Серия
Братята Улф (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fighting Ruben Wolfe, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)
Сканиране
ventcis (2015)
Разпознаване, корекция и форматиране
mladenova_1978 (2015)

Издание:

Автор: Маркъс Зюсак

Заглавие: Да се биеш с Рубен Улф

Преводач: Силвана Миланова

Година на превод: 2014

Издание: Първо

Издател: ИК „Пергамент Прес“

Година на издаване: 2014

Тип: Роман

Националност: Австралийска

Печатница: „Симолини“

Редактор: Силвия Йотова

Коректор: Филипа Колева

ISBN: 978-954-641-070-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1908


4.

Мама готви грахова супа. Ще ни стигне за около седмица. Няма лошо, сещам се и за по-гадно ядене.

— Супата е супер! — казва й Руб, след като сме изпразнили чиниите в сряда вечер. Вечерта на Мифи.

— Хубаво, има още — отвръща мама.

— Еха — смее се Руб, а всички останали са някак притихнали.

Стив и баща ми тъкмо са се скарали дали татко трябва да мине на помощи. Тишината е хлъзгава и взривоопасна.

— Няма да стане.

— Защо?

— Защото е под достойнството ми.

— Да бе! А не е под достойнството ти да чукаш по хорските врати като някакъв жалък бойскаут и да предлагаш да чистиш и да бършеш прах за петдесет цента! — Стив го поглежда предизвикателно. — И няма да е зле да си плащаме сметките навреме.

Тук юмрукът на татко се стоварва върху масата.

— Не!

И с това приключва въпросът.

Знам, че баща ми трудно ще се огъне. Ако трябва, ще умре, но няма да се предаде.

Стив пробва друга тактика.

— Мамо!

— Не — е нейният отговор и този път въпросът наистина е приключен.

Няма да има помощи. Точка.

Иска ми се да кажа нещо по въпроса, докато разхождаме Мифи по-късно, но с Руб сме твърде погълнати от задачата да не ни види някой, така че си замълчавам. Дори и после, в стаята, мълчим. И двамата спим дълбоко и се събуждаме, без да знаем, че това е големият ден на Руб — денят, който ще промени всичко. Да му се не надяваш.

Изненадата идва след училище.

Чака ни.

Пред портата на къщата ни.

— Може ли да поговорим вътре? — пита ни някакъв грубиян.

Облегнал се е на оградата, без да му прави впечатление, че тя ще рухне всеки момент под тежестта му. (Макар да няма вид на човек, който би се стреснал от това.) Небръснат, с дънково яке и татуировка на ръката. Повтаря въпроса си само с едно:

— Е?

С Руб го гледаме.

Споглеждаме се.

— За начало — казва Руб, застанал на ветровитата улица, — дали да не ни кажеш кой си?

— А, извинявайте — проточва той с осезаем градски акцент. — Аз съм някой, който може да промени живота ти или да те размаже, задето се правиш на умник.

Решаваме да го изслушаме.

Май няма нужда да го казвам.

— Разправят, че можеш да се биеш — обръща се той към Руб. — Имам си източници, които никога не лъжат, и те ми докладваха, че си напердашил някого.

— Е, и?

— Искам да се биеш за мен — без заобикалки заявява онзи. — Петдесет долара, ако победиш. Загубиш ли, пак ще има нещичко за теб.

— Май е по-добре да влезем.

Руб разбира.

Тази работа става интересна.

У дома няма никой и ние сядаме на масата в кухнята. Правя кафе на пича, макар че иска бира. Дори да имахме, нямаше да му дам. Нагъл е. И хем те дразни, хем някак те привлича. Не е лесно да си имаш работа с такива. Ако някой е просто неприятен, отърваваш се от него, и толкова. Но ако вземе, че ти стане симпатичен, не можеш да се оправиш. Тогава всичко може да се случи. Направо убийствена комбинация.

— Пери Коул.

Така се казва. Името ми звучи познато, но го пускам покрай ушите си.

— Рубен Улф — казва Руб и посочва към мен. — Камерън Улф.

Стискаме си ръцете. Татуировката е на орел. Страшно оригинално.

Но едно нещо трябва да му се признае — не го усуква. Като ти говори, не се бои да се наведе към теб, макар че дъхът му вони, и не само на кафе. Казва ти всичко право в очите. Разправя за постоянното насилие, организираните боеве, полицейските акции и всичко останало, свързано с неговия бизнес.

— Виж какво ще ти кажа — обяснява той с грубия си отривист глас. — Аз съм в организирания боксов бизнес. През зимата имаме мачове всяка неделя следобед на четири различни места в града. Едното е в Глийб, там ми е базата. Второто е една месопреработвателна фабрика в Марубра. Третото е склад в Ашфийлд, има много приличен ринг и в една ферма на юг, около Хелънсбърг. — Докато говори, от устата му хвърчат слюнки и полепват по ъгълчетата на устните. — Както вече ти казах, ако спечелиш, получаваш петдесетачка. Загубиш ли, пак може да има нещичко. Няма да повярваш колко плащат хората за това нещо. Може би си мислиш, че човек може да прави къде-къде по-интересни неща в неделя. Да, ама не. Писнало им е от футбол и всякакви такива глупости. Дават петарка, влизат и могат да гледат до шест мача на вечер. Всеки по пет рунда — а някои си струват парите. Почнахме преди няколко седмици, но мога да те вместя… Ако идеш при някой друг от бизнеса, дето има отбор, ще ти дадат същите условия. Ако се биеш добре, ще имаш достатъчно, за да преживяваш, а аз ще направя кинти. Така стоят работите. Навит ли си?

Рубен не се е бръснал днес и търка замислено наболата си брада.

— Добре де, а как ще ида дотам? И как ще се прибера от Хелънсбърг в неделя вечер?

— Аз имам микробус. — Лесно и просто. — Натоварвам всичките момчета в него и ги карам. Ако пострадаш, няма да те водя на доктор. Това не влиза в услугата. А ако умреш, семейството ти те погребва, не аз.

— Стига с тия чекиджийски приказки — казва му Руб и всички се засмиваме, особено Пери. Руб му харесва, вижда се с просто око. Човек, който казва каквото му е на сърцето. — Ако умреш…

Брат ми го имитира.

— Веднъж един за малко да се гътне — уверява го Пери. — Но вечерта беше по-топла от обикновено. Получи топлинен удар, но му се размина. Беше тежка категория.

— О…

— Е? — Пери се усмихва. — Навит ли си?

— Не знам. Трябва да го обсъдя с началството.

— Кой ти е началството? — Пери кима към мен с усмивка. — Нали не е това педалче?

— Той не е педал! — Руб насочва пръст към него. — Просто е женчо.

После става сериозен.

— Може да е малко мършав, но си го бива, да знаеш.

Това ме слисва. Рубен Л. Улф, брат ми, се застъпва за мен.

— Вярно ли?

— Ами да. Можеш сам да се убедиш, ако искаш. Само ще разменим няколко крошета в задния двор. — Той поглежда към мен. — Трябва обаче да доведем Мифи, че ще се разлае. Той обича да гледа боя от нашия двор, нали?

— Много — съгласявам се.

Старият Мифи се обижда, когато е от другата страна на оградата. Трябва да е близо и да вижда какво става. Тогава всичко е тип-топ. Той или гледа доволно, или му доскучава и заспива.

— Кой е пък тоя Мифи? — объркано пита Пери.

— Ще видиш.

Тримата ставаме и тръгваме към задния двор. Слагаме си ръкавиците, Руб прескача оградата, подава ми Мифи отгоре и мачът може да започне. От изражението на Пери ми става ясно, че е готов да го оцени.

Всеки от нас вече си е сложил ръкавицата, но померанът Мифи настоява за внимание. С Руб клякаме и галим мъника. Пери ни гледа. Има вид на човек, който би засилил с шут кучето и би го пратил на края на света. Оказва се, че не е така.

— Това куче е голяма досада — обяснява му Руб, — но трябва да го гледаме.

— Ела, приятел.

Пери протяга ръка да я подуши кучето и Мифи веднага го хареса. Той сяда до него, а ние с Руб започваме мача.

Пери е възхитен.

Смее се.

Усмихва се.

Гледа с любопитство, когато падам за пръв път.

Гали Мифи, когато се озовавам за втори път на земята.

Ръкопляска, когато стоварвам хубаво кроше по челюстта на Руб. Солиден удар.

След петнайсетина минути спираме.

— Какво ти казах? — подмята Руб и Пери кимва.

— Покажете ми още малко — нарежда спокойно той, — но си разменете ръкавиците.

Видът му е на човек, който мисли усилено. С Руб подновяваме мача, а Пери гледа.

С другата ръкавица е по-трудно. И двамата пропускаме повече, но лека-полека влизаме в ритъм. Кръжим из двора. Руб изстрелва юмрука си към мен. Аз се снишавам, отклонявам се. Влизам и нанасям удар. Уцелвам го в брадата, после в ребрата. Той ми отвръща. Дъхът му е накъсан, когато ме улучва в скулата, а след това и в гърлото.

— Извинявай.

— Няма нищо.

Продължаваме.

Той ме удря под ребрата и дъхът ми спира. Изскимтявам. Руб е на крака. Аз също, но превит.

— Довърши го! — казва Пери и Руб го прави.

Когато се събуждам, първото, което виждам, е грозната муцуна на Мифи, натикана в лицето ми. После Пери, който се усмихва. И накрая Руб, притеснен.

— Добре съм — казвам му.

— Хубаво.

Те ме изправят и се връщаме в кухнята. Руб и Пери сядат. Аз се стоварвам на стола. Чувствам се труп, оживял по някакъв начин. Зелени ивици премрежват погледа ми. Ушите ми пищят.

Пери посочва към хладилника.

— Сигурен ли си, че нямате бира?

— Ти какво, да не си алкохолик?

— Просто обичам от време на време да пия бира.

— Аха. — Руб не се церемони. — Не, нямаме.

Виждам, че му е неловко, задето ме е пратил в несвяст. Спомням си как каза, че единственото, за което го е грижа в този живот…

Пери решава да се върне на въпроса за работата. И казва нещо, което ме слисва.

— Искам ви и двамата.

Руб изпръхтява от изненада и си потрива носа.

Пери го поглежда и казва:

— Ти… — Усмихва се. — Ти можеш да се биеш. Факт. — После поглежда към мен. — А ти си куражлия… Вижте сега, не ви казах за бакшишите. Хората хвърлят пари по ъглите на ринга, когато видят, че имаш кураж, и… Ти беше Камерън, нали?

— Да.

— Е, при теб — с лопата да го ринеш.

Неволно се усмихвам. Проклетият Пери! Такива типове, колкото и да ги мразиш те карат да се усмихваш.

— Та ето какво ще направим — той поглежда към Руб. — Ти ще печелиш мачове и ще си популярен, защото си бърз, млад и имаш грубо, но привлекателно лице.

Сега и аз поглеждам брат си. Вярно е. Хубав е, но по някакъв странен начин. Грубовати, изсечени черти. С онази особена привлекателност, която не толкова се вижда, колкото се долавя. По-скоро усещане, аура. Пери поглежда към мен.

— А ти? По-вероятно е да те бият, но ако се държиш мъжки и не висиш по въжетата, може да изкараш и двайсетачка от бакшиши, защото ще се види, че си куражлия.

— Благодаря.

— Няма за какво да ми благодариш. Това са фактите. — Този не си губи времето. — Е, навити ли сте?

— За брат ми не знам — признава Руб колебливо. — Едно е да го набия аз в задния двор, а съвсем друго — седмица след седмица да го млати някой, който иска да го убие.

— Той ще се бие всяка седмица с различни хора.

— И какво от това?

— Повечето са добри бойци, но има и посредствени. Просто са закъсали за пари. — Той свива рамене. — Човек никога не знае. Може пък и да бие някого.

— Какви са другите рискове?

— Питаш по принцип?

— Да.

— Ами ето какви са. Хората, които ходят да гледат мачовете, не си поплюват и ако речеш да кръшкаш, могат да те убият. С тях идват хубави момичета и ако ги пипнеш, тези типове могат да те убият. Миналата година за малко ченгетата да ни спипат в една стара фабрика в Питършам, която използвахме. Сгащят ли те, ще те убият. Така че стигне ли се дотам, бягай. — Пери изрича това с крайно доволен вид, особено последното: — Най-опасното обаче е да ме издъниш. Тогава аз ще те убия, а това е по-лошо от всичко останало накуп.

— Нормално.

— Ще си помислиш ли?

— Да.

— А ти? — обръща се той към мен.

— И аз.

— Добре. — Той се изправя и ни подава телефонния си номер, написан на парче картон. — Имате четири дни. Обадете ми се в понеделник точно в седем. Тогава ще съм си вкъщи.

Руб има още два въпроса.

Първият:

— А ако започнем и после решим да се откажем?

— До август ще трябва да ми дадете двуседмично предизвестие или да намерите някой да ви замести. Това е. Хората постоянно се отказват, защото играта е грубичка. Това го разбирам. Само двуседмично предупреждение или три истински имена на хора, които могат да се бият. Такива има колкото искаш. Никой не е незаменим. Ако издържите до август, ще приключите сезона, а през септември са полуфиналите. Имаме залагания, турнир и всичко останало, както си му е редът. После са финалите, а там има много пари.

И вторият въпрос:

— В коя категория ще се бием?

— И двамата сте в лека.

Това ме кара и аз да попитам:

— Ще се наложи ли да се бием помежду си?

— Възможно е, но шансът е много малък. От време на време се случва хора от един отбор да се бият. Понякога става и това. Проблем ли ви е?

— Всъщност не.

Това го казва Руб.

— И на мен също.

— Тогава защо питаш?

— Просто от любопитство.

— Други въпроси?

Замисляме се.

— Не.

— Хубаво.

Пери Коул си тръгва. От верандата ни напомня още веднъж:

— Да не забравите, имате четири дни. Обадете ми се в понеделник в седем и ми кажете — да или не. Не се ли обадите, ще ви се разсърдя, а не е хубаво човек като мен да ви е сърдит.

— Добре.

Той слиза от верандата и се качва в колата си. Стар холдън, но добре поддържан. Сигурно е червив с пари, щом има и микробус, и такава кола. Пари, спечелени на гърба на отчаяни типове като нас.

Ние се връщаме вкъщи и се заглавичкваме с Мифи — даваме му да яде сланина. Нищо. Засега. Той само се суети и ние го галим по корема. Аз отивам в нашата стая и за кой ли път се опитвам да разбера какво смърди там. Не ще да е нещо хубаво.

 

 

Да, буден съм.

Откъде знаеш, че ще те попитам?

Всеки път го правиш.

Разбрах откъде е миризмата.

Откъде?

Помниш ли оня лук, дето го взехме от магазина?

Какво? Дето моите хора го свиха? По Коледа?

Същият.

Това беше преди половин година, по дяволите!

Явно няколко глави са изпаднали от торбата. Бяха в ъгъла под леглото ми, съвсем разкапани.

Майчице!

Аха. Изхвърлих ги при торта в задния двор.

Добра идея.

Исках да ти ги покажа, но така воняха, че направо изхвърчах навън.

Още по-добре… А аз къде бях?

До едното място.

Ясно.

Сменяме темата.

Мислиш ли по онзи въпрос? — питам. — За Пери ми е думата.

Аха.

Смяташ ли, че идеята е добра?

И аз се чудя.

Струва ми се малко…

Какво?

Не знам… страшничко.

Все пак е шанс.

… Да, но шанс за какво, питам се. Тази нощ стаята ни ми се струва особено тъмна. Натежала от мрак.

Отново се замислям. Шанс за какво?