Майкъл Добс
Къща от карти (46)

Глава четиридесет и шеста

Копнежът разширява хоризонта. Любовта го смалява до мъртва точка.

Неделя, 28 ноември

Сутрешният хор на неделните вестници беше сладка симфония за ушите на Ъркарт и неговите поддръжници.

„ЪРКАРТ ВОДИ“, обяви „Съндей таймс“ на първа страница и подкрепи тезата си в редакционните коментари. И „Телеграф“, и „Експрес“ открито застанаха зад Ъркарт, а „Мейл“ опита нескопосано да се закрепи по средата. Само редакцията на „Обзървър“ подкрепи Самюъл, но и те не можеха да отрекат прогнозите, че Ъркарт има преднина.

Само един от по-жълтите вестници успя наистина да разнообрази нещата в публичното пространство. В интервю със Самюъл относно „ранните му години“ те бяха цитирали признанието му, че е имал кратки членства в много клубове в университета. Когато бяха го притиснали, той беше потвърдил, че до двадесетгодишна възраст е симпатизирал на няколко модерни за времето си каузи, които, тридесет години по-късно, изглеждаха наивни и неуместни. Чак когато репортерът беше наблегнал, че има документи, които показват, че две от тези каузи са били ядрено разоръжаване и републиканство, Самюъл усети, че се опитват да го вкарат в капан.

— Пак ли тези стари безсмислици — отговори Самюъл раздразнено.

Той се беше надявал, че с тези нелепи обвинения е приключено още преди двадесет години, когато за пръв път се беше кандидатирал за депутат. Тогава един негов опонент беше пратил писмо с доноси до щаба на партията; твърденията бяха подробно изследвани от Комисията по проверка на кандидатите и му бяха дали „свидетелство за годност“. Но ето че пак се появяваха от зоната на здрача след всички тези години и то само няколко дни преди крайния вот.

— Правих всички тези неща като осемнайсетгодишен студент. Отидох на две шествия на Кампанията за ядрено разоръжаване и дори ме убедиха да се абонирам за студентския им вестник, но после разбрах, че се списва от републиканци.

Той се опита да се засмее на спомена, решен да не дава вид, че има какво да крие.

— Също така бях силен поддръжник на Движението против расова сегрегация и до ден-днешен съм противник на расизма.

Така беше казал на журналиста.

— Да съжалявам? Не, не мога да кажа, че съжалявам за тези ранни мои дейности; те не бяха толкова младежки грешки, колкото едно отлично опитно поле за възгледите, които имам сега. Знам колко глупава беше Кампанията по ядрено разоръжаване — нали бях там. И обичам кралицата ни!

Но това не беше репликата, на която вестникът избра да акцентира. „САМЮЪЛ БИЛ КОМУНЯГА!“ Това крещеше половината от първа страница, обещавайки „шокиращи открития“ и „ексклузивен материал“, че Самюъл е бил ляв активист в университетските си години. Самюъл не можеше да повярва по какъв начин бяха интерпретирали коментарите му; за момент се зачуди дали това не се води клевета. Но под заглавието статията ставаше дори по-лоша.

Вчера вечерта Самюъл призна, че е шествал по улиците на Лондон в подкрепа на руснаците в дните си на активист за Кампанията по ядрено разоръжаване през шейсетте, когато митингите против „бомбата“ често завършваха с насилие и безредици.

Също така е подкрепял финансово войнствена антимонархическа група с месечни вноски към Движението на републиканците в Кеймбридж, част от чиито лидери публично са заявявали, че поддържат екстремистите от ИРА.

Участието на Самюъл в движения с лява ориентация отдавна създава грижи на партийните лидери. През 1970, когато е бил на 27, той решава да участва в общите избори като официален кандидат на партията. Явно председателят на партията е бил достатъчно притеснен, за да поиска писмено обяснение от него защо „в университета името му често се е асоциирало с каузи, които противоречат на партийната политика“. Тогава е успял да мине метър и са го избрали. Но вчера Самюъл отново показа непокорство. „Не съжалявам за нищо“, каза той и добави, че все още силно симпатизира на някои от левите движения, които тогава активно е подкрепял…

Остатъкът от деня бе изпълнен с вълнение и смут. Никой не вярваше, че той наистина тайно в себе си е комунист; това беше просто поредното глупаво, сензационно интервю, целящо да вдигне тиража, а не информираността на обществото, но все пак трябваше да се провери. Неминуемият резултат беше отвличане на вниманието в момент, когато Самюъл отчаяно се опитваше да фокусира интереса на поддръжниците си върху сериозните теми на изборната кампания.

До обяд лорд Уилямс издаде остро опровержение на написаното във вестника, в което се твърдеше, че са използвани конфиденциални документи, които са били откраднати. Вестникът веднага отговори, че макар партията очевидно да е проявила непростима неспособност да пази собствените си конфиденциални материали, те са готови да изпълнят публичните си задължения и да върнат документите на законните собственици в щаба на партията — което се случи по-късно през деня, точно за да бъде хванато от камерите на новинарските емисии и да даде още веднъж гласност на цялата история.

Никой не видя дълбок смисъл в историята. Повечето я приеха като показателна за типичната некомпетентност в щаба на партията, а не толкова за самия Самюъл. Но кампанията му все се натъкваше на лош късмет, откакто бе започнала. Наполеон беше поискал генерали — късметлии^[1] и Британия не можеше да се задоволи с друго. Всичко това не говореше добре за някой, който трябва да контролира нещата. Не беше това начинът да прекараш последните часове преди битка.

Беше се обадил на Мати.

— Имам нужда от теб. Можеш ли да дойдеш?

Тя почти се затича към него, към дома му на Кеймбридж стрийт, и веднага след като затвори света зад входната врата, той беше до нея, върху нея, а малко след това вътре в нея. Той сякаш преливаше от необикновена енергия, която отчаяно се нуждаеше да освободи. Той извика, когато свърши, самотен звук, който за момент тя взе за болка или пък вина? Преследването на властта предизвикваше много страсти, които невинаги се спогаждаха. Тя самата знаеше това.

Когато приключиха и тя се отдръпна от него, продължиха да лежат тихо един до друг известно време, всеки загубен в мислите си.

— Защо ми се обади, Франсис? — попита тя накрая.

— Имах нужда от теб, Мати. Изведнъж се почувствах много самотен.

— Скоро ще си обграден от целия свят. Няма да имаш и минутка за себе си.

— Мисля, че в някаква степен това е проблемът. Малко съм изплашен. Имам нужда от някого, на когото мога да имам доверие. Мога да ти имам доверие, нали, Мати?

— Знаеш, че можеш.

Тя го целуна.

— Това няма да продължи вечно и аз знам това, но като приключиш с мен, ще знам повече за себе си и за нещата, които искам.

— Които са?

— Власт. Какви са границите й. Какви компромиси изисква. Какви заблуди.

— Аз ли те направих толкова цинична?

— Искам да бъда най-добрият политически журналист в страната, а може би и в целия свят.

— Ти ме използваш! — засмя се той.

— Надявам се да е така.

— Ние сме различни по толкова много начини, ти и аз, Мати, но някак си имам чувството, че ако мога да бъда уверен в твоята… — той потърси подходяща дума — лоялност, тогава за известно време целият свят може да те следва с една стъпка по-назад.

Тя прокара леко пръст по устните му.

— Мисля, че е повече от лоялност, Франсис.

— Не може да влизаме твърде надълбоко, Мати. Светът няма да ни позволи.

— Но тук сме само ти и аз, Франсис.

Тя се плъзна отгоре му още веднъж и този път той извика, но не от болка.