Дейвид Балдачи
Довършителката (49)

Quadraginta novem
Набързо скалъпен план

Тъкмо се прибрах у дома и вече се канех да се пъхна под завивките, когато се разнесе почукване по вратата. Хари Две излая и взе да драска с нокти по дъските.

— Кой е? — извиках.

— Аз съм, Вега Джейн — разнесе се гласът на Делф.

Посегнах да натисна бравата, но се спрях. Наистина ли имах желание да се разправям с това тъкмо сега?

— Какво искаш? — попитах, усещайки болката, която му причинявам с този въпрос, зададен през два пръста дърво.

— Просто да поговорим.

Въздъхнах, отворих широко и застанах в лице с него.

— Може ли да вляза?

Отстъпих и го пуснах да мине. Той се наведе да погали кучето, което подскачаше и се мъчеше да го близне по брадичката. Затворих вратата и му направих знак да седне на стола край угасналото огнище. Аз самата се настаних на леглото, скръстих ръце в скута си и зачаках.

— Е, говори.

— Как си? — попита неловко той.

— Ами… чакай да видя. Току-що ходих да гледам как заравят един млад Уъг в Светия парцел. Брат ми окончателно се отчужди от мен. След два дни най-вероятно ще загина на Дуелума от ръцете на един убиец. Тъй че да, определено не съм добре.

Той провеси глава и аз веднага се почувствах гузна заради думите си.

— Съжалявам, Делф. Нищо от това не е твоя грижа.

— Напротив, моя грижа е. Как ще допусна току-така да умреш? Мислех, че ме познаваш по-добре, Вега Джейн.

— Аз ще се бия с Лейдън-Тош — отвърнах. — И каквото и да кажеш или направиш, няма да променя решението си.

Той кимна утвърдително, което ме учуди.

— Значи всичко опира до въпроса как да останеш жива.

— Повярвай ми, напълно съм наясно с това.

— И имаш ли вече някаква идея?

Загледах го безмълвно, давайки си сметка, че въпреки всичките си терзания около предстоящия двубой не бях отделила и минута размисъл на това как да го спечеля. Или поне да оцелея.

— Мислех си… — започнах бавно, давайки си време действително да се сетя за нещо.

— Аз също си мислех — рече натъртено Делф. — А и някои познати ми разказаха какво се е случило с бедния Тилт.

Приведох се напред, внезапно заинтригувана.

— Работата е там, Делф, че аз изобщо не забелязах Лейдън-Тош да замахва — толкова бърз беше ударът. Тилт тежеше поне сто килограма, а той го изхвърли извън квадрата като малко коте. Сигурна съм, че беше мъртъв още преди да докосне пръстта. Като поразен от гръм. Нямаше да повярвам, ако не го бях видяла с очите си. — Думите се изляха от мен като бурен поток, отприщвайки страха, насъбран през последните дни.

— Спомни си какво направи ти с Кобъла в Комините — отбеляза Делф. — Не просто го уби, а направо го взриви, въпреки че несъмнено бе много по-едър от Тилт.

— Но тогава носех Дестин.

— Значи ще я носиш и на двубоя с Лейдън-Тош.

— Това ще значи да си послужа с измама.

— Глупости! Да не искаш да кажеш, че Лейдън-Тош е обикновен Уъг? Тук има нещо гнило, Вега Джейн. И ако си сложиш веригата, когато се изправиш срещу него, това няма да е никаква измама, а само ще направи мача по-честен.

Размислих върху думите му и трябваше да призная, че има право. Бях победила всичките си досегашни противници чрез съчетание от късмет, планиране и инстинкт. Но дълбоко в себе си знаех, че нито едно от тях няма да ми помогне срещу Лейдън-Тош. Той бе убил Уъг с един удар — нещо невъзможно, което все пак се бе случило.

— Добре, май съм съгласна с теб — рекох накрая.

Той въздъхна, видимо облекчен от смекчаването на позицията ми.

— Значи сега остава единствено да го атакуваш, преди той да атакува теб.

— Но нали вече ти казах, че изобщо не го видях да замахва с юмрук. Може и да съм убила онзи Кобъл, но далеч не съм толкова бърза, колкото Лейдън-Тош.

— Тогава трябва да измислим начин да го изпревариш. Или да избегнеш първия му удар, за да го довършиш, преди да е успял да опита отново.

— И как точно ще стане това? — попитах скептично.

— Нали затова съм тук, Вега. Все пак съм се бил на доста Дуелуми. Запознат съм с триковете на арената.

— Какво предлагаш?

— Наблюдавах Лейдън-Тош през втория кръг. Тогава не уби никого, но някои неща ми направиха впечатление.

— Като например?

— Той не помръдва при удара на гонга — нито напред, нито назад.

— Вярно е, и при Тилт също не помръдна.

— Оставя те да го приближиш и тогава удря.

— При това изневиделица — изпъшках.

— Къде е веригата?

— Защо?

— Искам да проверя нещо.

Извадих Дестин изпод дъската на пода и я сложих на кръста си. Делф се изправи срещу мен и вдигна юмруци.

— Приготви се — каза и аз го послушах. — Сега ще се опитам да те ударя, без да знаеш кога…

След секунда замахна и аз с лекота го парирах, поклащайки унило глава.

— Това изобщо не може да се сравнява с бързината на Лейдън-Тош.

— Иди сега до стената — усмихна се той.

— Моля?

— Искам да пробвам нещо друго.

Неохотно изпълних желанието му. Той извади от джоба си дълга връв с прикрепено към нея квадратно парче кожа. Постави в кожата объл камък и започна да върти приспособлението, което се оказа прашка, все по-бързо и по-бързо.

— Виждаш ли камъка? — попита.

— Трудно.

— А сега?

— Почти не.

Въжето засвистя, сливайки се в размазан кръг.

— Ами сега?

— Изобщо не го…

Преди да довърша изречението, той вече бе изстрелял камъка право към мен. Миг по-късно погледнах надолу и го видях стиснат в шепата си.

— Как по дяволите стана това? — възкликнах в почуда.

Делф се ухили и посочи Дестин.

— Мисля, че отговорът се крие тук.

— Знаех, че ми позволява да летя и ми дава сили, но…

Сега бе негов ред да ме удиви.

— Според мен, Вега Джейн, тя просто ти дава онова, което ти е нужно, тогава, когато ти е нужно.

Зяпнах го с отворена уста. Това бе поразително. Не толкова, че Дестин ме бе спасила от камъка, колкото, че Делф я бе разгадал преди мен.

— Наистина ли смяташ така? — попитах обнадеждено.

— Да летиш, когато ти потрябва? Да размажеш побеснял Кобъл? Да спреш камък, запратен в лицето ти?

Докоснах Дестин. Бе топла на допир, сякаш току-що леко разгряла. И си спомних думите на Еон, когато ми описваше начина на създаването й. След като му споделих, че с нея мога да летя, той каза, че тя притежава много безценни качества.

— Но това още не е всичко, Вега Джейн.

— Как така? — сбърчих озадачено вежди.

— Добре е, че умееш да избягваш ударите. Но още не е достатъчно, за да победиш Лейдън-Тош. Той е едър, бърз, силен. Трябват ти и други козове.

— Какви?

— Движение. Необходимо е да го изтощиш, да го оставиш да се развихри, да преодолееш защитата му. — Делф направи пауза. — И ако за целта се наложи да полетиш, не се колебай.

Изгледах го втрещено.

— Ти да не си се чалнал? Караш ме да пърхам из въздуха пред очите на всички? На целия проклет Съвет?

— А да не предпочиташ вместо това да се отправиш към Светия парцел? За вечни времена?

Най-много ме дразнеше, че от самото начало на разговора Делф звучеше като по-разумния от двама ни.

— Ако трябва да съм честна, вътрешният ми глас казва по-скоро не.

— Тогава послушай вътрешния си глас.

— Някакви други съвети?

— Щом гонгът удари, ти също не помръдвай. Това ще обърка проклетника. Накарай го той да те нападне. Като го направи, само се пази. Удари го, ако можеш, но лекичко. Остави самочувствието му да се покачи, докато го проучваш.

— Мисля, че то и бездруго е достатъчно високо.

— Помниш ли какво направи с втория Кобъл в Комините?

— Не знаех, че си следил толкова внимателно.

— Следих, и още как. Накара го да се върти като пумпал, докато се обърка съвсем. — Той ме посочи с пръст. — Съветвам те да приложиш същата тактика и с Лейдън-Тош. Ще имаш само един шанс да го довършиш и трябва да вложиш в него всичко, с което разполагаш.

Погледнах надолу към Дестин и за сетен път се почувствах гузна.

— И през ум да не ти минава да се колебаеш — скастри ме Делф. — Пак ти казвам, в цялата работа има нещо гнило. Не виждаш ли, че Лейдън-Тош дори не говори, да оставим настрана, че отдавна е прехвърлил двайсет и четири Сесии. Всъщност съмнявам се дали изобщо е Уъг. Пфу!

— Навярно си прав — отвърнах бавно.

— Разбира се, че съм прав. А до началото на двубоя двамата с теб ще използваме всяка свободна минута за тренировки.

— Наистина ли мислиш, че мога да го победя, Делф?

— Сигурен съм, че ще го победиш, Вега Джейн.

— Благодаря ти — промълвих.

— Ще ми благодариш, след като спечелиш Дуелума.

 

 

Където и да се появях през следващите два дни, от всички краища на Горчилище се стичаха Уъгове, за да ми пожелаят късмет, а в някои случаи и да се сбогуват с мен. Под вратата ми се пъхаха късчета пергамент, повечето с мили и насърчителни послания. Впрочем имаше и едно особено злостно, но аз начаса разпознах в него неграмотния почерк на Клетъс Луун и не му обърнах внимание.

В самото навечерие на двубоя ме посети Тансий. Явно не бе дошъл с каретата, защото щях да чуя трополенето й. Просто почука по здрач на скромната ми врата. Разбира се, поканих го да влезе. Хари Две му позволи да го почеше по главата, преди да се свие отново на кравай край огнището. Настаних го на по-удобния от двата си стола и седнах срещу него. Отначало той запази мрачно мълчание, поглаждайки бавно брада с дългите си пръсти. Най-сетне, сякаш взел някакво решение, се приведе към мен, но аз го изпреварих и заговорих първа.

— Ще се бия с Лейдън-Тош. Затова моля ви, не се опитвайте да ме разубеждавате.

— Не съм имал и намерение. Аз също смятам, че трябва да се биеш.

Зяпнах го поразена.

— Учудена си от изказването ми? — попита без нужда той, защото устата ми още висеше отворена.

— Да.

— Много от жителите на Горчилище така и не успяват да отправят взор отвъд утрешния ден, отвъд границите на селото или на собствените си разбирания. А тези граници са наистина тесни, Вега.

— Казахте го много по-красноречиво, отколкото аз бих могла.

— Не подценявай собственото си красноречие.

— Макар да имам пълното намерение да се изправя срещу Лейдън-Тош — казах след кратка пауза, — не успявам да намеря някой, който да е в течение с неговото минало.

— Това е защото повечето Уъгове нямат и представа откъде се е взел.

— Вие също ли?

Тансий се изправи и закрачи из стаята. Беше облечен в обичайната си наметка и изглеждаше достатъчно величествен, но раменете му бяха прегърбени, сякаш носеха бремето на всеки един Уъг в Горчилище.

— Някои казват, че е роден на границата на Мочурището и майка му била ухапана от Фрек точно преди раждането.

— Фрек? Но тяхното ухапване не води ли до лудост?

— Да. И според разказите родилката действително изгубила разсъдъка си и умряла.

— Не се ли знае със сигурност?

— Някои фамилии Уъгове живеят, как да кажа, извън руслото на обичайното ни ежедневие, Вега. Никога не се появяват из селото и ние не ги виждаме. Водят изолирано съществуване. Смята се, че Лейдън-Тош е отгледан от такова семейство. А после е постъпил на работа в Комините.

— Да охранява забранения втори етаж.

— Именно. — Той направи пауза, после ме стрелна с поглед и добави: — Знаеш ли, малко ме учудваш.

— Защо?

— Не питаш защо вторият етаж е забранен.

Мислено се изругах за тази грешка. Не бях попитала, защото чудесно знаех причината. Там имаше безброй неща, способни да те убият.

— Задавала съм много въпроси из селото, но никога не съм получавала задоволителни отговори. Предполагам, че просто съм се уморила да питам.

Той кимна и продължи да се разхожда напред-назад.

— Разбирам, че с Моригон неведнъж сте водили разговори. Доста остри при това.

— Ако тя твърди така, няма да го отрека.

Той седна и постави длани върху едрите си колене.

— Смяташ ли, че е зла?

— Не. Сигурна съм, че е зла. А вие как смятате?

— Историята й е интересна. Безупречно семейство. Добро възпитание. Блестящ успех в Обучението.

— Също така има купища книги. За разлика от повечето Уъгове.

— Напълно вярно.

— И къщата й вероятно е най-красивата в цяло Горчилище.

— Без никакво съмнение.

— А нещата, които умее да прави? Откъде ги е научила?

Той помълча и ми отправи поглед, толкова остър, че ми се стори, че ще ме пореже.

— Искаш да кажеш, нещата, които ти също умееш да правиш?

— Откъде бихте могли да…

Той махна небрежно с ръка.

— Всеки Уъг си има своята работа, Вега. Моята работа е да съм в течение с всичко, което се случва в селото. Затова гледам да не изоставам от събитията. И знам, че силите, с което е надарена Моригон, напоследък се проявяват и в теб. Но с една основна разлика.

— Каква?

— Много по-големи са.

Отвърнах се от проницателните му очи.

— Тя поне има представа какво върши. А аз не.

— Напротив, имаш. Помниш ли, когато искаха да отсекат Дървото ти?

— Да, и какво?

— Живите дървета, естествено, не се вкаменяват — отвърна спокойно той. — Но аз бях сигурен, че подобно обяснение ще е достатъчно за Нон и другарите му.

— Значи вие сте го втвърдили, за да го защитите? — попитах удивено.

— Не, не съм, защото не разполагам със способностите да го сторя. Ти, Вега, ти защити своето Дърво.

— Но как?

— Просто като пожела то да оцелее. Видях го изписано върху лицето ти и лесно можех да отгатна какво се случва в душата ти. Така твоето любимо Дърво стана твърдо като скала. И наистина оцеля.

Бавно осмислях казаното.

— А дядо ми? — попитах след минута.

— Мисля, че и сама знаеш. Това се предава от поколение на поколение, но с течение на времето сякаш постепенно отслабва и вече само малцина го притежават.

— Но какво е то, Тансий?

— Сила, Вега. А силата е интересно нещо. Може да изглежда съвсем различно, ако се използва от двама различни Уъгове, за различни цели.

— Мисля, че разбирам. — Неволно си представих Лейдън-Тош като смъртоносна марионетка, използвана от Моригон, с цел да ме убие.

— Дядо ти я притежаваше в излишък. Това е и причината вече да не е сред нас.

Погледнах го заинтригувано.

— Значи знаете къде е отишъл? Нали казахте, че сте в течение с всичко, което се случва в селото?

— Просто си тръгна оттук, Вега. На място, което със сигурност се намира отвъд Мочурището.

— И защо го е направил?

— Такава е била съдбата му — бе простичкият отговор. — И не ме питай повече от това, защото няма да мога да ти дам отговор.

Сведох разочаровано очи.

— Но какво тогава представлява Горчилище? И моля ви, не ми поднасяйте поредната притча или загадка.

Той не отговори веднага. Когато отвори уста, речта му бе бавна и премерена.

— За повечето Уъгове Горчилище е техният дом — единственият, който някога ще имат. За други, подобно на Върджил, то е дом, но не и съдба. — Погледът му се зарея за момент и после отново се спря върху мен. — Прекалено загадъчно ли ти отвърнах?

— Винаги са ни учили, че освен него няма нищо друго.

Обучението е едно. Но не е същото като вярата, а още по-малко като истината, нали?

Поклатих глава.

— Не, не е.

Той кимна, очевидно доволен, че съм уловила разликата.

— Тогава защо вие самият стоите тук? Съдбата на могъщ и образован Уъг като вас положително не е ограничена само до Горчилище.

— Всъщност мисля, че е. Още повече, тук са моите братя, моите отговорности. Тези понятия не бива да се приемат с лека ръка.

— Дядо ми каза нещо, когато бях Младок.

— Какво? — погледна ме с видим интерес Тансий.

— Че най-кошмарно ужасното място от всички е онова, за което Уъгмортите дори не подозират, че е толкова сбъркано, колкото сбърканото изобщо е възможно.

— И какво според теб означава това? — попита той, след като претегли внимателно чутото.

— Допреди минута нямах и най-малка представа.

— А сега?

— Сега, мисля, че е имал предвид Горчилище. Всичко онова, което ни заобикаля.

Тансий кимна отново и едрото му лице сякаш бе обхванато от внезапна тъга.

— Мъдър Уъг беше Върджил.

— Значи е вярно?

— Безсилен съм да кажа дали е вярно, или не.

— Ами Кръвниците? Стената?

За първи път откакто се помнех видях Тансий, всесилния Тансий, да изглежда смутен, дори засрамен.

— Има случаи, Вега, когато чувството за дълг заставя дори най-честните сред нас да вършат неща, лишени от същата тази честност.

— И всичко е просто една лъжа?

— Лъжите понякога са подплатени с най-добри намерения.

— Смятате ли, че този случай е такъв?

— На повърхността, безспорно да. А ако разровим по-надълбоко? — Той поклати печално глава. — Тогава ще видим просто един акт на измама. За което аз пръв ще призная пред теб своята вина.

— Като говорим за измами — смених темата аз, — на стената на Съвета има една картина…

— Коя по-точно?

— Битката на зверовете. Тази с ездачката, която прескача една скала.

— Да, тя е сред любимите ми. — Но нещо в изражението му ясно ми подсказа, че се досеща накъде бия.

— Работата е там, Тансий, че според мен в нея има значителни неточности.

— В смисъл?

— В смисъл че определени елементи са пропуснати.

— Сега ти започна да говориш с притчи и загадки — усмихна се примирено той. — Но предполагам, че никак не е изключено да си права.

— Ще ми кажете ли каква е причината? И имайте предвид, че вече съм чувала фразата, че няма защо да будим спящите кучета.

— За да се направи нещо, трябва да има добро основание. В случая то вероятно е отсъствало. Картината е такава, каквато е.

— Имате предвид, че е нямало да излезе нищо добро, ако битката е била изобразена правилно?

— Умът ти е също толкова чевръст, колкото и тялото, Вега. Вярвам, че ще ги използваш подобаващо срещу Лейдън-Тош. — Той се изправи. — А сега трябва да вървя. Дългът ме зове.

Но на вратата се обърна и ме изгледа продължително.

— Желая ти късмет утре. Както и след това. Знаех, че този ден рано или късно ще настъпи.

И Тансий се изгуби в мрака.