Сюзан Копола
Маскарад (1)

1.

Желязната решетка пред прозореца хвърляше сянка върху лицето на лейди Федра Грантъм, която неспокойно ходеше напред-назад в килията си. От време на време тя прокарваше пръсти през буйната си червена грива и зелените й очи, обградени от тъмни сенки, се местеха от решетката в масивната дъбова врата към прозореца високо над главата й.

Разстоянието между мръсните голи стени сякаш намаляваше от ден на ден и килията заплашваше да се затвори над главата й като капан. Тя съзнаваше, че силата на въображението й играе номера: резултат от вечното наблюдение на черните бръмбари, които свободно излизаха навън през един процеп в стената. Те бяха свободни… а тя никога нямаше да си върне свободата.

Федра потрепери и потърка ръце. В килията беше студено. Наметна раменете си с изпокъсаното вълнено одеяло, за да скрие тънката батистена риза, и продължи да стъпва с боси крака върху дебелите дъски. Оскъдното облекло не я пазеше от вятъра, който свободно проникваше през счупените стъкла на прозореца, защитен с решетка.

Дали клоните на старите дървета в парка вече бяха хвърлили и последните си листа? Федра не знаеше. Беше загубила всяко чувство за време. Всичко, което можеше да види от света, беше парче октомврийско небе, бледа, хладна синева — цветът на очите му. Очите на мъжа, когото познаваше като Арман дьо Лакроа, маркиз дьо Верне.

Той е мой враг, напомни си гневно тя. Единствената личност на света, способна да я постави в такава ситуация. Мисълта за него ускоряваше дъха й и тя стисна ръце в юмруци.

Нещо се раздвижи в нея, сякаш в корема и затрепкаха мънички крилца. Федра спря да ходи напред-назад и се облегна на тежката врата. Сложи ръце върху леката издутина на корема си, за да защити нероденото си дете, и се постара да се отпусне. Не биваше да се вълнува. Трябваше да пази спокойствие — ако не заради себе си, то поне заради детето.

Това добро намерение бе веднага забравено, когато откъм вратата се чу жално скърцане. През тясната решетка се провря тънка ръка, от която капеше кръв. Федра с мъка потисна изплашения си вик и се отдръпна по-далеч от лепкавите червени пръсти, които търсеха нещо във въздуха.

Прозвуча пронизителен смях, от който по гърба й пробягаха ледени тръпки.

— Толкова бързо ли ме забрави, скъпа? — заговори нежен глас. — Дойдох да ти кажа, че избягах.

Федра свали треперещата си ръка от устата. През решетката святкаха две сини очи. Под бъркотия от руси къдрици се виждаше лицето на младо момиче — лице, което някога е било красиво, но сега беше обезобразено и измършавяло до неузнаваемост от човешката жестокост.

— Ти ли си, Мари? — попита шепнешком тя. — Божичко, какво си направила с китките си?

Момичето се закиска като дете, което крие тайна.

— Нали ти казах, че руснаците нямат право да затворят една австрийска принцеса, още повече пък да я връзват с въжета. Моите кости са твърде крехки за грубите им окови. Дърпах се, дърпах се и се освободих. А като кажа на брат си…

Сините очи потъмняха.

— Брат ми — повтори глухо тя, сякаш търсеше в паметта си неясен спомен. По лицето й пробяга тъмна сянка, обзе я мъчителна тъга. Но много скоро отново се появи детската усмивка.

— Знаеш ли, разказах за теб на брат си, император Франц-Йосиф. Казах му всичко, всичко…

В този миг откъм коридора прозвуча груб глас.

— Ето я! Тук е! Номер шестнайсет!

Младата жена се отдели от решетката с истеричен смях, следвана от бягащи стъпки. Федра скри лице в ръцете си. Чу се глух удар, последван от писъци, в които нямаше нищо човешко.

Какво правеха с бедното същество? От първия ден на затворничеството си Федра отказваше да поглежда през решетката към коридора, защото знаеше много добре какви страшни сцени се разиграваха зад вратата. Ала когато писъците на младата жена внезапно секнаха, тя не успя да се сдържи. Трябваше да знае какво става. Хвърли се към решетката и се вкопчи в ръждивите железа.

Младата жена, позната й под името Мария Антоанета, лежеше на сламата, с която беше покрит подът, и се гърчеше, докато един едър надзирател връзваше ръцете й на гърба.

— Спрете веднага! — изкрещя Федра. — Оставете я, не я връзвайте, идиот такъв! Не виждате ли, че бедничката има нужда от лекар?

— Млъквай или скоро ти ще имаш нужда от лекар! — Пазачът хвана Мари за краката и я повлече към килията й, без да се притеснява, че русата й глава се удря по пода. — Мършаво малко зверче! Казвах им аз, че ни трябват по-тесни белезници!

— Бедното момиче не е на себе си, по дяволите! — Федра заудря с юмруци по решетката, нарани ръцете си и очите й се напълниха със сълзи на безсилна ярост. — Нямате ли поне малко милост?

— Нямате ли поне малко милост? Малко милост! Милост! — Думите й бяха поети от други гласове, докато закънтяха като ехо и се извисиха в неразбираем крясък.

Без да иска, Федра погледна към другите затворници в килиите от двете страни на дългия коридор. Онова, което видя, приличаше на сцена от Дантевия „Ад“ — изкривени крайници, оковани във вериги, усти, от които излизаха звуци, оставащи нечути в този ад. Зяпаха я безброй празни очи — сенки на човешки същества, чиито души са били откраднати преди години.

„Вие, които престъпвате този праг, надежда всяка тука оставете.“ Стихът на поета отекна болезнено в главата й. Как е могъл Данте, живял преди стотици години, да си представи толкова точно място като лондонската болница „Сейнт Мери от Витлеем“? Поетът бе изобразил представата си за ада. Адът и Бедлам бяха едно и също. От колко време беше тук, в същото безпомощно състояние като бедните същества от другата страна на вратата?

Откога беше луда, както твърдяха надзирателите й?

— Някой ще ми помогне — пошепна тя и изтри сълзите си с юмрук. Джонатан? Не, той беше стар приятел, но твърде слаб и неспособен. Дано вече е намерил братовчед й. Само Джили имаше достатъчно смелост да предприеме нещо. Той щеше да намери начин да я спаси. Къде беше Джили?

Сигурно вече се е върнал в Лондон. Дано само ирландският му темперамент да не е взел връх и да не е предизвикал на двубой мъжа, известен в обществото като Арман дьо Лакроа. Красивото лице с орлов нос нахлу в спомените й и тя се разтрепери. Тъмнокестенявата коса, пригладена назад, тънките устни, изкривени в жестока усмивка, докато шпагата му разсичаше въздуха. В ръцете на Арман шпагата беше смъртоносно оръжие, гъвкаво и жестоко.

Естествено Джили не беше толкова глупав да се бие с маркиза. Не, Джили има ум в главата си, опита се да се успокои Федра. Тъкмо когато се готвеше отново да се оттегли в задния край на килията си, някакво движение в коридора привлече вниманието й и тя отново прилепи лице към решетката. По настланите със слама дъски се движеше абсурдна двойка, която изглеждаше съвсем не на мястото си между килиите с луди. Розовите сатенени панталони и жакет на младия светски лъв се набиваха в очите със същата натрапчивост като пурпурночервената копринена рокля на спътницата му. Двамата прекосиха залата и се насочиха право към нейната врата.

— Велики боже, пак ли — промърмори тя и отиде до леглото си. Седна и се хвана здраво за дюшека, като пламенно се помоли поне този път унижението да я отмине. Ала молитвата й остана нечута. Ключът се превърта в ключалката и тя чу гласа на надзирателката Белда, която обикновено развеждаше посетителите и се умилкваше в очакване на бакшиш.

— А тук, милейди и милорд, е случаят, който ви обещах. Един от най-забележителните, които може да предложи Бедлам.

В рамката на вратата се появи брадатото лице на Белда. Тя се ухили злобно и влезе, понесла табла с ядене пред огромните си увиснали гърди — един от малкото белези, които издаваха принадлежността й към женския пол.

— Влезте, влезте! — извика през рамо тя и остави таблата на ниското столче. — Няма от какво да се плашите.

Младият благородник влезе в килията, подуши отвратено с дългия си нос и насочи лорнета си към Федра. Придружителката му го хвана под ръка, прибра полите на роклята си и сведе глава, за да не удари високата си напудрена прическа в рамката на вратата.

— О, Дани — изхленчи младата дама и побледня въпреки дебелия пласт руж на лицето си. — Тази дори не е окована!

— Правилно забелязахте, мадам — ухили се Белда. — През повечето време е спокойна, макар че имаше и ужасни пристъпи. Да знаете само как бушуваше! Но откакто аз отговарям за нея, се държи добре. Права ли съм, съкровище?

Надзирателката заби дебелия си пръст в рамото й.

— Кажете добро утро на милата лейди и джентълмена!

— Вървете по дяволите — изсъска Федра и още по-силно се вкопчи в твърдия дюшек.

— Лошо, лошо. — Белда я ощипа по брадичката толкова силно, че очите й се напълниха със сълзи. — Загрижена съм за поведението ви, скъпа. Нали не искате пак да ви сложим в успокояващия стол на доктор Кроули?

Естествено, че не искаме, отговори безмълвно Федра и силно изви глава настрани. Този път нямаше да позволи на Белда да я накара да се преструва. Колко пъти беше изпълнявала пред посетителите ролята, която те очакваха да видят: гърчеше се, молеше за помощ, ругаеше ги, че са проявили безсърдечието да дойдат в лудницата и да зяпат пациентите. Но знаеше, че когато оставаше неподвижна и гледаше унищожително посетителите, както правеше сега, ефектът беше много по-голям. Наконтеният младеж, който стоеше насреща й, беше лорд Артър Денби.

Лордът и дамичката му стояха до вратата и я зяпаха, сякаш беше някое от животните в кралската менажерия. На какво ли щяха да заприличат напудрените им глави, ако излееше отгоре им малко от затворническата чорба на Белда?

С ъгълчето на окото си Федра забеляза коварната усмивка на надзирателката. Не, тя очевидно си търсеше претекст да я накаже, Федра стисна здраво зъби и скри ръце под скъсаното одеяло.

Лорд Артър Денби пусна лорнета си.

— Хм, мисля, че не си струваше да платим цял шилинг допълнително, за да я видим.

Придружителката му закима усърдно и направи гримаса зад отвореното изрисувано ветрило.

— Много повече ми хареса мършавият мъж на първия етаж.

— Който си показваше срамните части? Ах ти, Кармел, палавница такава! — Двамата се закискаха, но Белда ги прекъсна, като хвана Федра за косата и изтегли главата й назад.

— Погледнете я по-добре. Това е лейди Федра Грантъм, от благородно потекло. Полудяла и се опитала да посегне на живота си. Скочила във водата.

Федра стисна здраво устни, за да не изкрещи. „Това е лъжа. Бутнаха ме. Някой се опита да ме убие.“ Но подобни приказки водеха само до това, че я връзваха и запушваха устата й, докато „пристъпът“ отмине.

— Федра Грантъм? — Денби пристъпи по-близо, за да я огледа.

— О, Дани, внимавай! — изхленчи Кармел. — Зелените й очи гледат диво.

Лорд Артър се почеса под перуката.

— Момент, Кармел. Струва ми се, че съм виждал тази жена.

„Естествено, че си ме виждал, глупако“, помисли си Федра и погледна сърдито безжизненото му лице. Силната миризма на тоалетната му вода накара стомаха й да се свие. „В нощта, когато за първи път заподозрях Арман дьо Лакроа, че иска да ме унищожи, като се възползва от теб. Не помниш ли как заспа като пън в Златния салон? Всъщност май беше твърде пиян, за да си спомниш.“

Денби сякаш бе прочел мислите й, защото погледът му помрачня и той вдигна рамене, сякаш се отказваше от безрезултатното търсене в спомените си.

— Бедлам е пълен със самоубийци. Все още не откривам у нея нищо особено.

Белда пусна косата на Федра и извъртя очи към небето с лицемерна набожност.

— Тя е толкова лоша, че не само е посегнала на себе си, ами е поискала да убие и бедното си бебенце — заяви тя и притисна одеялото към корема на Федра, за да проличи леката му издутина.

Федра се изтръгна от хватката й и бледите й бузи почервеняха от гняв. Белда се изкиска и едрите й гърди се разтресоха.

— Да, тя очаква бебе — а мъжът на изисканата лейди е отдавна в гроба. Това означава, че детето не е от него, нали? Освен ако уважаемата не се е научила да го прави с труп.

Кармел разтърси напудрените си къдрици.

— Не, не!

— Вън оттук, стара вещице! Излезте от килията ми и отведете тези двама глупаци — заповяда Федра, скочи от нара си и стисна ръце в юмруци.

Белда се удари многозначително по слепоочието.

— Пак се върна в царството си и си играе на господарка.

Тримата я зяпнаха с интерес. Белда отново се изкиска. Смехът й напомни на Федра за дядо й, Сойер Уейлин.

„Твоят темперамент ще те доведе до гибел, момиче“ — казваше й често старецът. — „Тези пламтящи червени коси ще прогорят кожата на главата ти и ще подпалят ума ти.“

„Не, дядо, този път не.“ Тя си представи живо стария мъж, който кимаше в знак на съгласие. Не можеше да повярва, че никога вече няма да го види. Федра падна на леглото си и затвори очи. Обгърна с ръце измършавялото си тяло и зачака гневът да отслабне. Кармел издаде разочарована въздишка, а Денби се прозина.

— Защо не им върнете парите? — предложи Федра.

Надзирателката вдигна ръка да я удари, но примирено я отпусна. Федра изпъна рамене и потисна тържествуващата си усмивка. Откакто беше тук, не беше постигала такова самообладание.

Лорд Артър се наведе към яденето на таблата. Когато вдигна капака, помещението се изпълни с гадната миризма на загоряла овесена каша и изисканият господин побърза да закрие носа си с дантелена кърпичка.

— Господи, какво е това? Варени плъхове?

— Разбира се, че не — побърза да отговори Белда и разбърка с лъжицата гъстата сива маса. — Това е много хранително ястие. Аз лично съм го приготвила.

Докато надзирателката беше с гръб към нея, Федра се възползва от случая да се обърне към Кармел. Изкушението беше твърде голямо. Извъртя очи и оголи зъби.

— Ще ти изтръгна сърцето и ще го изям — изсъска тя.

Обилно начервената уста на дамичката остана за миг отворена, преди да започне да крещи.

— Ох, ох, Дани, спаси ме! — Тя прихвана полите си и хукна към вратата. От перуката й се надигна облак пудра.

— Кармел! Какво, по дяволите…! — изфуча лорд Артър и хукна след нея, като тресна вратата след себе си. Белда огледа недоверчиво Федра, но затворницата седеше с ръце в скута и зяпаше със скучаещ вид стената.

Ръмжейки, надзирателката захлупи купата с каша.

— Съветвам ви да престанете с тези тъпи номера. И изяжте яденето си, защото ще дойда и лично ще ви го натъпча в устата. Не искам вече да чувам, че страдате от глад.

Федра се направи, че не е чула нито дума. Погледът й остана прикован в стената.

Белда заключи вратата и хвърли сърдит поглед през решетката.

— Няма да ме излъжете с покорството си. Помнете думите ми — много скоро ще се озовете в калта с куршум в сърцето.

След това мрачно предсказание надзирателката изчезна. Федра изчака, докато стъпките й заглъхнаха, и се засмя. При мисълта за блеещата като уплашена овца Кармел смехът й премина в кискане и скоро цялото й тяло се раздруса от истеричен кикот. Смя се, докато от очите й потекоха сълзи. Изведнъж спря и захапа ръката си. Мили боже, помогни ми! И тя ли щеше да стане като Мари?

Дишайки дълбоко, тя се опита да се успокои. Не, тя нямаше да полудее. Даже ако никой не й дойдеше на помощ, щеше да намери начин да спаси себе си и детето — въпреки Белда, въпреки безчувствените посетители. И въпреки Арман.

Едва бе избърсала сълзите си, когато ключът отново се превъртя в ключалката. Пак ли Белда? Трябваше да се стегне, доколкото можеше. Но днес нямаше да търпи повече мъчения. Изправи се и тъкмо когато щеше да замахне към вратата, за да прогони старата вещица, чу познат дрезгав глас.

— Аз съм, Федра.

В килията влезе строен мъж, среден на ръст. Тъмните му очи страхливо потърсиха погледа й, около чувствителната уста заигра меланхолична усмивка.

— Джонатан! — Федра се хвърли в прегръдката му, зарови лице на гърдите му, опря буза на скромната поплинена риза и се наслади на свежата миризма на есен, която се бе полепила по палтото му. Тънките му ръце се заровиха в косата й.

— О, Федра, Федра, скъпа моя…

— Бъдете нащрек, сър — изръмжа Белда от вратата. — Сега ви прегръща, но при следващия удобен случай ще ви удуши.

— Махнете се оттук, жено. Оставете ни сами.

Федра беше изненадана от властния тон на Джонатан. Още повече се изненада, когато Белда се подчини и затвори вратата, мърморейки под носа си.

— Ама че глупак! Пада му се, ако му издере очите.

Федра вдигна глава и се вгледа жадно в загриженото лице на Джонатан. В сърцето й пламна надежда.

— Направихте ли го? Успяхте ли да издействате освобождаването ми?

Тъмните очи на мъжа се напълниха със сълзи.

— О, скъпа, готов съм да направя всичко, което е по силите ми… Но не, все още не мога да ви отведа у дома.

Една сълза се отрони от окото му и капна на бузата й. Федра скри разочарованието си, за да не го натъжи още повече. Помилва студената му буза, покрита с белези от едра шарка, и помоли тихо:

— Не се измъчвайте. — Освободи се внимателно от прегръдката му и го увери: — Сигурна съм, че скоро ще намерите начин да ми помогнете.

Скъпият, верният… неспособният Джонатан! Федра се отпусна с въздишка на леглото си. Къде беше Джили? Не усещаше ли, че тя има спешна нужда от него?

Не бе забелязала, че е изрекла въпроса гласно, когато Джонатан отговори:

— Толкова съжалявам, скъпа. Не открих нито следа от братовчед ви. Писах в Ирландия, по… — Джонатан безпомощно разпери ръце. — Сякаш е потънал в земята.

Сърцето на Федра спря да бие. Джили беше изчезнал? Не, невъзможно беше да му се е случило нещо лошо.

— А дядо ми? — попита колебливо тя.

— Сойер… чувства се малко по-добре. — Усмивката на Джонатан беше толкова изкуствена, че не можа да измами Федра.

Значи дядо е на умиране, каза си тъжно тя. Отношенията й със стареца невинаги бяха гладки, понякога и двамата се разгорещяваха, но сега нямаше да го види, преди… Федра прогони мисълта за смъртта. И без това й беше достатъчно тежко.

Искаше й се да попита какво прави Арман, но реши да премълчи. Не биваше да се заблуждава, че той ще се върне. Маркиз дьо Верне й бе показал достатъчно ясно какво възнамерява да направи.

Джонатан застана пред нея и посегна към ръцете й.

— О, скъпа, толкова сте бледа! Нищо ли не сте яли?

Федра вдигна рамене. Безнадеждността на ситуацията й заплашваше да я погълне.

— Важно ли е това?

— За мен е много важно. — Джонатан се обърна, хвърли поглед в купата и изкриви лице. — Знам, че яденето не е особено вкусно, но трябва да запазите силите си. — Когато Федра не отговори нищо, той стисна ръката й. — Моля ви, скъпа, направете го за мен.

Тя отговори на ръкостискането му и го дари с несигурна усмивка.

— Добре, Джонатан, заради вас ще се опитам да не губя кураж. Мисля, че сте единственият човек, който е загрижен какво се случва с мен.

Тя съжали веднага за думите си, защото Джонатан устремно коленичи пред нея. Блясъкът в очите му смекчи острите черти на лицето. Той целуна дланта й, сведе глава и прошепна с едва сдържана страст:

— Знаете, че съм готов да направя всичко, за да ви видя щастлива.

Федра се извърна настрана. Даже при тези необикновени обстоятелства беше неприятно изненадана от покорството на Джонатан. Предпазливо издърпа ръката си и помоли тихо:

— Измъкнете ме оттук. Това е единственото, което можете да направите за мен.

Той сведе глава, за да скрие колко беше наранен от трезвата й молба. Федра се опита да намали остротата на думите си, като нежно приглади назад посивелите кичури коса от челото му. Джонатан се изправи тромаво.

— Знам на какво сте подложена тук — заговори вече овладяно той — но когато излезете на свобода, ще се погрижа да забравите всички мъчения. Трябва само да издържите още малко…

Джонатан се покашля многозначително и продължи:

— Имам идея. Питам се дали бащата на детето ви има достатъчно влияние, за да… Не искам да съм любопитен, но ако ми се доверите и ми кажете името му…

Федра избухна в луд смях.

— Наистина ли смятате, че трябва да се обърна към бащата на детето си?

— Моля ви, Федра, не се смейте! Съжалявам. Не исках да ви засегна. Моля ви, не се смейте по този начин. Плашите ме!

— Само защото не разбирате. Може би трябва да ви кажа името, за да разберете защо се смея.

Джонатан се извърна с бързо движение.

— Не е нужно. Съжалявам, че попитах. Името не играе роля. Този човек…

— Името му — прекъсна го Федра — е Арман, благородният маркиз дьо Верне.

С ожесточено задоволство проследи как цветът се отдръпна от лицето на Джонатан. И в същото време се почувства облекчена, че вече споделяше тази ужасна тайна с друг човек.

— Верне — проговори дрезгаво Джонатан. — Опасявах се, че е той… но не можех да повярвам. Изглеждаше толкова безчувствен, толкова студен…

— Точно така. Студен като снежна буря. — Но дори сега, докато изричаше тези думи, в паметта й изникнаха две блестящи леденосини очи, като синята вътрешност на буйни пламъци. Видя тънки устни, които можеха да целуват нежно, голи рамене с бронзов загар, усети страст, достойна за бога на слънцето.

— А вие! — В гласа на Джонатан имаше обвинение. — Мислех, че го мразите.

Федра разтърси глава, за да прогони образа на Арман, който й се натрапваше в този ад, невероятно жив и реалистичен.

— Наистина го мразя — изсъска тя, — отвращавам се от него с цялата си душа, с цялото си същество! — Подчертаваше всяка дума, като удряше с юмрук по леглото. Очите й се напълниха със сълзи. Колкото и да се стараеше, не можеше да ги спре. Затова престана да се бори с отчаянието, падна на възглавницата и захълца сърцераздирателно. Някога презираше подобни изблици на чувства — докато не се влюби в Арман. Сега знаеше, че плачът облекчава. Изведнъж се почувства студена и празна.

Джонатан помилва непохватно рамото й, каза няколко успокоителни думи и я помоли да яде и да си почине. Обеща й, че всичко ще бъде добре, и си отиде. Федра спря да плаче и се сви в леглото. Имаше чувството, че е загубила и последните си остатъци от здрав човешки разум.

Внезапно изпита силна жажда. Взе купата с каша от столчето и вдигна капака. Само една мисъл я поддържаше: детето, което растеше в нея. Нищо друго нямаше значение. Проклет да е Арман и отмъстителността му. Дано жаждата за отмъщение да го убие. Тя и бебето й щяха да се опазят от това чувство. Не омразата, а любовта я бе хвърлила в обятията на Арман. Любов, която сега щеше да дари на детето му.

С тази мисъл, извърнала поглед от сивата маса в купата, тя поднесе лъжицата към устата си. Успя да преглътне няколко хапки, когато усети гадене. Както винаги, яденето на Белда беше отвратително. Заради детето си се насили да изяде половината от кашата и остави лъжицата. Още малко, и щеше да повърне.

Федра се сви в леглото си и се уви със скъсаното одеяло, за да се стопли. Имаше огромна нужда от малко почивка. Ала едва бе затворила очи, когато я прониза непоносима болка.

Отвори уста да извика, но от гърлото й не излезе нито звук. Нямаше време да разбере какво става, защото тялото й се разтърси от нов пристъп на болка. Пристъпите я връхлитаха като вълни на езеро по време на буря и тя измъчено притисна ръце към корема си, за да се предпази от невидимия мъчител.

Болката ставаше все по-силна. Вече не идваше на пристъпи, а се разпростря по цялото тяло и Федра имаше чувството, че някой се рови във вътрешностите й с нож. Крайниците й се тресяха, тя се претърколи и падна тежко на дъските. При това неволно бутна купата с каша и съдържанието й опръска стените. Макар да беше скована от болка, в съзнанието й се появи ужасна мисъл: отрова! Някой я беше отровил. Изкрещя като безумна и завика за помощ.

Сякаш беше минала цяла вечност, когато видя надвесените над нея фигури… беззъбата усмивка на Белда… сивото лице на лекаря… Ръце, които я вдигнаха от пода. Не, господи, не, не ме докосвайте!

Обгърна я черен мрак и тя се отпусна. Какво облекчение. Само ако можеше да го докосне. Но ръцете й трепереха неудържимо. Мракът се спусна над нея, но бързо изчезна, прогонен от ярката светлина на болката. Колко й беше студено! Но поне студът убиваше безмилостната болка. Щеше да измръзне, но това й беше безразлично. Би било прекрасно да остави всичко зад себе си.

Накрая и студът престана да я мъчи. Клепачите й натежаха, за първи път от седмици насам й стана топло. Вече не беше есен, а краят на пролетта. Затворените й очи трепереха. Салонът за танци беше осветен от безброй лампи и горещината беше задушаваща. Отново беше пролет и тя видя за първи път Арман дьо Лакроа…