Дечко Миланов
Мъртва хватка (1)

Първа глава
Колелото е завъртяно

По святкащата серпентина на планинското шосе ловко извиваше черен мерцедес. От гара Белово той се отклони към Велинград, мина през Батак, Пещера и чак тогава се насочи към Пловдив. Зад волана седеше мъж на средна възраст, с възпълно гладко избръснато лице. От време на време той се взираше изпитателно в огледалото — не води ли „опашка“. Успокоен, отново съсредоточаваше поглед в пътя.

Край него летяха високи, остри скали с причудливи форми, обрасли с грамадни борове клисури, в които скачаха от камък на камък буйни пенливи реки, поляни с бялнали се като преспи по тях стада.

— Красива е вашата страна, Диди!… — каза не без възхищение той на изтегналата се до него жена. — Каква валута бихте си докарвали, ако отворите широко вратите за чуждестранни туристи!

— Ние знаем да печелим само от домати и тютюн! — въздъхна леко жената и по плътните й устни се плъзна престорено-загрижена усмивка.

Мръкваше. Мерцедесът все така съскаше леко по гладкия асфалт. Понякога в трепкащото златно сияние на фаровете попадаше заек и като хипнотизиран се втурваше пред колата, за да изчезне на близкия завой.

— Хубава екскурзия, нали? — попита мъжът.

— А как се сетихте за нея, за екскурзията?

— Много се преуморих напоследък.

— Нали? — подхвърли тя, като се усмихна иронично само с ъгъла на устните си. — Затова изглежда легациите стоят празни — никой не се натиска да става дипломат!…

И двамата се засмяха.

Неусетно стигнаха Пловдив. Настаниха се в хотела на Балкантурист и слязоха да вечерят.

Дипломатът не обичаше стандартните ресторанти. Той беше обиколил света, посещавал бе луксозни заведения, затова търсеше оригиналното. Много му харесваха например тукашните планински ресторантчета и крайпътните ханчета, подредени стилно. Спокойна тишина, уют, които никога не могат да се почувствуват в шумните градски заведения. Тук ще ти измайсторят такива карначета или пържола на скара, ще ти припекат такава наденица с боб, каквито няма да намериш другаде…

Докато се хранеше, офицерът небрежно огледа салона. Само десетина маси бяха заети от кротки пиячи… Ето го! Да. С набито око, той веднага позна търсеното лице. (Преди да тръгне, отново бе изучавал снимката му.) Четиридесетгодишен, с къдрава коса, леко оредяла на темето, с тънки мустачки и малки сиви очи, които хвърляха бързи, живи погледи иззад очила със златни рамки. Облечен елегантно. Държание — с подчертано чувство за достойнство, с маниер на човек, който си знае цената… Той е! При това и паролата… И макар да имаше безразличен вид, да бе прекалено съсредоточен във вестника, който четеше, погледите им за миг се срещнала и си казаха нужното. Дипломатът отговори по условения начин…

 

 

След като се побави в стаята си, офицерът се изкачи на горния етаж. Пред последната стая вляво спря и влезе, без да почука.

Другият седеше до масичката и все така четеше вестника. Изгледаха се изпитателно.

— Доктор Дамянов? — попита чужденецът.

— Да.

— Доктор Иван Дамянов, подпредседател на околийския народен съвет в Д…?

— Същият.

— Много ми е приятно! — И той подаде ръка.

Дамянов бе поласкан. В този загубен край никой не го титулуваше и това го огорчаваше много.

— С кого имам честта?

— Майор Кларк, помощник военно аташе при американската легация.

Дамянов инстинктивно издърпа ръката си, сякаш се бе докоснал до нагорещено желязо. Изгледа майора изненадан, озадачен, дори леко разтревожен.

— С какво мога да ви бъда полезен, господине?

Кларк не отговори веднага. Предложи му пура. Запушиха.

— Получихте ли две писма, в които ви се указваше да се явите в София? — започна майорът.

— Получих.

— Защо не изпълнихте нареждането?

— Недоумявах кой ми ги изпраща — вдигна рамене Дамянов.

— Хм!… Тогава ще ви обясня! — И той го изгледа иронично-изпитателно. — Нося ви специален поздрав от… подполковник Гюнтер!…

Дамянов се смути, но се овладя бързо.

— Кой е този Гюнтер?

— Бивш лейтенант от немската армия, командир на пеленгаторна група във вашия град през 1943–44 година.

— Ах, да, имаше такъв.

— Има такъв! — засмя се хапливо майорът.

— Не, просто помислих, че може да е загинал — поправи се Дамянов. — Всичко става, война…

— Черен гологан, както казват у вас, не се губи… Та той ни съобщи, че сте били неофициално приятели и сте му правил някои услуги, от които искаме да се ползуваме и ние. Той ви моли…

Дамянов отново се смути. Майор Кларк го наблюдаваше през дима на пурата.

— С немеца аз лично не съм се познавал! — каза твърдо докторът. — Виждал съм го из града. И не съм му правил никакви услуги. За какво става дума?

Майор Кларк се усмихна късо.

— Гюнтер е бил едновременно и офицер на Абвера^[1]. А вие сте му бил агент. За това става дума. Сега той служи на нас…

— Господине — каза студено Дамянов, — аз не зная нито кой сте в действителност, нито какъв сте и не си правете глупави шеги, защото ей сега ще се обадя в Държавна сигурност!

Майор Кларк се усмихна.

— Виж, това е друго… Сега ми харесвате — предпазлив сте!

Той извади от якето паспорта си, подаде му го. Дамянов го прегледа и го върна.

— Разбрах. Но все пак с Гюнтер аз не съм имал такива връзки. Нито съм се познавал с него. Това е известно!

Кларк му подхвърли иронично:

— А пък на нас ни е известно друго: разполагаме с цялото ви досие — декларация за сътрудничество, разписки за пари, донесения, от които се вижда например, че вие сте извършил два сериозни провала…

— Е, добре де!… — каза примирен Дамянов, като въздъхна тежко. — Аз не мога да ви се доверя току-така…

— А, това е вече „от друга опера“…

Известно време мълчаха.

— А как се сетихте за мен чак сега, десет години след Девети септември? За какво съм ви притрябвал в онзи забутан край?

— Има една много важна причина, докторе: новият ураниев рудник във вашия район… Немците са били предвидливи — дълго преди разгрома им адмирал Канарис е законсервирал в страната ви значителна агентура, в това число и вас. Защото още те са правили тук сондажни проучвания за уран. Ние наследихме тази агентура… Да преминем към делова работа: какво знаете за рудника?

— Нищо особено, не съм проявявал специален интерес. Всъщност нямам и големи възможности — ние подпомагаме рудника само в набирането на работна ръка и в снабдяването. Иначе той се ръководи от „Редки метали“. Охраната е бдителна.

— Трябва на всяка цена да се проникне! — каза майор Кларк, като рязко се наведе напред. — Този рудник представлява изключителен интерес за нас. По някои наши данни рудата му е с много висок кондиций^[2]. Затова ще намерите там подходящи хора. С всички средства! Интересуват ни съставът на рудата, капацитетът на рудника и най-важното — залежите! Също така сведения за инженерно-техническия и ръководния кадър.

— Ще направя всичко възможно, господин майор.

— Как е обстановката в околията? Какво е настроението?

— От рудника хората получават добри пари. Кооперативните стопанства укрепнаха.

— Но все пак има недоволство?

— Ех, през всички времена, срещу всички режими е имало недоволство. Вие не залагайте сега много на него, господин майор. На победа у нас може да се разчита само чрез война.

— И до нея ще стигнем, ако се наложи, драги ми докторе… Като подпредседател на съвета вие трябва да дезорганизирате работата в рудника, да създавате недоволство там.

— От тази възможност вече съм лишен — скарах се със секретаря на околийския партиен комитет и си депозирах оставката.

— Кога?

— Онзи ден.

— Повод?

— Вика ни с моя шеф и ни руга, че изпълнението на стопанските задачи изоставало…

— Е, нима другаде работата върви без задръжки?… Не виждам сериозна причина.

— А какво — да търпя унижения? Аз съм получил докторат на Запад!

— Уважавам личната ви гордост, докторе, но нашата кауза понякога изисква жертви. Налага се да оттеглите оставката си! Така ще имате по-голяма възможност за работа, а и по-сигурно прикритие.

— Ще опитам.

— Как е тук Държавна сигурност?

— Имат опитен началник, в момента е на школа.

— Можем ли да го подведем по някоя слабост?

— Изключено.

— Нещо повече за него?

— Казва се Сава Киров. По време на Народния съд не прости никому!… Оттогава разкри две-три конспирации. Десетки души е заловил покрай границата. Изобщо нашите хора треперят от него и има защо. При това е един от най-културните комунисти тук.

— Да-а… — замисли се майор Кларк. — Ще трябва да се справим с него.

— Не виждам начин.

— Не е чак толкоз трудно… Помощниците му как са?

— Единият, Виденов, е младеж, нов за службата, сериозен. Коста, заместникът му, е малко бохем. При него би могло да се измисли нещо…

Майорът кимна одобрително глава.

— Кой е околийският секретар?

— Стоян Казака — бивш командир на партизански отред, с политически и организационен опит.

Отново запушиха. Майор Кларк наблюдаваше косо Дамянов… „Този ще върши добра работа, но не само от идеализъм… Практичен и предпазлив до страхливост. Това е и хубаво, и лошо… Трябва да се стимулира…“

— Е, докторе, може да се каже, че в общи линии се разбрахме. Вие имате свобода за самоинициатива. Остава последно — връзката. На нас ще ни бъде неудобно да идваме повече тук, затова, като съберете първите сведения (но не повече от един-два месеца), намерете повод и елате в София. — И той му даде явката и паролата. — Какво, да свършим с това?

Дамянов не каза нищо, продължи да седи изчаквателно. Майор Кларк нарочно не заговори пръв за възнаграждение — впечатлението му се потвърждаваше.

— Господин майор — започна бавно, с привидна стеснителност докторът, — предполагам, че в тази много опасна работа ще се наложи да се дават на редица хора пари…

— Да, прав сте. Ще ви оставя известна сума. Но, драги ми докторе, парите трябва да се оправдаят!

— Ще се постараем.

Майорът отвори луксозната си чанта и му подаде няколко пачки банкноти.

 

 

Дамянов угаси лампата и легна да се успокои. Запуши. Разбираше, че тази вечер е направил такъв остър завой в спокойния си живот, който ще го отведе на отдавна мечтания връх или ще го смъкне в пропастта.

Блазнеше го внушената му от майор Кларк перспектива за блестяща политическа кариера при една утрешна тяхна победа… А кой го оценява от другарите?…

Извади парите и дълго ги разглежда с вълнение.

Пак се отпусна и дълго лежа неподвижен, мислеше. Той беше опитен, трезв човек, за да си даде сметка, че задачите на майор Кларк ще легнат на плещите му като тежко бреме. Ами ако се провали?!… Какво ще му направят на Кларк, най-много да го изпратят в друга страна. А Дамянов ще гние по затворите… Да се занимава с един чист шпионаж — това горе-долу. Но да върши убийства — не! Не е вчерашен. Американците са малко мечки и в дипломацията, и в разузнаването си. В тая работа той може да бъде дипломат, но не и бандит…

Така, унесен в мисли, заспа. Но често се стряскаше и опипваше парите — страхуваше се. Би си тръгнал веднага, ако това нямаше да породи съмнение…

Замина си на другия ден.

Когато от ъгъла на улицата видя своята неголяма, но кокетна къща и децата си, които играеха в градинката, остра жал го сграбчи. Не извърши ли престъпление към тяхното бъдеще?!…

Мария, жена му, го посрещна във вестибюла с кротката си усмивка и му се стори по-красива от всякога. Той я прегърна в някакъв внезапен изблик на обич, целуна я жадно като нещо скъпо, което всеки момент може да загуби.

 

 

На другата сутрин Дамянов лежа до късно с цигара в ръка. Денят беше слънчев. През прозореца долитаха толкова познати, мили звуци — веселото джафкане на Фифи, виковете на децата, шетнята на жена му, — които сега, след случилото се, той възприемаше с изострена чувствителност. И макар да беше отпуснат, унесен, мисълта му работеше.

Отново огледа и премисли сътрудничеството си с майор Кларк. Той беше разумен човек, нищо не предприемаше без всестранно да го анализира. Какво ще стане например, ако отиде в Държавна сигурност и заяви за срещата си с Кларк? Той е юрист и разбира: няма да го съдят, навярно няма да му търсят отговорност и заради миналото му. Перспективи? Ще го оставят на поста му и ще го използуват срещу американското разузнаване. Но рано или късно американците ще засекат фалшивите му сведения по друга линия. Тогава? Ще го оставят ли другарите на същия, макар и жалък пост? А дори да го оставят, ще му простят ли службата на гестапо и полицията? Никога! Нищо да не му направят, достатъчно е да среща презрението, ненавистта им. А това му затваря пътя. После друго. Ще му простят ли и американците предателството?…

Сега беше нужно на първо място да си оправи служебното положение. Това засяга преди всичко него, семейството му, пък за другото ще мисли още…

Облече се и отиде направо в околийския комитет на партията. Влезе в приемната и зачака ред за първия секретар. Две противоречиви чувства се бореха в душата му: унижение, че трябва да си оттегли оставката, и страх, че може да са назначили друг…

Посетителят излезе и той веднага се вмъкна в още незатворената врата.

До прозореца стоеше гърбом едър, към шестдесетгодишен мъж с посивяла коса и мустаци. В ръката му димеше цигара. Кафявите му очи гледаха уморено към небето.

— Добър ден, другарю Казашки! — прекъсна мислите му Дамянов, като се окашля.

— А, сърдитко, здравей! — Той се ръкува и го покани да седне. И сякаш продължавайки мислите си, каза: — Отваря се време за жътва… А ти как реши да се отбиеш?… Впрочем ние нямаме нищо против оставката ти.

— Разгорещих се, другарю Казашки, затова и дойдох да ти се извиня. Ти си по-зрял от нас, по-умен, а аз се държах като хлапак. Като размисли човек, какво излиза: да си подадеш оставката — това значи бягство от трудностите.

— Точно така.

— Във всеки случай твоята критика ми помогна да видя добре нашите слабости и аз съм ти благодарен за нея.

— И председателят, и ти имате делови качества, но от известно време сте се отпуснали. Нужно е да се хванете за работа.

— Аз си взех бележка, но не знам как ще я караме с шефа. Той е добър другар, обаче много пие и понякога не идва до обяд на работа. А и по селата не му се ходи…

— Чувал съм, че заедно пиете…

— Е, почерпвали сме се понякога…

— Ние поговорихме с него за това.

Дамянов си излезе и тръгна към съвета. В устата му беше блудкаво, противно…

 

 

Времето за задачите на майор Кларк течеше. След нови размисли и колебания, след ново поставяне на везните всички плюсове и минуси на своя тежък дълг Дамянов реши да се заеме с работа. Беше се успокоил вече от първоначалното разтърсване.

Отначало възнамеряваше да действува сам. Намесата на още хора сама по себе си е вече предпоставка за провал.

Един ден той седна в служебния москвич и тръгна към рудника. Повод намери — трябваше да се уреди един въпрос около снабдяването му с крепежен материал.

Спряха го още на портала. Половин час го държаха, докато се получи разрешение за пропуск.

Придружи го войник от охраната. В разкомандировъчното отново го спряха: проверка на документите. Внимателно сверяваха името с паспорта, портрета с оригинала.

Най-после го пропуснаха. Като се движеше в коридора на горния етаж, съгледа тежка решетъчна врата. Секретната служба!…

В стаята на началника се опитваше да надзърне в някакви книжа, но стопанинът внимателно прибра папката пред себе си и я заключи в огнеупорния шкаф.

На връщане придружителят го пое отново. Той хвърляше наоколо къси, крадливи погледи…

Когато изкачи с москвича височината над рудника, спря. Вдигна капака на мотора, но не поправи нищо. Извади мощен бинокъл и започна да разглежда района. Навсякъде силна охрана: постове, патрули със следови кучета, табели с надпис „Стрелба без предупреждение!“ Дори руда не може да се вземе — с всеки камион се движи войник от вътрешни войски. А в обогатителната фабрика изобщо не може да се пристъпи — там даже работниците и служителите се проверяват на излизане с дозиметри за концентрат.

Разбра, че сам няма да се справи… Въпреки риска налагаше се да прибегне до услугите на други хора.

Зададе се кола. Той взе да чопли мотора. Направи няколко снимки на рудника и продължи пътя си.

 

 

Службата на Държавна сигурност се намираше в горния етаж на околийското МВР — три неголеми стаи с отделен вход. В едната, най-малката, бяха деловодството и радиостанцията, в другата — оперативните работници, в третата — началникът.

Последната гледаше към двора. Влезе с резки движения среден на ръст тридесетгодишен мъж, силно мургав, с черни цигански очи и буен перчем, тънък и подвижен като змиорка. Цялата му фигура излъчваше кипяща енергия и устременост. Облеклото му беше малко небрежно, но нелишено от елегантност.

Той загаси цигарата си и като подсвиркваше някакъв шлагер, извади от шкафа няколко папки и започна да ги преглежда, записвайки съсредоточено нещо.

Двата телефона често звъняха; Коста, заместникът на Киров, даваше кратки разпореждания и продължаваше да работи.

После отнесе изписаните с едър ъгловат почерк листове в съседната стая. От радиостанцията стана слабичка, миловидна девойка — единственият технически сътрудник на службата.

— Лиленце, бързо натракай сводката до сектора и я предай тази вечер на куриера.

— Сега приех радиограма…

— Дешифрирай първо нея.

Коста се върна в кабинета си. Извади друга папка с агентурни материали, и започна да ги чете, като подчертаваше някъде с червен молив.

Телефонът отново иззвъня.

— Здравей, „господин пристав“! — обадиха се отсреща.

— Кой?… О, капитане!

— Ще ходим ли утре на риба?

— Нашата кола е на ремонт, но чакам Пешо да се върне с Цюндапа.

Сложи слушалката и отново се зачете. Пусна малкия „Оймиг“ и в стаята се разнесе изпълнение на струнен квартет. Спря работа, заслуша се…

Някои намираха, че бил „несериозен“ за разузнавач. Какъв авторитетен страж на революцията може да бъде човек, който дрънка на китара, играе в градския театър комични роли и се шегува с всички?!…

Действително някога той имаше съвсем други планове. Мислеше да следва ВИТИЗ, да стане професионален актьор. Ала го изпратиха в разузнаването и трябваше да учи… право. Съчетаваше обаче едното с другото и не можеше да каже кое го привлича повече — миризмата на етера или на барута…

В двора избумтя мотоциклет и загасна. Коста надникна през прозореца — беше се върнал Пешо.

След малко в стаята с тежки стъпки влезе нисък, набит младеж с вид на боксьор, с късо подстригана руса коса и светлокестеняви очи, от които лъхаше особена чистота и приветливост. Лицето му беше опърлено от вятъра като препечена питка. Той остави чантата си и тежко се отпусна на канапето, което жално изстена.

— Е, разказвай! — подкани го Коста.

Пешо си наля чаша вода, изпи я на един дъх и чак след това заговори с флегматичния си бас:

— Глигана се разколебал да бяга през границата.

— Добре. Дай линия на нашия сътрудник да засили колебанията му. Трябва да разложим тая група — какъв интерес имаме да бягат?… Запуши и попита, всмуквайки дълбоко дим: — Друго?

— Нищо особено. Обикновени слухове за война и вражески изказвания. Документирах някои прояви.

— А в рудника?

— Нищо за отбелязване. Станала е малка авария с клетката, но е отстранена. Обикновена работа. Снабдяването на стола обаче нещо куца — работниците недоволствуват.

— Това си е работа на рудничното управление. И на бай Стоян. Ще му се обадя.

Поговориха още, после Пешо му остави материалите и си тръгна. Коста се сети, извади от чекмеджето писмо и му го подаде.

— От Савата!

— Ех, най-после! — зарадва се Пешо и се зачете.