Дечко Миланов
Мъртва хватка (15)

Девета глава
Комбинация с перспектива

Два дни след процеса Савата помести в местния вестник информация. В нея изрично се указваше, че Върбанов е осъден на смърт задочно. Това беше единственият начин да се лансира пред майор Кларк неговата легенда.

Скоро дойде съобщение Киров да сдаде службата и да се стяга за заминаването зад граница. От сектора определиха за негов заместник не Коста. Изпратиха човек оттам.

Приятелят му не се огорчи много от това.

— Тежи ми само — каза му той, — че няма да съм с тебе. Защо не ме спомена в своите молитви?…

— И тук са нужни хора, трябва да сме патриоти на своя край. Макар че и на мен ми е мъчно…

И Киров започна да предава. Но нарочно протакаше тази работа. Още не беше се произнесла по делото по-горната инстанция и той с нетърпение очакваше това.

Междувременно стана едно произшествие, което предварително „потвърди“ присъдата на единия от „смъртните“, но едва не вкара в затвора Савата.

Още с уединяването на Дамянов предадоха в Държавна сигурност, че той полудял: говорел несвързано, пеел, крещял.

„Това е последният номер на доктора — каза си Савата. — Нали е юрист, знае, че дори и да потвърдят присъдата му, не могат да я изпълнят, докато е болен. И си е избрал болест — иди я проверявай!…“

В следващите дни го уведомиха, че Дамянов непрекъснато деградирал, и той каза да го преместят в градската болница. Но за всеки случай му подбра охрана от здрави милиционери и ги предупреди да си отварят очите.

И ето, още на втория ден му доложиха, че „лудият“ нападнал часовия и се опитал да избяга, но бил убит на място.

Когато съобщиха на секторния, той веднага довтаса. В цялата тая работа началството видя нещо подозрително. Анкетира случая и извика Савата на един пренеприятен разговор.

— Защо, Киров, си разрешил да изведат осъдения от затвора? — започна да настъпва той.

— Отначало не се съгласявах — отговори спокойно Савата, — но ми казаха, че положението му бързо се влошавало, ставал опасен за околните. Лекарят заяви, че снема отговорността от себе си.

— А не ти ли стана ясно, че Дамянов е симулирал лудост, за да се измъкне иззад решетките и да избяга от болницата по-лесно?

— Не може да ми стане ясно, преди да са се произнесли по това компетентни лица. И да съм се съмнявал, аз нямам право да отказвам лекарска помощ на един затворник.

— А защо си наредил на милиционерите, ако побегне, „да стрелят на месо“? Това значи да стрелят без предупреждение!…

— Предупреждава се, когато има време. Ами ако няма? Какво — да го допуснат да избяга?

— Защо не си осигурил условия, които да изключват всякакво бягство?

— Не е възможно да се предотврати един опит за бягство, когато някой на всяка цена е решил да бяга. А условия за осуетяването му съм осигурил…

— Като се стреля на месо, нали? А направил ли е всичко възможно твоят милиционер да го залови жив, преди да си послужи с оръжието като крайно средство?

— Според мен — всичко.

— Не съм убеден. Не съм също така убеден, че и ти си направил всичко.

Савата се ядоса.

— Другарю Флоров, не зная какъв партиен работник си бил, но от разузнаване не разбираш…

— А пък аз съм чувал това-онова за тебе от едно време, за партизанските ти методи… Дамянов има големи връзки в София. Ако стане политически скандал, ти ще носиш отговорността!

— Естествено. Никога не съм бягал от отговорност. Вие лично можете да бъдете спокоен!…

Секторният нервно запуши.

— Тъкмо се канех да те представям за правителствена награда — каза той. — Но сега ще те предложа за наказание. Може и на съд да отидеш!

— На съд — на съд. Поне ще има в затвора кой да ми прави компания — немалко хора съм вкарал там…

Секторният завъртя глава и си замина.

Разговорът помрачи настроението на Савата. Коста го успокояваше посвоему:

— Не се тревожи, братче, ще ти нося най-редовно цигари в затвора… Ех, какво пък, може да е за добро. Току-виж човек си станал там: я писател, я майстор на налъми и кошници…

Киров принудено се усмихна.

А съвсем наскоро Върховният съд се произнесе по делото. Единственото изменение беше, че заменяха присъдата на Дамянов с доживотна…

Савата злорадо се усмихна.

Няколко дни по-късно и президиумът потвърди смъртните присъди.

Като се връщаха нощта от изпълнението им. Киров се обърна към помощниците си:

— Е, приятели, разчистихме си сметките с неприятелите. Сега съм вече спокоен. Накрай света да отида и да ме пречукат или в затвора да ме пратят, няма да съжалявам, че съм простил незаслужено някому…

 

 

Киров не бе изпратен в затвора. Само се получи заповед, че го наказват със „строго мъмрене с предупреждение“. В писмото се нареждаше след два дена да замине за София по изпълнение на новата задача.

— Утре няма да работим — каза той на Коста — Ще отидем с Нина и Валя на язовира…

Заминаха рано сутринта. Цял ден се пекоха, къпаха се. Савата лови риба със серкме и си вариха чорба. Коста разказваше вицове, дрънкаше на китарата и пееше шлагери „от времето на баба ни“, правеше циркови скокове от една върба, гмуркаше се около лодката и дърпаше серкмето като „едър сом“, но настроението не вървеше, както друг път. На всички тежеше раздялата, макар на Нина и Валя да бяха казали, че заминава за два-три месеца някъде „във вътрешността на страната“. Те обаче се досещаха.

Прибраха се привечер и отидоха заедно с Пешо и Лили в ресторант-градината. Ядоха пържена риба, пиха бира и танцуваха. Тръгнаха си в полунощ.

— Сава, чувствувам, че това не е обикновена командировка — притисна се Нина до рамото му, като се разделиха с другите. — Защо не ми кажеш? Мислиш, че така ще ми бъде по-леко ли?…

Савата нежно погали ръката й.

— Зная това. Зная също, че можеш да пазиш тайна!… Налага се да работя известно време зад граница.

— Нелегално?

— Да. Само това мога да ти кажа.

— Достатъчно ми е. Ще те моля… пази се!

Вървяха мълчаливо, притиснати един до друг.

— Знаеш ли… Хайде у дома — да изпием по чашка кафе! — предложи Савата.

Тя се поколеба за миг, но решително тръгна.

Докато той домакинствуваше, Нина, притихнала в креслото, го гледаше със смесено чувство на обич, на болка и безпокойство, каквото се изпитва пред дълга раздяла, пълна с тревожна неизвестност. После обви ръце около шията му, притисна го до коравата си гръд и дълго, с болезнена жажда го целуна…

По едно време някой позвъни настойчиво.

— Това е само Коста! — каза недоволен той и отиде да отвори. — Какво има?

— Изпратих Валя и реших да спя при тебе. За последен път заедно… Пусни ме де, какво стърчиш на вратата!

— Не може.

— Защо?… Е, много съжалявам.

— Аз пък не съжалявам.

— Е, разбира се…

Сутринта Савата взе багажа си и мина да се сбогува през околийския комитет. После заедно с Нина отидоха в службата. Коста, Пешо, Лили и Валя го очакваха. Беше дошла да го вземе кола от София.

Поседяха малко, побъбриха за незначителни неща.

— Приятел — каза Коста, ти за всеки случай ми напиши едно завещание, че ми оставяш това-онова от багажеца. А то инак не се знае…

— Как можеш да се шегуваш така! — укори го сърдито Нина.

— Тая пък! Защо да пропадне багажецът — има дрехи, мебели, това-онова…

Савата се засмя.

— С нея ще се оправяте — каза той, като посочи Нина.

— Че каква ти е тя, бе? Та по-големи ли наследствени права има от мене? А-а, тази работа без съд няма да мине!…

Дружен смях изпрати думите му.

Сбогуваха се. Когато Савата се прегръщаше с Коста, видя в очите му сълзи…

Влезе в колата. Върбанов беше се настанил още в двора, скрит отдире зад завесите. Преди да затвори вратата, Савата подхвърли:

— Коста, пък като се върна, ще направим сватбите заедно!

— Дадено!

— А ти, Валя, го стягай, той е малко върбов клин…

— В моите ръчички…

Савата се засмя и махна с ръка. Каза още нещо, но думите му се сляха с бученето на мотора.