Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия за Карканас (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forge of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2014 г.)

Издание:

Автор: Стивън Ериксън

Заглавие: Ковачница на мрак

Преводач: Валерий Русинов

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-474-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3443

История

  1. — Добавяне

2.

Свещите обагряха въздуха в златно, смекчаваха бледата слънчева светлина, струяща от високите тесни прозорци. Бяха десетки и десетки, закрепени на многобройните свещници — толкова, колкото можеше да се заделят от неизползваните стаи на цитаделата, — и над половината се бяха стопили на пънчета, пламъчетата им мигаха и отпращаха нагоре пипала черен дим. Бдителен слуга стоеше готов да замени поредната, отдала живота си.

— Виж гения в проникновението му — тихо промълви Хун Раал и миг след това улови предпазливото кимване на Оссерк с крайчеца на окото си. Рисковано беше изобщо да се проговаря. Мъжът, който топваше острите четки в боите на палитрата и след това перваше с тях по повърхността на дървеното пано, беше прочут със сприхавия си нрав и сцената вече беше достатъчно напрегната, но Хун бе преценил, че думите му са достатъчно похвални, за да приглушат всякакво възможно раздразнение, което Кадаспала можеше да изпита от това, че го разсейват.

Оссерк явно не бе подготвен да рискува дори с изшепнато съгласие, предвид обстоятелствата. Такива са младежите, чийто кураж все още не е подлаган на изпитание. Разбира се, това не се дължеше на слабост у самия Оссерк. Не, вината — а можеше ли да има друга дума за това? — бе на бащата, на мъжа, който седеше така сковано в пищните си одежди, с едната страна на лицето окъпана в светлината на свещите, другата в сенки, умислен и навъсен, както подобаваше за мрачното му настроение в момента.

Кадаспала можеше да е най-търсеният художник на портрети в целия Куралд Галайн, прочут с гениалния си талант и спечелил си скандална слава заради нетърпимостта си към това да му пречат, докато рисува, ала дори той не можеше да се мери с мъжа, който седеше сега в стола от черно дърво с висок гръб, ако изопнатото до крайност търпение на Вата Урусандер най-сетне се изчерпаше. Обшитата с брокат парадна униформа беше приумица, годна за официални визити в Цитаделата и за други празнични поводи, но в ежедневието му, като командир на легионите, облеклото на Урусандер беше буквално неразличимо от това на най-обикновения войник от кохортите. Войските на Куралд вече се наричаха Легиона на Урусандер, и не без основание. Макар и роден в незначителен дом, Урусандер бързо се беше издигнал в ранговете през първите няколко опустошителни месеца от Форулканската война, когато главното командване бе обезглавено първо от вероломни убийства, а след това от поредица поражения на бойното поле.

Урусандер беше спасил народа на Тайст. Без него — Хун Раал знаеше това много добре — Куралд Галайн щеше да е паднал.

Последвалата кариера, през цялата кампания за изтласкване на форулканите, а след това прогонването на джеларканите дълбоко в земите на северозапад, бе издигнала Урусандер до легендарен статут, което оправдаваше тази сцена тук, в горната зала на най-новата кула на цитаделата — прахта от работата на каменоделците все още се рееше във въздуха. Присъствието на Кадаспала от дома Инис само по себе си беше знак за високото положение на Урусандер. Този портрет щеше да бъде копиран на стената на Вътрешната алея в Цитаделата на Карканас, редом до образите на знатни Тайст, все още живи, както и отдавна умрели.

Но мъжът, който седеше вдървено в пищната униформа, накичена с воински отличия, бе готов всеки момент да разбие съвършения образ на непоколебимо достойнство. Хун Раал едва сдържа усмивката си. Нито на него, нито на Оссерк можеха да убегнат признаците, докато Кадаспала продължаваше да работи, унесен и потънал в собствения си свят на трескава припряност. Урусандер беше съвсем неподвижен — и художникът несъмнено, ако изобщо го забелязваше, виждаше в това триумф на собствената си воля над непокорния си обект.

Хун се зачуди дали Оссерк ще проговори, за да заприщи бента, преди да е изригнал, или ще се свие плахо, както беше правил повечето пъти в спокойния си, заслонен от опасности живот, дали ще се опита след това да надмогне себе си в усилие да успокои всеки, който можеше да се обиди от гневната тирада на баща му. Хун бе решил само да чака и да гледа, но каква полза щеше да има от това? Още по-лошо, Кадаспала можеше дотолкова да се обиди, че да си прибере боите и четките и да си тръгне, за да не се върне никога повече.

Присъствието на Хун Раал в тази зала не беше без основания. Нима не се беше разминал на косъм със смъртта, когато пое с тялото си ножа на убиец, предназначен за Урусандер? Е, готов беше и този път да се изпречи на пътя на ножа. Покашля се предпазливо и каза:

— Добри художнико, дневната светлина гасне…

Кадаспала — не много по-възрастен от Оссерк — се обърна рязко към стария войник.

— Проклет глупак! Светлината е съвършена! Точно в този момент! Не можеш ли да разбереш това?

— Все пак… и в това, сър, се прекланям пред вещината ви. Но все пак трябва да разберете, лорд Урусандер е войник, който е понесъл много рани в службата си. Много кръв е пролял в защита на Куралд Галайн, за да спечели за всички нас мира, който с такава охота приемаме за нещо дошло от само себе си. Знам, че не би могъл да седи неподвижно толкова дълго, както днес…

— В това — сопна се Кадаспала — не се съмнявам. Както и че кучешкото ти лице никога няма да краси някоя стена, освен като яхнат трофей.

Хун Раал се изсмя късо.

— Добре казано, сър. Но не променя нищо. Лордът има нужда да поразкърши малко крайниците си, това казвам.

Кръглото лице на художника сякаш се зарея във въздуха като маска, готово всеки момент да се откъсне от тялото и да връхлети право към Хун Раал. А после Кадаспала се обърна и захвърли четките си.

— Все едно, то пък една светлина! Не стига ли, че Майка Тъма ни я краде всичката? А портретите на Алеята? Напразна работа! — Като че ли говореше всъщност на себе си и по много причини другите в залата, включително Урусандер, предпочетоха да си замълчат.

Лордът се изправи и въздъхна дълбоко.

— Утре, лорд Урусандер — каза с войнствен тон Кадаспала. — По същото това време. А ти, слуга — повече свещи! Проклета да е тази тъмнина, проклета да е!

Лорд Урусандер мълчаливо излезе от стаята — избра страничния коридор към стълбището, водещо към частните му покои. Хун пък погледна Оссерк, кимна му и го поведе към главното стълбище.

Това крило на цитаделата все още не бе обзаведено, тъй че минаха през празни стаи и отекващи коридори, преди да стигнат до главния трем. Това, което някога бе изглеждало пищно, сега се стори на Хун опърпано и похабено: стените, гоблените и оръжейните стойки бяха зацапани от пушек и разнебитени от вековно износване.

Малко беше останало от древната крепост, която някога беше господствала на този хълм, в самото ядро на Нерет Сорт. По-голямата част от развалините й бяха съборени и използвани отново в строежа на Новата цитадела преди сто години, а от кръвните линии, които бяха владели някога това поселение и околните му територии, последната капка отдавна бе изчезнала в пръстта. Преобладаваше вярването, че родът на Урусандер е бил клетвено обвързан с това изчезнало благородно съсловие, но пък самият Хун Раал бе изиграл централна роля в разгласяването на тази легенда. Толкова много от историята представляваше празни дупки, които трябваше да се запълнят с това, което е целесъобразно за настоящето, и по-важно — за бъдещето, когато избуяването на грижливо посети измислици и полуистини щеше, ако зависеше от Хун Раал, да се възнагради щедро.

Излязоха на двора и навлязоха в сенките, хвърляни от дебелите високи стени. Теглена от волове кола беше докарала слитъци грубо желязо пред ковачницата и чираците на ковача ги разтоварваха. Равнодушни към тези усилия, коларят и лечителят на цитаделата вадеха кърлеж от ухото на единия вол — упоритостта на насекомото личеше от кръвта, стичаща се по врата на вола, докато той мучеше жално и мускулите му потръпваха под дебелата кожа.

— Къде отиваме? — попита Оссерк, докато вървяха към Високата порта.

— В града — отвърна Хун Раал. — Баща ти ще е в мрачно настроение довечера на масата, ако изобщо се появи. Никога не бях виждал мъж толкова нетърпелив да остави меча си, и то само заради сандък форулкански цилиндри — половината от които счупени при това. Ако онези белолики глупаци са имали някаква мисъл, достойна за възхищение, не им е помогнала много срещу мъстта на Тайст.

Оссерк помълча малко и когато стигнаха до портата, каза:

— Заради трайния му интерес е, Хун. Законите на управлението. Целостта на обществото. Нужно ни е обновление и доказателството за това е съвсем явно с всички неприятности, които ни сполетяват отново.

Хун Раал изсумтя ядосано.

— Драконъс. Неприятностите, за които говориш, започват и свършват с онова парвеню.

Беше преценен коментар от страна на Хун и той се постара да не реагира на изненадания поглед на Оссерк, а просто продължи:

— Няма никаква история в това, никакъв прецедент. Родът на Драконъс винаги е бил незначителен. А сега някакъв негов съмнителен наследник с разредена кръв стои до Майка Тъма. Това е заплахата и няма нищо общо с обновлението. Амбицията, Оссерк, е отрова.

— Е, у баща ми изобщо няма нито амбиция, нито отрова.

Хун се усмихна наум и усмивката беше тържествуваща.

— Точно така. Кой е по-добре да управлява тогава? Не й трябва проклет Консорт, трябва й съпруг.

Излязоха на първия остър завой на лъкатушещия по склона път, водещ към града. Толкова късно през деня нямаше движение нагоре, но няколко впряга, поели надолу, бяха направили задръстване на следващия завой — десетина ратаи вдигнаха задницата на дълга кола, за да я изместят и да разчистят пътя.

— Драконъс може да е от простолюдието, но баща ми също е такъв — каза Оссерк.

Хун беше чакал тези думи.

— Не е вярно. Най-ранните упоменавания за Нерет Сор отбелязват името на управляващата фамилия като Вата. И по-важното, оттеглил се или не, Урусандер командва легионите. Кажи ми следното: как се отнесоха с нас? Видя го сам, приятелю. Сражавахме се и много от нас загинаха — и спечелихме. Спечелихме войната за всички в кралството. А сега предпочитат да забравят, че изобщо ни е имало. Не е правилно това отношение към нас, и ти го знаеш.

— Ние не сме заплаха за благородничеството — отвърна Оссерк. — Не е така, Хун Раал. Скъпо е да се поддържат легионите в пълен състав. Съставът трябва да се намали…

— И да ни изхвърлят на улиците — каза Хун Раал. — Или още по-лошо, в горите, да ровим земята редом с Отреклите се. А когато форулканите се върнат? Няма да сме готови и дори баща ти няма да може да ни спаси.

В нещата си имаше шаблони, а Хун Раал си имаше причини да работи по тях. Особено с този младок, този неизпитан син на герой, който, докато говореше за легионите, беше казал „ние“, сякаш сънищата бяха реалност. Хун разбираше какво е нужно, но Урусандер не беше човек, когото ще склониш с призиви или аргументи. Беше си изпълнил службата към страната и от негова гледна точка оставащият му живот си беше негов. Беше си го заслужил.

Но истината беше, че страната се нуждаеше от спасител, а единственият път до бащата беше през сина. Хун Раал продължи:

— Бъдещето не е за някой друг, макар че всеки от нас би могъл да си мисли така. То е за нас. Баща ти разбира това, на някакво дълбоко ниво — отвъд всички шантави форулкански мании за справедливост и прочее — знае, че се сражаваше за себе си и за теб — за света, който е пред теб. Но сега се крие в кабинета си. Трябва да бъде измъкнат навън, Оссерк. И ти трябва да се погрижиш за това.

Лицето на Оссерк се беше изкривило в грозна гримаса и Хун Раал почти можеше да види ръфащите зъби в главата му. Доближи се до него и заговори тихо:

— Той ти отказа меча в ръцете. Знам. За да те опази. Но слушай, в една намалена армия какъв шанс мислиш, че би имал да приложиш всичко, на което си обучен? Казваш, че искаш да тръгнеш в поход до мен, и ти вярвам. Бездната да ме вземе дано, аз също бих бил горд да съм там и да видя това.

— Никога няма да се случи — изръмжа Оссерк.

— Легионите те искат. Те виждат — и ние, които сме тук, виждаме всеки ден — толкова много от бащата в сина му. Всички чакаме. Денят, в който баща ти стане крал, Оссерк, е денят, в който той наистина трябва да остави легионите и ти да заемеш мястото му. Това е бъдещето, което искаме, всички ние. И те уверявам, ще се опитам да повлияя на Урусандер. В края на краищата той изобщо не е трябвало да се разпорежда да се обучаваш за бой, ако е искал да не правиш нищо друго, освен да описваш глинени цилиндри. Трябва да получиш военен ранг и ние ще се погрижим това да стане, обещавам ти го.

— Все това казваш — измърмори Оссерк, но гневът в гласа му беше отслабнал.

Хун Раал го плесна по гърба.

— Да. Сега, приятелю, да идем и да се напием, а?

— Пак с твоето пиене.

— Повярвай ми, всичко е до това как се възприема един войник. Ще го разбереш много скоро. Смятам да се напия и ти да ме домъкнеш до вкъщи.

— Не и ако аз се напия първи.

— Значи ще е надпревара, а? Добре!

Имаше нещо жалко, помисли си Хун Раал, когато млад мъж е закопнял за добър повод за пиене, да седне смълчан и сам, зяпнал в спомени, които не искат да се махнат. Да си спомня паднали приятели и крясъците на умиращите. Всъщност Хун не би го пожелал на никого, но ако не се направеше нещо, за да стане портретът на Урусандер реален, толкова реален, колкото е възможно, щеше да има гражданска война.

И легионите щяха да са заклещени в окото на бурята.

Същинската ирония във всичко това бе фактът, че родословната линия Исгин на самия Хун Раал имаше повече права над трона от всички, дори от самата Майка Тъма. Все едно. Миналото беше нещо повече от празни дупки. Тук-там тези дупки бяха запълнени отдавна, всички истини бяха погребани дълбоко в земята и скрити. И толкова по-добре. Това, към което се стремеше той, не беше заради самия него, нали? Беше за доброто на кралството. И дори да струваше живота му, щеше да види Урусандер на трона Черното дърво.

Мислите му се върнаха към Драконъс, като внезапно плиснала в нощта кръв, и той усети как яростта се надига нажежена в гърдите му. Преобладаващото убеждение беше, че легионите ще стоят настрана и няма да се намесят в раздорите сред благородничеството. Но преобладаващото убеждение беше погрешно. Хун Раал щеше да се погрижи за това. Изригнеха ли напреженията в открита война, Драконъс щеше да се окаже изправен не само срещу синовете и дъщерите на Майка Тъма, но и срещу легиона на самия Урусандер.

„И пробвай тогава да се измъкнеш с ласкателствата си от тази бъркотия, Драконъс. Ще видиш докъде те е довела безумната ти амбиция за власт.“

Нощта вече загръщаше града, но гостилниците сияеха в дъното на долината с меката светлина на фенерите, жълта и златна като пламъци на свещи. Хун Раал ги погледна и усети как жаждата му се събуди.

 

 

Кадаспала забърса последните упорити петна боя от ръцете си с натопен в спирт парцал и очите му се насълзиха, щом изпаренията стигнаха до лицето му. Беше прогонил слугата от стаята си. Представата, че ще му трябва някой, който да му помага да се облече за ядене, беше нелепа. Тайната на един велик портрет бе в това да се срещнеш с обекта очи в очи, все едно дали е пълководец на армии, или овчарче, готово да даде живота си, за да защити стадо амриди. Презираше идеята за превъзходство. Статутът и богатството бяха нездрави опори, хвърляни пред хора несъвършени и тленни като всеки друг, и ако тези хора изпитваха нужда да се надуват и перчат с тях, това бе доказателство за вътрешната им слабост и нищо друго, а какво можеше да е по-жалко от това?

Не искаше да има никакви слуги. Не искаше никаква изкуствена опора, за да го почитат. Всеки живот е дар — трябваше само да погледне очите срещу себе си, всеки път и във всеки даден му ден, за да разбере това. Все едно чии очи са. Щеше да види вярно и след това да покаже истината ясно видима за всеки друг. Ръката му никога нямаше да излъже.

Днешният сеанс беше… задоволителен. Настроението, което обземаше Кадаспала всеки път, щом се заемеше с рисуване на портрет, беше гадно и той го знаеше. Но причината за нервността му бе най-вече в самия него. Всеки ден се оказваше твърде къс, светлината твърде капризна, зрението му твърде остро, за да не види недостатъците в работата си — и никакви похвали от страна на зрители не можеха да променят това. Хун Раал несъмнено си беше въобразявал, че коментарът му ще прозвучи успокояващо, дори похвално, но Кадаспала трябваше да впрегне цялата си воля, за да не мушне подсмихващия се войник в окото с четката си. Страстта, обземаща ума му, когато твореше, бе нещо мрачно и плашещо. Убийствено и зло. Тези дълбочини го плашеха някога, но сега той просто живееше с тях като с белег, загрозил лицето му, или пъпки по страните, останали от неприятна болест.

Но най-вече го притесняваше величината на противоречието: това, че от една страна можеше да се придържа към убеждението, че всеки живот е еднакво ценен, с огромна стойност, докато в същото време презираше всички, които познаваше.

Почти всички. Имаше и скъпи на сърцето му изключения.

Тази мисъл го накара да се замисли и погледът му леко се замъгли. Не беше нужно много за това, знаеше. Проблясък на спомен, внезапно бликнало предчувствие за мига, в който щеше да я види отново. Нищо нередно нямаше в любовта му към Енесдия, сестра му. Беше художник в края на краищата, човек на изкуството, който знаеше истината за красотата, а тя бе определението му за тази добродетел, от сърцевината на нежната й душа до гладкото съвършенство на външността й.

Мечтаеше си да я рисува. Беше трайна, обсебваща мечта и все пак никога не го беше правил — и нямаше да го направи никога. Колкото и неимоверно да беше усилието му, колкото и огромен да бе талантът му, той знаеше, че няма да може да я улови, защото това, което виждаше, не беше точно нещо видимо — макар че не можеше да е сигурен в това, тъй като не го беше обсъждал с друг.

Този обрулен стар воин, Урусандер, му предлагаше задоволително рязък контраст. Мъже като него бяха лесни за рисуване. Можеше да притежават душевни дълбочини, но всички тези дълбочини бяха от един цвят, в един тон. Лишени бяха от загадъчност — и точно това ги правеше толкова могъщи водачи. Имаше нещо плашещо в този еднообразен монохром и все пак то като че ли вдъхваше увереност на другите, сякаш беше извор на сила.

Някои хора бяха удобни за превъплъщаване, в боя върху дъската, като цветен гипс на стените или в монотонната чистота на мрамора. Съществуваха и като повърхност, и като непроницаема плътност, и точно това качество Кадаспала намираше за ужасно жестоко и дори чудовищно, защото говореше за волята на света. Знаеше, че играе своята роля. Че придава вещественост на претенцията им за власт.

Портретите бяха оръжията на традицията, а традицията беше невидимата армия, подложила настоящето на обсада. А какъв беше залогът? Каква победа търсеше тази армия? Да направи бъдещето не по-различно от настоящето. С всеки удар на четката си Кадаспала отваряше рана, нараняваше всичко, решило да се опълчи на предишното състояние на нещата. Бореше се срещу това горчиво знание, като поставяше с някаква извратена страст дарбите си на бойниците на обсадената крепост, сякаш искаше да спре собствения си щурм.

Искаше му се да не знае толкова. Искаше му се собственият му талант да може някак да го заслепи за блудкаво жалкото му приложение. Но нямаше да го бъде.

С кипнали мисли, както винаги след като рисуваше, се облече с равнодушна небрежност и тръгна да вечеря с господаря. Дали, впрочем, тази вечер Урусандер или Хун Раал щяха най-сетне да повдигнат въпроса за възможността да рисува младия Оссерк? Дано да не се случеше. Кадаспала се надяваше този момент изобщо да не дойде.

Да завърши портрета на бащата и да избяга оттук. „Да се върна у дома и да я видя отново.“

Ужасяваха го тези официални вечери. Бяха изпълнени с банални спомени за битки, най-вече от Хун Раал, които се надпреварваха с ежедневните открития на Урусандер, когато задълбаеше в тайнствения идиотизъм на форулканите. А през това време главата на Оссерк се въртеше като набучена на шиш. В сина на лорда нямаше нищо, което да иска да нарисува, никакви дълбочини, които да търси. Зад очите на Оссерк имаше гола скала, обезобразена от непрекъснатото къртене на Хун Раал. Момчето бе обречено на скромна и невзрачна съдба, освен ако не бъдеше изтръгнато от влиянието на баща му и на тъй наречения му приятел. Но засега съчетанието между високите и несъкрушими стени, вдигани от Урусандер около сина му, и непрестанното подравяне на основите на тези стени от страна на Хун Раал подлагаше Оссерк на сериозна опасност. Ако нещо доведеше до рухване на света му, като нищо можеше да се окаже напълно съкрушен. Междувременно натискът видимо задушаваше младежа.

Все едно. Всичко това изобщо не беше проблем на Кадаспала. Имаше си достатъчно свои, за които да се притеснява. „Мощта на Майка Тъма расте и с тази мощ тя краде светлината. От света. Какво бъдеще има един творец, когато всичко е в тъмнина?“

Унесен в тези нерадостни мисли, той влезе в трапезарията. И спря на прага. Столовете, на които бе очаквал да види Хун Раал и Оссерк, бяха празни. Лорд Урусандер седеше сам на мястото си и за първи път плотът пред него не беше затрупан — нито един цилиндър от печена глина или разгънат свитък, изписан със знаци, затиснат на ъглите и чакащ грижливия му оглед.

Урусандер седеше отпуснат, с бокал в ръка. Бледосините му очи бяха впити в художника с безпрецедентна острота.

— Добри ми Кадаспала Инис, моля, седни. Не, тук, от дясната ми страна. Тази вечер, изглежда, ще сме само ти и аз.

— Разбирам, милорд. — В мига, в който се приближи и се настани, се появи слуга с бокал като на лорда. Кадаспала го взе и погледна в него. Черна лоза, най-рядкото и най-скъпо вино в кралството.

— Гледах дневната ти работа — продължи Урусандер.

— Нима, милорд?

Очите на Урусандер леко трепнаха — единственият признак, издаващ настроението му, и този признак бе неясен.

— Не си ли любопитен за мнението ми?

— Не.

Лордът отпи и все едно отпи блудкава вода — толкова се промени изражението му.

— Би могло да се допусне, надявам се, че мнението на публиката е важно за теб.

— Важно ли, милорд? О, да, важно е… донякъде. Но ако си въобразявате, че копнея за небесен хор от мнения, значи ме мислите за наивен. Ако се нуждаех от такава награда все едно е кръвта на живота, ами тогава щях да умра от глад. Както и всеки друг творец в Куралд Галайн.

— Значи мненията са без стойност?

— Ценя само тези, които ме удовлетворяват, милорд.

— В такъв случай би ли отрекъл потенциалната стойност на конструктивната критика?

— Зависи — отвърна Кадаспала. Все още не бе опитал виното.

— От какво? — попита Урусандер, след като слугите се появиха отново, този път с първото блюдо. Заслагаха плата и прибори, въздухът се оживи от движещи се тела зад и около двамата мъже, а свещите на масата замигаха и пламъчетата се люшнаха.

— Как вървят проучванията ви, милорд?

— Избягваш въпроса ми?

— Предпочитам да избера свой път към отговора.

Нито гняв, нито покровителствена усмивка пробягаха по умореното лице на Урусандер.

— Разбирам. Проблемът, с който се боря, е от морално естество. Писаният закон сам по себе си е чист, поне доколкото езикът може да го направи чист. Двусмислието се появява само в практическото му приложение в обществото и в този момент лицемерието като че ли се оказва неизбежно. Законът се огъва пред тези, които са на власт, като върба или може би като култивиран розов храст, или дори като плодно дърво, насочено да расте в желана посока. Накъде расте зависи от прищевките на хората на власт и много скоро, да, законът се оказва изкривен.

Кадаспала остави бокала си и погледна храната на платото пред себе си. Пушено месо и някакъв желиран зеленчук, поставени така, че сякаш се гледаха.

— Но не са ли законите нищо повече от официализирани мнения, милорд?

Урусандер повдигна вежди.

— Започвам да разбирам насоката на мислите ти, Кадаспала. За да ти отговоря — да, така е. Мнения за правилно и мирно ръководене на обществото…

— Извинете, но „мирно“ не е дума, която ми хрумва, когато мисля за закона. В сърцевината си той е подчиняване в края на краищата.

Урусандер помисли малко и каза:

— Само доколкото се стреми да смекчи възможни щети или противообществено поведение, и тук се връщам към първия си коментар. Тоест за моралния аспект. Това е същинският проблем, с който се боря, с не особено голям успех, признавам. Тъй че… — Отпи нова глътка, след което остави бокала и взе ножа си. — Нека оставим засега понятието за „мирно“. Да помислим за самата основа на проблема, а именно, че законът съществува, за да наложи правила на приемливо поведение в социалния дискурс, нали? Добре, нека добавим тогава идеята за защита на човек от вреда, както физическа, така и духовна, и, ето, разбираш дилемата.

Кадаспала помисли за миг, след което поклати глава.

— Законите решават кои форми на потисничество са позволени, милорд. И поради това тези закони са слуги на хората, облечени във власт, хората, за които потисничеството е дадено като право над онези, които имат малко или нямат никаква власт. А сега да се върнем ли на изкуството, милорд? Оголена до костите й, критиката е форма на потисничество. Предназначението й е да манипулира както твореца, така и публиката, като налага правила на естетическо възприемане. Любопитно, първата й задача е да омаловажи възгледите на тези, които одобряват определена творба, но са неспособни или не желаят да изрекат основанията си да го правят. Понякога, разбира се, някой от тези зрители се хваща на въдицата и се обижда от това, че го пренебрегват като невежа, в който момент критиците вкупом се нахвърлят да унищожат въпросния глупак. Но на друго ниво критиката е актът на хората на власт в защита на интересите им, а тези интереси не са нищо повече от абсолютно потисничество чрез контрол върху личния вкус.

Урусандер седеше съвсем неподвижен, забил върха на ножа в резенче месо, застинало на път към устата му. Когато Кадаспала завърши, той остави ножа, отново взе чашата си и каза:

— Но аз не съм критик.

— Да, милорд, и точно затова казах, че не съм любопитен за мнението ви. Любопитен съм за мненията на критици. Но мненията на хора, за които няма никакъв друг критерий освен естетическото чувство, ме интересуват.

— Пий вино, Кадаспала — изсумтя Урусандер. — Току-що си го заслужи.

Художникът отпи съвсем малка глътка.

— Други вечери, когато седим тук — каза намръщено Урусандер, — довършваш сам цяла гарафа.

— Други вечери, милорд, ми се налага да слушам военни истории.

Урусандер се засмя и смехът му сепна слугите с гръмовния си тътен. Някъде в кухнята нещо тресна на каменния под.

— Виното — каза Кадаспала — е изключително, милорд.

— Нали? А знаеш ли защо не съм го поднасял до тази вечер?

— Всяка сутрин, милорд, проверявам шишенцата си с почистващ спирт, за да се уверя, че Хун Раал не ги е плячкосал.

— Точно така, творецо, точно така. Хайде сега да ядем, но бъди разумен. Нека тази нощ пораздвижим умовете си в диалог.

Кадаспала отговори съвсем искрено:

— Милорд, дано да наддумаме тези свещи и само това да е мярката за отминаването на вечерта.

Очите на Урусандер бяха присвити и замислени.

— Бях предупреден да не очаквам нищо освен гадно и кисело отношение в компанията ти.

— Само когато рисувам, милорд. Само когато рисувам. Е, сега, ако благоволите, интересно ми е да чуя мислите ви за работата ми дотук.

— Мислите ми? Имам само една, Кадаспала. Нямах представа, че съм толкова прозрачен.

Кадаспала едва не изтърва бокала — само бързата намеса на един слуга го спаси.

 

 

Енесдия, дъщеря на лорд Джаен от дома Инис, стоеше намръщена пред посребреното огледало. За боята в роклята й казваха, че идвала от кореноплоден зеленчук, който, щом се свари, правел тъмен и чист пурпур.

— Цветът на кръвта — каза тя. — По това ли са полудели всички в Карканас?

Шивачката в отражението до нея изглеждаше мрачна и пребледняла, почти безжизнена.

Седнал отляво на малко канапе, Крил от дома Дурав се покашля по начин твърде познат на Енесдия. Тя се извърна към него, повдигна вежди и рече:

— Е, и за какво ще спорим тази сутрин? За кройката на роклята? За дворцовия стил? Или косата ми те ужасява толкова? Между другото, харесва ми къса. Колкото по-къса, толкова по-добре. И защо, впрочем, ти трябва да недоволстваш за това? Сякаш не точно ти си беше пуснал косата дълга като конска опашка само за да се нагодиш към модата на деня. О, не знам защо изобщо те поканих.

Умерена изненада заигра по гладките черти на лицето му за много кратък миг, след което той кривна рамене.

— Просто си помислих, че е по-скоро цинобър, отколкото пурпур. Или очите ни се променят?

— Идиотски суеверия. Цинобър… добре.

— Жените на Бягащите псета го наричат Родено от огнището, нали?

— Защото не варят корена, глупако.

— О, бих казал, че името е по-многозначително от това.

— Нима? Нямаш ли къде да отидеш, Крил? Да обучаваш някой кон? Да наточиш някой меч?

— Каниш ме само за да можеш да ме отпратиш? — Младият мъж се надигна изящно. — Ако бях някоя чувствителна душа, можеше да се обидя. Впрочем, познавам тази игра — играли сме я през целия си живот, нали?

— Игра ли? Каква игра?

Той вече беше тръгнал към вратата, но спря и я изгледа през рамо. Имаше нещо тъжно в кривата му усмивка.

— Надявам се, че ще ме извиниш. Имам да наточа меч и да обучавам кон. Макар че, бих добавил, изглеждаш прелестно в тази рокля, Енесдия.

Докато си поемаше дъх и умът й търсеше трескаво някакъв смислен отговор — който можеше дори да го дръпне обратно за нашийника, — той излезе.

Една от шивачките въздъхна и Енесдия я скастри:

— Престани, Ефала! Той е заложник в този дом и ще му се отдава най-високо уважение!

— Съжалявам, господарке — прошепна плахо Ефала. — Но той каза истината — изглеждате прелестно!

Енесдия погледна отново размътения си образ в огледалото и промълви:

— Но мислиш ли, че той ще я хареса?

 

 

Крил спря за миг в коридора пред вратата на Енесдия, достатъчно, за да чуе последните реплики между нея и слугинята й. Тъжната му усмивка се стопи едва след като закрачи към главния коридор.

Беше деветнайсетгодишен и последните единайсет години беше прекарал тук, в дома на Джаен Инис, като заложник. Беше достатъчно голям, за да разбира стойността на традицията. При все че думата „заложник“ съдържаше отрицателен смисъл, затворен в представите за плен и за липса на лична свобода, практиката беше по-скоро размяна. Освен това бе обвързана с правила и забрани, гарантиращи правата на заложника. Неприкосновеността на личността му беше ненарушим, скъпоценен и основополагащ закон. Поради това Крил, роден в дома Дурав, се чувстваше точно толкова Инис, колкото Джаен, Кадаспала или дъщерята на Джаен.

А това беше… жалко. Приятелката му от детинство вече не беше момиче, а жена. И си бяха отишли детинските мисли, мечтите му да се преструва, че тя наистина му е сестра — макар вече да съзнаваше причините, смущавали тези мечти. За едно момче ролите на сестра, жена и майка можеха — ако човек е непредпазлив — толкова лесно да се слеят в замайваща мътилка от болезнен копнеж. Не беше разбирал какво бе искал от нея, но беше видял как приятелството им се бе променило и в тази промяна между тях бе израснала стена, непреодолима, неумолима и охранявана от строго благоприличие. Имало беше мигове на неловкост, когато той или Енесдия се бяха озовавали твърде близо един до друг само за да бъдат спрени от прясно изсечения камък, допирът до който причиняваше смущение и срам.

Сега се бореха да намерят местата си, местеха се неспокойно в усилие да открият полагащата се дистанция помежду им. Или навярно борбата беше само негова. Не можеше да е сигурен и в това виждаше доказателството колко са се променили нещата. Някога, докато тичаше до нея, я беше познавал добре. Сега се чудеше дали изобщо я познава.

Преди малко в стаята й беше споменал за игрите, които играеха помежду си сега. Не като старите игри, защото тези не бяха, строго казано, споделени. Тези, новите, се придържаха към лични, интимни правила, самотни в оценката им, и не се печелеше нищо освен изчакване и безпокойство. Тя обаче бе заявила незнание за това. Не, „незнание“ беше неподходяща дума. Думата беше невинност.

Трябваше ли да й вярва?

Всъщност Крил беше объркан. Енесдия го беше надраснала във всяко отношение и понякога той се чувстваше като кутре по петите й, жадно да си поиграе, но тя вече бе загърбила този вид игра. Смяташе го за глупак. Подиграваше му се на всеки ъгъл и десетина пъти на ден той мълчаливо се заклеваше, че е приключил с това, напълно, но всеки път отново се отзоваваше на поканите й — които сякаш се изричаха все по-властно — и за пореден път се оказваше мишена за стрелите й.

Най-после бе разбрал, че думата „заложник“ има и други значения, значения некодифицирани в законите и традицията, и те го оковаваха с вериги, тежки и стягащи жестоко, и той прекарваше дните и нощите си в мъчителното им ограничение.

Но това беше двайсетата година от живота му. Само още няколко месеца и щеше да бъде освободен, върнат при собствената си кръв, където щеше да седи смутено на фамилната трапеза, затворен в собствената си отчужденост сред семейство, надраснало раната от дългото му отсъствие. Всичко това — Енесдия и гордият й баща, Енесдия и плашещо обсебеният й, но гениален брат, Енесдия и мъжът, който скоро щеше да е неин съпруг — всичко това щеше да е минало, нещо от биографията му, което ден след ден щеше да губи силата си, властта си над него и над живота му.

Тъй че Крил вече копнееше за свободата си. И чувството бе твърде остро, за да гледа на него с ирония.

Влезе в Голямата зала и спря, щом видя лорд Джаен, застанал до камината. Очите на стария мъж се бяха приковали в масивната каменна плоча, вградена в керамичния под и очертаваща прага на камината, с древни слова, всечени в гранитната й повърхност. Езикът на Тайст се затрудняваше с понятия за синовен дълг — или поне така обичаше да твърди приятелят на Кадаспала, дворцовият поет Галан — намеквайки сякаш с това за някакъв фундаментален духовен недостатък, — тъй че, както биваше често, думите бяха на речта на азатанаите. Толкова много дарове на азатанаите за тайстите като че ли запълваха празните ниши и пукнатини, зейнали заради недостатъци в характера на тайстите, и нито един от тези дарове не беше без символично значение.

Като заложник, на Крил бе забранено да учи тези тайнствени азатанайски слова, дадени толкова отдавна на родословната линия на Инис. Странна беше, помисли си той сега, докато се покланяше пред Джаен, тази тайстка забрана да се учи писмото на зидарите.

Джаен все едно прочете мислите му, защото кимна и каза:

— Галан твърди, че може да чете азатанайски, което му дава богохулната привилегия да знае свещените думи на всяка благородна фамилия. Признавам — добави той и слабото му сбръчкано лице леко се изкриви, — че намирам идеята за неприятна.

— Но поетът твърди, че пази това знание само за себе си, милорд.

— На поетите, млади ми Крил, не може да се вярва.

Заложникът се замисли над това твърдение и не можа да намери смислен отговор.

— Милорд, моля за разрешение да оседлая кон и да пояздя днес. Мислех да потърся следи от еккала в западните хълмове.

— Еккала? Не са виждани от години, Крил. Боя се, че търсенето ти ще е напразно.

— Ездата все пак ще ми дойде добре, милорд.

Джаен кимна и като че ли разбираше добре вихъра на скрити чувства зад равнодушно изречените думи на Крил. Погледът му се върна на камъка пред камината.

— Тази година — отрони той — трябва да се лиша от дъщеря. — И — добави, като погледна Крил през рамо, — от най-обичан заложник.

— А аз на свой ред се чувствам все едно, че ще бъда изхвърлен от единственото семейство, с което истински съм свързан. Милорд, вратите се затварят зад нас.

— Но няма да останат завинаги затворени, вярвам?

— Несъмнено — отвърна Крил, макар да видя в ума си огромно резе, което изскърцва силно. Някои врати, веднъж затворени, бяха преграда срещу всякаква страст.

Погледът на Джаен помръкна и той извърна очи.

— Дори когато стоим неподвижно, светът се движи около нас. Помня как дойде при нас, мършав и с диви очи — Бездната знае, варварска пасмина сте вие, Дурав — див като дива котка, а не можеше сам да яхнеш кон. Изглежда, че поне сме те хранили добре.

Крил се усмихна.

— Милорд, за рода Дурав казват, че бавно израстваме…

— Бавно в много отношения, Крил. Бавно възприемате парадния мундир на цивилизованото поведение, което, признавам, намирам за много очарователно. Ти отстояваше това въпреки усилията ни, с което запази свежия си чар в очите ни. Да — продължи той, — бавен си в преценката си за хората, бавен в гнева… — Джаен бавно се извърна и изгледа Крил изпитателно. — Ядосан ли си вече, Крил Дурав?

Въпросът го стъписа, едва не го накара да отстъпи назад.

— Милорд? Аз… нямам причина да съм ядосан. Натъжен съм, че напускам този дом, но тази година ще има повод за радост. Дъщеря ви скоро ще се венчае.

— Така е. — Изгледа го още за миг, след което, отстъпил сякаш пред някакъв аргумент, откъсна погледа си, обърна се отново към плочата пред камината и посочи. — И ще коленичи пред една такава, в голямата къща, която годеникът й вдига за нея сега.

— Андарист е чудесен човек — каза Крил възможно най-спокойно. — Доблестен и верен. Това обвързване с брак е благонадеждно, милорд, във всяко отношение.

— Дали го обича обаче?

Такива въпроси го стъписваха.

— Милорд? Сигурен съм, че го обича.

Джаен изсумтя. После въздъхна.

— Ти я разбираш истински, нали? Годините заедно, приятелството ви… Обича го значи? Радвам се. Да, много се радвам да го чуя от теб.

Крил щеше да си отиде оттук. Скоро. И знаеше, че след като си отиде, никога повече няма да погледне назад, нито веднъж. Нито пък — колкото и да обичаше този старец — щеше да се върне тук. В гърдите си не усещаше нищо освен студ, разпръснати угаснали въглени, стържещата закана за задушаваща пепел, ако си поемеше дълбоко дъх.

Тя щеше да има своя камък на домашното огнище. Тя — и новият й съпруг — щяха да имат думи, които щяха да знаят само те. Първите думи на личния език, който трябваше да съществува между съпруг и съпруга. Даровете на азатанаите не бяха прости, изобщо не бяха прости.

— Милорд, може ли да пояздя днес?

— Разбира се, Крил. Потърси еккала и ако намериш някоя, донеси я и ще пируваме. Като в старите дни, когато животните бяха в изобилие.

— Ще се постарая, милорд.

Крил се поклони и напусна Голямата зала. Очакваше с нетърпение този лов, далече оттук, навън сред хълмовете. Щеше да вземе ловното си копие, но всъщност не очакваше да види такова благородно създание като еккала. Когато беше яздил из западните хълмове, беше намирал само кости от минали ловувания, стари сцени на клане.

Еккала бяха изчезнали, последният беше убит преди десетилетия.

А ако поискаше, докато яздеше, Крил щеше да слуша под себе си тътена на конските копита и да си представя всеки удар като затръшване на поредна врата. Продължаваха сякаш безкрай, нали?

„Еккала са изчезнали. Хълмовете са безжизнени.“

 

 

Дори някои лоши навици предлагат удоволствие.

В младостта си Хиш Тула бе отдавала сърцето си по начин, който в очите на другите беше лекомислено безгрижие, все едно че беше нещо без особена стойност, но изобщо не беше така. Просто беше искала сърцето й да е в ръцете на някой друг. Недостатъкът бе в това, че се печелеше лесно и по тази причина се превръщаше в нещо малоценно за получаващия. Никой ли не можеше да разбере колко наранена се чувстваше всеки път, когато се окажеше изоставена, жестоко използвана и съкрушена от отхвърлянето? Нима си мислеха, че я радват тези чувства, смазващото отчаяние, когато разбираше нищожната си цена? „О, бързо ще й мине на милата Хиш. Винаги й минава…“

Навик като роза, и в деня на разцъфването й виж как всяко цветче разкрива собственото си, неповторимо писмо, с по-малки навици, скрити в по-големия. На това цветче — точни указания как да докараш усмивката, изящното махване с ръката и повдигането на раменете. На друго цветче, наситено и червено — множество думи и импулси, които да възкресят живия й нрав и той да я понесе плавно през всяка стая, колкото и много, или колкото и преценяващи да са очите, които я проследяват. О, и тя се държеше здраво за стеблото на тази роза, нали?

Конят беше застинал под нея. Можеше да усети успокоителната му топлина между бедрата и на прасците си. Под клоните на дървото, при което бе намерила заслон, избягвайки внезапния проливен дъжд, виждаше през косо падащите водни пелени тримата мъже, застанали пред базалтовия надгробен камък на откритото сечище със скупчените крипти и гробници, докато дъждът се лееше, решил сякаш да ги удави всички.

Беше познала насладата с двама от тримата братя и макар че вече не беше склонна, последният вече като че ли беше недостижим за нея, защото скоро щеше да се ожени, а за Андарист любовта му като че ли беше достатъчно рядка, достатъчно скъпа, за да погледне вече другаде: щом я дадеше на една жена, нямаше дори да се обърне подир друга. Онази глупавичка, суетна дъщеря на Джаен Инис не знаеше каква съдба я чака. В това Хиш беше сигурна, тъй като виждаше твърде много от себе си в Енесдия. Нова за женствеността, жадна за любов и за опиянението от силата й… колко ли скоро щяха да я ожулят юздите й?

Хиш Тула беше господарка на дома си. Нямаше съпруг и никога нямаше да вземе съпруг. До нея напоследък беше изсъхналата останка от стария й навик, с почти почернели цветчета. Трънливото стебло беше зацапано и лепкаво от нещо подобно на гъст червен восък. Изпълняваше ролята на стар приятел, довереник за изповедите й, винаги благоразумен и разбиращ, никога бърз в преценките. И пак напоследък, когато минеше през някоя стая, очите, които я проследяваха… е, тя вече не се интересуваше какво си мислят, че виждат. Жената, по-състарена от годините си, старата мома с многото белези, дивата робиня на плътската страст, върнала се вече на земята, благоразумно примирена, макар и все още готова за мигновено оживление и бърза усмивка.

Дъждът затихна. Изливащите се пелени се разпръснаха и слънчевата светлина отново проби. От листата все още се стичаше вода, капеше по намазаното й с восък наметало като стари сълзи. Хиш Тула цъкна с език и смуши коня. Камъни влажно изскърцаха под копитата и тримата братя се извърнаха при звука.

Бяха яздили нагоре от южната пътека, без да обръщат внимание на пороя от небето, и тя заключи, че не са я видели, когато спряха пред криптата, слязоха и продължиха пеш до голия плинт, запечатал гробницата. Тялото на баща им, Нимандър, лежеше във вечен покой в тази крипта, в издълбания дънер на черно дърво. Бе умрял само преди две години и беше ясно, че тримата му синове все още не са приключили с помените за него.

Докато гледаше сцената, Хиш бе осъзнала интимността й и сега й се стори, че вижда в израженията им неодобрение — и може би смътна тревога. Вдигна облечената си в ръкавица ръка, след като се приближи до тях, и каза:

— Бях се подслонила от дъжда, братя, когато дойдохте. Простете ми за натрапването, не беше преднамерено.

Силхас Руин, комуто Хиш бе отдавала страстното си обожание в продължение на четири месеца преди няколко години, преди той да изгуби интерес, заговори първи.

— Лейди Хиш, знаехме, че имаме публика, но сенките под дървото скриваха от нас самоличността ви. Както казвате, било е случайност, но бъдете уверена, винаги сте добре дошла.

Старите й любовници бяха неизменно учтиви, вероятно защото тя никога не се бореше да задържи когото и да било от тях. Сърцето, разбито така, нямаше никаква сила и още по-малко воля и тя само се отдръпваше настрани с вяла усмивка и насълзени очи. Подозираше, че в учтивостта им има съжаление.

— Благодаря ви — отвърна тя. — Мислех само да се представя, а сега ще продължа по пътя си и ще ви оставя на възпоминанието ви.

На това й отвърна Аномандър:

— Лейди Хиш Тула, погрешно разбирате целта ни тук. Не ни е нужен гроб, за да възпоменем обичния ни баща. Не, всъщност това, което ни доведе тук, е любопитство.

— Любопитство — съгласи се Силхас Руин. — И решимост.

Хиш се намръщи.

— Благородни господа, боя се, че не разбирам.

Видя как Андарист извърна очи настрани, сякаш не искаше изобщо да се замесва в това. Знаеше, че не го прави от пренебрежение към нея, но пък и нямаше причина да я съжалява, тъй че вежливостта не го интересуваше особено.

Тези трима братя изпъкваха някак си, всеки сам за себе си, дори когато стояха заедно. Всички бяха високи на ръст и всеки притежаваше нещо едновременно магнетично и уязвимо. Можеха да привличат към себе си цели светове и при все това нито веднъж да не се поддадат на гордост или арогантност.

Белокожият, със зачервени очи Силхас Руин махна с дългопръстата си ръка към базалтовия плинт.

— По личната повеля на баща ни — каза той — думите, всечени на надгробния му камък, са скрити на другата страна, надолу. Бяха предназначени само за него, макар да няма очи, с които да ги види, нито ум му е останал, за да размисля над тях.

— Това е… необичайно.

Загорялото от слънце лице на Аномандър, с цвета на светло злато, се обърна към нея с усмивка.

— Лейди, нежността ви е все така затрогваща, въпреки годините между нас.

Хиш усети как очите й се разшириха при тези думи, макар че, след като си помисли за миг, може би по-скоро заради нескритата обич в тона му. Срещна погледа му, но не видя в него и намек за ирония или жестокост. Аномандър беше първият мъж, когото бе взела за свой любовник. Бяха много млади тогава. Помнеше времена на смях, на нежност и колеблива несигурност. Защо беше свършило това? „О, да. Той замина на война.“

— Решили сме да откъртим този камък — каза Силхас.

При тези думи Андарист се обърна към брат си.

Ти си решил, Силхас. Защото трябва да знаеш всичко. Но думите ще са азатанайски. За теб няма да означават нищо, и така трябва да бъде. Не са предназначени за нас и на захапката на очите ни ще отвърнат с жестоко проклятие.

Смехът на Силхас Руин беше тих.

— Във възрастта на суеверията си, Андарист. Разбираемо. — Приключил с брат си, той продължи: — Лейди Хиш, оттук препускаме към строежа на новата къща на Андарист. А там ни чака каменоделец от азатанаите, пристигнал с каменната плоча на огнището, поръчана от Аномандър като сватбен дар. — Махна отново с онова безгрижие, което тя помнеше отпреди години. — Това беше само едно малко отклонение, импулс всъщност. Може би ще откъртим камъка, може би не.

Импулсивността не беше поведение, което Хиш бе готова да свърже със Силхас Руин. Всъщност с когото и да е от тези братя. Ако баща им бе избрал да предаде тези думи на мрака, то беше в чест на жената, на която беше служил през целия си живот. Отново погледна Аномандър в очите.

— Отворите ли криптата, ще вдишате въздуха на мъртвец, и това е истина, не суеверие. Какво следва от това, проклятие или зло, ще го прозрат само пророците. — Подръпна юздите. — Моля, задръжте за миг и ми дайте време да напусна това гробище.

— До Карканас ли яздите? — попита Силхас.

— Да.

Ако мислеше, че ще обясни повече, беше сбъркал. Тя смуши коня си и го подкара нагоре по склона. Криптите от всички страни на древното гробище сякаш се бяха присвили в очакване на поредния дъжд, а мъхът, провиснал на много от тях, бе толкова злачно зелен, че изумяваше окото.

Хиш Тула усещаше погледите им, докато се отдалечаваше. Зачуди се за миг какви ли думи си подхвърлят, леко насмешливи може би, или злобничко присмехулни, докато старите спомени събуждаха — поне у Аномандър и Силхас — ако не съжаление, то огорчение. Но щяха да се смеят, за да се измъкнат от смущението си, да отхвърлят пренебрежително годините на буйства, вече далече зад тях.

И тогава, най-вероятно, Силхас щеше да напрегне мускули и да разкърти надгробния камък, за да огледа добре скритите думи, всечени в черния, зацапан с пръст базалт. Нямаше, разбира се, да може да ги разчете, но може би щеше да разпознае по някой йероглиф тук, друг — там. Може би щеше да разгадае нещо от посланието на баща му към Майка Тъма, като доловен откъс от разговор, който не е трябвало да чуе.

А с дъха на мъртвеца щеше да дойде вина, горчива и спарена, за да я вкусят и тримата, и Андарист щеше да познае гнева — защото този вкус не беше нещо, което да внесе човек в нов дом за себе си и бъдещата си жена, нали? Имаше всякакво право да бъде суеверен — поличби винаги бележеха големи промени в живота.

Миризма горчива и спарена, миризма на вина. Не много по-различна от миризмата на мъртва роза всъщност.

 

 

— До ден-днешен — промълви Аномандър — сърцето ми се издува, щом я видя.

— Само сърцето ли, братко?

— Силхас, ще слушаш ли изобщо някога какво казвам? Избирам думите си много точно. Може би всъщност говориш за себе си.

— Май че да. Тя си остава прекрасна за очите ми, признавам, и откривам, че все още я желая, не е срамно да го признае човек, Все още, струва ми се, ние просто кръжим след нея като листи от паднало дърво.

Андарист слушаше мълчаливо, неспособен да сподели нежни спомени за красивата жена, излязла от сенките под дървото. Но в този миг видя възможност да отвлече братята си, особено Силхас — и може би да го разубеди и отклони от намеренията му. Затова се обърна към него и попита:

— Братко, защо скъса с нея?

По бледото лице на Силхас Руин се стичаха капки и вадички дъжд, като по статуя, изваяна от алабастър. Въздишка предшества отговора му:

— Андарист, де да можех да зная. Не, мисля, че знаех, че тя е… ефимерна. Мимолетна като струя мъгла, неуловима. Въпреки цялото й щедро внимание към мен сякаш нещо липсваше. — Поклати глава и сви безпомощно рамене. — Неуловима като сън е Хиш Тула.

— И това не е променено в нея ли? — попита Андарист. — Не си е взела съпруг.

— Допускам, че всичките й ухажори са вдигнали ръце — отвърна Силхас. — Всеки се доближава само за да види рязко откроени собствените си недъзи и в срама си да се отдръпне, за да не се върне никога повече.

— Напълно е възможно да си прав — каза Аномандър.

— Тя сякаш не е изстрадала нищо в самотата си — отбеляза Силхас. — Не виждам и някаква слабост във вниманието й към изящество и съвършенство. В елегантната си отчужденост тя идва пред теб като творба на висше изкуство и може да те обземе непреодолимото желание да се доближиш, да потърсиш недостатък в ръката на твореца, но колкото повече се доближаваш, толкова повече се замъглява пред очите ти.

Андарист забеляза колко напрегнато гледа Аномандър Силхас, но щом той проговори, стана ясно, че мислите му са тръгнали по коловози, различни от тези, които поглъщаха Силхас.

— Братко, виждаш ли Хиш Тула като потенциален съюзник?

— Всъщност не мога да кажа — отвърна Силхас. — Тя сякаш е въплътеното определение за неутралност, нали?

— Да — съгласи се Аномандър. — Е, нека обсъдим това по-късно. Сега ще се заемеш ли с този надгробен камък?

Андарист стисна очи и зачака отговора на брат си.

Силхас отвърна почти на мига.

— Виждам още дъжд, а ни чака път през хлъзгава кал. Предлагам да оставим и този проблем засега. Успокой се, Андарист. Не бих направил нищо, с което да застраша бъдещето ти, и макар да не търпя разните „поличби“ и тем подобни, не ми предстои това, което чака теб. Тъй че, ако ми простиш насмешката, нека не бързаме като пале пред майка си.

— Прав си — отвърна Андарист и погледна брат си, който го гледаше с обич. — Ще се постарая да не обръщам внимание на насмешката ти, колкото и дразнеща и покровителствена да изглежда.

Силхас се засмя.

— Води ни тогаз. Братята ти искат да се срещнат с този прочут зидар и да видят дара му.

— Прочут — измърмори Аномандър — и адски скъп.

Яхнаха конете си и тръгнаха.

Андарист се обърна към Аномандър и каза:

— Надявам се един ден да отвърна на жертвата ти, братко, със също толкова ценна и благородна като твоята.

— Където обич е разменната монета, никоя жертва не е прекалено голяма, Андарист. А и с това богатство, кой от нас би се поколебал? Просто се заядох с теб, братко. Вярвам, че ще съм много щастлив с поднасянето на този дар, и се надявам ти и невястата ти да сте също толкова щастливи в получаването му.

— Мисля си — каза след малко Андарист — за дара на баща ни към нас. Майка Тъма възнагради верността му с издигането на синовете му, а ти, Аномандър, бе издигнат най-високо сред нас.

— Какво искаш да кажеш?

— Би ли позволил на Силхас да оскверни гробницата на баща ни?

— Да я оскверня? — възкликна изумено Силхас. — Аз исках само да…

— Да счупиш печата — каза Андарист. — Как иначе би могло да се нарече?

— Мигът отмина — каза Аномандър. — Да не говорим повече за това. Братя, нямаме време. Нека ценим времето, както подобава. Кръвта ни е една и винаги ще е една, и това е най-големият дар на баща ни за нас — би ли възразил някой от вас на това?

— Не, разбира се — отвърна Силхас.

— И макар сега да съм издигнат до Първи син на Тъмата, не ще стоя сам. Виждам и двама ви с мен, редом до мен. Мир ще е нашето наследство — ще го постигнем заедно. Това, което трябва да се направи, не мога да го направя сам.

След дълго мълчание Силхас сякаш се отърси от мислите си и каза:

— Хиш Тула гледа с обич на теб, Аномандър. Ще види благородството в стремежа ти.

— Така се надявам, Силхас.

А Андарист каза:

— Макар да не я познавам така добре като вас двамата, тя е известна с непринудената си вежливост и известна… почтеност, и нито веднъж не съм чувал жлъчна дума за Хиш Тула, което само по себе си е забележително.

— Дали да се обърна към нея тогава? — попита Аномандър и погледна братята си един по един.

А те кимнаха.

Аномандър бе постъпил добре, като им напомни какво ги очаква, прецени Андарист. Предстоеше борба и в името на Майка Тъма щяха да се окажат в самия й център. Не можеха да си позволят никакво разделение или вражда.

През клоните на дърветата от двете страни на пътя небето бе ясно, а слънцето блестеше като стопено злато по листата.

— Пътят напред сякаш не е видял дъжд, Андарист. Допускам, че строителите ти са много доволни от това.

Андарист кимна и каза:

— Казват, че азатанаите имат власт и над земята, и над небето.

— Тези земи са на Тайст — възрази Аномандър. — Земи на Пурейк. Не помня поканата ми да се е простирала чак до такова използване на магия. Макар че — добави с усмивка — май не мога изцяло да възразя на безоблачното небе.

— Ще пристигнем с пара, вдигаща се около нас — подхвърли Силхас със смях. — Като деца, родени от хаоса.

 

 

Завистта беше нежелано чувство и Спаро упорито се бореше да я надмогне, докато слугите — с тежкото конопено платно в ръце — бавно се отдръпваха от долницата на фургона, а зеблото се плъзна с лекота по повърхността на камъка за домашното огнище и каменоделците и дърводелците ахнаха удивено.

Големите основни камъни на новата къща бяха зад строителя Тайст и нямаше нужда да се обръща и да поглежда към тях, за да усети как величествеността им се смалява при разкриването на този азатанайски артефакт. Предназначен да заеме самия център на Голямата зала, камъкът на огнището щеше да пребивава там като съвършено изваяна гема сред купчина речен чакъл. Спаро се почувства принизен и не възрази, щом едрият мъж до него рече:

— Отдръпни работниците си, драги Спаро. В пренасянето на камъка ще пробудя магия.

Пот рукна по гърба на Спаро под грубата му туника и той изрева на работниците си:

— Оттеглете се на безопасно разстояние, всички!

Хората му бързо се заотдръпваха и той забеляза неспокойните погледи, които хвърляха към Висшия зидар азатанай.

— Няма от какво да се боите, драги Спаро.

— Земната магия е варварска — отвърна Спаро. — Никога не сме я харесвали.

Ново сумтене.

— И все пак вие, тайстите, прибягвате до даровете й от време на време.

Беше съвсем вярно. Спаро погледна Висшия зидар и за пореден път присъствието на този мъж го връхлетя като прииждаща вълна, сякаш азатанайската мощ, побрана в него, заплашваше да изригне. И отново видя зверската свирепост на лицето му, което всеки миг сякаш бе готово да отприщи такова изригване.

— Храната става по-добра, когато избегнеш да накървавиш ръцете си в правенето й.

— Значи не си ловец, тъй ли, Спаро? Не е ли това необичайно сред тайстите?

Спаро сви рамене и отвърна:

— Не толкова напоследък, след като повечето зверове са избити и никога няма да се върнат в земите ни. Дните ни на славен лов, изглежда, скоро ще свършат.

— Да се надяваме тогаз — избоботи зидарят, — че тайстите няма да се нахвърлят на последната плячка, която им е останала.

Спаро се намръщи.

— И що за плячка би могло да е това?

— Ами самите те, разбира се.

След тези думи азатанаят отметна овчето си наметало, пусна го да се смъкне на земята, остана по дебелия си опърпан кожен елек, с широкия колан с железните халки, чакащи да накачат по тях каменоделските сечива, и тръгна към фургона. Загледан с гняв в широкия гръб на чуждоземеца, Спаро премълча напиращите в устата му думи, макар вкусът им да се оказа неприятен за небцето. Азатанаят можеше да е майстор в извайването на камък и в кръвта му можеше да тече дивата и груба магия на земята, но тези дарби не бяха извинение да обижда.

Кажеше ли на лорд Андарист за този разговор обаче, несъмнено щеше да се приеме за дребнавост, нищо повече от отражение на ревността му. Едно беше да те смятат за един от най-добрите зидари сред сънародниците ти, но тези натрапвания на азатанаите бяха като сол за отворени рани.

Въздухът затрептя от невидимия заряд, надигнал се като дъх от земята. Десетината работници замърмориха и се отдръпнаха още назад по купищата пръст и дъски за скелето от другата страна на главния път. Като се мъчеше да надвие безпокойството си, Спаро загледа как камъкът на домашното огнище се надигна от каруцата. Воловете бяха разпрегнати и отведени настрани, за да не изпаднат в паника при пробуждането на азатанайската сила. Висшият зидар закрачи към къщата и огромният базалтов блок се понесе след него като вярно куче. Там, където камъкът преминеше обаче, земята хлътваше надолу, сякаш се огъваше под огромната му тежест. Малки камъчета се завихряха и излитаха настрани, изхвърляни сякаш от преминаването на огромно колело, докато други се трошаха на прах. Пращящата енергия, изпълнила въздуха, започна да излъчва зной, съсухряше тревата наоколо и димът се виеше по пътеката, докато азатанаят водеше камъка за огнището към мястото му.

Спаро чу тропот на копита, обърна се и видя лорд Андарист и братята му тъкмо когато излязоха от сянката на близките дървета. Тримата дръпнаха рязко юздите и загледаха сцената пред себе си. Без да им обръща внимание, азатанаят продължи напред, базалтовата плоча се плъзгаше след него ниско над земята.

Той мина през полукръглото празно пространство пред къщата и продължи към широката рампа, очертаваща подстъпа към изкопа, който чакаше оформянето на каменния зид. Под реещия се във въздуха камък рампата се огъна и през отъпканата пръст плъзнаха цепнатини.

Андарист слезе от коня и се приближи към Спаро, който се поклони и каза:

— Милорд, помолих азатаная да изчака пристигането ви, но той нямаше търпение.

— Няма значение, Спаро — отвърна Андарист, приковал очи в каменната плоча за огнището, докато тя се плъзгаше над прага. Стените все още не бяха достатъчно високи, за да скрият гледката, докато Висшият зидар водеше творението си към пръстения под на бъдещата Голяма зала. Плочата оставяше след себе си хлътнала диря, докато подхождаше към плитката дупка.

— Невежливо е да…

— Забавянето е по наша вина… заради времето на юг.

Лорд Аномандър дойде до брат си, а Силхас Руин сякаш се примири да остане на коня си малко по-назад. Първият син на Майка Тъма заговори:

— Казват, че земната магия намира най-вярната жила на силата си в определени времена на деня — и нощта, — затова, предполагам, Висшият зидар не е искал да се бави. — Погледна лорд Андарист и добави: — Това го помолих.

Спаро знаеше, че тъкмо по указание на Аномандър — и с неговите пари — бе станала тази поръчка. Също тъй беше добре известно, че точно този Висш зидар на азатанаите се води майстор на майсторите, умението му бе несравнимо с това на всеки други жив зидар, което правеше сана му най-малкото равен на самия Аномандър, когото Майка Тъма бе избрала да назове свой Първи син.

Лорд Андарист се обърна към брат си.

— Бих искал да ме придружиш, Аномандър, за да видим поставянето на твоя дар. — После се обърна и махна на Силхас. — Ти също, Силхас.

Но Силхас само поклати глава.

— Дарът е на Аномандър, а ти си облагодетелстваният, Андарист. Напълно съм доволен да остана където съм. Хайде, вървете и двамата, и по-бързо, за да не би онова неучтиво същество да забрави защо е тук и за кого е направен камъкът.

Андарист подкани с жест Спаро да тръгне с тях и домашният строител отново се поклони.

— Милорд, но аз съм само…

— … моят каменоделец и строител, Спаро, и твоята любов към изкуството е достатъчна причина за мен. Ела с нас. Нека заедно видим величието на тази творба.

Спаро тръгна с разтуптяно сърце след двамата лордове. Разбира се, щеше да вижда достатъчно често творението на Висшия зидар през следващите месеци, на подобаващото му място в Голямата зала, но дори твърдият базалт, изваян от азатанай, не беше неуязвим на износване и пропукване, на драскотини, петна и нащърбване от пламтящото огнище. А въпреки цялата си завист той беше точно това, което Андарист бе казал: обичаше камъка и изкуството на извайването му.

Смълчан от оказаната му привилегия, той застана до своя господар и Аномандър, щом те спряха в Голямата зала. Азатанаят стоеше от другата страна на камъка на домашното огнище, а огромният блок се рееше във въздуха над чакащото го ложе. Висшият зидар се обърна към Андарист и заговори строго:

— Земята каза за вашето идване. Вие ли сте този, който скоро ще се венчае? Вашият дом ли ще е това?

— Да, аз съм Андарист.

Широкото лице на Висшия зидар се извърна към Аномандър.

— Вие значи трябва да сте Първият син на Майка Тъма. Дарителят на този дар към вашия брат и жената, която той ще вземе за съпруга.

— Да, аз съм — отвърна Аномандър.

— И с това дарение — продължи Висшият зидар — се обвързвате с кръв и се заклевате в това, което ще бъде направено тук, и в тайните слова, изваяни на този камък на домашното огнище. Ако верността ви е колеблива, кажете го сега, Първи сине. Щом този камък легне на своето място, обвързването на клетвата не може да бъде нарушено и ако се провалите в своята обич, в своята вярност, тогава дори аз не мога да отговарям за последствията.

Това изявление сякаш стресна двамата братя, а Спаро усети как гърдите му се стегнаха, все едно сърцето му изведнъж бе спряло да бие. Пое си с усилие дъх.

Аномандър кривна глава, за да надвие сякаш собственото си напрежение или дори обида.

— Висши зидарю — каза той, — говорите за обичта ми към Андарист и за желанието ми животът, който го очаква, да е честит, сякаш са под въпрос. Говорите също тъй за този дар, сякаш въплъщава заплаха или дори проклятие.

— Такава възможност съществува във всеки дар, Първи сине.

— Сделката между мен и вас — каза Аномандър — включваше плащане в монети за услугите ви…

— Не съвсем — отвърна азатанаят. — Платихте за охрана и превоз на този камък на домашното огнище, и за извличането му от кариерата Джеларкан. Монетите ви купиха каруца, товарни животни и нужния ескорт през Пустошта Барет. За дарбите си не взимам пари.

Аномандър се беше намръщил.

— Простете, Висши зидарю, но със сигурност платих много повече от това, което описахте.

— Кариерите на Джеларкан са оспорвани, милорд. Хора загубиха живота си за набавянето на този камък. Опечалени семейства трябваше да бъдат обезщетени.

— Това… ме наскърбява — отвърна Аномандър и Спаро ясно видя едва сдържания му гняв.

— Избраният камък няма равен на себе си в способността си да съхрани и укрепи магията, която влагам в него. Ако желаехте по-малък дар, не трябваше да се обръщате към мен. Сред азатанаите има много надарени каменоделци, всеки от които би могъл да ви послужи добре в правенето на този дар. Но вие потърсихте най-изкусния майстор каменоделец, за да изразите големината на своята вярна любов към брат ви и предстоящия му брачен съюз. — Висшият зидар сви рамене. — Направих това, което помолихте. Камъкът на домашното огнище за този нов дом няма равен на себе си в пределите на Тайст.

— А сега заставате пред нас и настоявате за кръвна клетва — каза Аномандър.

— Не — отвърна Висшият зидар и скръсти пред гърди здравите си мускулести ръце. — Камъкът го иска. Словата, всечени на повърхността му, го искат. Честта, която пожелахте да окажете на своя брат, го иска.

Андарист понечи да заговори, но едно поклащане на главата от страна на брат му го накара да замълчи. Аномандър каза:

— Имам само твърдението ви, че глифовете, които сте изваяли на него — за да ги разбират само Андарист и Енесдия, — заявяват любов, вярност и плодородие. И все пак искате от мен, тук и сега, да се обвържа с кръв и клетва към тези святи думи. Думи, които завинаги ще останат непознати за мен.

— Искам — отвърна Висшият зидар. — За това нямате нищо освен вярата си. В моята почтеност и, разбира се, в своята.

Последва нов миг, в който сякаш нищо на света не можеше да се движи, не можеше да наруши пълното безмълвие, а след това Аномандър извади от колана си кама и хлъзна острието по дланта на лявата си ръка. Потече кръв и закапа по земята.

— На камъка ли? — попита той.

Но Висшият зидар поклати глава.

— Не е нужно, Първи сине на Тъмата.

Камъкът на домашното огнище бавно се намести в ложето си от пръст.

Спаро си пое рязко дъх. Краката му почти се подкосиха, докато светът се връщаше на мястото си. Погледна господаря си и видя, че Андарист е пребледнял и стъписан, може би уплашен дори. Никой от двамата братя не бе очаквал този толкова напрегнат, замайващ с предзнаменованието си миг. Нещо беше напуснало двамата братя, като побягнало дете. Очите на Аномандър — мрачни и по-стари отпреди миг — се втренчиха, твърди като камък, във Висшия зидар азатанай.

— Значи свърши?

— Свърши — отвърна азатанаят.

Гласът на Аномандър стана по-рязък.

— Тогава трябва да изкажа загрижеността си, че се доверих на азатанай, когото знаех само по репутация — таланта му да оформя камък и силата, която казват, че притежава. В проблема с доверието малко попрекалихте, зидарю.

Очите на азатаная се присвиха и той бавно изправи рамене.

— И какво искате от мен, Първи сине?

— Обвързване с кръв и клетва — отвърна Аномандър. — Бъдете достоен за моето доверие. Това и само това.

— Моята кръв вече я имате — отвърна азатанаят и посочи камъка на огнището. — Колкото до клетвата ми… това, което искате, е безпрецедентно. Делата на Тайст не са моя грижа, нито бих се обвързал с васална клетва към благородник от Мъдрия Карканас, след като такава клетва би могла да ме въвлече в кръвопролитие.

— В кралството на Тайст има мир — отвърна Аномандър, — и така ще бъде. — И след миг, щом стана ясно, че азатанаят няма да отстъпи, добави: — Доверието ми към вас няма да ви наложи васална вярност, Висши зидарю. Клетвата ви няма да изисква кръвопролитие в мое име.

— Аномандър, моля те — почна Андарист. — Това не е необходимо…

— Този Висш зидар спечели от Първия син на Майка Тъма кръвна клетва, братко. Смяташ ли, че това е нещо малоценно? Щом в тази размяна няма пари, не е ли мое право да настоявам за същото от негова страна?

— Той е азатанай…

— Азатанаите не са ли обвързани с чест?

— Аномандър, не е това. Ти сам каза, че кръвната клетва обвързва двустранно. Сега ти си обвързан само към този камък. Клетвата ти е да поддържаш своя брат, жената, която той обича, и техния съюз. Ако отношението ти не е това, то, както каза Висшият зидар, не е ли по-добре да го чуем сега?

Аномандър го изгледа стъписано. Вдигна окървавената си ръка.

— Не се съмнявам в теб — настоя Андарист. — По-скоро те умолявам да премислиш искането си към този азатанай. Не знаем нищо за него освен репутацията му — но тази репутация не е опетнена от никакви съмнения в почтеността му.

— Точно така — отвърна Аномандър. — И все пак той се колебае.

Висшият зидар си пое рязко дъх и изсъска:

— Първи сине на Тъмата, чуй думите ми. Изтръгнеш ли тази клетва от мен, ще те държа обвързан към нея и тази истина ще остане неотменима, докато сме живи двамата. И може да имаш повод да съжалиш.

Андарист погледна брат си умоляващо.

— Аномандър… не можеш ли да разбереш? В това, което искаш, има повече, отколкото двамата с теб можем да проумеем!

— Ще получа тази клетва — заяви Аномандър, впил очи във Висшия зидар.

— Но защо? — настоя Андарист.

— Висши зидарю — каза Аномандър, — обяснете тези последствия, които ние все още не проумяваме.

— Не мога. Както казах, Първи сине, това е без прецедент. Ще бъда ли длъжен да се отзова на вашите призиви? Може би. Точно както вие, от своя страна, ще сте обвързан да се отзовете на моите. Ще знае ли всеки от нас какво мисли другият? Ще изчезнат ли тайните помежду ни? Ще бъдем ли вечно противопоставени един на друг, или ще стоим рамо до рамо? Твърде много неизвестни. Тъй че премислете ги грижливо, защото изглежда, говорите от наранена гордост. Аз не претеглям стойността в пари и като богатство винаги ценя неща, които са неуловими.

Аномандър мълчеше.

А азатанаят вдигна ръка и Спаро стъписан видя кръвта, стичаща се от дълбокия срез на дланта му.

— Имате клетвата ми.

И се обърна, а Аномандър му извика:

— Момент! Зная ви само по титла. Искам името ви.

Азатанаят се извърна, изгледа Аномандър и след това каза:

— Името ми е Каладън Бруд.

— Добре — каза Аномандър. — Щом ще сме съюзници…

— Това ще се види тепърва — отвърна Висшият зидар.

— Никоя кръв, пролята в мое име или за моя кауза…

А Каладън Бруд оголи зъби — и зъбите му бяха остри и дълги като на вълк.