Реймънд Фийст
Кралство под обсада (13)

10.
Обрат

Сандрина затича бързо.

Не за първи път в живота си беше благодарна за суровото обучение, което й беше наложил орденът. Способността й да се движи внезапно и бързо, облечена в тежката ризница и с оръжие, беше спасявала живота й неведнъж.

Противникът й явно не беше подготвен за бързината, с която го връхлетя, и когато го блъсна с рамо, изхвърча назад като ударен с таран. Мъжът носеше жълтеникаво палто върху кожена броня — груб жакет над дебела ватирана фланела, ефикасно за стрели, които не удряха право, и за странични удари от мечове. Срещу тежко брониран Непреклонен рицар, връхлетял срещу него, все едно беше гол. Просна се на земята, опита се да се вдигне, но рухна отново с болезнен стон и очите му се подбелиха.

Сандрина му хвърли бърз поглед и реши, че може да му е счупила и няколко ребра, освен че го беше зашеметила. Опря меча си в гърлото му и зачака да види дали ще припадне, или ще се свести.

Припадна. Тя въздъхна и прибра меча в ножницата. Огледа се, за да се увери, че е сама, но и да беше имало конфедерати, бяха се разбягали. Коленичи, за да се увери, че мъжът не се преструва. Здравото мушкане в ребрата, които бяха най-малкото натъртени, ако не и счупени, не предизвика никаква реакция. Разбра, че не се преструва. Беше извадил късмет, че тя водеше кобилата си по пътеката. Ако я яздеше, щеше да го прегази и сега той щеше да е още по-зле.

Задели около минута, за да обиколи мястото на засадата. Трудно й беше да повярва, че този идиот се е наел сам да нападне Непреклонен рицар от ордена Щит на слабите. Видя, че е въоръжен с къс лък, който щеше да я е наранил, ако се беше оказал достатъчно добър стрелец и да улучи в някой от малките отвори в бронята й. Но беше почти невъзможно: плетената ризница, която носеше, щеше да я предпази от всичко, освен от най-острите стрели, хвърлени от най-мощните дълги лъкове — всичко друго щеше само да я подразни. Той дори нямаше меч, само кинжал и малък кръгъл щит, което й подсказа, че е преди всичко стрелец, тъй като малкият щит беше обичайният избор за стрелците с лъкове. Някои от наистина добре тренираните стрелци можеха да боравят с лъковете, докато носят щита на лявата си ръка в готовност, ако се наложи да пуснат лъка и да влязат в ръкопашен бой.

Сандрина седна на един камък до изпадналия в безсъзнание нападател и си пое дълбоко дъх. Беше тежък ден. Тежък месец всъщност.

Великият майстор на ордена й беше дал пълна свобода да залавя останките от една група, известна й като Черните кепета. Преди пет години едва не бяха я убили, но това не беше единствената причина да иска да прочисти и последния от тази опасна пасмина.

Смесица от религиозни фанатици и платени наемници, попаднали под властта на лудия магьосник Беласко, те бяха съдействали в привличането на демонския крал Дахун в това селение. Само бързата намеса на Пъг и неговия Конклав, заедно със Сандрина и бившия й любовник чародея Амаранта, бяха осуетили плана им.

Но вместо да изпитат триумф, всички до един имаха лошо предчувствие. С всеки въпрос, чийто отговор бяха разкрили, се бяха натъкнали на още въпроси.

Събитията бяха последвани от няколко часа дълго обсъждане в изоставената крепост в района на Кеш, известен като Долината на изгубените, между Амиранта и друг призоваващ демони — елфа Гуламендис, Пъг, Магнус и още магьосници.

Бяха обсъдили всякакви възможни хипотези за това какво може да става в селението на демоните, че да накара Демонския крал да се опита да обсеби човешко същество и да влезе незабелязано в Мидкемия. Бяха търсили отговори дори в една книга, заета, по-точно задигната, от архивите на Квег, и бяха ровили безкрайно дълго в нея.

Опитът на Сандрина с демони беше много по-прозаичен. Видеше ли демон — убиваше го. Или с помощта на магията на ордена го прогонваше там, откъдето бе дошъл. Все пак осъзнаваше, че проблемите сега са много по-големи, тъй че беше оставила грижите за това на Великия майстор, господарите на демони и магьосниците, докато тя самата се бе примирила със задачата да обикаля по широкия свят и да търси сведения за тях.

Просто съжаляваше, че тази задача бе свързана с толкова много скука.

Напоследък се бяха появили слухове за група мъже, събиращи се близо до подножията на Върховете на Куор. Описанието им доста напомняше за главорезите, които за малко щяха да я убият при първата й среща с тях. Пребита, насилена и след това хвърлена от една стръмнина на скалите долу, беше оцеляла само благодарение на милостта на Богинята. В последната си битка при Демонския портал се беше постарала да отмъсти на онези убийствени псета.

Погледна лежащия в несвяст мъж и се закле наум, че ако се окаже един от онези кучи синове, скоро ще иде при тях, въпреки че в ордена й имаше стриктни предписания за това кое е или не е приемливо поведение за един Непреклонен рицар. Безконтролното убийство, дори и да се наречеше „екзекуция“, не беше разрешено. Но пък тя бе твърдо решена да премахне всеки член на бандата им без колебание — а след това щеше да се помоли на Богинята за прошка.

Беше се разочаровала, когато разбра, че слуховете са безпочвени. Но една малка подробност беше привлякла вниманието й: повишено търсене на риба от търговци, пътуващи на юг. Местните рибарски селца покрай каменистия път бяха продавали излишъците си улов вече няколко години на минаващи търговци. Осолена добре, рибата беше обичайна стока за дълъг превоз от дълбоководните пристанища през морето до Новиндус или на юг покрай сушата до западния бряг на Империята и дори нагоре до Горчиво море.

Едно случайно подхвърляне в кръчма от рибар за това как спечелените пари щели да му позволят да си купи втора лодка я заинтригува и след малко разпитвания тя разкри шаблон: всеки по дългото бедно крайбрежие на полуострова под Върховете на Куор се радваше на безпрецедентно богатство. Интересът й се повишил двойно, когато откри село, където се правеха оръжия. Местният ковач, навремето оръжейник за Империята до края на двайсетгодишната си военна служба, се беше оттеглил на този окаян бряг с надеждата за малко спокойствие. Беше изкарвал поминъка си с изработването на железни части за фургони, правене и ремонт на земеделски сечива и принадлежности за рибарски лодки. След това беше дошла поръчката за дванайсет къси меча, от вида, използван от воините псета — род войска в армията на Кеш.

Тя проследи товара до Хансуле и откри, че идват и заминават невероятно много кораби. Продължи да събира слухове и през седмицата, докато бе в града, се убеди, че става нещо много важно. Отби се в местното светилище на Дала в града и помоли да изпратят вест до ордена й в Риланон, след което продължи да души.

Друг товар, отпратен на юг, привлече вниманието й. Беше много странна смесица от земеделски сечива и такъми — хамути, оглавници, юзди и други кожени изделия. И пътуваше на юг. Кеш имаше малко търговия с хората в подчинените райони на Конфедерацията и годишният данък от Юга едва покриваше разходите по събирането му. На юг се пращаха стоки само колкото да се поддържа мирът в района, но търговията едва течеше.

До скоро. Сега тънката струя беше порой.

След седмица наблюдение, слушане и свалянето на бронята и оръжието от време на време, за да си сложи дрънкулките на стария си занаят като обитателка на бордей, тя събра достатъчно сведения от достатъчно източници, за да стигне до заключението, че това, което й бяха подсказали инстинктите й, е вярно: ставаше нещо много голямо.

В Хансуле идваха кораби, и не само каботажни. Край брега хвърляха котва дълбоководни съдове, идваха и всевъзможни бойни кораби. И всички, които заминаваха, тръгваха на юг.

Тя също пое на юг.

И сега се беше озовала в една много студена хълмиста страна само на няколко мили от южния бряг на Триагия. Конфедерацията беше по-различна от всичко, което бе виждала. Южно от Пояса на Кеш в селата и градчетата, където беше спирала, я гледаха с подозрение, ако не и с враждебност. Само тежките й оръжия и явната й способност да ги използва, както и ясната й принадлежност към храмов орден, свеждаха неприятностите до минимум.

В този район имаше само един малък храм на Дала, в който дори монасите и жреците погледнаха на пристигането й с известна тревога. Никой Непреклонен рицар от ордена не беше посещавал храма, откакто помнеше най-старият им член.

Тя помоли да изпратят съобщенията й до храма майка в Риланон. Главният жрец се отнесе вежливо, но обещанията му бяха уклончиви и Сандрина подозираше, че Великият майстор Крийган ще прочете донесението й няколко години след като загадката, която следеше, бъде разкрита, разпозната и решена.

Беше благодарна, че Конклавът има други агенти из Кеш, защото беше убедена, че нещо толкова голямо ще привлече вниманието им. Щеше да е трагедия, ако Пъг и другите зависеха само от нейните сведения.

Държеше под око мъжа в безсъзнание пред себе си, докато превърташе наум пътуванията си. Първо до едно градче, после до друго, докато шаблонът беше започнал да се разкрива. Празни колиби по запустели чифлици, градчета с половината сгради изоставени, запуснати селца. Нямаше никакви признаци за болест, епидемия и глад, въпреки че храната винаги бе оскъдна в този район. Сандрина беше минавала през такива места след война, но тук нямаше никакви следи от унищожение. Все едно хората просто си бяха събрали вещите и бяха напуснали. Южно от екватора беше ранна есен и често валеше. Черните пътища бяха разкаляни и наводнени, но се виждаха следи от движение — на пешаци, фургони и животни, всички тръгнали на юг.

Къде отиваха?

Беше проследила една такава диря, когато стигна до едно село на час езда северно от мястото, където седеше сега. Докато се грижеше за кобилата, беше видяла няколко тежко натоварени фургона, след които един, в който явно пътуваше семейство: баща и майка, три деца и куче, което весело подтичваше след фургона. Децата изглеждаха наплашени, майките измъчени, а мъжете — мнителни.

Сандрина нахрани и напои кобилата, хапна набързо в това, което минаваше за кръчма тук, след което подкара след тях.

Беше се държала на разстояние, за да не се набива на очи, а след това препускаше до върха на следващото възвишение или до поредния завой на пътя, за да не ги изгуби от поглед.

После дойде онова дразнещо сърбене, което означаваше, че я призовават на среща на Конклава. Прецени и реши, че е длъжна преди всичко да открие причината за всички тези обезпокоителни неща, които беше видяла. Нямаше да спре, след като беше толкова близо до разкриването на истината.

Ето защо беше изключила малкото глобусче, прибра го в ботуша си и отново се съсредоточи върху фургоните напред. Тъкмо ги настигаше, когато нападателят й я изненада със стрела, която профуча на по-малко от педя от главата й.

Мъжът на земята се размърда и Сандрина стана. Когато той отвори очи, върхът на меча й беше опрян в гърлото му.

— Уф — изпъшка той и очите му се събраха върху острието. — Няма нужда от това, сестро. — Говореше на местния кешийски диалект, долен делкийски.

Тя кривна леко глава, отдръпна се крачка назад и каза:

— Бавно.

Той се изправи и се олюля, явно все още замаян.

— Не очаквах да ми налетиш така — каза и добави с широка усмивка: — За малко да ме довършиш.

— Боуди — каза тя.

Мъжът повдигна вежди и превключи на кралската реч:

— Добро ухо. — Прозвуча като „добрухо“. — Малцина по тия краища биха хванали акцента.

— Няма как да не го познае човек.

Той залитна напред и опря ръце на коленете си.

— Малко ми се вие свят още. Добре ме халоса.

— Имаш късмет, че се отърва само с това. Обикновено не съм толкова милостива с хора, които се опитват да ме убият.

— Да те убия? — Той се засмя и потръпна от болката, която му причини това. — Сестро, ако исках да те убия, нямаше и да видиш стрелата в гърлото си. Не съм от скромните, стане ли въпрос за уменията ми с лъка. Не съм срещал по-добър от мен.

— Не си от скромните, явно. — Тя го огледа. Слаб, горе-долу на нейната възраст, тъмна коса, не повече от сплъстена рошава туфа на черепа, няколкодневна четина по брадичката и дрехи, които не бяха съвсем мръсни. Хвърли поглед към лъка на земята и видя, че е поддържан изрядно. — Щом не си искал да ме убиеш, какво искаше?

— Само да те позабавя малко, нищо повече. Един в Дармин… — Дармин беше градчето, от което бе започнала да следи фургоните, — ми плати да тръгна след едни фургони за час, а после да забавя всеки, който може да ги следи. Нищо не каза за убиване, иначе щях да му поискам доста повече. — Хвърли поглед към слънцето и рече: — Май съм проспал един час.

— Толкова някъде.

— Е — отвърна той с широка усмивка, — явно съм те задържал достатъчно дълго, сестро, тъй че мога вече да си тръгвам.

— Чакай малко — каза Сандрина и за повече убедителност изпъна меча си и препречи пътя му.

— Защо?

— Очакваш да те пусна да си тръгнеш ей така?

— Защо не, сестро? Похарчих една стрела, за да ти привлека вниманието, и в замяна на това изядох хубав бой. Изглежда честна сделка, общо взето.

— Аз ще преценя това.

Усмивката му угасна.

— Виж, и ти се позабавлява. Освен ако не престъпваш клетвите си, знам, че вашите, на Дала, не проливат кръв току-така. Тъй че освен ако не ме видиш да бия малки момченца и не вземеш тяхната страна, мисля, че приключихме.

Направи крачка напред и плоското на меча на Сандрина се опря в гърдите му.

Усмивката му се върна.

— Но пък може и да не сме. Какво искаш от мен?

— Първо името.

— Нед. От Боуди, както отгатна.

— Много далече си от къщи.

— Така е. — Замълча и се огледа. Отиде до камъка, на който бе седяла Сандрина, докато го чакаше да се свести, и седна на него. — Пътувам насам-натам. Наемен стрелец съм, както можеш да се сетиш, и чух, че тук долу има доста работа, тъй че дойдох.

— Какво чу?

— Това-онова, глупости повечето, доколкото мога да схвана — отвърна наемникът. — Поработих малко в Долината на сънищата, но там е доста кърваво, ако ме разбираш. Предпочитам да върша по-спокойна работа: охрана на керван, пазач на кръчма, нещо, където най-много ще трябва да съм по-голям бияч от ония, които изхвърлям, схващаш.

— Наемен бияч.

— Нещо такова. — Нед сви уклончиво рамене. — Е, какво още?

— Кой те нае да ме забавиш? И беше ли изричен да няма убийство?

— Ами, честно казано… — почна Нед, а Сандрина отново опря меча си в гърдите му. — Ами, доколкото разбрах, от мен зависеше какво да направя, схващаш, нали? В смисъл, кесия медници е достатъчно добро заплащане за малко цирк на пътя…

Тя го перна с плоското на меча.

— Оу! — извика той престорено — все пак коженото му палто и подплатеният жакет бяха притъпили удара. — Виж сега, той каза: „Забави я“ и аз го направих. Ти загуби тука повече от час, нали?

— Нали — съгласи се тя. Пристъпи напред и го изрита толкова силно в ребрата, че го събори от камъка. Силното пъшкане и задавеният хлип, последвани от дълго накъсано вдишване, й подсказаха, че наистина го е заболяло много. — Дай пак. Кой ти плати?

Той се надигна на четири крака, навел глава, и изграчи:

— Честна дума, сестро, не знам. Някакъв тип. Почерпи ме, побъбрихме, той попита за занаята ми, после ми предложи работа. Това е всичко. Виж… — Измъкна малка кесия от колана си. — Преброй ги. Петдесет медника. Жалък половин сребърник — и за какво? За да ми потрошиш ребрата?

Тя го изрита отново и той отново рухна и се сви на кълбо.

— Кой те нае?

— Заклевам се в който искаш бог — изпъшка Нед, стиснал зъби от болка. — Не знам. Изобщо не си каза името, а и аз не попитах.

Сандрина имаше усет за такива неща. Клекна, сграбчи го за косата и дръпна главата му нагоре. Опря меча в гърлото му и каза студено:

— За последен път. Името му? — Натисна и острието се впи болезнено в гърлото му.

— Назир — прошепна Нед. — Изобщо не си каза името, кълна се в боговете, но чух, че един от хората му го нарече Назир.

— Хората му? Колко бяха?

— Трима. Имаше и други — каза той, щом тя пусна косата му и се изправи. — Може би още двама или трима извън гостилницата. Когато напуснаха, ми се стори, че са повече. Не ги последвах, защото трябваше да те изчакам. Описа те достатъчно добре — не че ми трябваше. Все пак Непреклонните рицари рядко се мяркат тъдява. — Понечи да се усмихне, макар явно да го болеше. — Да не говорим за красавици като теб, сестро.

— Кон?

Той посочи с палец над рамото си.

— Добре — каза тя. — Доведи го и не ме принуждавай да те гоня.

— Не бих си и помислил. — Изправи се бавно и изохка.

Но щом Сандрина се обърна, Нед се наведе и вдигна лъка си. Внезапно с едно плавно движение извади стрела от колчана на бедрото си и я постави на тетивата.

— Сестро! — извика високо.

Тя се обърна рязко, видя го как изпъва тетивата, приклекна и вдигна щита.

— Малкият чвор в онова дърво зад коня ти!

Пусна стрелата, тя изсвистя покрай ухото й и Сандрина чу как се заби в дървото. Обърна се и видя, че в ствола на един стар дъб на десетина разтега зад нея има два чвора. Стрелата се беше забила в центъра на по-малкия.

— Не се шегувах, сестро. Ако исках да те убия, щеше да си мъртва. Няма по-добър стрелец от мен. Сега отивам за коня си.

Тя го загледа, разколебана какво да мисли за него. Боуди беше далече оттук, горе на южния бряг на Кралско море, недалече от Тимонс. Беше гранична земя, с диво и непокорно население от рибари, миньори и всякакви други занаяти, но всички бяха прочути с бойните си умения.

Изглеждаше типичен за скандалджиите, каквито бе виждала по кейовете на онова градче. Невъзможно беше да се уподоби начинът, по който говореха кралската реч, със стягането на сричките и замазването на „р“ в края на думите. Но в поведението му имаше и нещо различно. Смяташе, че е по-умен, отколкото показва. Един глупак щеше да позволи на потенциалния си противник да го подцени, но не и той. При бързината и точността, с която беше забил стрелата в дървото там, където бе извикал, я беше убедил, че можеше да е пронизал гърлото й точно толкова лесно, колкото се хвалеше. Сандрина дори се зачуди колко наистина го бе наранила и колко от сегашното му състояние е само преструвка.

„Какво да правя тогава?“ — помисли тя, щом той се върна, повел хубав дорест кон. Тя яхна сивата си кобила и двата коня си изпръхтяха за поздрав. Сандрина посочи по пътя и каза:

— Хайде да видим защо онзи е поискал да ме забавиш. Можеш да ми разкажеш за него по пътя.

— Няма много за казване, сестро. Беше тъмнокос, среден на ръст, с тежко наметало. Говореше с акцент. От Северен Кеш, бих казал. Но май знаеше коя си.

— Нима?

— Ами, попита дали съм видял Непреклонен рицар от ордена на Дала, и аз казах, че съм те видял да отвеждаш кобилата си в конюшнята. А след това те спомена по име, ако името ти е Сандрина.

— Сандрина е — потвърди тя.

— Все едно, сестро. Според мен този тип, Назир, е контрабандист. Само дето не се опитваше да забави имперските митничари, а Непреклонен рицар, тъй че се позамислих. Вас не ви интересува кой плаща данъци и такси на императора, тъй че според мен трябва да е нещо друго. Не приличаше на търговец на роби, но откъде да знае човек? А освобождаването на злочести селяци от робство е по-близо до призванието ви според мен. Но в крайна сметка всичко това са догадки, нали?

Сандрина не отвърна. Можеше да я въвлича в капан, но ако беше така, защо бе нужен целият този театър? Можеше да я е свалил от седлото с притъпена стрела за лов на птици или поне да отвлече вниманието й достатъчно дълго, за да я смъкнат други от седлото. Беше много добра с оръжията, но все пак трима-четирима мъже, нападнали я от засада, можеше и да я надвият.

Тъй че навярно Нед казваше истината и този Назир беше поискал само да не ги настигне, преди да си свършат работата, докарала ги на този далечен запуснат бряг.

Сивото облачно небе съвпадаше с настроението й.

Яздиха мълчаливо около половин час, а после Сандрина надуши миризмата на морска сол и чу далечния грохот на прибоя. Горите започнаха да оредяват и когато излязоха на една открита към брега поляна, Сандрина видя платна на хоризонта. Две лодки гребяха към кораба, а на брега имаше няколко фургона. Бяха над скалите, пред тясна цепнатина, по която явно се слизаше долу до пясъка.

— Кои са тези тук и къде отиват? — попита тя Нед, без да откъсва очи от кораба.

— Нямам представа. — Той обърна коня си в ленив кръг настрана от нея. — Ще трябва да питаш него.

— Кого? — попита тя и извърна рязко глава, понеже от дърветата зад тях излязоха мъже, по двама от всяка страна и с насочени към нея лъкове, а други двама забързаха към нея с извадени оръжия. За кратък миг тя помисли дали да се бие, но после видя и четирима конници — идваха по пътя. Бяха прекалено много.

Един от конниците, вероятно онзи, когото Нед беше нарекъл Назир, каза:

— Не е пострадала. Добре.

— Както помоли — отвърна Нед и се ухили на Сандрина. — Съжалявам, сестро, но ти казах истината. Той ми плати да те забавя, не да те убия. Само премълчах това, че ми плати, за да те доведа тук. — Потърка с длан посинялата си буза и потръпна. — Накара ме да си спечеля заплатата, факт. — Обърна се към мъжа в халата. — Сега златото ми.

Мъжът бръкна в халата си и кимна рязко. Внезапна стрела изсвистя във въздуха зад тях, порази Нед във врата и върхът й щръкна от гърлото му. Очите му се разшириха за миг и той хвана стрелата, сякаш не можеше да повярва какво става. След това погледът му се замъгли и той се свлече от седлото.

Мъжът с халата се обърна към Сандрина.

— Не беше от нашите. Ако ни съдействаш, ще живееш. Ако не, ще свършиш в прахта като него.

Мъжете му бързо прибраха оръжията и щита й, но я оставиха на кобилата.

— Хайде — каза водачът. — Чака ни дълга езда и още много работа.

Поведоха я без повече думи. Сандрина си спомни призива от заранта. Дано липсата на отговор да означаваше, че Пъг ще прати да я потърсят, защото нямаше съмнение в чии ръце е попаднала.

Тези убийци бяха от Черните шапки.