Майкъл Добс
Къща от карти (6)

Глава шеста

Старият ми ловен учител ми даде един урок там, в хълмистите поля на Шотландия; урок, който запомних завинаги. Бях дете, може би осемгодишно. Но замислете се за вашето детство — точно на тази възраст попиваме всеки урок и той ни определя.

Той ми каза така: ако ще причиняваш болка, направи така, че да е толкова силна и всепоглъщаща, че да знае, че винаги може да му навредиш повече, отколкото той на теб. Той говореше за ловджийските кучета, разбира се. Но това се оказа полезен урок и в политиката.

Петък, 11 юни

Тълпата на Смит Скуеър се беше увеличила драстично. Поддръжници, противници или обикновени любопитковци чакаха пристигането на министър-председателя. Отдавна би полунощ, но тази вечер биологичните часовници се напрягаха до краен предел. Зяпачите виждаха в мониторите на телевизионните техници, че конвоят на премиера, ескортиран от полицейски мотори и преследван от микробуси на снимачни екипи, отдавна беше слязъл от главен път М1 към Лондон и сега приближаваше Мраморната арка. След по-малко от десет минути щяха да пристигнат и трите млади мажоретки, наети от партията, окуражаваха и подгряваха тълпата със смесица от патриотични песни и викове.

Налагаше им се да се трудят по-усърдно, отколкото на миналите избори. Докато хората нямаха нищо против да размахват огромни национални флагове, като че ли не бяха много ентусиазирани да държат големите портрети на Хенри Колингридж, които току-що бяха изнесени от вратата на партийния щаб. Някои хора в тълпата носеха портативни радиостанции и информираха околните за последните резултати. Това, изглежда, не повдигаше духа. Дори мажоретките понякога спираха и се скупчваха да обсъдят актуалните новини. Имаше и елемент на конкуренция, защото няколко от поддръжниците на опозицията, окуражени от това, което чуваха, бяха решили да проникнат в тила на противника и сега размахваха своите банери и скандираха своите лозунги. Пет-шест полицаи се намесиха, за да се уверят, че емоциите и от двете страни няма да изкипят. Автобус с още десетина бе паркиран зад ъгъла на Тъфтън стрийт. „Пазим, но не газим“ — така ги бяха инструктирали.

В момента компютрите изчисляваха мнозинство от двадесет и осем. Две от мажоретките прекъснаха работата си, за да обсъдят дали това представлява адекватно работно мнозинство. Стигнаха до заключението, че най-вероятно да, и се върнаха към задачата си, но духът спадаше, първоначалният ентусиазъм се пропукваше от загриженост и те решиха да запазят силите си за момента, в който Хенри Колингридж се появи.

Вътре в сградата Чарлз Колингридж се напиваше все повече. Един от старшите членове на партията го беше настанил в кабинета на председателя, в удобен стол, където можеше да седне под портрета на брат си, но Чарли бе намерил някак си още една бутилка. Цялото му лице със спукани капиляри беше облято в пот, очите му плуваха и бяха кървясали.

— Добър човек е брат ми Хал. И страхотен министър-председател — бърбореше си той.

Нямаше как да се прикрие пиянското фъфлене, което бе променило гласа му, докато рецитираше за пореден път познатата семейна история.

— Можеше да поеме семейния бизнес, можеше да го развие в една от най-великите компании в страната, но винаги е предпочитал политиката. Не че на мен производството на фитинги за баня ми се нравеше, но пък татко така искаше. Знаете ли, ч’сега внасяме такива от Полша? Или беше Румъния…?

Той прекъсна собствения си монолог, като поля панталоните си с останалото в чашата уиски. Сред суетнята от пиянски извинения председателят на партията лорд Уилямс се възползва от възможността да се избави от него. Мъдрите му стари очи не разкриваха нищо, но не му беше приятно, че се налага да гостоприемничи с брата на министър-председателя. Чарли Колингридж не беше лош човек, никой не би казал това за него, но беше слаб човек, който редовно се правеше на мармалад, а Уилямс обичаше реда. Но все пак старият партиен апаратчик беше опитен лоцман и знаеше, че няма смисъл да се опитва да хвърли брата на адмирала зад борда. Веднъж беше повдигнал въпроса пред министър-председателя, поиска да обсъдят все по-злобните слухове и нарастващия брой подли инсинуации относно премиера и брат му в клюкарските рубрики. Като един от малкото останали мъже, които са били изтъкнати моряци още преди дните на Тачър, той имаше старшинството, а някои биха казали дори отговорността да се занимае с това. Но нямаше полза.

— Прекарвам половината от времето си, като проливам кръв, това ми е работата — отговори министър-председателят умоляващо. — Не ме карай да пролея кръвта на собствения си брат, моля те.

Министър-председателят се беше зарекъл, че ще говори с Чарли да следи поведението си, или по-скоро, че той самият ще следи поведението на Чарли, но разбира се, така и не му остана време, не и да бъде бавачка. Освен това знаеше, че Чарли би обещал всичко, но после все се оказваше неспособен да го изпълни. Хенри не четеше морал и не се ядосваше: той знаеше, че винаги останалите членове на семейството страдат най-много от напрежението в политиката. Вината беше отчасти негова. Уилямс също разбираше това, не беше ли минал самият той през три брака, откакто за пръв път пристигна в Уестминстър преди почти четиридесет години? Винаги имаше цивилни жертви: политиката оставяше следа от болка и измъчени семейства след себе си. Уилямс гледаше как Чарли излиза с препъване от стаята и го обзе пристъп на тъга, който бързо потисна. Емоцията не е основата, върху която се крепи една партия.

Майкъл Самюъл, министър на околната среда и един от най-младите и фотогенични членове на Кабинета, дойде да поздрави стария държавник. Беше достатъчно млад, за да бъде син на председателя, и беше нещо като негово протеже: дължеше първата си стъпка по хлъзгавата стълбица на министерските постове на Уилямс. Тогава като млад депутат и по препоръка на Уилямс той бе назначен за личен парламентарен секретар на един министър. Това беше една от най-мизерните длъжности в парламента, неплатена работа като слуга на старши министър: да търчи, да мъкне и да го прави без оплаквания и въпроси — все качества, които имат за цел да впечатлят премиера при избора на кандидати за повишение. С помощта на Уилямс, Самюъл направи впечатляващо изкачване в министерските редици и така двамата мъже останаха добри приятели.

— Проблеми, Теди? — запита Самюъл.

— Един министър-председател може да избира приятелите си и членовете на Кабинета си — въздъхна старият мъж — но не и роднините си.

— Не повече, отколкото ние можем да избираме с кого си лягаме.

Самюъл кимна към вратата. Ъркарт току-що бе влязъл заедно с жена си, след като беше пристигнал с кола от избирателния си район. Погледът на Самюъл беше студен. Той не харесваше Ъркарт, който не подкрепи повишението му в Кабинета и който на няколко пъти бе чут да описва Самюъл като „съвременен Дизраели, твърде привлекателен и твърде остроумен, за да се получи нещо от него“.

Традиционният и все още върлуващ антисемитизъм на моменти прозираше, но Уилямс бе дал добър съвет на блестящия млад юрист. „Франсис е прав — казваше му той. — Не бъди твърде интелектуален, не бива да изглеждаш и твърде успял. Не бъди твърде либерален по социални въпроси или твърде непреклонен по финансовите.“

— Тоест да спра да съм евреин.

— И, за бога, пази си гърба.

— Не се тревожи, ние правим това от две хиляди години.

Сега Самюъл гледаше без ентусиазъм как множеството изтиква Ъркарт и съпругата му в тяхна посока.

— Добър вечер, Франсис. Здравей, Мортима. — Самюъл се насили да се усмихне. — Поздравления. Мнозинство от седемнайсет хиляди. Знам поне шестстотин представители, които много ще ти завиждат утре сутринта за такава победа.

— Майкъл! Ами и аз се радвам, че успя да хипнотизираш избирателките от Сърбитън още веднъж. Само ако можеше и мъжете им да накараш да гласуват за теб, и ти също щеше да имаш мнозинство като моето.

И двамата се засмяха леко на закачката, свикнали да крият факта, че не им е приятна компанията на другия, но скоро нямаха какво да си кажат повече и се чудеха как да се измъкнат от разговора по подходящ начин.

Спаси ги Уилямс, който точно беше оставил телефона.

— Дано не ви прекъсвам, но Хенри ще е тук след минути.

— Ще сляза с теб — веднага изяви желание Ъркарт.

— А ти, Майкъл? — попита Уилямс.

— Аз ще почакам тук. Ще стане меле, като пристигне. Не искам някой да ме стъпче изотзад.

Ъркарт се зачуди дали коментарът на Самюъл не беше насочен към него, но реши да не му обръща внимание и придружи Уилямс надолу по стълбите, които бяха претъпкани с развълнувани служители. Мълвата за пристигането на министър-председателя се беше разнесла и появата на председателя на партията и Камшика на улицата наелектризира тълпата. Чуха се организираните приветствени възгласи, когато бронираният черен „Даймлер“ с батальон ескортиращи описа дъга по площада и се появи зад църквата „Сейнт Джон“, за да бъде посрещнат от светлината на телевизионните прожектори и хиляда бляскащи светкавици, докато фотографи — професионалисти и любители, се опитваха да запечатат момента.

Когато колата спря, Колингридж излезе от задната врата и се обърна да помаха на тълпата и на камерите. Ъркарт се юрна напред, опита се да стисне ръката му, но вместо това, без да иска, му препречи пътя. Отдръпна се с извинение. От другата страна на колата Уилямс с фамилиарност и галантност, която идва с многото години, внимателно подаде ръка на съпругата на премиера, която излизаше от колата, и я целуна бащински по бузата. Отнякъде се появи букет цветя, заедно с двайсетина партийни служители и сановници, като всеки от тях се мъчеше да се набута в светлината на прожекторите. Беше малко чудо, че цялото това полюшващо се стълпотворение успя да се навре през портала на сградата без човешки жертви.

Сходни сцени на объркване и задръстване се повториха и вътре, докато групичката около министър-председателя с бутане се придвижваше нагоре по стълбите, като спираше само за традиционните думи на благодарност към персонала. Наложи се цялото шествие да се повтори, защото фотографите от пресата не бяха се събрали навреме. По време на това моткане, леко блъскане и шум министър-председателят се усмихваше.

Но като се качиха горе, в сравнително безопасния кабинет на лорд Уилямс, следите от преумора, които така грижливо беше прикривал цяла вечер, започнаха да си проличават. Телевизорът в ъгъла съобщаваше, че компютрите прогнозират дори още по-малко мнозинство, и Колингридж изпусна една дълга и тиха въздишка.

— Спри го това скапано нещо — промълви той. После очите му обходиха бавно стаята. — Чарли дойде ли тази вечер?

— Да, дойде, но…

— Но какво?

— Изглежда, го загубихме.

Очите на премиера срещнаха тези на председателя.

— Съжалявам — каза възрастният мъж толкова меко, че почти се наложи министър-председателят да чете по устните му.

За какво съжаляваш? Че брат ми е пияница? Или че почти опропастих тези избори, че хвърлих толкова много наши колеги под ножа, че причиних повече вреда от Гьоринг^[1]? Съжаляваш, че ще трябва да газиш заедно с мен през помията, която ще ни залее всеки момент? Но така или иначе, благодаря ти за загрижеността, стари приятелю.

Адреналинът му се беше изчерпал и изведнъж се почувства отчайващо уморен. След седмици, в които беше обсаждан от всички страни и без дори секунда за себе си, той имаше непреодолимата нужда да остане сам. Обърна се да потърси някое по-тихо и празно място, но пътят му бе препречен от Ъркарт, който стоеше точно до рамото му и тикаше някакъв плик в ръцете му.

— Размишлявах относно пренарежданията в партията — каза Ъркарт, гледайки надолу, гласът му издаваше смесица от дискомфорт и неувереност. — Макар че сега не е моментът, знам, че ще трябва да го мислите през уикенда, затова подготвих някои предложения. Знам, че предпочитате проактивни идеи, вместо празен лист хартия, и затова…

Подаде му надписан на ръка плик.

— Дано ви се стори полезно.

Ъркарт изискваше място на масата на най-важните решения, и то не по покана, а по право. Колингридж погледна плика и нещо в него се скъса — малката преграда, която разделя любезността и искреността една от друга. Той вдигна уморени очи към колегата си.

— Прав си, Франсис. Сега не е моментът. Може би трябва да мислим как да осигурим мнозинството си, преди да започнем да уволняваме колеги.

Ъркарт замръзна от смущение. Сарказмът беше остър, по-остър, отколкото беше искал министър-председателят, и сега усети, че е прекалил.

— Извини ме, Франсис. Страхувам се, че съм малко преуморен. Разбира се, прав си да мислиш напред. Виж, искам ти и Теди да дойдете в неделя следобед и да го обсъдим. Надявам се, ще си така добър да дадеш на Теди едно копие и да изпратиш едно и до мен на Даунинг стрийт утре… тоест тази сутрин.

Лицето на Ъркарт отказа да издаде смута, който нарастваше в него. Беше твърде нетърпелив за пренареждането и сега се проклинаше за глупостта си. Незнайно защо естествената му увереност го напускаше, когато заставаше пред Колингридж, който в социален аспект дори нямаше нужното образование да влезе в нито един от клубовете на Ъркарт. Смяната на ролите в правителството го изкарваше от нерви, изкарваше го от обичайното му спокойствие; откри, че в присъствието на Колингридж изневерява на характера си. Беше направил грешка и обвиняваше за това Колингридж повече, отколкото себе си, но сега не беше моментът да си върне позициите, които беше загубил. Вместо това той се оттегли вежливо, като сведе глава в знак на съгласие.

— Разбира се, г-н министър-председател. Ще дам копие на Теди веднага.

— Най-добре го копирай сам. Няма да е хубаво някой друг да вижда този лист тук тази вечер.

Колингридж се усмихна, опитвайки се да върне на Ъркарт чувството, че е част от най-тесния кръг на властта, чувство, което постоянно витаеше над Даунинг стрийт.

— Във всеки случай, мисля, че е време да се прибирам. Би Би Си ще ме искат свеж и усмихнат само след четири часа, така че мисля да изчакам останалите резултати на Даунинг стрийт.

Обърна се към Уилямс.

— Между другото, какво прогнозира проклетият компютър към момента?

— Закрепи се на двайсет и четири през последния половин час. Мисля, че ще е това.

Нямаше победоносен тон в гласа му. Председателствал бе при най-лошия изборен резултат за партията от две десетилетия насам.

— Както и да е, Теди. Мнозинството си е мнозинство. И Камшика ще има какво да прави, вместо да седи без работа при мнозинство от над сто. А, Франсис?

С тези последни думи, той излезе от стаята, оставяйки Ъркарт да стиска плика си с жалък вид.

 

 

Минути след като министър-председателят си тръгна, тълпите вътре и отвън започнаха видимо да се топят. Ъркарт все още се чувстваше посинен и не беше в настроение нито да празнува, нито да успокоява, затова слезе на първия етаж, където знаеше, че се намират копирните машини. Само че стая 132А не беше точно офис, а по-скоро малък килер без прозорци, дълъг около 2 метра, и там се държаха канцеларските материали и се копираха конфиденциалните документи. Ъркарт отвори вратата и миризмата го удари, преди да е успял да светне лампите. До тесните метални стелажи, сгърчен на пода, лежеше Чарлз Колингридж. Беше повръщал, докато спи. Нямаше чаша или бутилка около него, но миризмата на уиски тежеше във въздуха. Чарли, изглежда, беше допълзял до възможно най-скритото място, където да припадне, далеч от погледите на другите.

Ъркарт извади носна кърпа и я сложи пред лицето си, за да пребори вонята. Прекрачи тялото и го обърна по гръб. Разтърси раменете му само за да прекъсне неспокойното му дишане за момент. По-грубото разтърсване също не помогна и лекият шамар през лицето не постигна по-различен резултат.

Той погледна с отвращение жалката картина пред себе си. Изведнъж тялото на Ъркарт се напрегна, презрението му се смеси с унижението, което изтърпя от министър-председателя. А тук очевидно му се представяше възможност да си върне за обидата. Той сграбчи реверите на сакото на Чарли, изправи го, замахна с ръка, готов да удари, да шибне с опакото на ръката си през лицето този жалък нещастник, да освободи цялото унижение и гнева към фамилията Колингридж. Ъркарт трепереше, застинал в тази поза.

Тогава един плик изпадна от джоба на сакото на Чарли — изглеждаше като неплатена сметка за ток, последно предупреждение, покрито с червена щампа. Изведнъж Ъркарт осъзна, че има друг начин да изравни везните на правдата, да ги наклони отново в своя полза. В крайна сметка не удари Чарли, но не защото внезапно се разчувства, или защото Чарли беше напълно невинен и не му бе причинил нищо лошо, освен вонята наоколо. Ъркарт знаеше, че може да нарани Хенри Колингридж, като причини болка на брат му, нямаше съмнение в това, но то нямаше да го нарани достатъчно, нямаше да остави следа. Така или иначе не беше това начинът, не беше мястото в този смрадлив склад, не беше и моментът. Франсис Ъркарт можеше повече, много повече. Повече от всички тях.

Той пусна спящото безжизнено тяло на Чарлз Колингридж обратно на пода, оправи реверите му, остави го да си почива.

— Ти и аз, Чарли, ще си станем много близки. Страшни приятели. Не точно сега, разбира се. След като се измиеш малко, а?

Той се обърна към копирната машина, извади писмото от джоба си и го копира веднъж, след което взе сметката за ток на Чарли и копира и нея. После остави пияното тяло на новия си приятел да поспи.