновено седеше Евгения Покровска, посредством добре прикрито в дървото копче и жичка, която водеше до апарата. Така Мамичка бе запечатвала образа на всеки, който представляваше някакъв интерес за нея или бандата й.

Направихме опис на вещите, повиках една от съседките за свидетел и след като всичко бе приведено в известност, подписахме протокола и запечатахме квартирата на покойната гледачка.

Часът вече наближаваше дванадесет, когато отидох в Новотела, но не намерих там мистър Пикеринг. Беше ми оставил бележка, в която съобщаваше, че се е наскучал да ме чака и затова решил да излезе и се поразходи. Определяше ми среща в тринадесет часа на обяд в ресторанта на Новотела. Не ми оставаше нищо, освен да седна в почти празната сладкарница и да си поръчам една голяма водка за аперитив. Замислих се върху последните събития и се опитах да възстановя всичко от началото.

Навън заръмя есенен дъжд, но скоро облаците се разкъсаха и отново се появи слънцето. То прогони тъгата и мрачните ми мисли и тогава почувствувах, че съм страшно гладен.

— Надявам се, че не сте ругали много по мои адрес! — хилеше се срещу мене британецът. — Аз доста ви попроклинах, че ме оставяте цялата сутрин да ви чакам. Навярно сте посетили вашата прекрасна Дора?

— Не, Лари, поработих. Хора като нас нямат много време за личен живот.

Пикеринг се настани на стола пред мен и си поръча голяма водка. Алкохолът го направи словоохотлив:

— Завиждам ви, Колев! Вие сте щастлив човек.

— Пояснете, Пикеринг!

— Ще имате прекрасна млада жена, вас ви уважават. Нима това не е щастие?

— Аз ще си остана сам, Лари!

— Не ви разбирам!

— Всеки трябва да си знае мястото в живота, приятелю! Не съм изгубил чувството за реалност и не забравям, че скоро ще вляза в последната четвърт от живота.

— Ужасен реалист сте, а аз ви мислех романтик.

— Да оставим това, мистър Пикеринг. Държа да видите една фотоснимка от 1938 год.

Показах му фотографията и той възкликна:

— По дяволите, но това е мистър Мелони!

— Да, мистър Франклин Жозеф Мелони, който тогава се е казвал Джек Раймонди. Вече няма съмнение, че мистър Мелони е Шефа. Каза ми го Мамичка преди трагичната си смърт. За съжаление нямам показанията й.

— Мъртвите не говорят, Колев! Мистър Мелони излиза сух от историята с „Роза росса“ и никой в нищо не може да го обвини. Ударът му е бил великолепно премерен. Да получи скъпоценния камък и огромната застраховка на „Лойд“, без да помръдне дори малкия си пръст.

— За тази гениална идея много хора заплатиха с живота си, Пикеринг!

— А аз — с кариерата си, Колев. Сигурен съм, че след като се върна в родината си, ще попълня едно незаето място в армията на безработните. Остава ми само едно, да стана частен детектив, но провалът с „Южния кръст“ ще ми донесе лоша слава и едва ли някой ще прибегне към моите услуги.

— Песимист сте, Лари!

— Друго не ми остава, Колев!

— Струва ми се, че грешите. Мисля, че зная къде да търсим „Южния кръст“.

— Шегувате ли се?

— Не, много мислих и стигнах до заключението, че съм истински идиот и най-некадърният полицай за всички времена.

— Оригиналничите!

— Не, казвам истината. Предлагам да се нахраним и тогава ще отидем да търсим проклетия диамант.

Пикеринг само вдигна рамене, колежанското му възпитание не му позволяваше да реагира като обикновен човек. По време на обеда се държа съвършено спокойно, сякаш нищо особено не бях му казал. Платих сметката и станах.

— Да вървим, Лари!

Навън ръмеше, таксито ни откара пред малката жълта къщичка на „Макаренко“ 12. Всичко си беше същото, само зеленината в градинката бе малко пожълтяла. Открехнах желязната врата, преминах през дворчето. Лари Пикеринг ме последва. Двамата не разменихме дума. Позвъних и се показа старата хазайка.

— О, другарят от милицията! — възкликна тя. — Къде се загубихте толкова време? Нинчето скоро ще се върне от работа. Много се разстрои, горката, когато научи за обира в квартирата й.

— Нося й изчезналите вещи — казах аз. — Водя един приятел, чужденец, който не е имал възможността да пие вашето превъзходно кафе.

— Ласкаете ме! — изчерви се тя от удоволствие. — Но защо стоите вън? Заповядайте моля.

Въведе ни в малкото холче, но аз я помолих да седнем на остъклената тераса, където се намираха нейните знаменити цветя.

Въпреки началото на есента, цветята още ухаеха и бе истинско удоволствие да седнеш сред разкошната зеленина. Хазайката отиде да приготви кафето. На стола бе вечната й плетка с дългите пластмасови куки.

— Посещение на вежливост или?… — запита Лари.

— Спокойно, приятелю — прекъснах го аз. — Мисля, че сега не бива да се бърза.

Появи се хазайката с кафето и след като го изпихме, извадих часовника на Николина Паскалева и го сложих на масата.

— За съжаление квартирантката ви ще трябва да се прости с парите!

— Здраве да е! Важното е, че часовникът се намери. Нинчето много ще се радва, беше й скъп семеен спомен.

Вратата хлопна и хазайката скочи зарадвана.

— Нинчето е. Ще я извикам да я зарадвате.

Въведе Николина Паскалева и тя малко се намръщи, когато ме видя, но часовникът на масата веднага подобри настроението й.

— Нали е ваш? — попитах аз.

— Да, разбира се. Вие ли го намерихте!

— Това не е най-важното. Моля ви да седнете, искам да поговорим!

През цялото време Лари Пикеринг се държеше съвсем безучастно. Разговорът се водеше на български и горкият Лари можеше само да се усмихва без нужда и да се държи като глухоням.

— Другарко Паскалева, кажете ми какви подаръци ви правеше Юсеин Мохамед?

— Пак ли за този Юсеин! — сбърчи недоволна вежди Нина. — Отдавна съм го забравила, а вие все за него.

— Простете ми, но така трябва! Впрочем, да ви поздравя от вашия Паул. Разбрах, че държи на вас и…

— Видяхте ли го? — оживи се Нина.

— Да, и смятам, че скоро ще дойде при вас.

Изчаках да премине радостта й и запитах:

— Та не ми отговорихте, какво ви подаряваше Юси!

— Нищо особено, повечето пъти цветя.

— А цветя в саксии поднасял ли ви е?

— На мене не, но на хазайката ми.

— Този кактус с оригиналната керамична саксия, нали? Някога така ми казахте, но тогава не обърнах внимание.

— Да, защо, не ви ли харесва кактусът ми? — запита хазайката. — От Юсеин или от друг, той е прекрасен. Виждате ли какъв цвят има? Не забравяйте, че цъфти веднъж в годината.

— За мене по-интересна е саксията. На нея е изобразена Гърмящата змия.

— Това пък какво е?

— Индианско божество. Поливате ли кактуса?

— О, какъв невежа сте. Кактусите обичат суха песъчлива почва. Аз зная как да се грижа за него. Какво, не ви ли харесва?

— Всъщност, доколкото си спомням, при първото ми посещение казахте, че кактусът е бил подарен на Нина, но вие сте го взели, за да не загине. Навярно Нина е лош градинар?

— Не, но нали знаете младите! Цветята са като хората, искат любов и грижи, а младият човек няма време за цветя.

— Чудесно! Ако предположим, че някой е знаел за този кактус и го е търсил в стаята на Нина, не е могъл да предположи, че вие сте новата му стопанка, нали?

— Сигурно, но кой се интересува толкова много от кактуси?

— Може би крадците, които претършуваха Нинината стая, да са били любители на цветя.

— Не ви разбирам!

— Нищо, дайте ми една от вашите куки, моля!

Изненадана, жената ми подаде куката. Вероятно реши, че не съм съвсем в ред, защото взех куката и почнах да бода с нея песъчливата земя в саксията. Нина Паскалева също ме гледаше изненадана, а Лари едва се въздържаше, за да остане спокоен. Сантиметър по сантиметър вкарвах куката на различни дълбочини и признавам, бях по-напрегнат от другите. Едва не извиках от радост, когато иглата опря на нещо твърдо, което съвсем не беше дъното на саксията.

— Ще бъдете ли така любезна да ми дадете един нож и да постелете вестник на масата?

— Какво ще правите?

— Ще се постарая да не разваля знаменития ви кактус. Моля, правете каквото ви казвам!

Поставих саксията на постлания вестник и отделих с помощта на ножа земята от саксията. Бавно и внимателно я обърнах, като се стараех да не повредя месестото бодливо растение. Тогава всички видяха в земята до самото дъно нещо, обвито в найлонова обвивка. Взех го и изчистих пръстта, после разгърнах найлона. В него се намираше не особено голяма кутия от лакирано дърво и кожен продълговат портфейл, обвит също с непроникваема обвивка. Отворих кутията.

— Сега ще имате удоволствието да се полюбувате на прочутия диамант „Южният кръст“, изчезнал преди известно време от хранилището на една лондонска банка.

Камъкът заблестя с всички цветове на дъгата. Почиваше в своето платинено ложе, заобиколен от верижката си. Беше такъв, какъвто го бях видял в илюстрованите списания на Пикеринг. Дълго никой не проговори, всички бяха захласнати по необикновената красота на диаманта. Лари наруши протокола и без да иска разрешение от дамите, запали ужасната си лула.

— Това е необикновено, Колев! Как ви дойде на ума?

— Ще ви обясня. Докато се любувате на „Южния кръст“, ще прегледам портфейла. Ловя се на бас, че в него има около сто хиляди долара!

И без бас парите се оказаха горе-долу толкова, колкото ги бях определил. След като ги преброих, взех кактуса със земята и го поставих отново в саксията.

— Надявам се, че няма да пострада растението от това, което направих!

— Не, разбира се. Ще му сложа малко пясък и ще го полея и той пак ще цъфти — успокои ме хазайката.

— И все пак не ми казахте как се досетихте, че камъкът е тук? — запита нетърпелив Лари Пикеринг.

— Преди малко ви казах, че съм идиот, приятелю, и поддържам думите си. Когато за първи път дойдох в този дом, ми се каза, че Юсеин е правел подаръци на момичето. Още тогава ми показаха този кактус и необикновената му саксия. Юсеин е взел камъка и парите и е трябвало някъде да ги скрие. Всички места му са се виждали несигурни и той е измислил нещо необикновено, за да заблуди преследвачите си. Купил е тази саксия, която освен със своята оригиналност, се отличава и с достатъчен обем. Опаковал е диаманта и по-голямата част от парите и ги е поставил на дъното. След това е насипал пръст и пясък и накрая е посадил кактуса. Едва ли някой би се сетил какво съкровище лежи при корените на растението. Това, че го е оставил в България, е било за него също предимство. Тук „Роза росса“ не е могла да действува свободно и това е било гаранция, че съкровището ще остане в негови ръце.

— Напълно сте прав. Престъпниците измислят най-невероятни начини да прикрият престъпленията си и заграбеното.

— Мисля, че в това няма нищо ново. Легенди разказват, че моите деди са заравяли златото си в земята при опасност. В града, от който произлиза родът ми, все още при развалянето на стари къщи се натъкват на скрити съкровища и златни монети. Ако не беше така, археологията и нумизматиката биха загубили много. Юсеин само е повторил нещо отдавна известно на хората.

— Да, така е — усмихна се доволен Лари. — Моля, продължете разсъжденията си!

— Сметките на арабина са се объркали от енергичните действия на „Роза росса“. По петите му тръгнали изпечените убийци Ван Неескенс и Ван Гроот. Леон Майер и Мамичка са получили инструкции да се намери диамантът и да се преследва Юсеин. Разбира се, той им е трябвал жив, затова веднага не са прибегнали към крайни мерки. Един мъртъв Юси не е можел да каже къде е „Южният кръст“. Женитбата на Юсеин с Дора Герова не е била случайна. Той все пак е смятал да не губи връзката с България, но надделели алчността и професионалният навик. Той предал и тази си съпруга в ръцете на доктор Бланка Ненчини, като е получил своя дял. Съществува и втори момент в тази отвратителна история. Някой, вероятно Шефа, е предположил, че диамантът е в България и е скрит на място, където Юси вече не посещава. Мамичка е знаела за всичките му връзки и похождения и съвсем правилно е предположила, че този дом може да бъде вероятно скривалище на съкровището. Тогава е последвала инсценираната кражба, но за щастие престъпниците не са и предполагали, че съкровището може да бъде у хазайката на Нина. Ван Неескенс е намерил парите и скъпия часовник и не е могъл да устои на изкушението. Взел ги е да ни заблуди, че се касае за обикновена кражба, но едновременно с това е извлякъл лична полза. Ван Гроот очевидно не е имал доверие на колегата си. Решил, че Ван Неескенс е взел диаманта за себе си и не е изпуснал възможността да стане негов притежател. За това Ван Неескенс е заплатил с живота си.

— Да, съвсем вероятна теория! Всеки от престъпниците е започнал да работи за себе си. Продължавайте, моля!

— Третия момент можем да наречем по следите на „Южния кръст“! Ван Гроот е получил нареждане да ме премахне. Мамичка е направила това чрез нищо неподозиращия търговски служител Паул Райнбергер, нает от Шефа, но основната цел на холандеца е бил Юсеин, защото той предполагал, че диамантът се намира у него. Решил е, за да не възбуди подозренията на началниците си, да ме премахне и да продължи самостоятелно търсенето на арабина. Междувременно Леон Майер е бил вече в Истанбул и е имал същите намерения, а мистър Мелони умишлено е вдигнал шум и привлякъл Интерпол в голямата операция. Той тайно се е надявал, че ще получи скъпоценния камък, но не изключил възможността полицията да намери „Южния кръст“ и той да излезе от цялата работа сух. Шефа е бил готов да пожертвува дори „Роза росса“, но да запази себе си и доброто си име. Ван Гроот е знаел къде се намира Леон Майер, срещал се е с него в Истанбул, получавал е нареждания, но същевременно от него Майер е научавал какво знае той за Юсеин. У Майер се появила идеята да стане притежател на диаманта. Разбрал къде се крие арабинът, той го проследил в Ефесус и там го е премахнал, надявайки се, че ще намери у него камъка. Ван Гроот закъснял и намерил само трупа на Юсеин. Решил е, че диамантът е станал притежание на Леон Майер и се е насочил към него. В същото време след ликвидирането на бандата в Измир може би самият мистър Мелони е насочил Ван Гроот към Майер, разчитайки на това, че се премахва и последният свидетел на престъпната му дейност. Така Ван Гроот убил Майер, но останал крайно разочарован от това, че не открил камъка у него.

— Истинска касапница! — каза презрително Пикеринг. — Продължавайте, приятелю!

— Четвъртият момент е може би най-интересен. Когато срещнах в Анкара мистър Мелони, той прекрасно разбра, че го подозирам и реши бързо да напусне Турция. Той знаеше колко трудно е да се докаже неговото участие в престъплението, но все пак страхът надделя. Реши, че по-добре е да не рискува. Той е знаел, че Мамичка е пристигнала и се е страхувал от нея, но разчитал на нейната толерантност. Евгения Покровска, вече разочарована от всичко, уморена от безполезния си живот, направи само устни самопризнания и си отиде от този свят разкаяна и обезверена. Тя посегна на живота си и се опита да спаси поне Ван Гроот, едно добро според нея дело.

— Къде е сега Ван Гроот?

— Не зная, надявам се, че единственият жив гладиатор ще тръгне по правия път, след като пое върху себе си ролята на палач. Няма ги вече гладиаторите, които се избиваха за своя Цезар, но господарят е свободен и живее.

— Така е било и някога, Колев! Цезарите са могли да бъдат сваляни единствено чрез революция.

— Вие ли го казахте, мистър Пикеринг?

— Да, Колев. Трябва да ви призная, че колкото се задълбочава приятелството между нас, толкова се променят и някои мои разбирания за живота. Ако не бяхте открили „Южния кръст“, аз…

— Зная, зная, приятелю! Сега вече мисля — всичко е наред!

Докато разговаряхме с Пикеринг на английски, двете жени седяха безмълвни, вперили очи в прекрасния диамант. Извиних им се за нетактичността и казах:

— Трябва да се обадя на нашите органи. Незабавно ще направим протокола, а вие ще бъдете свидетели. Моля не напускайте дома.

Обадих се по телефона на генерал Воденски и колата по негово нареждане незабавно тръгна към дома на ул. „Макаренко“ 12. Докато чакахме, никой не каза дума, всички бяхме поразени от красотата на необикновения камък. Някакъв лъч на залязващото слънце попадна върху диамантената розетка. Камъкът пламна в пурпурен блясък. Стори ми се, че по него се появиха капки кръв…

* * *

На аерогара София никой от пътниците не подозираше, че в куфарчето на високия мъж с посребрени коси и карирано сако, който зае мястото си в самолета на „Балкан“ за Лондон, се намира истинско съкровище. Дори многобройната охрана не бе уведомена какво пази. За диаманта знаехме само генерал Воденски и аз. Дора Герова, която също изпращаше британския полицай, не подозираше нищо.

Самолетът се впусна в бърз бяг по бетонната писта, надигна носа си и бързо набра височина. С него отлиташе Лари Пикеринг и знаменитият „Южен кръст“. Съкровищата на Тауър се увеличаваха с още един прекрасен екземпляр, създаден от природата и човека.

— Да ви откарам ли, Колев? — запита генералът.

— Не, другарю генерал. Тази работа ще свърши моята жигула.

— Да, с такава дама и аз бих предпочел да бъда сам — усмихна се той. — Нали не ми се сърдите, доктор Герова? Преставам да играя играта „трима са много“! Желая ви много добро!

Стиснахме си ръцете и тръгнахме с Дора към моята жигула.

— Къде да те закарам? — попитах аз.

— В дома ти, рицарю — каза малко тъжно тя. — Откакто сме в България, ти все намираш предлози да не се срещаме. Искам да видя „старинния замък“ на самотния рицар.

— Няма да останеш особено очарована!

— Това ще реша аз! След като се самопоканих, надявам се, че няма да получа отказ.

Потеглих към София. Искаше ми се да прегърна Дора, да й кажа мили думи, да й призная, че тя винаги и навсякъде е с мен, дори в сънищата ми, но само запалих цигара и натиснах по-силно газта.

В скромната ми стая всичко беше както обикновено. Есенното слънце, желан гост в самия край на септември, бе промъкнало топлите си лъчи през отворената врата на балкона. Семирамида измяука мързеливо, протегна се и дори не стана да ни посрещне. Дора погали рунтавата й козина и седна в креслото.

— Чудесна котка, навярно много те обича!

— Моята голяма и търпелива приятелка. Тя винаги ме дочаква.

— Сигурно много страда, когато те няма.

— Не зная, не ми го е показвала.

Дора се загледа в портрета на стената, където бях фотографиран аз като абитуриент, с високата твърда яка на тогавашната ученическа униформа и накривена надясно фуражка.

— Бил си красиво момче!

— Да, сигурно съм бил, ако се вярва на фотографията. По-важното е, че от това не е останало почти нищо.

— Не си прав, и зрелостта има своята прелест. Сега си мъжествен, разумен…

— Но вече в залез! — прекъснах я аз. — Бих се отказал от всичко, ако можех да върна младостта!

Последва дълго тягостно мълчание. Знаех — и двамата мислехме едно и също. Тя каза тихо:

— Обичам те, рицарю!

— Вярвам ти, Дора! — усмихнах се горчиво. — Дори любовта не може да промени законите на живота!

— Не вярваш ли в любовта?

— Вярвам, но познавам и силата на достойнството. Не бих искал, когато ни виждат заедно, да мислят, че съм с дъщеря си.

— Не говори така!

Беше готова да се разплаче. Погалих косите й.

— Ти си чудесна, Дора! Животът е пред тебе.

Притисна лицето си към десницата ми. Стояхме дълго така, без да си кажем нищо. Най-после тя запита с отпаднал глас:

— Вече никога ли няма да те видя, рицарю?

— Не, Дора, сигурно ще се срещнем пак. Ти си отличен кардиолог, а моето сърце нещо започва да прескача. Нали няма да ме отпратиш, ако дойда при теб за преглед?

Тя не ми отговори, стана бързо, целуна ме и буквално избяга от стаята. Чувах стъпките й, които заглъхнаха и накрая настъпи потискаща тишина. Знаех, че губя нещо, което никога няма да се върне.

Отпуснах се уморен на още топлото от тялото й кресло. Семирамида мързеливо стана и се настани на коленете ми. В стаята беше ужасно тихо и единствено доволното мъркане на моята вярна котка напомняше, че тук има още живот. Слънчевият лъч бавно пропълзя и се отмести, в стаята ми настъпи полумрак.