Иван Вазов
Векът!

О, tempora, о, mores!

I

Млъкнете вие, бедни хвалители на века,

във който назовахте свободен человека:

млъкнете с вашта правда, свобода и прогрес,

безумия, с които глушихте ни до днес!

Със нас се не ругайте! От срам се зачервете.

Защо тоз век нищожен велик го вий зовете?

Дали, че в него няма ни робство, ни разврат?

Дали, че ни обсипва със мир и благодат?

Или… че днес изново епохата настана,

която бе видяла Атила, Тамерлана?

II

От Дунава до Охрид, до Бялото море —

един народ нещастен под тежко иго мре!

В гори, в поля, в колиби, в долини и балкани

днес видиш само ужас и чуйш едно риданье.

Навред тирани, тигри зли, лакоми за стръв.

И слабите убити, и робите във кръв!

Села иззапустели, градища разрушени,

развалини димещи и черкви осквернени.

И челяди безбройни без покрив и без хлеб,

кои от мраз треперят и мрат от глад свиреп.

Момците на бесила, девойките в хареми —

и плачове, и мъки, и ужаси големи!

……………………………

 

Ах, вижте тая майка как плаче и пищи!

И стиска си детето на своите гърди

и от убийци грозни, от острите им саби

се мъчи да го брани със свойте ръце слаби.

И дор не пада мъртва под удари безчет,

не пуща от гърди си любимий си предмет.

Тогава те го грабват, на сабите натикват,

подмятат го нагоре и диво се провикват

и тъй като празнуват със кървавий си лов,

бесовски песни пеят и тичат за по-нов!

Но вижте таз девица разплакана и тези

обръжени, гнуснави, запенени черкези…

Как тя се моли, вика с уплашено лице

и тегли се да бяга от зверски им ръце.

……………………………

 

Каква достойна гледка! Отпреде и отзади —

вред видиш мърши гнили и трупове грамади,

й членове човешки разсени без разбор —

останки страховити от тоя страшен мор.

На, тук ръка паднала, там мъничко краченце

или главичка руса на някое детенце;

а татък — в кал се валят оглозгани глави

и дрехи женски, гнили и лъскави коси…

(Това да се опише, ах, нивга не могло би!)

Тук майки с кръв залени, с разтворени утроби,

там старци се тръшнали при скълцани деца

и юноши зелени с прободени сърца…

А между тях се лутат рой врани, орли, псета

кат на една трапеза ужасна и проклета!

И до предел най-краен да стигне мерзостта,

убийците се кълчат, играят по кръвта!

III

Какъв е тоз век страшен? Какви са тез години,

в кои дела такива се вършат пред очи ни?

В кои тиранът волно играй с огън и с меч

и цял народ се треби чрез най-ужасен сеч?

Каква е таз Европа, с човещина прочута,

и зрителка спокойна на таз картина люта,

коя не ще да викне със глас неустрашим:

Махнете се, диваци! Не щем да ви търпим!

Но не!… Това не бива! В това се тя не меси,

че то не иде никак на нейни интереси

и тя желай да пази тоз стар и гнилий трон,

кой сявга е смущавал възточний небосклон.

За нея робът твар е по-долна и от скота,

когото пазят, милват, че той влече хомота;

че мрем или живеем — за нея все едно,

като че част не правим от нейното тело!

И нашта борба люта със този род на злото,

петно на нашто време и срам на обществото,

в Европа не повдига ни скръб, ни жал, ни гнев —

ах, ний сме гладйатори, които й правят кеф!

IV

Да, взех да мисля вече, че принципи човешки

не са освен досадни измислици глупешки,

че правда, братство, обич — едни са басни тук,

че думата свобода е само празен звук,

че милостта е глупост, че господ е металът,

кому се всички кланят, боят и свещи палят,

че злото се не махва чрез никакъв способ,

че силний все тиран е и слабий все е роб;

че таз цивилизация, че това християнство

не са освен измама, лъжа и шарлатанство;

насилството е правда и мерзостта е слава,

че нищо си нагона под свода не менява:

змията все е люта и Каин — все кръвник —

и человекът все е човек до този миг!

V

Но, музо възмутена, спри таз присъда страшна!

Тя може би е права, а може би и гряшна.

При всичко, че е грозен и мрачен наший век,

но правдата във него не е досущ без ек.

С порои кръв оквасен и пълн с картини страшни,

с позор, разврат, кланета, войни, вражди всегдашни,

той, колкото да бъде чудовищен и чер,

на проблески от доблест все дава ни пример.

И ако съществуват на туй нещастно време

и гении на злото, и изверги големи,

каквито са например: зловещий Елиот^[1],

Дизраели и Дерби — и всичкият им род

с кръвта Христова, който се някога накапа,

и ватиканский идол, чудовищний Рим-папа^[2],

съюзник на Корана! — то има мъже днес,

венец на человека, на времето ни чест.

Тъй Ръсел благородни, на слабите бранител,

и славний Гарибалди, на робите любител,

които не един път вдигнаха своя глас,

ужасен за тирана и сладостен за нас;

Странгфорд и Брайт, и Гладстон, Фарлей, Хюго поетът

и други тям подобни, що кат лампади светят

във мрачината обща на деветнайстий век,

приятели и братя на страждущий човек.

VI

Но що е тоз век? Що е? Век чуден, в който злото

празнува и се бори победно със доброто,

епоха, що робството не може да търпи,

а пък тиран й трябва мирът да се крепи!

Противоречье!… Сцена на светли революций,

на мир, прогрес, свобода и на башибозуци!…

Де кръст и полумесец целуват се без срам,

де Пий на Мохамеда кади му тимиан,

де гръкът, син Канарев^[3] и внук на Милтиада,

пече сами си братя под знака на Мурада,

де мравката се пази и волът се не бий,

а цял народ оставят тиран да го затрий!

 

12 септември 1876