Джоан Рос
Едно лято (12)

12

Поне не беше сама. Това е хубаво, реши Гейб, докато слизаше от джипа. Ако имаше късмет, щеше да успее да й плати, колкото дължи за кучето, и да се изнесе, преди тя да почне отново да го притеснява да запази мъника.

Не че не харесваше кучета. От малък беше искал да си има куче, а и в Ирак неговата група отглеждаше една немска овчарка, която надушваше самоделни взривни устройства и оръжия. С това много им беше помогнала.

Но кучето означаваше отговорност и ангажимент. А и това куче, след всичко, което явно беше преживяло, със сигурност щеше да има проблеми.

Като че ли ти нямаш проблеми?

Именно там беше въпросът. Още преди много време беше решил, че запазването на емоционална дистанция му беше позволило да контролира поне собствения си живот в този побъркан свят, в който невинни хора загиваха разкъсани на парчета, докато си бъбрят на местния пазар, или пък домовете им биват изгорени, или биват избити заради идиотски религиозни различия.

Въпреки злощастния му опит за брак, който спокойно можеше да се обяви за мъртъв още при олтара, той си беше наложил твърдо да стои настрани от всички жени, които биха търсили бъдеще с него. И с изключение на една военна кореспондентка на CNN, която го беше обсипала с такива думи, каквито телевизията никога не би си позволила да излъчи, той винаги беше успявал да се разделя с любовниците си, ако не с приятелски чувства, то поне без злоба.

Бялата мечка, която ветеринарката се опитваше да представи за куче, се изправи застрашително, когато той се доближи. Очевидно беше, че пази стопанката си. За щастие песът май си спомни, че го е срещал вече, и не го смяташе за заплаха.

Чарити също се изправи. Беше облякла бяла тениска, на която пишеше: Истинските доктори не лекуват само един животински вид, изтъркани джинси и бели маратонки с червени кантове. Косата й беше прибрана на опашка, а на главата си носеше бейзболна шапка на „Ню Йорк Янкис“.

Тя и една по-възрастна жена, която седеше до нея, бяха истински контраст една на друга. Копринената рокля на другата жена беше в ярък ален цвят, а обувките й изглеждаха дизайнерски и сигурно струваха повече от първата му кола. Гримът й явно беше завършен със слой яхтен лак, понеже морският въздух изобщо не му се отразяваше.

— Господин Сейнт Джеймс — дружелюбно го посрещна Чарити.

— Господин Сейнт Джеймс беше баща ми. Аз съм просто Гейб.

— Гейб — съгласи се тя, и кимна. — Дошъл си за кучето.

— Не. — Той скръсти ръце пред гърдите си. — Дойдох да ти платя за работата, която си свършила с безпризорното куче, което доведох.

Тя отвори уста, вероятно готова да спори, когато другата жена, която междувременно го беше разгледала като някакво бижу, което смята да купи, изведнъж каза:

— Значи вие сте прословутият Гейбриъл Сейнт Джеймс? Онзи невероятно талантлив военен фотожурналист?

— Бях фотожурналист с морските пехотинци. — Той се подготви за неизбежния въпрос какво е усещането да участваш в истинска битка. Или пък изведнъж появилия се в очите страх, че той може да изпадне в криза от посттравматичното си разстройство. — Сега съм само фотограф.

— Великолепен при това, според бившия ми съпруг. — На пръста й се виждаше диамант с размера на малък фолксваген, докато тя суетно разбухваше чупливата си тъмночервена коса. — Може би сте чували за Питър Жилет?

— Разбира се. Възхищавал съм се на работата му. — Което беше точно така, макар че Гейб предпочиташе да го вземат за военнопленник, отколкото да угажда на глезотиите на разни известни клиенти. — Вие сигурно сте майката на Чарити.

— Ами да, точно така е. — Тя хвърли поглед към дъщеря си, а после отново към него. — Изненадана съм, че Чарити ме е споменавала. — Интелигентните зелени очи го погледнаха остро. — Двамата сигурно сте близки. — Интонацията й се повиши в края на изречението, от което то прозвуча повече като въпрос.

— Двамата обсъждахме последната ти книга, — намеси се Чарити. За втори път се чувстваше неудобно. Първият път беше, когато букетът на булката се приземи в скута й, при което се наложи да го хване. — Така стана дума за Питър.

— Питър беше фотожурналист във Виетнамската война — каза жената, чието име той още не беше чул. — За военния вестник „Звезди и ивици“.

— Доста драстично е променил кариерата си.

Изведнъж осъзна, че Чарити беше казала нещо много подобно за неговото решение да прави сватбени снимки. Но все пак присъствието му на сватбата беше много специален случай — услуга за добър приятел. А Жилет беше решил да изкарва хляба си, като прави снимки на богатите и прочутите.

— И аз така си помислих — съгласи се тя. — Макар че той понякога казваше, че военните снимки били по-лесни. А понякога и не толкова опасни. — По някакъв мистериозен начин тя успя да се намръщи, без на челото й да се появи и една бръчка. — Но виж, като си помисля, той почти и дума не казваше за годините като военен кореспондент.

— Някои хора се страхуват да разбухват стари спомени. — А той самият не беше ли един от тези хора?

— Да, предполагам. — Тя му подаде длан с нокти, лакирани в точно същия нюанс като роклята — Казвам се Аманда Темпълтън.

Тази очевидно претенциозна дама наистина изглеждаше като антитеза на собствената си дъщеря и въпреки това, когато пое нежната й длан, той веднага забеляза, че тя е абсолютно същата като дланта, която беше обгрижвала неговото куче на манипулационната маса.

Просто кучето, по дяволите, не неговото. Кучето не беше негово и ако изобщо се искаше неговото мнение — а как можеше да не се иска? — той нямаше намерение това да се променя.

— Приятно ми е да се запознаем — отговори той.

— Много се радвам да ви видя. Всъщност даже си мисля да вляза веднага вътре и да се обадя на Питър, за да му кажа, че съм се запознала с вас. — Тя издърпа ръката си от неговата и се обърна към дъщеря си. — Можем да донесем багажа ми от колата по-късно.

— Багажа?

Е, добре. Значи трети неуспех за деня за доктор Чарити Тиернан. Този път направо изглеждаше готова да изпадне в паника.

— Е, миличка, все някъде трябва да спя, нали?

— Че какво й е на собствената ти къща?

— Не искам да съм там, когато… ако Бентън се обади.

— Че нали затова са измислени телефонните секретари. За да проверяваш кой се обажда.

— Но ти ме познаваш, Чарити, Нямам абсолютно никакъв самоконтрол. Поне когато става дума за съпрузите ми. Сигурно ще вдигна телефона и в следващия момент двамата ще се скараме, понеже няма да мога да скрия колко съм притеснена и ядосана. — Тя тръсна червенокосата си глава. — Не. Нужно ми е време, за да планирам стратегията.

— Ами например защо не го попиташ направо какво се случва.

— Не, това не мога да го направя. Съвсем е очевидно, че никога не си се омъжвала, миличка. — Бузите й изведнъж се изчервиха. — О, извинявай, това беше много необмислено от моя страна.

— Няма нищо.

— Не, знам, че това ти е слабо място след онова, което се случи, и…

— Мамо! — Тонът на дъщеря й беше достатъчно внимателен, но все пак твърд. — Казах, че всичко е наред.

По-възрастната жена отново изпитателно огледа първо дъщеря си, после Гейб.

— А, ясно — провлече тя последната дума. — Разбирам. Е, в такъв случай най-добре да ви оставя да си свършите работата.

Тя отправи блестяща усмивка към Гейб, след това прегърна дъщеря си и прошепна нещо в ухото на Чарити. Какво точно й каза не стана ясно, но по начина, по който изведнъж се изправи гърбът на ветеринарката под бялата тениска, Гейб подозираше, че не й е станало никак приятно.

— Извинявам се за това — каза тя, след като майка й вече беше влязла в къщата и затвори зад себе си мрежестата врата.

— За кое? Че се запознах с майка ти ли? Или че нарече снимките ми чудесни? Което, като се има предвид от кого идва този цитат, мнозина веднага биха скочили да проучат по какъв начин да сложат тези думи на корицата на следващата си книга.

— Мнозина фотографи вероятно наистина биха го направили. — Чарити наклони глава. Огледа го с онзи дълбок, сериозен поглед, който толкова добре умееше. — Но не и ти.

— Не, не и аз. Правенето на снимки е моята професия. Също както някои стават водопроводчици. Други ловят риба и така си изкарват хляба. Харесва ми, че мога да си изкарвам хляба, да нямам началник над главата, а и след като съм израснал с баща, който повечето време беше безработен, наистина съм благодарен, че имам професия.

По дяволите! Защо му хрумна да й каже всичко това? Както повечето деца на алкохолици, Гейб още много отдавна се беше научил да пази тайни. Още в четвърти клас, когато един следобед доведе приятелче вкъщи, за да готвят заедно домашното по физика, и откри майка си мъртво пияна на дивана, той се беше отказал да допуска приятели у дома си. И накрая се оказа, че заради това няма и много приятели.

Това не беше особен проблем, особено след като откри фотографията през гимназиалните класове и осъзна, че всъщност предпочита да вижда живота такъв, какъвто изглежда през обектива на фотоапарата, където можеше да го променя по свой вкус, да променя скоростта на блендата и фокуса, както му харесва. Предпочиташе го пред грозната реалност.

Армията наистина промени фокуса на гледната му точка, като внесе болезнен реализъм във фотографиите му, които му донесоха сегашната слава. Но той не се беше отказал от детския си навик: никога, ама никога не говореше за семейството си.

Даже Коул Дюшет, който беше най-близкият му приятел, знаеше само, че родителите му са починали при катастрофа, когато е бил в колежа. Дори и при най-тежките моменти, които бяха преживяли заедно с Коул, когато не беше сигурно дали изобщо ще излязат живи от мисията, докато Коул говореше с обич за своето семейство, Гейб не беше видял причина да споделя подробности за собствения си живот. А той, поне така му се струваше, беше започнал в казармата на Парис Айлънд, когато се беше сдобил с ново семейство — неговите бойни другари.

— Мисля, че всички трябва да благодарим, че имаме работа в днешно време — кротко отбеляза тя. Макар да подозираше, че проявява любопитство към него, както без съмнение проявяваше и той към нея, тя не настоя. — Напоследък в приюта приемаме твърде много животни, чиито собственици ги оставят, защото са продали къщите си и се местят в апартаменти.

Тя въздъхна, а след това каза:

— Ще отида да ти донеса кучето.

Гейб понечи отново да й каже, че това не е неговото куче, но тя беше изчезнала, още преди той да успее да си отвори устата.

О, да. Определено беше много бърза. И много умна.

Освен това, напомни си той за всеки случай, и опасна. Защото, докато лежеше буден до късно миналата нощ, се улови, че си мисли за неща, за които беше спрял да мисли още преди години. И искаше неща, които не трябваше да иска.