Дейвид Балдачи
Довършителката (30)

Triginta
Съветът

Зданието на Съвета се намираше в самия край на Главната улица и караше всички останали сгради в Горчилище, с изключение на Комините и Камбанарията, да изглеждат като жалки съборетини. Нямах представа кой и кога го е строил, но видът му бе грандиозен и аз винаги му се бях възхищавала, макар и само отвън.

Фасадата беше от бял мрамор, с широко стълбище, водещо към редица величествени колони. Масивните железни врати бяха украсени с плетеница от мотиви, по които аз, като Довършителка, можех само да се прехласвам. Говореше се, че светлините вътре никога не угасвали, а температурата винаги оставала постоянна, независимо от сезона.

Като глава на Съвета, Тансий държеше резиденция тук, на втория етаж. Аз самата дори не бях прекрачвала прага. Не бях имала повод да го сторя — досега. И от цялата си душа желаех да не ми се беше налагало.

Влязохме през малък страничен вход. Явно на затворниците не им се полагаше привилегията да използват централния. Докато вървях по коридора, тътрейки окованите си нозе, подминах няколко Уъга, които работеха тук. Повечето не ми обърнаха внимание, а в очите на онези, които ме погледнаха, гореше адска враждебност. Надявах се те да не участват в решаването на участта ми — инак не ме чакаше нищо добро.

Въведоха ме в помещение, голямо почти колкото главния цех на Комините, но много по-изискано. Подовете бяха мраморни, стените — от камък, а сводестите тавани се подпираха от огромни греди, пресичащи просторното пространство.

Върху издигнат подиум, зад висока около метър преграда, покрита с изящна дърворезба, бе нареден Съветът в пълния си състав. В средата седеше Тансий, облечен в кървавочервена мантия, която не ми се стори добър знак. Вляво от него беше Кроун, с обичайната си черна туника, а вдясно — Моригон, също в червено.

Тези два цвята никога вече нямаше да бъдат сред любимите ми.

Отведоха ме до малка маса с един стол. До нея имаше катедра, подобна на тези, от които Наставниците говореха на Младоците по време на Обучение. Върху масата бяха поставени чаша и гарафа с вода.

— Свалете й оковите — нареди Тансий.

Това незабавно бе изпълнено от същите двама Уъга, които ме докараха с каруцата. После те се оттеглиха и вратата се затвори след тях.

Останахме само аз и Съветът. Вдигнах поглед към членовете му, а те ме огледаха в отговор. Чувствах се като трепереща мишка, притисната в ъгъла от Гарм.

— Моля задържаната да седне, докато се четат обвиненията срещу нея — каза Кроун.

Седнах, като тайно подръпвах надолу ръкавите на ризата и се мъчех да спра сърцето си да не изскокне през гърлото ми. С крайчеца на окото си видях Лейдън-Тош, застанал в ъгъла на залата. Той не гледаше към нищо и никого. Зачудих се защо изобщо е тук, докато не сведох очи към колана му.

Там, в специално изработен калъф, висеше широка секира.

Обърнах се обратно към Съвета, докато страхът бавно ме обхващаше с ледените си пипала.

Джурик Кроун се изправи и разгъна руло пергамент. Обходи останалите членове с тържествуващ взор, който, поне според мен, се задържа най-дълго върху Моригон.

— Тази Женска, Вега Джейн, вече отдавна погазва законите на Горчилище — започна. — Разполагам със сведения от Какус Луун и неговия син, Клетъс, както и от Нон и Роман Пикус, доказващи, че досега го е правила, без да понесе съответните последствия.

— Днес сме се събрали по друга тема, Джурик — прекъсна го Тансий. — Нека се съсредоточим върху нея.

Кроун кимна и хвърли поглед към пергамента.

— У обвиняемата Вега Джейн бе открита една книга. — Той се пресегна и я вдигна високо, та всички да я видят добре. — Тази книга дава детайлни описания на съществата, обитаващи Мочурището, както и в някои случаи на начините за справяне с тях. Посочват се също конкретни твари, които биха могли да са от полза на онези, целящи да пресекат въпросната територия. Като например… — Той направи пауза, но аз знаех точно какво ще последва и промълвих тихо думата още преди да я е произнесъл.

— Кръвниците — довърши Кроун.

Сред присъстващите се разнесоха сподавени възгласи. Забелязах, че единствено Тансий и Моригон не се присъединяват към тях.

Тансий се взираше в една точка някъде над главата ми и само от време на време свеждаше очи към мен.

Моригон сякаш изобщо не ме забелязваше. Това също не ми се стори добър знак.

— Няма друга мислима причина тази Женска да укрива подобна книга — продължи Кроун, — освен, за да съдейства на враговете на Горчилище. А единственото подобаващо наказание за такъв предателски акт… — тук той се обърна многозначително по посока на Лейдън-Тош — е екзекуцията.

Преди да седне на мястото си, огледа всички членове на Съвета подред, като запази най-унищожителния поглед за мен.

Тансий се изправи и каза:

— Благодаря ти, Джурик, за твоя обичаен, хм… енергичен разбор на фактите. — После взе книгата и се обърна към мен.

— Откъде се сдоби с нея, Вега?

Озърнах се, неуверена какво трябва да правя. Накрая станах на крака.

— Намерих я в къщата на Куентин Хърмс.

— Та ти никога не си влизала там — провикна се Кроун.

— Напротив. Дори видях и теб вътре.

— Глупости. Лъжи и още лъжи.

— „Как е възможно досега да не открием нищо полезно. Нима този Уъг е бил чак толкова хитър?“ Това бяха точните ти думи, Кроун. Чух ги, защото се криех зад един шкаф. При това не беше сам. — Поколебах се, но инстинктът ми подсказа да рискувам. — Искаш ли да кажа кой още беше с теб? — Всъщност не бях съвсем сигурна относно самоличността на придружителя му, но той нямаше откъде да го знае.

— Достатъчно — ядоса се той. — Добре, била си в къщата, и какво? Това само доказва, че си била в течение за съществуването на книгата и си я задигнала.

— Аз не…

— Ти ли помогна на предателя Хърмс да я напише?

— Опитвам се да…

— И очакваш да повярваме на жалките ти лъжи?

— Джурик! — прогърмя гласът на Тансий и всички присъстващи сякаш се снишиха. — Тя се опитва да изложи своята страна на фактите. Това, че я прекъсваш далеч не допринася за най-доброто оползотворяване на времето на Съвета.

Разнесе се одобрителен шепот, а Кроун млъкна и вирна нос така, сякаш изобщо не възнамеряваше да слуша какво имам да кажа. Забелязах, че и верният му Дюк Доджсън, който седеше до него, стори същото.

— Продължавай, Вега — каза ми Тансий.

— Не съм знаела за книгата. Направих го заради обявената награда. — Една лъжа плюс една истина бе по-добре от две чисти лъжи, поне по моя преценка. — Домитар ни съобщи за нея в Комините. Всички работници взеха да кроят планове как да я спечелят, та си рекох защо не и аз. Две хиляди монети са голямо богатство, поне за бедна Женска като мен. Затова и влязох в къщата, да проверя дали нещо няма да ми подскаже къде е отишъл Хърмс.

— Никъде не е ходил — парира ме Кроун. — Кръвниците са го отвлекли.

— Но по онова време още не го знаехме, нали? Това бе обяснено на всички Уъгове едва по-късно, на събранието в Камбанарията.

— Тогава защо задържа книгата? — попита той с триумфираща нотка в гласа. — Защо не я предаде на Съвета?

— Бях уплашена — отвърнах.

— И от какво? — изръмжа Кроун.

— Че ще се случи именно това, което се случва сега. Знаех, че дори ако я предам ти, Кроун, ще намериш някакъв начин да ме изкараш виновна. Снощи, когато дойде да ме арестуваш, направо ми заяви, че ще бъда екзекутирана. Значи си го решил предварително. Къде е тук справедливостта?

Репликата ми постигна желания ефект. Сред присъстващите се надигна ропот, видях как неколцина от тях хвърлят на Кроун остри погледи.

Моригон и Тансий мълчаха, но личеше, че слушат внимателно.

— Нищо такова не съм правил — изфуча Кроун.

Сърцето ми биеше ускорено и ужас сковаваше крайниците ми, но гневът ми бе по-силен от страха.

— Тогава защо ме изведе от къщи в окови?

— Извел те е в окови?

Всички се обърнахме към Моригон, която бе вперила в Кроун изпепеляващ взор.

— Да — кимнах.

— Каза, че са те арестували снощи, Вега — намеси се Тансий. — Къде те отведоха?

— Във Валхал — отвърнах, гледайки към Кроун. — Прекарах там почти цяло денонощие, без храна и вода. — Е, Делф ми беше донесъл нещичко за хапване, но не намерих за нужно да го споменавам.

— Тогава трябва да си много жадна. — Моригон плесна с ръце и един от прислужниците бързо напусна залата. След минута се върна с поднос със студена закуска и гарафа с вода, които постави пред мен.

— От името на Съвета приеми моите извинения, Вега Джейн — продължи тя. — Никой Уъг не ходи във Валхал, ако няма предварително издадена присъда. Както моят колега Кроун отлично знае — добави с леден тон.

Кроун не отвръщаше нищо, а само седеше забил поглед надолу, несъмнено проклинайки неочаквания обрат на делото. Аз междувременно се нахвърлих на храната и водата с мисълта, че може би след броени минути ще ме пуснат да си вървя. Тогава забелязах, че на гарафата има малка пукнатина. През нея се процеждаше вода и мокреше ръкава ми, образувайки върху масата тъмна локвичка.

Съзерцавах я учудено известно време, преди да се досетя за източника й. Не бях чак толкова мръсна.

Дори не разбрах, че Кроун е до мен, преди да вдигна очи. Той погледна локвичката, а после мен. Преди да успея да реагирам, дръпна ръкава ми нагоре, разкривайки мастилените линии на картата, която бях нарисувала върху себе си.

— И какво, в името на Алвис Алкумус, е това? — изрева, като изви ръката ми така, че очите ми се насълзиха от болка.

— Кроун, пусни я веднага! — изправи се Тансий.

Моригон също стана от мястото си и бързо доближи към нас. Погледът й се плъзна по рисунките и видях, че се опитва да каже нещо, но думите заседнаха в гърлото й.

Кроун ме бе пуснал, подчинявайки се на заповедта на Тансий, но ръкавът ми все още стоеше запретнат.

— Освен ако не съм в дълбоко заблуждение, уважаеми колеги — рече той, — онова, което виждам върху кожата на тази Женска, не е нищо друго, освен карта на Мочурището.

Исках да отвърна подобаващо, да го питам откъде знае, че това е Мочурището, но каменните изражения на присъстващите ме лишиха от дар слово. Дори само близостта на Тансий ме караше да занемея. Той приближи и огледа ръката ми. После полека вдигна нагоре и другия ми ръкав.

— Имаш ли по себе си и още рисунки, Вега? — Гласът му бе изпълнен с разочарование, сякаш считаше, че съм го предала.

Погледът ми се замъгли и осъзнах, че няма смисъл да лъжа.

— Да, върху краката и корема.

— И откъде са се взели? — попита Моригон, която не откъсваше очи от мастилените линии. Изразът й на искрена изненада бе съкрушителен за мен.

— Прекопирах ги от един пергамент, който Куентин Хърмс ми остави. Преди да изчезне.

— И ти каза, че той сочи пътя през Мочурището?

— В известен смисъл, да.

— Къде е пергаментът сега?

— Изгорих го.

— Но едва след като е прерисувала картата върху собствената си кожа — намеси се Кроун. — Защо ще го прави, ако не с някакъв замисъл, несъмнено насочен срещу интересите на Горчилище?

— Не е вярно — извиках. — Изобщо не съм имала намерение да я използвам.

— Защо тогава си я запазила?

Въпросът идеше от Моригон. Погледите ни се срещнаха и аз реших да кажа истината.

— Защото показва път към място, различно от тукашното.

— Самопризнание! — викна Кроун. — Тази Женска на практика си призна, че работи с Кръвниците.

Моригон отмести от мен погледа си, изпълнен с дълбока тъга, и се обърна към Тансий:

— Мисля, че вече чухме всичко, което ни е необходимо. Ще проведем обсъждания и после ще обявим присъдата си.

Исках да й изкрещя да не го прави. Че съм невинна. Че не са изслушали всички подробности. Но премълчах. Знаех без всякакво съмнение, че каквото и да им кажа оттук нататък, то няма да промени нещата.

— Междувременно тя няма да бъде заключвана във Валхал продължи Моригон. — Ще бъде отведена в дома си и държана там под стража.

— Но тя е предател! — извика позеленял Кроун. — Положително ще опита да избяга и да избегне правосъдието за пъклените си дела. Нали има върху себе си карта. Ще я използва, за да…

— За да, какво, Кроун? — прекъсна го тя. — Да прекоси Мочурището? Една Женска на четиринайсет Сесии? Та тя няма да оцелее там и две минути. Всички знаем какво има вътре, включително и Вега. Освен това съществуват и други основателни причини да не напуска Горчилище. — Последното бе съпроводено от многозначителен поглед към мен.

Кроун понечи да каже още нещо, но Тансий предотврати нов словесен изблик.

— Аз подкрепям мадам Моригон. Вега ще изчака присъдата в своята къща, като пред вратата й ще бъде поставена охрана. Но преди това някоя от служителките на Съвета ще се погрижи да… да измие от нея тези… рисунки.

Моригон кимна на една Женска, която стоеше край входа на залата. Тя приближи и ми даде знак да я последвам.

— Настоявам на всяка една крачка да я съпровожда охрана — обади се Кроун.

Тансий изгледа колегата си така, сякаш му идеше да го удуши.

— Силно се съмнявам Вега да успее да избяга от сградата на Съвета. Но ако проявяваш желание, можеш сам да стоиш пред банята, докато вътре се провежда, хм… миенето.

Другият направи възмутена физиономия, но не направи опит да ме последва.

Тансий постави длан върху инкрустираната със скъпоценни камъни дръжка на огромен меч, който едва сега забелязах да лежи на масата пред него.

— Съветът ще се заеме със случая на Вега Джейн незабавно.

На излизане извърнах глава да видя него и Моригон. Никой от двамата не ме поглеждаше.

Отведоха ме в банята, където служителката затърка мастилените линии по мен така енергично, че цялата ми кожа се зачерви. Стисках зъби, докато рисунките, които бях крила толкова дълго, изчезваха безвъзвратно в канала. Вече по тъмно ме докараха в къщата ми, пред чиято врата стърчеше на пост доволният Нон.

Изпънах се уморено върху леглото и се зачудих каква съдба ме чака занапред.

Щяха ли да ме екзекутират?

Или да ме затворят за дълги Сесии във Валхал?

Дали бе възможно да ме оправдаят?

Но мисълта ми се връщаше най-вече към екзекуцията.

Досега бях присъствала само на едно обезглавяване — на Мъжки, убил своята Женска без всякаква друга причина, освен проклетия си характер. По мнение на Съвета деянието бе преднамерено. Също така той се нахвърлил и на Младоците си, които се отървали като по чудо, и то благодарение на намесата на съседите. Цяло Горчилище бе задължено да присъства на събитието, което се състоя на централния площад.

Осъденият, със закрита с качулка глава, бе довлечен на ешафода, представляващ ниска дъсчена платформа, и накаран да коленичи. Нагласиха шията му върху масивен дръвник и палачът, също с качулка, но по фигура силно напомнящ на Лейдън-Тош, издигна високо брадвата. После острието се стовари със свистене и отдели от раменете главата на Уъга. Тя се търкулна в поставената пред дръвника кошница, по дъските рукна кръв и аз си помислих, че бедният Джон ще припадне. На мен също ми призля и стиснах здраво ръката на майка си. Но от тълпата изригнаха приветствени викове, защото справедливостта бе възтържествувала и злодея вече го нямаше.

Така ли щеше да свърши и моят живот? Заклана като пиле сред радостните възгласи на цялото село?

Затворих очи, но сънят не идваше. Докато не узнаех съдбата си, за мен нямаше да има покой.