Маркъс Зюсак
Да се биеш с Рубен Улф (14)

14.

Когато си облегнат на стената и слънцето залязва, понякога просто стоиш там и гледаш. Усещаш вкуса на кръвта, но не помръдваш. Както вече казах, оставяш тишината да говори. После се прибираш вътре.

— Двайсет кинта бакшиш — осведомява ме Пери, когато всичко е приключило, и ми подава плика.

— Ха! — сопвам се. — Жалки пари.

— Не — предупреждава ме Пери. Той винаги има вид, сякаш те предупреждава за нещо. Този път ми казва да си затварям устата и да приема комплимента.

— Достойни пари — казва Бронята. — Да минеш през публиката по този начин. Те го оценяват по-високо от моята победа или от тази на Руб, от всичко това накуп.

Вземам парите.

— Благодаря, Пери.

— Имаш още четири мача — казва ми той. — И приключваш сезона. Заслужи си почивката.

Пери ни показва лист хартия със схемата на турнира. В другата си ръка държи графика на мачовете.

— Погледни — сочи той на Руб. — Имаш три мача по-малко, но още си на върха. Ти си единственият, който не е губил мач.

Руб тика пръст във второто име.

— Кой е Убиеца Хари Джоунс?

— Ще се биеш с него другата седмица.

— Добър ли е?

— Лесно ще го отупаш.

— Дали?

— Виж тук, има две загуби. Едната е от тоя тип, дето го би днес.

— Сериозно?

— Мислиш, че те лъжа?

— Не.

— Тогава си затваряй устата — ухилва се Пери. — Полуфиналите са след четири седмици. — Усмивката му изчезва като изтрита. Вече е сериозен. — Обаче…

— Какво? — пита Руб. — Какво обаче?

Пери ни дръпва настрана. Говори бавно и искрено. Никога не съм го чувал да говори така.

— Има само един малък проблем — през последната седмица от квалификациите.

С Руб се вглеждаме по-внимателно в схемата.

— Виждате ли това? — Пери тика пръст в „Четиринадесета седмица“. — Реших да се направя на гадно копеле.

Виждам го. Руб също.

— Господи! — казвам, защото в графата „Четиринадесета седмица“ в лека категория пише „УЛФ срещу УЛФ“.

— Съжалявам, момчета, ама не можах да се сдържа — казва Пери. — Да се бият двама братя — в това има нещо по така, а ми се искаше последната седмица преди полуфиналите да се запомни.

Той е все така искрен. Просто бизнес, нищо повече.

— Нали си спомняте, като ви казах, че има някакъв шанс това да се случи. И вие казахте, че няма проблем.

— Не можеш ли да измислиш нещо? — пита Руб. — Няма ли начин да се отмени?

— Не, пък и не искам. Единственото хубаво е, че ще се биете тук, на свой терен.

— Хубаво тогава, става — свива рамене брат ми и ме поглежда. — На теб проблем ли ти е, Кам?

— Не мисля.

— Добре — заключава Пери. — Знаех си, че мога да разчитам на вас.

Когато всичкият ни багаж е събран, Пери ни предлага да ни закара, както обикновено. Гласът му блъска по мозъка ми, защото още не мога да дойда на себе си след пердаха.

— Не — казва Руб. — Тази вечер май е по-добре да повървим. — И се обръща към мен: — Кам?

— Да, защо не? — казвам, макар да си мисля: „Ти луд ли си, бе?“ Главата ми е като минала през месомелачка. Но не казвам нищо повече. Мисля си, че ще е хубаво да повървя тази вечер с Руб до дома.

— Добре тогава — съгласява се Пери. — Значи до следващата седмица, момчета?

— На линия сме.

Излизаме с багажа си през задната врата, но тази вечер никой не чака отвън. Няма вече Стеф, няма никой. Само градът, небето и облаците, които се кълбят в сгъстяващия се мрак.

У дома крия смазаното си лице. Едното ми око е насинено, скулата ми е подута, а устната ми е сцепена и омазана с ръждива засъхнала кръв. Изяждам си граховата супа в най-закътаното ъгълче на хола.

Следващите няколко дни се влачат мъчително.

Руб става още по-мрачен и зъл.

Татко продължава да си търси работа, както винаги.

Сара ходи на работа и само от време на време отскача до приятелката си Кели. Прибира се у дома трезва, а в сряда и с пари за извънредни часове, натъпкани в джоба й.

Стив идва веднъж, да си изглади ризите.

— Нямаш ли си ютия? — пита го Руб.

— Ти как мислиш?

— Мисля, че нямаш.

— Представи си, наистина нямам.

— Защо тогава не си купиш, лигльо?

— Кого наричаш лигльо, бе, момченце? А ти защо не вземеш да се обръснеш?

— Не можеш да си позволиш ютия? Местенето явно не е толкова лесна работа.

— Прав си, хич даже не е лесна!

Работата обаче е там, че караницата им трудно може да се нарече сериозна. Сара се смее от кухнята, аз също хихикам по моя си детински начин. Станали сме големи специалисти в това.

Госпожа Улф си е взела почивен ден.

Което означава, че има време да забележи заздравяващите рани и синини по лицето ми. Следобед ме сгащва в кухнята, докато ям корнфлейкс. Виждам я, че ме наблюдава.

— Руб! — виква.

Само това. Не особено силно. Без паника. Само леко повишава глас, което означава, че трябва да се реагира мигновено.

— Това от тренировката ли е?

Руб сяда.

— Не.

— Или пак сте се били в задния двор?

Той е принуден да излъже.

— Да — казва едва чуто. — Пак.

Тя само въздъхва и ни вярва, което е най-лошото от всичко. Винаги е гадно да ти вярват, когато знаеш, че не бива. Иска ти се да крещиш, да им кажеш да престанат, та да можеш да живееш в някакъв мир със себе си.

Но не го правиш.

Не искаш да ги разочароваш.

Не можеш да си признаеш, че си пъзльо, и да им обясниш, че не заслужаваш доверието им.

Не можеш да признаеш, че си нищожество.

Работата е там, че наистина се бием в двора, макар че това е само тренировка за истинските мачове. Така че Руб не лъже на сто процента, но и не казва истината.

Идва.

Усещам го.

На път съм да й кажа всичко за Пери, за бокса, за парите. За всичко. Единствено ме спира наведената глава на брат ми. Гледам го и усещам, че се е запътил нанякъде. Нещо цели и аз просто не мога да му дръпна килимчето изпод краката.

— Съжалявам, мамо.

— Извинявай, мамо.

Извинявай, госпожо Улф.

За всичко.

Един ден ще те накараме да се гордееш с нас. Трябва. Длъжни сме.

— Знаете ли, момчета — започва тя, — трябва да се пазите един друг.

Тази реплика ме кара да осъзная най-голямата ирония в тази ситуация — че при всичките лъжи ние се пазим един друг. Просто в крайна сметка лъжем нея. Това е, което ни мъчи.

 

— Някакъв напредък с работата? — чувам да пита Стив. Двамата с татко са в хола и си говорят.

— Не бих казал.

Очаквам да започнат обичайния си спор за помощите, но те не го правят. Стив си премълчава, защото вече не живее тук. Само стисва устни и казва довиждане. По изражението му си личи, че си мисли: това никога няма да ми се случи на мен. Няма да го допусна.

Тази седмица петъкът, който на пръв поглед си е ден като всеки друг, се оказва много важен.

С Руб сме излезли да тичаме и е почти седем, когато се връщаме. Облечени сме със старите си фланелки, анцузи и маратонки. Денят е нахлузил гранитни облаци и яркосин хоризонт. На портата се сблъскваме със Сара.

— Видяхте ли някъде татко? — пита тя. — Изчезнал е.

— Не — отговарям и се чудя какво толкова е станало. — Той често се разхожда напоследък.

— Не и толкова рано.

Мама излиза.

— Костюма му го няма — осведомява ни тя и в този миг на всички ни просветва. Той е там. Чака. Отишъл е да кандидатства за помощи.

— Не!

Някой го казва. И още веднъж.

Макар всички да се надяваме, че не е истина.

— Абсурд! — отново казва някой и разбирам, че това съм аз, защото студената утринна мъгла излиза от устата ми заедно с думите. — Не можем да му го позволим.

И не защото се срамуваме от него. Нищо подобно. Просто знаем, че ненапразно се е борил срещу това толкова дълго. За него това е краят на достойнството му.

— Хайде!

Това вече го казва Руб и ме дърпа за ръкава. Виква през рамо на мама и Сара, че се връщаме веднага, и хукваме.

— Къде отиваме? — питам задъхан, но знам отговора още преди да сме стигнали до квартирата на Стив.

Останали без дъх от тичането, заставаме под прозореца и викаме.

— Ей, Стив! Стивън Улф!

Хората започват да ни крещят да млъкваме, но скоро Стив се показва на балкона на апартамента си по долни гащи. Лицето му казва: „Копелета такива!“, но гласът му изрича:

— Знаех си, че сте вие, момчета. — После следва недоволен крясък: — Какво правите тук? Седем сутринта е, по дяволите!

— Какво става тук, мамка му?! — изревава някакъв съсед.

— Казвайте! — нарежда Стив.

— Ами… — заеква Руб. — Татко…

— Какво татко?

— Той… — още съм задъхан. — Отишъл е. — Усещам, че треперя. — Да иска помощи.

На лицето му се изписва облекчение.

— Време беше.

Но ние само го гледаме и на него му става ясно. Това е молба. Зов за помощ. Отчаян вик. Трябва да сме всичките. Трябва…

— О, по дяволите! — изругава Стив.

Минута по-късно вече е долу и тича с нас в стария си спортен екип и хубавите си маратонки.

— Не можете ли да тичате още по-бързо? — сопва се някъде по пътя само за да ни насоли, че сме го измъкнали от леглото и сме го изложили пред съседите му, и добавя през зъби: — Ще ви го върна тъпкано, обещавам ви.

Ние с Руб просто продължаваме да тичаме, а когато стигаме до нас, мама и Сара вече са облечени. Готови. Всички сме готови. Тръгваме.

След петнайсетина минути бюрото по труда вече се вижда. До вратата седи някакъв човек и този човек е баща ни. Той не ни вижда, но ние вървим към него. Всички заедно. Сами.

Госпожа Улф с гордо лице.

Сара със сълзи в очите.

Стив, с баща ни в очите, най-сетне осъзнал, че този инат му е от него.

Руб, целият на нокти от напрежение.

Колкото до мен, аз гледам как баща ни седи там сам и си представям вкуса на провала в устата му. Черният костюм му е малко къс и изпод крачолите се виждат вехтите му чорапи.

Когато наближаваме, той вдига поглед. Баща ми е хубав мъж, макар че тази сутрин е разбит. Смазан.

— Реших, че трябва да дойда по-рано — казва. — Горе-долу по това време почвам работа.

Ние го наобикаляме.

В крайна сметка Стив проговаря пръв.

— Здрасти, татко.

Татко се усмихва.

— Здравей, Стивън.

И толкова. Нито дума повече. Не както може да се очаква. Това е всичко, с едно изключение — всички ние знаем, че няма да му позволим да го направи. И той го знае.

Изправя се и продължаваме битката.

Докато се прибираме, по някое време Руб спира. Спирам и аз. Гледаме как другите вървят.

— Погледни — казва той. — Това е Боеца Клифърд Улф. — Посочва останалите. — Това е Боеца Госпожа Улф. Боеца Сара Улф. Дори Боеца Стивън Улф, по дяволите! А ти си Боеца Камерън Улф.

— А ти? — питам брат си.

— Аз ли? — Той вдига рамене. — Мен ме наричат така, но не знам. — Поглежда ме право в очите и ми казва истината. — Понякога се плаша от себе си, Кам.

— От какво?

От какво би могъл да се плаши?

— Какво ще правя, ако трябва да играя мач, който може да загубя?

Значи това било. Руб е победител. Но не иска да бъде такъв. Иска преди всичко да бъде боец. Като нас.

Да играе мач, който може да загуби. Отговарям му, за да го успокоя:

— Пак ще се биеш, като всички нас.

— Мислиш ли?

Но никой от нас не знае, защото мачът не струва пукната пара, ако си сигурен от самото начало, че ще спечелиш. Истинското изпитание са онези, чийто изход не знаеш. Тъкмо те поставят въпроси и искат отговор.

Руб още не се е бил. Не е играл истински мач.

— Когато ми се случи, дали ще се изправя? — пита той.

— Не знам — признавам си.

Той предпочита хиляди пъти да е боец във вълчата глутница, отколкото единствен победител в целия свят.

— Кажи ми как се прави — моли ме той. — Кажи ми!

Но и двамата разбираме, че има неща, на които никой не може да те научи. Боецът може да бъде победител, но това не прави задължително победителя боец.

 

 

— Ей, Руб!

— Да.

— Защо не ти стига да си победител?

— Какво?

— Чу ме.

— Не знам. — Той се замисля. — Сериозно, не знам.

— Все пак?

— Ами… първо, щом си Улф, трябва да можеш да се биеш. Второ, победите са до време, защото винаги има някой, който може да те победи. — Той си поема дъх. — От друга страна, научиш ли се да се биеш, можеш да го правиш цял живот, дори когато си притиснат в ъгъла.

— Освен ако не се откажеш.

— Да, но всеки може да те спре да побеждаваш. Но само ти можеш да спреш да се биеш.

— Предполагам.

— И все пак… — Замълчава, после решава да продължи: — Да се биеш, е по-трудно.