Кристин Кашор
Лазурна (13)

11.

Нищо не се случи. На другия ден обаче тя не успяваше да откъсне мислите си от него. Удивително колко много мисли поражда едно нищо. В най-неподходящите моменти я обливаше топлина и беше сигурна, че всеки, надникнал в очите й, разчита мислите й. Наистина бе добре, че срещата на Съвета щеше да се проведе тази нощ. Трябваше да се поразхлади, преди да излезе отново.

Катса влетя в покоите й рано-рано.

— По ми каза, че искаш да упражняваш бой със саби — уведоми я тя и безпардонно отметна завивките й.

— Още нямам сабя — простена Битърблу и се опита да си зарови главата под юргана. — Правят я.

— Ще започнем с дървени мечове, разбира се. Хайде! Ставай! Помисли как ще си отмъстиш, като ме нападнеш!

Катса се втурна навън. За миг Битърблу полежа, обзета от самосъжаление. После се отърколи от леглото и червената мекота на килима погълна пръстите на краката й. Стените на спалнята й бяха облицовани със сукно, извезано със сложни алени, ръждивокафяви, сребристи и златни шарки. Таванът беше висок, дълбок и тъмносин като в дневната, осеян със златни и алени звезди. Златните плочки в банята сияеха през вратата срещу нея. Стаята приличаше на изгрев.

Докато събличаше нощницата, Битърблу зърна отражението си във високото огледало. Застина и се втренчи в него, замислена за двама несъвместими мъже — Данзол, който я бе целунал, и Саф.

Не подхождам на тази ослепителна стая, хрумна й. Очите ми са големи и премрежени, косата ми е тежка, брадичката — остра. Толкова съм дребна, че съпругът ми няма да ме намери в леглото. Открие ли ме все пак, ще види, че гърдите ми не са еднакви, а тялото ми прилича на патладжан.

Тя изсумтя, присмивайки се на себе си. После внезапно се просълзи и коленичи гола пред огледалото.

Мама беше красавица… Възможно ли е патладжанът да изглежда привлекателно?

Нищо не се размърда в мозъка й, за да отговори на този въпрос.

Помнеше всяка част от тялото си, докосната от Данзол. Колко далеч бе целувката му от представите й за целуването! Знаеше, че усещането не е такова. Беше виждала Катса и По да се целуват — веднъж в конюшните, върху копа сено, и втори път в дъното на коридора късно нощем, преплетени като тъмни сенки и златни отблясъци, издаваха тихи звуци и почти не помръдваха, омаяни. Очевидно им харесваше.

Но По и Катса са красиви, помисли си Битърблу. И знаят как се прави.

Тя имаше въображение и не се срамуваше от тялото си. Разбираше механиката, Хелда й я беше обяснила, а навярно и майка й — много отдавна. Но да разбираш желанието и физическото му проявление не осветляваше въпроса как подканваш някого да те види, да те докосва по този начин.

Надяваше се отсега нататък всички целувки в живота й — и всичко отвъд целувките — да не бъдат с лордове, които искат само парите й. Колко лесно щеше да е, ако наистина беше пекарка. Лекарките в кухните се запознаваха с момчетата, които не ламтят за парите на кралицата, и навярно нямаше чак такова значение дали са неугледни, или не.

Тя се обви с ръце и се изправи, засрамена, че мисли за подобни неща, когато има толкова много други грижи.

 

 

Принц Равин, син на крал Ранда и наследник на мидлънския трон, и приятелят му Бан също участваха в тренировката, макар да не изглеждаха особено разсънени.

— Как си, кралице? — попита Рафин и се наведе отвисоко да целуне ръката й.

— Радвам се, че дойдохте и двамата — отвърна Битърблу.

— И ние. Боя се обаче, че нямахме избор, кралице. Нападнаха ни нандерски врагове на съвета. Катса ни убеди, че е по-безопасно да се движим с нея.

Жълтокосият принц се усмихна лъчезарно на Битърблу, все едно няма никакви грижи.

Бан, уловил другата й ръка, беше водач на Съвета и знахар като Рафин. Излъчваше непоклатимо спокойствие — снажен, широкоплещест мъж с очи като сиво море.

— Кралице, радвам се да те видя. Боя се, че са сринали лабораторията ни.

— Почти цяла година разработвахме отварата за повръщане — възнегодува Рафин. — Всички месеци, през които едва не си избълвахме червата, отидоха на вятъра!

— Изглежда сте постигнали голям успех — констатира Катса.

— Отварата трябваше да лекува повръщане, а не да го причинява — обясни Рафин. — Бяхме близо, сигурен съм.

— От последната партида дори не ти се гадеше — напомни му Бан.

— Чакайте! Затова ли ме оповръщахте, когато ви спасявах? — сети се Катса. — Пиехте от отварата си, а? Защо някой ще си прави труда да ви убива? — Тя разпери ръце. — Вие сами ще се довършите. Ето, вземи — блъсна толкова силно дървения меч в гърдите на Рафин, че той се закашля. — Трябва да ви подготвя за следващия път, когато някой дотърчи от другия край на света да ви види сметката.

Битърблу бе забравила колко приятно е усещането, когато целите са ясни, различими и физически, а учителят вярва абсолютно в способностите ти, макар да заплиташ сабята в полите си, да се препъваш и да падаш по лице.

— Полите са идиотско изобретение — отбеляза Катса, която винаги носеше панталони и си подстригваше косата късо. После вдигна Битърблу и я изправи на крака толкова бързо, че тя се почуди дали изобщо е лежала в пръстта. — Сигурно са мъжка измишльотина. Нямаш ли практични панталони?

Битърблу използваше единствените си панталони за среднощните бягства. Ето защо в момента те бяха кални и мокри и съхнеха на пода в дрешника й, където се надяваше Хелда да не ги намери. Хрумна й обаче, че сега тренировките са благовидно основание да помоли Хелда за нови панталони.

— Реших, че е добре да тренирам с дрехите, които вероятно ще нося при нападението — импровизира тя.

— Звучи разумно. Удари ли си главата? — попита я Катса, приглаждайки косата й назад.

— Да — излъга Битърблу, та Катса да продължи да я докосва.

— Справяш се добре — похвали я тя. — Имаш бързи рефлекси, винаги си имала. За разлика от този поплювко — добави, извъртайки очи към Рафин, който се дуелираше несръчно с Бан в другия край на залата.

Рафин и Бан далеч не бяха равностойни противници. Бан беше не само по-едър, но и по-бърз и по-силен. Плахият принц държеше тромаво сабята си, все едно му пречи, и сякаш никога не успяваше да предвиди атаката дори когато го предупреждаваха какво ще последва.

— Раф, проблемът е, че не го правиш с желание — констатира Катса. — Трябва да измислим как да подсилим решимостта ти да се защитаваш. Защо не си представиш, че се опитва да смаже любимото ти лековито растение?

— Рядката синя шафранка — предложи Бан.

— Да, представи си, че напада шафранката ти — насъска го Катса.

— Бан никога не би посегнал на рядката ми синя шафранка — поклати глава Рафин. — Идеята е абсурдна.

— Представи си, че не е Бан, а баща ти — предложи Катса.

Това оказа известно въздействие, ако не върху бързината на Рафин, то поне върху ентусиазма му. Битърблу се съсредоточи върху своите упражнения. Успокоена от шумотевицата на ползотворната работа край нея, тя си позволи да освободи ума си от всичко. Никакви спомени, никакви въпроси, никакъв Саф. Само сабята, ножницата, движението и въздухът.

 

 

По въпроса за обезщетенията написа кодирано писмо до Рор и го повери на Тиел, който го отнесе сериозно върху писалището си. Трудно бе да се предвиди колко ще пътува посланието й до града на Рор. Зависеше с какъв кораб ще отплава и какво ще е времето. При идеални условия отговорът щеше да пристигне след два месеца — в началото на ноември.

Междувременно предстоеше да разреши проблема с Айвън в Източния град. Нямаше как да твърди, че и за него е научила от шпионите си, понеже щеше да предизвика съмнения. Ако обаче се разхождаше из двореца всеки ден, щеше да се престори убедително, че е подочула разговори. Основателно щеше да претендира за по-добра осведоменост във всяко отношение.

— Тиел, дали е възможно ежедневно да ми възлагаш по една задача извън кулата? Дори да е само за минути?

— Неспокойна ли сте, кралице — попита я загрижено Тиел.

Да, беше неспокойна, разсеяна и далеч от тук — в дъждовна уличка под мъждукаща лампа, с момче. Смутена, тя докосна поаленелия си врат.

— Да. И не искам да спорим всеки път, Тиел. Ако не започна да върша друго, освен да разлиствам хартия, ще полудея.

— Както знаете, кралице, времето не стига. Руд обаче спомена, че днес има процес за убийство — добави великодушно Тиел, забелязал разочарованото й изражение. — Отидете в съдебната зала, а за утре ще измислим нещо полезно.

 

 

Обвиняемият, известен с особеното си поведение, трепереше и излъчваше телесна миризма, която Битърблу се преструваше, че не забелязва. Беше наръгал смъртоносно напълно непознат човек, посред бял ден и без обяснима причина. Просто… почувствал необходимост да го направи. Понеже не отрече обвинението, го осъдиха единодушно.

— Винаги ли екзекутират убийците? — попита Битърблу съдия Куол, седнал вдясно от нея.

— Да, кралице.

Битърблу проследи с поглед как стражите отвеждат треперещия мъж, стъписана от краткостта на процеса. Толкова набързо, с толкова оскъдни сведения обричаха някого на смърт.

— Чакайте — намеси се тя.

Стражите от двете страни на треперещия мъж спряха и го обърнаха с лице към нея. Тя се взря в затворника, чиито очи се завъртяха в орбитите, когато се опита да я погледне.

Беше противен и бе извършил ужасно престъпление. Ала нима никой друг не усещаше интуитивно, че има нещо нередно?

— Преди да го екзекутирате, искам лечителката ми Мадлен да го прегледа и да прецени дали е вменяем. Не желая да осъдим на смърт нездравомислещ човек. Не е справедливо. И настоявам да се потърсят по-внимателно причините, подтикнали го към такова безумно деяние.

 

 

По-късно през деня Ранмуд и Тиел се стараеха да се държат приятно с нея, но очевидно настръхваха един срещу друг и не си говореха. Тя се почуди дали не са се скарали. Спречкваха ли се съветниците й? Не беше виждала помежду им да избухват кавги.

— Кралице, радвам се, че сте добросърдечна — сподели й Руд надвечер, когато за малко останаха сами. Руд определено не кръстосваше шпага с никого. Обикаляше смирено насам-натам и отбягваше всекиго.

Битърблу изгуби ума и дума. Знаеше, че не е добросърдечна. Беше невежа, заложничка на неведоми загадки, заложничка на неспособността си да признае известните й истини. И лъжкиня. А искаше да е полезна, разумна и услужлива. Изникнеше ли възможност, където правилното и погрешното изглеждаха ясни, веднага щеше да я сграбчи. Светът й предоставяше твърде малко опорни точки, та да ги подминава.

Надяваше се срещата на Съвета тази нощ също да е опорна точка.

В полунощ Битърблу слезе тихомълком по стълбището и прекоси сумрачния коридор към покоите на Катса. Преди да наближи вратата, По я отвори. Обикновено Катса не отсядаше тук, а до По, близо до Битърблу и всичките й лични гости. Незнайно защо обаче този път По настоя Катса да се настани в стаите в южното крило на двореца и изпрати писмено упътване на Битърблу как да стигне дотам.

— Братовчедке, знаеш ли за тайното стълбище зад банята на Катса? — попита По.

След секунди Битърблу видя смаяно как По и Катса влизат във ваната. Тя също бе удивителна, облицована със светли плочки с пъстроцветни насекоми, привидно толкова истински, че според Битърблу едва ли бе възможно да се къпеш спокойно тук. По се пресегна към пода зад ваната и натисна нещо. Чу се изщракване. После част от мраморната стена зад ваната се завъртя навътре и разкри тясна, ниска врата.

— Как я откри? — полюбопитства Битърблу.

— Води до художествената галерия и по-надолу до библиотеката — осведоми я По. — Забелязах я в библиотеката. Там отиваме.

— Стълба ли има?

— Да. Вита стълба.

Мразя витите стълби.

По й подаде ръка от ваната.

— Аз ще вървя пред теб, а Катса след теб — успокои я той.

Няколко паяжини, прашни и кихавични минути по-късно Битърблу изпълзя през малка вратичка в стена, отметна гоблен и влезе в кралската библиотека. В ниша в дъното. Рафтовете от тъмно, дебело дърво бяха високи като дървета и излъчваха мъхната, жива, влажна миризма на гора. Медночервените, кафяви и оранжеви книги приличаха на листа; таваните бяха високи и сини.

Битърблу се завъртя в кръг. Не знаеше откога не е влизала в библиотеката и тя изглеждаше точно както си я спомняше.