Емил Коралов
Градът на окованите (1) (Приключенията на Орловото перо)

Глава първа
Двамата конници. Кой беше Орловото перо. Тайното сандъче. Откритието.

Слънцето залязваше и златна руменина искреше по кулите и покривите на града и по широката поляна, където с весели викове играеха деца.

Изведнъж на баира, огрян от слънцето се появиха двама конници. Те препускаха с всички сили към поляната, дето бяха децата. Първият конник яздеше бял кон, а вторият, който навярно го гонеше, — кафяв.

— Пазете се! — извика едно високо момче на другарите си. — Те препускат като луди, може да ви смачкат.

Още не изрекло момчето това, конете връхлетяха върху тях. Кафявият конник настигаше вече белия и размахваше във въздуха ножа си да го удари. Но в тая минута същото момче, което извика на другарите си да се пазят замахна с една тояга и удари през ръцете преследвача. Ножът изхвръкна във въздуха и със звън плесна върху един камък. Първият конник беше спасен. Наистина, тоя, който го гонеше, го блъсна все пак с коня си и го събори на земята, но не можа да го удари с ножа. И, изглежда, се побоя от децата, защото изкрещя диво и, без да вземе ножа си, полетя с кафявия си кон към гората и се скри в храсталаците. Никой не се впусна да го гони. Всички деца, които играеха на поляната, се втурнаха да вдигат от земята конника от белия кон, който беше паднал и изглежда беше се ударил лошо, защото не можа да се вдигне сам.

— Ох, — простена той, когато децата му помогнаха да се изправи и да седне на тревата. — Ох, добре, че коня ми не си счупи някой крак от това падане. Как трепери бедното конче! А пък аз, като че ли съм си изкълчил малко крака. Ами кой ме спаси, деца? Кажете ми, кой блъсна на оня разбойник ножа?

— Орловото перо! — извикаха всички деца в един глас.

— Орловото перо ли? — попита учуден непознатият. — Какво е това име? Някой индиец ли има между вас? — и той обгърна с измъчен поглед групата деца, които го бяха заобиколили.

— Не. Орловото перо не е индиец — извика едно тънко момче, което, заради малките му пъргави очи, наричаха Мишката. — Ето го Орловото перо!

И Мишката изтика напред пред конника високото момче, което го беше спасило, и което от скромност се беше спряло зад другарите си. Това момче, имаше хубаво умно лице и искрящи очи. То носеше забодено на каскета си едно истинско орлово перо.

— Това е Орловото перо! — завика Мишката. — Той е нашият главатар. И знаеш ли, чичо, защо сме го нарекли така? Не защото е индиец. А веднъж, като бяхме тук на поляната, видяхме в небесата да се бият два орли. Едно перо, при борбата, се откъсна и почна да се върти във въздуха и да пада. Тогава всички се втурнахме да стигнем мястото, дето падаше перото и да го хванем. И решихме, който го улови да ни стане главатар. Този наш другар го улови и за това го избрахме за главатар. И го нарекохме Орловото перо.

— Не сте сбъркали! — извика непознатият. — Той ми спаси живота.

— Но, защо те гонеше онзи, чичо?

— Ох, деца, това е дълга история. Този разбойник е един от другарите на най-страшния човек на света — Стоманената ръка. Не сте ли чували нищо за Стоманената ръка?

— Не, чичо.

— Тогава нищо не знаете. Стоманената ръка е най-богатият, но и най-страшният човек на земята.

— Разкажи ни за него, чичо!

— Да ви разкажа. Ох, кракът ми ме още боли и не мога да стана. Нищо, ще поседя и докато ви разкажа какво се случи с мен, кракът ми ще поотмине. И без това няма защо да бързам да гоня Ястреба. Така се нарича оня човек. Знам, че от утре по-рано той няма да замине. И аз не ще го изпусна. Цяла година се мъчих да му открия следите и ги открих, но когато той разбра това, поиска да ме премахне. Но вие ме спасихте и аз пак ще го проследя и ще спася детето си, моята малка и добра Бела. Но трябва наред да ви разкажа всичко.

Странникът отри потното си, прашно и загоряло от слънцето лице, изпито от страдания и, като поглади коня по бялото чело и помоли да го отведат на по-хубава трева да пасе, започна да разказва:

— Роден съм, деца, в един град, който е на два дни път от вашия град. Аз съм беден човек и за това един ден, като чух за богатствата, добрината и чудесата на Стоманената ръка, за когото говореха най-хубави неща, реших да ида при него. И тръгнах със своето момиче Бела. Но всички хубави думи за Стоманената ръка излязоха лъжа. Ние приближихме града на Стоманената ръка, който е в една непроходима долина, заградена от всякъде със скалисти планини. Тогава един от неговите хора, този, който ме гонеше сега, Ястреба, ни посрещна и поиска да ни върже очите и тогава да ни заведе. Тъй им бил законът. И когато ни отведе в града, знаете ли къде се намерихме? В едно каменно здание, където трябваше да работим като роби при машините. О, това не може да се опише, трябва да се види. Това беше цял град от оковани хора. Стотици нещастници, роби като мен и като моето скъпо дете имаше там. Дори от вашия град имаше едно момче, също тъй заблудено и пленено. Наричаше се Гълъб. То ми казваше, че имало тук братче. Не познавате ли вие Гълъб?

— Не познаваме такова момче.

— Чудно! А Гълъб ми каза, че е от тоя град. И така, деца, да ви разкажа какво е там — не мога. Аз успях съвсем случайно да избягам. Но моята малка Бела и до сега е там робиня. Откакто избягах, все се мъча да се промъкна тайно и я освободя, но не мога вече да намеря града на Стоманената ръка. В такава незнайна и непроходима част на планината е скрит той. И ето, открих случайно на едно пристанище същия този човек на Стоманената ръка, дошъл навярно да измами и отвлече други роби. Аз поисках да го проследя и по дирите му да ида в тайнствения град, но той разбра, че съм го познал и поиска да ме погуби. Аз побягнах с този кон, той след мен. Ако не беше Орловото перо, лошо щеше да стане с мен. Утре сутринта Ястреба ще отпътува с парахода „Морска звезда“. О, аз не се боя от него и ще го проследя, само сега малко да си отпочина, и да се вдигна до утре на крака.

Като чу всичко това, бледен от вълнение, Орловото перо извика:

— Другари, преди всичко бащата на Бела трябва да подкрепи силите си. Нека да му донесем нещо за ядене.

И като остави момчетата да пазят измъчения баща, за да не би разбойникът да се върне отново, Орловото перо сам изтича у дома си да донесе нещо. Той потърси майка си да поиска от нея, но не я намери нито в стаята, нито на двора. Къде ли беше отишла? Когато мина покрай прозорчето на зимника, Орловото перо неочаквано видя в стъклата на прозорчето да трепка бледа светлина. Той се наведе и погледна. В зимника, пред едно малко сандъче, беше коленичила майка му. Фенерчето осветяваше лицето й и Орловото перо видя, че по страните й се стичаха сълзи. Тя плачеше. Орловото перо замря от тревога. Какво ставаше с майка му? Какво правеше тя там и какво имаше в това сандъче?

Той още я гледаше изумен, когато майка му затвори сандъчето, скри в един ъгъл ключа, изгаси фенерчето и излезе от зимника. Орловото перо почака, докато тя се прибра в стаята, вмъкна се бързо в зимника, запали пак фенерчето, взе ключа и отвори тайното сандъче. Когато погледна вътре, той видя само един портрет, пожълтял, още мокър от майчините му сълзи. На портрета се виждаше мило, умно момче, със замислен поглед.

Кое беше това момче, за което майка му плачеше? Една тревожна, чудна мисъл премина в главата на Орловото перо. В същия миг, вратата на зимника се отвори и на прага, смаяна, се показа майка му.

— Синко, какво правиш тук?

— Мамо, кое е това момче на портрета?

— О, по-добре не питай! Боже, Боже!

— Не ще мръдна от тук, докато не ми кажеш, мамо! — рече твърдо Орловото перо.

— Синко, синко, ще ти кажа, но обещай ми, че никога не ще правиш това, което направи той. Това е твоят по-голям брат, синко.

— Моят брат? Аз съм имал брат по-голям от мен и ти не си ми казала! И той ли като татко е умрял?

— Не, той може би е още жив. Той е пленник на Стоманената ръка. Твоя беден брат Гълъб! Вече много години има откакто той ме напусна да търси щастие по света. Ти беше тогава малък и за това не го помниш.

— Гълъб! Той се наричал Гълъб и е пленник на Стоманената ръка! Значи той е бил онова момче, което бащата на Бела е познавал. Мамо! — извика вън от себе си Орловото перо — Аз ти се кълна, че ще дам целия си живот, но ще намеря загубения си брат!

— О, само това не прави! Ще загинеш и ти! Затова аз скрих от теб, че имаш брат, защото си знаех, че ще тръгнеш да го търсиш.

— Значи, когато аз съм тичал по полето, играл съм и съм пял, моят брат е прекарвал там някъде при злодеите живота си в робство. О, какви неща е имало по света. Прости ми, братко! Не знаех! Сега ще дам всичко да те намеря! — извика като на себе си Орловото перо.

И като се изскубна от ръцете на разплаканата си майка, Орловото перо излетя като стрела навън.